Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Корекция и форматиране
проф. Цвети (2010)

Издание:

Майкъл Скот. Вълшебницата

Тайните на безсмъртния Никола Фламел

 

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Компютърна обработка: Ана Андонова

Коректор: Юлиана Василева

Американска, първо издание

Формат 60/84/16 Печатни коли 24

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“

Пловдив 4000, ул. „Богомил“ № 59 Тел. (032) 608 100, 630 630 E-mail: [email protected] www.hermesbooks.com Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково

© Иван Костадинов Иванов, преводач, 2010 г.

с/о Литературна агенция „Антея Райтс“, София

ISBN 978–954–26–0877–6

История

  1. — Добавяне

Глава 27

Паламед се завъртя към Алхимика.

— Виж какво направи! — От гняв акцентът му се бе усилил и думите му бяха почти неразбираеми.

Фламел го пренебрегна. Обърна се към Шекспир.

— Има ли път за бягство? — попита той спокойно.

Барда кимна.

— Разбира се. Има тунел точно под бараката. Излиза на около километър и половина оттук, в един изоставен театър. — Той се усмихна криво. — Аз лично избрах мястото.

Фламел се обърна към Софи и Джош.

— Взимайте си нещата и да тръгваме. Докато Рогатия бог пристигне, можем да сме много далеч оттук. — Преди някой от близнаците да успее да възрази, Алхимика ги хвана за ръцете и ги забута към бараката. Джош ядно отблъсна ръката на безсмъртния, а Софи се изтръгна от хватката му. Алхимика тъкмо щеше да възрази, когато осъзна, че нито Паламед, нито Шекспир бяха помръднали. Той се обърна да погледне към по-дребния мъж. — Бързо; знаеш на какво е способен Рогатия бог, а след като Дивия лов веднъж е опитал кръв, дори Кернунос ще има твърде малка власт над тях.

— Ти върви — каза Шекспир. — Аз ще остана тук. Мога да ги задържа и да ти дам нужното време, за да избягаш.

Никола поклати глава.

— Това е лудост — каза той отчаяно. — Няма да се спасиш. Кернунос ще те унищожи.

— Тялото ми — може би — усмихна се Шекспир. — Но името ми е безсмъртно и винаги ще бъде. Думите ми няма да бъдат забравени никога, докато съществува човешката раса.

— Ако Тъмните древни се върнат, това може да е по-скоро, отколкото си мислиш — тросна се Фламел. — Ела с нас — каза той, а после добави нежно: — Моля те.

Но Барда поклати глава. Аурата му пропукваше топла и бледа около тялото му, изпълвайки въздуха с аромат на лимон. Съвременната броня се превърна в рицарски доспехи и ризница, преди накрая да се спре на пищна и причудлива средновековна броня. Шекспир бе обвит изцяло в блестящ жълт метал, гладък и огънат, оформен така, че да отрази всеки удар. От коленете и лактите му стърчаха шипове. Той вдигна наличника на шлема, който покриваше главата му. Бледите му очи блестяха, уголемени зад очилата, които още носеше.

— Ще остана и ще се бия редом с Хрътките на Гавраил. Те са ми били верни от векове; сега аз ще им бъда верен. — Той се усмихна с изпочупените си зъби.

— Уилям… — прошепна Фламел, клатейки глава.

— Алхимико, аз не съм съвсем беззащитен. Не съм живял толкова дълго, без да науча някоя и друга магия. Нали помниш, душата на всяка магия е въображението… а никога не е имало по-голямо въображение от моето.

— Нито пък по-голямо его — намеси се Паламед. — Уил, това е битка, която не можем да спечелим. Трябва да избягаме, да се прегрупираме и да се бием някой друг ден. Ела с нас. — Гласът на Сарацинския рицар звучеше почти умоляващо.

Безсмъртният бард поклати твърдо глава.

— Аз оставам. Знам, че не мога да спечеля. Но мога да ги държа тук с часове… може би чак до разсъмване. Дивия лов не може да тича през слънчевите часове. — Той погледна към Алхимика. — Това е нещо, което трябва да сторя. Веднъж вече те предадох; позволи ми да изкупя вината си.

Никола пристъпи напред и стисна бронираната ръка на Барда с такава сила, че аурите и на двамата грейнаха с цвърчене.

— Шекспир, след всичко, което знам сега, за мен би било чест да остана и да се бия заедно с теб. Но нека направим както казва Паламед: нека избираме кога да водим битките си. Не си длъжен да правиш това за мен.

— О, но аз не го правя само за теб — рече Шекспир. Завъртя леко глава и хвърли кос поглед към смълчаните близнаци. — Правя го заради тях. — Скърцайки с бронята, той пристъпи към Софи и Джош и се вгледа в лицата им. Сега от него се носеше силна миризма на лимон, остра и чиста, и те можеха да видят отраженията си в лъскавите му доспехи. — Видях какви сили притежават. Те са близнаците от легендата, не се съмнявам в това. Ние сме длъжни да обучим тези близнаци, да ги възпитаме и да ги накараме да разгърнат целия си потенциал. Наближава време, когато те ще имат нужда от силите си… всъщност целият свят ще има нужда… — Той отстъпи и поклати глава. Големите му очи зад очилата бяха овлажнели. — Правя го също и за Хамнет, моя скъп мъртъв син. Моя малък близнак. След неговата смърт сестра му никога вече не бе същата, макар че живя още много години. Тогава аз не бях там, за да му помогна, но мога да помогна на вас.

— Можеш да ни помогнеш, като тръгнеш с нас — каза тихо Софи. — Знам какво идва насам. — Тя потрепери, когато по периферията на съзнанието й се появиха тъмни, обезпокоителни образи.

— Кернунос и Дивия лов. — Шекспир кимна, а после погледна към Хрътките на Гавраил. Някои от тях още се намираха в кучешката си форма, макар че повечето вече бяха приели човешки облик. — Хора-вълци срещу хора-кучета. Ще бъде интересна битка.

— Имаме нужда от теб — каза настоятелно Джош.

— От мен ли? — Шекспир изглеждаше изненадан. — Защо?

— Ти знаеш толкова много. Можеш да ни научиш — рече момчето бързо.

Барда поклати глава и бронята му проблесна. Той понижи глас и заговори само на Джош и Софи:

— Алхимика знае повече — много повече — от мен. А Софи има достъп до знанията на вековете; тя знае повече, отколкото сама съзнава. Нямате нужда от мен. Аз не мога да ви науча на стихийни магии. Това е важното за вас: ако искате да имате някакъв шанс за оцеляване през бъдните дни, трябва да овладеете петте чисти магии.

— Пет! — Джош изглеждаше слисан. — Мислех, че стихиите са само четири. — Той погледна към Софи. — Въздух и Огън, а освен това Вода и Земя.

— Четири стихии ли? — Шекспир се усмихна. — Пропускаш Етера, петата магия. Най-загадъчната и най-могъщата от всички. Но за да я усвоиш, трябва първо да владееш останалите четири. — Той вдигна глава, обърна се към Алхимика и повиши глас. — Сега тръгвайте. Отведи ги при цар Гилгамеш. И Никола — добави той мрачно, — внимавай. Знаеш го какъв е.

— Какъв е? — попита бързо Джош, почувствал внезапна нервност.

Барда обърна бледосините си очи към Фламел.

— Не си ли им казал? — Погледна към близнаците, а после свали наличника, скривайки напълно лицето си. Когато заговори пак, гласът му отекна глухо. — Благородният ум на царя е мръднал. Той е луд. Съвсем, съвсем луд.

Джош се завъртя към Алхимика.

— Ти изобщо не ни каза…

Тогава един звук изпълни нощта. Това бе ревът на елен: древен и първичен, той отекна в металните стени, накара земята да затрепери и водата в локвите затрептя.

В отговор аурата на Софи изникна неканена около тялото й и автоматично се оформи в предпазна броня. Тази на Джош се появи като слабо златно сияние около главата и ръцете му.

Влажният и мазен мирис на ръждясалите коли и мократа козина на Хрътките на Гавраил внезапно бе погълнат от отвратителна воня. Близнаците моментално я познаха — тя им напомни за една ваканция, когато бяха с родителите си на разкопки в Перу: това бе спарената миризма на джунгла, натежала от лепкавия дъх на гнилоч и влага, на разлагащи се дървета и смъртоносни отровни цветя.

А после Кернунос и Дивия лов нападнаха.