Майкъл Скот
Вълшебницата (56)

Глава 56

Франсис, граф Сен Жермен, се обърна в шофьорската седалка, за да погледне през рамо към Скатах.

— Не можеш ли да го видиш?

Скатах се приведе напред между Сен Жермен и седналата до него Жана и се втренчи през предното стъкло. Точно срещу нея се намираше обезобразената фасада на катедралата „Нотр Дам“. Световноизвестните гаргойли и уроди, които бяха красили древната сграда, сега представляваха купчини натрошен камък на площада. Групи учени от цяла Франция, заобиколени от доброволци и студенти, сновяха пред катедралата и се опитваха да сглобят наново парчетата. Върху всички по-големи каменни късове имаше залепени етикетчета с номера.

— Какво търся? — попита тя.

Сен Жермен отпусна ръце върху волана на черното рено и посочи с острата си брадичка към средата на осеяния с камъни площад.

— Не виждаш ли бледия златен стълб от светлина?

Скатах присви тревистозелените си очи, завъртя глава насам-натам, докато търсеше, и накрая каза:

— Не.

Графът погледна към жена си.

— Не — каза Жана д’Арк.

— Там е — настоя Сен Жермен.

— Не се и съмнявам — рече бързо Скатах. — Просто не мога да го видя.

— Аз обаче мога — каза замислено Сен Жермен. — Истинска загадка — добави той с възхищение. — Предполагах, че всеки може да го види.

Жана се протегна и твърдите й като желязо пръсти се свиха около ръката на съпруга й. Стисна го силно, за да го накара да млъкне.

— Можеш да размишляваш върху това по-късно, скъпи. Сега трябва да вървим.

— О, несъмнено. — Графът отметна дългата черна коса от челото си и посочи към средата на площада. — Две лей-линии свързват Западния бряг на Америка с Париж. И двете са невероятно древни, а една от тях — тази тук — обикаля цялото земно кълбо, свързвайки всички праисторически места с мистична сила. — Той наклони огледалото за задно виждане, за да погледне към Скатах. — Ти, Никола и близнаците пристигнахте по линията, която свършва в базиликата „Сакре Къор“ в Монмартър. На теория тя не би трябвало да работи, но явно Вещицата от Ендор е достатъчно силна, за да я задейства.

— Франсис — предупреди го Жана, — нямаме време за урок по история.

— Да, да, да. Та значи другата лей-линия, която е много по-мощна, се намира тук, в нулевата точка, пред „Нотр Дам“, в центъра на града.

— Нулевата точка ли? — попита Скатах.

— Нулевата точка — повтори графът, като посочи към катедралата. — Самото сърце на Париж; това място от хилядолетия е било по-особено. Оттук се измерват всички разстояния до и от Париж.

— Често съм се чудила защо са избрали именно това място — каза Жана. — Не е било случайно, нали?

— Едва ли. Хората са извършвали поклонения тук още преди пристигането на римляните. Това място и други като него винаги са ги привличали. Може би някъде дълбоко в своето ДНК хората помнят, че тук е имало лей-портал. В почти всеки голям град на света има нулева точка или нулев километър. И почти винаги наблизо има лей-портал. Едно време ги използвах, за да пътувам по света.

Жана погледна към съпруга си. Макар че се познаваха от векове, бяха женени отскоро и тя осъзна, че все още не знае много неща за него. Посочи към катедралата.

— А ти какво виждаш?

— Виждам златен стълб от светлина, който се издига до небето.

Жана примижа на ранното следобедно слънце, но не видя нищо. С крайчеца на окото си зърна проблясък на яркочервена коса зад рамото си, когато Скатах също поклати глава.

— Тези стълбове винаги ли са златни? — попита тя.

— Невинаги. Или са златни, или са сребърни. При пътуванията си в Далечния изток видях сребърни стълбове. Мисля, че някога, преди да загубят способността си да виждат ясно, древните хора са можели да различават лей-порталите просто като погледнат към небето, за да открият най-близкия златен или сребърен лъч светлина. — Той се обърна към Скатах. — Древните могат ли да виждат лей-порталите?

Девата-воин сви рамене.

— Нямам представа — рече тя с безразличие. — Аз не мога и преди да попиташ, никога не съм чувала някой от Следващото поколение да може. — Младоликата жена намести на раменете си една черна раница, а после дръпна черната кърпа по-надолу върху челото си, за да скрие всички следи от червената си коса. Двата й еднакви къси меча бяха увити в едно одеяло и привързани върху раницата. — Е, какво ще правим?

Графът погледна часовника си.

— Порталът ще се активира точно в един и четиридесет и девет по обяд, когато слънцето е в зенита си — тоест в най-високата си точка над Париж.

— Знам какво значи зенит — промърмори Скати.

— Идете право до нулевата точка и застанете там. Ще забележите върху паважа миниатюрно слънце, оградено с кръг. Кръгът е разделен на две части. Уверете се, че всяка от вас е поставила единия си крак в едната половина, а другия крак — в другата. Аз ще свърша останалото — каза Сен Жермен. — След като порталът се активира, ще мога да ви пратя през него.

— Ами полицаите? — попита Жана, докато нарамваше раница, същата като тази на Скати. Тя носеше меча си в дебел тубус, който някога съдържаше фотографски триножник.

— Ще се погрижа и за тях. — Франсис се ухили, показвайки кривите си зъби. — Останете в колата, докато видите, че полицаите говорят с мен, а после тръгвайте. И каквото и да стане, не спирайте, докато не стигнете до нулевата точка. След това чакайте.

— А после какво? — попита Скати. Мразеше да използва лей-портали. От тях винаги й се гадеше.

Графът сви рамене.

— Ами ако всичко върви по план, мигновено ще се озовете на Западния бряг на Америка.

— А ако не върви по план? — попита разтревожено Скати, докато Сен Жермен излизаше от колата. — Какво ще стане тогава: къде ще се озовем?

— Кой знае? — разпери ръце Франсис. — Порталите се захранват със слънчева или лунна енергия, в зависимост от това в коя посока водят. Предполагам, винаги съществува възможност нещо да се обърка и да се озовете в центъра на слънцето или на тъмната страна на луната. Тази линия минава от изток на запад, така че е слънчева линия — добави той и се усмихна. — Всичко ще е наред. — Притегли Жана към себе си, прегърна я силно, целуна я леко по двете бузи и прошепна нещо в ухото й. След това се извъртя в седалката да погледне към Девата-воин. — Пазете се. Измъкнете Пернел от острова и се свържете с мен. Аз ще дойда да ви прибера. — Графът излезе от колата, пъхна ръцете си в джобовете на дългото черно кожено палто и тръгна с небрежна походка към най-близкия полицай.

Жана се обърна към приятелката си.

— Изглеждаш по онзи начин — каза тя.

— Кой начин? — попита невинно Скати, а зелените й очи блестяха.

— Аз го наричам твоето бойно изражение. Видях го за първи път в деня, когато ме спаси от кладата. Нещо става с лицето ти, то придобива по-голяма… острота. — Тя посегна назад и погали с пръст бузата на Скатах. Плътта сякаш се бе втвърдила върху костите ѝ, очертавайки ясно черепа отдолу. Луничките й изпъкваха върху бледата кожа като капчици кръв.

— Това е от вампирското ми наследство. — Сянката се ухили и дългите й зъби проблеснаха свирепо. — Това се случва с нашия клан, когато сме развълнувани. Някои от кръвопийците не могат да контролират промяната и тя ги превръща в чудовища.

— Ти се вълнуваш, че отиваш на битка, така ли? — попита тихо Жана.

Скати кимна щастливо.

— Вълнувам се, че ще помогна на наша скъпа приятелка.

— Няма да е лесно. Тя е затворена на остров, пълен с чудовища.

— И какво от това? Ти си легендарната Жана д’Арк, а аз съм Сянката. Какво може да ни се опре?

— Сфинксът? — предположи Жана.

— Не е чак толкова корав — рече безгрижно Скати. — И по-рано съм се била със сфинкса и ужасната му майка.

— И кой спечели? — попита Жана, като потисна една усмивка.

— А ти как мислиш? — започна Скати, после се поправи: — Е, всъщност избягах…