Майкъл Скот
Вълшебницата (13)

Глава 13

Миризмата на пържено се носеше над автомобилното гробище, като поглъщаше напълно мириса на метал и масло и влажния мускусен мирис на кучетата.

Фламел стоеше на най-долното стъпало на бараката. Въпреки тази допълнителна височина, той трябваше да държи главата си вдигната, за да гледа рицаря в лицето. Мъжът, когото Алхимика бе представил като Уилям Шекспир, се бе прибрал вътре и бе затръшнал вратата толкова силно, че цялата постройка се разтресе. Малко по-късно от комина се заиздига черен пушек.

— Когато е разстроен, той готви — обясни Паламед.

Джош преглътна тежко, после стисна носа си с пръсти и се насили да диша през устата, когато димът откъм бараката ги обгърна. И без това вече му се гадеше от пробудените му сетива и той знаеше, че трябва да избяга от миризмата на дим и смазка, иначе щеше да повърне. Видя, че сестра му го гледа с разширени от загриженост очи, и посочи с глава на една страна. Тя кимна, после се закашля и очите й се насълзиха, когато се появи още пушек на кълба около тях. Близнаците бързо се отдалечиха от разнебитената метална постройка, като стъпваха внимателно и избягваха дупките капани в калната земя. Джош потърка устните си с длан. Усети върху езика си вкус на олио и смазка.

— Каквото и да е това — промърмори той, — няма да го ям. — Хвърли кос поглед към сестра си. — Предполагам, че пробудените сетива си имат някои недостатъци.

— Само няколко. — Тя се усмихна и добави: — Мислех, че вече свикваш.

— Не — въздъхна Джош. — Поне засега.

Древният Марс го бе пробудил едва вчера — макар да му се струваше, че е минала цяла вечност — и той още бе напълно смазан от усещанията, връхлетели сетивата му. Всичко бе по-ярко, по-гръмко и далеч по-миризливо от когато и да било преди. Чувстваше дрехите груби и тежки върху кожата си и дори въздухът оставяше върху устните му горчив вкус.

— Жана ми каза, че след известно време ще можем да потискаме повечето усещания и да се съсредоточаваме само върху онова, което искаме да знаем — каза Софи. — Помниш ли колко зле ми беше, когато Хеката ме пробуди?

Джош кимна. След пробуждането Софи бе толкова отмаляла, че той трябваше да я носи.

— Теб, изглежда, не те засегна толкова силно — каза тя. — Но ми изглеждаш блед.

— Лошо ми е — каза Джош. Кимна към бараката, където облак от сиво-черен дим се виеше от кривия комин, изпълвайки въздуха с вонята на кипяща мазнина и гранясало олио. — А това никак не ми помага. Чудя се дали щеше да мирише толкова зле, ако сетивата ни не бяха пробудени?

— Вероятно не. — Тя се опита да се пошегува. — Може би затова човешките сетива са се притъпили с времето. Просто хората не са можели да се справят с всичко това.

Фламел внезапно погледна към близнаците и вдигна ръка.

— Стойте наблизо; не се отдалечавайте — извика той. После, следван от Паламед, се изкачи по стълбите и отвори рязко вратата. Двамата безсмъртни изчезнаха в сумрачната вътрешност и затръшнаха вратата след себе си.

Софи погледна към брат си.

— Изглежда, ние не сме поканени. — Въпреки че държеше гласа си предпазливо неутрален, Джош можеше да познае, че е ядосана; тя винаги хапеше долната си устна, когато бе раздразнена или разстроена.

— Май не. — Той дръпна горния край на тениската върху носа и устата си. — Какво мислиш, че става там вътре? Мислиш ли, че ако се приближим, ще успеем да чуем какво си говорят?

Софи хвърли бърз поглед към него.

— Сигурна съм, че ще чуем, но наистина ли искаш да се приближиш до тази смрад?

Очите на Джош се присвиха, щом му хрумна една мисъл.

— Чудя се…

— Какво?

— Може би затова миризмата е толкова отвратителна — каза той бавно. — Сигурно знаят, че няма да можем да я понасяме и тя ще ни държи настрани.

— Наистина ли мислиш, че ще си правят целия този труд? Защо — само за да могат да си говорят за нас? — Софи погледна пак към брат си и очите й проблеснаха за кратко в сребърно. — Това не е твоя мисъл, Джош.

— Как така не е моя мисъл? — попита той. — Аз се сетих за нея. — Той помълча за миг, после добави: — Нали?

— Първо, твърде е умна — възрази Софи. — И ми звучи като нещо, което би си помислил Марс. Според моите спомени — тоест, тези на Вещицата, — по едно време той си е мислел, че всички го преследват.

— А така ли е било? — попита Джош. Макар че Древния бе ужасяващ, той неволно изпитваше огромно съжаление към него. Когато Марс Ултор го бе докоснал, Джош усети съвсем малка частица от безкрайната болка на воина. Беше непоносимо.

— Да — каза Софи и очите й проблеснаха в сребърно, а гласът й бе малко по-силен от шепот. — Така е било. По времето, когато е станал Марс Ултор — Отмъстителя, той е бил едно от най-мразените и вдъхващи страх същества на планетата.

— Това са спомените на Вещицата — каза Джош. — Опитвай се да не мислиш за тях.

— Знам. — Софи поклати глава. — Но не зависи от мен. Те сякаш се промъкват по периферията на съзнанието ми. — Тя потрепери и обгърна тялото си с ръце. — Това ме плаши. Ами ако… ами ако нейните мисли погълнат моите? Какво ще стане тогава с мен.

Джош поклати глава. Нямаше представа. Само мисълта да изгуби близначката си бе ужасяваща.

— Мисли за нещо друго — настоя той. — За нещо, което Вещицата не би могла да знае.

— Опитвам се, но тя знае толкова много — каза жално Софи. Завъртя се, като се мъчеше да се съсредоточи върху обкръжението си и да не обръща внимание на странните чужди мисли дълбоко в ума си. Знаеше, че трябва да е силна, налагаше й се да е силна заради брат си, но не можеше да надмогне спомените на Вещицата. — Всеки, когото погледна, всичко, което видя, ми напомня колко са се променили нещата. Как да мисля за нещо обикновено, щом се случва всичко това? Виж ни, Джош — виж къде се намираме, какво става с нас. Всичко се е променило… променило се е напълно.

Джош кимна. Намести тубуса върху рамото си и тежкият меч вътре изтропа. Още от първия миг в книжарницата, когато бе подал глава от избата и бе видял Фламел и Дий да се бият с копия от зелена и жълта енергия, бе разбрал, че светът никога вече няма да бъде същият. Това беше — кога? — преди четири дни, но през тези четири дни светът се бе преобърнал с главата надолу. Всичко, което си мислеше, че знае, се оказа лъжа. Бяха се срещнали с митове, бяха се сражавали с легенди; бяха пропътували половината свят за едно мигване на окото, за да се бият с праисторическо чудовище и да видят как каменни изваяния оживяват и тръгват с тътрене напред.

— Знаеш ли — каза изведнъж Софи, — миналия четвъртък наистина трябваше да си вземем почивен ден.

Джош не можа да сдържи усмивката си.

— Да, трябваше. — От седмици се опитваше да убеди Софи да си вземат почивен ден, за да могат да посетят „Експлораториума“ — научния музей близо до моста „Голдън Гейт“. Още откакто бе чул за него, гореше от желание да види прочутата „Слънчева картина“ на Боб Милър, творение от слънчева светлина, огледала и призми. После усмивката му помръкна. — Ако го бяхме направили, тогава нищо от това нямаше да се случи.

— Именно — каза Софи. Погледна към възвисяващите се наоколо метални стени от ръждясващи коли, надупчената кална земя и червенооките кучета. — Джош, искам нещата да станат пак такива, каквито си бяха. Обикновени. — Тя се обърна отново към близнака си, очите й уловиха неговите и ги задържаха. — Но ти не искаш — каза накрая.

Джош дори не се опита да го отрече. Сестра му щеше да разбере, че лъже; тя винаги разбираше. А и беше права: макар че бе изтощен и едва се справяше с пробудените си сетива, той не искаше нещата да станат каквито бяха; не искаше отново да е обикновен. Цял живот бе бил обикновен, а когато хората все пак го забелязваха, виждаха в него само половината от един чифт близнаци. За всички те бяха Джош и Софи. Заедно ходеха на летен лагер, заедно ходеха на концерти и на кино и никога не бяха прекарвали дори един празник разделени. Поздравителните картички за рождения им ден винаги бяха адресирани и до двамата; поканите за празненства винаги идваха с имената и на двамата. Обикновено това не го вълнуваше, но през последните няколко месеца тези неща бяха започнали да го дразнят. Какво ли щеше да е да гледат на него като на отделна личност? Ами ако Софи я нямаше? Ако той беше само Джош Нюман, а не половината от близнаците Нюман?

Обичаше сестра си, но това бе неговата възможност да е различен, да е самостоятелна личност.

Беше завиждал на Софи, когато нейните сетива бяха пробудени, а неговите — не. Беше се уплашил от нея, когато я видя да се сражава, използвайки невъзможни сили. Беше изпитал ужас за нея, когато видя болката и объркването ѝ, причинени от пробуждането. Но сега, когато собствените му сетива бяха пробудени и светът бе станал отчетлив и ярък, той бе съзрял за миг своя потенциал и започваше да разбира в какво може да се превърне. Бе доловил мислите на Нидхьог и внушенията на Кларент, бе зърнал мимолетни видения на светове отвъд въображението му. Знаеше — без капчица съмнение, — че иска да премине към следващия етап и да бъде обучен в стихийните магии. Просто не бе сигурен дали иска да го стори с Алхимика. В Никола Фламел имаше нещо нередно. Разкритието, че преди тях е имало и други близнаци, го бе стреснало и разтревожило. Джош имаше въпроси — стотици въпроси, — но знаеше, че от Алхимика няма да получи прям и честен отговор. В момента не знаеше на кого да вярва — освен на Софи, — а осъзнаването, че тя предпочита да не притежава своите сили, го плашеше. Макар че от пробудените си сетива бе получил туптящо главоболие и киселини в стомаха, гърлото го дращеше, а очите го щипеха, той не би се отказал от тях. Осъзна, че за разлика от сестра си се радва, че не си е взел почивен ден в четвъртък.

Джош притисна ръка към гърдите си. Под тениската му изшумоля хартия — той продължаваше да носи там двете страници, които бе откъснал от Сборника. Хрумна му една мисъл.

— Знаеш ли — рече той тихо, — ако бяхме отишли в „Експлораториума“, Дий щеше да отвлече Никола и Пернел и да разполага с целия Сборник. Вероятно досега щеше да е върнал Тъмните древни от техните Сенкоцарства. Може би вече щеше да е дошъл краят на света. Нямаше да има нищо обикновено, към което бихме могли да се върнем, Соф — завърши той с благоговеен шепот.

Близнаците замълчаха и се опитаха да проумеят случващото се. Самата идея бе ужасяваща: почти не можеха да си представят края на познатия им свят. В сряда биха се изсмели на това. Но сега? Сега и двамата знаеха, че е можело да стане. И което беше още по-лошо — че все още може да стане.

— Или поне Никола твърди така — добави Джош, без да може да скрие горчивината в гласа си.

— И ти му вярваш? — попита Софи с любопитство. — Мислех, че му нямаш доверие.

— Така е — каза твърдо Джош. — Чу какво каза Паламед за него. Заради Фламел, заради онова, което той е направил или не е направил, са измрели стотици хиляди хора.

— Не Никола ги е убил — напомни му Софи и добави саркастично: — Убил ги е твоят приятел, Джон Дий.

Джош извърна поглед към металната барака. Не можеше да отвърне, защото това бе самата истина. Дий бе признал, че е предизвикал пожара и е пуснал чумата по света, в опит да спре семейство Фламел.

— Всичко, което знаем, е, че Фламел ни е лъгал от самото начало. Ами другите близнаци? — попита той. — Паламед каза, че Фламел и Пернел събират близнаци от векове. — Самото произнасяне на думата „събират“ предизвикваше у него гадене и неловко усещане. — Какво ли се е случило с тях?

Порив на леден вятър се втурна над автомобилното гробище и Софи потрепери, но не заради студения въздух. Втренчена в металната барака, без да поглежда към брат си, тя заговори много бавно, като подбираше внимателно думите си. Усещаше, че малко по малко се ядосва.

— След като семейство Фламел продължават да търсят близнаците, това означава, че всички други… какво? — Тя се завъртя да погледне към брат си и откри, че той вече кима в съгласие.

— Трябва да разберем какво се е случило с другите близнаци — каза Джош твърдо, изразявайки на глас нейните собствени мисли. — Неприятно ми е да те питам, но Вещицата знае ли? — рече той предпазливо. — Искам да кажа, знаеш ли дали Вещицата е знаела? — Още му бе трудно да приеме, че Вещицата от Ендор някак си е предала цялото си знание на сестра му.

Софи помълча за миг, после поклати глава.

— Вещицата, изглежда, не знае много за съвременния свят. Знае за Древните, за Потомците и за някои от най-старите безсмъртни хора. Чувала е за семейство Фламел, например, но никога не се е срещала с тях, преди Скати да доведе Никола при нея. Знам само, че тя от години живее в района на Охай без телефон, телевизор или радио.

— Добре, тогава забрави за това и изобщо не мисли повече за нея. — Джош вдигна едно камъче и го запрати към стената от смачкани коли. То задрънча и заподскача и зад метала се мярна някаква фигура. Червенооките кучета вдигнаха глави и го загледаха внимателно. — Знаеш ли, току-що ми хрумна нещо… — рече той бавно.

Софи го загледа мълчаливо.

— Как стана така, че аз започнах да работя за семейство Фламел, които събират близнаци, а ти си намери място в кафенето отсреща? Това не може да е съвпадение, нали?

— Предполагам, че не. — Софи кимна съвсем леко. Тя бе започнала да си мисли същото, в мига щом Паламед спомена за другите близнаци. Не можеше това да е съвпадение. Вещицата не вярваше в съвпадения, нито пък Никола Фламел и дори Скати бе казала, че вярва в съдбата. А освен това, разбира се, съществуваше и пророчеството… — Мислиш ли, че си получил работата, защото той е разбрал, че имаш близначка? — попита тя.

— След битката в Сенкоцарството на Хеката Фламел ми каза, че едва предния ден започнал да подозира, че ние сме близнаците от пророчеството.

Софи поклати глава.

— Почти нищо не помня от онзи ден.

— Ти спеше — каза бързо Джош, — беше изтощена след битката. — Споменът за сражението го накара да потръпне; тогава за първи път бе видял колко чужда му е станала сестра му. — Скати ми каза, че Фламел е човек, който държи на думата си, и трябва да му вярвам.

— Не мисля, че Скати би ни излъгала — рече Софи, но още докато го казваше, се зачуди дали тези мисли са нейни или на Вещицата.

— Може и да не ни е излъгала. — Джош притисна длани към лицето си и потърка челото си с пръсти, отмятайки назад дългата си руса коса. Опитваше се да си спомни какво точно се бе случило миналия четвъртък. — Тя не се съгласи с него, че не е знаел кои сме. Той каза, че всичко, което е направил, било, за да ни предпази: мисля, че с това тя беше съгласна — завърши той. — А последното, което ми каза Хеката, преди Световното дърво да изгори, беше:

„Никола Фламел никога и на никого не казва всичко“.

Софи затвори очи, опитвайки да се изолира от гледките и звуците на автомобилното гробище, и се съсредоточи. Насочи мислите си към началото на април, когато двамата бяха започнали временната си работа.

— Защо кандидатства точно за тази работа? — попита тя.

Джош примигна изненадано, после сбърчи вежди и напрегна паметта си.

— Ами татко видял обява в университетския вестник. „Търси се помощник за книжарница. Не търсим читатели, търсим работници“. Аз не исках да се захващам, но татко каза, че на нашите години работел в книжарница и щяло да ми хареса. Пратих автобиография и след два дни бях поканен на интервю.

Софи кимна, като си припомняше. Докато Джош беше в книжарницата, тя бе пресякла улицата, за да го изчака в малкото кафене. Бърнис, собственичката на кафенето, беше там и разговаряше с една жена с поразителна външност, която сега Софи познаваше като Пернел Фламел.

— Пернел — каза Софи толкова внезапно, че Джош се огледа, почти очаквайки да види жената зад себе си. Не би се изненадал от това.

— Какво за нея?

— В деня, когато получихме работата си. Ти беше на интервю в книжарницата, а аз бях в кафенето. Бърнис говореше с Пернел Фламел. Докато Бърнис правеше моя чай лате, Пернел ме заговори. Помня, че каза, че не ме е виждала в квартала преди, и аз й казах, че съм дошла, защото теб са те извикали на интервю в книжарницата. — Софи затвори очи, като си припомняше. — В онзи момент тя не ми каза, че е съсобственичка на книжарницата, но помня, че попита нещо от рода на: „О, видях те отвън с едно момче. Това приятелят ти ли е?“ Казах ѝ, че това е брат ми. Тогава тя каза: „Много си приличате“. Когато й казах, че сме близнаци, тя се усмихна, после бързо си допи питието и си тръгна. Пресече улицата и влезе в книжарницата.

— Спомням си как влезе — съгласи се Джош. — Не смятах, че интервюто върви особено добре. Останах с впечатлението, че Никола — или Ник… каквото там му е името — търси някой по-възрастен за работата. Тогава влезе Пернел, усмихна ми се и го повика в дъното на книжарницата. Видях как и двамата ме гледат. После тя излезе също толкова бързо, колкото беше дошла.

— Върна се в кафенето — промърмори Софи. После млъкна, докато спомените и събитията се наместваха в главата й. Заговори отново, почти шепнешком. — Джош, току-що си спомних нещо. Тя попита Бърнис дали още търси персонал. Подхвърли, че след като брат ми работи отсреща, би било идеално аз да работя в кафенето. Бърнис се съгласи и моментално ми предложи работата. Но знаеш ли, когато на следващия ден се появих на работа, забелязах нещо странно. Бих се заклела, че Бърнис изглеждаше малко изненадана да ме види там. Даже се наложи да й припомня, че ми е предложила работата предния ден.

Джош кимна. Помнеше, че сестра му му беше казала това.

— Мислиш ли, че Пернел някак я е накарала да те назначи? Би ли могла да направи това?

— О, да. — Очите на Софи станаха за кратко сребърни. Дори Вещицата от Ендор признаваше Пернел за необикновено могъща вълшебница. — Значи смяташ, че сме получили работата, защото сме близнаци? — попита тя отново.

— Изобщо не се съмнявам — рече ядосано Джош. — Ние сме били просто още един комплект близнаци, които семейство Фламел да прибавят към колекцията си. Изиграли са ни.

— Какво ще правим, Джош? — попита Софи. Гласът й беше също толкова суров като на брат й. Повдигаше й се от мисълта, че семейство Фламел са ги използвали по някакъв начин. Ако Дий не се бе появил в книжарницата, какво ли щеше да стане с тях? Какво ли щяха да им причинят семейство Фламел?

Джош хвана ръката на Софи и задърпа сестра си към вонящата метална барака, като внимателно заобикаляше дупките в земята. Кучетата се понадигнаха и извиха глави, за да проследят близнаците с блестящите си червени очи.

— Няма път назад. Нямаме избор, Софи; трябва да доведем това докрай.

— Но какъв ще е този край, Джош? Къде ще свърши… и как?

— Нямам представа — каза той. Спря и се обърна, за да погледне право в сините очи на сестра си. Пое си дълбоко въздух, потискайки гнева си. — Но знам едно нещо. Всичко това е заради нас.

Софи кимна.

— Прав си. Пророчеството е за нас, ние сме злато и сребро, ние сме специални.

— Фламел ни иска — продължи Джош, — Дий ни иска. Време е да получим някои отговори.

— Да нападнем тогава — каза Софи, като прескочи една кална локва. — Когато познавах Марс — тоест, когато Вещицата го е познавала, — той винаги казваше, че нападението е най-добрата защита.

— Треньорът ми по ръгби казва същото.

— Вашият отбор не спечели нито един мач миналия сезон — напомни му Софи.

Почти бяха стигнали до бараката, когато от нея изскочи диво облещеният Уилям Шекспир, стиснал в двете си ръце пламтящ тиган.