Майкъл Скот
Вълшебницата (61)

Глава 61

Доктор Джон Дий разгледа визитната картичка в ръцете си. Беше невероятно красива, сребърното мастило изпъкваше върху дебелата, ръчно изработена текстилна хартия. Той я обърна; върху картичката нямаше име, само стилизирано изображение на елен с огромни рога, оградено в двоен кръг. Дий се приведе напред и натисна бутона на интеркома.

— Пуснете господина да влезе; ще се срещна с него веднага.

Вратата на кабинета му се отвори почти моментално и се появи един нервен на вид секретар, който въведе в стаята висок мъж с остри черти на лицето.

— Г-н Хънтър^[1], сър.

— Не ме свързвайте с никого — отсече Дий. — Не искам да ме безпокоят, при каквито и да било обстоятелства.

— Да, сър. Това ли е всичко?

— Това е. Кажи на хората, че вече могат да се прибират вкъщи. — Дий бе настоял всички да останат дълго след нормалното работно време.

— Да, сър. Благодаря ви, сър. Утре ще бъдете ли тук?

Погледът на Дий накара секретаря бързо да се изниже. Магьосника знаеше, че целият офис е на тръни заради неочакваната му поява. Из сградата летяха слухове, че щял да затваря лондонския клон на „Енох Ентърпрайзис“. Макар че вече бе станало десет часа вечерта, никой не се оплака, задето стои до късно.

— Седнете, г-н Хънтър. — Дий посочи към ниския стол от метал и кожа пред себе си. Той самият остана седнал зад бюрото от полиран черен мрамор, като наблюдаваше внимателно новодошлия. В него имаше нещо нередно, реши Магьосника. Чертите на лицето му бяха неправилни; очите му бяха разположени твърде високо, всяко от тях бе с различен цвят, а устата му се намираше прекалено ниско и бе твърде широка. Като че ли лицето бе създадено от някой, който дълго време не е виждал хора. Мъжът бе облечен в бледосин раиран костюм, но панталоните му бяха малко по-къси от нормалното и над черните му чорапи се мяркаше бяла плът. Затова пък ръкавите на сакото свършваха под кокалчетата на дланите му. Обувките му бяха мръсни, покрити с дебел слой кал.

Хънтър се сгъна в стола — движенията му бяха недодялани и сковани, сякаш не бе съвсем сигурен какво да прави с ръцете и краката си.

Дий докосна с пръсти Екскалибур, който беше закрепен под бюрото му. Освен това знаеше и дузина аурални магии, всяка от които можеше да претовари нечия аура и да я накара да пламне. После единственият проблем щеше да е почистването на пепелта от килима. Столът вероятно щеше да се стопи.

— Как разбрахте, че съм тук? — попита внезапно Дий. — Рядко посещавам този офис. А и сега е малко късно за среща.

Високият блед мъж опита да се усмихне, но само изкриви странно устни.

— Работодателят ми знаеше, че си в града. Предположи, че ще дойдеш в този офис, тъй като оттук имаш достъп до комуникационната си мрежа. — Мъжът говореше английски с отсечена прецизност, но гласът му бе малко писклив, което му придаваше донякъде нелепо звучене.

— Не може ли да говорите направо? — тросна се Дий. Беше уморен и времето му изтичаше. Макар че бяха минали часове, откакто блокираха пътищата и разположиха безброй полицейски постове, още нямаше следа от Фламел и децата. Британското правителство бе подложено на натиск да премахне постовете. Всички пътища, водещи към и от града, продължаваха да са блокирани и целият Лондон бе замрял.

— Късно снощи ти имаше среща с моя работодател — рече бледият мъж. — Тя бе прекъсната, преди да стигне до удовлетворителен завършек, поради обстоятелства извън твоята власт.

Магьосника стана и заобиколи бюрото. Държеше в дясната си ръка Екскалибур и леко потупваше с каменното острие по лявата си длан. Седналият мъж не реагира.

— Какво си ти? — попита с любопитство Дий. Бе стигнал до заключението, че това същество не е съвсем естествено и вероятно дори не е човек. Той се смъкна на едно коляно и се втренчи в лицето на мъжа и в различните му очи. Зелено и сиво. — Тулпа, голем, симулакрум или хомункулус?

— Аз съм мислена форма — рече фигурата и се усмихна. Устата му беше пълна с еленски зъби. — Кернунос ме създаде.

Дий се дръпна припряно назад, докато фигурата се променяше. Тялото й остана същото — на висок, зле облечен мъж, — но главата се промени, стана красива и неземна и от нея изникнаха огромни рога. Устата на Рогатия бог се изви в съвсем тънка усмивка, а очите му с тесни зеници се разширяваха и свиваха.

— Заключи вратата, докторе. Не би ти се искало някой да влезе сега.

Дий заобиколи отдалеч създанието, като държеше Екскалибур помежду им, и заключи вратата. Стореното от Кернунос бе забележително. Използвайки въображението и силата на волята си, архонтът бе създал същество единствено от своята аура. То не беше съвършено, но вършеше работа. Дий знаеше, че човеците вече изобщо не се гледат един друг, и дори някой да бе забелязал, че във външността на мъжа има нещо странно, щеше само да отклони смутено поглед.

— Впечатлен съм — каза Дий. — Както разбирам, ти управляваш тази мисловна форма от разстояние?

— По-голямо, отколкото можеш да си представиш — каза Кернунос.

— Бях стигнал до извода, че не владееш никакви магии — призна Дий, като се върна зад бюрото си. Луксозната сребърна визитна картичка бавно се превръщаше в пара, струйки мръсно бял дим излизаха от нея и се стичаха към мъжа с еленската глава от другата страна на бюрото, за да се влеят в него.

— Не е магия, а архонтска технология — рече простичко Кернунос. — Макар че ти не би открил разлика между двете.

— Предполагам, че си дошъл тук с някаква цел — каза Дий, — а не просто за да демонстрираш… тази технология.

Еленът кимна и се усмихна лъчезарно.

— Знам къде са Фламел, Гилгамеш, Паламед и близнаците.

— В същия този момент ли?

— В същия този момент — потвърди създанието. — Намират се на един час път оттук.

— Кажи ми — настоя Дий, а после добави: — Моля те.

Архонтът вдигна дясната си ръка. Дий забеляза, че на нея има един пръст в повече.

— Условията ми си остават същите, Магьоснико. Искам Фламел, Гилгамеш и Паламед живи. И искам Кларент.

— Съгласен — рече Дий без колебание. — Всички те са твои. Само ми кажи къде са.

— Искам и Екскалибур.

В този момент Магьосника би обещал на създанието всичко.

— Имаш го. Лично ще ти го предам в ръцете, в мига щом Фламел умре. Колко други има с тях?

— Николко.

— Николко ли? Ами Хрътките на Гавраил?

— Хрътките и техният господар, Барда, са изчезнали. Алхимика, рицарят и царят са с близнаците.

— Как ги откри? — попита Дий. Трябваше да признае, че е впечатлен. — Аз ги търсих навсякъде.

Създанието се изправи, променяйки се отново. Рогата се прибраха в черепа му. Появиха се глава и лице, които бяха малко по-различни от предишните.

— Върнах се в металната им крепост и просто проследих миризмата им.

— Проследил си ги през целия град само по миризмата? — Дий сметна това за още по-изумително постижение от контролирането на мисловна форма. Изведнъж си представи как Рогатия бог препуска на четири крака между колите и души въздуха и се насили да прикрие усмивката си.

— Архонтска технология. Беше съвсем проста работа — рече мисловната форма. — Сега, ако дойдеш с мен, ще се постарая да уредя превоза ти…

— Тази мисловна форма е впечатляваща — каза искрено Магьосника, — но ако смяташ да вървиш сред човеците, ще трябва да поработиш малко над гласа. И над облеклото.

— Това не е от голямо значение — рече създанието. — Скоро вече няма да има човеци.