Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътуване във времето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doomsday Book, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Кони Уилис. Книга на Страшния съд

Американска, Първо издание

Превод: Мария Думбалакова

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 41

ИК „Бард“ ООД — София, 1998 г.

ISBN: (липсва)

История

  1. — Добавяне

36.

Снегът се сипеше бавно и спокойно върху жребеца и магарето, които чакаха при портата. Дануърти помогна на Киврин да се качи на жребеца и тя не се дръпна от допира му, от което той толкова се беше страхувал. Щом обаче се озова на седлото, тя се освободи от ръцете му и хвана поводите сама, макар да личеше, че я боли.

Дануърти вече се тресеше, но стискаше зъби, за да не види Колин. Успя да се качи на магарето едва на третия път.

— Май е по-добре да ти водя мулето — каза Колин и го изгледа неодобрително.

— Нямаме време — не прие Дануърти. — Става много тъмно. Качи се на коня зад Киврин.

Колин отведе жребеца до портата, покатери се на дувара и с много мъки успя да седне зад Киврин.

— Локаторът в теб ли е? — попита го Дануърти, докато се опитваше да срита магарето, без да падне от него.

— Аз знам пътя — отговори Киврин.

— Да — отговори и Колин и го вдигна високо. — И фенерчето е в мен.

Той го включи и обходи с лъча целия двор, сякаш търсеше нещо, което може да са забравили. Сякаш едва сега забеляза гробовете.

— Тук ли са погребани всички? — попита той, като задържа светлината върху гладките бели могили.

— Да — отвърна Киврин.

— Преди много време ли са умрели?

Тя обърна жребеца и го подкара нагоре по хълма.

— Не.

Кравата ги последва до средата на хълма, след което спря и започна да мучи жално. Дануърти се обърна да я погледне. Тя измуча още няколко пъти, но после се обърна и тръгна обратно към селото. Бяха почти на върха на хълма и снегът вече не беше така обилен, но долу в селото продължаваше да си вали. Гробовете вече се бяха покрили напълно, църквата беше замъглена, а камбанарията почти не се виждаше.

Киврин хвърли само един поглед назад. Яздеше право напред, седнала гордо върху седлото, а Колин яздеше зад нея, но не се държеше за кръста й, а за седлото. Отначало снегът падаше като плътна завеса, но после започнаха да се спускат само отделни снежинки и докато стигнат до гъстата гора, вече почти беше спрял.

Дануърти следваше коня, като се опитваше да поддържа равномерното му темпо, опитваше се и да не се предава на треската. Аспиринът не му действаше — беше го изпил с прекалено малко вода — и той усещаше как треската го завладява, как започва да го отделя и от гъстата гора, и от кокалестия гръб на магарето, и от гласа на Колин.

Момчето говореше оживено на Киврин, разказваше й за епидемията по начин, който я караше да прилича на приключение.

— Казаха, че има карантина и че трябвало да се върнем в Лондон, но аз не исках. Исках да видя баба Мери. И взех, та се промъкнах през бариерата, а пазачът ме видя и каза: „Хей ти! Спри!“ — и хукна да ме гони, а пък аз побягнах по улицата и после се скрих в една пряка.

По едно време спряха и Колин и Киврин слязоха от коня. Колин си свали шала, а тя си свали напоения с кръв сюртук и го пристегна около кръста си. Дануърти знаеше, че болката й е много силна, че трябва поне да се опита да й помогне, но се страхуваше, че ако слезе от магарето, няма да може да го яхне отново.

Киврин и Колин пак се качиха на коня, при което тя му помогна, и отново потеглиха, като спираха на всеки завой и на всяко разклонение, за да проверяват посоката. Колин гледаше монитора на локатора си, питаше Киврин и тя кимваше одобрително.

— На това място паднах от магарето — каза тя, когато бяха спрели на едно разклонение. — През първата нощ. Бях много зле. Помислих го за главорез.

Стигнаха до друго разклонение. Снегът беше спрял, но облаците над дърветата бяха тежки и надвиснали. Наложи се Колин да освети локатора с фенерчето си, за да види показанията му. Той посочи дясната пътека и продължи да язди зад Киврин и да й разказва за приключенията си.

— Господин Дануърти каза: „Загубил си данните от фиксирането“, а след това отиде право към господин Гилкрист и двамата паднаха на земята — разказваше Колин. — Господин Гилкрист се държеше така, сякаш го е направил нарочно. Не ми помогна дори да го покрия. Той се тресеше като луд, имаше висока температура, а аз виках през цялото време: „Господин Дануърти! Господин Дануърти!“ — но той не ме чуваше. А господин Гилкрист все казваше: „Ще ви държа персонално отговорен.“

Отново заваля сняг, а и вятърът започна да се усилва. Дануърти се държеше за твърдата грива на магарето и се тресеше.

— Не искаха да ми казват нищичко — продължаваше да разказва Колин. — А когато се опитах да отида да видя баба Мери, ми казаха, че не пускали деца.

Яздеха срещу вятъра. Дануърти вече почти лежеше върху врата на магарето.

— Лекарят излезе и започна да шепне нещо на сестрата и аз разбрах, че е умряла. — В този момент Дануърти усети остро пробождане от мъката, сякаш чуваше тази история за първи път. „О, Мери!“

— Не знаех какво да правя — каза Колин, — така че просто си седнах там, а госпожа Гадсън, голяма гаднярка, дойде при мен и започна да ми чете от Библията, че всичко било по Божията воля. Мразя я тая Гадсъновица! — каза той яростно. — Тя трябваше да се разболее от грипа!

Гласът на Колин зазвънтя и заехтя из гората и Дануърти престана да го разбира, но колкото и да беше странно, го чуваше все по-ясно и по-ясно в студения въздух, и си помисли, че сигурно се чува чак до Оксфорд, на седемстотин години път оттук.

Изведнъж му хрумна, че Мери не е мъртва, че тук, през тази ужасна година, през този век, който беше десетка по скалата, тя още не беше умряла — и се почувства като благословен, без да го е очаквал и заслужил.

— И точно тогава чухме камбаната — говореше Колин, — и господин Дануърти каза, че ти призоваваш някого на помощ.

— Така беше — съгласи се Киврин. — Така няма да стане. Той ще падне всеки момент.

— Права си — съгласи се Колин и Дануърти осъзна, че те пак са слезли от коня и са застанали до магарето.

— Трябва да ви качим на коня — каза тя и го хвана през кръста. — От магарето ще паднете. Хайде. Слизайте. Ще ви помогна.

Наложи се да му помагат и двамата. Киврин го беше обгърнала по начин, който със сигурност й причиняваше ужасна болка в ребрата, а Колин го държеше изправен.

— Ако можех само да поседна за момент — каза Дануърти през тракащите си зъби.

— Няма време — каза Колин, но му помогнаха да седне и да се облегне на един камък.

Киврин бръкна под сюртука си и извади трите аспирина.

— Ето, изпийте ги — каза тя и му ги подаде в отворената си длан.

— Тези бяха за теб — каза той. — Ребрата ти…

Тя го погледна твърдо.

— Аз съм добре. — И отиде да завърже коня за един храст.

— Искаш ли вода? — попита Колин. — Мога да напаля огън и да разтопя малко сняг.

— Няма нужда — отвърна Дануърти, лапна аспирините и ги преглътна.

Киврин вещо оправи стремената и се приближи, за да помогне на Дануърти да се изправи.

— Готови ли сме? — попита тя и подложи рамо под ръката му.

— Да — каза Дануърти и се опита да стане.

— Не трябваше да го сваляме — каза Колин. — Сега няма да успеем да го качим. — Обаче успяха. Първо поставиха крака му в стремето, после ръката му — на лъка, и накрая го повдигнаха дружно на седлото.

Беше спрял да се тресе, но не знаеше дали това е добър, или лош знак. А когато тръгнаха пак — Киврин напред върху клатушкащото се магаре, Колин пред него, без да престава да говори, Дануърти просто се облегна на гърба му и затвори очи.

— И реших като завърша училище да дойда в Оксфорд и да стана историк като вас. Не искам да идвам по времето на Черната смърт. Искам да отида по времето на кръстоносните походи.

Дануърти го слушаше, подпрян на гърба му. Ставаше все по-тъмно, а те се намираха в Средновековието в някаква гъста гора, двама болни и едно дете, а един трети болен — Бадри — се опитваше през това време да държи мрежата отворена и също можеше да припадне всеки момент. Дануърти обаче не усещаше нито паника, нито дори тревога. Колин се оправяше с локатора, а Киврин знаеше къде е мястото на спускането. Щяха да се оправят.

Дори ако не можеха да открият мястото на спускането и останеха тук завинаги, дори ако Киврин не можеше да му прости, тя щеше да се оправи. Щеше да ги отведе в Шотландия, където чумата никога не беше стигнала, а Колин щеше да извади от вълшебната си торба въдица и тиган и щяха да си ловят сьомга и пъстърва. Можеха дори да открият Бейсингейм.

— По видеото съм гледал боеве с мечове и освен това знам как се кара кон — не спираше Колин и после изведнъж викна: — Стоп!

И дръпна юздите. Муцуната на коня почти опря задницата на магарето. Магарето беше спряло на един малък хълм. В подножието му имаше замръзнала локва и редица върби.

— Сритай го — каза Колин, но Киврин вече слизаше.

— Няма да продължи по-нататък — каза тя. — Веднъж вече направи така. Видяло ме е да се появявам. Мислех, че е бил Гавин, но през цялото време е ставало въпрос за Рош. — Тя свали поводите на магарето и то незабавно хукна да се връща в селото.

— Искаш ли да яздиш? — попита я Колин.

Тя поклати глава и каза:

— От качването и слизането ме боли повече, отколкото като ходя.

Тя се взря в отсрещния хълм. Дърветата стигаха само до средата на склона, хълмът над тях беше покрит със сняг. Валежът трябва да беше спрял, макар че Дануърти не можеше да си даде сметка за това. Облаците се разсейваха, небето имаше ясен, бледолавандулов цвят.

— Той си мислеше, че съм света Катерина — каза тя. — Видял ме е да е появявам, както вие се страхувахте, че може да стане. Мислел си е, че Бог ме е изпратил да им помагам в часа на нуждата.

— Е, ами ти нали си им помогнала? — попита Колин, подръпна неумело юздите и конят тръгна надолу по хълма. Киврин вървеше до тях. — Трябваше да видиш ужасите в другото село, където бяхме. Трупове навсякъде и ми се струва, че никой не им е помогнал.

Той подаде юздата на Киврин и каза:

— Ще ида да видя дали е отворена мрежата. — И хукна напред. — Бадри каза, че ще я отваря на всеки два часа. — Шмугна се в гъсталака и изчезна.

Киврин спря коня и помогна на Дануърти да слезе.

— Май е по-добре да му свалим седлото и юздите — каза Дануърти. — Когато го намерихме, се беше оплел в едни храсти.

Разкопчаха всички каишки и свалиха седлото. Киврин пък свали юздата и посегна да погали коня по главата.

— Той ще се оправи — каза Дануърти.

— Може би — каза тя.

Колин изхвърча от храсталака, разпръсквайки сняг във всички посоки.

— Не е отворена.

— Скоро ще се отвори — успокои го Дануърти.

— И коня ли го взимаме с нас? — попита Колин. — Мислех, че на историците не им е позволено да взимат нищо в бъдещето. Би било страхотно обаче, ако можем да си го вземем. Ще мога да го яздя, когато тръгна на кръстоносен поход.

Той се шмугна обратно в гъсталака.

— Хайде, може да се отвори всеки момент.

Киврин кимна и плесна жребеца по хълбока. Той направи няколко крачки, след което спря, обърна се и ги погледна въпросително.

— Хайде — обади се Колин някъде от храстите, но Киврин не помръдна.

После постави ръка на ребрата си.

— Киврин — каза Дануърти и понечи да й помогне.

— Ще се оправя — каза тя и се наведе да се промуши през храсталака.

Под дърветата вече беше здрач. Късчетата небе между черните клони на дъба бяха лавандуловосини. Колин се опитваше да придърпа един паднал клон в средата на полянката.

— В случай че сме я изпуснали за малко и трябва да чакаме цели два часа — обясни той. Дануърти приседна с благодарност.

— Къде трябва да застанем, когато се отвори мрежата? — попита момчето.

— Ще видим кондензацията — обясни тя. После се приближи до дъба и се наведе, за да махне снега от основата му.

— Ами ако стане тъмно? — попита Колин.

Тя приседна до дървото, прехапала устни, докато се настаняваше върху корените.

Колин приклекна между двамата и каза:

— Не съм си взел кибрит, иначе щях да запаля огън.

— Няма нищо — каза Дануърти.

Колин включи и изключи фенерчето си.

— Май е по-добре да го пестя, че ако нещо се обърка, да ни е подръка.

Сред върбите нещо прошумоля и Колин скочи.

— Май започва.

— Това е жребецът — обясни Дануърти. — Пасе.

— Оо — възкликна Колин разочаровано и пак седна. — Нали не мислите, че мрежата вече се е отворила, но не сме я видели, защото е тъмно?

— Не — отвърна Дануърти.

— Може би Бадри е получил нов пристъп и не може да я поддържа отворена — каза той по-скоро развълнувано, отколкото изплашено.

Зачакаха. Небето потъмня, през клоните на дъба започнаха да се появяват звезди. Колин седна до Дануърти и започна да говори за кръстоносните походи.

— Ти знаеш всичко за Средновековието — обърна се той към Киврин, — та си помислих, че може да ми помогнеш да науча разни работи, да се подготвя, нали разбираш.

— Още си много малък — каза тя. — Опасно е.

— Знам — съгласи се Колин. — Но аз наистина искам да отида. Трябва да ми помогнеш. Моля те!

— Въобще няма да е както си го представяш — каза Киврин.

— Вярно ли, че храната е ужасна? Четох в тая книга, дето ми я даде господин Дануърти, че ядели развалено месо, лебеди и какво ли още не.

Киврин гледаше ръцете си и мълчеше. Накрая каза:

— По-голямата част е наистина ужасна. Но имаше и наистина прекрасни неща.

Великолепни неща! Дануърти се сети за Мери: как се е облегнала на портала на „Балиол“ и му разказва за Долината на царете, и накрая казва: „Никога няма да го забравя“. Великолепни неща.

— Ами брюкселско зеле? — попита Колин. — През Средновековието яли ли са брюкселско зеле?

Киврин за малко да се усмихне.

— Мисля, че по това време още не го е имало.

— Чудесно! — Той скочи. — Чухте ли? Мисля, че започва. Прилича ми на камбана.

Киврин вдигна глава, ослуша се и каза:

— Когато пристигах, също биеше една камбана.

— Хайде — подкани ги Колин и издърпа Дануърти на крака. — Не чуваш ли?

Беше камбана наистина — едва доловима и далечна.

— Идва оттам — каза Колин и се спусна към края на полянката. — Елате!

Киврин се подпря на земята, коленичи и се хвана за ребрата.

Дануърти й протегна ръка, но тя отказа.

— Ще ми мине — рече съвсем тихо.

— Знам — каза той и отпусна ръката си.

Киврин се изправи внимателно, като се държеше за грубата кора на дъба. После каза:

— Всичко е на записващото устройство. Всичко, което се случи.

„Също като Джон Клин — помисли си той, докато гледаше чорлавата й коса и мръсното й лице. — Един истински историк, седнал да пише в празната църква, заобиколен от гробове. Аз, който видях толкова много злини, изписах върху листа всичко, на което съм ставал свидетел. За да не изчезнат с времето нещата, които трябва да се помнят.

Киврин обърна дланите си нагоре и ги погледна.

— И отец Рош, и Агнес, и Роузмунд, и всички останали. Всичко съм записала.

Тя проследи с пръст една линия по китката си и каза кротко:

Io suiicien lui damo amo. Тук си вместо приятелите, които обичам.

— Киврин — каза Дануърти.

— Хайде! — подкани ги Колин отново. — Започва. Не чувате ли камбаната?

— Да — отвърна Дануърти. Беше госпожа Пиантини на тенора, който свири встъпителната част към „Когато най-сетне Спасителят дойде“.

Киврин се приближи, застана до Дануърти и събра ръце като за молитва.

— Виждам Бадри! — извика Колин, направи фуния с ръцете си и извика: — Тя е добре! Спасихме я!

Тенорът на госпожа Пиантини започна да бие, останалите също се присъединиха радостно. Въздухът започна да проблясва като искрящи снежинки.

— Жестоко! — извика Колин. Лицето му сияеше.

Киврин хвана ръката на Дануърти и я стисна силно.

— Бях сигурна, че ще дойдете — каза тя и мрежата се отвори.

Край
Читателите на „Книга на Страшния съд“ са прочели и: