Серия
Реквием за Хомо сапиенс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Broken God, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 15 гласа)
Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
?
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПАДНАЛИТЕ БОГОВЕ. 1998. Изд. Бард, София.Избрана световна фантастика, No.49. Роман. Превод: [от англ.] Крум БЪЧВАРОВ [The Broken God / David ZINDELL]. Редактор: Иван ТОТОМАНОВ. Формат: 125×195 мм. Офс. изд. Страници: 640. Цена: 4500.00 лв. (4.50 лв.). ISBN: 574.


Част първа: Данло Дивия

Глава 1
Шайда

Всичко, що не е хала, е шайда.

Човек да убие нещо, що не може да изяде — това е шайда.

Човек да убие животно имакла — и това е шайда.

Шайда е човек да умре твърде рано.

Шайда е човек да умре твърде късно.

Шайда е пътят на човек, що убива други хора.

Шайда е плачът на света, когато е загубил душата си.

Из девакската „Песен на живота“

Това е историята на моя син Данло уи Соли Рингес. Опознах го много добре, макар че неговата участ (а и моята) бе да израсне див, загубена мъжка рожба, живяла откъсната от истинския си народ. Когато дойде в Никогея, той не знаеше почти нищо за произхода си и за цивилизацията на Града на светлината — всъщност изобщо не съзнаваше, че е човешко същество. Възприемаше се като алалой, като представител на онази каркирана раса, която живееше на ледените острови на запад от Никогея. Приемните му братя и сестри носеха отпечатъка на хромозоми, променени много отдавна — всички те имаха силни примитивни лица с изпъкнали вежди и дълбоко хлътнали очи, телата им бяха космати и мощни, покрити с кожи на някога живи животни. Те бяха по-яки и жизнени и в много отношения далеч по-мъдри от съвременните човешки същества. Известно време Данло бе споделял техния свят. Свят на лов из замръзнали гори в ранна утрин, свят на девствен лед, вятър и морски птици, носещи се на бели вълни из небето. Свят на разнообразие и изобилие. И над всичко, свят на хала, алалойската дума за хармонията и красотата на живота. Данло имаше трагичната участ още в ранна възраст да научи крехката природа на хала. Ако не го беше сторил обаче, може би никога нямаше да се отправи на път към града на предците си и да се върне при своя баща. Ако не се бе отправил на този път, който трябва да поемат всички мъже и жени, малкият му студен свят и вселената, от която той е част, навярно щяха да имат съвсем различна съдба.

Данло възмъжа сред девакското племе на алалоите, които живееха на планинския остров Куейткел, дом на деваките от безброй поколения. Никой не помнеше, че преди хиляди години предците им са избягали от развалините на Старата Земя. Никой не помнеше дългото пътуване из студените блестящи простори на галактиката или че светлинките в небето са звезди. Никой не знаеше, че цивилизованите човешки същества наричат планетата си Ледопад. Никой от деваките и другите племена не помнеше тези неща, тъй като предците им бяха пожелали да забравят шайдата на вселена, изпаднала в хаос от лудост и война. Те искали само да живеят в хармония с живота като естествени човешки същества. Затова изменили плътта си и отпечатали в мозъците си познанията на най-древните хора от Старата Земя, и когато свършили, унищожили огромния си сребрист кораб. И сега, след много хиляди години, девакските жени събираха балдови орехи, които печаха на огъня, а мъжете ходеха на лов за мамути, шагшаи или дори за тотюние, огромната бяла мечка. Понякога, когато морските ледове ставаха твърди и дебели, тотюние излизаше на сушата и ходеше на лов за тях. Подобно на всички живи същества, деваките познаваха студ и болка, раждане, радост и смърт. Смърт — не беше ли тъкмо девакска поговорката, стара като пещерата, в която живееха, че смъртта е лявата ръка на живота? Те знаеха почти всичко за смъртта: познат им бе плачът на нунки, тюлена, когато копието пронизва сърцето му, протяжната погребална песен на старица, ужасяващото мълчание на дете, което умира в нощта. Те познаваха естествената смърт, която прави място за нов живот, но не знаеха нищо за злото, което идва от нищото и убива дори най-силните мъже, не знаеха за истинската природа на шайда.

Когато Данло бе почти на четиринайсет години, деваките бяха покосени от ужасна болест, наречена „бавното зло“. Един ден в разгара на зимата мъжете и жените едновременно се разболяха от тайнствена треска. Тя лишаваше хората от сетива и съзнание, те се парализираха и от ушите им течеше гной. От цялото племе здрави останаха само Данло и Соли Трипръстия. На техните плещи падна задължението да ходят на лов и да готвят храната, да топят сняг за питейна вода и да пазят да не угаснат каменните лампи, за да има поне малко светлина и топлина за болните. Данло и Соли Трипръстия обичаха своите племенни братя и сестри, както обичаха живота, и цели шест дни работиха като луди, за да изпълняват стотиците дребни ежедневни задължения, необходими, за да не си отиде племето им твърде рано. Но тъй като болните деваки бяха осемдесет и осем, а те само двамина, това просто не бе възможно. Племето на Данло бавно — защото алалоите са жилави, издръжливи хора — започна да умира. Неговата племенна сестра Силехе беше една от първите, които потеглиха на пътя към обратната страна на деня. Последваха я племенните му бащи Уемайло и Чокло, старият Лилуйе и мнозина други. Скоро пещерата се изпълни с разлагащи се трупове, които чакаха да ги погребат. Данло се мъчеше да не им обръща внимание, макар че за деваките грижата за мъртвите е почти също толкова важна, колкото и за живите. Той щедро отдаваше енергията си на приемния си баща Хайдар и на Чандра, единствената жена, която бе познавал като своя майка. Правеше кръвен чай и наливаше гъстата хладка течност в устите им, разтриваше гореща тюленова мас по челата им, молеше се за душите им, правеше всичко възможно, за да им попречи да потеглят по пътя. Но напразно. Накрая бавното зло ги открадна от живота. Данло се молеше, плачеше и напусна колибата им с намерението да излезе от пещерата, за да намери огнецветя, които да положи на гроба им. Но беше толкова изтощен, че падна в една пряспа и веднага потъна в дълбок сън. По-късно Трипръстия Соли го откри там, засипан от новия сняг.

— Данло — каза Соли, когато разчисти искрящата сорееш от кожите на момчето, — уо ланиа-ти? Добре ли си?

— Просто спях — отвърна Данло. — Ми талу лос уаморашу. Бях много уморен. — Разтърка очи със заскрежените си ръкавици. Макар и седнал в снега, бе висок за момче на тринайсет години. Беше по-висок, по-строен и по-плещест от всичките си племенни братя. Всъщност изобщо не приличаше на алалой. Имаше дългия нос и изпъкналите лицеви кости на баща си. Очите му бяха очите на майка му, тъмносини като втечнени скъпоценни камъни, и въпреки че бе много уморен, бяха пълни с блясък. Другите човешки същества от почти всеки град от Цивилизованите светове биха го намерили за извънредно красив. Но той никога не беше виждал истинско човешко същество и се смяташе за различен от племенните си братя. Не точно за грозен, но за доста странен и малко уродлив, като чуждо пиле, излюпено в гнездо на врабчеястреби.

— Не бива да спиш в снега — каза Соли и отметна прошарената си черна коса. Като всички алалойски мъже, той бе едър и мускулест. Беше много уморен. Раменете му бяха увиснали и погледът му бе унесен и замислен. Изглеждаше разтревожен. — Само кучетата спят в снега.

— Бях тръгнал да набера огнецветя — отвърна Данло. — Не зная какво се е случило.

— Можеше да спиш прекалено дълго и никога да не се събудиш.

Соли му помогна да се изправи. Стояха близо до входа на пещерата. На десетина метра от тях за коловете в снега бяха завързани впрегатните кучета на дванайсетте семейства. Те се дърпаха на каишките си, виеха, молеха за вечерната си храна. Данло не си спомняше кога ги е хранил за последен път. Не си спомняше кога се е хранил за последен път и самият той. Бе късен следобед и слънцето се снижаваше. Въздухът беше син и студен, чист като силка, новия лед. Той погледна към долината под пещерата. Гората вече тънеше в тъмнозелени и сиви сенки — утре можеше да иде на лов за шагшаи, но тази вечер кучетата щяха да си останат гладни.

— Хайдар и Чандра преминаха оттатък — рече той. И погледна Соли.

— Да, те бяха последните.

— Хайдар и Чандра — повтори Данло и изтри от челото си топящия се сняг. И после каза молитва за душите на приемните си родители: — Хайдар ет Чандра, ми алашариа ла шантих деваки.

Соли потърка нос с трипръстата си ръка и отвърна:

— Шантих, шантих.

— И Саня — рече Данло, — и Махира, те също преминаха.

— Шантих — повтори Соли.

— И Ириша, Юкио и Джему — всичките алашару.

— Шантих.

— И Рафаел, Чокло и Аневей. И Ментина, всички изминаха големия път.

— Да — каза Соли, — шантих.

— Всички са мъртви.

— Да.

— Преди десет дни всички бяха живи и тлъсти с живот, даже старият Анала, а сега…

— Не говори за това. Думите са само думи — нямат цел. Данло си свали ръкавиците и притисна очи — горещата вода в тях изгори студените му пръсти.

— Много съм уморен — каза той. И после: — Блажените деваки — цялото племе. Как е възможно? Соли обърна лице на север и не отговори. Данло проследи погледа му нагоре към мястото, където над тях се издигаше острият връх на Куейткел — огромна блестяща планина, замръзнала в гранит и лед, бог, който ги наблюдаваше. Преди четири хиляди години първите деваки бяха нарекли острова по името на планината в неговия център. Предците на Данло бяха погребвани там поколение след поколение. Надигна се вятър и бясно развя косите му. Той затвори очи. Вятърът носеше ледени кристалчета, мирис на борови иглички и смърт.

— Куейткел, шантих — промълви Данло. Скоро трябваше да погребе народа си в гробището над пещерата и след това на Куейткел вече нямаше да се погребват деваки.

— Лош късмет — каза Соли и потърка гъстите си вежди. — Просто лош късмет.

— Мисля, че е шайда — отвърна Данло. — Да умреш твърде рано за нашия народ е шайда, нали?

— Не, беше просто лош късмет. Данло вдигна ръка и отметна косата от очите си. Косата му беше гъста и черна, с червени кичури.

— Във всичките истории, които ми е разказвал Хайдар край каменните лампи, а и във всички други истории никога не съм чувал цяло племе едновременно да е преминало оттатък. Никога не съм смятал, че е възможно. Аз… просто никога. Откъде се е появила тази шайда? Какво му е станало на света, че всички могат да умрат така? „Шайда е плачът на света, когато е загубил душата си, нали така?“ Защо светът плаче от шайда?

Соли го прегърна и го погали по главата, а Данло се разплака, сгушен в твърдите, замръзнали кожи на Соли, докато не го отрезви ледена мисъл. Той беше само на тринайсет години, но сред деваките това е почти достатъчна възраст, за да си истински мъж.

— Защо останахме ние, Соли? Защо бавното зло не отнесе и нас?

Гледаше в земята.

— Късмет — отвърна Соли. — Лош късмет. Данло долови скръбта и болката в гласа му и това го изпълни с отчаяние. Соли също бе готов за смъртта. Можеше да го види всеки, дори дете. В очите му, в цялото му измъчено, посивяло лице имаше лудост и смърт. Вятърът, който брулеше гората и ледените скали около тях, беше много студен, почти убийствено студен и Данло се чувстваше така, сякаш умираше самият той. Но не можеше да си позволи да умре, защото прекалено много обичаше живота. Не бе ли шайда да умреш твърде рано? Не беше ли видял вече предостатъчно шайда? Той подуха вледенените си поморавели пръсти и си сложи ръкавиците. Да, трябваше да живее, защото за него още не бе време да преминава оттатък, все още беше прекалено млад и изпълнен с живот, все още бе само момче, внезапно разбрало, че трябва да открие отговор на шайда.

Той погледна към пещерата, към огромния черен процеп в склона, в който лежаха Йонат и другите му племенни братя.

— Странно, че бавното зло не отнесе и мен, нали? Навярно бавното зло се бои от дивотата. Винаги съм бил малко див, нали? Хайдар често казваше, че съм див с всичките ми приказки за това как ще тръгна с шейната към изгрева. Често казваше, че прекалено много ви слушам. Когато бях малък…

— Шт! Прекалено много говориш.

— Но аз трябва да попитам, трябва да разбера нещо.

— Какво?

— Когато бях малък, исках да намеря леглото на Сауел на мястото, от което всяка сутрин се издига, за да освети света. Истинска дивотия, както казваше Хайдар. Кажи ми, ти трябва да знаеш — роден ли съм с това диво лице? То е толкова различно от лицата на моите братя. И те са толкова по-силни и с по-яки тела, те като че ли никога не усещаха студа. Защо те преминаха, а аз не?

— Съдба — каза Соли. — Просто сляпа съдба. Данло се смути. Защо Соли приказваше така за съдбата? Имаше галия, той го знаеше, Галия беше Световният дух, и определено можеше да се говори за уилу-галия, намерението на Световния дух, но как можеше тя да е толкова сляпа? Не, слепи можеха да са само хората и животните (или самият Бог). Както го бе научил Хайдар, той затвори очи и задиша ледения въздух, за да прочисти вътрешното си зрение. Опита се да аскеерауа уилу-галия, да види намерението на Световния дух, но не успя. Пред него имаше само мрак, плътен и черен като пещера без светлина. Отвори очи и студените иглички на вятъра го накараха да премигне. Възможно ли беше Хайдар да е разказвал на него и другите деца лъжливи истории за животните, за раждането и живота на Света? Възможно ли беше всичко, което знаеше, да не е вярно? Навярно единствено истинските мъже бяха способни да виждат, че намерението на Световния дух е шайда, навярно тъкмо това имаше предвид Соли, като говореше за сляпа съдба.

— Студено е — каза Соли и затропа с крака. — Студено е и съм уморен.

Обърна се, закрачи към пещерата и Данло го последва. И той бе уморен, толкова уморен, че всичко го болеше и му се гадеше, сякаш е ял развалено месо. Цели тринайсет години, още откакто се помнеше, влизането в пещерата винаги беше миг, изпълнен с топлина, сигурност и тиха радост. Но сега нищо вече нямаше да е същото и дори познатите камъни на входа — кръглите свещени камъни от бял гранит, които предците му бяха поставили там — не го утешаваха. Самата пещера бе същата, както и милиони години преди това: огромна тръба от лава, естествена катедрала от блестящ обсидиан с дълги от тавана до пода скални висулки и дълбока тишина. Сега в пещерата на неговите предци имаше прекалено много тишина и прекалено много светлина. Докато Данло беше спал в снега. Соли бе събрал съчки от костни дървета и ги беше подредил покрай стените. После ги бе запалил. Цялата пещера пламтеше от светлина, оранжево-рубинени пламъци осветяваха рисунките на животни по стените и проникваха дълбоко в тъмната утроба на пещерата, където студеният под се издигаше, за да се слее с тавана. Данло усети мириса на дим, остър и сладък. Самата светлина бе толкова силна, че като че ли издаваше свой собствен аромат. И после усети нещо друго, напластено под миризмите на дърво, кожа и сняг. Докоснала всеки камък и пукнатина в пещерата, навсякъде около и в него се стелеше смрадта на смърт. Макар че дишаше през устата и от време на време задържаше дъха си, той не можеше да избяга от тази ужасна смрад. Труповете на мъртвите бяха навсякъде. По целия покрит със сняг под лежаха неговите племенни братя и сестри, купчини от сгърчени ръце и крака, коси, кожи, кръв, гъсти черни бради и мъртви очи. Напомняха му за стадо шагшаи, скочили от скала. Щеше да е по-лесно до погребението да ги оставят в снежните колиби, но Соли беше решил да ги премести. Колибите — петнайсет купола, направени от снежни блокове в търбуха на пещерата — бяха запазили труповете прекалено топли. Миризмата на разлагаща се плът влудяваше кучетата и ги караше да вият от глад, затова Соли бе извлякъл телата по средата на пещерата, за да замръзнат. Данло се разтревожи, че Соли може да е оставил някого в колибата му. Каза му и Соли бързо преброи труповете — бяха осемдесет и осем, цялото племе. Данло си помисли, че е грешно да броиш рода си един по един, да отнасяш абстрактни числа към човешки същества, които толкова наскоро са дишали въздух и са ходили по блестящите ледени поля на света. Знаеше, че всяко от тях има подходящо име (освен, разбира се, бебетата и най-малките деца, които бяха известни просто като „синът на Чонло“ или „втората дъщеря на Ментина“) и знаеше тези имена, затова застана до мъртвите и започна да ги вика.

— Саня — каза той, — Юкио, Чокло, Джему… — След известно време гласът му изтъня и Данло зашепна.

Накрая замълча като Соли, който стоеше до него. Не можеше да види лицата на всички, за да каже имената им. Някои от мъртвите лежаха по корем, полузаровени в снега. Други — повечето бяха бебета — бяха покрити с труповете на майките си. Данло тръгна сред мъртвите и потърси мъжа, когото наричаше свой баща. Откри Хайдар до Чандра, жената, която го беше осиновила още като новородено. Двамата лежаха заедно, заобиколени от Силехе, Чокло, стария Лилуйе и други от тяхното семейство. Хайдар бе нисък мъж, но мускулест и с невероятно широки рамене. Той винаги се беше държал внимателно и мило и Данло не можеше да разбере как толкова силен мъж може да е умрял. В смъртта си, след като неговата анима го бе напуснала през устните му, Хайдар изглеждаше смален. Момчето коленичи между него и Чандра. Дланта на Хайдар беше разтворена и почиваше върху челото на Чандра. Данло я хвана. Бе голяма, но в нея нямаше сила и живот. Бе студена като месо, почти толкова студена, че да започне да се втвърдява като лед. Лицето на Чандра също беше студено. Косата край ушите й бе покрита с пластове бледочервена течност. Част от нея беше засъхнала преди дни, а кръвта на смъртната й агония бе само на няколко часа и тепърва започваше да замръзва. Данло отметна гъстите коси от челото й и погледна милите й кафяви очи — бяха отворени и почти толкова твърди, колкото камъните наоколо. В тези очи нямаше нищо — нито радост, нито светлина, нито болка. Това й беше особеното на смъртта, че болката бързо напускаше тялото, заедно с анимата. Данло се обърна, докосна студеното чело на Хайдар и затвори собствените си очи, в които пареха сълзи. Искаше му се да зададе на баща си най-простия от всички въпроси: ако смъртта е толкова спокойна и безболезнена, защо всички живи същества предпочитат пред нея живота?

— Данло, време е да подготвим шейните — внимателно каза Соли, който стоеше над него.

— Не — отвърна Данло, — не още.

— Моля те, помогни ми — имаме още много работа.

— Не. — Данло седна на пода и отпусна едната си ръка върху очите на Хайдар, а другата върху тези на Чандра. — Хайдар, алашариа ла шантих — каза той. И после: — Чандра, майко моя, премини оттатък в мир.

— Стига вече — рече Соли и разреши косата му. — По-късно ще има време за молитви.

— Не.

— Данло!

— Не!

Соли сви рамене и се вгледа в дълбините на пещерата.

Светлината на огньовете се отразяваше в блестящите черни стени.

— Шейните трябва да се подготвят — тихо каза Соли. — Когато свършиш, ела навън да погребем деваките.

Вечерта започнаха да погребват племето си. Работеха колкото могат по-бързо, събличаха телата и от петите до челата ги натриваха с тюленова мас. Данло знаеше, че по време на пътуването им до обратната страна на деня на душите ще им е студено и маста ще им помогне. Товаренето на труповете на шейните и откарването им до гробището над пещерата бе ужасна и изтощителна работа. Някои от неговите племенни сестри бяха умрели преди много дни и плътта им беше станала тъмна и мека като загнил кръвноплод. Нямаше да е толкова ужасно, ако незабавно бяха вадили телата и ги бяха слагали в снежните преспи, за да замръзнат. Но в гората имаше мечки и глутници вълци. Събраха съчки за огньовете на входа на пещерата, та да държат дивите зверове на разстояние — впрегатните кучета познаваха огъня и не се страхуваха от него. После решиха да отидат на лов за шагшаи и да погребат останалите от племето като се върнат. Одраха големите бели космати животни и ги нарязаха за храна, иначе гладните кучета щяха да прегризат ремъците и да влязат в пещерата, привлечени от смрадта на леш.

След това се хванаха на работа. Откараха телата едно по едно в леденото голо гробище. Положиха ги с глави на север. Натрупаха камъни върху всяко и издигнаха много каменни пирамиди, за да не ги изядат животните и за да напомнят, че всяко живо същество трябва да се върне в земята, от която е родено. Отне им десет дни. Край пещерата имаше съвсем малко скали, затова трябваше да впрегнат кучетата и да отидат с шейните през гората до ледения поток, където имаше много гладки кръгли камъни. И после отново нагоре към гробището с шейните, натоварени с камъни, и още много пъти надолу и нагоре. Когато най-после свършиха, отидоха сред храстите анда и набраха оранжеви и червени огнецветя, за да ги положат върху гробовете. И след това се помолиха за мъртвите, молиха се, докато гласовете им не предрезгавяха и сълзите им не образуваха ледена кора върху бузите им — молиха се дълго в нощта, докато студът от морските ледове не смрази костите им.

— Ми алашариа — за сетен път каза Данло и се обърна към Соли. — Свършено е, нали?

Тръгнаха надолу сред тъмните гробове, надолу сред преспите и полюляващите се дървета ю. В небето имаше звезди и сняг покриваше цялата гора. Стигнаха до потока, където бяха издигнали малка снежна колиба, в която да живеят. Никога вече нямаше да спят в пещерата.

— Какво ще правим сега? — попита Данло.

— Утре отново ще идем на лов — отвърна Соли. — Ще ходим на лов, ще се храним и ще продължаваме да се молим.

Данло замълча и погледна студената снежна колиба, която щеше да им осигури подслон за нощта, а може би и за много нощи. И после рече:

— И все пак, какво ще правим?

Пропълзяха през входа на колибата. Тунелът беше мрачен, леден и тесен и Соли едва успя да се промуши. Вътре бе по-просторно, макар и не толкова, че да могат да се изправят, без да пробият с глава снежния купол. Данло внимателно се движеше в сумрака, за да не ритне снежните блокове, които изграждаха стените на колибата. Разпъна кожите си за спане върху леглото от здраво утъпкан сняг. Соли прибави тюленова мас в каменната лампа — издълбан камък, който гореше непрекъснато, макар и слабо. Данло гледаше мъничкото перлено пламъче, което плаваше в тъмната мас. Заоблените бели стени на колибата блестяха с топла жълта светлина.

— Да, какво ще правим — повтори Соли и постави върху каменната лампа малък глинен чайник с вода. Преди сън обичаше да пие кръвен чай.

Данло си помисли, че Соли е странен мъж, див като самия него или по-скоро какъвто щеше да стане той, ако някога станеше мъж. Тази дивота го привличаше. Нима преди няколко поколения прапрадядото на Соли не беше напуснал племето, за да прекоси южните ледове? Нима Соли и вече мъртвото му семейство не се бяха завърнали от легендарните Блажени острови с фантастични разкази за толкова топъл въздух, че снегът падал от небето като вода? Говореше се, че веднъж Соли прекосил източните ледове до Вълшебния град и че там сянкохората живеели в огромни като планини каменни колиби. Данло се чудеше дали тези истории са верни, също както се чудеше на тайното, диво познание за числата и кръговете, на което го бе научил Соли. Помисли си, че Соли е наистина загадъчен и изведнъж го осени поразителна идея: навярно затова бавното зло бе избегнало и него.

Данло загреба малко замръзнала тюленова кръв от един мях и потопи възчерната кристална маса в чайника.

— Ще трябва да заминем на запад до Сауелсалия или Рилрил, нали? — попита той. — Чувал съм, че сме имали много братовчеди сред патуините. Или може би сред олоруните — кое от племената мислиш, че ще ни приеме?

Беше му неудобно да приказва толкова много, защото не беше прието момче така свободно да говори пред мъж. Но бе неуверен и се страхуваше за бъдещето — а и всъщност винаги беше обичал да говори. Особено със Соли — ако не започнеше той. Соли най-вероятно щеше да мълчи като камък.

— Да пътуваме на запад може би няма да е разумно — отвърна след дълго мълчание Соли и отпи от кръвния чай. Данло го наблюдаваше как повдига чашата към устата си — очите му изглеждаха забулени в пара и потайност.

— Какво друго можем да направим?

— Можем да останем тук, на Куейткел. Тук е нашият дом.

Данло вдигна ръка към очите си и мъчително преглътна буцата в гърлото си — там сякаш бе заседнало парче месо.

— Как можем да останем тук? Няма жени, които да ни правят дрехи, няма вече момичета, които да пораснат и да ни станат съпруги. Не остана никакъв живот, как можем да останем и ние?

Соли мълчаливо отпи от чая си, а Данло продължи:

— Грешно е да оставим живота да свърши, нали? Да остареем и никога да нямаме деца? Да му позволим да умре — това не е ли също шайда?

— Да. Живот. Шайда — най-после отвърна Соли. — Шайда.

Нещо в начина, по който Соли гледаше чая си, накара Данло да изпита остра болка над черния си дроб. Тревожеше се, че Соли тайно го обвинява, че е довел шайдата в племето им. Възможно ли беше? — зачуди се момчето. Можеше ли той, със странното си младежко лице и дивотата си, да доведе бавното зло и в племето на патуините? После изпита срам от тези си мисли, усети го да пламва дълбоко в гърдите си и зад очите си. Опита се да заговори, но гласът му му изневери.

Соли разбърка с показалец хладкия си чай. Двата пръста до него бяха отрязани — белезите по чуканчетата бяха бели и лъскави.

— На изток — най-после каза той — е Вълшебният град. Някои го наричат Града на светлината или… Никогея. Можем да идем там.

Данло внезапно се стресна. Сърцето му се разтуптя както в момента, в който за пръв път се готвеше да прониже с копие нападащ мъжки шагшай.

— Вълшебният град! — възкликна той. — Наистина ли си бил там? Вярно ли е, че в него живеят сянкохора? Хора, които никога не са били раждани и никога няма да умрат?

— Всички човеци умират — тихо отвърна Соли. — Но някои във Вълшебния град живеят почти вечно.

Всъщност Соли знаеше всичко за Вълшебния град, защото беше прекарал там голяма част от живота си. И знаеше всичко за Данло. Знаеше, че истинските му родители са Катарин Провидцата и Малъри Рингес, които също бяха живели там. Знаеше тези неща, защото той бе истинският дядо на Данло. Но реши да не му разказва подробностите за произхода му. Вместо това отпи от чая и после рече:

— Има нещо, което трябва да знаеш. Хайдар щеше да ти го каже догодина, когато ти станеше мъж, но Хайдар премина оттатък и сега не е останал кой друг да ти го каже освен мен.

Навън вятърът брулеше с пълна сила и Данло се заслуша в него. Хайдар го беше научил на търпение — можеше да е търпелив, когато се налагаше, даже когато вятърът виеше диво и отчаяно, даже когато бе трудно да е търпелив. Данло гледаше Соли и беше сигурен, че той ще му се разкрие нещо ужасно важно.

— Хайдар и Чандра — с мъка започна Соли — не бяха твоите истински родители. Истинските ти родители дойдоха от Вълшебния град. Дойдоха в племето преди петнайсет години. Майка ти умря при твоето раждане и Хайдар и Чандра те осиновиха. Ето защо се различаваш от братята и сестрите си. Повечето мъже от Града изглеждат като теб, Данло.

Гърлото на Данло се стегна, че той едва можеше да говори. Разтърка очи и успя да каже:

— Моите истински родители… Има и други, които изглеждат като мен, така ли?

— Да, във Вълшебния град. Не е шайда да имаш лице като твоето — ти не си довел шайдата при нашето племе.

Обяснението на Соли охлади срама на Данло, че е останал жив. Но и породи стотици други въпроси.

— Защо истинските ми родители са дошли на Куейткел? Защо? Защо не съм роден деваки като всички останали?

— Не си ли спомняш?

Данло стисна очи. Спомняше си нещо. Имаше отлична памет, в някои отношения наистина забележителна. Беше наследил майчината си „памет за картини“ — когато затвореше очи, можеше да си представи точните цветове и очертания на всяко събитие в живота си. Веднъж, преди две зими, въпреки предупрежденията на Хайдар той необмислено отиде сам на лов за копринокоремести глигани. Едно от животните го откри в гъсталак от млади каменни дървета, нападна го и още преди Данло да успее да вдигне копието си, разпори бедрото му с бивните си. Имаше късмет, че остана жив, но не това бе най-важният му спомен. Не, онова, което виждаше винаги, щом си помислеше за онзи ден, беше финият шев на Чандра, с който бе затворила раната. Можеше да види костената игла, преминаваща през окървавената му опъната кожа, прецизните бодове, всяка извивка на особения възел, който Чандра използваше, за да затвори раната. Вътре в себе си той пазеше цяла вселена от такива възли от спомени, но поради някаква причина почти не си спомняше първите четири години от своя живот. Някъде дълбоко в него имаше блед образ на мъж, мъж с пронизващи сини очи и тъжно лице. Но не можеше ясно да го види.

Отвори очи и видя, че Соли го наблюдава. Момчето уви кожите около голите си рамене и попита:

— Как изглеждаше баща ми? Познаваше ли баща ми? А майка ми? Истинската ми майка?

Соли допи чая си, наля си пак и каза:

— Баща ти приличаше на теб. После замълча, сякаш се вслушваше в нещо, в някакъв животински писък или далечен шум. — Баща ти, с дългия си нос и рошавата коса — той никога не си решеше косата. Да, дивотата. Но ти имаш очите на майка си. Тя ясно можеше да вижда разни неща.

— Трябва да си ги познавал добре, щом са живели при племето. И Хайдар трябва да ги е познавал.

Данло отново затвори очи и се опита да не обръща внимание на вятъра. Вътре в него имаше други звуци, други шепоти. Спомняше си, че понякога Чокло и някои от другите мъже го гледаха странно, че снижаваха глас винаги, щом ги изненадаше в някой тъмен ъгъл на пещерата. Винаги си беше представял, че всички приказват за него, ако не ги чува. Имаше и мрачни спомени: веднъж подслуша Чандра и Еяме да разговарят за сатинка — вещица, която вършела злини и довела шайдата при народа си. Помисли си, че историята се отнася за мечтаното време, времето на предците, вечното, нерушимо време, което едновременно бе историята и общата мечта на народа му. Трябва да беше сгрешил. Навярно в племето бе имало истинска сатинка. Навярно тази сатинка беше омагьосала истинските му майка и баща.

— Да, Хайдар познаваше истинските ти родители — призна Соли.

— Тогава какви са били имената им? Защо не ми ги е казал?

— Щеше да ти ги каже, когато станеш мъж, по време на инициацията ти. Има неща, които не са за момчета.

— Аз съм почти мъж — отвърна Данло. Изражението му беше едновременно открито и болезнено, невинно и решително. — Сега, когато Хайдар е мъртъв, трябва да ми разкажеш.

— Не, още не си мъж.

С дългите си нокти Данло остърга скрежа от кожите си. Опита се да види отражението си в лъскавите стени на колибата, но успя да различи само сянката си, очертанието на лицето си и буйните коси, които правеха млечнобелия сняг тъмен.

— Почти съм мъж, не е ли така?

— Ще станеш мъж следващата зима, след инициацията си. — Соли се прозя. — Вече е време за сън. Утре трябва да идем на лов, иначе ще умрем от глад и ще се присъединим към останалите от племето.

Известно време Данло усилено мислеше. Имаше природно остър ум, станал още по-остър от мисловните инструменти, които Соли тайно му бе дал. Откакто се помнеше, Соли го водеше сам в гората да рисува фигури по утъпкания сняг. Научи го на геометрия, научи го на неща, които наричаше сфери, странни координатни системи и безкрайности. На доказателствени структури и топология, и най-вече на прекрасната кристална логика, която управляваше вселената на числата. Логика. Въпреки че я намираше за странен начин на мислене, Данло обичаше да спори със Соли логично.

Той притисна ръка към устата си, за да скрие усмивката си, после рече:

— Пътуването през източните ледове към Вълшебния град ще е дълго и трудно, нали?

— Да — отвърна Соли. — Много трудно.

— Дори мъж може да не завърши такова пътуване — може да го нападне тотюние, мечката, или да го убие със студ Дъхът на змея, или пък…

— Да, пътуването ще е опасно — прекъсна го Соли.

— Ами ако бях останал сам да търся Града? — тихо попита Данло. — Или ако бавното зло те открие сред ледовете? Ами ако сянкохората във Вълшебния град не познават хала? Сянкохората могат да те убият заради месото ти. Ако умреш преди инициацията ми, как изобщо ще стана мъж?

За Данло, както и за всяко алалойско момче, преходът към мъжественост бе третото най-важно преобразяване и тайнство в живота след раждането и смъртта.

Соли разтри слепоочията си и въздъхна. Бе много уморен, но беше разбрал логиката в думите на Данло: че ще се наложи да направи прехода си година преди определеното време. Така че му се усмихна и каза:

— Смяташ ли, че си готов, Данло? Още си прекалено млад.

— Почти на четиринайсет съм.

— Прекалено млад — повтори Соли. — Понякога дори петнайсет години не са достатъчни. Раните са много болезнени. Много момчета, дори по-големи от теб, не бяха готови за болката от ножа. И после, след ножа… — Той замълча и погледна момчето.

— И после е тайното познание, нали? Песента на предците?

— Не, след болката идва ужасът. Чистият ужас. Данло знаеше, че Соли се опитва да го уплаши, затова се усмихна, за да скрие страха си. Въздухът в колибата бе изпълнен с пара от кипящия чай и от ритмичните им издишвания — това беше селура, влажен студ — не толкова студен, колкото белият студ, но достатъчно, за да оближе кожата му като жаден тюлен и да го накара да потрепери. Той се сгуши в кожите си и се опита да се стопли. През целия си живот беше чувал от по-големите момчета и младите мъже слухове за прехода към мъжественост. Било като да умреш, веднъж му каза Чокло, да умреш абстрактно, ур-алашара — като да преминеш оттатък, но не от обратната страна на деня, а да идеш при някого и да откриеш в него нов, тайнствен свят. Замисли се какво ли ще е да го направи и се помъчи да заспи, но беше прекалено изпълнен със смърт и живот, прекалено изпълнен със самия себе си. Изведнъж цялото му тяло неконтролируемо затрепери. Изпита непреодолимото чувство, че животът му, всяко негово денонощие ще е крайно опасно, сякаш минава по снежен мост над дълбока пропаст. Изпълни го свръхвъзбуда от очакване да извърши този вечен преход. И тогава дълбоко в него се появи ново знание, внезапно и важно: той обичаше своята тъмна, дива част, както обичаше живота. Тимиура хала, следвай обичта си, следвай съдбата си — не беше ли това учението на стотици поколения от неговия народ? Ако умреше по време на прехода от дете към мъж, ако умреше вътрешно или от истинска смърт с кръв и болка, щеше да е умрял в търсене на живот, а това сигурно беше най-голямата хала, която може да направи човек. Треперенето престана и той усети, че се усмихва.

— Ужасът не е ли просто лявата ръка на съдбата? — попита Данло. — Ще ме преведеш ли през прехода ми утре?

— Не, утре ще идем на лов за шагшаи. Ще идем на лов, после ще се нахраним и ще се наспим, за да възстановим силите си.

— И после? Соли потърка носа си и погледна момчето.

— И после, ако си достатъчно силен и запазиш куража си, ще станеш мъж.

След четири дни, по здрачаване, пристегнаха кожите си и изминаха краткия път до Зимната пъпка, недалечен хълм, на който девакските мъже провеждаха тайните си церемонии. Данло нямаше право да говори, затова мълчаливо се носеше на ските си след Соли. Докато забиваше щеките и се оттласкваше в снега, той се вслушваше в звуците на гората: в чуруликането на гмурците, чиито коремчета бяха пълни с плодовете на дърветата ю; в цъкането на хлъзгарите, полуизлезли от леговищата си, за да предупредят събратята си, че наблизо има опасност; във вятъра, който брулеше хълмовете и шумолеше из натежалите от сняг дървета. Беше странно, че може да го чува далеч преди да усети как щипе лицето му. Данло търсеше да чуе във вятъра дрезгавия глас на Хайдар и на другите си предци. Но вятърът си бе просто вятър — студеният, ясен дъх на света. Още не беше навлязъл в мечтаното време, в което предсмъртните стонове на майка му щяха да се сливат с воя на вятъра. Светлината изтляваше, дърветата губеха зелените и червените си багри и гората се изпълваше с мирис на замръзнала нощ и с живот.

Мълчаливо се изкачиха по полегатия склон на Зимна пъпка. На върха на хълма не растяха дървета и той беше гол като темето на старец, чиято коса е опадала. Около голям кръг в снега бяха забити дървени колове. На всеки кол бе закачен череп на различно животно. Имаше стотици черепи: огромният череп с бивни на тууа, мамута; черепите на нунките и дългите, заострени черепи на снежната лисица и вълка; имаше много, много по-малки черепи, тези на птиците Ейейе, Гунда, Ракри и Ахира, снежния бухал. Данло никога не бе виждал такава гледка, защото момчетата от племето нямаха право да се приближават до Зимна пъпка. В здрача кръгът от сивкавобели черепи изглеждаше зловещ. Данло знаеше, че всеки мъж трябва да намери сред черепите своя дофел, своето друго аз, онова животно, което никога повече няма да ловува. Неговият дофел щеше да го отведе в мечтаното време и щеше да го насочва по-късно, през всичките дни от живота му. Освен тази общоизвестна информация Данло не знаеше почти нищо за предстоящото.

Соли се оттласна на ските си и го въведе в кръга. По средата имаше платформа от трамбован сняг, ориентирана изток-запад.

— Когато започнем — каза Соли, — трябва да легнеш тук с лице към звездите. — Той му обясни, че според традицията момчето трябва да легне върху гърбовете на четирима коленичили мъже, но тъй като всички мъже бяха преминали оттатък, трябваше да се задоволят с платформата. Около нея имаше натрупани купчини съчки. Соли ги запали една по една и скоро запламтяха десетки огньове. Те нямаше да позволят Данло да измръзне до смърт.

— Започваме — съобщи Соли, опъна върху платформата бяла кожа от шагшай и каза на Данло да се съблече. Нощта се беше спуснала и на черния фон на небето блещукаха милиони звезди. Данло легна по гръб с глава на изток, както при всяка важна церемония, и вдигна очи към звездите. Въпреки топлината на огньовете мигновено започна да замръзва.

— Не бива да мърдаш — каза Соли. — Каквото и да чуеш, не бива да обръщаш глава. И не бива да затваряш очи. Но най-важно е да не викаш въпреки болката. Въпреки смъртоносната болка, Данло.

После Соли го остави сам и той погледна нагоре към дълбокия небесен купол. Светът и небето — двете половини на огромния кръг на хала, които обгръщаха всички живи същества. Знаеше, че светлините в небето са очите на неговите предци, на Старите, които тази нощ бяха дошли да гледат как той става мъж. Имаше много, много светлини — Соли го бе научил на изкуството да брои, но Данло не можеше да изброи Старите, които бяха лежали тук преди него, защото не беше прието да броиш духовете на мъртви мъже все едно, че са камъчета или морски миди. Той гледаше небето, виждаше очите на баща си и на бащите на баща си и се молеше да не наруши големия кръг с викове от болка.

След известно време започна да чува звуци. Остри, тракащи звуци, като от два камъка, удряни един в друг. Ритъмът на тракането се ускори, то стана по-високо и се приближи. Звукът разцепваше нощта. Дясната половина на Данло знаеше, че трябва да го издава Соли, но лявата му половина започна да се чуди. Не можеше да помръдне глава — като че ли светлината на очите на Старите струеше от чернотата и го зашеметяваше. Тракането пронизваше ушите му, вече беше много близо. Не можеше да обърне глава и да погледне и се страхуваше, че Старите са дошли да го изпитат с ужас. Изведнъж звукът замлъкна. Над него се спусна тишина. Мина доста време, през което той чуваше само дълбокото си дишане и туптенето на сърцето си. После се разнесе ужасяващо бръмчене и свистене, каквито никога не бе чувал — сякаш разцепваха самия въздух. Старите идваха за него, прошепна лявата му страна. Не смееше да помръдне, иначе те щяха да разберат, че все още е само уплашено момче. Как беше възможно Соли да издава такъв звук? — зачуди се дясната му страна. Не смееше да помръдне, иначе на Соли щеше да му се наложи да стори нещо ужасно.

— Данло! — изкрещя от мрака мощен глас. — Данломи! — Не го викаше Соли — това не беше глас на човек. — Данло, дорона си-лот! Данло, ние искаме твоята кръв!

Това бе гласът на ужасно животно — никога преди не го беше чувал. Едновременно пищеше като птица и ревеше като мечка. Той започна да трепери или навярно просто потръпваше, не можеше точно да определи. Въпреки силния студ го изби пот — по лицето, по гърдите и корема. Животното отново изрева и Данло неподвижен зачака да разкъса пулсиращите артерии на гърлото му. Искаше му се да затвори очи и да извика, но не можеше. Гледаше право нагоре към замайващите светлини и внезапно те изчезнаха. Животното се бе навело над него и скриваше нощното небе. Всъщност това изобщо не беше животно — беше Звяра от разказите на младите мъже. Имаше рога и огромни остри зъби като кит убиец, жестокият му закривен клюн се навеждаше към лицето му, ноктите му бяха нокти на снежен тигър и замахваха към корема и слабините му. Никога не бе виждал човек да носи маска, но дори да беше, лявата му страна пак щеше да вика, че Звяра се готви да го разкъса. Той се стегна и не помръдна.

— Данло, ние искаме твоята кръв! — отново изръмжа Звяра.

„Умирам, за да живея“ — помисли си той и мислено повтори девакската молитва за инициация.

Още откакто се помнеше, още откакто бе видял голи по-възрастни мъже и с уплаха и почуда беше погледнал между краката им, той знаеше, че този момент трябва да настъпи. Звяра се пресегна надолу и сграбчи члена му. Ноктите му бяха студени и остри. От страх и студ незащитените му тестикули се втвърдиха в торбичката си. Ужасно се страхуваше — никога не бе изпитвал такъв присвиващ стомаха му страх, дори когато Хайдар се разболя от бавното зло и от ушите му започна да тече кръв. Страхът го обгърна като мъртъв, студен въздух, спуснал се от небето, задушаваше го и стягаше дробовете му. Страхуваше се, че Звяра ще забие нож в него, да, страхуваше се от болката, но още повече се ужасяваше да не се сгърчи като уплашен снежен заек и да не се опита да избяга. Ако го стореше, щеше да бъде убит. Звяра щеше да го убие, задето се е поддал на страха си. Тази мисъл на свой ред подхрани страха му и го усили, докато по ребрата му потече пот и намокри кожите под него. Вятърът го смрази до костите и той се отчая, защото усети, че пропада в черна бездънна нощ, от която нямаше измъкване. „Страхът е съзнанието на детето“ — спомни си думите на Хаидар, когато веднъж се бяха изгубили в морето. Погледна нагоре към ярките звезди в очакване Звяра да забие ножа си, да разкъса гърлото му и в момент на оживление осъзна, че е тук, за да предаде страха си или по-скоро да загуби част от себе си, да остави да умре детинската му представа за самия него като отделно същество, ужасено от света. Всички мъже трябваше да бъдат изпитани така, той знаеше, иначе никога не можеха да станат истински мъже. Точно в този миг Звяра изрева нещо в нощта — мощен, яростен звук, който разклати черепите наоколо. Данло усети, че дърпат краекожието му от главичката, последва разкъсваща, изгаряща болка. Той стисна челюсти толкова силно, че му се стори, че зъбите му ще се счупят на парченца и ще се забият във венците му. Мускулите му се напрегнаха, за да се откъснат от костите му, и за миг очите му запламтяха толкова ужасно, че не можеше да вижда. Все още можеше да чува обаче и в много отношения това бе най-лошото — хрущящият, раздиращ звук на откъсването на краекожието от члена му. „Боли! — безмълвно изкрещя той. — О, Господи, боли!“ Болката беше червен пламък, изгарящ члена му чак до корема и гърба му. Болката го поглъщаше жив — светът бе само огън и болка. Последва миг, в който тялото му беше като един-единствен нерв, свързан с невероятно по-големи нервни клетки и мрежа от живи същества: с дърветата, звездите и вълците, които виеха в долините. Можеше да чуе как предсмъртният вой на чуро, яга и всички животни, които бе убил, избухва от собственото му гърло — спомни си историята за патуинско момче, умряло по време на прехода си, и усети внезапно притискане под ребрата, сякаш черният му дроб беше пронизан от копие или нокът. В един ослепяващ миг отново видя лицата на всички от племето — молеха се да бъдат освободени от бавното зло. Болката на всички тези хора и същества, на абсолютно всичко, потече в него като река от разтопен камък. Болеше го да помръдне, да извика, да се изправи и избяга. Едва сега, изцяло погълнат от ужасната болка, която е осъзнаването на живота, той вече не се страхуваше. Отвъд болката имаше само смърт. Смъртта бе лявата ръка на живота и изведнъж Данло съзря дългите й студени пръсти и дълбоки очертания с яснота, която го удиви. Гледана от една перспектива, смъртта беше жестока и ужасна като ръка на убиец, надвесена над бебешко лице, но от друга тя бе позната като извивките на отворената му бащина длан. Щеше да умре, тази нощ или след хиляди нощи — почти можеше да види момента, в който светлината щеше да напусне очите му и щеше да се присъедини към всички други светлини в небето. Умираше дори в този момент, докато Звяра го разкъсваше, но по някакъв странен начин никога не се беше чувствал толкова жив. Мълчеше и лежеше неподвижно, заслушан във вятъра, който брулеше дърветата и планините. Чу глас, който му нашепваше, че червената главичка на члена му трябва да е изложена на студения въздух, също както мъжът в него най-после трябва да е свалил детската си кожа от желания и увереност, за да познае света такъв, какъвто наистина е. Това е пътят на живота, чу да казва гласът. Животът винаги се живее близо до смъртта и е постепенното й събличане, за да се преродиш.

„Умирам, за да живея“ — каза си той.

И вътре в него, въпреки болката, в центъра на най-дълбокото му същество, пламтеше искрена радост от това, че е жив. В известен смисъл винаги щеше да е жив, въпреки убийствения студ на вятъра, фаталните болести или която и да е от хилядите други беди, които можеха да го сполетят.

— Данло! — отново изрева Звяра. — Кръвта ти е червена и тече като на мъж!

Данло се вслуша в дълбокото си дишане, докато на плътта му нанасяха още рани, малки разрези нагоре и надолу по дължината на члена му. Разбра, че ги нанася Соли, който втрива в тях различни цветни прахове. Разрезите щяха да гноясат и после да заздравеят, и скоро членът му щеше да е като на всеки друг алалойски мъж — дълъг, дебел и украсен с десетки зелени и жълто-червени белези.

— Данло, готов ли си вече?

Усети, че около члена му увиват нещо меко — като пухест мъх, пристегнат с кожа от нюъл.

— Данло, трябва да събереш силите си за пътуването — извика от мрака гласът. После над него се надвеси Звяра, сграбчил в кървавите си нокти парче плът. — Това парче месо ще те поддържа. Отвори си устата и го преглътни, без да дъвчеш.

Данло се подчини. Отвори уста като новоизлюпено пиле и зачака. Внезапно суровото парче месо се притисна в езика му. Той мъчително го преглътна и усети вкуса на прясна, топла кръв.

— Данло, това е кожата на твоето детство. Тя ще те оплоди като семе. От детето израства мъжът. Готов ли си вече да станеш мъж?

Данло отново преглътна горещата, възсолена лепкавост на собствената си кръв.

— Данло, уи Иелдра сена! Ти ур-алашарет. Предците идват! Време е да преминеш оттатък.

Очите му вече бяха спокойни и ясни и той погледна нагоре към звездите и видя милионите светли точици, които струяха към него.

— Данло, можеш да обърнеш глава.

Данло бавно премигна. Обърна се и над него се беше надвесил Соли. Бе облечен както обикновено, в зимните си кожи. Ужасният Звяр го нямаше.

— Добре се справи — каза той.

После му помогна да седне и го уви в прясна кожа от шагшай. Навсякъде имаше кръв, тъмночервена влага, попила в белите кожи. Данло погледна през премигващите червени огньове към кръга черепи. Трябваше да открие онова животно, което беше негов дофел. Ако очите му изневеряха, Соли щеше да му помогне, но щеше да е по-добре сам да стигне до другото си аз.

— Данло, можеш ли да виждаш?

— Да.

Беше безкрайно високо над хората и времето. Завъртя глава и видя много неща. Долу бяха тъмната гора и осветените от звездите хълмове на детството му, още по-нататък, където назъбеният бряг на острова се изправяше срещу океана, съзря бледия сребрист блясък на морските ледове, изчезващи в безкрайността. Имаше и по-близки неща. Лицето на Соли се очертаваше призрачно и бледо. Той изглеждаше едновременно тъжен и радостен, сякаш се готвеше да умре. „Болката е съзнаването за живота“ — помисли си Данло. Тялото му все още изгаряше от болка, но душата му беше започнала пътуването през болката към по-дълбок свят. Започваше да се вижда такъв, какъвто наистина е. Всяко действие от прехода му имаше за цел да го доведе точно до този момент. Детската му представа за самия него, старият му начин на мислене се строшиха като ледени кристали под каменен чук. Внезапно настъпи яснота — на цветовете, формите и значенията. Високо над него звездите горяха в небето с бледосин пламък, а по-близо, по бедрата и корема му, бе собствената му тъмночервена кръв. Той отново вдигна поглед към кръга черепи, които блестяха в чернотата. Всеки череп беше негов — животът се свързваше с живот по начини, които той едва сега започваше да разбира. Един череп обаче сякаш искреше под зорките погледи на Старите. Един череп го зовеше. Бе черепът на Ахира, снежния бухал. Ахира, най-мъдрото и дивото от животните. Никое друго не беше толкова жизнерадостно и свободно. И никое друго не бе толкова опасно за нечия душа. Всъщност той се страхуваше да открие, че Ахира е неговият дофел, неговото второ аз, защото само веднъж на десет поколения се раждаше човек, чието второ аз е Ахира. Данло продължаваше да гледа и чака тази прекрасна птица да престане да го зове, но накрая беше сигурен, че Ахира е неговият дофел. Ахира трябваше да го води и да му помогне да стигне до незнайния свят, в който живееше най-дълбокото му същество.

Соли видя, че Данло гледа към малкия кръгъл череп на Ахира. Фактът, че девакските бащи изобщо бяха намерили този череп, си бе цяло чудо, защото ахира беше най-рядката от всички птици и не се случваше често някой ловец да я зърне.

— Тази птица ли? — попита Соли. — Сигурен ли си, Данло?

— Да — отвърна Данло. — Ахира, снежният бухал.

— Истинските мъже го познават като „бялата птица“. И ти трябва да го наричаш така.

Всички знаеха, разбира се, че бухалите са птици, също както знаеха, че Господ е огромна птица, чието тяло е вселената. Но сред алалойските старейшини и между отделните племена се водеше спор дали Господ е сребърна птица, синя птица или рядката бяла птица, която децата наричаха „снежен бухал“.

— Ахира е моят дофел — каза Данло.

— Много добре — отвърна Соли. После в ръцете му, сякаш по някакво вълшебство, се появи стара кожена чанта, пълна с различни предмети. Той порови в нея, извади бяло перо и го пъхна в свитите му шепи. — Това е перо от крилото на бялата птица — каза Соли. — Бялата птица е твоят дофел.

Данло погледна перото. Белотата му бе чиста като сняг. Краищата му бяха груби и разрошени, за да заглушават по-добре шума от крилете на Ахира. Ахира беше великолепен ловец и можеше почти безшумно да се спусне към плячката си. С малката кестена закопчалка, която му даде Соли, Данло закрепи перото за дългата си коса. После Соли започна да пее и пред него се разкри свят с огромни бели снежни преспи. Данло навлезе в мечтаното време, в алтджиранга митджина на своя народ. В този свят го бе запратил шокът от болката и ужаса — и новооткритата му способност да преодолява връзката си с ужаса. Той се заслуша в напева на Соли и Старите започнаха да му говорят. Разкриха му нови, тайни познания, които можеше да знае само мъж. Соли напяваше стиховете на Песента на живота. Песента беше нов начин за изграждане на действителността, система от символи и значения, свързващи всички неща от света в огромен кръг от хала. В тази песен имаше 409 стиха — Соли пееше бързо и дрезгаво. Разказваше как по-малкият бог Куейткел създал света от отделни парчета камък и лед. Разказваше за сватбата на Куейткел с Деваки и за техните деца Йелена, Рейна и Мануи. Данло научи, че на третата сутрин от сътворението на света мъдрият Ахира се сприятелил с Мануи и го научил да обича летенето, лова, сношаването и другите неща от живота. Мануи и Ахира — Двамата приятели, двама от най-старите Стари. Данло слушаше Песента на живота и се присъедини към тях в мечтаното време. Мечтаното време беше сега, случваше се в момента, беше истинското време, в което светът завинаги се създаваше отново.

— Али уос Ейейе — напяваше Соли. — Господ е огромна сребърна птица, чиито криле докосват краищата на вселената.

Данло слушаше шейсет и четвъртия стих на Песента на живота. Сега и през следващите три дни той трябваше да научи всеки стих, точно както го пееше Соли, защото някой ден щеше да повтори Песента на собствения си син или на някой племенен син. Болката бе най-могъщото оръдие на мнемониката — болката го бе разбудила, за да запомня надигането, спадането и всяка гласна; болката и нейната сила бяха подготвили ума и душата му точно да запомнят стиховете.

— Всички животни помнят… — изпя Соли и гласът му започна да трепери и да пресеква. — Всички животни помнят първото утро на света.

Внезапно той замълча и разтри тила си. Лицето му бе посивяло като стара тюленова мас. Соли облиза устни и мъчително продължи. След известно време стигна до първата от Дванайсетте загадки и изпя:

— Как улавяш красива птица, без да убиеш душата й? Данло зачака Соли да даде отговора в следващия стих, но Соли мълчеше. После простена, присви се и погледна Данло.

— Какво има? — попита Данло. Не искаше да говори, защото усещаше, че произнасянето на думите ще го откъсне от мечтаното време. Но Соли внезапно се задъха и Данло трябваше да разбере какво има. Сега, след като вече знаеше начина, можеше да пътува в мечтаното време винаги, когато трябваше.

Беше очевидно, че Соли е тежко болен. По челото му избиваше пот, от носа му течеше кръв. Очите му бяха очите на кит, неочаквано попаднал в капан сред замръзващите ледове в морето. Данло се изправи и болката от притока на кръв в наранения му член го преряза. Той помогна на Соли да легне на кървавата платформа, на която толкова скоро се бе отказал от детската си плът. Алалоите не са ироничен народ, но той оцени дълбоката ирония на разменените им позиции.

— Добре ли си?

— Не — изохка Соли. — Никога… вече. — Той овладя дишането си и бавно заговори: — Слушай, Данло, трябва да го чуеш. При прехода на момчето един от мъжете трябва да е Звяра. Звяра… маската.

Той с мъка се наведе, бръкна в кожената чанта и извади маска, направена от слепени кости, кожа, зъби и пера.

— Но понякога е трудно да станеш Звяра — каза Соли. — Ако момчето помръдне или извика… трябва да бъде убито. Трудно е да станеш Звяра само като носиш маската. Трябва помощ. За някои мъже. Следобеда преди прехода на момчето трябва да изядеш черен дроб от костур. Той дава ужасно зрение, ужасна мощ. Но е опасен за ядене. Понякога мощта е прекалено голяма. Поглъща те.

Данло хвана ръката на Соли — въпреки че и на него му беше студено и че бе полугол, само с кожата от шагшай на раменете, дланта на Соли беше още по-студена.

— Какво мога да сторя? Има ли някакъв лек? Да направя ли кръвен чай, за да ти даде сили?

— Не, това няма да помогне.

— Боли ли? О, кажи ми, какво мога да сторя?

— Струва ми се… — рече Соли. — Струва ми се, че Хайдар знаеше лек, но той премина оттатък, нали? Всички мъже — а и жените.

Данло премигна, за да се освободи от болката в очите си и откри, че може да вижда съвсем ясно. И на лицето на Соли, в уморените му, измъчени очи имаше само смърт. Соли скоро щеше да премине, знаеше го, и нямаше как да му помогне. За мъжа беше шайда да умре твърде рано, но смъртта на Соли нямаше да е шайда, защото бе ясно, че умира, когато трябва.

— Соли — каза Данло, — ти алашария, и ти ли? Защо, защо?

— Да — отвърна Соли. И после протегна ръка и посочи нагоре. — Звездите, трябва да ти се каже за звездите.

Данло вдигна поглед в горчиво-студения въздух, придърпа кожата от шагшай около раменете си, въздъхна и каза:

— Звездите са очите на Старите. Знаят го дори и децата.

— Не, звездите са… нещо друго.

— Песента на живота разказва ли за звездите? Соли дълбоко се закашля няколко пъти, сякаш отново щеше да започне да напява.

— Да, Песента на живота, но тя е само песен, песента на нашия народ. Има и други песни. Звездите блестят със светлината на очи, да, но това е просто сравнение. Символ, като символите за числата, които рисуваме на снега. Има нещо друго за звездите, което… трябва да ти кажа.

— Кажи ми го, моля те.

— Ще ми е трудно да ти го обясня.

— Моля те.

Соли въздъхна, после каза:

— Всяка звезда е като Сауел, слънцето. Горене, превръщане на водород в светлина. Само в тази галактика има триста милиарда такива огньове. А галактиките… са много. Кой би могъл да си помисли, че във вселената има толкова много?

Данло притисна кокалчетата на ръката си до челото му. Чувстваше се нещастен и объркан. Веднъж, когато бе на осем години, двамата с Хайдар попаднаха в морето на моратет. Небето се беше затворило, бяло и ниско над безкрайната белота на леда. В продължение на десет дни след това той не бе в състояние да различава ляво от дясно, горе от долу. Сега отново се почувства загубен, сякаш го притискаше моратет на душата.

— Не разбирам.

— Звездите са като огньове, които горят из пространството. Из черното замръзнало море. Има хора, които могат да пътуват от звезда на звезда със съдове, наречени светлинни кораби. Такива мъже — и жени — се наричат пилоти. Твоят баща беше пилот, Данло.

— Моят баща ли? Истинският ми баща? Как се е казвал? — Той хвана ръката на Соли и прошепна: — Кой е благословеният ми баща?

Но Соли като че ли не го чу, а заговори за неща, които Данло не можеше да разбере. Разказваше за многобройните чудеса на галактиката, за огромната черна дупка в центъра й и за онзи блестящ, покрит с купол район от галактиката, който наричаше Вилд. Човешките същества, обясни Соли, се били научили да карат звездите да избухват в свръхнови — докато двамата разговаряли под умиращото небе, десет хиляди сфери се уголемявали към краищата на вселената.

— Толкова много звезди — каза Соли, — толкова много светлина.

Данло, разбира се, не можеше да разбере, че тази дива звездна светлина накрая ще стигне до неговия свят и ще убие всички растения и животни на Ледопад. Знаеше само, че Соли умира и му се привиждат невъзможни неща.

— Кой е баща ми? — повтори той.

Но Соли беше изпаднал в последното си видение и думите му нямаха никакъв смисъл.

— Пръстените — мъчително промълви той. — Пръстените. От светлина. Пръстените от вечност и аз… аз, ох, боли, боли, боли!

Най-вероятно се опитваше да каже на Данло, че е негов дядо, но не успя. Скоро устните му посиняха и замлъкнаха и думите останаха завинаги неказани.

— Соли, Соли!

Данло затвори очите на Соли и ги целуна.

— Шантих, Соли, нека душата ти намери пътя си към обратната страна.

И после го погълна чудовищността на всичко, което се беше случило през последните дни. Той скочи, отхвърли кожата от раменете си и застана гол пред света.

— Не! — извика Данло. — Не! — Но нямаше кой да го чуе.

Огньовете бяха отслабнали, смътни оранжеви отблясъци, загубени в мрака на нощта. Бе много студено. Той гледаше как огньовете гаснат. Започна да трепери.

— Не — прошепна Данло.

Вятърът открадна дъха от устните му и го отнесе. Тялото го болеше толкова силно, че той с радост посрещна вцепенеността, но за душевната му болка това не промени почти нищо. Как щеше да живее сега, какво щеше да прави? Бяха го обрязали, част от него бе умряла и той вече не беше от онабара, веднъж родените деца. Но докато не завършеше прехода си, нямаше да е цялостен, щеше да е като край на копие без връх. Никога нямаше да е от диабара, дважди родените мъже. И тъй като знаеше, че само дважди родените мъже, научили цялата Песен на живота, могат да са напълно живи, почти се отчая.

По-късно погреба Соли при другите над пещерата. И след като постави на гроба му и последния замръзнал камък, се помоли:

— Соли, пела ур-пада, ми алашария, шантих. — После силно стисна клепачи и извика: — О, Ахира, какво да правя?

И тогава попадна в мечтаното време, и вятърът из дърветата му отговори. Разнесе се шумолене на въздух, носещ дълбокото гърлено бухане на снежния бухал. Това беше Ахира, неговото второ аз. Кацнал високо на сребристия клон на едно дърво ю оттатък покритото със сняг гробище, Ахира го търсеше в мрака.

— Ахира, Ахира.

Кръглата белоснежна глава на бухала се обърна към него. Очите му бяха оранжево-червени, диви и безкрайно мъдри.

— Данло, Данло. — Бухалът отново обърна глава и очите му проблеснаха със звездна светлина. И Данло внезапно съзря част от кръга на хала: Световният дух не възнамеряваше той да се присъедини към племето на патуините, нито към което и да е друго племе от островите на запад. Кой беше той, че да отнесе злото на шайда при своите братовчеди? Не, нямаше да обремени народа си с такива неизразими скърби. Независимо че непременно трябваше да чуе цялата Песен на живота, бъдещето и съдбата му не лежаха в тази посока.

„Трябва да се отправя на изток — помисли си той. — Трябва сам да отида във Вълшебния град.“

Някак си Данло трябваше да направи невъзможното и да стигне до града, наречен Никогея. И някой ден — до звездите. Ако наистина бяха огньове, горящи в нощта, звездите бяха част от огромен, по-голям свят, който също трябваше да познава хала.

Той тържествено сведе глава към Ахира.

— Ми алашарета — каза Данло, като се молеше за онази част от самия себе си, която бе умряла. — Шантих. После обърна гръб към вятъра и дълго плака.