Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътуване във времето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doomsday Book, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Кони Уилис. Книга на Страшния съд

Американска, Първо издание

Превод: Мария Думбалакова

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 41

ИК „Бард“ ООД — София, 1998 г.

ISBN: (липсва)

История

  1. — Добавяне

13.

Докато Мери разпитваше Колин как се е промъкнал през отцепения периметър, пристигнаха още два случая на зараза — и двата на студенти.

— Беше много лесно — отвърна Колин разсеяно. — Просто там се опитват да не пускат хора да излизат, но не спират тия, които искат да влязат. — И тъкмо се готвеше да разкаже с повече подробности, когато влезе регистраторката.

Мери беше накарала Дануърти да я придружи до отделението за спешни случаи, за да се опита да разпознае новопристигналите.

— А ти ще останеш тук — беше каза тя на Колин. — Успя да направиш достатъчно бели само за един ден.

Дануърти не разпозна нито един от двамата новодошли, но това беше без значение. Те бяха в съзнание, достатъчно свежи и вече даваха на главния лекар имената на всичките си контакти. Дануърти ги огледа поотделно, поклати глава и каза:

— Може би са били сред тълпата на улицата.

— Не се притеснявай — каза Мери. — Можеш да си вървиш у дома, ако искаш.

— Мислех да изчакам, докато си получа резултатите от кръвната проба — каза той.

— О, та това ще стане чак… — почна Мери и погледна часовника си. — О, Боже, минава шест.

— Само ще се кача горе, за да видя как е Бадри — каза Дануърти. — После ще бъда в чакалнята.

Сестрата каза, че Бадри спи.

— Не искам да го будя.

— Не, разбира се, че не — съгласи се Дануърти и слезе в чакалнята.

Колин седеше по турски на пода в средата на стаята и разглеждаше шала си.

— Къде е баба Мери? — попита той. — Малко се разсърди, че дойдох, нали?

— Мислеше, че си се прибрал в Лондон и си в безопасност — обясни му Дануърти. — Майка ти й каза, че влакът ти бил спрян в Бартън.

— Така беше. Накараха всички да слязат и да се качат на друг, който се върна в Лондон.

— И ти се загуби при прехвърлянето?

— Не. Чух ги как си говорят за карантината, за това, че имало някаква ужасна болест, че всички щели да измрат, че всичко… — Той спря и започна да рови в чантата. Започна да вади и да прибира най-различни неща: видеокасети, джобна видеокамера, както и чифт смачкани мръсни гуменки. Очевидно много обичаше баба си Мери. — А аз не исках да се затворя с Ерик и да изпусна цялото забавление.

— Кой е този Ерик?

— Помощникът на майка ми. — Той извади един голям червен „гобстопър“[1], откъсна няколко парчета и ги напъха в устата си. Бузата му се изду. — Най-големият скапаняк — обясни той с бонбон в уста. — Има си някакъв апартамент в Кент и абсолютно никаква работа.

— Значи си слязъл от влака в Бартън. Какво направи след това? До Оксфорд пеша ли стигна?

Колин извади бонбона от устата си. Вече не беше червен. Беше придобил някакъв смътно синьо-зелен цвят. Колин го огледа критично отвсякъде и пак го лапна. — Разбира се, че не. Бартън е много далеч от Оксфорд. Взех такси.

— Естествено — съгласи се Дануърти.

— Казах на шофьора, че ще пиша статия за карантината за училищния вестник, поради което искам да заснема кадри от блокадата. Бях си взел видеокамерата, така че историята ми беше съвсем правдоподобна. — Той вдигна камерата, за да илюстрира думите си, след което я уви в шала и продължи да рови в чантата.

— И той повярва ли ти?

— Мисля, че да. Вярно, че ме попита в кое училище уча, но аз просто отвърнах с много засегнат вид: „Би трябвало да се досетите“. Той спомена веднага „Свети Едуард“ и аз отвърнах: „Разбира се.“ Трябва да се е хванал, понеже все пак ме докара, нали?

„Аз пък се притеснявах какво ли ще направи Киврин, ако не се появи никакъв добронамерен пътник“ — помисли си Дануърти.

— А после какво направи? И на полицаите ли пробута същата история?

Колин извади едно зелено вълнено сако, сгъна го и го постави върху разстлания шал.

— Не. Реших, че тая история е доста елементарна. Та какво толкова има за снимане в крайна сметка? Не е като при пожар например, нали? Така че просто тръгнах към полицая, сякаш искам да го питам нещо, и в последния момент се шмугнах под бариерата.

— Е не тръгнаха ли да те гонят?

— Разбира се. Но се отказаха след няколко пресечки. Опитват се да не пускат хората да излизат, а не да не влизат. След това се поразходих и намерих един телефон.

По всяка вероятност през цялото това време се беше изсипвал дъжд като из ведро, но Колин не спомена нищо за това. Сред вещите, които вадеше от чантата си, нямаше сгъваем чадър.

— Най-тежката част беше да намеря баба Мери — каза той и легна с глава върху шала си. — Отидох до апартамента й, но я нямаше. Помислих си, че може още да ме чака на станцията на метрото, но тя пък беше затворена. — Той се надигна, пооправи вълненото сако и пак легна. — И после си казах: „Тя е лекарка. Сигурно е в болницата.“

Той се надигна, пооправи шала, легна и затвори очи. Дануърти се облегна в неудобното кресло, изпълнен със завист към младостта. Колин сигурно вече бе заспал дълбоко, без дори да е изплашен или напрегнат след приключенията си. Беше се разхождал из целия Оксфорд посред нощ или може би беше хванал още няколко таксита, или пък беше извадил някой сгъваем велосипед от чантата си, но така или иначе съвсем сам под ледения зимен дъжд, и дори не беше развълнуван от преживяното.

С Киврин всичко беше наред. Ако селото не беше на мястото, където бяха изчислили, че трябва да е, щеше да походи пеша, докато го намери, или щеше да хване такси, или пък щеше да легне някъде със сгъната под главата пелерина и да потъне в необезпокоявания сън на младостта.

Влезе Мери.

— И двамата са ходили да танцуват в Хедингтън снощи — каза тя, но когато видя Колин, снижи глас.

— И Бадри е бил там — прошепна Дануърти.

— Знам. Единият го познава. Били са там от девет до два, което означава инкубационен период от двайсет и пет до трийсет часа, което си е точно в рамките на четирийсет и осем, ако вирусът е тръгнал от Бадри.

— Ти съмняваш ли се, че е той?

— Мисля, че е много по-вероятно и тримата да са били заразени от един и същи човек. Някой, когото Бадри например е видял по-рано същата вечер, а другите двама — по-късно.

— Преносител?

Тя поклати глава.

— По правило човек не може да е преносител на миксовирус, без да се зарази и самият той, но въпросният преносител може да е имал само леки прояви на неразположение или пък да не е обърнал внимание на симптомите.

Дануърти се сети как Бадри се беше строполил върху конзолата и се зачуди как е възможно да не обърнеш внимание на подобни симптоми.

А ако този човек — продължи Мери — е бил в Южна Каролина преди четири дни…

— Ще направиш връзката с американския вирус.

— А ти можеш да спреш да се притесняваш за Киврин. Тя не е ходила да танцува в Хедингтън — каза Мери. — Не трябва да забравяме обаче, че връзката може да е доста по-далечна от тази със забавата в Хедингтън.

Тя се намръщи, а Дануърти си помисли: „Няколко възможни преносители, които нито са дошли в болницата, нито са се обадили на лекар. Няколко възможни преносители, които до един не са обърнали внимание на симптомите.“

В главата на Мери очевидно се въртяха същите мисли.

— Тия твоите майсторки по камбаните — те кога пристигнаха в Англия?

— Не знам. В Оксфорд обаче дойдоха едва този следобед, след като Бадри вече беше отишъл при мрежата.

— Нищо де, поразпитай ги все пак. Кога са кацнали, къде са ходили, дали някой от тях е бил болен. Някой от групата може да има роднини в Оксфорд и да е пристигнал по-рано. В колежа има ли американски студенти от долните курсове?

— Не. Но Монтоя е американка.

— Виж, за това не се бях сетила — рече Мери. — Тя откога е тук?

— От началото на семестъра. Но може да е имала контакти с някой друг американец, който е дошъл за малко.

— Ще я разпитам като дойде за кръвната проба — каза Мери. — Ще ми се ти пък да разпиташ Бадри за американците, които познава, или пък за студенти, които са ходили до Щатите на разменни начала.

— В момента спи.

— Ти трябва да направиш същото — каза тя. — Нямах предвид да го разпиташ веднага. — Тя го потупа по ръката. — Няма нужда да чакаш тук до седем. Ще изпратя някой да стои тук, за да взема кръв и да мери кръвното налягане, а ти можеш да си отидеш у вас да поспиш. — Тя хвана китката му и погледна уредчето за мерене на температурата. — Някакви студени тръпки?

— Не.

— Главоболие?

— Да.

— То е от изтощението. — Тя пусна китката му. — Веднага ще изпратя някого.

После погледна изтегналия се на пода Колин.

— Колин също ще трябва да бъде тестуван, поне докато не се уверим, че вирусът се разпространява по капков път.

Колин беше заспал с отворена уста. Гобстопърът бе залепнал от вътрешната страна на бузата му и Дануърти се зачуди дали детето няма да се задуши.

— Ами внук ти? — попита той. — Да го взема ли с мен в „Балиол“?

Тя го погледна с благодарност.

— Можеш ли? Хич не ми се ще да ти тръсвам и него, но съм почти сигурна, че няма да се прибера, докато не овладеем ситуацията. — Тя въздъхна. — Бедното момче. Надявам се, че коледната му ваканция няма да се провали.

— Аз лично не бих се притеснявал за това — каза Дануърти.

— Е, както и да е. Но съм ти много задължена — рече Мери. — Веднага ще се погрижа за тестовете.

Щом тя излезе от стаята, Колин скочи и попита:

— Какви тестове? Това означава ли, че и аз мога да пипна вируса?

— Искрено се надявам, че не — отвърна Дануърти, като се сети за посинялото лице на Бадри и затрудненото му дишане.

— Но има някаква вероятност, нали? — настояваше Колин.

— Много малка — успокои го Дануърти. — На твое място аз не бих се притеснявал.

— Хич не се притеснявам. — Момчето протегна ръка. — Май са започнали да ми се появяват обриви. — И показа една луничка.

— Това не е сред симптомите на този вирус — обясни Дануърти. — Събери си нещата. След пробата ще те заведа у дома. — Той взе шала и палтото си от стола, където ги беше метнал.

— А какви точно са симптомите?

— Висока температура и затруднено дишане — отговори Дануърти.

Пазарската чанта на Мери лежеше на пода до стола на Латимър. Дануърти реши, че ще е по-добре да я вземат.

В този момент влезе сестрата с подноса за кръвните проби.

— Температурата ми се покачва — каза Колин и се хвана артистично за главата. — Не мога да дишам.

Сестрата направи стъписано крачка назад, подносът се раздрънча.

Дануърти сграбчи Колин за ръката и каза на сестрата:

— Не се стряскайте. Това е най-обикновен случай на отравяне с гобстопър.

Колин се ухили и смело заголи ръка, за да му вземат кръв, след което облече все още мокрото си палто, докато сестрата вземаше кръв и на Дануърти.

— Доктор Ааренс ми обясни, че не е необходимо да чакате резултатите — каза сестрата накрая и излезе.

Дануърти си облече палтото, вдигна чантата на Мери и поведе Колин първо по коридора, а след това и навън. Не видя Мери, но тя беше казала, че не е необходимо да чакат резултатите, а и той самият вече беше толкова уморен, че едва се държеше на крака.

Излязоха. Беше започнало да се развиделява. Дъждът продължаваше. Дануърти се поколеба под козирката на болницата, замислен дали да се обажда за такси, или не, но хич не му се щеше, докато чакат, да се засече с Гилкрист, който можеше да се появи всеки момент за резултатите от кръвната си проба и да започне да му разказва за плановете си да изпрати Киврин право в лапите на Черната смърт или пък на бойното поле при Азенкур. Извади сгъваемия чадър на Мери от чантата й и го отвори.

— Слава Богу, че си още тук — чу се гласът на Монтоя, която приближи на някакво колело сред фонтан от пръски. — Трябва на всяка цена да открия Бейсингейм.

„Всички го искаме“ — помисли си Дануърти.

Тя слезе от колелото, избута го до мястото за велосипеди и го заключи.

— Секретарката му казва, че никой не знаел къде е. Вярва ли ти се това?

— Да — отвърна Дануърти. — Днес — по-точно вчера — цял ден се опитвах да го открия. Отишъл е на почивка някъде из Шотландия, но никой не знае къде точно. На риба, както споменала жена му.

— По това време на годината? — възкликна тя. — Кой ходи за риба в Шотландия през декември? Сигурна съм, че жена му знае къде е или поне има номера, на който може да бъде намерен.

Дануърти поклати глава.

— Та това е нелепо! Минавам през всички бюрократични глупости на Националния съвет по здравеопазването, за да получа достъп до дупката си, а Бейсингейм бил някъде на почивка! — Тя бръкна под якето си и извади куп цветни листове. — Съгласиха се да ми дадат разрешително, ако деканът на историческия факултет подпише, че разкопките са важен проект за благосъстоянието на Университета, който не подлежи на отлагане. Как може ей така да изчезне някъде си, без да каже нищо на никого? — Тя плесна с листата по коляното си и във всички посоки се разлетяха пръски. — Трябва да получа подписа преди цялата ми дупка да е отплавала нанякъде. Къде е Гилкрист?

— Скоро трябва да дойде за кръвните си проби — отвърна Дануърти. — Ако успееш да намериш Бейсингейм, кажи му, че трябва да се върне незабавно. Кажи му, че сме под карантина, че не знаем къде точно се намира една от историчките ни, а технологът е толкова болен, че не може да ни каже нищо.

— За риба! — рече Монтоя с отвращение и тръгна към отделението за спешни случаи. — Ако дупката ми се съсипе, ще му се наложи да отговаря на много въпроси.

— Хайде, ела — обърна се Дануърти към Колин, изпълнен с нетърпение да се махне преди да се е появил още някой. Опита се да държи чадъра така, че да може и Колин да остане сух, но много скоро се отказа: момчето бързо мина далеч пред него, като успя да стъпи във всички възможни локви, след което започна да изостава, загледано във витрините на магазините.

По улиците нямаше жива душа, макар че Дануърти не можеше да прецени дали това е заради карантината, или заради ранния час. „Може би всички още спят — мислеше си Дануърти, — така че ще можем да се промъкнем на пръсти и да си легнем необезпокоявани.“

— Аз пък си мислех, че ще има много повече шум около цялата работа — каза Колин разочаровано. — Разните му там сирени и така нататък.

— И по улиците катафалки, от които се чува: „Носете всички мъртви“ ли? — попита Дануърти. — Трябваше да тръгнеш с Киврин. През Средновековието карантините са били много по-вълнуващи от тази с нейните четири случая на заразени и ваксина, която ще пристигне всеки момент от Щатите.

— Коя е тая Киврин? — попита Колин. — Дъщеря ти ли?

Моя ученичка. Вчера отпътува за 1320 година.

— Пътуване във времето? Жестоко!

Свиха на ъгъла на „Броуд“.

— Средновековието — рече Колин. — Наполеон, нали? Трафалгар и така нататък?

— И Стогодишната война — продължи Дануърти, но Колин го изгледа с празен поглед. Какво ги учеха днешните деца в училище? — Рицари, дами и замъци.

— Кръстоносните походи?

— Те са малко по-рано.

— Ето там искам да отида. На кръстоносен поход.

Вече бяха стигнали до портала на „Балиол“.

— Сега пази тишина — нареди Дануърти. — Всички спят.

При портала нямаше никого, нито пък в предния двор. В залата лампите светеха — майсторките по камбаните сигурно в момента закусваха, но в общото помещение на долните курсове беше тъмно, както и в „Салвин“. Ако можеха да се качат по стълбите, без да срещнат някого и без Колин внезапно да реши, че е гладен, можеха и да се доберат безпроблемно до стаите.

— Шшт — каза Дануърти. Момчето тъкмо беше спряло, за да извади „гобстопъра“ си и да провери цвета му, който беше станал пурпурночервен. — Трябва да внимаваме да не събудим някого. — И с пръст на устните си се обърна и се сблъска с една двойка на входа.

Бяха облечени в дъждобрани и се прегръщаха така енергично, че младежът почти не забеляза сблъсъка. Девойката обаче стреснато се отскубна от прегръдката му. Беше с къса червена коса и под дъждобрана беше облечена с униформата на медицинска стажантка. Младежът беше Уилям Гадсън.

— Поведението ви е неподходящо както за времето, така и за мястото — каза строго Дануърти. — Проявите на интимност на обществено място са строго забранени на територията на колежа. Идеята е много лоша и защото майка ви може да се появи всеки момент.

— Майка ми? — възкликна Уилям със същото отвратено изражение, което беше направил Дануърти, когато я видя да се приближава по коридора с куфара в ръка. — Тук? В Оксфорд? От къде на къде? Нали сме под карантина!

— Под карантина сме, но майчината любов няма граници. Тя е загрижена за здравето ти, както впрочем и аз, като се имат предвид обстоятелствата. — Той се намръщи на Уилям и младото момиче, което беше започнало да се кикоти. — Предлагам ти да изпратиш съучастницата си до вкъщи, след което да се подготвиш както подобава за гостуването на майка си.

— Гостуване ли? — възкликна отново Уилям, този път истински поразен. — Да не искате да кажете, че тя мисли да остане?

— Опасявам се, че няма никакъв избор. Все пак има наложена карантина.

Изведнъж осветлението на стълбището щракна и се появи Финч.

— Слава Богу, че вече сте тук, господин Дануърти — рече той.

Той също държеше купчина цветни листа и ги размаха пред Дануърти.

— От Националното здравеопазване току-що изпратиха още трийсет задържани. Казах им, че вече нямаме никакво място, но хич и не щяха да ме чуят. Не знам какво да правя. Просто не разполагаме с необходимите провизии за толкова много хора.

— И с тоалетна хартия — подметна Дануърти.

— Да — съгласи се Финч и поглади листата. — Както и с хранителни запаси. Само тази сутрин отидоха половината яйца и бекон.

— Яйца и бекон? — зарадва се Колин. — Има ли още?

Финч го изгледа въпросително.

— Това е племенникът на доктор Ааренс — обясни Дануърти, преди Финч да е успял да подеме нова офанзива. — Ще се настани в моите помещения.

— А, така може, защото аз просто не мога да намеря място дори за още един човек.

— Господин Финч, и двамата не сме спали цяла нощ, така че…

— Ето го списъка на запасите от тази сутрин. — Финч подаде на Дануърти един влажен син лист. — Както сам виждате…

— Господин Финч, високо оценявам загрижеността ви за провизиите, но това определено може да почака малко…

— Това е списък на телефонните обаждания за вас като тези, на които трябва да отговорите, са отбелязани със звездичка. Това е списъкът на уговорените ви срещи. Пасторът би желал да присъствате на репетицията за службата за Бъдни вечер, която ще се състои утре в шест и петнайсет в църквата „Св. Богородица“.

— Ще се обадя на всички, но след като…

— Доктор Ааренс се обади два пъти. Искаше да разбере какво сте научили от майсторките по биене на камбани.

Дануърти разбра, че няма да може да си почине и въздъхна:

— Настани новодошлите в „Уорън“ и „Базеви“ по трима в стая. В склада има допълнителни легла.

Финч отвори уста, за да протестира, Дануърти го прекъсна:

— Ще трябва да се примирят с миризмата на боя.

После подаде на Колин пазарската чанта и чадъра на Мери и каза:

— Онази сграда ей там, дето свети, е залата. Кажи, че искаш да закусиш, а после да те заведат до моя апартамент.

Накрая се обърна към Уилям, който търсеше нещо под дъждобрана на стажантката.

— Господин Гадсън, спрете едно такси за съучастницата си, след което открийте студентите, които са останали тук за ваканцията. Попитайте ги дали през последната седмица са ходили до Щатите или пък са имали контакти с някой, който е бил там. Направете списък. Вие не сте пътували до Щатите напоследък, нали?

— Не, сър — отвърна младежът, като извади ръцете си изпод дъждобрана на стажантката. — Цялата ваканция съм тук. Чета Петрарка.

— А, да, Петрарка — рече Дануърти. — Разпитайте колегите си какво знаят за нещата, с които се е занимавал Бадри Шодхури от понеделник насам, а също така разпитайте и персонала. Трябва да знам къде е ходил и с кого се е срещал. Искам същите сведения и за Киврин Енгъл. Свършете си работата добре и се въздържайте от прояви на интимност на публични места, в замяна на което аз ще се погрижа майка ви да получи стая колкото е възможно по-далеч от вашата.

— Благодаря ви, сър — рече Уилям. — Голяма услуга ще ми направите.

— А сега, господин Финч, дали можете да ми кажете къде да намеря госпожа Тейлър?

Финч му подаде още няколко листа, на които беше отбелязано кой в коя стая е настанен, но името на госпожа Тейлър го нямаше. Тя беше в общата стая на долните курсове заедно с майсторите си по камбани, а вероятно и с все още ненастанените задържани.

Една от тях — внушителна дама в кожено палто — го сграбчи за ръката още при влизането му и попита:

— Вие ли отговаряте за това място?

„Очевидно не“ — помисли си Дануърти, но отвърна:

— Да.

— Какво възнамерявате да направите, за да ни намерите място за спане? Не съм мигнала цяла нощ.

— Аз също, госпожо — каза Дануърти, изпълнен със страх, че това може да е госпожа Тейлър. На екрана на телефона му се беше видяла по-слаба и много по-безобидна, но… — Възможно ли е да сте госпожа Тейлър?

— Аз съм госпожа Тейлър — обади се една жена отляво и се изправи. Изглеждаше дори още по-слаба, отколкото на екрана на телефона, а очевидно вече беше и по-спокойна. — Говорих с вас по телефона вчера — каза тя сухо. — Това е госпожа Пиантини, нашият тенор — допълни тя и посочи жената с коженото палто.

Госпожа Пиантини изглеждаше така, сякаш през свободното си време изтръгваше камбанарии от корен. И очевидно не страдаше от никакви вируси.

— Можем ли да поговорим насаме, госпожо Тейлър? — Той я изведе в коридора. — Успяхте ли да отмените концерта си в Ели?

— Да — отвърна тя. — А също и в Норич. Подходиха с голямо разбиране. — Тя се наведе нервно напред. — Вярно ли е, че става въпрос за холера?

— Холера ли? — зяпна Дануърти.

— Една от жените е била на спирката на метрото. Та тя ни каза, че е холера, че била донесена от Индия и че хората измирали като мухи.

Очевидно промяната в поведението й не беше дошла от здрав сън, а от надигналия се страх. Ако й кажеше, че има регистрирани само четири случая, тя сигурно щеше да започне да настоява за концерта в Ели.

— Болестта явно се причинява от миксовирус — обясни той предпазливо. — Вашата група кога пристигна в Англия?

Тя опули очи.

— Искате да кажете, че ние сме го донесли? Та ние не сме ходили в Индия.

— Има вероятност да става въпрос за същия миксовирус, който се беше появил в Южна Каролина. Има ли във вашата група хора от Южна Каролина?

— Не — отвърна тя. — Всички сме от Колорадо, с изключение на госпожа Пиантини — тя е от Уайоминг. Освен това никой от нас не се оплаква от нищо.

— От колко време сте в Англия?

— От три седмици. Правим обиколка на всичките църковни управителни съвети и им изнасяме концерти за ръчно биене на камбани. В „Св. Катерина“ свирихме „Бостонски дискантов Боб“ и „Пощенски услуги“ с трима от музикантите на катедралата „Погребението на св. Едмунд“, но разбира се, нито едно от тях не е ново ечене. Докато „Минорен чикагски сюрприз“…

— И всички сте пристигнали в Оксфорд вчера сутринта, така ли?

— Да.

— И никой от вас не е дошъл по-рано, за да разгледа забележителностите или да се види с приятели?

— Не — отвърна тя шокирано. — Ние сме на турне, господин Дануърти, а не на почивка.

— Казахте ми също така, че никой от вас не е имал никакви оплаквания.

— Не можем да си позволим този лукс — каза тя. — Та ние сме само шест души.

— Благодаря ви за съдействието — каза Дануърти.

Позвъни на Мери, която беше потънала вдън земя, остави съобщение и подхвана списъка на Финч със звездичките. Позвъни последователно на Андрюс, „Джизъс Колидж“, секретарката на господин Бейсингейм и в църквата „Св. Богородица“, но не успя да се свърже с никого. Остави слушалката, изчака пет минути и започна отначало. През една от паузите се обади Мери.

— Защо не си легнал още? — запита тя. — Изглеждаш адски изтощен.

— Разпитах майсторките по камбаните — отвърна той. — В Англия са от три седмици. Никоя не е идвала в Оксфорд преди вчера следобед, нито една не е болна. Искаш ли да се върна, за да поразпитам Бадри отново?

— Опасявам се, че няма да стане нищо. Въобще не е адекватен.

— Опитвам се да се свържа с „Джизъс“, за да видя какво знаят там за пътуванията му.

— Добре — каза тя. — Попитай и хазайката му. И легни да поспиш. Хич не ми се ще да прихванеш вируса. — Тя замълча за момент. — Имаме още шест случая.

— Някой от тях да е от Южна Каролина?

— Не — отвърна тя. — Освен това всички може да са имали контакт С Бадри. Така че той си остава основният случай. Колин добре ли е?

— В момента закусва. Добре е. Не се тревожи за него.

Дануърти успя да си легне чак в един и половина. Отне му два часа да се свърже с всички имена със звездички от списъка на Финч и още един да разбере къде живее Бадри. Хазайката му не си беше у дома. А после Финч настоя да прегледал пълния списък на провизиите.

Дануърти успя да се измъкне от Финч, след като му обеща тържествено, че ще се обади в Националната служба по здравеопазването за допълнителна тоалетна хартия, и най-накрая се дотътри до стаята си.

Колин се беше свил на дивана до прозореца с глава върху вързопчето си, завит с една плетена жилетка, която въобще не покриваше краката му. Дануърти взе едно одеяло от леглото и го метна върху момчето, после седна да се събуе.

Беше прекалено уморен, за да се съблича, но знаеше, че много ще съжалява, ако си легне с дрехите. Това беше поносимо само за младите и не усетили още артрита. Колин щеше да се събуди съвсем свеж въпреки убиващите копчета и ограничаващи движенията ръкави. Киврин можеше да се загърне в бялата си пелерина и да положи глава върху някой пън, без това да й направи някакво впечатление. Ако той обаче забравеше някоя възглавница или останеше с риза, щеше да се събуди схванат. А ако продължеше да седи така с обувките в ръка, въобще нямаше да стигне до леглото.

Надигна се от креслото, без да оставя обувките, загаси лампата и влезе в спалнята. Облече си пижамата и оправи леглото. То го мамеше неудържимо.

„Ще заспя щом подуша възглавницата“ — помисли си той и си свали очилата. Пъхна се в леглото и придърпа завивката. „Още преди да загася лампата.“ И я загаси.

От прозореца не влизаше почти никаква светлина, а само лека светлосива ивица сред плетеницата от тъмносиви лозници. Дъждът трополеше тихо по кадифените листа. „Трябваше да дръпна пердето“ — рече си той, но нямаше сили да стане.

Киврин поне не трябваше да се занимава с никакъв дъжд. Тя беше в Малката ледникова епоха. Не можеше да има нищо друго освен сняг. Хората на четиринайсети век бяха прекарвали нощите до огнището, докато на някого накрая не му хрумнало да изобрети комина и камината. В селата на Оксфордшир тези две изобретения бяха придобили популярност едва към средата на петнайсети век. На Киврин обаче нямаше да й пука. Щеше да се свие като Колин и да потъне в необезпокоявания и неоценяван сън на младите.

Той се зачуди дали дъждът е престанал. Вече не чуваше трополенето му по перваза. Може би беше започнало само да ръми или пък се готвеше да завали поройно отново. Беше тъмно, а не беше възможно да се спуска вечерта, защото още беше прекалено рано. Дануърти извади ръката си изпод завивката и погледна осветения циферблат на часовника. Само два. Там, където беше Киврин, би трябвало да е шест вечерта. Трябваше да се обади на Андрюс, след като се събудеше, за да го накара да разчете данните от фиксирането. Само така можеха да знаят със сигурност къде точно и в коя година се намира Киврин.

Бадри беше казал на Гилкрист, че отклонението е минимално, че е проверил на два пъти изчисленията на асистента и че те са верни, но все пак Дануърти искаше да се увери сам. Гилкрист не беше взел никакви предпазни мерки, но дори и да беше, нещата пак можеха да се объркат. Изминалият ден беше идеално доказателство за това.

Бадри беше получил цялата серия от антивирусни ваксини. Майката на Колин го беше изпратила на влака по живо по здраво и му беше дала повече пари от необходимото. А първия път, когато Дануърти отиде до Лондон, едва успя да се върне, макар да бяха взели един милион предпазни мерки.

Неговото пътуване тогава беше съвсем простичко — трябваше да замине и веднага да се върне, просто за да проверят как работи мрежата за теренни проучвания. Само трийсет години назад във времето. Дануърти трябваше да се спусне точно на Трафалгар Скуеър, да вземе метрото от Чаринг Крос до Падингтън, а след това да се качи на влака в 10:48 ч. до Оксфорд, където щеше да бъде отворена основната мрежа. Бяха дали огромен толеранс във времето, бяха проверили мрежата няколко пъти, бяха проверили имената на всички улици и графика на метрото, бяха сравнили годината на издаване на парите. И когато стигна до Чаринг Крос, изведнъж се оказа, че станцията на метрото е затворена. В будките за билети нямаше никакво осветление, а на самия вход беше пусната желязна решетка, точно пред въртящите се дървени врати.

Той придърпа одеялото чак до рамената си. Безброй неща можеха да се объркат при едно спускане, все такива, за които никой не би си и помислил. На майката на Колин вероятно въобще не й беше хрумвало, че влакът му може да бъде спрян при Бартън. На никой от техния екип пък не му беше хрумнало, че Бадри изведнъж ще се просне върху конзолата.

„Мери е права — помисли си той, — имаш ужасен пристъп на болестта на госпожа Гадсън. Киврин преодоля един милион препятствия, за да се добере до Средновековието. Дори нещо да се обърка, тя ще се справи.“ Колин също не беше позволил на една незначителна подробност, каквато е карантината, да го спре. А и самият той се беше върнал от Лондон жив и здрав.

Първо реши да тропа по спуснатата решетка, но после хукна обратно по стълбите, за да прочете надписите и да се увери, че е влязъл точно където трябва. Не беше сбъркал нищо. После беше потърсил часовник. Може би имаше повече отклонение, отколкото бяха показали изчисленията, и метрото бе затворено за през нощта. Часовникът над входа обаче показваше девет и петнайсет.

— Произшествие — му беше казал някакъв безподобно мизерен на вид човек с мръсна шапка. — Затворили са, за да могат да разчистят.

— Н-но аз трябва да го взема към Бейкърлу — заекна Дануърти, но мъжът вече беше изчезнал.

Дануърти остана известно време неподвижен, загледан в потъналата в мрак станция, без въобще да може да се съсредоточи и да вземе някакво решение. Не беше взел достатъчно пари за такси, а Падингтън беше чак в другия край на Лондон. Нямаше да успее да стигне дотам до 10:48.

— Накъде гилаш, брато? — попита го някакъв младеж с черно кожено яке и яркозелена коса, заресана на гребен. Дануърти едва разбра какво му казва. „Пънкар“ — помисли си той. Младежът се приближи застрашително.

— Падингтън — отвърна Дануърти. Гърлото му беше пресъхнало.

Пънкарят бръкна в джоба на якето си и Дануърти беше абсолютно сигурен, че ще извади автоматичен нож. Младежът обаче извади една ламинирана карта за метрото и започна да разглежда схемата на гърба й.

— Мойш да гилаш за „Дистрикт“ или „Съркъл“ от „Ембанкмънт“. Гепи Крейвън Стрийт и свий у лево.

Дануърти беше тичал по целия път, напълно убеден, че бандата на пънкарчето ще му скочи всеки момент и ще му обере правилно изработените в исторически план пари. Когато пък се добра до „Ембанкмънт“, си нямаше никаква представа как да задейства машината за билети.

Беше му помогнала някаква жена с две невръстни дечица, която не само продупчи билета на съответните места за направлението и сумата, ами му и показа как да го пъхне в отвора за проверка на билетите. Беше стигнал до Падингтън дори по-рано, отколкото беше необходимо.

„А няма ли все пак и добри хора през Средновековието?“ — го беше попитала Киврин и отговорът, разбира се, беше положителен. Младежи с автоматични ножове и карти за метрото бяха съществували през всички епохи. Това важеше и за майките с невръстни дечица, и за всичките госпожи Гадсън, и за Латимъровците. И за Гилкристовците дори.

Дануърти се обърна на другата страна.

— Тя ще се справи — рече той на глас, но тихо, за да не събуди Колин. — Средновековието не може да стресне най-добрата ми ученичка. — Той затвори очи, замислен за младежа със зеления гребен, който му бе помогнал с картата на метрото. Образът обаче, който се носеше постоянно пред погледа му, беше на желязната решетка и потъналата в мрак станция на метрото.

 

 

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“
(015104–016615)

19 декември, 1320 година (стар стил). Чувствам се по-добре. Ако внимавам, мога да си поема въздух три-четири пъти, без да се закашлям, а тази сутрин бях дори гладна, макар и не за мазната каша, която ми донесе Мейзри. Бих убила човек за блюдо с бекон и яйца.

Както и за една баня. Мръсна съм от главата до петите. Откакто съм пристигнала, нищо по мен не е виждало вода, като се изключи челото ми. На всичкото отгоре преди два дни лейди Имейн залепи на гърдите ми някакъв компрес, който е направен от няколко ленени ленти, намазани с някаква отвратително миризлива смес. Освен това, като се имат предвид и постоянното изпотяване заради болестта ми и мръсотията на леглото, мога да кажа със сигурност, че смърдя, а косата ми, колкото и да е къса, се е сплъстила до неузнаваемост. При това от хората наоколо аз съм най-чистата.

Доктор Ааренс беше права като настояваше да притъпи обонятелните ми рецептори. Всички до един, включително и малките момиченца, вонят отвратително, а сега е средата на зимата и въздухът е леденостуден. Мога само да си представя какво става през август. Всички до един имат бълхи. Лейди Имейн започва да се чеше дори по средата на молитвата, а когато Агнес си свали чорапа, за да ми покаже коляното си, целият й крак беше на червени петна от ухапвания.

Еливис, Имейн и Роузмунд имат сравнително чисти лица, но въобще не си мият ръцете дори след като са изпразнили гърнето, а представата, че съдовете могат да се мият или пък да се сменя пълнежът на дюшеците тепърва трябва да се налага. По всички закони те би трябвало отдавна да са измрели от куп инфекции, но като се изключи скорбутът и множеството развалени зъби, всички изглеждат в добро здраве. Дори коляното на Агнес зараства доста бързо. Идва да ми показва белега си всеки ден. И сребърната си катарама, и дървения си рицар, и бедния тормозен от нея Блеки.

Тя е много ценен източник на информация, голяма част от която ми дава доброволно, без дори да я питам. Роузмунд „кара тринайсетата си година“, което означава, че е на дванайсет, а стаята, в която се грижат за мен, е нейният будоар. Трудно ми е да си представя, че много скоро тя ще е готова за сватосване, поради което всъщност си има личен „момински будоар“, но през четиринайсети век момичетата редовно са били женени на четиринайсет-петнайсет годишна възраст. Еливис едва ли е била на повече, когато се е омъжила. Агнес ми каза, че си има и трима по-големи братя, които са останали в Бат с баща им.

Камбаната на югозапад е „Суиндоун“. Агнес може да различи всички камбани само по звука. Далечната, която винаги подхваща първа, е „Озни“, предшественицата на „Грейт Том“. Двойната камбана е в Кърси, където живее сър Блоет, а двете най-близки са съответно „Уитъни“ и „Есткоут“. Това означава, че като местонахождение съм близо до Скендгейт или в самото Скендгейт. Има си ги ясеновите дървета, а църквата е горе-долу на съответното място. Госпожа Монтоя може просто още да не е я открила. За нещастие обаче единственото нещо, което Агнес не знае, е името на имението.

Знаеше обаче къде е Гавин. Каза ми, че е навън и търси хората, които са ме нападнали.

— И когато ги намери, ще ги покоси с меча си. Ето така — каза тя и ми демонстрира с Блеки вместо с меч.

Не съм сигурна, че на нещата, които ми казва, може да се вярва стопроцентово. Каза ми, че крал Едуард е във Франция и че отец Рош е виждал Сатаната, целият облечен в черно и яхнал черен жребец.

Виж това последното е възможно. (Че отец Рош й го е казал, а не че наистина е видял Сатаната.) Разделителната черта между духовния и физическия свят е била ясно очертана едва през Ренесанса, докато през четиринайсети век хората редовно са имали видения с образите на ангели, сцени от Страшния съд и лика на Дева Мария.

Лейди Имейн непрекъснато се оплаква колко е необразован, неграмотен и неопитен отец Рош. Тя продължава с опитите си да убеди Еливис, че трябва да изпратят Гавин до Озни, за да доведе някой монах оттам. Когато я попитах дали ще изпрати да го повикат, за да се моли заедно с мен (реших, че подобна молба няма да бъде счетена за „прекалено неприлична“), тя ми изнесе половинчасова лекция за това как той бил забравил половината от Venite[2], как вместо да поддържа свещите ги гасял, за „да не се хаби много восък“, и как пълнел главите на прислугата със суеверни глупости (без съмнение тия за Сатаната и черния му кон).

Селските свещеници през четиринайсети век са били местни хора, които са учили наизуст как се води служба и са имали съвсем повърхностни познания по латински. На мен всички ми миришат по един и същи начин, но благородниците са считали слугите си за напълно различна категория хора и аз съм напълно убедена, че аристократичната душа на лейди Имейн се чувства поругана, че трябва да се изповядва на този „селяндур“!

Той, разбира се, е точно толкова необразован и изпълнен със суеверия, колкото твърди тя. Но не е неопитен. Когато бях тръгнала да умирам, той ми държеше ръката. Каза ми да не се страхувам. И аз престанах да се страхувам.

 

(Пауза)

 

Състоянието ми се подобрява с главоломна бързина. Днес следобед седях в леглото половин час, а вечерта слязох на долния етаж да се нахраня. Лейди Еливис ми донесе груба кафява рокля и сюртук в светла охра, а също и една голяма кърпа, с която да покрия отрязаната си коса (не шапчица и забрадка, забележете, значи лейди Еливис все още ме взема за девица, въпреки всичките приказки на Имейн за разни „прелюбодейки“). Не знам дали дрехите ми са били неподходящи, или просто прекалено качествени, че да се носят всеки ден — Еливис не спомена нищо за тях. Двете с Имейн ми помогнаха да се облека. Искаше ми се да попитам дали не бих могла преди това да се поизмия, но се страхувам да правя каквото и да било, което може да засили подозренията на лейди Имейн.

Гледаше ме как си стягам шнуровете на роклята и как си връзвам обувките, а по време на цялата вечеря не свали орловия си поглед от мен. Бях седнала между двете момиченца и се хранех от една копанка с тях. Икономът беше запратен чак на края на масата, а Мейзри се беше скрила вдън земя. Според господин Латимър свещеникът се е хранел на масата на господаря, но предполагам, че лейди Имейн не одобрява отец Рош.

Ядохме месо — мисля, че беше еленско — и хляб. Еленското беше с вкус на канела, сол и понамирисваше, а хлябът беше твърд като камък. Всичко това обаче беше далеч по за предпочитане от кашата и мисля, че на масата не направих нито една грешка.

Сигурна съм, че непрекъснато правя грешки и тъкмо поради тази причина лейди Имейн е така подозрително настроена спрямо мен. Дрехите ми, ръцете ми, структурата на изреченията ми са леко (или не толкова леко) различни и всичко това ме кара да изглеждам някак чуждоземна, особена — подозрителна.

Лейди Еливис е прекалено разтревожена за процеса на съпруга си, за да забелязва грешките ми, а пък момичетата са още прекалено малки. Лейди Имейн обаче забелязва всичко и сигурно и за мен си прави опис с черни точки като този за отец Рош. Слава Богу, че не им казах, че съм Изабел дьо Боврие. Тя щеше да забрави напълно, че сме по средата на зимата, и сама щеше да отпътува до Йоркшир, за да ме залови в лъжа.

Гавин дойде едва след вечеря. Мейзри, която в крайна сметка се беше промъкнала със силно зачервено ухо и с една паница ейл, беше придърпала пейките близо до огнището, а в огъня беше поставила няколко дебели цепеници и жените седяха край огъня и шиеха.

Гавин спря пред паравана, очевидно изтощен от дълго препускане, и в първия момент никой не го забеляза. Роузмунд нещо се беше отнесла над бродерията си. Агнес буташе количката си напред-назад с дървения рицар вътре в нея, а Еливис разказваше на Имейн за ратая, който очевидно не е много добре. Гърдите ме боляха ужасно от пушека, поради което извърнах глава от огъня, за да не кашлям, и го видях да стои там, втренчен в Еливис.

След малко Агнес блъсна количката си в крака на Имейн, която й каза, че е същинско дете на Сатаната, и Гавин се приближи. Аз сведох поглед и започнах да се моля наум да ме заговори.

Чудото стана, защото той падна на едно коляно точно пред моето място на пейката и каза:

— Милейди, радвам се да видя, че сте в по-добро здраве.

Представа си нямах какъв е благоприличният отговор, ако въобще трябваше да кажа нещо. Така че само наведох глава още по-ниско.

Той остана коленичил като слуга.

— Разбрах, че не си спомняте нищо за нападателите си, лейди Катрин. Вярно ли е това?

— Да — продумах аз едва-едва.

— Нито пък за прислугата си или къде може да са избягали?

Аз поклатих глава все още със сведен поглед.

Той се обърна към Еливис.

— Намерих нещичко за престъпниците, лейди Еливис. Открих следите им. Били са много и са били на коне.

Бях изтръпнала, че ще съобщи за залавянето на някой беден селянин, който е събирал съчки в гората, и за обесването му.

— Моля да ми разрешите да потегля по петите им, за да отмъстя за дамата — допълни той, вперил поглед в лейди Еливис.

Еливис изглеждаше напрегната, някак настръхнала, също като първия път, когато ги бях видяла заедно.

— Моят съпруг ни нареди да стоим тук, докато пристигне — каза тя, — а на вас нареди да стоите с нас, за да ни пазите. Не разрешавам.

— Не си вечерял — намеси се лейди Имейн по начин, който сложи край на темата.

Гавин се изправи.

— Благодаря за вашата любезност, сър — рекох бързо аз. — Знам, че точно вие сте ме намерили в гората. — Поех си дъх и се закашлях. — Моля ви преклонно, кажете ми къде точно сте ме намерили, къде е точното място в гората? — Бях се опитала да изрека много неща наведнъж. Започнах да кашлям, поех си твърде дълбоко дъх и се превих от болката.

Докато успея да овладея кашлицата си, Имейн беше накарала да донесат месо и сирене за Гавин, а Еливис се беше върнала към шиенето си, така че все още не знам нищо.

Не, това всъщност не е вярно. Знам защо Еливис изглеждаше толкова напрегната когато той влезе, и защо той си измисли историята за някаква си банда злодеи. И какво означават всички тия приказки за прелюбодейство.

Наблюдавах го, докато стоеше до вратата и гледаше Еливис, и не ми беше необходим никакъв преводач, за да разчета изписаното на лицето му. Този мъж очевидно е влюбен в жената на господаря си.

Бележки

[1] Gobstopper (от англ.) — вид бонбони, които непрекъснато променят цвета си в устата. — Бел.пр.

[2] Дойдете да се възрадваме — от 24-ти псалм (лат.). — Бел.пр.