Кони Уилис
Книга на Страшния съд (33)

31.

Агнес умря в деня след Нова година, като до края не спря да крещи и да вика Киврин.

— Тя е тук — говореше Еливис и стискаше ръчичката й. — Лейди Катрин е тук.

— Не е — приплакваше Агнес, а гласът й беше дрезгав, но все още много силен. — Кажи й да дойде!

— Ще й кажа — обеща Еливис, след което вдигна поглед към Киврин. — Идете да доведете отец Рош.

— Какво има? — попита Киврин. Отчето беше изпълнил ритуала по последното причастие още през първата нощ, когато Агнес беше размахвала ръце и крака, сякаш беше изпаднала в налуден транс, а след това въобще не му беше позволила да се приближи повече към нея. — Болна ли сте, милейди?

Еливис поклати глава, без да сваля погледа си от Киврин.

— Какво ще кажа на съпруга си, когато пристигне? — попита тя и положи ръчицата на Агнес до тялото й. И едва тогава Киврин осъзна, че детето е мъртво.

Киврин изми малкото телце, което беше покрито почти цялото с лилаво-сини петна. Там, където Еливис беше държала ръчичката, кожата беше станала съвсем черна. Агнес изглеждаше така, сякаш я бяха пребили до смърт. Пребита и измъчвана. Избиването на младенците.

Рокличката и долната ризка на малката вече не приличаха на нищо от кръвта и повърнатото, а всекидневната й ленена ризка отдавна беше направена на ивици за парцали. Киврин загърна телцето в собствената си бяла пелерина, след което Рош и икономът я погребаха.

Еливис не дойде.

— Трябва да остана при Роузмунд — отвърна тя, когато Киврин й напомни, че е време да вървят. Еливис вече не можеше да направи нищо за Роузмунд — момичето продължаваше да лежи неподвижно, сякаш беше под властта на някаква магия, а Киврин предполагаше, че високата температура е причинила и някакво мозъчно увреждане.

— А и Гавин може да се върне — допълни Еливис.

Навън беше адски студено. От устата на иконома и Рош излизаха големи валма пара.

Църковният двор вече беше пълен, а също така и почти цялата част от поляната, която Рош беше осветил. Гробът на лейди Имейн се намираше почти на пътеката към портата, а бебето на иконома си нямаше собствено гробче. Отец Рош беше позволил да бъде погребано в краката на майка му, макар че бебето още не беше кръстено. Въпреки това църковният двор вече беше претъпкан.

Ами най-малкият син на иконома? Ами писарят? Къде щяха да сложат тях? Нали Черната смърт трябваше да е убила само между една трета и половината от Европа? А не цялата.

— Requiescat in pace. Амин — каза Рош и икономът започна да хвърля замръзналата пръст върху малкото вързопче.

„Вие бяхте прав, господин Дануърти — мислеше си Киврин натъжена. — Бялото само обира мръсотията. Прав сте за всичко, нали? Казахте ми да не идвам, защото ще ми се случат ужасни неща. Ами случиха се. И нямате търпение да ми кажете, че сте ме предупредили. Няма обаче да ви доставя това удоволствие, защото не знам къде е мястото на спускането, а единственият човек, който го знае, по всяка вероятност вече е мъртъв.“

Тя не изчака иконома да привърши зариването на гроба, нито отец Рош да си проведе ежедневния разговор с Бог. Тръгна бързо през поляната, вбесена на всички тях: на иконома, че е готов да копае нови и нови гробове, на Еливис, че не е дошла, на Гавин — че също не е дошъл. „Никой не идва — мислеше си тя. — Никой.“

— Катрин! — повика я Рош.

Тя се обърна. Дъхът му образуваше нещо като облак около него.

— Какво има?

Той я изгледа някак тържествено и каза:

— Не трябва да губим надежда.

— И защо не? — избухна тя. — Вече стигнахме до осемдесет и пет процента, а епидемията е в началото си. Писарят умира, Роузмунд умира, всички до един сте имали контакт със заразата. Защо пък да не загубя надежда?

— Бог не ни е изоставил — отговори й той. — Агнес е на сигурно място в обятията му.

„Сигурно — помисли си тя горестно. — В земята. На студеното. На тъмно.“ Тя вдигна ръце към лицето си.

— Тя е в небето, където чумата не може да я достигне. А Божията любов е завинаги с нас — говореше й той, — и нищо не може да ни раздели от нея — нито животът, нито смъртта, нито ангелите, нито нещата от сегашното…

— Нито тези, които ще дойдат — допълни Киврин.

— Нито висините, нито дълбините, нито което и да било същество — каза той. След това постави ръка на рамото й съвсем нежно, сякаш я помазваше с миро. — Неговата любов ви изпрати при нас да ни помагате.

Киврин постави ръката си върху неговата, стисна я силно и въздъхна:

— Трябва да си помагаме.

Останаха така в продължение на една дълга минута, след което Рош каза:

— Трябва да отида да ударя камбаната, за да може душата на Агнес да отлети спокойна.

Тя кимна и пусна ръката му.

— Аз пък ще ида да видя Роузмунд и останалите.

Еливис беше казала, че иска да остане при Роузмунд, но когато Киврин влезе, видя, че Еливис въобще не е при Роузмунд. Беше се свила върху дюшечето на Агнес, беше се завила в нейната пелеринка и беше вперила поглед във вратата.

— Може би тия, които бягат от чумата, са откраднали коня му — каза тя. — Заради това не си идва вече толкова време.

— Погребахме Агнес — каза Киврин хладно и отиде да види Роузмунд.

Момичето се беше събудило. Погледна сериозно Киврин и когато тя приклекна до нея, посегна към ръката й.

— О, Роузмунд — прошепна Киврин. Сълзите й пречеха и да диша, и да вижда. — Как си, миличко?

— Гладна съм — отговори Роузмунд. — Баща ми върна ли се?

— Не още — отговори й Киврин и за момент и на нея й се стори възможно, че това може да стане. — Ще ти донеса малко бульон. Лежи мирно. Много си болничка.

Роузмунд затвори покорно очи. Вече не изглеждаха толкова подути, макар че под тях още имаше тъмни петна.

— Къде е Агнес? — попита тя.

Киврин поглади черната й разрошена коса, отстрани я от лицето й и каза:

— Спи.

— Добре — рече Роузмунд. — Не искам да пищи и да скача. Много шум вдига.

— Ще ти донеса бульон — каза само Киврин. След това се приближи до Еливис.

— Лейди Еливис, имам добри новини. Роузмунд се събуди.

Еливис се надигна и погледна към Роузмунд, но някак апатично, сякаш мислеше за нещо съвсем друго, и пак легна.

Притеснена, Киврин постави ръка на челото й. Беше топло, но ръцете на Киврин бяха все още много студени, та не можеше да каже със сигурност.

— Болна ли сте? — попита тя.

— Не — отвърна Еливис, но пак така, сякаш умът й се рее някъде далеч. — Какво ще му кажа?

— Можете да му кажете, че Роузмунд е по-добре — отговори й Киврин и този път Еливис сякаш я разбра, стана, отиде при Роузмунд и приседна до нея. Докато обаче Киврин се върне с бульона, тя пак се беше върнала на дюшечето на Агнес и се беше свила под подплатената с кожа пелеринка.

Роузмунд беше заспала, но не с ужасяващия, подобен на смърт сън отпреди това. Цветът й беше станал някак по-жив, макар че кожата на лицето й беше все още силно опъната по скулите.

Еливис също беше заспала или се правеше на заспала, което вършеше също толкова добра работа. Докато Киврин се беше бавила в кухнята, писарят беше изпълзял от дюшека си и беше изминал половината разстояние до барикадата. Киврин се опита да го изтегли обратно на мястото му и той започна да удря като обезумял. Наложи се да извика отец Рош, за да го озаптят.

Дясното му око се беше превърнало в огромна рана — сякаш чумата си проправяше път навън, и писарят започна да я дере зловещо с ръце.

— Domine Jesu Christe — започна да крещи той — fidelium defunctorium de poenis infermis. Спаси душите на добродетелните, потънали в мъките на ада.

„Да — молеше се Киврин, докато се бореше със свитите му като хищни нокти ръце, — спаси го сега.“

Тя отново прерови аптечката на Имейн, за да намери нещо, което можеше да успокои болките му. Нямаше опиум на прах, а и дали въобще през 1348 година в Англия беше имало опиумен мак? Откри няколко изсъхнали оранжеви листенца, които приличаха на макови, и ги запари във вода, но писарят просто не можеше да пие. Устата му бе цялата в рани, по зъбите и езика му имаше засъхнала кръв.

„Не заслужава такава участ — помисли си Киврин. — Нищо че донесе чумата тук. Никой не заслужава подобна участ.“ „Моля те“ — повтаряше си тя, но вече и сама не знаеше за какво точно се моли.

Каквото и да беше обаче, то така и не беше получено. Писарят започна да повръща тъмна жлъчна течност, примесена с кръв, навън валеше сняг вече втори ден, а състоянието на Еливис се влошаваше непрестанно. Като че ли не ставаше въпрос за чума. Тя нямаше бубони, не кашляше и не повръщаше и Киврин се чудеше дали е чума, или просто много мъка и чувство за вина.

— Какво ще му кажа? — повтаряше Еливис непрекъснато. — Той ни изпрати тук, за да сме на сигурно място.

Киврин сложи ръка на челото й. Беше горещо. „Всички ще се заразят — мислеше си тя. — Лорд Гийом ги е изпратил тук, за да са на сигурно място, но един по един ще се заразят всички. Трябва да направя нещо.“ Не можеше обаче да се сети за нищо. Единствената предпазна мярка спрямо чумата беше бягството, но нали вече бяха избягали тук и това не ги беше спасило. Освен това не можеха да тръгнат да бягат — и Роузмунд, и Еливис бяха на легло.

„Обаче Роузмунд укрепва все повече и повече — мислеше си Киврин, — а Еливис не е болна от чума. Има само треска. Може би имат някое друго имение, където можем да избягаме. Някъде на север.“

Чумата още не беше стигнала до Йоркшир. Тя можеше да се погрижи да не влизат в контакт с другите хора по пътищата, за да не си имат работа със заразата.

Тя попита Роузмунд дали имат имение в Йоркшир.

— Не — отвърна тя и се облегна на една от пейките. — Само в Дорсет. — Но от това нямаше никаква полза. Чумата вече беше стигнала там. А Роузмунд, макар и да беше вече доста по-добре, можеше да остане седнала само за няколко минути. Въобще нямаше да успее да язди на кон. А и нямаха коне.

— Баща ми има къща и в Съри — каза Роузмунд. — Бяхме там, когато се роди Агнес. — Тя погледна Киврин. — Агнес умря ли?

— Да — отвърна Киврин.

Роузмунд кимна, сякаш новината въобще не я беше изненадала.

— Чух я как крещи.

Киврин не можа да се сети какво да отговори.

— Баща ми е мъртъв, нали?

На това също нямаше какво да отговори. Беше почти сигурно, че както лордът, така и Гавин, са мъртви. Откакто беше тръгнал за Бат, бяха изминали осем дни. Все още трескава, Еливис беше казала тази сутрин:

— Сега, когато виелицата спря, той ще се върне. — Но вече и сама не си вярваше.

— Може и да се върне — каза Киврин. — Може да го е задържал снегът.

В този момент влезе икономът с лопатата си. Беше започнал да идва в господарската къща всеки ден, за да погледа сина си, но днес му хвърли само един поглед, след което се подпря на лопатата си и се обърна към Киврин и Роузмунд.

И шапката, и раменете му бяха покрити със сняг, лопатата също беше мокра и кална. „Значи копае някакъв нов гроб помисли си Киврин. — Чий?“

— Умрял ли е някой? — попита го тя.

— Не — отвърна той и се вторачи някак замислено в Роузмунд.

Киврин се изправи.

— Дошъл си да вземеш нещо ли?

Той я изгледа безизразно, сякаш въобще не можеше да разбере въпроса, после отново премести очи върху Роузмунд.

— Не — отвърна той и излезе.

— На Агнес гроба ли отива да копае? — попита Роузмунд, докато го изпращаше с поглед.

— Не — отговори й Киврин нежно. — Тя вече е погребана в двора на църквата.

— Ами тогава моя ли ще копае?

— Не — възкликна Киврин отчаяно. — Не! Ти няма да умреш. Ти оздравяваш. Беше много болна, но най-страшното мина. Сега трябва да си почиваш и да спиш, за да можеш да се оправиш.

Роузмунд покорно затвори очи, но само след минутка ги отвори отново.

— Сега, когато баща ми е мъртъв, короната ще се разпорежда със зестрата ми — каза тя. — Мислите ли, че сър Блоет е още жив?

„Надявам се, че не“ — отговори й мислено Киврин, но после се сети, че бедното дете непрекъснато се притеснява за брака си. Бедното малко създание. Ако сър Блоет умреше, това щеше да е единственото хубаво нещо на тази чума.

— Не трябва да се притесняваш за това. Трябва да си почиваш, за да си върнеш силите.

— Понякога кралят разваля годежи — обясни Роузмунд. Тънките й пръсти скубеха одеялото. — Ако се съгласят и двете страни.

„Не трябва да се съгласяваш с нищо — помисли си Киврин. — Той е мъртъв, епископът ги уби всички.“

— Ако не се съгласят, кралят ще ми нареди да се омъжа за когото той ми избере — продължи Роузмунд. — Сър Блоет поне го познавам.

„Не“ — помисли си Киврин, но знаеше, че това е може би най-доброто нещо за нея. Роузмунд си беше фантазирала какви ли не по-големи ужаси от сър Блоет — чудовища и главорези, а Киврин знаеше, че такива наистина има.

Роузмунд щеше да бъде продадена на някой благородник, към когото кралят имаше някакви задължения или чиято лоялност искаше да купи. Някой от непоносимите поддръжници на Черния принц може би — и тогава какво ли щеше да стане с Роузмунд.

Имаше и по-лоши неща от един сладострастен старец и една начумерена зълва. Барон Гарние беше държал жена си окована във вериги в продължение на двайсет години. Анжуйският херцог пък беше погребал своята жива. А Роузмунд щеше да бъде пълно сираче, без приятели и роднини, които да я защитят или да се погрижат за нея.

„Аз ще я отведа — реши изведнъж Киврин. — Някъде където сър Блоет не може да я намери, нито пък чумата.“

Такова място нямаше. Чумата вече беше стигнала до Бат и Оксфорд, разпространяваше се на юг и на изток от Лондон, а после и към Кент, на север през централните графства чак до Йоркшир, а после тръгваше обратно през Ламанша към Германия и Нидерландия. Беше стигнала дори до Норвегия с един кораб, пълен с мъртъвци. Нямаше място, което да е безопасно.

— Гавин тук ли е? — попита Роузмунд. — Искам да го пратя до Кърси, за да каже на сър Блоет, че ще му пристана.

— Гавин? — чу се веднага гласът на Еливис от дюшечето. — Идва ли?

„Не — помисли си Киврин. — Никой не идва. Дори господин Дануърти.“

Нямаше значение, че е пропуснала датата на рандевуто. Там и без това нямаше да има никого. Защото не знаеха, че тя е в 1348 година.

Сигурно нещо в мрежата се беше объркало. Господин Дануърти се беше притеснявал, че я изпращат толкова надалеч, без да е направена проверка на параметрите. Беше казал, че при такова разстояние могат да се появят съвсем неочаквани усложнения. Може би някое непредвидено усложнение беше разбъркало фиксирането или направо ги беше накарало да го изгубят, и сега я търсеха в 1320 година. Почти трийсет години в миналото.

— Гавин? — попита отново Еливис и се опита да се надигне от дюшека.

Не успя. Състоянието й се влошаваше не с часове, а с минути, макар че при нея още нямаше нито един от симптомите на чумата. Когато бе завалял сняг, тя беше казала с облекчение:

— Няма да тръгне, докато не спре да вали — и беше станала от дюшека, за да приседне до Роузмунд. Към края на следобеда обаче пак трябваше да легне, а температурата й продължаваше да се покачва.

Рош я изповяда. Беше изтощен. Всички бяха изтощени. Дори да седнеха само за секунда, веднага заспиваха. Докато стоеше пред барикадата, за да гледа сина си Лефрик, икономът заспиваше, подпрян на лопатата си, и започваше да хърка. Един път Киврин заспа, докато слагаше дърва в огъня, и си изгори ръката.

„Не можем да продължаваме така — мислеше си тя, докато гледаше как отец Рош изписва във въздуха кръст над Еливис. — Той ще умре от изтощение. Ако не се зарази от чумата.“

Трябваше да ги махне оттук. Чумата не беше стигнала навсякъде. Бе имало села, останали напълно незасегнати. Чумата беше подминала Полша и Бохемия, а до някои части на Шотландия също не беше стигнала.

— Agnus dei, qui tollis peccata mundi, miserere nobis — каза отец Рош със същия успокояващ глас, с който беше говорил на нея, и тя разбра, че положението е безнадеждно.

Той никога нямаше да напусне енориашите си. Историята на епохата на Черната смърт беше пълна с примери за свещеници, които зарязвали хората си, отказвали да извършват погребения, заключвали се по църквите и манастирите или си плюели на петите и изчезвали вдън земя. В този момент тя се чудеше дали и тази статистика не е била объркана.

А дори и да измислеше начин да отведе всички, Еливис, която и докато се изповядваше, непрекъснато се обръщаше към вратата, щеше да остане да чака Гавин и съпруга си, сякаш бе сигурна, че това ще стане сега — когато снегът беше спрял.

— Отец Рош да го посрещне ли отиде? — обърна се тя към Киврин, когато свещеникът отиде до църквата да си остави нещата за причастието. — Скоро ще се върне. Няма съмнение, че първо е отишъл до Кърси да ги предупреди за чумата, а оттам дотук е само половин ден път. — След това накара Киврин да премести дюшека й пред вратата.

Докато Киврин пренареждаше пейките така, че течението да не бие право върху Еливис, писарят изведнъж нададе страшен вик и изпадна в спазми. Цялото му тяло се гърчеше, сякаш през него минаваше електрически ток, а лицето му се превърна в ужасна маска. Разраненото му око се беше вторачило право нагоре.

— Не му прави това! — извика Киврин, докато се опитваше да напъха лъжицата от бульона на Роузмунд между зъбите му. — Не изтърпя ли вече достатъчно?

Тялото му се сгърчи.

— Престани! — хлипаше Киврин. — Престани!

Изведнъж тялото на писаря се отпусна и тя бутна лъжицата между зъбите му. От ъгълчето на устата му се проточи тънка нишка черна слюнка.

„Умря“ — помисли си тя, но не можеше да повярва. Разраненото око беше полуотворено, а лицето — подпухнало и черно под наболата брада. Ръцете му бяха свити в юмруци. Въобще не можеше да го възприеме като човешко същество. Покри лицето му с един парцал, за да не го види Роузмунд.

— Умря ли? — попита Роузмунд и се надигна.

— Да — отвърна Киврин. — Слава Богу. — Тя се изправи. — Трябва да отида да кажа на отец Рош.

— Не искам да ме оставяш сама — каза Роузмунд.

— Майка ти е тук — обясни Киврин, — а също и синът на иконома, а и аз ще се забавя съвсем малко.

— Страх ме е…

„И мен“ — помисли си Киврин.

— Моля те, не ме оставяй — повтори Роузмунд.

— Трябва да кажа на отец Рош — повтори на свой ред Киврин, но седна между писаря и Роузмунд и изчака детето да заспи.

Отец Рош го нямаше нито в двора, нито в кухнята. Кравата на иконома беше застанала до кочината и дърпаше сламата по пода й, но като видя Киврин, тръгна след нея през поляната.

Икономът беше в двора на църквата и копаеше нов гроб. Вече беше потънал до гърди в прясната дупка. „Значи вече е разбрал“ — помисли си тя. Но това беше невъзможно. Сърцето й се разтуптя.

— Къде е отец Рош? — извика тя, но икономът нито отговори, нито вдигна поглед към нея. Кравата започна да я побутва с муцуна отзад.

— Махни се — каза й Киврин и хукна през поляната към иконома.

Гробът не беше в двора на църквата. Намираше се на поляната, малко след портата, а до него имаше още два в редичка. Твърдата като желязо пръст беше струпана на купчини до всеки гроб.

— Какво правиш? — попита го тя. — За кого са тия гробове?

Икономът метна една лопата пръст върху купчината. Замръзналите буци тропаха като камъни.

— Защо копаеш три гроба? — попита тя. — Кой е починал? — Кравата пак я побутна по рамото и Киврин я отпъди. — Кой е умрял?

Икономът заби лопатата в твърдата като желязо земя.

— Последните дни настъпиха, момче — каза той, а Киврин подскочи от страх, защото си даде сметка, че не я е разпознал в момчешките й дрехи.

— Това съм аз — Катрин — обясни му тя.

Той вдигна очи, кимна и каза:

— Настъпи краят на света. Съвсем скоро ще умрат и тези, които още не са. — И натисна лопатата с крак.

Кравата се опита да мушне глава под мишницата й.

— Махни се! — извика Киврин и я удари по носа. Кравата се оттегли мрачно, при което разрови купчините пръст и Киврин забеляза, че гробовете не са еднакви по размер.

Първият беше голям, но следващият беше не по-голям от този на Агнес, а този, който копаеше сега икономът, не беше много по-дълъг. „Казах на Роузмунд, че не е отишъл да копае нейния гроб, но всъщност той прави точно това.“

— Не бива да правиш това! — каза тя. — И синът ти, и Роузмунд са вече по-добре. А лейди Еливис е само преуморена и се е поболяла от мъка. Те няма да умрат.

Икономът пак я погледна безизразно. Значи когато бе дошъл последния път, просто беше вземал мерките на Роузмунд, за да изкопае гроба й.

— Отец Рош казва, че си изпратена тук да ни помагаш, но как можеш да се бориш против края на света? — И той отново настъпи лопатата. — Тия гробове ще ти трябват. Всички ще умрат, до един.

Кравата мина от другата страна на гроба, сведе муцуна до лицето на иконома и измуча, но той сякаш въобще не я забелязваше.

— Няма да копаеш повече гробове — каза Киврин. — Забранявам ти.

Той обаче продължи да копае, сякаш не я забелязваше.

— Те няма да умрат — повтори Киврин. — Черната смърт е отнела живота само на една трета до половината от населението на четиринайсети век. Вече си запълнихме квотата предостатъчно.

Той продължи да копае.

Еливис умря същата нощ. Наложи се икономът да удължава за нея подготвения за Роузмунд гроб, а когато я погребаха, започна нов за Роузмунд.

„Трябва да ги махна оттук“ — мислеше си тя, докато гледаше иконома. Веднага щом запълни гроба на Еливис, той продължи да копае този за Роузмунд. — „Трябва да ги махна преди да са се заразили.“

Защото щяха да се заразят. Чумата ги чакаше в засада на всяка крачка — в бацилите по дрехите им, по леглата, из въздуха, който дишаха. И ако по някакво чудо не я пипнеха тук, то през пролетта чумата щеше да се развилнее из целия Оксфордшир. Не можеха да останат тук.

„Шотландия — каза си тя и тръгна към господарската къща. — Мога да ги отведа в северна Шотландия. Чумата не е стигнала толкова далече.“ Момчето на иконома можеше да язди магарето, а за Роузмунд щяха да направят носилка.

Роузмунд беше седнала на дюшека си и щом я видя, каза:

— Синът на иконома те вика.

Момчето беше повърнало кървава слуз. Целият му дюшек се беше омърлял, а докато Киврин го почистваше, детето нямаше сили дори да повдигне глава. Даже Роузмунд да успееше да язди, той нямаше да може. Никъде нямаше да ходят.

През нощта Киврин се сети за каретата си. Може би икономът щеше да й помогне да я пооправят, за да може Роузмунд да се качи в нея. Запали една лоена свещ от въглените в огнището и отиде до обора, за да я огледа. Като отвори вратата, магарето на свещеника изпръхтя, а когато Киврин вдигна свещта по-нависоко, се чу шумолене: някакви животинки се разбягаха във всички посоки.

Разкъртените сандъци бяха натрупани пред каретата като барикада. Докато ги разместваше, Киврин си даде сметка, че няма да излезе нищо. Каретата беше прекалено голяма и магарето въобще нямаше да може да я тегли. Освен това някой предприемчив селянин беше отнесъл оковете, за да си укрепи оградата или да ги нацепи на дърва за огъня. „Или пък да се отбранява от чумата“ — помисли си Киврин иронично.

Навън беше тъмно като в рог, а звездите светеха ярко и силно — също като на Бъдни вечер. Киврин се сети как Агнес беше заспала на рамото й със звънчето на малката си ръчичка. Спомни си и звука на камбаните, които отбелязваха смъртта на Дявола. „Прибързано — каза си Киврин. — Дяволът е още жив. Развихрил се е из целия свят.“

Тя лежа будна дълго, опитвайки се да измисли нов план. Може би можеха да стъкмят някоя по-лека каручка, която магарето щеше да може да тегли, ако снегът не беше много дълбок. Или пък можеха да качат и двете деца на магарето, а възрастните щяха да носят багажа на гръб.

Накрая заспа, но почти веднага трябваше да се събуди — или поне на нея така й се стори. Все още беше много тъмно, а Рош се беше надвесил над нея. Угасващият огън осветяваше лицето му отдолу като онази нощ на полянката, когато Киврин го беше взела за главорез. Все още сънена тя протегна ръка и го погали по страната.

— Лейди Катрин — каза той и тя се събуди.

„Нещо е станало с Роузмунд!“ — сепна се тя и се извърна рязко, но Роузмунд си спеше спокойно, положила изтънялата си ръчица под бузката.

— Какво има? — попита тя. — Болен ли сте?

Той поклати глава. Отвори уста, но се отказа и пак я затвори.

— Да не би да е дошъл някой? — попита тя, докато се изправяше с мъка на крака.

Той отново поклати глава.

„Не може да се е разболял някой — мислеше Киврин. — Вече не остана никой.“ Тя обърна очи към вратата, но иконома също го нямаше.

— Икономът ли се разболя?

— Момчето му почина — отговори отец Рош със странен, някак стъписан глас и едва тогава Киврин забеляза, че Лефрик също го няма. — Отидох до църквата за сутрешната молитва… — започна да обяснява Рош, но гласът му затрепери. — Трябва да дойдете с мен — допълни той и тръгна навън.

Киврин грабна грубата си завивка и го последва с бързи крачки в двора.

Сигурно още нямаше шест. Слънцето беше съвсем ниско над хоризонта и обагряше в розово надвисналото небе и снега.

Кравата на иконома беше промушила глава през плета на кочината и дърпаше стръкове слама. Като видя Киврин, вдигна глава и измуча.

Киврин се опита да я прогони, като размаха ръце, но животното само измъкна глава от плета и тръгна с мучене към нея.

— Нямам време да те доя сега — каза й тя, избута задницата й от пътя си и се промуши покрай нея.

Докато настигне отец Рош, той вече беше стигнал до средата на поляната.

— Какво има? Толкова ли не можете да ми кажете? — питаше Киврин, но той нито спря, нито дори я погледна. Тръгна към прясната редичка гробове и Киврин изведнъж си помисли с облекчение, че икономът се е опитал да погребе сина си сам, без свещеника.

Малкият гроб беше запълнен със заснежена пръст. Икономът беше довършил и гроба на Роузмунд, след което беше изкопал още един — по-голям. Лопатата още стърчеше от него.

Рош въобще не отиде при гроба на Лефрик. Спря се направо при най-пресния и каза със същия стъписан тон:

— Отидох до църквата за сутрешната молитва и…

Киврин погледна в гроба.

Икономът очевидно се беше опитал да се зарови сам, но лопатата се беше оказала неудобна и той беше започнал да дърпа пръстта с голи ръце. В замръзналата си ръка държеше буца замръзнала пръст.

— Трябва да го погребем както подобава — каза Киврин и посегна към лопатата.

Рош поклати глава.

— Това е свята земя — обясни той и Киврин се сети, че според него икономът се е самоубил.

„Няма никакво значение“ — помисли си тя и веднага си даде сметка, че въпреки всичко, въпреки всичките ужаси, на които беше станал свидетел, Рош продължаваше да вярва в Бога. Беше тръгнал да казва сутрешната молитва, когато беше открил трупа на иконома. Дори всички до един да измряха, той щеше да продължи да си казва молитвите и нямаше да вижда нищо странно в цялата ситуация.

— Умрял е от болестта — каза Киврин, макар че си нямаше никаква представа дали е така, или не. — Септисемичната чума. Влиза направо в кръвта.

Рош я погледна неразбиращо.

— Сигурно се е разболял, докато е копаел — продължи тя. — Септисемичната чума отравя мозъка. Икономът вече въобще не беше с всичкия си.

— Като лейди Имейн — съгласи се той почти доволно.

„Не иска да го погребе въпреки че вярва, че е добър човек“ — помисли си Киврин.

Помогна на Рош да поизправят тялото на иконома, макар че вече се беше вкочанило. Въобще не си направиха труда да го вадят и да го увиват в нещо. Рош само метна един парцал на лицето му и започнаха да се редуват с лопатата, докато зариха гроба. Замръзналите буци трополяха като камъни.

Рош не отиде до църквата за одеждите и потира си. Първо застана до гроба на Лефрик, а след това и на иконома, и се помоли. Докато стоеше до него със събрани за молитва ръце, Киврин си мислеше: „Той не беше с всичкия си. Погреба жена си и шестте си деца. Погреба почти всички, които познаваше. Дори да не е полудял, дори ако доброволно е легнал в гроба и е чакал да замръзне, все пак е жертва на чумата. Не заслужава да бъде погребан като самоубиец. Не биваше въобще да умира. Нали трябваше да дойде с нас в Шотландия“ — и изведнъж се сети за нещо друго.

„Сега вече можем да тръгнем за Шотландия — мислеше си тя, вперила поглед в гроба, който икономът беше изкопал за Роузмунд. — Роузмунд ще язди магарето, а ние с Рош ще носим храната и одеялата.“ Тя погледна към небето. Слънцето се беше вдигнало и облаците изглеждаха някак по-леки, сякаш още преди пладне щяха да се разсеят. Ако тръгнеха сега, до обяд щяха да са излезли от гората и да поемат по пътя между Оксфорд и Бат. До падането на нощта вече щяха да са излезли на главния път към Йорк.

— Agnus dei, qui tollis peccata mundi — редеше Рош, — dona eis requiem.

„Трябва да вземем зоб за магарето — мислеше Киврин. — И брадвата, за да си сечем дърва. И завивки.“

Рош завърши молитвата.

— Dominus vobiscum et cum spiritu tuo. Requiescat in pace. Амин.

И се отправи да бие камбаната.

„Нямаме време за това“ — помисли си Киврин, и бързо тръгна към къщата. Можеше да приготви багажа, докато Рош удари клепалото за мъртвите, а след това щеше да му изложи плана си, той щеше да натовари магарето и веднага щяха да тръгнат. Трябваше да вземат и въглени, с които да си напалят огън. Можеха да използват ковчежето с билките на Имейн.

Тя влезе в къщата. Роузмунд все още спеше. Това беше добре. Нямаше смисъл да я буди, докато не са готови да тръгнат. Тя мина на пръсти покрай момичето, взе ковчежето на Имейн и го изпразни. Остави го до огъня и тръгна към кухнята.

— Преди малко се събудих, а теб те нямаше — чу гласа на Роузмунд. — Изплаших се, че си си отишла.

— Всички тръгваме — отвърна й Киврин. — Тръгваме за Шотландия. — Тя се приближи до детето. — Почини си хубаво преди пътуването. Връщам се след малко.

— Къде отиваш?

— Само до кухнята. Гладна ли си? Ще ти донеса каша. Поспи малко.

— Не искам самичка — каза Роузмунд. — Не можеш ли да поостанеш при мен?

„Нямам време“ — помисли си Киврин.

— Отивам само до кухнята. Отец Рош също е тук. Не го ли чуваш? В момента бие камбаната. Ще ме няма само мъничко. Може ли? — Тя се усмихна жизнерадостно на Роузмунд, която кимна неохотно. — Веднага се връщам.

Когато излезе, направо подтичваше. Рош продължаваше да бие камбаната — бавно и тържествено. „Побързай — мислеше си Киврин, — нямаме много време.“ Тя прерови кухнята и сложи всичката храна на масата. Беше останала една пита кашкавал и много филии хляб — тя ги нареди в един чувал, пъхна вътре и кашкавала и отнесе всичко до кладенеца.

Роузмунд беше застанала на вратата на къщата, подпряна на рамката.

— Не мога ли да поседя в кухнята с теб? — попита тя. Беше си облякла роклята и обула ботушките, но вече се тресеше от мразовития въздух.

— Много е студено — каза Киврин и тръгна към нея. — А освен това трябва да си почиваш.

— Когато излезеш някъде, се боя, че няма да се върнеш — рече момичето.

— Ето ме, тук съм — успокои я Киврин и влезе вътре, за да й донесе пелерината и няколко кожи.

— Седни тук на стъпалата и ме гледай как оправям багажа — каза тя, заметна детето с пелерината и го уви в кожите. — Добре ли е така?

На яката на пелерината още се мъдреше брошката, която сър Блоет беше подарил на годеницата си. Роузмунд заопипва иглата й с разтреперани от слабост ръце.

— Ще ходим ли в Кърси? — попита Роузмунд.

— Не — отговори Киврин и забоде брошката. Io suiicien lui dami amo. Тук си вместо приятел, когото обичам. — Отиваме в Шотландия. Там чумата няма да ни стигне.

— Мислиш ли, че баща ми е умрял?

Киврин се поколеба.

— Майка ми ми каза, че или са го задържали, или просто не е успял да дойде. Каза, че може би братята ми са болни и той ще може да дойде чак като оздравеят.

— Много е възможно — отговори Киврин, докато завиваше една кожа около краката й. — Ще му оставим писмо, за да разбере накъде сме тръгнали.

Роузмунд поклати глава.

— Ако е жив, досега щеше да дойде.

Киврин обгърна рамената й с още една кожа и каза:

— Трябва да приготвя още храна за път.

Роузмунд кимна и Киврин се отправи към кухнята. На стената беше опряна една торба лук и още една — с ябълки. Бяха се спаружили и по повечето имаше кафяви петна, но Киврин ги взе. Ябълките не трябваше да се готвят, а освен това и на тримата щяха да са им нужни витамини преди настъпването на пролетта.

— Искаш ли ябълка? — обърна се Киврин към Роузмунд.

— Да — отвърна Роузмунд и Киврин започна да рови в торбата за някоя по-хубава. Намери една, излъска я в кожения си брич и я занесе на момичето. Спомни си колко е приятен вкусът на ябълката, когато си болен.

След първата хапка обаче Роузмунд като че ли загуби интерес. Облегна се на касата на вратата и се загледа кротко в небето, заслушана в равномерното биене на камбаната.

Киврин се върна при торбата с ябълките и продължи да ги сортира. Подбираше само онези, които си струваха да се носят. Трябваше да вземат и зоб за магарето. Не беше необходимо да вземат вода. По пътя щеше да има достатъчно поточета. Трябваше обаче да вземат канче, в което да я преваряват.

— Твоите хора въобще не дойдоха да те потърсят — каза Роузмунд.

Киврин вдигна поглед. Роузмунд продължаваше да седи на вратата с ябълката в ръка.

„Дошли са — помисли си Киврин, — но мен ме нямаше там.“

— Не дойдоха — отвърна тя.

— Мислиш ли, че чумата ги е убила?

— Не — отвърна Киврин и си помисли: „Аз поне не трябва да се притеснявам, че лежат някъде мъртви или безпомощни. Аз поне знам, че са добре.“

— Когато отида при сър Блоет, ще му кажа, че много си ни помагала — продължи Роузмунд. — Ще го помоля да задържим и теб, и отец Рош. — И тя вирна гордо главица. — Разрешено ми е да си имам свои собствени помощници и капелан.

— Благодаря — каза Киврин съвсем сериозно.

Тя сложи торбата с годните ябълки до тази с кашкавала и хляба. Камбаната спря да бие, но последните звуци продължиха да отекват още дълго в студения въздух. Киврин взе кофата и я спусна в кладенеца. Щеше да направи каша и да нареже вътре ябълки. Добра храна за из път.

Ябълката на Роузмунд се търкулна покрай крака й и спря. Киврин се наведе да я вземе. Роузмунд беше отхапала съвсем малко — отхапаното се открояваше на фона на червената кора.

— Изпусна си ябълката — каза Киврин и се обърна да й я подаде.

Ръката на детето беше отворена, сякаш Роузмунд се беше навела да хване ябълката.

— О, Роузмунд! — изплака Киврин.

 

 

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“

(079110–079239)

Двамата с отец Рош заминаваме за Шотландия. Няма никакъв смисъл да ви казвам това, струва ми се, тъй като и без това никога няма да чуете записа на това устройство, но може пък някой ден някой да се препъне в него или пък госпожа Монтоя да направи разкопки в северна Шотландия, след като свърши с тази при Скендгейт. Ако това стане, искам да знаете какво се е случило с нас.

Знам, че бягството е може би най-глупавият избор, но трябва да махна отец Рош оттук. Цялата къща е пълна с бацилите на чумата — леглата, дрехите, въздухът — а плъховете са просто навсякъде. Видях един в църквата, когато отидох да взема расото и епитрахила на Рош за погребението на Роузмунд. Дори той и да не се зарази, чумата е навсякъде около нас, а аз въобще няма да мога да го убедя да остане тук. Просто ще тръгне да помага.

Ще гледаме да не излизаме на пътищата и да не влизаме в селата. Имаме достатъчно храна за една седмица, а след това вече ще сме достатъчно далеч на север и ще мога да купя храна от някой град. Писарят беше донесъл със себе си една кесия със сребърни монети. Така че не се притеснявам. Всичко ще мине добре. Както казва господин Гилкрист: „Взели сме всички предпазни мерки.“