Кони Уилис
Книга на Страшния съд (19)

17.

Андрюс се обади на Дануърти чак следобед. Колин, разбира се, въобще не се подвоуми да стане безбожно рано, за да разгледа малкия си куп от подаръци.

— Цял ден ли ще останеш в леглото? — запита той, докато Дануърти търсеше слепешката очилата си. — Вече е почти осем.

Всъщност беше едва шест и петнайсет, а навън беше тъмно като в рог, толкова тъмно, че дори беше невъзможно да се прецени дали още вали. Колин беше поспал доста повече от него. След общоцърковната служба Дануърти го беше изпратил обратно в „Балиол“, а самият той беше отишъл в болницата, за да разбере какво става с Латимър.

— Има висока температура, но засега белите му дробове не са засегнати — му беше казала Мери. — Дойде в пет, но каза, че е започнал да усеща силно главоболие и световъртеж към един. Около четирийсет и осем часа всичко на всичко. Очевидно няма смисъл да го разпитвам, за да разбера от кого се е заразил. А ти как се чувстваш?

Беше го накарала да остане за кръвна проба, но точно тогава беше пристигнал един нов случай и той трябваше да остане, за да види дали може да го разпознае. Когато си легна, вече минаваше един.

Колин подаде на Дануърти една бисквитка и настоя да я изяде, след което попита: — Кога е най-вероятно елените на Дядо Коледа да влязат? — И сам си отговори: — Когато е отворена вратата.

После седна на пода и започна да отваря подаръците. Бонбоните с формата на сапунчета пожънаха голям успех.

— Виж — рече той и си изплези езика, — променят цвета му. — Така си беше, само дето и зъбите, и ъгълчетата на устните му бяха вече боядисани.

На книгата като че ли се зарадва, макар че очевидно щеше да я хареса повече, ако вътре имаше холограми. Прелисти страниците и посочи една илюстрация.

— Виж я тази — и бутна томчето под носа на Дануърти, който още не беше успял да се разбуди напълно.

Беше гробница на рицар. Върху капака й имаше изображение на рицаря в естествена големина и пълно бойно снаряжение, лицето и позата му изразяваха вечен мир, но отстрани, в един фриз, който беше вграден в гробницата като прозорец, се виждаше как тялото на мъртвия рицар се опитва да излезе от ковчега, как разложената му плът пада от него като обвивките на мумия, как останалите без кожа и плът ръце са извити като нокти, а вместо лице имаше ужасен череп. Между краката му и навсякъде около меча му пълзяха червеи. „Оксфордшир, ок. 1350 година — пишеше на мястото на заглавието. — Един пример за страховитите декорации на гробниците в типичния стил за периода след бубонната чума.“

— Жестоко, нали? — рече Колин доволно.

За шала се изказа дори учтиво.

— Предполагам, че е важен жестът, нали? — рече той, вдигнал го за единия край високо във въздуха. И допълни: — Може би мога да го нося, когато ходя при болните. Тях хич няма да ги е грижа как изглежда.

— При какви болни ще ходиш? — попита Дануърти.

— Снощи пасторът ме попита дали искам да му изпълнявам поръчките, да проверявам хората и да ги снабдявам с лекарства и разни други неща.

Той извади една хартиена кесия:

— А това е твоят подарък. — Подаде я на Дануърти и каза: — Не е опакован. Финч каза, че трябва да пестим хартия заради епидемията.

Дануърти отвори кесията и извади една тънка червена книга.

— Датник за срещите ти — каза Колин. — Направен е така, че можеш да си отбелязваш дните, които остават до завръщането на твоето момиче. — Той отвори на първата страница. — Виж, проверих дали има със сигурност и декември.

— Благодаря ти — рече Дануърти и го разгледа. Коледа. Избиването на младенците. Нова година. Богоявление. — Много мило от твоя страна.

— Исках да ти купя модел на Карфакс Тауър, който пее „Чух камбаните по Коледа“ — каза Колин, — но струваше цели двайсет лири!

Телефонът иззвъня и двамата се спуснаха към него.

— Обзалагам се, че е майка ми — каза Колин.

Обаждаше се Мери от болницата.

— Как се чувстваш?

— Полузаспал — отвърна Дануърти.

Колин му се ухили.

— Как е Латимър? — попита Дануърти.

— Добре — рече Мери. Още беше облечена в дрехите от лабораторията, но косата й беше сресана, а самата тя изглеждаше доста жизнерадостна. — Неговият случай е в доста лека форма. Установихме връзката с вируса от Южна Каролина.

— Латимър е ходил в Южна Каролина?

— Не. Един от студентите, които те накарах да разпиташ снощи… Боже мой, искам да кажа миналата нощ. Започнала съм да губя представа за времето. Един от онези, които са ходили на забавата в Хедингтън. Първоначално излъгал, защото се бил измъкнал тайно от колежа, за да се види с някаква млада дама, и оставил един от приятелите си да го прикрива.

— Измъкнал се, за да отиде до Южна Каролина?

— Не, до Лондон. Но младата жена е била американка. Хванала самолета от Тексас, но направила прехвърляне в Чарлстън, Южна Каролина. В момента се опитват да разберат какви случаи е имало на летището. Дай ми да говоря с Колин. Искам да му честитя Коледа.

Дануърти му подаде слушалката и той се впусна в пълен отчет за всичките си подаръци, та чак до късметчето в бисквитите, което дори прочете.

— Господин Дануърти ми подари една книга за Средновековието — и той я вдигна пред екрана. — Знаеш ли, че по онова време са режели глави заради кражба и са ги побивали на моста в Лондон?

— Благодари й за шала и не й казвай, че ще изпълняваш поръчки на пастора — прошепна му Дануърти, но Колин вече му беше подал слушалката.

— Иска пак да говори с теб.

— Виждам, че се грижиш отлично за него — каза Мери.

— Много съм ти благодарна. Още не съм си ходила до вкъщи и много щеше да ми е противно да го оставя сам по Коледа. Обещаните подаръци от майка му още не са пристигнали, нали?

— Не — отвърна Дануърти предпазливо, поглеждайки Колин, който в този момент разглеждаше картинките в книгата.

— И не се е обадила — допълни Мери с отвращение. — Тая жена няма капчица майчинска загриженост. Хич не й пука, че Колин може в тоя момент да лежи в болницата с четирийсет градуса температура!

— Как е Бадри? — попита Дануърти.

— Тази сутрин температурата му поспадна, но белите му дробове са все още в много лошо състояние. В момента е на цинтамицин. Случаите, заразени с вируса в Южна Каролина, са го приели много добре. — Накрая тя обеща, че ще се опита да се прибере, и затвори.

Колин вдигна поглед от книгата си.

— Знаеш ли, че през Средновековието са горели хора на клада?

Мери нито дойде, нито се обади. Същото важеше за Андрюс. Дануърти изпрати Колин да закуси в залата и се опита през това време да се свърже с технолога, но всички линии бяха заети „заради натовареността по празниците“, както съобщи електронният глас, който очевидно не беше препрограмиран поради карантината и посъветва Дануърти да отложи всички маловажни разговори за другия ден. Дануърти все пак опита още два пъти, но резултатът беше същият.

Отнякъде се появи Финч с поднос в ръце.

— Добре ли сте, сър? — попита той притеснено. — Нали не се чувствате неразположен?

— Не, не се чувствам неразположен. Очаквам междуградски разговор.

— О, слава Богу, сър. Като не се появихте за закуска, си помислих най-лошото. — Той отгърна поръсената с дъждовни капки покривка на подноса. — Страхувам се, че съм ви донесъл една доста бедна коледна закуска, но яйцата ни почти привършиха. Представа си нямам как ще изглежда коледната вечеря. В целия район няма нито една останала гъска.

Всъщност закуската изглеждаше доста прилично: едно сварено яйце, пушена херинга и кифличка с мармалад.

— Опитах се да подготвя и коледен пудинг, сър, но и брендито е на привършване — допълни Финч, като измъкна един найлонов плик изпод подноса и го подаде на Дануърти.

Дануърти го отвори. Най-отгоре имаше информационна бланка от Националната служба по здравеопазването, озаглавена: „Първи симптоми на инфлуенцата: 1) Загуба на ориентация 2) Главоболие 3) Болки в мускулите. Вземайте всички предпазни мерки. Носете предпазната маска за лице на НСЗ по всяко време.“

— Маска за лице? — възкликна Дануърти.

— Националната служба започна да ги раздава тази сутрин — обясни Финч. — Представа си нямам как ще се справим с прането. Сапунът ни е почти на привършване.

Имаше още четири такива бланки, все в същия дух, както и едно съобщение от Уилям Гадсън, към което беше приложено фотокопие от банковата сметка на Бадри от двайсети декември. Бадри очевидно беше прекарал дупката от дванайсет до два и половина в коледни покупки. Беше закупил четири книги — с меки корици — от „Дебънам“. Направо чудесно. Това означаваше още десетки други контакти.

Появи се и Колин с пълна с кифлички салфетка.

— Всички ще се поуспокоят, сър — говореше Финч, — ако след като направите междуградския си разговор, се появите за малко в залата. Госпожа Гадсън особено е абсолютно сигурна, че вече сте на легло заради вируса. Казва, че сте се заразили заради лошото проветряване на спалните помещения.

— Ще се постарая да изглеждам добре — обеща Дануърти.

Финч тръгна към вратата, но после се върна.

— Още нещо за госпожа Гадсън, сър. Направо е побесняла, постоянно критикува колежа и настоява да се пренесе при сина си. Оказва ужасно влияние върху цялата атмосфера.

— Напълно ти вярвам — рече Колин и тръсна кифличките на масата. — Каза ми, че топлите хлебчета вредели на имунната ми система.

— Не може ли да й се намери някаква доброволческа работа в болницата или нещо такова? — попита Финч. — За да стои по-надалеч от колежа.

— Не можем да я натресем на бедните беззащитни жертви на инфлуенцата. Направо ще ги съсипе. Защо не попитаме пастора? Той си търсеше доброволци за изпълняване на разни поръчки.

— Пастора ли? — възкликна Колин. — Имайте милост, господин Дануърти. Аз работя за пастора.

— Ами тогава свещеника от протестантската църква — рече Дануърти. — Той много обича да рецитира „Меса по време на мор“ за поддържане на духа. Ще си паснат като дупе и гащи.

— Веднага ще му се обадя — каза Финч.

Дануърти си изяде цялата закуска с изключение на кифличката, която Колин веднага си присвои, след което отнесе подноса си в залата. Нареди на Колин да дойде да го извика незабавно, ако се обади технологът. Продължаваше да вали. Дърветата бяха лъскави от водата, а коледните лампички по тях — напръскани с дъждовни капки.

Всички бяха още на масата — само майсторките по камбаните се бяха изтеглили встрани с белите си ръкавици. Финч тъкмо демонстрираше как се носи маската от Националната служба по здравеопазването — разпечата двете лепенки от двете страни и притисна маската към лицето си.

— Въобще не изглеждате добре, господин Дануърти — каза веднага госпожа Гадсън. — И нищо чудно. Условията в този колеж са направо катастрофални. Направо ми е чудно, че чак сега се развихря епидемия. Лошо проветряване и изключително нелюбезен персонал. Вашият господин Финч беше непростимо груб с мен, когато се опитах да говоря с него за това да се настаня в апартамента на сина си. Каза ми, че сама съм си била избрала да бъда в Оксфорд по време на карантината и че трябвало да приема без оплаквания каквото ми се давало.

Колин пристигна в галоп и викна:

— Някой ви търси по телефона.

Дануърти се опита да заобиколи госпожа Гадсън, но тя застана решително на пътя му.

— Казах на господин Финч, че той може и да си стои спокойно у дома, когато синът му е в опасност, но аз не мога.

— Опасявам се, че ме търсят по телефона — отвърна Дануърти.

— Казах му, че нито една уважаваща себе си майка не може да си остане у дома, когато детето й е самичко и болно на стотици километри от нея.

— Господин Дануърти — намеси се Колин настоятелно, — елате веднага!

— Вие, разбира се, явно нямате никаква представа за какво говоря. Погледнете това дете! — И тя сграбчи Колин за ръката. — Да се щура под проливния дъжд, без дори да си е облякъл палтото!

Дануърти се възползва от маневрата й, за да се шмугне покрай нея.

— Ама вие май въобще не се притеснявате, че момчето ви може да се зарази от индийския грип — рече тя. Колин се изскубна от хватката й. — Да му давате да се тъпче с кифлички и да се мотае подгизнал до кости.

Дануърти хукна през вътрешния двор. Колин го следваше по петите.

— Хич няма да се изненадам, ако тоя вирус се е пръкнал тук, в „Балиол“ — провикна се госпожа Гадсън подире им. Чисто нехайство, ето това е. Чисто нехайство!

Дануърти влетя в стаята и грабна слушалката. Нямаше никаква картина.

— Андрюс — извика той. — Ти ли си? Не те виждам.

— Телефонната система е направо задръстена — рече Монтоя. — Изключили са визуалната комуникация. Обажда се Лупе Монтоя. Господин Бейсингейм сьомга ли е или пъстърва?

— Моля? — недоумяваше Дануърти със свъсени срещу празния екран вежди.

— Цяла сутрин звъня на разните риболовни фирми в Шотландия. Когато успея да се свържа де. Казват ми, че къде е отишъл зависи от това дали е сьомга или пъстърва. Ами приятелите му? Има ли някой в университета, с когото той ходи за риба и който може да знае координатите му?

— Представа си нямам — отвърна Дануърти. — Госпожо Монтоя, в момента очаквам един изключително важен…

— Пробвах всичко останало — хотели, мотели, фирми за яхти под наем, обадих се дори на бръснаря му. Успях да издиря жена му в Торки и тя ми каза, че не й е съобщил къде точно заминава. Надявам се това не означава, че се е усамотил някъде с някоя жена и всъщност въобще не е в Шотландия.

— Не мисля, че господин Бейсингейм…

Ами добре, тогава защо никой не знае къде е? И защо още не се е обадил, след като епидемията е на всяка първа страница и по всички канали на телевизията?

— Госпожо Монтоя, аз…

— Предполагам, че трябва да се обадя и на фирмите за сьомга, и на тези за пъстърва. Ще ви осведомя дали съм го открила.

Тя най-накрая затвори, а Дануърти постави слушалката, вторачен в нея и сигурен, че Андрюс се е опитал да се обади, докато той говореше с Монтоя.

— Нали каза, че през Средновековието е имало много епидемии? — попита Колин. Беше седнал на дивана пред прозореца с книгата, разглеждаше илюстрациите и ядеше кифлички.

— Да.

— Добре, обаче не мога да намеря нищо в тая книга. Как се пишат?

— Опитай с Черна смърт — отговори му Дануърти.

Дануърти издържа още четвърт напрегнат час и се опита да се свърже с Андрюс отново. Линиите бяха безумно преплетени.

— Знаеш ли, че Черната смърт е била в Оксфорд? — попита Колин. Беше свършил и с последната троха от кифличките и се беше върнал към бонбоните. — По Коледа. Също като при нас!

— Инфлуенцата въобще не може да се сравнява с чумата — рече Дануърти. Беше вперил поглед в телефона така, сякаш искаше да му внуши да иззвъни. — Черната смърт е затрила между една трета и една втора от европейското население.

— Знам — отвърна Колин. — Освен това е много по-интересна. Била разпространена чрез плъховете и човек получавал огромни бубони…

— Бубони.

— Бубони под мишниците, а след това почернявали, подували се до огромни размери и накрая човек умирал! При грипа няма нищо такова — завърши той с нотка на разочарование.

— Не, няма.

— Освен това грипът е само един. А чума е имало три вида. Бубонна — тая с бубоните, белодробна — която влизала в белите дробове на човек и той започвал да храчи кръв… И цеп-ти-ке-мич…

— Септисемична.

— Септисемична, която влизала в кръвта и човекът умирал за три часа като тялото му почернявало напълно! Жестоко, нали?

— Да — отвърна Дануърти.

Телефонът иззвъня точно в единайсет и една минута и Дануърти грабна слушалката, но беше Мери, която искаше да ги предупреди, че няма да успее да се върне за вечеря.

— Тази сутрин пристигнаха пет нови случая.

— Идваме в болницата веднага щом свърша междуградския си разговор — обеща Дануърти. — Чакам да ми се обади един от технолозите. Ще го накарам да дойде, за да разчете данните от фиксирането.

Мери стана леко враждебна.

— С Гилкрист говорил ли си за това?

— Гилкрист! Той в момента се занимава с плановете си да изпрати Киврин в епохата на Черната смърт!

— И въпреки това мисля, че не бива да го правиш преди да си се посъветвал с него. Той е временно ръководещият и няма смисъл да го провокираш. Ако нещо се е объркало и се наложи Андрюс да отмени спускането, ще ти трябва сътрудничеството му. — Тя му се усмихна. — Ще обсъдим това като дойдете. А също така искам да ви направя и ваксинация.

— Мислех, че очакваш аналога всеки момент.

— Така беше, но не съм доволна от реакцията на първите болни към препоръчания от Атланта курс на лечение. При някои има леко подобрение, но при Бадри е точно обратно — положението му се влошава. Искам на всички от рисковата група да им се направи разширение на Т-клетките.

По обяд Андрюс още не се беше обадил. Дануърти изпрати Колин в болницата да му направят ваксинация. Когато се върна, по лицето му беше изписана болка.

— Толкова ли е лошо положението? — попита Дануърти.

— Още по-зле — отвърна Колин и се метна на дивана пред прозореца. — Госпожа Гадсън ме хвана като влизах. Тъкмо се чешех по ръката и тя ме попита къде съм бил и защо аз съм бил ваксиниран, а Уилям не. — Той погледна с укор Дануърти. — Ами гадно е! Каза, че ако имало някой, който бил изложен на голям риск, това бил бедният Уили, и било абсолютна некрофилия от моя страна да ме дупчат мен, а не него.

— Непотизъм^[1].

— Непотизъм. Дано оня свещеник й намери най-мъртвешката работа.

— Как е баба ти Мери?

— Въобще не я видях. Всички бяха адски заети — разни легла по коридорите и така нататък.

Колин и Дануърти отидоха да вечерят в салона един след друг. Колин се върна само след петнайсет минути.

— Камбанаджиите започнаха да свирят — обясни той. — Господин Финч ми каза да ти предам, че захарта и маслото са на привършване, а от сметаната направо не е останало нищо. — Той извади парче желирана торта от джоба на якето си. — Защо никога не им свършва брюкселското зеле?

Дануърти му нареди да дойде веднага да го извика, ако се обади Андрюс, а всички останали съобщения да записва, и тръгна към залата. Майсторките по камбаните бяха в апогея си с някакъв канон на Моцарт.

Финч подаде на Дануърти блюдо, по голямата част от което беше заета от брюкселско зеле.

— Страхувам се, че пуйката почти свърши, сър — бяха първите му думи. — Радвам се, че дойдохте. Вече е почти време за коледното поздравление на кралицата.

Американците довършиха Моцарт под звуците на силни аплодисменти, след което се приближи госпожа Тейлър, която още не си беше свалила белите ръкавици.

— Ето ви най-после, господин Дануърти — рече тя. — На закуска ви изпуснах, а господин Финч ми каза, че вие сте този, с когото трябва да говоря. Трябва ни зала за репетиции.

Дануърти беше силно изкушен да каже: „Аз не знаех, че въобще репетирате.“ Вместо това хапна от брюкселското зеле.

— Зала за репетиции?

— Да, за да можем да упражняваме „Чикагския сюрприз“. Уредих със старшия свещеник на Христовата църква да го изсвирим за първи път тук за Нова година, но ни трябва зала, където да се упражняваме. На господин Финч вече му казах, че голямата зала в „Биърд“ ще ни свърши идеална работа…

— Общата стая на горните курсове.

— Но господин Финч каза, че тя вече се използва като склад за провизии.

Какви провизии? Според Финч всичко, освен брюкселското зеле, беше или изцяло, или почти на привършване.

— Каза ми също така, че аудиториите се пазят евентуално за лазарет. Трябва ни някое тихо и спокойно местенце, където можем да се съсредоточим. „Чикагският минорен сюрприз“ е една доста сложна пиеса. Промените в началото и края, както и водещите мотиви във финала изискват пълна концентрация. А освен това, разбира се, има и допълнителни хитринки.

— Разбира се — съгласи се Дануърти.

— Стаята не трябва да е голяма, но трябва да е напълно изолирана. Опитваме се да репетираме тук, в столовата, но през цялото време влизат и излизат хора и тенорката непрекъснато излиза от ритъм.

— Сигурен съм, че можем да открием нещичко.

— Разбира се, с тия седем камбани би трябвало да свирим тройни концерти, но миналата година „Северноамериканският съвет“ свириха „Филаделфийски троен“ тук и както разбирам, са се провалили. Тенорът изоставал с цял такт и удрял направо отвратително. Което е още една причина да се нуждаем от добра зала за репетиции.

— Разбира се — пак се съгласи Дануърти.

На вратата се появи госпожа Гадсън с едновременно свиреп и майчински вид.

— Извинете, но очаквам много важен междуградски разговор — каза той, стана така, че госпожа Тейлър се оказа между него и госпожа Гадсън, и се измъкна през аварийния изход. Андрюс не се беше обадил. Имаше само едно съобщение, от Монтоя.

— Каза да ти предам „няма значение“ — обясни Колин.

— И това е всичко? Не каза нищо друго?

— Не. Каза само: „Предай на господин Дануърти, че няма значение“.

Той се зачуди дали като по чудо не е открила Бейсингейм и не е получила подписа му, или просто е разбрала дали е „сьомга“ или „пъстърва“. Поколеба се дали да й позвъни, но се страхуваше, че точно тогава линиите ще решат да се освободят и Андрюс ще се опита да се обади.

Или заради Андрюс, или заради линиите обаждането бе чак в четири часа.

— Много се извинявам, че не можах да ви се обадя по-рано — каза Андрюс.

Картина още нямаше, но Дануърти чуваше, че при Андрюс има музика и глъч.

— До снощи ме нямаше, а освен това доста се поизпотих, докато се свържа с вас — обясни технологът. — Линиите са заети заради коледното пренатоварване. Опитах всичко…

— Искам да дойдеш до Оксфорд — прекъсна го Дануърти. — Трябва да ми разчетеш данните от едно фиксиране.

— Разбира се, сър — съгласи се Андрюс незабавно. — Кога?

— Колкото можеш по-скоро. Тази вечер.

— Оо — възкликна той недоволно. — А утре не става ли? Приятелката ми ще се върне късно тази вечер, та бяхме планирали да празнуваме Коледа утре, но мога да хвана някой влак следобеда или вечерта. Става ли така, или има някакво лимитирано време за данните от фиксирането?

— Те вече са получени, но технологът се разболя от нещо вирусно и ми трябва някой да ги разчете. — От другия край се чу внезапен изблик на смях. Дануърти повиши глас. — По кое време мислиш, че можеш да дойдеш?

— Не мога да ви кажа със сигурност. Мога ли да ви се обадя утре, за да ви кажа кога пристига влакът ми?

— Да, но той ще те отведе само до Бартън. Оттам ще трябва да вземеш такси до отцепената зона. Ще уредя да те пуснат незабавно. Става ли така, Андрюс?

Не получи отговор, макар че музиката и глъчта продължаваха да се чуват.

— Андрюс? — повика го Дануърти. — Чуваш ли ме? — Беше влудяващо, че не може да го вижда.

— Да, сър — отговори Андрюс, но вече с войнствена нотка. — Какво ми казахте, че искате да направя?

— Да разчетеш данните от едно фиксиране. Вече са получени, но технологът…

— Не, не това. Другото — за влака до Бартън.

— Ще вземеш влака до Бартън — обясни Дануърти. — Стига само дотам в момента. Оттам ще трябва да вземеш такси до отцепената зона под карантина.

— Карантина ли?

— Да — отвърна Дануърти раздразнено. — Ще уредя да те пуснат в зоната без проблем.

— За каква карантина става въпрос?

— Вирусна — отговори Дануърти. — Не си ли чул за това?

— Не, сър. Правих едно теренно проучване във Флоренция. Върнах се едва днес следобед. Сериозно ли е? — Не звучеше изплашен, а по-скоро заинтригуван.

— Досега имаме осемдесет и един случая — отвърна Дануърти.

— Осемдесет и два — намеси се Колин от дивана.

— Вече са идентифицирали вируса и ваксината ще пристигне всеки момент. Смъртни случаи няма.

— Но пък много нещастни хорица, които са искали да си бъдат у дома за Коледа, бих казал — рече той. — Ще ви се обадя утре сутрин, веднага щом разбера по кое време пристигам.

— Да — извика Дануърти, за да е сигурен, че Андрюс ще го чуе при всичкия шум около него. — Ще те чакам.

— Добре — каза Андрюс. Чу се още един залп смях, а после настъпи тишина — той беше затворил телефона.

— Ще дойде ли? — попита Колин.

— Да. Утре. — Той започна да набира номера на Гилкрист.

Гилкрист седеше зад бюрото си с войнствено изражение.

— Господин Дануърти, ако се обаждате, за да ми говорите отново за изтеглянето на госпожица Енгъл…

„Ако можех, веднага щях да я изтегля“ — помисли си Дануърти, но се зачуди дали самият Гилкрист въобще си дава сметка, че Киврин вече е напуснала мястото на спускането и няма да може да бъде изтеглена дори и да отвореха мрежата.

— Не — отвърна той. — Издирих един технолог, който може да дойде и да дешифрира данните от фиксирането.

— Господин Дануърти, мога ли да ви напомня…

— Давам си ясната сметка, че вие сте ръководител на това спускане — прекъсна го Дануърти, като се опитваше да се контролира максимално. — Просто се опитвам да бъда полезен. Като знам колко е трудно да се намери технолог по време на ваканцията, се напънах и открих един в Рединг. Може да дойде тук още утре.

Гилкрист присви устни неодобрително.

— Това въобще нямаше да се наложи, ако вашият технолог не се беше разболял. Понеже това стана обаче, предполагам, че ще трябва да се примирим и с този, който предлагате. Кажете му да дойде при мен веднага щом пристигне.

Дануърти успя да каже учтиво и „дочуване“-то, но щом екранът се опразни, затръшна слушалката, след което я грабна отново и започна да набира разни номера. Щеше да го открие тоя Бейсингейм, дори ако трябваше да върти телефони цял следобед.

Електронният глас обаче отново го осведоми, че всички линии са заети. Дануърти остави слушалката и се вторачи в празния екран.

— Още някой ли чакаш да ти се обади? — попита Колин.

— Не.

— Тогава можем ли да отидем до болницата? Искам да дам един подарък на баба Мери.

„Аз пък ще уредя да пуснат Андрюс в отцепената зона“ — помисли си Дануърти.

— Чудесна идея. Защо не си сложиш новия шал?

Колин обаче го напъха в джоба на якето си и се ухили.

— Ще си го сложа като стигнем там. Не искам хората да ме гледат с него по улиците.

Не че имаше кой да го гледа. Улиците бяха абсолютно безлюдни. Нямаше дори таксита. Дануърти се замисли за думите на пастора, че когато епидемията набере скорост, хората ще се затворят по къщите си. Или пасторът се беше оказал прав, или пък хората се бяха скрили от коледните песнички на „Карфакс“. А може пък просто да дремеха заради обилната коледна вечеря. Или пък бяха достатъчно разумни, че да не излизат на гадния дъжд.

През целия път не срещнаха нито един човек. Една жена в шлифер стоеше пред болницата и държеше плакат: „Забрана за чуждестранните болести“. Вратата им отвори някакъв мъж с предпазна маска и подаде на Дануърти една съвсем мокра рекламна брошура.

Дануърти помоли на „Информация“ да го свържат с Мери, след което прочете брошурката. С удебелени букви беше изписано: БОРЕТЕ СЕ С ИНФЛУЕНЦАТА. ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ОТДЕЛЯНЕ ОТ ЕС. Следваше параграф със следното съдържание: „Защо да прекарвате Коледата далеч от най-близките си? Защо ви задържат насила в Оксфорд? Защо сте в опасност от разболяване и умиране? Защото ЕС позволява в Англия да влизат заразени чужденци, а Англия не може да каже нищо. Един индиец-емигрант, заразен със смъртоносен вирус…“

Дануърти не го дочете. Обърна от другата страна. Там пишеше: „Гласът за отделянето е глас в полза на здравето. Комитет за независима Великобритания“.

В този момент се появи Мери, при което Колин измъкна шала от джоба си и го омота около врата си.

— Честита Коледа — рече той. — Благодаря за шала. Да ти отворя ли късметчето на бисквитката?

— Да, ако обичаш — каза Мери. Изглеждаше уморена. Все още беше облечена в лабораторната престилка, която не беше сваляла от два дни. Някой й беше пъхнал клонка зеленика в бутониерата.

— Ти въобще почивала ли си? — попита Дануърти.

— Мъничко — отвърна Мери. — От обяд досега пристигнаха още трийсет заразени. Цял ден се опитвам да получа от Световния център по инфлуенца класификацията, но линиите са заети.

— Знам рече Дануърти. — Дали мога да се видя с Бадри?

— Само за няколко минутки. — Тя се намръщи. — Той въобще не реагира на цинтамицина. Същото е и с двамата студенти от забавата в Хедингтън. Бевърли Брийн е малко по-добре. — Тя пак се намръщи. — Това ме притеснява. Ти направи ли си разширението?

— Не още. Колин вече си го направи.

— И ме болеше като за световно — обясни Колин и разгъна хартийката от пакетчето с бисквити. — Да ти прочета ли късметчето?

Тя кимна.

— Утре трябва да вкарам един технолог в отцепената зона, за да разберем най-сетне данните от фиксирането на Киврин — продължи Дануърти. — Какво точно трябва да направя, за да го пуснат без проблем?

— Нищо, доколкото знам. Опитват се да не пускат хората да излизат, а не да не влизат.

Регистраторката дръпна Мери встрани и й каза нещо с тих, но настоятелен тон.

— Трябва да вървя — каза тя. — Не те пускам да си ходиш, докато не ти направят разширението. Върни се тук, след като се видиш с Бадри. Колин, ти ще чакаш господин Дануърти също тук.

Дануърти се качи в изолаторното отделение. На „Информация“ нямаше никого, та се наложи сам да се пребори с един предпазен костюм, без да забравя, че трябва да си сложи ръкавиците най-накрая. След това влезе при Бадри.

Красивата медицинска сестра, която беше проявила такова любопитство към Уилям Гадсън, тъкмо мереше пулса му с вперен в екраните поглед. Дануърти застана до леглото.

Мери го беше предупредила, че Бадри е неадекватен, но въпреки това Дануърти се стресна при вида му. Лицето му отново беше потъмняло от високата температура, очите му бяха хлътнали. Дясната му ръка беше свързана със сложна система от банки и катетри. От вътрешната страна на лакътя имаше синьо-лилаво петно. Другата ръка беше още по-зле — от китката до лакътя беше почерняла.

— Бадри? — каза Дануърти, но сестрата поклати глава.

— Можете да останете съвсем за малко.

Дануърти кимна.

Тя постави безжизнената му ръка на леглото, вкара някакви данни в компютъра и излезе.

Дануърти седна и огледа екраните. Изглеждаха по същия начин — все така неразбираеми, а графиките, схемите и променящите се цифри не му говореха нищо. Той погледна Бадри, който изглеждаше съвсем разбит, потупа го леко по ръката и стана да си ходи.

— Заради плъховете беше — промълви Бадри едва чуто.

— Бадри? — каза Дануърти нежно. — Аз съм господин Дануърти.

— Господин Дануърти… — рече Бадри, но без да отваря очи. — Умирам, нали?

Дануърти усети тръпка на страх и отвърна, колкото можеше по-убедително:

— Не, разбира се, че не. Откъде пък ти хрумна това?

— Винаги е фатална — каза Бадри.

— Кое?

Бадри не отговори. Дануърти остана при него до завръщането на сестрата, но Бадри не каза нищо повече.

— Господин Дануърти — каза му сестрата, — той трябва да си почива.

— Знам. — Той се запъти към вратата, спря и погледна Бадри отново.

— Всички са измрели — рече Бадри точно тогава. — Половин Европа.

Когато Дануърти слезе долу, Колин го чакаше при регистратурата. Момчето разказваше на служителката за коледните си подаръци.

— Тези от майка ми не пристигнаха заради карантината. Пощаджията не ги е приел в зоната.

Дануърти обясни на регистраторката за разширението на Т-клетките, а тя кимна и каза:

— Само един момент, моля.

Двамата седнаха да почакат. „Всички са измрели — мислеше си Дануърти. — Половин Европа.“

— Не успях да й прочета късметчето — каза Колин. — Искаш ли да го чуеш? — Но въобще не почака за отговор. — „Къде е бил дядо Коледа, когато изгаснали лампите?“ — И погледна Дануърти с очакване.

Дануърти поклати глава.

— „В тъмното“.

Момчето извади „гобстопъра“ от джоба си, обели го и го завря в устата си.

— За момичето се притесняваш, нали?

— Да.

Колин сгъна опаковката на няколко пъти.

— Онова, което не разбирам, е защо не можеш да отидеш и да си я прибереш.

— Защото не е там. Трябва да изчакаме до датата и часа на срещата.

— Не, искам да кажа защо ти самият не заминеш в същата епоха и да я намериш, докато тя си е още там? Преди да се е случило нещо лошо. Нали можеш да отидеш в която епоха си пожелаеш?

— Не мога — отвърна Дануърти. — Можеш да изпратиш даден историк в която епоха пожелаеш, но след като Киврин вече е там, мрежата може да работи само в реално време. В училище говорили ли са ви за парадоксите?

— Да — отвърна Колин, но не звучеше убедително. — Това е нещо като правила за пътуване във времето ли?

— Пространствено-времевият континуум не позволява съществуването на парадокси — обясни му Дануърти. — Парадокс ще бъде например, ако Киврин направи нещо, което всъщност не се е случило, или ако тя причини анахронизъм.

Колин изглеждаше все така объркан.

— Единият от парадоксите гласи, че човек не може да бъда на две места едновременно. Тя е вече в миналото от четири дни. Ние не можем да направим нищо, за да променим това. То вече се е случило.

— Ами тогава как ще се върне?

— Когато тя замина, технологът направи нещо, което се нарича фиксиране. Данните от него казват на технолога къде точно е тя и действат като… ъъ… — той започна да търси подходяща дума. — Като въже. Фиксирането свързва така двете времена, че мрежата да може да се отвори отново в определен момент и Киврин да бъде изтеглена обратно.

— Също като „Ще се срещнем в църквата в шест и половина“ ли?

— Точно така. Наричаме го рандеву, среща. Рандевуто с Киврин е след две седмици. На двайсет и осми декември. На тази дата технологът ще отвори мрежата и едва тогава Киврин ще може да се върне.

Ти нали ми каза, че там е същото време от годината? Как тогава двайсет и осми декември да е след две седмици?

— През Средновековието са използвали различен календар. В момента там е седемнайсети декември. Датата на рандевуто ни е шести януари. — „Ако тя е там. И ако намеря технолог, който да отвори мрежата.“

Колин извади „гобстопъра“ си и го огледа замислено. Имаше странен синьо-бял цвят и много приличаше на карта на луната. Той пак го лапна.

— Значи ако замина за 1320 година на двайсет и шести декември, мога да празнувам Коледа два пъти.

— Да, мисля, че е точно така.

— Жестоко! — възкликна Колин и разтвори нагънатата опаковка само за да я нагъне още по на ситно. — Струва ми се, че те забравиха. Ти как мислиш?

— Май натам отиват нещата — съгласи се Дануърти. И когато се появи поредният лекар, Дануърти го спря и му каза, че чака за разширяване на Т-клетките си.

— Така ли? — възкликна лекарят изненадано. — Ще се опитам да разбера нещо по въпроса. — И потъна в отделението за спешни случаи.

Почакаха още известно време. „Заради плъховете“, беше казал Бадри. А през първата нощ беше попитал Дануърти: „Коя година сме?“ Но нали беше казал, че отклонението е минимално? А също и че изчисленията на асистента са верни.

Колин вади „гобстопъра“ си на няколко пъти, за да проверява дали има някаква промяна в цвета.

— А ако се случи нещо ужасно, не бихте ли могли да нарушите правилата? — попита той, примижал към занимавката си. — Ако й отрежат ръката например, или ако умре, или пък я гръмне бомба, или въобще нещо такова?

— Това не са просто правила, Колин. Това са научни закони. Не можем да ги нарушаваме както си пожелаем. Ако се опитаме да обърнем хода на събития, които вече са се случили, мрежата просто няма да се отвори.

Колин изплю „гобстопъра“ в опаковката му и внимателно го уви. После каза:

— Сигурен съм, че твойто момиче е добре.

Напъха пакетчето в джоба на якето си и извади едно доста по-обемисто.

— Забравих да дам на леля Мери коледния й подарък — рече той, след това скочи и хукна към отделението преди Дануърти да е успял да го спре, но точно като стигна до вратата, изведнъж се обърна и хукна обратно.

— Кръв и ужас! Гадсън е тук! Идва насам.

— Само това ни трябваше сега — рече Дануърти.

— Ела — каза Колин. — Първата нощ влязох през задния вход. — И хукна в обратната посока. — Хайде!

Дануърти не можеше да спринтира като момчето, но тръгна с доста бърза крачка по лабиринта от коридори. Излязоха през един от служебните изходи и се озоваха на малка уличка. Пред изхода обаче, под дъжда, беше застанал мъж с по един плакат пред гърдите и на гърба. На плаката пишеше: „Участта, от която се страхувахме, ни сполетя.“ На Дануърти надписът му се стори доста на място.

— Ще проверя дали ни е видяла — каза Колин и хукна към предната част на болницата.

Мъжът подаде на Дануърти една брошура. „КРАЯТ НА СВЕТА НАБЛИЖАВА!“ — беше изписано там с големи яркочервени букви. А после продължаваше с по-малки: „Бойте се от Бога и Му въздайте слава, защото настъпи часът на Неговия съд. (Откровение, 14:7).“

Колин му Махна откъм ъгъла.

— Всичко е наред — рече той, малко позадъхан. — В момента е вътре и крещи на регистраторката.

Дануърти върна брошурката на мъжа и последва Колин. По страничната уличка стигнаха до Уудсток Роуд. Дануърти погледна нервно към входа на отделението, но не видя никого — нито дори демонстрантите, които бяха против ЕС.

Колин притича още една пресечка, след което забави ход. Извади от джоба си пакетчето със сапунените бонбони и предложи един на Дануърти.

Той отказа.

Колин пъхна в устата си един розов и каза доста неясно:

— По-хубава Коледа не съм имал.

Дануърти разсъждава над този сантиментален изблик в продължение на няколко пресечки: Електронните камбани в момента опустошаваха „Посред мрачна зима“, което като че ли също беше съвсем на място. Улиците продължаваха да са също толкова безлюдни, но когато свиха по Броуд, към тях забърза една позната фигура, свита под дъжда.

— Това пък е господин Финч — каза Колин.

— Боже мой! — рече Дануърти. — От кое ли са ни свършили запасите тоя път?

— Надявам се, че от брюкселско зеле.

А Финч вдигна поглед.

— Ето ви, господин Дануърти. Слава Богу. Навсякъде ви търсих.

— Какво има? — попита Дануърти. — На госпожа Тейлър вече й обещах, че ще помисля за зала за репетиции.

— Не става въпрос за това, сър. А за подслонените при нас. Двама са пипнали вируса.

 

 

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“

(032631–034122)

21 декември 1320 година (стар стил). Отец Рош не знае къде е мястото на спускането. Накарах го да ме отведе на мястото, където го е срещнал Гавин, но дори като застанах на самата полянка не бях убедена, че точно това е мястото. Ясно е, че Гавин го е засякъл на доста голямо разстояние от мястото на спускането, а аз съм била в несвяст.

И днес си дадох сметка, че никога няма да успея да намеря мястото на спускането сама. Гората е прекалено обширна, а освен това е пълна с полянки, дъбове и върбалаци, които изглеждат по един и същи начин, а на всичкото отгоре в момента е паднал и сняг. Трябваше да маркирам мястото и с нещо друго освен с ковчежето.

Гавин трябва да ми покаже мястото, но още не се е върнал. Роузмунд ми каза, че Кърси е само на половин ден път, но Гавин щял по всяка вероятност да остане там за през нощта заради дъжда.

Откакто се върнахме, вали като из ведро и сигурно трябва да се радвам, защото така снегът може би ще се разтопи. В същото време обаче заради дъжда не мога да изляза да търся мястото, а освен това в къщата е адски студено. Всички са облекли пелерините си и са се скупчили до огъня.

А какво ли правят селяните? Колибите им не могат да спрат дори вятъра, а в тази, в която бях влязла, нямаше и помен от одеяло. Сигурно буквално замръзват, а Роузмунд каза, че според иконома щяло да вали чак до Бъдни вечер.

Роузмунд се извини за избухливото си поведение в гората като ми каза, че била „бясна на сестра си“.

Агнес обаче нямаше нищо общо с това — Роузмунд очевидно се беше разстроила от новината, че годеникът й ще пристигне за Коледа. Когато поостанах насаме с нея, я попитах дали се притеснява за сватбата.

— Баща ми го уреди — отвърна тя, без да престава да шие. — Сгодихме се на свети Мартин^[2]. Сватбата трябва да е на Великден.

— И това ще стане с твоето съгласие? — попитах я аз.

— Сър Блоет е добра партия — отвърна тя. — Високопоставен в обществото и има земи, които могат да се присъединят към тези на баща ми.

— А ти харесваш ли го?

Тя направо заби иглата в опънатия на дървена рамка лен.

— Баща ми никога няма да позволи да ми се случи нещо лошо — отвърна тя и издърпа дългата нишка през плата.

Не ми каза нищо повече, а единственото, което успях да измъкна от Агнес, беше, че сър Блоет бил добър и й бил донесъл сребърна монета от едно пени, което без съмнение е част от сватбените подаръци.

Агнес беше прекалено погълната от коляното си, за да ми каже нещо повече. През половината път до вкъщи не спря да се оплаква, а когато слезе от жребеца, започна да куца доста преувеличено. Мислех си, че просто се опитва да привлече вниманието, но когато хвърлих едно око на раната, видях, че коричката е паднала напълно. Цялото място около раната е зачервено и подуто.

Промих я, превързах я с най-чистото парче плат, което намерих (страхувам се, че това е една от забрадките на Имейн — намерих го в шкафа до леглото ми), след което я накарах да седне мирно до огъня и да си играе с рицаря си, но се притеснявам. Ако раната се инфектира, може да се получат много усложнения. През четиринайсети век не е имало никакви антимикробни средства.

Еливис също се притеснява. Беше съвсем ясно, че очакваше Гавин да се върне тази вечер. През целия ден току отиваше до паравана и гледаше през вратата навън. Засега не съм разбрала какво изпитва тя към Гавин. В дни като днешния си мисля, че и тя го обича, но се страхува от това, което може да се случи и на двамата в подобна ситуация. Прелюбодейството е било смъртен грях в очите на църквата, при това понякога доста опасен. През по-голямата част от времето обаче ми се струва, че неговата amour няма никакви шансове и че Еливис е толкова загрижена за съпруга си, че въобще не забелязва съществуването на Гавин.

Непорочната и недостижима дама е била идеалът на любовните романси, но е ясно, че и той няма представа дали тя го обича, или не. Това, че ме е спасил в гората, както и историята му за злодеите беше само един опит да я впечатли (което щеше да бъде много по-впечатляващо, ако наистина беше имало двайсетина злодеи, въоръжени до зъби с мечове, боздугани и бойни брадви). Той очевидно е готов на всичко, за да я спечели, и лейди Имейн знае това. Поради която причина, струва ми се, го е изпратила в Кърси.