Кони Уилис
Книга на Страшния съд (5)

3.

Камбанният звън беше писклив и металически, също като мелодиите, които се свирят на гайда навръх Коледа. Контролната зала беше звукоизолирана, но винаги когато вратата на наблюдателното помещение се отвореше, до нея долитаха едва доловимите, някак призрачни трели на коледните мелодии.

Първа беше пристигнала доктор Ааренс, а след нея и господин Дануърти. И в двата случая Киврин беше сигурна, че идват да й кажат, че в крайна сметка няма да ходи никъде. Доктор Ааренс почти беше забранила пътуването още в болницата, когато ваксинацията на Киврин се зачерви и се поду.

— Никъде няма да ходиш, докато отокът не спадне — беше казала доктор Ааренс и беше отказала да я пусне от болницата. Още я сърбеше, но тя нямаше да го каже на доктор Ааренс, защото тя пък можеше да каже на господин Дануърти, който се ужаси още в момента, в който разбра, че Киврин ще пътува.

„Още преди две години му казах, че искам да отида“ — мислеше си Киврин. Цели две години, а когато вчера беше отишла да му покаже костюма си, той все още се опитваше да я разубеди.

— Въобще не ми харесва как медиевистите организират цялото спускане — каза той. — Но дори да са взели всички предпазни мерки, едно младо момиче няма работа съвсем само в Средновековието.

— Предвидили сме всичко — отвърна тя. — Казвам се Изабел дьо Боврие и съм дъщеря на Гилбърт дьо Боврие — благородник, живял в източната част на графството от 1276 година до 1332 година.

— И какво ще прави дъщерята на един благородник от Йоркшир съвсем сама на пътя между Оксфорд и Бат?

— Не съм била сама. Била съм с цялата си прислуга и сме пътували за Ившам, за да вземем брат ми, който лежи болен в един манастир там. По пътя са ни нападнали разбойници.

— Разбойници — каза той и премигна зад очилата си.

— Идеята ми хрумна от разговорите с вас. Вие споменахте, че през Средновековието младите дами не са ходели никъде сами, че винаги са били с придружители. И значи аз също съм била придружавана, но прислугата ми е побягнала при нападението, а разбойниците са взели конете и всичките ми вещи. Според господин Гилкрист историята звучи съвсем правдоподобно. Каза, че вероятността…

— Историята е правдоподобна, защото Средновековието е било пълно с главорези и разбойници.

— Зная — отвърна тя нетърпеливо. — А също така и с преносители на болести, мародерстващи рицари и какви ли не опасни типове. Нямало ли е поне някакви свестни хора все пак?

— До един са били заети да горят вещиците на кладите.

Тя реши, че е по-добре да смени темата на разговора и каза:

— Дойдох да ви покажа костюма си. И се завъртя бавно, за да му даде възможност да разгледа синята й рокля и бялата пелерина с кожена подплата. — Ще съм с пусната коса.

— Не е добра идея да си облечена в бяло — напомни й той. — Тогава е било страшно мръсно. Дрехите ти ще станат на парцали, преди да се усетиш.

Тази сутрин не се беше държал по-различно. Беше крачил из тясното помещение за наблюдение като баща, който чака пред родилна зала. Киврин се беше притеснявала през цялото време, че всеки момент ще се обади, за да спре операцията.

А отлагания беше имало много. Господин Гилкрист не спираше да й обяснява отново и отново как работи записващото устройство, сякаш пред него стоеше някоя първокурсничка. Никой от екипа нямаше никакво доверие в нея, освен може би Бадри, но дори той беше станал влудяващо педантичен, правеше един милион изчисления на зоната с мрежата, после изтриваше всички данни и ги вкарваше отново.

Вече си беше помислила, че никога няма да дойде моментът, в който да заеме позиция, но след като той все пак дойде, положението стана още по-непоносимо — защото трябваше да лежи със затворени очи и да се чуди какво става. Латимър каза на Гилкрист, че се притеснява за правописа на Изабел. Сякаш грамотните по онова време бяха толкова много, че на всичкото отгоре да владеят правописа до съвършенство. Монтоя се приближи до нея и й каза, че може да разбере, че е в Скендгейт, по фреските за Страшния съд в местната църква, нищо, че вече й го беше казала поне сто пъти.

Някой — стори й се, че е Бадри, защото единствено той не й даваше никакви инструкции — се наведе и премести мъничко ръката й към тялото, след което пооправи полите на роклята. Подът под нея беше твърд, а освен това нещо я убиваше в ребрата много неприятно. Господин Гилкрист каза нещо и камбаната отново започна да се чува.

„Моля ви — каза си Киврин наум — моля ви!“ Страх я беше, че доктор Ааренс внезапно може да е решила, че се нуждае от още някаква ваксинация, или че господин Дануърти е изтичал до Историческия факултет, за да ги убеди да дадат отново десетка на четиринайсети век.

Каквато и да беше причината обаче, вратата със сигурност беше отворена — Киврин чуваше камбанния звън съвсем ясно, макар и да не можеше да различи мелодията. Всъщност това не беше мелодия. Беше някакво бавно и равномерно биене, което спря за малко, след това продължи отново и тя разбра, че е направила спускането.

Лежеше на лявата си страна с неестествено разтворени крака, сякаш е била съборена от мъжете, които я бяха ограбили, а ръката й беше преметната през лицето като че да я предпази от удара, който беше разкървавил слепоочието й. Положението на ръката й й позволяваше да отвори очи незабелязано, но тя не бързаше да го прави. Лежеше неподвижно и се опитваше да чуе какво става около нея.

Като се изключеше камбанният звън, не се чуваше нищо друго. Ако лежеше на път през четиринайсети век, трябваше да се чуват поне птички и катерички. Може би бяха замлъкнали при внезапната й поява или заради ореола около мрежата, който оставяше проблясващи, подобни на скреж частици из въздуха в продължение на няколко минути.

След доста дълго време изчурулика птичка, след това още една. Наблизо прошумоля нещо, след това спря и пак прошумоля. Катеричка от четиринайсети век или може би полска мишка. Чуваше се и по-леко шумолене, може би от клоните на дърветата, макар че Киврин не усещаше никакъв полъх по лицето си. Високо над това шумолене, някъде много отдалеч, долиташе и камбанен звън.

Киврин се зачуди защо е толкова монотонен. Може пък да биеше за вечерня. Или пък за сутрешната служба. Бадри й беше казал, че няма никаква представа какво отклонение ще се получи. Беше пожелал спускането да се отложи, за да може да пусне няколко теста, но господин Гилкрист му каза, че според статистическия отдел средното отклонение ще е около 6,4 часа.

Киврин въобще не знаеше кое време на деня е. Знаеше, че излезе от залата за подготовка в единайсет без петнайсет — беше видяла, че госпожа Монтоя поглежда часовника си, и я беше попитала за часа — но си нямаше представа колко време е минало след това. На нея й се бяха сторили няколко дълги часа.

Спускането беше запланувано за пладне. Ако я бяха пуснали навреме и статистиците не бяха сбъркали за отклонението, сега трябваше да е шест вечерта, което пък беше твърде късно за вечерна служба. Ако пък наистина беше време за вечернята, тогава защо камбаната биеше по този начин?

Можеше да бие за литургия, погребение или сватба. През Средновековието камбаните почти не бяха спирали — така хората се бяха предупреждавали за нападения и пожари, така бяха показвали на някое загубено дете пътя към селото, така се бяха опитвали дори да се предпазват от гръмотевични бури. Причината за подобен звън можеше да бъде всякаква.

Ако господин Дануърти беше тук, със сигурност щеше да реши, че става въпрос за погребение.

— Средната продължителност на живота през четиринайсети век е била трийсет и осем години — беше казал той, когато му беше споменала за първи път, че иска да отиде в Средновековието. — Но до такава възраст са стигали само хората, които са успявали да оцелеят след холера, едра шарка и отравяне на кръвта, които не са се хранели с развалено месо, не са пиели замърсена вода и не са били прегазвани от някой кон. Или пък не са били изгорени на кладата за магьосничество.

„Или пък не са измръзвали до смърт“ — помисли си Киврин. Вече започваше да се вкочанява от студ, въпреки че беше лежала на земята съвсем малко. Не знаеше какво точно я убива в ребрата, но беше сигурна, че е промушило гръдния й кош и е стигнало до белите й дробове. Господин Гилкрист й беше казал да полежи неподвижна няколко минути, след което да се вдигне с мъка на крака, сякаш току-що се е свестила. Киврин си беше помислила, че няколко минути въобще няма да са достатъчни, защото според изчисленията на статистическия отдел по пътя въобще не минаваха толкова много хора. Със сигурност щеше да мине много повече време, преди да се появи някой случаен пътник, а тя не искаше да се откаже от предимството, което щеше да има, ако се направи на припаднала.

А това си беше предимство въпреки убеждението на господин Дануърти, че половината Англия би скочила да изнасилва една изпаднала в безсъзнание жена, докато другата половина ще чака да я изгори на кладата. Ако беше в съзнание, притеклите се на помощ щяха да започнат да й задават въпроси. Ако обаче се направеше на припаднала, щяха да я обсъдят, а покрай това щяха да кажат и разни други неща. Щяха да се чудят къде да я откарат, да разсъждават коя ли е и откъде може да е дошла — все неща, които имаха много по-голям информационен потенциал от въпроса „Коя сте вие?“.

Изведнъж обаче почувства непреодолимо желание да направи това, което я беше посъветвал господин Гилкрист — да стане и да се огледа. Земята под нея беше студена, страната я болеше, а главата й беше започнала да бумти в такт с камбанния звън. Доктор Ааренс я беше предупредила за това: че спускането в толкова отдалечена по време зона ще е съпроводено с всички симптоми на часовата разлика — главоболие, безсъние, както и общо разместване на двайсет и четири часовия биологичен цикъл. Беше й ужасно студено. Дали и това беше от разликата във времето, или причината бе, че земята е измръзнала и студът вече е проникнал през подплатената й с кожа пелерина? А може би отклонението беше много по-голямо, отколкото беше предвидил технологът, и тя се беше озовала на въпросното място посред нощ?

Чудеше се дали лежи на пътя. Ако бе така, със сигурност не трябваше да остава тук. Някой препуснал кон или пък полетяла по пътя карета можеха да я прегазят в тъмното, без дори да разберат.

От друга страна, посред нощ не можеха да бият камбани, а и през затворените й клепачи прозираше твърде много светлина, за да е тъмна доба. Ако обаче камбаната, която долиташе до нея, оповестяваше вечерната молитва, значи в момента тъкмо се мръкваше и поради това беше по-добре да стане и да се огледа, преди да е паднала нощта.

Тя се вслуша във всички звуци още веднъж — в птиците, в шумоленето на вятъра, в монотонния стържещ звън. По едно време камбаната заглъхна, макар ехото да продължи да се носи из въздуха, а после се чу тих шум — като от поемане на въздух през ноздри или като стъпване на крак върху пръхкава прашна повърхност, но така или иначе много наблизо.

Киврин се стегна с надеждата, че неволното движение няма да проличи през обгърналата я пелерина, и зачака, но повече не се чуха нито стъпки, нито гласове. И никакви птици. Над нея се беше надвесил някой или нещо. Беше сигурна в това. Чуваше дишането, усещаше дъха върху себе си. Нещото остана над нея дълго, без въобще да помръдва. След един безкрайно дълъг момент Киврин си даде сметка, че е задържала своя дъх, та се наложи да го изпусне съвсем бавничко. Вслуша се, но не можа да долови нищо освен туптенето на собственото си сърце. Пое си дълбоко дъх, въздъхна и изохка.

Нищо. Каквото и да се беше надвесило над нея, то нито помръдваше, нито издаваше някакъв звук и тя си даде сметка, че господин Дануърти е бил прав: да се правиш на изпаднал в безсъзнание не е кой знае колко подходящо в един век, когато по пътищата и горите още са обикаляли множество вълци. А също и мечки. Изведнъж, птичките запяха отново, което означаваше, че или нещото не е вълк, или ако е вълк, си е отишъл. Киврин отново съсредоточи слуха си върху всички звуци около себе си и отвори очи.

Не виждаше нищо освен ръкава си, който беше паднал върху носа й. Самото отваряне на очите обаче многократно усили главоболието й. Тя затвори очи, изстена и се извъртя достатъчно, че като отвори отново очи да може да види поне нещо. Изстена още веднъж и бавно отвори очи.

Над нея не се беше надвесил никой, а около нея не се стелеше никаква нощ. През преплетените клони на дърветата над главата й проникваше бледото, сивкавосиньо небе. Тя седна и се огледа.

Първото нещо, което й беше казал господин Дануърти преди две години, бе:

— Хората по онова време са били мърляви и са страдали от безброй болести. Направо клоаката на историята. Колкото по-бързо се отървеш от приказните си илюзии за тях, толкова по-добре.

И се беше оказал прав. Разбира се, че се бе оказал прав. Но ето че сега тя се намираше в една приказна гора. Заедно с каретата и всичко останало. Беше се спуснала на едно открито пространство, което беше твърде малко и сенчесто, за да бъде наречено поляна. Над главата й се издигаха високи дървета със силно разклонени корони.

Тя самата се намираше точно под един дъб. Високо над главата си успя да види по голите му клони няколко проядени листа. Цялото дърво беше обсипано с гнезда, но птичките отново бяха престанали да пеят, стреснати от раздвижването й. Ниската растителност беше гъста и приличаше на плътен килим от мъртви листа и изсъхнали треволяци, който би трябвало да е доста мек, но не беше. Твърдото нещо, върху което лежеше Киврин, беше шапчицата на един жълъд. Около изсъхналите корени на дъба се бяха струпали множество бели гъби, обсипани с червеникави петънца. Както гъбите, така и всичко на малката полянка — стеблата на дърветата, катурнатата карета, бръшляните — проблясваше от кристалите на ореола.

Беше очевидно, че на това място не е стъпвал човешки крак, никога не е стъпвал човешки крак, а също така, че това въобще не е пътят между Оксфорд и Бат и че за 1,6 часа няма да се появи нито един пътник. Или може би дори никога. Средновековните карти, които бяха използвали да определят на кое място точно да стане спускането, очевидно се бяха оказали толкова неточни, колкото беше предсказал господин Дануърти. Пътят очевидно се намираше много по на север, отколкото беше отбелязано на картата. Което означаваше, че тя е южно от него — в гората Уичууд.

— Провери точните си пространствени и времеви координати незабавно — й беше казал господин Гилкрист. Киврин се зачуди как въобще може да направи това — врабците ли да пита? Бяха твърде високо над главата й, за да прецени от кой вид са, а масовото изтребване на птици бе започнало едва през седемдесетте години на двайсети век. Така че освен ако не бяха пощенски гълъби или от отдавна изчезналия вид на тежките безкрили птици, присъствието им не можеше да бъде знак за каквото и да било определено време или място.

Тя се размърда и птиците избухнаха в подивяло пляскане с крила. Тя замря — шумът утихна, — после застана на колене. Пляскането избухна с нова сила. Киврин събра ръце пред лицето си, притиснала длани, и затвори очи, за да може някой евентуален пътник да си помисли, че се моли.

— Пристигнах — започна тя, но после спря. Ако докладваше, че е насред някаква си гора вместо на пътя между Оксфорд и Бат, това само щеше да потвърди предположенията на господин Дануърти, че господин Гилкрист въобще си няма понятие от това, което прави, и че тя не може да се погрижи сама за себе си. След това обаче се сети, че това няма никакво значение, защото така или иначе никой нямаше да чуе доклада й преди да се е прибрала жива и здрава.

Ако въобще се прибереше, което вероятно нямаше да стане, ако нощта я свареше насред гората. Тя стана и се огледа. Беше или късно следобед, или много рано сутринта — не можеше да определи това в гората, нито пък щеше да успее със сигурност, ако не се добереше до място, от което можеше да види небето. Господин Дануърти й беше казал, че понякога хората не успявали да определят времето през целия си престой в миналото. Беше я накарал да се научи да се ориентира с помощта на сенките, но за да го направи, трябваше да знае посоките на света. Пък и цялата гора беше потънала в сенки.

Нямаше никаква следа от път или дори пътечка. В едната посока, за която тя само предполагаше, че е запад, дърветата оредяваха, но когато тръгна натам, обръщайки се постоянно назад, за да е сигурна, че няма да изгуби от поглед излинялото синьо на покривалото, откри, че става въпрос за няколко брези, чиито бели стъбла създаваха илюзия за светлина. Върна се при каретата и тръгна в противоположната посока, макар че натам дърветата изглеждаха по-гъсти.

Пътят беше на не повече от сто метра. Киврин преодоля с усилия един паднал ствол, провря се през гъсталак от грохнали под собствената си тежест върби и надзърна да го огледа. От статистическия отдел го бяха нарекли главен път, но той въобще не приличаше на такъв. Не приличаше дори на път. Просто нещо, по което се прибират кравите. Така значи бяха изглеждали великолепните главни пътища на Англия през четиринайсети век, артериите, полагали основата на интензивна търговия и отваряли нови хоризонти.

Пътят бе достатъчно широк само за една кола, макар че явно по него бяха минавали коли, или поне една кола. Виждаха се дълбоки следи от колела, вече запълнени с окопали листа. В по-дълбоките лъщеше тъмна вода, по краищата й се беше образувала ледена корица.

Намираше се на дъното на някаква падина. Пътят тръгваше стръмно нагоре и в двете посоки, а натам, където й се струваше, че е север, дърветата свършваха някъде по средата на склона. Тя се обърна и погледна назад. Каретата все още се виждаше — единственото синьо петно, — но едва ли някой щеше да я забележи. Да, мястото бе идеално да е била нападната от главорези и крадци.

Беше най-подходящото място за достоверността на разказа й, но едва ли някой щеше да я види как се катери по склона или пък ако видеха синьото платнище, щяха да си помислят, че някой ги чака в засада и да пришпорят конете си.

Изведнъж Киврин се сети, че както е подала глава от храстите, много повече прилича на същите тези главорези, отколкото на невинна девица, съвсем наскоро фрасната по главата.

Така че излезе на пътя, вдигна ръка към слепоочието си и извика:

— Помогнете ми, защото злочеста съм аз в неволята си!

Беше снабдена с устройство, което трябваше да превежда автоматично всичко, което казва, на средновековен английски, но господин Дануърти беше настоял да научи наизуст поне първите си няколко реплики и целия предишен следобед тя бе прекарала с господин Латимър в упражняване на произношението.

— Помогнете ми, защото ограбена бях от безмилостни злосторници — викна тя пак.

Зачуди се дали да не легне на пътя, но си даде сметка, че е още по-късно, отколкото беше предполагала — слънцето почти беше залязло, — и че ако иска да види какво има оттатък хълма, трябва да тръгне веднага. Преди това обаче трябваше по някакъв начин да отбележи мястото за срещата със своите хора.

В нито една от върбите около пътя не се открояваше нищо отличително. Киврин потърси камък, с който да обозначи мястото, от което се виждаше каретата, но из буйните треволяци от двете страни на пътя нямаше и помен от такъв. В крайна сметка тя се шмугна отново в храсталака — косата и пелерината й постоянно се закачаха в клоните на върбите — взе ковчежето с пиринчен обков, което беше точно копие на един от експонатите в „Ашмолиън“, и го отнесе до пътя.

Не че идеята беше гениална — ковчежето беше достатъчно малко, че да може всеки случайно минаващ да го отнесе — но тя така или иначе щеше само да се качи до върха на хълма. Ако след това решеше да тръгне към селото, щеше да се върне и да остави по-надежден белег. Ледената корица по локвичките беше непокътната. Цял ден, а може би и цяла седмица по пътя не беше минавала жива душа.

Тя се поръси с треволяци по гърдите и тръгна нагоре. С изключение на замръзналата кална дупка в дъното, пътят беше много по-равен, отколкото беше очаквала. Равната му повърхност й подсказа, че въпреки запустелия му вид, по него минават доста коне.

Наклонът въобще не беше голям, но Киврин се задъха още след първите няколко крачки, а слепоочието й отново започна да пулсира. Надяваше се, че последиците от прекрачването на такава голяма граница във времето няма да се влошат — още повече че не беше проверила „точните си времеви координати“ — нито пътят, нито гората не доказваха със сигурност, че е в 1320 година.

Единствените следи от цивилизация бяха дълбоките коловози, което означаваше, че може да се намира в който и да било период от историята след изобретяването на колелото и преди появата на павираните пътища, но дори и това не можеше да се каже със сигурност. И досега имаше подобни пътеки на не повече от пет мили от Лондон, грижливо съхранени от Националния тръст за удоволствие на японските и американските туристи.

Можеше също така да не е отишла въобще никъде и като стигне до върха на хълма да види разкопките на госпожа Монтоя или някоя космическа инсталация. „Много ще ми е неприятно, ако трябва да разбера точните си времеви координати по това, че ме е блъснал велосипед или пък лека кола — помисли си тя и бързо се измести към храстите. — Ако обаче не съм отпътувала никъде, тогава защо ще имам такова ужасно главоболие и чувството, че не мога да направя нито крачка повече?“

Стигна до билото и спря, останала съвсем без дъх. Не беше трябвало да върви по края на пътя. По него още не беше минавала лека кола. Нито пък камион или бъги. Гората продължаваше на юг и на запад. Ако беше тръгнала натам, със сигурност щеше да се изгуби.

Далече на изток също се виждаха дървета — от двете страни на сребристосиня река. Темза? Чаруел? Дърветата бяха много повече, отколкото си беше мислила. В „Опис на именията в Англия“ от 1086 година се съобщаваше, че не повече от петнайсет процента от земята е залесена, а според статистическия отдел прочистените от дървета земи за ниви и населени места през четиринайсети век били намалили тази цифра до тринайсет. Или статистиците, или авторите на „Описа“ бяха недогледали изчисленията си много сериозно. Докъдето стигаше поглед, беше пълно с дървета.

Но не се виждаха никакви селища. Дърветата бяха голи и тя щеше да забележи, ако имаше някакви църкви или имения. Нищо обаче не подсказваше за каквото и да било присъствие на живот.

И все пак трябваше да има селища, щом имаше ниви. Бяха на тесни ивици, което без съмнение беше присъщо за Средновековието. В една от нивите имаше и овце, но Киврин не видя никой да ги наглежда. Далеч на изток се виждаше четвъртито сивкаво, замъглено петно, което по всяка вероятност беше Оксфорд. Киврин примижа и почти успя да различи стените и плътните очертания на Карфакс Тауър, макар че на фона на помръкващата светлина не можа да открие и следа от кулите на „Св. Фрайдсуайд“ или „Осни“.

А светлината определено намаляваше. Небето беше бледо, лавандуловосиньо с розови оттенъци по западния хоризонт и ставаше все по-тъмно.

Тя се прекръсти, после събра ръцете си като за молитва и приближи схванатите си пръсти към лицето си.

— Е, господин Дануърти, пристигнах. Май съм попаднала точно където трябва — повече или по-малко. Не съм точно на пътя между Оксфорд и Бат. Намирам се на около петстотин метра южно от него, на един горски път. Виждам Оксфорд на около десет мили оттук.

След това записа на устройството евентуалното време на денонощието, а също така и онова, което й се струваше, че вижда. После притисна ръце към лицето си. Трябваше да запише в „Описа на именията в Англия“ какво възнамерява да прави, макар че изобщо нямаше представа какво точно ще е то. В разстилащата се на запад от Оксфорд равнина трябваше да има поне десетина села, но тя не виждаше нито едно, въпреки че обработваемите площи и пътят си бяха на мястото.

На пътя нямаше никого. От другата страна на хълма той се спускаше лъкатушно, след което незабавно изчезваше в гъстите шубраци. На около половин миля по-нататък обаче се намираше главният път, където всъщност трябваше да се озове тя при спускането. Главният път беше равен, широк, потънал в светлозелени багри. Но и по него нямаше жив човек — поне докъдето стигаше погледът й.

Изведнъж тя долови някакво движение вляво от себе си, някъде по средата на равнината, която я разделяше от Оксфорд. Вгледа се и видя, че са крави — вървяха към една гориста местност, сред която вероятно се беше приютило селото. Едва ли беше селото, което я беше накарала да търси госпожа Монтоя — Скендгейт се намираше на юг от главния път.

Освен ако грешката не беше пълна и тя не беше на съвсем различно място. Но не можеше да е така. На изток от нея със сигурност се виждаше Оксфорд, а реката, която лъкатушеше южно от него към кафеникавосивото петно, което трябваше да е Лондон, със сигурност беше Темза. Нищо от това обаче не можеше да я насочи към селото. То можеше да се намира и между нея и главния път, но да не се вижда, и точно в обратната посока, и на друг път или дори пътека. Нямаше време да проверява всички възможности.

Мракът се сгъстяваше все по-бързо. След половин час може би щяха да се появят светлини, които можеше да използва като ориентир, но тя нямаше време за чакане. На запад розовите багри вече бяха придобили доста по-тъмен, лавандуловолилав оттенък, а синьото над главата й се беше превърнало във виолетово. Освен това ставаше все по-студено. Вятърът се усилваше. Диплите на пелерината й плющяха зад нея, та се наложи да се загърне по-здраво. Въобще не й се щеше да прекара една декемврийска нощ в гората с ужасно главоболие и глутница вълци около себе си, но не искаше и да я прекара легнала на студения главен път с надеждата, че все някой ще се появи.

Можеше да тръгне към Оксфорд, но нямаше никакви шансове да стигне там преди падането на нощта. Само ако можеше да види някое село, едно-единствено село, щеше да прекара нощта там, а след това да потърси и селото, за което й беше споменала госпожа Монтоя. Тя се обърна и огледа пътя, по който се беше качила, опита се да зърне светлинка или струйка дим от някое огнище, но остана разочарована. Зъбите й започнаха да тракат.

А камбаните забиха отново. Най-напред се чу тази на „Карфакс“ с типичния за нея звън, макар че от 1300 година сигурно беше излята наново поне три пъти. Преди първият й удар да заглъхне, запяха и множество други — сякаш бяха очаквали сигнала от Оксфорд. Биеха, разбира се, за вечерня, за да призоват хората от полето, да им съобщят, че е време да спират работа и да се прибират за вечерната молитва.

На нея обаче това й даваше информация за местонахождението на селата. Всички камбани биеха почти в пълен унисон, но въпреки това тя можеше да различи звука на всяка от тях. Някои бяха толкова надалеч, че до нея достигаше само последното, най-дълбоко ехо. Ето там, откъм множеството струпани дървета, и там, и там. Селото, към което се бяха запътили кравите, се намираше зад ниския хребет пред нея. При звука на камбаната кравите ускориха ход.

Едва ли не точно под носа й имаше поне две села — едното беше от другата страна на главния път, а другото — през няколко ниви, до малко поточе, потънало сред китки дървета. Селото, за което беше говорила госпожа Монтоя — Скендгейт — се намираше точно където беше предположила Киврин — в обратна посока по пътя, по който беше дошла, след замръзналите локви, отвъд отсрещния нисък хълм, на не повече от две мили.

Киврин събра ръцете си.

— Току-що разбрах къде се намира селото — започна тя и се зачуди дали и камбанният звън ще се запише в „Описа на именията в Англия“. — Тук е, на един второстепенен път. Ще се върна да издърпам каретата на пътя и после ще се завлека до селото преди да се е стъмнило съвсем, че да се строполя на нечий праг.

Една от камбаните се чуваше от много далече на югозапад. Звукът беше толкова тих, че едва стигаше до нея. Тя се зачуди дали това е камбаната, която беше чула в началото, и защо бие по този особен начин. Може би Дануърти би се оказал прав и тя биеше за погребение.

— Добре съм, господин Дануърти — изрече тя в шепите си. — Не се тревожете за мен. Вече съм тук повече от час и досега не ми се е случило нищо лошо.

Лека-полека камбаните утихнаха. Тази в Оксфорд замря най-рано, макар че по странно стечение на обстоятелствата звукът й се носеше из въздуха много по-дълго от този на останалите. Небето стана виолетово-синьо, на югоизток изгря една звезда. Киврин продължаваше да държи ръцете си като за молитва.

— Тук е много красиво.

 

 

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“

(000249–000614)

Е, господин Дануърти, пристигнах. Като че ли се намирам на точното място — повече или по-малко. Не че се озовах на пътя между Оксфорд и Бат. Намирам се на около петстотин метра южно от него на един второстепенен път. Оксфорд се вижда оттук. На около десет мили е.

Не знам кога точно е станало спускането, но ако е било пладне, както беше по график, се е получило отклонение от около четири часа. Сезона сме го улучили. Повечето от листата вече са окапали, но тези, които виждам по земята, са що-годе непокътнати, а само около една трета от нивите са изорани. Няма да мога да определя точните си времеви координати, докато не стигна до селото, където да попитам някого за датата. Вие може би знаете по-добре от мен къде и по кое време се намирам, или поне ще знаете по-добре, след като направите фиксирането.

Знам обаче със сигурност, че се намирам точно в четиринайсети век. От малкото хълмче, на което съм застанала, се виждат много поля. Представляват класически средновековни ниви с типичните бразди и типичните заоблени линии на местата, където са обръщали воловете. Пасбищата са заградени с плетове като една трета от тях са типичните саксонски мъртви плетове, а останалите са нормански тип от глогинови храсти. От статистическия отдел определиха съотношението като една четвърт към три четвърти, но на базата на проучване в Съфолк, който е много по на изток.

На юг и на запад се простира гора. Уичууд може би? Доколкото мога да преценя, цялата е широколистна. На изток се вижда Темза. Струва ми се дори, че виждам и Лондон, макар и да знам, че това е невъзможно. През 1320 година се е намирал на повече от петдесет мили оттук, нали така, а не само на двайсет. Въпреки това ми се струва, че го виждам. Със сигурност различавам градските стени на Оксфорд, както и кулата на „Карфакс“.

Тук е много красиво. Въобще нямам усещането, че съм на седемстотин години от вас. Оксфорд е точно пред мен, пътят може да се изходи пеша и не мога да се отърся от мисълта, че ако сляза надолу по хълма и стигна до града, ще ви намеря всички до един как все още стоите в лабораторията на „Брейзноуз“ и чакате данните от фиксирането, как Бадри се мръщи на екраните, как госпожа Монтоя няма търпение да се върне при разкопките си, а вие клопате като квачка около пиленцата си. Въобще не се чувствам разделена от вас, нито пък на кой знае колко голямо разстояние.