Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътуване във времето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doomsday Book, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Кони Уилис. Книга на Страшния съд

Американска, Първо издание

Превод: Мария Думбалакова

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 41

ИК „Бард“ ООД — София, 1998 г.

ISBN: (липсва)

История

  1. — Добавяне

29.

Той викаше за помощ, но не идваше никой и той си помисли, че всички са измрели и той е единственият оцелял. Също като онзи монах Джон Клин в манастира на францисканското братство. „Аз, в очакване на смъртта…“

Опита се да натисне бутона, за да повика сестрата, но не можа да го намери. На шкафчето до леглото имаше звънче и той посегна да го вземе. Пръстите му обаче бяха толкова слаби, че само успя да го бутне на земята. При падането си звънчето издрънча ужасно силно — щеше да му спука тъпанчетата, — но пак не се появи никой.

Следващия път когато се събуди обаче, звънчето беше пак на шкафчето. Значи някой беше дошъл, докато той беше спал. Примижа със замъглен поглед към звънчето и се зачуди колко ли време е спал. Сигурно дълго.

По нищо в стаята не можеше да разбере това. Светлина имаше, но някак без перспектива, защото нямаше никакви сенки. Можеше да бъде и следобед, и не много рано сутринта. Нито на шкафчето, нито на стената се виждаше часовник, а той нямаше сила да се обърне, за да погледне екраните на стената зад себе си. Стаята имаше прозорец, макар че той не можеше да се надигне достатъчно, че да види добре през него, но иначе си личеше, че вали дъжд. Беше валяло, когато се беше запътил към „Брейзноуз“ — можеше да е още същият следобед. Може би само беше припаднал и го бяха довели тук, за да е под наблюдение.

— „И още ще ти изпратя следното“ — чу се някакъв глас.

Дануърти отвори очи и се протегна за очилата си, но ги нямаше.

— „Ще ти наложа погибел и изгаряща треска.“

Беше госпожа Гадсън. Беше седнала до леглото му и четеше Библията. Не си беше сложила нито маска, нито предпазен костюм, макар че Библията като че ли още си беше увита в найлона.

— „И когато сте се сбрали по градовете си, ще ви изпратя мор.“

— Кой ден сме? Попита Дануърти.

Тя спря, погледна го с любопитство и продължи спокойно да чете.

— „И ще ви дам в ръцете на най-върлите ви врагове.“

Не може да бе минало много време. Когато беше отишъл да види Бадри, госпожа Гадсън четеше на пациентите. Може би все пак беше още същият следобед и Мери още не беше успяла да дойде, за да изхвърли госпожа Гадсън от стаята му.

— Можете ли да преглъщате? — попита го сестрата. Беше древната сестра от отдел „Снабдяване“.

— Трябва да ви дам лекарството за температура — каза тя с дрезгав глас. — Можете ли да преглъщате?

Той отвори уста и тя постави капсулата на езика му. После наклони главата му напред, за да може да отпие. Престилката й пропукваше неудържимо.

— Глътнахте ли го? — попита тя и го остави да се облегне.

Капсулата беше стигнала едва до средата на гърлото му, но той кимна. Дори само от това малко усилие главата започна да го цепи.

— Добре. Тогава мога да махна това. — И тя отлепи нещо от ръката му.

— Колко е часът? — попита той, като се мъчеше да не изплюе капсулата.

— Точно толкова, в колкото трябва да си почивате — отвърна тя и впери далекогледите си очи в екраните зад него.

— Кой ден сме? — попита я той, но тя вече се беше измъкнала от стаята. — Кой ден сме? — обърна се той и към госпожа Гадсън, но нея също вече я нямаше.

Не можеше да е тук от много дълго. Все още имаше силно главоболие и висока температура, които бяха първите симптоми на инфлуенцата. Може пък да беше болен само от няколко часа. Може би все още беше същият следобед, а той се беше събудил, когато са го премествали в стаята, още преди да са имали време да му свържат бутон за повикване на сестрата и да му дадат лекарството за смъкване на температурата.

— Време е за лекарството ви за температурата — каза сестрата. Вече беше друга — русата красавица, която му беше задавала един милион въпроси за Уилям Гадсън.

— Ама аз вече си го взех.

— Това беше вчера — отвърна тя. — Хайде сега да го изпием.

Първокурсникът пред стаята на Бадри му беше казал, че е пипнала вируса.

— Мислех, че сте се разболели — каза той.

— Да, но вече се оправих и скоро и вие ще се оправите.

— И тя постави ръката си зад главата му, за да я повдигне и той да може да отпие глътка вода.

— Кой ден сме? — попита я той.

— Единайсети — отвърна тя. — Всичко се обърка. Почти целият персонал се беше разболял и всички здрави работеха по две смени. — Тя написа нещо на конзолата и погледна екраните със свъсено чело.

Той се беше сетил, още преди тя да му каже, дори още преди да посегне към звънчето, за да повика някого на помощ. Треската беше превърнала в един-единствен дъждовен следобед всички безпаметни нощи и изтерзани сутрини, които той въобще не помнеше. Тялото му обаче беше следяло времето съвсем точно, беше отброявало часовете и дните, така че той да го знае дори преди сестрата да му каже. Беше пропуснал рандевуто.

Рандеву въобще не бе имало. Нали Гилкрист бе изключил мрежата. Нямаше значение дали е бил там, или не, дали е бил болен, или не. Мрежата беше изключена и той не можеше да направи нищо.

Единайсети януари. Колко ли време беше чакала Киврин на мястото на спускането? Ден? Два? Или три, преди да се замисли, че може би е объркала датата или мястото? Дали беше чакала цяла нощ до пътя между Бат и Оксфорд, свита в безполезната си бяла пелерина и без да пали огън, защото се страхуваше, че светлината може да привлече вълци или крадци? Или селяни, които бягат от чумата. И кога ли беше разбрала, че всъщност никой няма да отиде да я вземе?

— Искате ли да ви донеса нещо? — попита го сестрата и заби една спринцовка в системата му.

— От това ще мога ли да заспя? — попита той.

— Да.

— Добре — каза той и затвори очи.

Спа няколко минути, един ден или може би месец. Когато се събуди и светлината, и дъждът, и липсата на сенки — всичко си беше същото. Само дето на стола до леглото му седеше Колин, четеше книгата, която той му беше подарил за Коледа, и смучеше нещо. „Не може да съм в несвяст от много дълго — помисли си Дануърти и примижа към момчето. — «Гобстопърът» си е още почти цял.“

— А, чудесно — каза Колин и затвори книгата със замах. Тая ужасна старша сестра ми каза, че мога да остана само ако обещая да не те будя. И аз не го направих, нали? Нали ще й кажеш, че си се събудил съвсем сам?

Той извади „гобстопъра“ от устата си, разгледа го и го пъхна в джоба си.

— Видя ли я вече? Сигурно е родена през Средновековието. Също толкова некротична, колкото и госпожа Гадсън.

Дануърти примижа срещу него. Якето, в чийто джоб беше напъхал „гобстопъра“ си, беше ново — зелено, а сивият вълнен шал около врата му изглеждаше още помрачен на фона на зеленото. Самият Колин изглеждаше някак по-голям — сякаш беше пораснал, докато Дануърти беше спал.

Колин се намръщи.

— Аз съм — Колин. Познаваш ли ме?

— Разбира се, че те познавам. Защо не си си сложил маската?

Колин се ухили.

— Защото не трябва. А и освен това ти вече не си заразен. Искаш ли си очилата?

Дануърти кимна съвсем внимателно, за да не провокира наново болката.

— Когато се пробуждаше предишните пъти, въобще не можеше да ме познаеш. — Колин започна да рови в чекмеджето на нощното шкафче и му извади очилата. — Много зле беше. Помислих си, че ще ритнеш топа. През цялото време ме наричаше Киврин.

— Коя дата сме? — попита Дануърти.

— Дванайсети — отвърна Колин нетърпеливо. — Вече ме пита тази сутрин. Не помниш ли?

Дануърти си сложи очилата.

— Не.

— Въобще ли не помниш какво стана?

„Спомням си как зарязах Киврин — помисли си Дануърти. — Спомням си, че я зарязах в 1348 година.“

Колин премести стола по-близо и сложи книгата на леглото.

— Старшата сестра каза, че няма да помниш нищо заради треската — обясни му момчето, но звучеше някак ядосано, сякаш Дануърти беше виновен. — Не искаше да ме пусне да те видя и не ми казваше нищо. Мисля, че това е абсолютно несправедливо. Казват ти да седнеш в някоя чакалня, непрекъснато ти нареждат да си ходиш у дома, защото си нямал работа тук, а когато ги попиташ нещо, отвръщат: „Лекарят ще дойде след минутка“ и не ти казват нищо. Все те третират като дете. Ама нали все по някое време трябва да разбереш какво става, а? Знаеш ли какво направи старшата сестра тази сутрин? Изхвърли ме. Каза: „Господин Дануърти е много болен. Не бива да го притесняваш.“ Че аз да не съм искал да те притеснявам?!

Беше възмутен, но и някак изморен, притеснен. Дануърти си го представи как обикаля по коридорите като призрак и седи в чакалнята, ослушвайки се за всякакви новини. Нищо чудно, че изглеждаше порасъл.

— А току-що госпожа Гадсън ми каза, че трябвало да ти съобщавам само добрите новини, защото от лошите си щял да получиш нов пристъп и да умреш по моя вина.

— Виждам, че госпожа Гадсън продължава да поддържа духа — каза Дануърти и се усмихна. — Сигурно не мога да се надявам, че вирусът ще я повали, а?

Колин го изгледа изненадано, после обясни:

— Епидемията свърши. Другата седмица вдигат карантината.

Значи аналогът беше пристигнал след всичките молби на Мери. Дануърти се зачуди дали е пристигнал навреме, за да спасят Бадри, но след това се сети, че може би това беше лошата новина, която госпожа Гадсън искаше да му спести. „Лошата новина вече я чух — каза си той. — Данните от фиксирането са безвъзвратно загубени и Киврин е в 1348 година.“

— Кажи ми някоя добра новина — каза той.

— Ами от два дни никой не се е разболявал — отвърна Колин, — а освен това най-сетне пристигнаха провизиите и вече имаме нещо що-годе прилично за ядене.

— Виждам, че си имаш и нови дрешки.

Колин сведе поглед към зеленото яке.

— Това е един от коледните подаръци от майка ми. Изпратила ги след… — Той спря и се намръщи. — Изпрати ми и няколко видеофилма и лепенки за лице.

Дануърти се зачуди дали е изчакала до окончателното привършване на епидемията, за да ги изпрати. И какво ще каже Мери по този въпрос.

— Виж — каза Колин и се изправи, — закопчава се автоматично. Само натискаш едно копче ей така. Вече няма да се налага да ме гониш да си го закопчавам.

В този момент с гръм и трясък нахълта старшата сестра.

— Той ли ви събуди? — запита тя.

— Казах ли ти? — измрънка Колин. — Не съм, сестро. Толкова бях тих, че дори не се чуваше как прелиствам страниците.

— Не ме е събудил и освен това в момента не ме притеснява — намеси се Дануърти преди тя да е успяла да зададе следващия си въпрос. — Казва ми само добри новини.

— Въобще не бива да говориш на господин Дануърти. Той трябва да си почива — каза тя и закачи една нова банка към системата. — Господин Дануърти е все още много болен и не бива да го притесняват посетители. — И тя поведе Колин към вратата.

— Щом като толкова ви притесняват посетителите, защо не кажете на госпожа Гадсън да спре да му чете от Светото писание? — запротестира Колин. — Тая жена може да съсипе всекиго. — Той се спря на прага, готов да убие сестрата с поглед. — Утре ще дойда пак. Искаш ли да ти донеса нещо?

— Как е Бадри? — попита Дануърти и се опита да събере сили да чуе отговора.

— По-добре — отвърна Колин. — Почти се беше оправил, но получи нов пристъп. Вече е доста по-добре. Иска да те види.

— Не… — почна Дануърти, но сестрата вече беше затръшнала вратата.

„Бадри не е виновен“, беше казала Мери и това беше наистина така. Дезориентацията беше един от първите симптоми. Той се сети как беше набирал грешно номера на Андрюс и как госпожа Пиантини беше правила грешка след грешка на камбаната си и непрестанно се беше извинявала.

— Съжалявам — прошепна той. Бадри не беше виновен. Той беше виновен. Толкова се беше притеснявал за изчисленията на Пухалски, че беше заразил Бадри със страховете си и технологът беше решил да въведе координатите отново.

Колин беше оставил книгата си на леглото. Дануърти я придърпа към себе си. Струваше му се невероятно тежка, толкова тежка, че ръката му затрепери от усилието да я държи отворена. Нагласи я на леглото и започна да прелиства страниците. Накрая намери това, което търсеше.

Черната смърт беше стигнала до Оксфорд по Коледа. Заради нея бяха затворили университетите, а тези, които все още бяха имали сили, бяха побягнали към близките села, отнасяйки чумата със себе си. Тези, които не бяха успели да избягат, бяха измирали с хиляди, толкова много, че не беше останал „жив човек да се грижи за хората или да погребва всички трупове“. А малцината оцелели се бяха затворили по колежите — бяха се скрили с единствената цел да намерят изкупителната жертва.

Дануърти заспа с очилата на носа си, но когато сестрата понечи да ги свали, се събуди. Беше приятелката на Уилям, която дори му се усмихна.

— Извинете — каза тя и ги прибра в чекмеджето. — Не исках да ви будя.

Дануърти примижа срещу нея.

— Колин каза, че епидемията е свършила.

— Да — потвърди тя, докато разглеждаше екраните зад него. — По едно и също време откриха източника на вируса и получиха аналога. И съвсем навреме. От Статистическия бяха предсказали 85 процента смъртност, като дори при направени антивирусни ваксини и разширени Т-клетки цифрата щеше да спадне само до 32 процента. Като не се взимаше предвид недостигът на провизии и това, че голяма част от персонала вече беше на легло. Истината е, че смъртността тук беше почти деветнайсет процента, а голяма част от пациентите са все още в критично състояние.

Тя хвана китката му и огледа екраните зад главата му.

— Температурата ви е поспаднала — каза сестрата. — Вие сте голям късметлия, знаете ли. Аналогът не подейства на никой от вече заразените. Доктор Ааренс… — тя спря и той се зачуди какво ли е казала Мери. Сигурно, че е щял да ритне топа. — Голям късметлия сте — повтори сестрата. — А сега се опитайте да поспите.

Той заспа, а когато се събуди, госпожа Гадсън се беше надвесила над него, готова за атака с Библията си в ръка.

— „И ще ви изпрати всичките болести на Египет — каза тя веднага щом Дануърти отвори очи. — И всяка болест, и всяка чума, докато не бъдете затрити.“

„И ще ви дам в ръцете на най-върлите ви врагове“ — измърмори Дануърти.

— Какво? — попита госпожа Гадсън.

— Нищо.

Беше си загубила пасажа. Започна да прелиства страниците в търсене на разни болести и епидемии и по едно време продължи:

„… Защото Бог изпрати единствения си Син в света.“

„Бог никога нямаше да го изпрати, ако беше знаел какво ще се случи — помисли си Дануърти. — Ирод, избиването на младенците, Гетсиманската градина.“

— Прочетете ми нещо от Матея — каза той. — Глава 26, стих 39-и.

Госпожа Гадсън спря и го изгледа раздразнено, но все пак започна да прелиства страниците.

„И като се поотдалечи, падна на лицето Си, молеше се и думаше: Отче Мой, ако е възможно, нека ме отмине тая чаша.“

„Бог си е нямал представа къде е Синът Му“ — мислеше си Дануърти. Беше изпратил единствения Си Син в света, но нещо се беше объркало с данните от фиксирането, някой беше изключил мрежата, за да не може Той да се добере до него, та Го арестували и Му сложили трънен венец и Го приковали на кръста.

— Глава 27 — каза той. — Стих 46-и.

Тя изкриви устни и отгърна на съответната страница.

— Наистина не мисля, че това са подходящи цитати за…

— Четете — каза Дануърти.

„А около деветия час Иисус извика с висок глас: Или! Или! Лама савахтани? сиреч, Боже Мой, Боже Мой! Защо си ме оставил?“

Киврин нямаше въобще да разбере какво се е случило. Щеше да си помисли, че е сбъркала датата или мястото, че е загубила представа за времето заради чумата, че нещо се е объркало в самото спускане. Щеше да си помисли, че са я зарязали.

— Е? — попита госпожа Гадсън. — Някакви други претенции?

— Не.

Тя се върна към страниците на Стария завет:

— „Защото ще падат от меча, от болестите и от бедствията. — След това продължи: — Всеки, който е стигнал толкова далече, ще умре от мор.“

Въпреки всичко той заспа и после се събуди без усещането за безкраен дъждовен следобед. Продължаваше да вали, но в стаята вече имаше сенки, а камбаните удряха четири часа. Приятелката на Уилям му помогна да отиде до тоалетната. Книгата беше изчезнала и той се зачуди дали Колин е идвал. Не можеше да си спомни. Когато обаче сестрата отвори шкафчето, видя книгата върху единия рафт. Помоли сестрата да повдигне възглавницата му и след като тя излезе, си сложи очилата и извади книгата.

Чумата се беше разпространила толкова хаотично, толкова коварно, че хората не бяха повярвали, че става въпрос за болест. Бяха обвинявали прокажените, старите жени, душевноболните, че са натравяли кладенците и са им правили черни магии. Всеки странен човек или чужденец незабавно е падал под подозрение. В Съсекс бяха убили с камъни двама пътуващи. В Йоркшир бяха изгорили една млада жена на кладата.

— Значи тук е била! — чу се гласът на Колин от вратата. — Помислих си, че съм я загубил.

Беше облечен в зеленото си яке и както винаги беше целият мокър.

— Трябваше да помогна на госпожа Тейлър да занесем куфарите за ръчните камбани до протестантската църква, а навънка е да не ти разправям.

Дануърти изпита облекчение, когато чу името на госпожа Тейлър. И си даде сметка, че не е попитал за никой от задържаните под карантина от страх това да не е сред лошите новини.

— Госпожа Тейлър добре ли е?

Колин докосна копчето на якето си и то се отвори автоматично, пръскайки вода във всички посоки.

— Да. На петнайсети ще изнасят концерт в протестантската църква. — И се наведе, за да види какво точно чете Дануърти.

Дануърти затвори книгата и му я подаде.

— А останалите майсторките по камбаните? Госпожа Пиантини?

— Още е в болницата. Толкова е отслабнала, че няма да я познаеш. — Той отвори книгата. — Четеше за Черната смърт, нали?

— Да — призна Дануърти. — Господин Финч не се разболя, нали?

— Не. Замества госпожа Пиантини на мястото на тенора. Много е разстроен. В пратката от Лондон нямаше тоалетна хартия и той твърди, че вече не е останало почти нищо. Много жестоко се скараха с Гадсъновица по този повод. — Той остави книгата на леглото. — Какво ще стане с твоето момиче?

— Не знам — отвърна Дануърти.

— Можеш ли да направиш въобще нещо, за да я върнеш?

— Не.

— Черната смърт е била нещо ужасно — каза Колин.

— Хората са измирали по толкова много, че не са смогвали да ги погребват. Просто ги оставяли да лежат на купчини.

— Не мога да се добера до нея, Колин. Загубихме данните от фиксирането, понеже Гилкрист е изключил мрежата.

— Това го знам. Но не можем ли да направим нещо?

— Не.

— Но…

— Смятам да говоря с лекаря да ограничи посещенията ви — каза строго старшата сестра от вратата и хвана Колин за яката на якето.

— Ами тогава започнете с ограничаване на госпожа Гадсън — ядоса се Дануърти, — а също така предайте на Мери, че искам да я видя.

Мери не се появи, но затова пък дойде Монтоя, очевидно направо от дупката си. Беше в кал до коленете, а тъмната й коса беше посивяла от прахта. С нея пристигна и Колин — зеленото му яке беше цялото на петна.

— Промъкнахме се, докато оная не гледаше — обясни Колин.

Монтоя беше свалила доста килограми. Ръцете й, поставени върху рамката на леглото, изглеждаха много слаби, а часовникът на китката й се въртеше съвсем хлабаво.

— Как си? — попита тя.

— По-добре — излъга я той, без да сваля поглед от ръцете й. Под ноктите й имаше кал. — А ти как си?

— По-добре — отвърна тя.

Сигурно веднага след като я бяха пуснали от болницата, беше отишла при разкопките да търси записващото устройство. А сега беше дошла направо тук.

— Мъртва е, нали? — попита Дануърти.

Ръцете й стиснаха рамката, след това я пуснаха.

— Да.

Значи в крайна сметка Киврин беше попаднала на точното място. Пространствените координати се бяха изместили само с няколко километра, че дори и метра, и тя беше успяла да намери пътя между Оксфорд и Бат, а след това и Скендгейт. И беше умряла там — жертва на инфлуенцата, от която се беше заразила преди да потегли. Или пък от глада по време на чумата. Или от отчаяние. Беше мъртва от седемстотин години.

— Значи си го намерила — каза Дануърти, но това въобще не беше въпрос.

— Какво да е намерила? — попита Колин.

— Записващото устройство на Киврин.

— Не съм — отвърна Монтоя.

Това не успокои Дануърти и той каза:

— Но ще го намериш.

Ръцете й бяха стиснали рамката, но въпреки това потрепериха.

— Киврин ме помоли — обясни тя. — В деня на спускането. Тя беше тази, която предложи устройството да прилича на костно шипче, за да може записът да оцелее дори ако тя загине. „Господин Дануърти се притеснява за глупости — каза ми тя, — но ако нещо се обърка, ще се опитам да направя така, че да ме погребат в двора на църквата, за да не се налага… — и гласът й потрепери — да изровиш половин Англия.“

Дануърти затвори очи.

— Но ти не можеш да знаеш дали е мъртва, ако не си намерила записващото устройство — избухна Колин. — Нали казахте, че дори не знаете къде е?! Как можеш да си сигурна, че е мъртва?

— В дупката направихме множество експерименти с лабораторни мишки. За заразяване с вируса са необходими само петнайсет минути. Киврин е била в пряк контакт с гробницата цели три часа. Има 75 процента вероятност да се е заразила, а при ограниченото здравно обслужване през четиринайсети век е почти сигурно, че са се получили усложнения.

Ограничено здравно обслужване! Та през този век лекарите бяха лекували пациентите си с пиявици и стрихнин и въобще не бяха и чували за стерилизация, микроби или Т-клетки. Сигурно са й правили някакви вонящи отвари, каканижели са й молитва след молитва и са й разрязвали вените. „А лекарите им пускали кръв, но въпреки това мнозина умрели“ — пишеше в книгата на Гилкрист.

— Без антивирусни ваксини и разширение на Т-клетките — продължи Монтоя — смъртността при заразяване с този вирус е четирийсет и девет процента. От статистическия отдел…

— Статистическият отдел — рече Дануърти горчиво. — И тези ли цифри са от Гилкрист?

Монтоя погледна Колин и се намръщи.

— Има 75 процента вероятност Киврин да е пипнала вируса и 68 процента — да е влязла в директен контакт с вируса на чумата. Заболеваемостта при бубонната е 91 процента, а смъртността…

— От чума не се е заразила — прекъсна я Дануърти. — Беше си получила ваксината против чума. Това не ви ли го казаха доктор Ааренс или Гилкрист?

Монтоя отново погледна Колин.

— Казаха ми да не му казвам — рече Колин и й се опули предизвикателно.

— Какво да не ми казваш? Гилкрист ли се разболя? — И той си спомни как беше гледал екраните, а след това се беше строполил право в обятията на Гилкрист. Дали бе успял да го зарази?

— Господин Гилкрист почина преди три дни от инфлуенцата — отвърна Монтоя.

Дануърти погледна Колин и попита:

— Какво още ти забраниха да ми казваш? Кой още е умрял, докато съм бил болен?

Монтоя вдигна изтънялата си ръка, за да спре Колин, но вече беше твърде късно.

— Баба Мери — каза момчето.

 

 

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“
(077076–078924)

Мейзри избяга. Двамата с Рош я търсихме къде ли не, защото се изплашихме, че се е разболяла и просто е изпълзяла в някой ъгъл, но икономът ни каза, че докато копаел гроба на Уолтеф, я видял да отпрашва към гората. Била яхнала понито на Агнес.

Така просто ще разнесе болестта още по-надалеч или ще се добере само до някое село, където чумата вече е стигнала. Вече е навсякъде около нас. Камбаните бият като за вечерна молитва, само дето малко не са в такт, сякаш свещениците са полудели. Вече е напълно невъзможно да се разбере дали удрят девет или три пъти. Двойната камбана на Кърси тази сутрин удари един-единствен път. Чудя се дали е за бебето, или за някое от момичетата, които не спираха да се кикотят.

Роузмунд е още в безсъзнание, а пулсът й е много слаб. Агнес е в делириум, пищи и размахва ръце и крака. Непрекъснато ме вика, но когато тръгна към нея, не ми дава да се приближа. Когато се опитам да говоря с нея, пак започва да пищи и да рита, сякаш е ухапана от тарантула.

Еливис е заприличала на сянка. Опитва се да се грижи едновременно за Агнес и лейди Имейн, която започва да ми крещи: „Сатана!“, когато отивам да я прегледам, а тази сутрин за малко да ми насини окото. До себе си ме допуска единствено писарят, за когото вече не може да се направи нищо. Просто няма да изкара и днешния ден. Мирише толкова лошо, че трябваше да го преместим в другия край на залата. Бубонът му пак започна да набира гной.

 

(Пауза)

 

Гуни — вторият син на иконома.

Жената с белезите от скрофулоза по врата.

Бащата на Мейзри.

Коб.

 

(Пауза)

 

Лейди Имейн е много зле. Рош се опита да й даде последното причастие, но тя отказа да се изповяда.

— Трябва да се помирите с Бог преди да умрете — обясни й Рош, но тя обърна глава към стената и каза:

— Той е виновен за всичко.

 

(Пауза)

 

Трийсет и един случая. Над седемдесет и пет процента.

Мейзри не се връща. Сигурно е заспала в нечия господарска къща, напусната от обитателите си, и когато всичко това свърши, ще стане наследница на някой стар благороднически род.

Може би това не й е наред на нашата епоха, господин Дануърти. Че до нея се е стигнало чрез хора като Мейзри, пратеника на епископа и сър Блоет. А всички хора, които са останали и са се опитали да помогнат, са се заразили от чумата и са умрели.

 

(Пауза)

 

Лейди Имейн изпадна в безсъзнание и в момента Рош и дава последно причастие. Аз му казах да го направи.

— Болестта говореше чрез нея. Душата й не се е обърнала против Господа — казах му. Това не е вярно и може би тази жена не заслужава опрощение на греховете си, но и такава участ не заслужава — тялото й да е отровено и да загнива всяка секунда. Освен това не мога да я кълна, че обвинява Бог, когато аз самата обвинявам нея. А нито един от двамата не носи вината. Това е просто болест.

Светеното вино свърши, а вече нямаме и зехтин. Рош използва олио, което взема от кухнята. Мирише на гранясало. Щом й докосне по слепоочието или дланите, кожата й веднага почернява.

Това е болест.

 

(Пауза)

 

Състоянието на Агнес се влошава. Ужасно е да я гледам как лежи и се задъхва като бедното си кутре. От време на време крещи:

— Кажете на Киврин да дойде и да ме вземе. Тук хич не ми харесва!

Дори Рош не издържа. По едно време ме попита:

— Защо Бог ни наказва така?

— Не ни наказва. Това е болест — отвърнах му аз, което не е никакъв отговор за него и той го знае.

Цяла Европа също го знае, а също така и църквата. Тя ще продължи да прави извинения още няколко века, но няма да надделее над същността на събитията — че Той е позволил това да стане. Че Той не се е притекъл на помощ на никого.

 

(Пауза)

 

Камбаните замлъкнаха. Рош ме попита дали според мен това означава, че чумата е престанала да вилнее.

— Може пък Бог най-сетне да е успял да ни се притече на помощ — каза той.

Не мисля. Сигурно епископът на Бат е изпратил заповед камбаните да се спрат, защото хората се плашат. Нали така пише в книгите.

Звукът им наистина беше ужасяващ, но тишината сега е още по-ужасна. Сякаш е настъпил краят на света.