Кони Уилис
Книга на Страшния съд (18)

16.

Отец Рош.

Твърдите кожени поводи изведнъж увиснаха в ръцете на Киврин.

— Отец Рош?

— Отидох в камбанарията, но там го нямаше. Беше в църквата — продължи Агнес. — Защо той да е лошият мъж, който се е крил в гробницата на дядо, лейди Киврин?

Отец Рош. Но това беше невъзможно. Отец Рош й беше дал последно причастие. Беше миропомазал слепоочието и дланите й.

— А лошият мъж ще направи ли нещо на отец Рош? — питаше в този момент Агнес.

Това не можеше да бъде отец Рош. Отец Рош беше държал ръката й. Беше й казал да не се страхува. Тя се опита да си спомни лицето на свещеника. Беше се навел над нея и я бе попитал за името й, но тя не беше успяла да види лицето му заради пушека в стаята.

А докато й беше давал последно причастие, тя беше видяла главореза, беше се изплашила, че са го пуснали в стаята, беше се опитала да избяга от него. Но това всъщност не е бил никакъв главорез. Това е бил отец Рош.

— А лошият мъж ще ни подгони ли? — попита Агнес, вперила напрегнато поглед във вратата на църквата.

Всичко си идваше на мястото. Главорезът, наведен над нея на горската полянка, а след това я слага на седлото на коня си. Тя си беше мислила, че това е видение от треската й, но всъщност не беше. Беше отец Рош, който беше помогнал на Гавин да я отнесе в къщата.

— Лошият мъж няма да ни последва — каза Киврин — Няма никакъв лош мъж.

— А още ли се крие в църквата?

— Не. Нещо съм се объркала. Няма никакъв лош мъж.

Агнес като че ли не можеше да й повярва.

— Но вие ми извикахте да бягам — рече тя.

Киврин вече чуваше как малката казва на баба си:

„Лейди Киврин и отец Рош бяха заедно в църквата и тя изкрещя.“ Лейди Имейн щеше да се зарадва на тази своя нова придобивка в списъка на греховете на отец Рош. Както и в списъка с подозрителните постъпки на Киврин.

— Знам, че изкрещях — каза Киврин. — В църквата беше много тъмно. Отец Рош се появи като изневиделица и аз се изплаших.

— Но това е бил отец Рош — рече Агнес, сякаш въобще не можеше да си представи, че някой може да се изплаши от отчето.

— Когато двете с Роузмунд си играете на криеница и тя изведнъж връхлети отгоре ти иззад някое дърво, и ти пищиш, нали? — рече Киврин отчаяно.

— Веднъж Роузмунд се беше скрила на тавана, докато аз се занимавах с хрътката си, и после ми скочи оттам. Така се изплаших, че изпищях. Ей така — допълни тя и нададе писък, от който на човек му се смразяваше кръвта. — Един друг път пък бях в салона, там беше много тъмно и Гавин изскочи иззад паравана и каза „Ха!“ и аз пак изпищях и…

— Точно така — съгласи се Киврин. — В църквата беше много тъмно.

— А отец Рош изскочи ли отнякъде да ви каже „Ха!“?

„Да — помисли си Киврин. — Наведе се над мен и си помислих, че е главорез.“

— Не — отвърна тя. — Не извика, но се стреснах.

— А тогава ще ходим ли с него за бръшляна?

„Ако не съм го прогонила — помисли си Киврин. — Ако не е тръгнал, докато ние си говорим тук.“

Тя свали Агнес от коня.

— Хайде, трябва да го намерим.

Представа си нямаше какво щяха да правят, ако той вече беше тръгнал. Не можеше да отведе Агнес обратно вкъщи, за да каже на лейди Имейн, че Киврин е изпищяла. Не можеше да се върне и без да обясни случилото се на отец Рош. Да обясни какво? Че го е мислела за крадец или пък изнасилвач? Че е мислела, че той е кошмарно видение от бълнуването й?

— Трябва ли пак да влезем в църквата? Попита Агнес с нотка на нежелание.

— Не се страхувай. Там няма никого освен отец Рош.

Въпреки увещанията на Киврин Агнес прие много трудно да се върне в църквата. Тя скри главата си в полите на Киврин, когато тя отвори вратата, а след това се хвана за крака й.

— Всичко е наред — успокои я Киврин и надникна в църквата. Отец Рош вече го нямаше до гробницата. Вратата се затвори зад нея и тя остана така, с Агнес вкопчена в крака й, за да изчака очите й да привикнат с тъмното. — Няма от какво да се боиш.

„Той не е главорез — каза си тя. — Няма от какво да се боиш. Той ти даде последно причастие. Държеше ти ръката.“ Сърцето й обаче щеше да се пръсне всеки момент.

— Лошият човек там ли е? — прошепна Агнес със завряна в колената на Киврин глава.

— Няма никакъв лош човек — отвърна тя и точно в този момент го видя. Беше застанал пред статуята на св. Катерина. Държеше свещта, която Киврин беше изпуснала, наведе се да я остави пред статуята и пак се изправи.

Тя си беше помислила, че от играта на мрака и пламъка на свещта, осветяващ го изотдолу, се е получила някаква зрителна илюзия, че в крайна сметка той не е главорезът от виденията й, но грешеше. През въпросната нощ той беше носил качулка, така че не беше успяла да види остриганата част на темето му, но сега се беше навел пред статуята точно по същия начин, както се беше навел и над нея. Сърцето й отново заби лудо.

— Къде е отец Рош? — попита Агнес и надигна глава. — Ето го — извика тя и хукна към него.

— Не… — извика Киврин и хукна подире й. — Недей…

— Отец Рош! — извика Агнес. — Отец Рош! Търсехме ви! — Тя очевидно беше забравила за лошия мъж. — Търсихме ви и в църквата, и в къщата, но ви нямаше никъде!

Тичаше към него с пълна скорост. Той се обърна, наведе се и сграбчи момиченцето в прегръдката си, като всичко това стана някак наведнъж.

— Търсих ви в камбанарията, но и там ви нямаше — продължаваше Агнес без ни най-малка следа на страх. — Роузмунд каза, че вече сте тръгнал.

Киврин спря при последната колона и се опита да успокои разтуптяното си сърце.

— Вие криехте ли се? — попита Агнес и го прегърна доверчиво около врата. — Веднъж Роузмунд се беше скрила в плевнята и като изскочи!… Изпищях много силно.

— Защо сте ме търсили, Агнес? — попита той. — Да не би някой да е болен?

Той произнесе името й като „Агнъс“, а освен това имаше почти същия акцент като момчето със скорбута. На преводача му трябваше малка пауза преди да преведе казаното и Киврин усети лека изненада, че не може да го разбере. Докато беше лежала в несвяст, беше разбирала всяка негова думица.

„Сигурно ми е говорил на латински“ — помисли си тя, защото гласа му помнеше със сигурност. Това беше гласът, който й беше прочел последното причастие, гласът, който й беше казал да не се страхува. И тя беше престанала да се страхува. При звука на този глас сърцето й престана да бие така лудешки.

— Не, никой не е болен — каза Агнес. — Искахме да дойдем с вас за бръшлян и зеленика. Лейди Киврин, Роузмунд, Сарацин и аз.

При думите „лейди Киврин“ отец Рош се извърна, видя я да стои до колоната и остави Агнес на земята.

Киврин протегна ръка към колоната, за да се подпре.

— Извинете ме, отче — каза тя, — толкова съжалявам, че изпищях и побягнах от вас. Беше тъмно и не можах да ви позная…

Преводачът, който все още изоставаше с една крачка, преведе това като: „Въобще не ви знаех“.

— Тя не знае нищо — намеси се Агнес. — Лошият мъж я е ударил по главата и тя не помни нищо освен името си.

— Това вече съм го чувал — каза отецът, без да сваля поглед от Киврин. — Вярно ли е, че нямате никакъв спомен за това как сте се озовали сред нас?

Тя усети същия порив да му каже истината, който беше усетила и когато я беше попитал за името й. „Историчка съм — щеше й се да каже. — Дойдох, за да ви наблюдавам, но се разболях и не знам къде е мястото на спускането.“

— Тя не помни коя е — обясни Агнес. — Не помнеше и как се говори. Трябваше да я науча.

— Не си спомняте коя сте?

— Не.

— И нищо за идването си тук? — попита той.

На този въпрос поне можеше да отговори съвсем чистосърдечно.

— Не — отвърна тя. — Освен това, че вие и Гавин ме отведохте в господарската къща.

На Агнес разговорът очевидно започна да й става досаден.

— Можем ли да дойдем с вас да поберем бръшлян?

Той не даде никакъв знак, че я е чул. Протегна ръка, сякаш се канеше да благослови Киврин, но вместо това докосна слепоочието й и тя си даде сметка, че той е искал да направи точно това и докато бяха стояли пред гробницата.

— Вече нямате рана — рече той.

— Зарасна — обясни тя.

— Хайде да тръгваме вече — започна да го дърпа Агнес за ръката.

Той вдигна ръка, сякаш за да я докосне отново по слепоочието, но после се отказа.

— Не бива да се страхуваш — каза той. — Бог те е изпратил сред нас с добра цел.

„Не, не е — помисли си Киврин. — Въобще не ме е изпратил Той. Изпрати ме факултетът по медиевистика.“ Но се усети по-спокойна.

— Благодаря ви — рече тя.

— Аз тръгвам веднага! — каза Агнес и задърпа ръката на Киврин. — Идете да си вземете магарето — нареди тя на отец Рош, — а ние ще доведем Роузмунд.

Агнес тръгна през главния кораб и Киврин нямаше друг избор, освен да тръгне след нея, за да не й позволи пак да хукне нанякъде. Тъкмо преди да стигнат до вратата тя се отвори с гръм и трясък и през нея надникна примижала Роузмунд и каза:

— Заваля. Намерихте ли отец Рош?

— Заведе ли Блеки в конюшнята? — попита я Агнес.

— Да. Значи сте закъснели и отец Рош беше тръгнал?

— Не. Тук е и тръгваме с него. Беше в църквата и лейди Киврин…

— Отиде да си доведе магарето — прекъсна я Киврин, за да не й позволи да се впусне в разказ за това, което се беше случило.

— Аз много се изплаших оня път, когато ти ми скочи от тавана, Роузмунд — каза Агнес, но Роузмунд вече беше изтичала при коня си.

Не валеше, но във въздуха имаше ситни капчици мъгла. Киврин помогна на Агнес да се качи на коня си, след което се качи на своя жребец, като преди това стъпи на подпорите на портата. Отец Рош изведе магарето си и всички заедно тръгнаха по пътеката покрай църквата, след това нагоре през малката групичка дървета след нея, после през една поляна, покрита със сняг, докато накрая влязоха в гората.

— В тая гора има вълци — обади се Агнес. — Гавин уби един.

Киврин почти не я чуваше. Гледаше как отец Рош върви до магарето си и се опитваше да си спомни нощта, в която той я беше завел в господарската къща. Роузмунд беше казала, че Гавин го бил срещнал по пътя си и че той помогнал на Гавин да я докарат, но това не можеше да е вярно.

Той се беше навел над нея, докато тя беше седяла облегната на колелото на каретата. Тя помнеше лицето му. Беше й казал нещо, което тя не беше разбрала, а тя му беше отвърнала: „Кажете на господин Дануърти да дойде да ме прибере“.

— Роузмунд не язди по начин, който подобава на една девица — каза Агнес със строг тон.

Роузмунд беше отишла много напред и почти се беше изгубила от погледа им там, където пътят правеше завой. Беше спряла и сега ги чакаше нетърпеливо да я настигнат.

— Роузмунд! — извика Киврин и Роузмунд препусна назад в галоп. За малко да се блъсне в магарето, но после опъна юздите и спря.

— Не можем ли да се движим по-бързо? — попита тя, обърна коня и отново препусна напред. — Така няма да свършим, преди да е заваляло.

Вече яздеха през гъстата гора. Пътят беше малко по-широк от пътека за езда. Киврин оглеждаше дърветата и се опитваше да си спомни дали ги е виждала. Минаха покрай един гъсталак от върби, но той беше прекалено далеч от пътя, а съвсем близо до него се виждаше малко поточе, покрито с лед по краищата.

От другата страна на пътеката имаше голям явор, а зад него се виждаше редица самодивски дървета — бяха на толкова равномерно разстояние едно от друго, че можеше и да се били засадени. Киврин не си спомняше някога да е виждала всичко това.

Бяха минали по този път и тя се беше надявала, че нещо може да отприщи спомените й, но нищо, просто нищичко не й изглеждаше познато. Онази нощ беше прекалено тъмно, а тя самата се беше чувствала прекалено зле физически.

Единственото, което си спомняше със сигурност, беше спускането, макар че и то беше обгърнато в същата мъглява, някак нереална атмосфера като пътуването до господарската къща. Спомняше си полянка, дъб и гъсталак от върби. И лицето на отец Рош, наведено над нея, докато тя седеше облегната на колелото на каретата.

Сигурно е бил с Гавин, когато са я открили. Спомняше си ясно лицето му на светлината на огъня. И как беше паднала от коня точно на разклонението на пътя.

Още не бяха минали покрай никакво разклонение. Не беше видяла дори нито една пътека, макар и да знаеше, че пътеки има — за да свързват едно село с друго, за да водят към полетата и до колибата на болния ратай, когото беше отишла да види Еливис.

Изкачиха се по едно ниско възвишение, а когато стигнаха до върха му, отец Рош се обърна назад, за да види дали следват правилния път. „Той знае къде е мястото на спускането“ — помисли си Киврин. Беше се надявала, че той все пак ще има някаква представа, че Гавин му го е описал и му е казал кой път точно води до него, но не е било необходимо. Отец Рош вече е знаел къде е мястото на спускането. Той беше ходил там.

Агнес и Киврин стигнаха до върха на възвишението, но единственото, което Киврин видя, бяха дървета, а под тях — още повече дървета. Сигурно се намираха в гората Уичууд, но дори така да беше, около тях се простираха над сто квадратни километра, сред които бе скрито мястото на спускането. Тя никога нямаше да успее да го намери сама. При тази гъста растителност виждаше само на десетина метра.

Когато превалиха хълма и се озоваха в сърцето на гората, Киврин се изненада от гъстотата на растителността и дърветата. Тук очевидно нямаше никакви пътеки. Нямаше и почти никакви поляни, а там, където имаше, бяха покрити с паднали клони, преплетени гъсталаци и сняг.

Киврин беше сгрешила, че не разпознава нищо около себе си — оказа се, че в крайна сметка гората й е позната. Това беше гората, където се беше изгубила Снежанка, както и Хензел и Гретел и всичките там принцове. В нея имаше вълци, мечки и може би дори къщурки като тази на Баба Яга. Това беше мястото, откъдето бяха тръгнали всички приказки. И нищо чудно. Всеки можеше да се загуби в такава гора.

Рош спря и застана до магарето си. Роузмунд се върна в лек галоп при него, а Киврин и Агнес се изравниха с тях. Киврин се зачуди с неприятно усещане дали отецът не е объркал пътя. Щом обаче го настигнаха, той ги поведе през един гъсталак и излязоха на една още по-тясна пътека, която не се виждаше от пътя.

Роузмунд не можеше да задмине отец Рош и магарето му, без да ги избута в гъсталака, та се наложи да ги следва плътно, толкова плътно, че почти настъпваше задните копита на магарето, и Киврин отново се зачуди какво точно я тревожи. „Сър Блоет има много влиятелни приятели“, беше казала лейди Имейн. Беше го нарекла съюзник, но Киврин се питаше дали нещата стояха точно така и дали бащата на Роузмунд не й беше казал нещо за него, та така да се тревожи от идването му в Ашенкоут.

Повървяха известно време по пътеката, минаха покрай някакви върби, които приличаха на онези от мястото на спускането, след което свърнаха от пътеката, промушиха се през малка горичка от ели и се озоваха точно до едно дърво бодлива зеленика.

Киврин беше очаквала, че зелениката ще е на храсти като тези във вътрешния двор на „Брейзноуз“, но това тук беше дърво. Извисяваше се над главите им, разперило клони над множеството смърчове, а червените му плодове изпъкваха ярко на фона на лъсналите листа.

Отец Рош започна да сваля чувалите от гърба на магарето, а Агнес правеше опити да му помогне. Роузмунд измъкна от пояса си един нож с късо, но широко острие и започна да сече ниските клони, покрити с остри листа.

Киврин мина по снега от другата страна на дървото. Беше й се привидяло едно бяло петно, което можеше да е горичката от брези, но се оказа само един клон, паднал между две дървета и покрит със сняг.

Агнес се приближи, а след нея и отец Рош — държеше една доста зловеща на вид кама. Киврин си мислеше, че като знае вече кой е той, в главата й ще стане някаква трансформация, но той продължаваше да си прилича на главорез, извисил се над малката Агнес.

Отчето подаде на Агнес една от торбите.

— Дръж я отворена ето така — каза той и се наведе, за да й покаже как трябва да се подвие горната част на чувала, — а аз ще слагам клонките вътре. — И започна да сече клонки, без въобще да обръща внимание на бодливите листа. Киврин вземаше клонките от ръцете му и внимателно ги поставяше в чувала, за да не се начупят листенцата.

— Отче Рош — каза тя, — исках да ви благодаря за помощта ви когато бях болна, както и за това, че сте ме отвели в къщата, когато…

— Когато бяхте паднали — допълни той и рязко удари един заинатил се клон.

Тя беше възнамерявала да каже „когато ме нападнаха крадците“, поради което думите му я изненадаха. Спомни си как беше паднала от коня и се зачуди дали той се беше появил точно в онзи момент. Но ако беше така, това беше станало на доста голямо разстояние от мястото на спускането, което означаваше, че той няма да знае къде е. А тя го помнеше там, на мястото на спускането.

Нямаше никакъв смисъл да разсъждава.

— Знаете ли къде точно ме е намерил Гавин? — попита тя и задържа дъха си.

— Да — отвърна той и се захвана с поредния клон.

На Киврин й прилоша от обзелото я облекчение. Той знаеше къде е мястото на спускането.

— Далеч ли е оттук?

— Не — рече той и пречупи клона.

— Ще ме заведете ли там? — попита Киврин.

— Че защо ви е да ходите там? — намеси се Агнес. — Ами ако лошите са още там?

Рош я гледаше така, сякаш си задаваше същия въпрос.

— Мислех си, че ако видя мястото, може и да си спомня коя съм и откъде идвам — отговори Киврин.

Той й подаде клона, като го задържа така, че тя да може да го хване, без да се издраска.

— Ще ви заведа — рече свещеникът.

— Благодаря ви — каза Киврин. — Благодаря. — Тя напъха клона при останалите, а Рош завърза чувала и го метна на рамо.

Появи се и Роузмунд, повлякла своя чувал по снега.

— Още ли не сте готови? — попита тя.

Рош взе и нейния чувал и закрепи и двата на гърба на магарето. Киврин вдигна Агнес на понито й и помогна и на Роузмунд да се качи на своя кон, а отец Рош коленичи и подложи големите си ръце, за да може Киврин да стъпи на тях и да сложи крак в стремето.

Той й беше помогнал да се качи и на белия кон, когато беше паднала. Когато беше паднала. Тя си спомни как големите му ръце я бяха нагласили на седлото. Но дотогава бяха изминали доста дълъг път от мястото на спускането, а защо му е било на Гавин да води Рош на такова разстояние, за да му покаже мястото? Тя не си спомняше да се е връщала, но всичко беше толкова смътно и объркано. В бълнуването й може да й се е сторило много по-далеч, отколкото всъщност е било.

Рош поведе магарето обратно през елите до пътеката, след което тръгнаха по пътя, по който бяха дошли. Роузмунд го остави да върви напред, но по едно време каза с тон, който страшно приличаше на този на лейди Имейн:

— Къде е тръгнал сега? Бръшлянът не е натам.

— Отиваме да видим мястото, където е била нападната лейди Катрин — отвърна Агнес.

Роузмунд погледна Киврин с подозрение.

— Че защо ви е да ходите там? — попита тя. — И сандъците, и каретата ви вече са донесени в къщата.

— Тя мисли, че ако види мястото, ще започне да си спомня мъничко — обясни й Агнес. — Лейди Киврин, ако си спомните коя сте, ще трябва ли да се върнете у вас?

— Разбира се, че трябва — рече Роузмунд. — Трябва да се върне при семейството си на всяка цена. Не може да остане при нас завинаги. — Говореше така само за да предизвика Агнес, и успя.

— Може пък! — каза Агнес. — Ще ни бъде детегледачка!

— И защо й е да остава при такова пискливо бебе? — попита Роузмунд и пришпори коня си в по-бърз ход.

— Не съм бебе! — провикна се Агнес подире й. — Ти си бебе! — Тя се върна при Киврин. — Не искам да ме оставяте!

— Няма да те оставя — рече й Киврин. Хайде, отец Рош чака.

Той вече беше на пътя и щом и те стигнаха дотам, пое отново. Роузмунд вече беше избързала доста напред, хвърчеше по заснежената пътека и хвърляше около себе си фонтан от сняг.

Пресякоха едно малко поточе и стигнаха до едно разклонение: тази част от пътя, по която вървяха те, завиваше надясно, а другата продължаваше стотина-двеста метра почти право напред, а след това правеше остра чупка наляво. Роузмунд спря и остави коня си да тъпче нервно и да тръска глава, за да даде и тя израз на собственото си нетърпение. „Паднах от белия кон при едно разклонение на пътя“ — мислеше си Киврин, като се опитваше да си припомни дърветата, пътя, малкото поточе, въобще нещо. По пътеките, които кръстосваха гората Уичууд, имаше десетки разклонения, а тя нямаше причина да мисли, че точно това е въпросното, но то очевидно беше. Отец Рош пое надясно от разклонението, измина няколко метра, след което се шмугна през гъсталака с магарето си.

На мястото, където свърна от пътя, нямаше никакви върби, нито пък се виждаше хълм. Сигурно беше тръгнал по пътя, по който я е бе повел Гавин. Тя си спомни, че преди да стигнат до разклонението, бяха вървели доста дълго през гората.

Последваха го сред дърветата като Роузмунд се движеше най-отзад, но почти веднага трябваше да слязат от конете и да ги поведат пеша. Рош не вървеше по никаква пътека, поне доколкото можеше да види Киврин. Той си проправяше път през снега, промъкваше се под ниско сведените клони, от които по врата му падаше сняг, а по едно време се наложи да заобиколи голям гъсталак трънки.

Киврин се опита да запомни пейзажа, за да може след това да се ориентира и сама, но всичко около нея изглеждаше отчайващо еднакво. Докато имаше сняг, тя щеше да може да използва следите, които щяха да оставят. Щеше да се наложи да се върне още веднъж по този път преди да се е разтопил снегът, за да маркира несъществуващата пътека с резки, парчета дърво, парцалчета или нещо такова. Или трохи хляб, както бяха направили Хензел и Гретел.

Лесно можеше да се разбере как те, Снежанка и всичките принцове се бяха загубили в гората. Бяха минали само неколкостотин метра, а Киврин вече не можеше да каже в каква посока точно лежи пътят, нищо че виждаше оставените от тях самите следи. Хензел и Гретел може да се бяха лутали месеци наред, без въобще да намерят пътя към дома. Или пък къщурката на вещицата.

Магарето на отец Рош спря.

— Какво има? — попита Киврин.

Отец Рош поведе магарето си някъде встрани и го завърза за една елша.

— Тук е.

Това не беше мястото на спускането. Трудно можеше да се нарече полянка — имаше съвсем малко място, само защото един дъб беше разперил клоните си и така не позволяваше на другите дървета да се развият. Пространството под него беше почти като палатка, а самата земя — леко поръсена със сняг.

— Може ли да си запалим огън? — попита Агнес и се запъти към останките от предишен огън под клоните. До тях беше издърпан един дебел клон и Агнес седна отгоре му. — Студено ми е — каза тя и започна да подритва почернелите камъни.

Не беше горял много дълго. Съчките едва бяха започнали да се овъгляват. Някой беше нахвърлял отгоре шума и пръст, за да го изгаси. Отец Рош беше приклекнал пред нея, а потрепващата светлина беше играла по лицето му.

— Е? — рече Роузмунд нетърпеливо. — Спомняте ли си нещо?

Тя беше идвала тук. Спомняше си огъня. Тогава си беше мислила, че го приготвят за клада. Но не можеше да е било така. Рош беше ходил на мястото на спускането. Тя си спомняше как се беше навел над нея, докато тя беше седяла облегната на колелото на каретата.

— Сигурен ли сте, че Гавин ме е намерил точно тук?

— Да — отвърна той и се намръщи.

— Ако разбойникът дойде, ще го намушкам с камата си — каза Агнес като издърпа една от полуизгорените съчки и я размаха във въздуха. Почернелият край се отчупи. Агнес клекна до огнището, извади друга клечка, след което седна на земята, подпряна на падналия клон. Започна да стърже двете пръчки една о друга. Полетяха парченца овъглено дърво.

Киврин гледаше Агнес. Тя беше седяла, облегната на клона, докато те палеха огъня, а Гавин се беше надвесил над нея с почервеняла от огнените отблясъци коса и й беше казал нещо, което тя не беше разбрала. След това беше изгасил огъня, разравяйки го с ботушите си, при което се беше вдигнал пушек и я беше заслепил.

— Спомняте ли си нещо? — попита Агнес и подхвърли съчките сред камъните.

Рош продължаваше да я гледа намръщено.

— Зле ли ви е, лейди Катрин? — попита той.

— Не — отвърна тя и опита да се усмихне. — Беше само… Надявах се, че ако видя мястото, където съм била нападната, ще си спомня.

Той я изгледа някак сериозно, както беше сторил в църквата, след което се обърна и отиде при магарето си и каза:

— Хайде.

— Спомнихте ли си? — настояваше Агнес, която вече беше започнала да удря ръкавиците си една в друга. Целите се бяха изцапали от саждите.

— Агнес! — рече Роузмунд. — Виж само как си си изцапала ръкавиците! — И издърпа грубо момиченцето на крака. — На всичкото отгоре, си направила на нищо пелерината като седиш на мокрия сняг. Лошо момиче такова!

Киврин разтърва двете деца и каза:

— Роузмунд, развържи понито на Агнес. Време е да посъберем бръшлян. — Тя изтупа снега от пелерината на Агнес и се опита, без особен успех, да почисти бялата кожа.

Отец Рош беше застанал до магарето си и ги чакаше, но от лицето му още не беше изчезнало странното, сериозно изражение.

— Ще ти почистим ръкавиците като си стигнем у дома — каза Киврин набързо. — Хайде, трябва да тръгваме с отец Рош.

Повървяха няколко метра по пътя, по който бяха дошли, след което поеха в някаква друга посока, която ги изведе почти незабавно на друг път. Киврин не виждаше разклонението оттук и се зачуди дали то е някъде по-нататък по същия път, или е на съвсем друг. Всичко й изглеждаше еднакво — и върбите, и малките полянки, и дъбовете.

Беше й ясно какво се бе случило. Гавин се беше опитал да я отведе в господарската къща, но тя беше изпаднала в прекалено тежко състояние. Беше паднала от коня му, при което той я беше отнесъл в гората, където беше наклал огън. След това я беше оставил облегната на падналия клон, а той се беше върнал в селото за помощ.

Или пък беше решил да накладе огън и да остане там с нея до сутринта, а отец Рош беше видял светлината и се беше притекъл на помощ, след което двамата я бяха отнесли в имението. Отец Рош нямаше представа къде е мястото на спускането. Предположил е, че Гавин я е намерил под този дъб.

Видението, в която той се е надвесил над нея, докато тя седи облегната на колелото на каретата, е било част от бълнуването й. Беше й се появило, докато беше лежала болна, както си беше изфантазирала камбаните, кладата и белия кон.

— Сега пък къде отива? — попита Роузмунд със заядлив тон и на Киврин й се прищя да я зашлеви. — Бръшлян има и много по-близо до вкъщи. А вече започва да вали.

Тя беше права. Мъглата се беше превърнала в ситен дъждец.

— Можехме вече да сме свършили цялата работа и да сме се прибрали, ако бебето Агнес не беше взело кутрето си! — И тя отново препусна напред в галоп, а Киврин дори не се опита да я спре този път.

— Роузмунд е грубиянка! — каза Агнес.

— Да — съгласи се Киврин. — Права си. Знаеш ли какво й става?

— Заради сър Блоет е — отвърна Агнес. — Трябва да се омъжи за него.

— Какво? — възкликна Киврин. Имейн беше споменала нещо за сватба, но тя беше предположила, че някоя от дъщерите на сър Блоет ще се омъжва за някой от синовете на лорд Гийом. — Че как може сър Блоет да се ожени за Роузмунд? Той не е ли вече женен за лейди Иволда?

— Не — отвърна Агнес изненадано. — Лейди Иволда е сестра на сър Блоет.

— Но Роузмунд е още много малка — рече Киврин, макар да знаеше, че не е права. През четиринайсети век момичетата редовно са били сгодявани преди да станат пълнолетни, понякога дори при самото раждане. През Средновековието бракът е бил въпрос на сделка, начин за присъединяване на земи и подобряване на социалния статус. Без съмнение Роузмунд беше обречена още от времето когато е била на възрастта на Агнес, да се омъжи за някой като сър Блоет. Всяка средновековна приказка обаче за девствени момичета, които трябва да се омъжат за някой беззъб старик, й идваше винаги изневиделица.

— Роузмунд харесва ли сър Блоет? — попита Киврин. Разбира се, че не го харесваше. Та тя се беше изпълнила с омраза, беше станала злонамерена, че дори и почти истерична, откакто чу вестта за пристигането му.

— Аз го харесвам — рече Агнес. — Обеща, че ще ми даде сребърна юзда, когато се женят.

Киврин погледна към Роузмунд, която ги чакаше далеч напред по пътя. Сър Блоет можеше въобще да не е беззъб и разложен. Но го предполагаше така, както беше предположила, че лейди Иволда му е жена. Можеше и да е млад, а лошото настроение на Роузмунд да се дължи на обтегнатите й нерви. А можеше и да промени мнението си за него преди да се оженят. Момичетата по това време встъпваха в брак около четиринайсет-петнайсет годишна възраст, но определено едва след като вече са налице поне първите белези на съзряването.

— Кога трябва да се оженят? — попита Киврин.

— По Великден — отговори Агнес.

Бяха стигнали до ново разклонение — двата пътя вървяха почти успоредно стотина метра. След това този, по който се беше отдалечила Роузмунд, тръгваше по някакво възвишение.

Само на дванайсет и да трябва да се омъжи след три месеца. Нищо чудно, че лейди Еливис беше толкова против сър Блоет да разбере, че са тук. Може би не одобряваше, че Роузмунд трябва да се омъжи толкова малка, а годежът беше скалъпен само за да може да бъде измъкнат баща й от неприятностите.

Роузмунд се качи до върха на възвишението, след което тръгна обратно към отец Рош.

— Къде ни водите? — запита го тя.

— Почти пристигнахме — отвърна той.

Тя обърна коня си и го пришпори нагоре по възвишението, след което изчезна от поглед, появи се отново, стигна на обратно в галоп почти до Киврин и Агнес, обърна коня рязко и отново препусна напред. „Също като плъха в клетката — помисли си Киврин, — и той търсеше изход като полудял.“

Лекият дъждец започваше да се превръща в лапавица. Отец Рош придърпа качулката върху обръснатото си теме и поведе магарето по склона. То стигна до върха с равен ход, след което спря. Отец Рош дръпна поводите му рязко, но магарето се запъна и не пожела да продължи.

— Какво има? — попита Киврин.

— Хайде, Валаам — рече отец Рош и хвана поводите с двете си големи ръце, но магарето не се и помръдна. Приклекна и се запъна така, че почти седна.

— Може да не му харесва дъждът — рече Агнес.

— Можем ли да ви помогнем? — попита Киврин.

— Не — отвърна Рош и им махна с ръка да продължават. — Вървете напред. Ще му е по-добре, ако конете не са наблизо.

Той нави поводите около ръката си и мина отзад, сякаш имаше намерение да го бута. Киврин прекоси билото с Агнес, обърната назад, защото се страхуваше, че животното може да ритне внезапно свещеника в главата. Тръгнаха надолу по хълма.

Гората под тях беше забулена от дъжда. Снегът по пътя вече беше започнал да се разтопява и подножието на хълма приличаше на кално блато. От двете страни на пътя имаше гъсти храсталаци, покрити със сняг. Роузмунд ги чакаше на върха на следващото възвишение. Дърветата по него стигаха само до средата на пътя, а над тях се виждаше обширно снежно пространство. „А отвъд него — помисли си Киврин — има обширна равнина, вижда се пътят, а също и Оксфорд.“

— Къде хукнахте, лейди Киврин? Чакайте! — извика Агнес, но Киврин вече беше в подножието на хълма, беше слязла от жребеца си и изтърсваше храсталаците от снега, за да види дали са върби. Върби бяха, а зад тях се виждаше короната на голям дъб. Тя метна поводите на жребеца върху червеникавите клони на върбите и се мушна в храсталака. От снега върбовите клони бяха замръзнали, залепени един за друг. Тя започна да ги удря, при което отгоре й започна да се ръси сняг. Във въздуха излетя ято изплашени птици. Тя започна да си проправя път през заснежените клони, за да стигне до полянката, която просто трябваше да е там. И беше.

Там беше и дъбът, а зад него, далеч от пътя, се виждаше струпването на белостволи брези, което й беше заприличало на по-рядка гора. Това вече трябваше да е мястото на спускането.

Нещо обаче във вида му я тревожеше. Сега полянката й се струваше някак по-голяма. А по дъба беше имало много повече листа и повече гнезда. От едната страна на полянката сега имаше трънка, чиито пурпурночерни плодове надничаха сред коварните бодли. Тя не си спомняше да я е виждала. Иначе със сигурност щеше да я запомни, нали?

Заради снега е, мислеше си тя, от него полянката изглежда някак по-голяма. Тук снежната покривка беше почти половин метър, гладка и непокътната. Мястото изглеждаше така, сякаш никой никога не беше идвал тук.

— На това място ли иска отчето да събираме бръшлян? — попита Роузмунд, която също си проправяше път през гъсталака. И огледа полянката с ръце на кръста. — Та тук няма никакъв бръшлян.

Бръшлян беше имало, нали, увит около ствола на дъба, а също така и гъби? „Заради снега е — помисли си пак тя. — Снегът е скрил всички отличителни белези. А също така и следите, които е оставил Гавин, докато е влачил каретата и сандъците.“

Ковчежето — Гавин не беше донесъл ковчежето в къщата. Не беше го видял, защото тя го беше скрила в храстите до пътя.

Тя мина покрай Роузмунд и се запромъква през върбите. Ковчежето също щеше да е затрупано със сняг, но снежната покривка не беше толкова плътна до пътя, а и то беше високо почти четирийсет сантиметра.

— Лейди Катрин! — извика Роузмунд. — Сега пък къде хукнахте?

— Киврин! — рече Агнес, но това беше само далечно ехо. Тя се беше опитала да слезе от понито си по средата на пътя, но кракът й се беше заплел в стремето. — Лейди Киврин, елате!

Киврин я погледна някак невиждащо, след което обърна поглед нагоре по хълма.

Отец Рош още беше на върха му и се бореше с магарето. Трябваше да намери ковчежето преди да е пристигнал.

— Остани на понито си, Агнес — рече тя и започна да рови в снега под върбите.

— Какво търсите? — попита я Роузмунд. — Та тук няма бръшлян!

— Лейди Киврин, елате веднага! — каза Агнес.

Може би снегът беше привел върбите и ковчежето всъщност беше по-навътре под тях. Киврин се наведе, хваната за тънките клони, и се опита да измете снега с ръка. Ковчежето обаче го нямаше. Беше разбрала това от самото начало. Върбите бяха предпазили треволяците и въобще цялата земя с клоните си. Имаше само няколко сантиметра сняг. „Но ако това е мястото, то трябва да е тук“ — мислеше си Киврин изтръпнала. Ако това е мястото!

— Лейди Киврин! — извика Агнес и Киврин се извърна да я погледне. Беше успяла да слезе от понито си и тичаше право към нея.

— Не тичай — викна Киврин, но още не беше изрекла думите, когато Агнес се спъна в нещо и политна.

От падането й беше секнал дъхът и когато Киврин и Роузмунд стигнаха при нея, тя още не беше успяла да се разплаче. Киврин я вдигна и я прегърна.

Агнес зяпна, пое дълбоко дъх и започна да пищи.

— Иди да доведеш отец Рош — обърна се Киврин към Роузмунд.

— Той вече идва — отвърна Роузмунд и Киврин обърна глава. Отчето тичаше тромаво надолу без магарето си. Киврин се опита да извика и на него „Не тичайте!“, но той и без това не можеше да я чуе от писъците на Агнес.

— Успокой се — рече Киврин. — Всичко е наред. Само малко ти излезе въздухът.

Отец Рош стигна при тях и Агнес незабавно се хвърли в прегръдките му. Той я притисна към себе си.

— Тихо, Агнъс — прошепна той с чудесния си, утешаващ глас. — Тихо. — Писъците й замлъкнаха до хълцания.

— Къде се удари? — попита Киврин, като изтупа снега от пелерината й. — Ръцете ли си ожули?

Отец Рош я обърна, както беше в прегръдката му, за да може Киврин да свали белите й кожени ръкавички. Ръцете й бяха силно зачервени, но не бяха одраскани. — Къде се удари?

— Никъде не се е ударила — каза Роузмунд. — Плаче, защото е бебе!

— Не съм бебе! — каза Агнес с такава ярост, че за малко да излети от ръцете на отец Рош. — Ударих си коляното в земята!

— Кое? — попита Киврин. — Същото, което си удари онзи ден ли?

— Да! Недей да го гледаш! — каза тя, когато Киврин посегна към крака й.

— Добре, няма — рече Киврин. Коляното беше хванало коричка. Сигурно я беше отлепила при това падане. Щом не кървеше толкова, че да се просмуче през кожения й чорап, нямаше смисъл да я изстудяват още повече като започнат да я събличат насред снега. — Но ще ми дадеш да погледна вкъщи, нали?

— А можем ли да си тръгваме вече? — попита Агнес.

Киврин огледа безпомощно гъсталака. Това трябваше да е мястото. Върбите, полянката, голото било. Това трябваше да е мястото. Може би бе поставила ковчежето много по-навътре в гъсталака, отколкото си мислеше, и снегът…

— Да тръгваме веднага! — каза Агнес и започна да хлипа. — Студено ми е!

— Добре — кимна Киврин. Ръкавиците на малката бяха твърде мокри, за да й ги сложи пак. Киврин свали своите, които беше взела на заем, и й ги даде. На Агнес й стигаха чак до под мишниците, което й достави такова удоволствие, че Киврин си помисли, че е забравила за болката в коляното, но когато отец Рош се опита да я качи на понито й, тя изхлипа:

— Искам да яздя с вас.

Киврин кимна и яхна жребеца си. Отец Рош й подаде Агнес, а понито поведе нагоре по склона. Магарето стоеше на билото, встрани от пътя, и пасеше тревичките, които се подаваха през тънката снежна покривка.

Киврин погледна отново към гъсталака през пелената от дъжд, опитвайки се да види полянката. „Сигурна съм, че това е мястото на спускането“ — каза си тя. Но не беше сигурна. Оттук дори хълмът изглеждаше някак различен.

Отец Рош хвана поводите на магарето и то незабавно се запъна, забивайки задните си копита в земята, но щом отчето обърна главата му и тръгна на обратно с поводите на понито в ръка, то го последва охотно.

При следващото разклонение отец Рош хвана левия път. По цялото му протежение имаше върби, дъбове, а в подножието на всеки хълм — кални локви.

— Сега вкъщи ли си отиваме лейди Киврин? — попита Агнес, разтреперана от студ.

— Да — отвърна Киврин и уви детето и със своята пелерина. — Коляното боли ли те още?

— Не. Не събрахме хич бръшлян. — Тя се поизправи и се извърна, за да погледне Киврин. — Спомнихте ли си се, когато видяхте мястото?

— Не — отвърна Киврин.

— Добре — рече Агнес и отново се отпусна в прегръдката й. — Значи ще останете с нас завинаги.