Кони Уилис
Книга на Страшния съд (34)

32.

„Жестоко“ беше доста точен термин за това, че въобще си бе помислил, че може да отиде да спаси Киврин. Такива неща се въртяха из главата на Дануърти. Когато заедно с Колин стигнаха до болничната му стая, той вече бе съвсем изтощен, а температурата му се беше качила отново.

— Лягай да почиваш — нареди Колин и му помогна да се настани в леглото. — Не можеш да си позволиш нов пристъп, ако ще ходиш да спасяваш Киврин.

— Трябва да се видя с Бадри — каза Дануърти. — И с Финч.

— За всичко ще се погрижа — обеща Колин и хукна нанякъде.

Трябваше да уреди да го изпишат от болницата, а също да изпишат и Бадри; трябваше му и медицински персонал при изтеглянето на Киврин, в случай че тя имаше нужда от лекарски грижи. Трябваше да си направи имунизация против чума. След колко ли време започваше да действа? Мери му беше казала, че е направила въпросната ваксина на Киврин, докато е била в болницата за имплантирането на записващото устройство. Това беше станало две седмици преди спускането, но може би не отнемаше чак толкова много време.

Сестрата влезе да провери температурата му.

— Току-що ми свърши смяната — каза тя, докато гледаше мониторчето на ръката му.

— След колко време могат да ме изпишат? — попита той.

— Да ви изпишат? — възкликна тя изненадано. — Добре ли се чувствате?

— Да — излъга той. — Колко?

Тя се замисли.

— Има огромна разлика между това да сте готов за кратка разходка и да сте готов да си отидете у дома. — И нагласи за пореден път системата. — Не бива да бързате.

И излезе. След малко дойдоха Финч и Колин — с книгата си за Средновековието.

— Помислих си, че може да ти потрябва за разните костюми и така нататък — каза той и я тръшна върху краката на Дануърти. — Отивам да доведа Бадри. — И изхвърча навън.

— Изглеждате много по-добре, сър — каза Финч. — Много се радвам. Мисля, че трябва да се върнете колкото може по-скоро в „Балиол“. Заради госпожа Гадсън. Обвинила е „Балиол“ в разрушаването на здравето на Уилям. Твърди, че двойната атака на епидемията, от една страна, и четенето на Петрарка — от друга, са увредили здравето му. Заплашва, че ще подаде жалба до декана на Историческия факултет.

— Предай й, че може да го направи съвсем спокойно. Бейсингейм е някъде из Шотландия — каза Дануърти. — Искам от теб да разбереш колко време преди контакт с бубонна чума трябва да е направена ваксинацията, за да действа ефективно. Освен това искам да подготвиш лабораторията за ново спускане.

— В момента я използваме като склад — каза Финч. — От Лондон пристигнаха няколко пратки с провизии, без тоалетна хартия, разбира се, въпреки че специално поръчах…

— Премести ги в салона — прекъсна го Дануърти. — Искам мрежата да е готова във възможно най-кратък срок.

В този момент Колин отвори вратата с лакът, задържа я с крак и едната ръка и избута вътре количката на Бадри с другата.

— Трябваше да го прекарам тайничко точно край главната сестра — каза той задъхано и бутна количката до леглото на Дануърти.

— Искам… — продължи Дануърти, но спря. Нямаше да стане. Бадри въобще не беше в състояние да оперира с мрежата. Изглеждаше изтощен само от това, че Колин го е докарал дотук.

— Трябват ни светломер и вход — каза Бадри. Гласът му бе немощен, но не и отчаян. — Трябват ни също разрешения както за спускането, така и за изтеглянето на Киврин.

— Какво стана с демонстрантите пред „Брейзноуз“? — попита Дануърти. — Дали ще се опитат да осуетят спускането?

— Не — отговори Колин. — В момента са в Националния тръст. Опитват се да затворят разкопката.

„Чудесно — помисли си Дануърти. — Монтоя ще бъде заета да защитава църковния си двор от протестиращите и няма да ни се меси. Прекалено заета да търси записващото устройство на Киврин.“

— Какво още ти трябва? — обърна се Дануърти към Бадри.

— Резервна памет за поддържащата система. Той извади един лист от джоба си и го разгледа. — И дистанционна връзка, за да мога да направя проверка на параметрите.

Той предаде списъка на Дануърти, който го подаде на Финч.

— Трябва ни и лекарски екип за Киврин — допълни Дануърти, — а освен това искам да ми се инсталира телефон в тази стая.

Финч намръщено четеше списъка.

— Само не ми казвай, че всичко е на привършване — бързо каза Дануърти, преди Финч да успее да запротестира както обикновено. — Ако трябва, ще се молиш, ако трябва — ще ги заемаш, ако трябва — ще крадеш. — След това се обърна отново към Бадри. — На теб трябва ли ти още нещо?

— Да ме изпишат — отговори Бадри. — Това май ще е най-голямата трудност.

— Прав е — намеси се Колин. — Старшата никога няма да го пусне. Дори дотук трябваше да го промъквам.

— Кой ти е лекуващ лекар? — попита Дануърти.

— Доктор Гейтс — отвърна Бадри. — Но…

— Ще му обясним как стоят нещата — прекъсна го Дануърти. — Ще кажем, че е много спешно.

Бадри поклати глава.

— Последното нещо, което можем да направим, е да му кажем за какво става въпрос. Аз успях да го убедя да ме пусне за отварянето на мрежата, докато бяхте болен. Той смяташе, че още не съм съвсем оздравял, но ме пусна. След това обаче получих нов пристъп и…

Дануърти го погледна изнервено.

— А ти сигурен ли си, че можеш да се справиш с мрежата? Може би сега, щом като епидемията е овладяна, Андрюс ще се съгласи да дойде.

— Няма време — каза Бадри. — Освен това грешката беше моя. Искам да направя това спускане. Може би господин Финч ще намери друг лекар.

— Да — съгласи се Дануърти. — А на моя кажи, че искам да говоря с него. — Той посегна към книгата на Колин. — Ще ми трябва костюм. Никакви райета, никакви ципове, никакви копчета. — Намери една картина на Бокачо и я показа на Финч. — Съмнявам се, че в Двайсети век ще имат нещо. Обади се на Театралното общество и провери дали имат нещо подходящо.

— Ще се постарая, сър — рече Финч и се намръщи срещу илюстрацията.

В този миг вратата се отвори с гръм и трясък и Старшата нахълта вбесена.

— Господин Дануърти, това, което правите, е напълно безотговорно — каза тя с тон, който без съмнение беше предизвикал много жертви по време на втората война за Фолклендските острови. — Като не се грижите за собственото си здраве, поне не излагайте на опасност това на другите пациенти. — Тя изгледа зверски Финч. — Посещението при господин Дануърти свърши.

После грабна дръжките на количката от ръцете на Колин и продължи:

— А вие какво си мислите, господин Шодхури? — И така рязко завъртя количката, че главата на Бадри политна назад. — Вече ви повтори веднъж. Нямам намерение да позволя това да се случи втори път. — И го избута навън.

— Казах ви, че няма да успеем да го измъкнем — каза Колин.

Тя отново отвори яростно вратата и викна:

— Посещението свърши!

— Пак ще се видим — прошепна Колин и се промуши покрай нея.

Тя го изгледа гневно и изсъска:

— Няма да позволя.

 

 

И очевидно бе изпълнила заканата си, защото Колин се появи едва след като нейната смяна свърши. Дойде само за да донесе дистанционната връзка за Бадри и да докладва на Дануърти за чумната ваксинация. Финч се беше обадил в Националната служба по здравеопазването. Бяха необходими две седмици, за да се получи пълен имунитет срещу чумата, или седем дни за частичен.

— Господин Финч иска да знае също така дали ще искаш да ти се сложат ваксини против холера и тиф.

— Нямаме време — отвърна той. За чумната ваксинация също нямаше време. Киврин вече беше изкарала там повече от три седмици и всеки следващ ден рязко намаляваше шансовете й за оцеляване. А той самият също не знаеше как ще успее да накара лекарите да го изпишат.

Щом Колин си тръгна, той се обади на приятелката на Уилям и й каза, че иска да се види с лекуващия си лекар.

— Готов съм за изписване — каза Дануърти.

Тя се разсмя.

— Напълно съм възстановен — допълни той. — Тази сутрин минах десет пъти по коридора.

Тя поклати глава.

— Случаите на нови пристъпи при този вирус са изключително много. Просто не мога да поема този риск. — И тя му се усмихна. — Къде толкова ще ходите? Сигурна съм, че за каквото и да става въпрос, може да изтрае още една седмица без вас.

— Започва учебният семестър — каза той и веднага осъзна, че всъщност казва истината. — Моля ви, предайте на лекаря ми, че искам да се видя с него.

— Доктор Уордън ще ви каже същото, каквото ви казах и аз — обясни му тя, но очевидно беше предала съобщението, защото след следобедния чай лекарят дойде.

Очевидно беше от пенсионирания медицински персонал, който бяха привикали за нуждите на епидемията. Заразказва някаква дълга и безсмислена история за медицинските условия по време на Пандемията, след което каза с дрезгавия си старчески глас:

— По мое време държахме пациентите в болницата до пълното им възстановяване.

Дануърти въобще не се и опита да спори с него. Просто изчака, докато лекарят и Старшата се отдалечиха по коридора, разменяйки спомени за Стогодишната война, след което си закачи портативната система и отиде на обществения телефон до отделението за спешни случаи, за да чуе отчета на Финч.

— Старшата сестра не дава да ви се постави телефон в стаята — каза Финч, — но имам добри новини за чумата. Временен имунитет може да се получи чрез няколко инжекции стрептомицин, заедно с гама-глобулин и разширение на Т-клетките. На всичкото отгоре ваксинацията може да започне до дванайсет часа преди контакт с вируса на чумата.

— Чудесно — каза Дануърти. — Сега трябва да ми намериш лекар, който да ми я направи и да ме изпише. Млад лекар. И ми изпрати Колин. Готова ли е мрежата?

— Почти, сър. Получих необходимите разрешения за спускането и изтеглянето, а освен това намерих една дистанционна връзка. Тъкмо щях да я нося.

Той затвори и Дануърти се върна в стаята си. Не беше излъгал сестрата. Чувстваше се все по-силен с всяка изминала минута, макар че усещаше някакво стягане в долната част на ребрата, което се появи, докато си стигне до стаята. Там беше госпожа Гадсън, която се ровеше ненаситно в Библията, за да търси животинска чума, треска и хемороиди.

— Четете Лука, глава 11, стих 9 — нареди Дануърти.

Тя намери пасажа.

— „И Аз ви казвам: искайте и ще ви се даде — зачете тя и го изгледа подозрително, — търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори.“

Точно преди края на часовете за посещения се появи госпожа Тейлър с един шивашки метър в ръка.

— Колин ме изпрати да ви взема мерките — обясни тя.

— Старата вещица отвън не го пуска дори да лази по пода. — Тя уви метъра около кръста му. — Трябваше да я излъжа, че отивам да видя госпожа Пиантини. Вдигнете ръката настрани и я дръжте изпъната. — И тя пусна метъра по цялата дължина на ръката му. — Тя се чувства много по-добре. Може дори да успее да оздравее за „Когато най-сетне Спасителят дойде“ на Рембо, ще го свирим на петнайсети. Ще го направим за протестантската църква, нали разбирате, но от Националната служба по здравеопазването са им взели църквата, та господин Финч много мило ни предложи параклиса на „Балиол“. Кой номер обувки носите?

Тя записа всичките му мерки, предаде му, че Колин ще дойде на другия ден, и му каза да не се тревожи, защото мрежата била почти готова. След това излезе уж да посети госпожа Пиантини, но след няколко минути се върна с бележка от Бадри.

„Господин Дануърти, направих двайсет и четири теста на параметрите — пишеше Бадри. — Всичките двайсет и четири показват минимално отклонение: при единайсет от тях отклонението е по-малко от един час, а при пет — по-малко и от пет минути. В момента правя дивергенционни тестове, за да разбера за какво става въпрос.“

„Знам за какво става въпрос — помисли си Дануърти. — За Черната смърт. Функцията на отклонението е да предотвратява интеракции, които могат да променят историята. Петминутното отклонение означава, че не е имало анахронизми, никакви критични срещи, които континуумът не бива да допусне. Означавало е, че спускането е станало в ненаселена зона. Означавало е, че чумата е била минала оттам. И всички хора са били вече измрели.“

Колин не се появи на сутринта, а след обяда Дануърти се дотътри отново до обществения телефон, за да се обади на Финч.

— Не мога да намеря лекар, който е готов да поеме нови случаи — предаде Финч. — Обадих се на всички възможни лекари и медици в областта. Голяма част от тях още не са се възстановили от грипа — започна да се оправдава той, — а някои…

Той спря, но Дануърти знаеше какво премълчава. Някои от тях бяха починали, включително и тази, която със сигурност щеше да им помогне, която щеше да си му направи ваксината без проблем и щеше да изпише Бадри.

„Леля Мери нямаше да се откаже“, беше казал Колин. „Вярно, че нямаше да се откаже — мислеше си сега и Дануърти. — Въпреки Старшата, въпреки госпожа Гадсън, въпреки всичко. Ако сега беше жива и беше тук, щеше да ми помогне.“

Върна се в стаята си. Сестрата беше сложила на вратата му един голям надпис, който гласеше: ЗАБРАНЕНИ ВСЯКАКВИ ПОСЕЩЕНИЯ, но самата тя не беше нито на бюрото си, нито в стаята му. Колин обаче беше вътре с един голям мокър пакет.

— Сестрата е из отделението — каза той ухилен. — Госпожа Пиантини припадна съвсем навреме. Трябваше да я видиш. Много я бива. — Той си поигра с канапа на пакета. — Сестрата току-що застъпи на дежурство, но за нея също не бери грижа. В момента е в склада за чисто бельо с Уилям Гадсън. — Той отвори пакета. Беше пълен с дрехи: дълъг черен мъжки жакет и черни бричове, като нито едно от двете нямаше почти нищо общо със Средновековието, както и един черен дамски чорапогащник.

— Откъде си ги взел? — попита Дануърти. — От някоя продукция на „Хамлет“ ли?

— „Ричард Трети“ — отвърна Колин. — „Кебъл“ са го играли миналия семестър. Извадих гърбицата.

— А наметало има ли? — попита Дануърти, докато ровеше из дрехите. — Кажи на Финч да ми намери едно наметало. Дълго наметало, което да скрива всичко.

— Ще му кажа — съгласи се Колин разсеяно. Играеше си някак прекалено съсредоточено с връзката на зеленото си яке. То се отвори и Колин го свали от гърба си. — Е? Какво мислиш?

Той се беше справил доста по-добре от Финч. Ботушите не бяха подходящи — приличаха на градинарски, но грубата кафява риза и безформените сиво-кафяви панталони сякаш бяха взети от илюстрацията на някой крепостен селянин от книгата за рицарите.

— На панталона има кант — каза Колин, — но той не се вижда под ризата. Прекопирах го от книгата. Ще се правя на твой оръженосец.

Трябваше да се сети за това.

— Колин — каза той, — ти не можеш да дойдеш с мен.

— Защо не? — попита Колин. — Мога да ти помогна в търсенето. Много съм добър в намирането на разни неща.

— Не е възможно. Средно…

— Оо, сега ще почнеш да ми разказваш колко е опасно, нали? Е, тук е не по-малко опасно, не мислиш ли? Ами баба Мери? Щеше да е в по-голяма безопасност през Средновековието. Аз се занимавам с много опасни неща. Носех лекарства на болните, слагах плакати по отделенията. Докато ти беше на легло, правих какви ли не опасни неща, за които представа си нямаш дори…

— Колин…

— Прекалено си стар да отидеш сам. А баба Мери ми нареди да се грижа за теб. Ами ако получиш нов пристъп?

— Колин…

— Майка ми пет пари не дава дали ще ходя, или не.

— Аз обаче давам и не мога да те взема със себе си.

— Значи трябва да стоя тук и да чакам — каза момчето с болка. — И никой няма да ми казва нищо, и няма да знам дали въобще си жив, или не. — Той си взе якето. — Не е честно.

— Знам.

— Мога ли да дойда поне до лабораторията?

— Да.

— Все пак си мисля, че трябва да ми разрешиш да дойда — каза той. Започна да сгъва чорапогащника. — Да ти оставя ли дрехите тук?

— По-добре недей. Старшата може да ги конфискува.

— Какво означава всичко това, господин Дануърти? — попита в този момент госпожа Гадсън.

И двамата подскочиха. Тя нахълта в стаята с Библията в ръце.

— Колин събира дрехи за помощите — обясни набързо Дануърти, докато помагаше на момчето да направи вързоп. — За задържаните под карантина.

— Предаването на дрехи от един човек на друг е идеалният начин да се предава инфекцията — отвърна тя.

Колин гушна вързопа и се измъкна навън.

— И как разрешавате на едно дете да идва тук и да се излага на риска да пипне нещо?! Снощи той ми предложи да ме придружи от болницата до вкъщи, но аз му отговорих: „Не мога да искам от теб да си рискуваш здравето заради мен!“

Тя седна до леглото и отвори Библията.

— Чисто нехайство е от ваша страна да позволявате на момчето да ви посещава в болницата. Струва ми се обаче, че не мога да очаквам много повече от вас, ако съдя по начина, по който се грижите за колежа. Във ваше отсъствие господин Финч се е превърнал в абсолютен тиранин. Вчера направо скочи да ме бие, вбесен, че съм си поискала едно руло тоалетна хартия…

— Искам да се видя с Уилям — прекъсна я Дануърти.

— Тук? — разпени се тя. — В болницата?! — И затвори Библията — с всичка сила. — Не мога да позволя това. Все още има много случаи на зараза, а бедният Уили…

„Е в склада за чисто бельо с моята сестра“ — помисли си Дануърти.

— Предайте му, че искам да го видя колкото може по-скоро — допълни той.

Тя размаха Библията пред лицето му — със същия жест Мойсей сигурно беше изпратил мор над Египет.

— Смятам да докладвам на декана на Историческия факултет за вашето безочливо безразличие към положението на студентите ви — извика тя и изфуча навън.

Той я чуваше още дълго как се оплаква на някого в коридора — по всяка вероятност на сестрата, защото Уилям се появи почти незабавно, приглаждайки косата си.

— Трябват ми инжекции стрептомицин и гама-глобулин — каза Дануърти. — Освен това трябва да бъда изписан от болницата, както и Бадри Шодхури.

Уилям кимна.

— Знам. Колин ми каза, че ще се опитате да си върнете историчката. Знам една сестра…

— Сестрата не може да направи инжекция без лекарско предписание, а за изписването също ще трябва разрешение.

— Познавам едно момиче от деловодството. Докога искате да стане това?

— Колкото може по-скоро.

— Веднага се захващам. Може да ми отнеме два-три дни каза той и тръгна да излиза. — Веднъж засякох Киврин. Беше дошла в „Балиол“, за да се види с вас. Много е сладка, а?

„Не трябва да забравям да я предупредя за него — помисли си Дануърти и си даде сметка, че е започнал да вярва, че в крайна сметка може и да я спаси, въпреки всичко. — Дръж се — каза той, — идвам. Само още два-три дни.“

Прекара целия следобед в разходки по коридора, за да възстанови силите си. В отделението на Бадри на всяка врата без изключение беше сложен надпис ЗАБРАНЕНО АБСОЛЮТНО ВСЯКАКВО ПОСЕЩЕНИЕ, а всеки път когато Дануърти се приближеше, сестрата го фиксираше с воднистите си сини очи.

По едно време дойде Колин — чисто мокър и останал без дъх — с един чифт ботуши за Дануърти.

Поставила е охрана навсякъде — каза той. — Господин Финч ми каза да ти предам, че мрежата е готова, само дето не можел да намери хора за лекарския екип.

— Кажи на Уилям да го уреди — отвърна Дануърти. — В момента работи по въпроса за двете изписвания и за инжекциите.

— Знам. Занесох на Бадри бележка от него. Ей сега се връщам.

Обаче не се върна. Уилям също не се появи. Когато Дануърти се отправи към телефона, за да се обади в „Балиол“, сестрата го хвана по средата на пътя и го върна в стаята. А или засилената й охрана беше включила и госпожа Гадсън, или госпожа Гадсън още беше ядосана за спора за Уилям, но така или иначе не се появи през целия следобед.

Точно след следобедния чай се появи една доста красива сестричка, която Дануърти не беше виждал досега. Носеше спринцовка.

— Старшата сестра беше повикана за някакъв спешен случай — обясни тя.

— А това какво е? — попита Дануърти и посочи спринцовката.

Тя изписа нещо на клавиатурата на конзолата само с един пръст. Погледна монитора, удари още няколко клавиша, приближи се до леглото и каза:

— Стрептомицин.

Не изглеждаше нито нервна, нито припряна, което означаваше, че Уилям беше успял някак да получи разрешението. Впръска възголемичката спринцовка в системата му, усмихна му се и излезе. Беше оставила монитора включен. Дануърти стана и се приближи до екрана, за да прочете изписаното.

Беше неговата схема. Позна я, защото много приличаше на тази на Бадри и беше също толкова неразгадаема. Последните вкарани данни изглеждаха така: ICU 15802691 14-1-55 1805 150/RPT 1800CRS IMSTMC 4ML/q6h NHS40-211-7 M ААРЕНС.

Той седна на леглото. О, Мери!

Уилям сигурно се беше добрал до паролата й за влизане в системата, може би от приятелката си в деловодството, и я беше вкарал в компютъра. Деловодството явно съвсем изоставаше с работата си, потънало във всички бюрократични измишльотини около епидемията, и още не беше стигнало до смъртта на Мери. Някой ден щяха да открият грешката, макар че изобретателният Уилям вече без съмнение беше уредил изтриването й.

Дануърти разгледа схемата си и по-нагоре. На името на доктор Ааренс имаше данни до 08.01.55 година — денят, в който тя беше починала. Явно се беше грижила за него, докато е могла да си стои на краката. Нищо чудно, че сърцето й в един момент бе отказало.

Той изключи екраните, за да не може сестрата да види вкараните данни, и си легна. Чудеше се дали Уилям възнамерява да подпише с името на Мери и разрешенията за изписване. Надяваше се. Тя би му помогнала с най-голямо удоволствие.

Цялата вечер не дойде никой. Към осем часа влезе сестрата, за да му даде лекарството, вкара данните в конзолата, но явно не забеляза предишните. В десет влезе втора сестра, също доста хубавичка, повтори процедурата със стрептомицина и му направи и гама-глобулин.

Тя също остави екрана включен, а Дануърти легна така, че да вижда името на Мери на екрана. Не мислеше, че ще успее да заспи, но заспа. Сънува Египет и Долината на царете.

 

 

— Събуди се де — прошепна Колин. Беше насочил джобно фенерче към лицето му.

— Какво има? — попита Дануърти, премигвайки срещу светлината. Започна да опипва за очилата си в тъмното.

— Аз съм, Колин — прошепна момчето и обърна светлината към себе си. По някаква неизвестна причина беше облякъл лабораторна престилка, а на светлината от фенерчето лицето му изглеждаше някак възрастно, прекалено сериозно.

— Какво има? — попита Дануърти отново.

— Нищо — прошепна Колин. — Изписват ви.

— Колко е часът?

— Четири. — Колин бутна чехлите му към него и насочи фенерчето към гардероба. — Побързайте. — Взе халата му от закачалката и му го подаде. — Тя може да се върне всеки момент.

Дануърти се замота с халата и чехлите, без въобще да се е събудил и без да спира да се чуди защо го изписват в този странен час на денонощието и къде се е дянала сестрата.

Колин отиде до вратата и надникна навън. Изключи фенерчето, пъхна го в джоба на прекалено голямата за него престилка и надникна в коридора.

— Чисто е — каза той и махна на Дануърти. — Уилям я е завел в склада за бельото.

— Кого? Сестрата? — попита Дануърти, който още беше като замаян. — А тя защо има дежурство?

— Не сестрата. Старшата. Уилям ще я задържи там, докато се измъкнем.

— Ами госпожа Гадсън?

Колин го погледна дяволито.

— Сега чете на господин Латимър. Все трябваше да я пратя някъде, а господин Латимър и без това не я чува.

— И той отвори вратата. Точно пред нея беше поставена инвалидна количка.

— Мога да вървя и сам — каза Дануърти.

— Няма време — прошепна Колин. — Ако пък някой ни види, ще мога да кажа, че те водя към скенера.

Дануърти се подчини и остави Колин да го повози по целия коридор, включително и покрай склада за бельото и стаята на Латимър. През вратата чу смътно гласа на госпожа Гадсън, която в този момент четеше от „Изход“.

Колин продължи на пръсти чак до края на коридора, след което подкара количката със скорост, която за нищо на света не можеше да се нарече подходяща за откарване на пациент до скенера, после минаха по още един коридор, свиха зад някакъв ъгъл и се озоваха пред страничната врата, от другата страна на която ги чакаше огромен плакат с надпис: „КРАЯТ НА СВЕТА ИДВА“.

В алеята беше тъмно като в рог, а освен това валеше като из ведро. Дануърти видя съвсем смътно линейката, паркирана в края на улицата. Колин задумка по задната й врата с юмрук и оттам изскочи лекарката, която беше помогнала при докарването на Бадри в болницата. И която беше скандирала пред „Брейзноуз“.

— Можете ли да се качите? — попита тя и се изчерви.

Дануърти кимна и се изправи.

— После дръпни вратите — каза тя на Колин и мина да се качи отпред.

— Само не ми казвай, че и тя е приятелка на Уилям — рече Дануърти, докато я гледаше как се отдалечава.

— Разбира се — отвърна Колин. — Попита ме според мен как щяла да е Гадсъновица като свекърва. — Той помогна на Дануърти да стъпи на стъпалото и да се качи в линейката.

— Къде е Бадри? — попита Дануърти, докато избърсваше очилата си от дъждовните капки.

Колин затвори вратата.

— В „Балиол“. Откарахме го първи, за да може да нагласи мрежата. — Той погледна напрегнато през задното стъкло. — Искрено се надявам, че Старшата няма да задейства алармата, преди да сме тръгнали.

— Не бих се притеснявал за това — рече Дануърти. Вече му беше станало ясно, че през цялото време е подценявал качествата на Уилям. Старшата сестра сигурно в момента беше легнала на скута му в склада за бельото и бродираше инициали върху някоя хавлиена кърпа.

Колин включи фенерчето и го насочи към носилката.

— Донесъл съм ти костюма — каза той и подаде на Дануърти черния сюртук.

Дануърти съблече халата си и облече дрехата. Линейката потегли и той за малко да се търколи. Седна на страничната пейка и се подпря на клатушкащата се стена, за да обуе черния чорапогащник.

Приятелката на Уилям от „Бърза помощ“ не беше включила сирената, но при скоростта, с която се движеха, по-добре да я беше включила. Дануърти висеше на каишката над главата си с едната ръка, а с другата си нахлузваше бричовете. Колин се протегна към ботушите и за малко да направи кълбо напред.

— Намерихме ти пелерина — каза той. — Господин Финч я нае от Обществото по класически театър. — И я развя. Беше от Викторианската епоха — черна и подплатена с червена коприна. Той я метна на раменете на Дануърти.

— Тия пък какво са поставяли? „Дракула“ ли?

Линейката наби спирачки и лекарката отвори вратата със замах. Колин помогна на Дануърти да слезе, като придържаше тежката пелерина като верен паж. Промъкнаха се под портала. Дъждът барабанеше по каменните плочи, чуваше се и някакво дрънчене.

— Какво е това? — попита Дануърти.

— „Когато най-сетне Спасителят дойде“ — отговори му Колин. — Американките го репетират за някакво църковно мероприятие. Некротично, нали?

— Госпожа Гадсън каза, че репетирали по всяко време на денонощието, но и представа си нямах, че има предвид и пет сутринта.

— Концертът е тази вечер — обясни Колин.

— Тази вечер? — учуди се Дануърти, но веднага си даде сметка, че вече е петнайсети януари. Шести — по Юлианския календар. Богоявление. Пристигането на влъхвите.

Финч се приближи с бързи стъпки към тях, понесъл чадър.

— Съжалявам, че позакъснях — каза той и вдигна чадъра над Дануърти, — но не можах да намеря чадър. Представа си нямате колко от задържаните под карантина излизат с тях и ги забравят някъде. Особено американките…

Дануърти тръгна през вътрешния двор.

— Готово ли е всичко?

— Лекарският екип още не е пристигнал — отвърна Финч, докато се опитваше да го опази от дъжда, — но Уилям Гадсън току-що се обади и каза, че всичко е уредено и тя щяла да пристигне съвсем скоро.

Дануърти въобще нямаше да се изненада, ако старшата сестра поемеше доброволно това задължение.

— Искрено се надявам, че Уилям няма да реши някой ден да се отдаде на престъпен живот — каза той.

— О, не мисля, че има такава опасност, сър. Майка му никога няма да позволи такова нещо. — Финч подтичваше, за да не изостава. — Господин Шодхури проверява предварителните координати. Госпожа Монтоя също е тук.

Дануърти спря.

— Монтоя ли? Какво има?

— Не знам, сър. Каза, че имала някаква информация за вас.

„Не сега — помисли си той. — Не и когато сме вече толкова близко до целта.“

Влезе в лабораторията. Бадри беше застанал пред конзолата, а Монтоя — облечена в якето си на терорист и окаляните си дънки — се беше навела над него и наблюдаваше екрана. Бадри й каза нещо, а тя поклати глава и си погледна часовника. После вдигна поглед и видя Дануърти. На лицето й се изписа състрадание. Тя се изправи и бръкна в джоба на ризата си.

„Не“ — помисли си Дануърти.

Тя се приближи към него.

— Не знаех, че планирате това — каза тя и му подаде един сгънат лист. — Искам да помогна. С тази информация трябваше да борави Киврин, когато беше нейното спускане.

Той погледна листа в ръката си. Беше карта.

— Това е мястото на спускането. — Тя посочи едно кръстче върху черната линия. — А това е Скендгейт. Ще го познаете по църквата. Норманска, над паравана пред олтара има стенописи. Има и статуя на свети Антоний.

— Тя му се усмихна. — Покровителят на изгубените неща. Намерих я вчера. — Тя посочи още няколко кръстчета. — Ако по някакво стечение на обстоятелствата не е отишла в Скендгейт, най-вероятните други селца са Есткоут, Хенефелд и Шривендъм. На гърба съм написала отличителните им черти.

Бадри се изправи и се приближи. Изглеждаше още по-крехък отпреди, ако това въобще беше възможно, и се движеше бавно, съвсем като старец.

— Каквито и променливи да въвеждам, все получавам минимално отклонение — каза той и постави ръка под ребрата си. — Пуснал съм режим на прекъснато включване, което означава, че мрежата се отваря за пет минути на всеки два часа. По този начин можем да я задържим в действие за около двайсет и четири часа, а ако имаме късмет — и за трийсет и шест.

Дануърти се зачуди на колко такива интервала ще се задържи самият Бадри. Изглеждаше съвсем съсипан.

— Когато видите проблясъци или началото на влажна кондензация, веднага отивате в зоната за рандевуто — продължи Бадри.

— Ами ако е тъмно? — попита Колин. Той си беше свалил лабораторната престилка и Дануърти видя, че под нея е облякъл костюма си на оръженосец.

— Пак трябва да виждате проблясъците, а освен това ние ще ви се обадим — обясни Бадри, изохка и пак се хвана за ребрата. — Имунизирани ли сте?

— Да.

— Добре. Значи сега чакаме само лекарския екип. — Той погледна Дануърти втренчено. — Сигурен ли сте, че можете да издържите на това?

— А ти? — попита на свой ред Дануърти.

В този момент вратата се отвори и в лабораторията влезе приятелката на Уилям — медицинската сестра. Беше облечена в шлифер и когато видя Дануърти, се изчерви.

— Уилям каза, че имате нужда от медицински екип. Кажете какво да правя?

Монтоя поведе Дануърти към един очертан с тебешир кръг под мрежата.

— Ще си останеш с очилата, така ли?

— Да — отвърна той. — Можеш да ги потърсиш после в двора на църквата.

— Сигурна съм, че няма да са там — рече му тя някак тържествено. — Ще легнеш ли, или предпочиташ да си седнал?

Той се сети как Киврин беше лежала с ръка през лицето, безпомощна и сляпа, и отговори:

— Ще стоя прав.

Колин донесе една преносима кислородна инсталация и каза:

— Не бива да ходиш сам.

— Трябва, Колин.

— Защо?

— Защото е много опасно. Представа си нямаш какво е било по време на Черната смърт.

— Напротив, имам. Прочетох книгата два пъти, а освен това съм си направил… — Той спря. — Знам всичко за Черната смърт. Освен това, ако е наистина толкова опасно, не бива да отиваш сам. Няма да ти се пречкам, обещавам.

— Колин — каза Дануърти отчаяно, — поел съм отговорност за теб. Не мога да те взема.

— Сестрата пита какво да прави — прекъсна ги Бадри.

— Ако не се върнеш, никога няма да разбера какво ти се е случило — каза Колин и хукна навън.

Бадри обиколи Дануърти съвсем бавно, за да направи необходимите измервания. По едно време се намръщи, хвана се за ребрата и продължи да мери. Сестрата дойде с една спринцовка. Дануърти нави ръкава си.

— Искам да знаете, че въобще не одобрявам това — каза тя, докато дезинфектираше мястото. — И на двамата мястото ви е в болницата.

Бадри изчака Дануърти да си свали ръкава и направи още няколко замервания. Колин внесе един уред за сканиране и излезе, без въобще да поглежда Дануърти.

Дануърти гледаше екраните. Чуваше дрънченето на майсторките по камбаните — звучеше почти като музика, понеже вратата беше затворена. После Колин я отвори и вкара бутилка кислород. После застана до Монтоя, за да гледа как се променят числата по екраните.

Щитовете се спуснаха към пода, докоснаха го, малко се понагънаха. Колин каза нещо на Монтоя, тя вдигна поглед, понамръщи се, а после кимна и се обърна към екраните. Колин се приближи до мрежата.

— Какво правиш? — попита Дануърти.

— Една от завесите се е закачила — отвърна момчето, мина от другата страна и подръпна гънката.

— Готови? — попита Бадри.

— Да — отговори Колин и отстъпи към вратата. — Не, чакайте. — Той се върна до щитовете. — Не трябва ли да си свалиш очилата? Може някой да те види.

Дануърти си свали очилата и ги пъхна в пазвата си.

— Ако не се върнеш, тръгвам да те търся — каза Колин, отстъпи назад и извика: — Готово!

Дануърти погледна екраните. Виждаше ги като в мъгла. Монтоя също му беше замъглена — виждаше само, че се е навела над рамото на Бадри. Бадри каза нещо по микрофона.

Дануърти затвори очи. Чуваше как майсторките по камбаните се упражняват с „Когато най-сетне Спасителят дойде“. Отвори очи.

— Сега — каза Бадри и натисна едно копче, а Колин се спусна към щитовете, шмугна се под тях и прегърна Дануърти с всичка сила.