Кони Уилис
Книга на Страшния съд (24)

22.

Киврин успя да накара Агнес да си легне едва преди съмване. Пристигането на „тримата мъдреци“, както тя продължаваше да ги нарича, я беше разбудило напълно и тя отказа дори да помисли за лягане, защото се страхуваше, че може да пропусне нещо, макар че беше съвсем изтощена.

Ходеше по петите на Киврин, докато тя се опитваше да помогне на Еливис да внесе храната за пиршеството, хленчеше, че е гладна, а след като софрата накрая беше готова и пиршеството започна, отказа да яде.

Киврин нямаше време да се разправя с нея. От кухнята трябваше да се пренасят през двора блюдо след блюдо, безброй тави с еленско и печено свинско, както и един огромен пай — Киврин очакваше, че при разрязването му ще се разлетят косове. Според свещеника от протестантската църква постът се бе спазвал и между среднощната служба и тази на коледната сутрин, но всички до един, включително пратеникът на епископа, лапаха като невидели от печените фазани и гъски и задушеното заешко с шафранов сос. И пиеха. Особено „тримата мъдреци“, които непрестанно поръчваха на слугите още вино.

Вече бяха пили повече от достатъчно. Монахът точеше лиги към Мейзри, а писарят, който беше пиян още при пристигането им, почти беше паднал под масата. Пратеникът на епископа поглъщаше повече и от двамата, непрестанно даваше знаци на Роузмунд да му носи паницата за гощаване, а жестовете му ставаха все по-широки и неточни след всяка глътка.

„Чудесно — мислеше си Киврин. — Може така да се напие, че да забрави как е обещал на лейди Имейн да ме отведе в женския метох в Годстоу.“ Тя носеше паницата на Гавин с надеждата да й се удаде възможност да го попита къде е мястото на спускането, но той се веселеше с помощниците на сър Блоет, които непрестанно я караха да носи още пиво и месо. По едно време Агнес заспа дълбоко с подпряна на ръчичката главица и Киврин я вдигна внимателно и я отнесе на горния етаж в моминската стая на Роузмунд.

Вратата над тях се отвори.

— Лейди Катрин — чу се гласът на Еливис, която беше понесла множество завивки. — Много съм ви благодарна, че сте тук. Нуждая се от помощта ви.

Агнес се размърда.

— Донесете ми чаршафите от тавана — каза Еливис. — Църковните служители ще спят в това легло, а сестрата на сър Блоет и нейните слугини — на тавана.

— А аз къде ще спя? — попита Агнес и изскочи от прегръдката на Киврин.

— Ние ще спим в плевнята — отвърна Еливис. — Но трябва да почакаш да оправим леглата, Агнес. Иди да си поиграеш.

На Агнес не й трябваха много увещания. Тя заприпка по стълбите, размахала малката си ръчица, за да дрънчи звънчето й.

Еливис подаде завивките на Киврин.

— Тези ги отнесете на тавана, а от резбования скрин на мъжа ми донесете хермелиновата завивка.

— Колко дни мислите, че ще останат пратеникът на епископа и хората му?

— Не знам — отвърна Еливис, но видимо бе напрегната. — Моля се на Бога да не е за повече от две седмици, защото няма да имаме достатъчно месо. Гледайте да не забравите хубавите възглавници.

Две седмици беше повече от достатъчно. Това означаваше доста време след датата за рандевуто, а и църковните отци въобще не приличаха на хора, които ще си тръгнат всеки момент. Когато Киврин слезе от таванското помещение с чаршафите и завивките, пратеникът на епископа беше заспал на високия трон и хъркаше силно, а писарят си беше вдигнал краката на масата. Монахът беше притиснал една от слугините на сър Блоет в ъгъла. Гавин беше потънал вдън земя.

Киврин отнесе чаршафите и хермелиновата завивка на Еливис, след което й предложи да започне да носи неща към плевнята.

— Агнес е много уморена — каза тя. — Трябва да я сложа да си ляга.

Еливис се беше захванала да набухва една от тежките дълги възглавници и само кимна разсеяно, при което Киврин направо хукна надолу по стълбите и продължи да тича през двора. Гавин го нямаше нито в конюшнята, нито в пивоварната. Тя се помая около нужника, докато не се появиха двама от червенокосите младежи, които я изгледаха с неприкрито любопитство, и тръгна към плевнята. Може би Гавин пак се беше усамотил някъде с Мейзри или пък се беше присъединил към селското пиршество на полето. Докато разстилаше слама по голия дървен под на тавана, чу силен смях и веселба.

Постла кожите и шитите завивки върху сламата, слезе долу, мина през тясното пространство между двете сгради и се опита да го намери. Селяните бяха наклали голям огън пред двора на църквата и сега стояха около него и пиеха от големи рогове. На светлината от огъня Киврин виждаше зачервените лица на иконома и на бащата на Мейзри, но Гавин го нямаше.

Нямаше го и из целия двор. До портата стоеше Роузмунд, увита в пелерината си.

— Какво правиш на тоя студ? — попита я Киврин.

— Чакам баща ми — отвърна Роузмунд. — Гавин ми каза, че го очаква преди зазоряване.

— А Гавин виждала ли си го?

— Да. В конюшнята е.

Киврин погледна неспокойно към конюшнята.

— Тук е много студено да го чакаш. Иди да се сгрееш в къщата, а аз ще кажа на Гавин да те извика веднага щом баща ти се появи.

— Не, ще чакам тук — отсече Роузмунд. — Той обеща, че ще си дойде при нас преди Коледа. — Гласът й потрепери.

Киврин вдигна фенера си. Роузмунд не плачеше, но страните й бяха зачервени. Какво ли бе направил този път сър Блоет, та се беше наложило Роузмунд да се крие от него? А може би се беше изплашила от монаха или пък от пияния писар?

Киврин я хвана за ръката.

— Можеш да го чакаш и в кухнята, там също е топло — рече тя.

— Баща ми обеща, че ще дойде каквото и да се случи.

„И какво ще направи? — зачуди се Киврин. — Ще изхвърли свещениците? Или пък ще разтури годежа ти със сър Блоет?“ „Татко никога няма да позволи да ми се случи нещо лошо“ — беше казала Роузмунд, но вече беше обявена и датата на сватбата, така че той едва ли можеше да разтури годежа и по този начин да разгневи сър Блоет, който имаше „много влиятелни приятели“.

Киврин отведе Роузмунд в кухнята и каза на Мейзри да й приготви чаша топло вино.

— Ще ида да кажа на Гавин да те повика веднага щом баща ти пристигне — каза тя и се отправи към конюшнята, но Гавин го нямаше — нито там, нито в пивоварната.

Тя влезе в къщата, замислена дали Имейн пак не го е изпратила някъде. Имейн обаче беше седнала до събудения очевидно против волята си пратеник на епископа, за да му реди нещо с решителен тон, а Гавин беше до огъня, в компанията на сър Блоет и хората му, включително двамата, които бяха излезли от клозета.

Киврин се сви на пейката за бедняците до паравана. Нямаше никакъв начин дори да се приближи до него, камо ли да му заговори за мястото на спускането.

— Дай си ми го! — изхленчи Агнес. Тя и другите деца бяха застанали до стълбата. Момченцата си подаваха Блеки, галеха го и го пипаха по ушите. Сигурно Агнес беше отишла до конюшнята да вземе кутрето, докато Киврин беше обикаляла около плевнята.

— Той си е мой! — викаше Агнес и посягаше към кученцето. Едно момченце дръпна Блеки настрани. — Дай си ми го!

Киврин се изправи.

— Както си яздех из гората, се натъкнах на една девойка — каза Гавин високо. — Бяха я нападнали крадци и беше тежко ранена — главата й беше разцепена и течеше много кръв.

Киврин се поколеба, вперила поглед в Агнес, която налагаше момченцето по ръката, и си седна.

— „Благородна девице — казах аз, — кой ти е причинил това злодеяние?“ — разказваше Гавин, — но тя не можеше да каже нищо за раните си.

Агнес вече се беше сдобила с паленцето и сега го притискаше към гърдите си. Киврин трябваше да отиде и да спаси бедното същество, но не помръдваше от мястото си, а само леко се беше наклонила, за да може да вижда Гавин. „Кажи им къде си ме намерил — опитваше се да му внуши тя. — Кажи им къде точно в гората.“

— „Аз съм ваш васал и ще намеря злосторниците — казах аз, — но се страхувам да ви оставя в такова жалко състояние“. — Той говореше без да сваля поглед от Еливис. — Тя обаче дойде на себе си и ме замоли да тръгна и да намеря тези, които я бяха наранили.

Еливис стана и тръгна към вратата. Постоя малко при нея с доста нервно изражение, след което се върна и отново седна на мястото си.

— Не! — изпищя Агнес. Сега пък Блеки беше попаднал в ръцете на един от червенокосите мъже на сър Блоет, който го беше вдигнал високо във въздуха. Ако Киврин не се намесеше, за да го спаси, много скоро щяха да го задушат до смърт. Освен това вече нямаше никакъв смисъл да продължава да слуша приказката за „спасената в гората девойка“, която очевидно трябваше да впечатли лейди Еливис, а не да разкаже истинската случка. Киврин се запъти към децата.

— Крадците не бяха изминали дълъг път — каза Гавин, — та намерих съвсем лесно следите им и тръгнах по тях, пришпорвайки жребеца си.

Племенникът на сър Блоет размяташе Блеки за предните крачета и кученцето скимтеше жалостиво.

— Киврин! — извика Агнес когато я видя да се приближава, и се хвана за краката й. Племенникът на сър Блоет незабавно подаде кутрето на Киврин и се отдалечи, а децата се разбягаха във всички посоки.

— Ти спаси Блеки! — рече Агнес и посегна към кученцето.

Киврин поклати глава и каза:

— Време е да си лягаш.

— Не съм уморена! — изхленчи Агнес съвсем неубедително и потърка очи.

— Блеки е уморен — обясни Киврин и приклекна до Агнес, — но няма да си легне, докато и ти не направиш същото.

Този довод като че ли хвана вниманието й и преди да е успяла да намери уловката в него, Киврин й подаде Блеки, настани го в скута й като бебенце и гушна и двамата.

— Блеки много ще се радва да му разкажеш някоя приказка — говореше Киврин, докато вървеше към вратата.

— Скоро се озовах на едно място, което не познавах — рече Гавин в този момент. — Някаква тъмна гора.

Киврин понесе товара си навън, а после и през двора.

— Блеки обича приказки за котки — каза Агнес и нежно залюля малкото кученце.

— Ами тогава трябва да му разкажеш някоя приказка за котка — каза Киврин и взе кутрето, докато Агнес се катереше нагоре по стълбата. То вече беше заспало, изтощено от прехвърлянето от ръка на ръка. Киврин го сложи в сламата.

— За някоя лоша котка — каза Агнес и пак го взе. — Аз няма да спя, само ще си полегна с Блеки и затова няма да си свалям дрешките.

— Добре, недей — съгласи се Киврин и зави и Агнес, и палето с една тежка кожа. И без това в плевнята беше прекалено студено, че да я съблича.

— Блеки много ще се радва да ми носи звънчето — каза Агнес и се опита да му го нахлузи през главата.

— Едва ли — каза Киврин и й конфискува звънчето. След това ги зави с още една кожа и се примъкна до момиченцето, което долепи телцето си до нейното.

— Имало едно време една лоша котка — рече Агнес и започна да се прозява. — Татко й й казал да не ходи в гората, но тя въобще не го слушала. — Бореше се неистово с нападащия я сън, търкаше си очите и измисляше нови и нови приключения за лошата котка, но мракът и топлината на тежката кожа накрая я победиха.

Киврин продължи да лежи до нея, докато дишането й стана леко и равномерно, след което внимателно освободи Блеки от ръцете й и го сложи в сламата.

Агнес се намръщи насън и протегна ръка към него, а Киврин я прегърна. Трябваше да стане и да намери Гавин. Рандевуто беше след по-малко от седмица.

Агнес се размърда и се притисна още по-плътно до нея, косицата й галеше страната на Киврин.

„А теб как ли ще те напусна? — помисли си Киврин. — Ами Роузмунд? И отец Рош?“ И заспа.

Когато се събуди, вече почти се беше зазорило, а Роузмунд се беше мушнала под кожите до Агнес. Киврин ги остави да спят, слезе от тавана на плевнята и мина през сивия двор, изплашена, че е пропуснала камбаната за сутрешната служба. Гавин обаче още седеше до огъня, а пратеникът на епископа клюмаше и слушаше лейди Имейн.

Монахът продължаваше да седи в ъгъла с ръка около Мейзри, но писарят беше изчезнал някъде. Сигурно се беше напил и го бяха отнесли в леглото.

Децата сигурно също бяха сложени да си легнат, а някои от жените очевидно се бяха качили да си починат на тавана. Киврин не видя нито сестрата на сър Блоет, нито роднината от Дорсит.

— „Спри, крадецо! — извиках аз — казваше в този момент Гавин, — защото ще вляза в честна схватка с теб.“

— Киврин се чудеше дали това още беше историята за спасената девойка, или някое от приключенията на сър Ланселот. Невъзможно беше да се отгатне, а ако целта на разказа беше да бъде впечатлена лейди Еливис, то тя нямаше да може да бъде постигната. Еливис не беше в салона. Онова, което беше останало от публиката на Гавин, също не изглеждаше особено впечатлено. Двама от мъжете хвърляха съвсем лениво зарове на пейката помежду си, а сър Блоет беше заспал с подпряна на масивните си гърди брадичка.

Очевидно Киврин не беше пропуснала нито една възможност да поговори с Гавин като беше заспала, но както изглеждаше, скоро нямаше да се появи такава. Можеше просто да си остане с Агнес в плевнята. Щеше да се наложи сама да създаде възможност — да причака Гавин, когато той е тръгнал към нужника, или да го настигне по пътя за сутрешната служба и да му прошепне: „Чакай ме в конюшнята.“

Църковните служители като че ли нямаше да си тръгнат скоро, освен ако не свършеше виното, но тя не искаше да рискува като залага само на това. Можеше например мъжете да решат да идат на лов на другия ден, или пък можеше да се промени времето, но независимо от това дали пратеникът на епископа и хиените му щяха да си тръгнат, или не, до рандевуто оставаха само пет дни. Не, четири, защото вече беше Коледа.

— Той вдигна меча си за коварен удар — разказваше Гавин, като дори се изправи, за да илюстрира думите си, — и ако го беше стоварил толкова силно, колкото възнамеряваше, щеше да ми разцепи главата на две.

— Лейди Катрин — обърна се към нея Имейн. Беше станала и й даваше знаци да се приближи. Пратеникът на епископа я гледаше с интерес. Сърцето й заби лудо. Каква ли интрига бяха замислили тия двамата? Но още преди да мине през залата, Имейн заряза свещеника, приближи се до нея и й подаде нещо, увито в ленена кърпа.

— Отнесете това на отец Рош за службата — каза тя и разгърна кърпата, за да може Киврин да види восъчните свещи вътре. — Предайте му да ги сложи на олтара и му кажете да не гаси пламъците с пръсти, защото така се чупи фитилът. Кажете му да приготви добре църквата, защото пратеникът на епископа може да отслужи литургията тази сутрин. Искам църквата да прилича на Божия обител, а не на свинска кочина. И му наредете да си облече чисто расо.

„Значи ще си получиш заветната литургия в крайна сметка — помисли си Киврин и тръгна бързо през двора и между постройките. — А и от мен се отърва. Единственото, от което се нуждаеш сега, е да се отървеш и от отец Рош като убедиш пратеника на епископа да го разпопи или да го отведе в Байсестърското абатство.“

На полето нямаше никого. Пламъците на угасващия огън играеха бледо на сивкавата светлина, а снегът, който се беше разтопил около него, замръзваше отново на леденостудени локви. Селяните сигурно си бяха легнали и тя се зачуди дали и отец Рош е направил същото. От къщата му обаче не излизаше никаква струйка дим, а когато Киврин почука на вратата, не й отвори никой. Тя мина по пътеката и влезе през страничната врата на църквата. Вътре беше съвсем тъмно и много по-студено, отколкото по време на нощната служба.

— Отец Рош — извика тихо Киврин и започна да опипва пътя си слепешком, за да стигне до статуята на св. Катерина.

Той не отговори, но Киврин чуваше гласа му да нарежда нещо. Беше паднал на колене пред олтара.

— Пази тези, които са пътували надалеч тази нощ, и ги щади от опасности и болести по пътя — говореше той и мекият му глас й напомни за нощта на бълнуването й, когато тя се беше чувствала толкова зле, а същият този глас я беше успокоявал и утешавал. Напомняше й и за господин Дануърти. Тя не го повика втори път, а остана на мястото си, подпряна на леденостудената статуя, заслушана в гласа, който изпълваше мрака.

— Сър Блоет и семейството му дойдоха за службата чак от Кърси заедно с цялата прислуга — говореше той. — А също и Теодулф Фрийман от Хенефелд. Снегът спря вчера и небето засия съвсем ясно за нощта на светото Рождество Христово. — И той продължи все с този тон и в същия дух — досущ като нея, когато уж се молеше на записващото си устройство. За етикета при посещаването на литургията и прогнозата за времето.

От прозорчетата беше започнала да нахлува светлина и Киврин вече виждаше отеца през филиграните на преградата — омърляното му и разнищено по подгъва расо, грубото недодялано лице в сравнение с аристократичните черти на пратеника на епископа и изтънченото лице на писаря.

— В тази благословена нощ след края на литургията пристигна пратеник на епископа, а заедно с него и двама свещеници — и тримата все мъже с много ум в главата и доброта в сърцето — молеше се Рош.

„Я не се подлъгвай по златото и скъпите дрехи — помисли Киврин. — Ти струваш колкото десетина като тях. — «Пратеникът на епископа ще отслужи коледната литургия», беше й казала Имейн, без въобще да се бе притеснила, че той нито е постил като хората, нито бе дошъл до църквата, за да се приготви за литургията. — Струваш колкото петдесет такива — мислеше си Киврин. — Даже сто.“

— От Оксънфорд се носят слухове за болест. Ратаят Торд се чувства по-добре, макар че му наредих да не идва толкова надалеч за службата. Уктреда беше прекалено немощна, за да дойде. Занесох й супа, но не пожела да я яде. Уолтеф започна да повръща след танците заради многото пиво. Гита си изгори ръката на огъня, докато вадеше едно дръвце. Не се страхувам, въпреки че последните дни са дошли, дните на гнева и страшния съд, защото Ти изпрати голяма помощ.

Голяма помощ! Нямаше да получи никаква помощ, ако тя продължеше да стои и да го слуша още малко. Слънцето вече се беше вдигнало и в розовозлатистата светлина, която проникваше в църквата, тя виждаше накапалата покрай свещите лой и едно голямо петно восък върху покривката на олтара. Дните на гнева и страшния съд наистина щяха да са много подходящи думи, ако църквата изглеждаше по този начин при пристигането на лейди Имейн за службата.

— Отец Рош — каза Киврин.

Рош се извърна мигновено и се опита да стане, но краката му, изглежда, се бяха вкочанили от студа. Лицето му бе стреснато, дори изплашено и Киврин побърза да каже:

— Аз съм, Катрин. — И се придвижи към един от прозорците, за да може той да я види.

Той се прекръсти, все още стреснат, и Киврин се зачуди дали по време на молитвите си задрямва, та сега му трябва време да се разбуди.

— Лейди Имейн ме изпрати да ви донеса свещи — каза тя и заобиколи преградата, за да стигне до него. — Нареди ми да ви кажа да ги поставите в сребърните свещници, от двете страни на олтара. Нареди ми да ви кажа… — Тя спря, защото се засрами, че трябва да предава заповедите на Имейн. — Дойдох да ви помогна да подготвите църквата за литургията. Какво да направя? Да излъскам ли свещниците? — И тя му подаде свещите.

Той нито ги пое, нито каза думица и тя се зачуди дали в желанието си да го предпази от гнева на Имейн не беше нарушила някое правило. На жените не им бе разрешено да докосват предметите, които се използваха в литургията. Може би не им бе разрешено и да подават свещите.

— Не мога ли да ви помогна? — попита тя. — Не биваше ли да идвам в тази част при олтара?

Рош като че ли изведнъж се окопити.

— Няма място, където слугите на Бога да не могат да отидат — рече той. Взе свещите от ръката й и ги постави върху олтара. — Но такава като вас не бива да върши толкова скромна работа.

— Тази работа е в служба на Бога — рече тя рязко. После взе наполовина изгорелите свещи от тежкия разклонен свещник. Навсякъде по него беше накапал восък.

— Ще ни трябва малко пясък — каза Киврин, — както и нож да изстържа восъка.

Той незабавно се отправи да ги набави и докато го нямаше, тя набързо свали свещите от преградата към олтара и ги замени с лоени.

Отчето се върна с пясъка, няколко мръсни парцала и едно бледо копие на нож. Все пак вършеше работа за восъка и Киврин започна най-напред с петното на покривката, обработвайки го с голяма бързина, защото се притесни, че може да не им стигне времето. Пратеникът на епископа не се беше разбързал да става от тройното място, за да се приготвя за службата, но кой знае колко щеше да издържи на словесния порой от страна на лейди Имейн.

„Аз също нямам никакво време“ — мислеше си Киврин, докато лъскаше свещниците. Беше си казвала, че има предостатъчно време, но беше прекарала цялата нощ в упорито преследване на Гавин, а не беше успяла дори да се доближи до него. А днес той можеше да реши да отиде на лов или да спасява и други „благородни девици“, или пък пратеникът на епископа и неговите лакеи можеха да изпият всичкото вино и да се отправят в търсене на още, повлекли и нея със себе си.

„Няма място, където слугите на Бога да не могат да отидат“, беше казал Рош. „Освен до мястото на спускането — мислеше си тя. — Освен у дома.“

Тя яростно затърка с влажния пясък някакъв восък, при което опръска отец Рош.

— Съжалявам — каза Киврин. — Лейди Имейн… — И спря.

Нямаше смисъл да му казва, че са я изгонили. Ако той се опиташе да поговори с лейди Имейн за нея, щеше да стане още по-лошо. Освен това не искаше да го прокудят в Озни само защото се е опитвал да й помогне.

Той обаче я чакаше да довърши.

— Лейди Имейн ми нареди да ви предам, че пратеникът на епископа ще отслужи коледната литургия — каза тя.

— Ще бъде истинска благодат да чуем такъв човек на рождеството на Иисус Христос — отвърна отецът и остави излъскания вече потир.

Рождеството на Иисус Христос. Тя се опита да си представи църквата „Св. Богородица“ на днешния ден с цялата музика и топлина, с лазерните свещи, потрепващи в свещниците от неръждаема стомана, но картината беше само бледа представа — замъглена и нереална.

Тя постави свещниците от двете страни на олтара. Проблясваха едва забележимо на слабата светлина от прозорчетата. Постави три от свещите на лейди Имейн в тях и малко приближи левия към олтара, за да са на равно разстояние.

Не можеше да се направи нищо за расото на отец Рош, което Имейн знаеше отлично, че му е единствено. Отецът се беше изцапал по ръкавите с влажния пясък и Киврин го поизтупа.

— Трябва да се върна, за да събудя Агнес и Роузмунд за службата — каза тя, като изтупа и предната част на расото, след което продължи, почти без да си дава сметка какво казва: — Лейди Имейн помоли пратеника на епископа да ме отведат с тях в Годстоу.

— Бог те е изпратил тук, за да ни помагаш — каза той. — Той няма да позволи да те отнемат от нас.

„Де да можех да ти вярвам“ — мислеше си Киврин, докато се връщаше към къщата. Все още нямаше и помен от живот наоколо, макар че от два от покривите се точеха струйки дим, а кравата беше пусната да пасе и бе дошла до огъня, където снегът се беше разтопил. „Може би вече всички спят и ще мога да разбудя Гавин, за да го попитам къде е мястото на спускането“ — помисли тя, но в този момент видя, че към нея се приближават Роузмунд и Агнес. Изглеждаха съвсем определено по-зле по отношение на дрехите си. Кадифената рокля на Роузмунд беше цялата в слама и плява, а Агнес беше същата и в главата. Щом видя Киврин, тя се изтръгна от ръцете на Роузмунд и хукна към нея.

— Трябваше още да спите — каза Киврин и започна да маха сламките от дрешките и косата й.

— Дойдоха някакви мъже — отвърна малката. — Те ни събудиха.

Киврин погледна озадачено Роузмунд.

— Да не би да се е върнал баща ви?

— Не — отвърна тя. — Представа си нямам кои са тези. Мисля, че може да са слуги на пратеника на епископа.

Оказа се права. Бяха четирима монаси с две изтощени магарета и очевидно едва сега бяха настигнали господаря си. Разтовариха два големи сандъка, няколко платнени чувала и едно огромно буре вино.

— Май ще останат доста време — изкоментира Агнес.

— Да — съгласи се Киврин. „Бог те е изпратил тук. Той няма да позволи да те отнемат от нас.“ — Ела — обърна се тя весело към момиченцето. — Ела да те среша.

Отведе Агнес вътре и я поспретна, после тръгнаха към черквата.

В багажа на епископския пратеник освен виното очевидно беше имало и нови одеяния. Той самият беше облечен в черен кадифен филон над ослепително белите дрехи, а монахът от цистерианския орден блестеше от великолепие в метри златотъкан брокат и златиста бродерия. Писарят беше потънал вдън земя, същото се отнасяше и за отец Рош, който сигурно беше прогонен заради мръсното си расо. Киврин погледна към задната част на църквата, като се надяваше, че поне са му разрешили да се порадва на присъствието на този „свят човек“, но не можа да го види сред селяните.

Самите селяни също изглеждаха доста по-омърляни, а някои съвсем явно имаха голям махмурлук. Каквото всъщност беше състоянието и на самия пратеник на епископа. Той препускаше през словата на службата монотонно и с акцент, поради който Киврин не разбираше почти нищо. Нямаше нищо общо с латинския на отец Рош. Нито с това, на което я бяха учили Латимър и свещеникът от протестантската църква.

С напредването на службата пратеникът говореше все по-бързо и по-бързо, сякаш нямаше търпение да свърши. Лейди Имейн обаче като че ли не забелязваше това. Тя изглеждаше сериозна и тържествена и кимаше одобрително, заслушана в проповедта, която май беше за отказването от светските изкушения.

Докато обаче излизаха след литургията, тя спря на вратата на църквата и погледна към камбанарията със стиснати неодобрително устни, „Сега пък какво? — зачуди се Киврин. — Някоя прашинка на камбаната може би?“

— Видяхте ли как изглеждаше църквата, лейди Иволда? — попита Имейн ядосано сестрата на сър Блоет. — Не беше поставил никакви свещи на прозорците над олтара, а само кандила като тези, дето ги използват селяните. Трябва да си поговоря с него. Направо унижи дома ни пред епископа.

И се запъти към камбанарията, обзета от добродетелен гняв. „А ако беше поставил свещи — помисли си Киврин, — със сигурност щяха да бъдат или неподходящи, или пък щяха да бъдат сложени на неподходящо място. Или пък щеше да ги изгаси както не трябва.“ Прищя й се да измисли начин, по който да помогне на отец Рош, но Имейн вече беше почти до камбанарията, а Агнес я дърпаше настойчиво за ръката.

— Уморена съм — хленчеше тя. — Искам да си лягам.

Киврин я отведе в плевнята, като се промъкваше сред селяните, които бяха започнали да прииждат за втората част на гощавката. Върху огъня бяха натрупани нови цепеници, а няколко от младите момичета се бяха хванали за ръце и танцуваха около него. Агнес си легна на тавана съвсем охотно, но докато Киврин стигне до къщата, вече беше станала и тичаше през двора подир нея.

— Агнес — рече строго Киврин. — Защо си станала? Нали каза, че си уморена?!

— Блеки е болен.

— Болен ли? — възкликна Киврин. — Какво му е?

— Болен е — само повтори малката, хвана Киврин за ръката и я поведе към плевнята. Блеки лежеше в сламата, без да помръдва. — Ще му направиш ли отвара?

Киврин вдигна палето и веднага го пусна с горчива въздишка. Кученцето беше съвсем изстинало.

— О, Агнес, страхувам се, че е умрял.

Агнес приклекна до него, погледна го с интерес и каза:

— Капеланът на баба умря. Блеки същата треска ли е имал?

„Много му е дошло мачкането“ — помисли си Киврин. Бяха го подмятали от ръка на ръка, бяха го стискали, почти го бяха задушили. Убит от любов. При това на Коледа, макар че Агнес не изглеждаше кой знае колко разстроена.

— Ще му направим ли погребение? — попита тя като внимателно запуши ухото на Блеки с пръст.

„Не“ — отвърна й Киврин наум. През Средновековието не беше имало погребения в кутии за обувки. Хората през този век се бяха отървавали от труповете на животните като ги бяха изхвърляли в някой храсталак или пускали в някой вир.

— Ще го погребем в гората — рече тя, макар че представа си нямаше как точно ще направят това при положение, че земята беше замръзнала. — Под някое дърво.

Едва в този момент Агнес придоби наистина нещастен вид.

— Отец Рош трябва да погребе Блеки в църковния двор — рече тя.

Отец Рош беше готов почти на всичко за малката Агнес, но Киврин не можеше дори да си представи, че може да извърши едно наистина християнско погребение за едно животно. Идеята, че домашните любимци са същества с душа, беше придобила популярност едва през деветнайсети век, но дори и тогава не бяха правени християнски погребения за котки и кучета.

— Аз лично ще кажа заупокойната молитва — обясни Киврин.

— Отец Рош трябва да го погребе в църковния двор — настояваше Агнес. — А след това трябва да удари камбаната.

— Не можем да го погребем преди да са минали Коледните празници — побърза да каже Киврин. — Щом минат, ще попитам отец Рош какво трябва да направим.

Но какво трябваше да направи с телцето засега? Не можеше да го остави тук, където спяха момичетата.

— Ела да занесем Блеки долу — каза тя, взе палето и се огледа за някоя торба, където да го напъха, но не откри нищо. В крайна сметка слязоха долу и го оставиха в ъгъла зад една коса.

Агнес хвърли малко слама отгоре му и каза:

— Ако отец Рош не бие камбаната, Блеки няма да отиде в рая. — И избухна в сълзи.

Киврин половин час я люля в скута си, бърса окъпаното й в сълзи лице и я успокоява.

Откъм двора на къщата се чуваше шум. Киврин се чудеше дали коледното пиршество се е пренесло там, или мъжете се приготвят за лов. Чуваше се пръхтенето и цвиленето на коне.

— Хайде да идем да видим какво става в двора — каза по едно време тя. — Може да се е върнал баща ти.

Агнес избърса носа.

— Ще му кажа за Блеки — рече тя и скочи от скута на Киврин.

Излязоха. Целият двор беше пълен с хора и коне.

— Какво правят? — попита Агнес.

— Не знам — отвърна Киврин, макар че й беше съвсем ясно какво всъщност става. Точно в този момент Коб извеждаше от конюшнята белия жребец на пратеника на епископа, а слугите изнасяха сандъците и торбите, които бяха внесли рано същата сутрин. Лейди Еливис стоеше на вратата и гледаше напрегнато към двора.

— Тръгват ли си? — попита Агнес.

— Не — отвърна Киврин. „Не. Не могат да си тръгнат. Аз още не знам къде е мястото на спускането.“

В този момент излезе монахът, облечен в белите си одежди и пелерината. Коб отново влезе в конюшнята, за да излезе с кобилата, която беше яздила Киврин, когато ходиха в гората да събират бръшлян и зеленика. Изнесе и седло.

— Те си тръгват — каза Агнес.

— Знам — съгласи се този път Киврин. — Виждам.