Кони Уилис
Книга на Страшния съд (36)

34.

— Колин! — извика Дануърти и сграбчи момчето за ръката, когато то се шмугна в мрежата. — Какво правиш, за Бога?

Колин се загърчи и се отскубна от хватката му.

— Не трябва да отиваш сам!

— Не можеш ей така да нахълтваш в мрежата! Това не ти е периметъра под карантина! Ами ако мрежата се беше отворила? Можеше да си загинеш като едното нищо!

— И той хвана ръката му отново и тръгна към конзолата. — Бадри! Задръж спускането!

Бадри го нямаше. Дануърти присви късогледите си очи към конзолата. Намираха се в гора. По земята имаше сняг, а във въздуха проблясваха кристалчета.

— Ако отидеш сам, кой ще се грижи за теб? — попита Колин. — Ами ако болестта те повтори? — изведнъж ченето му увисна. — Стигнали ли сме?

Дануърти пусна ръката на Колин и бръкна в сюртука си за очилата.

— Бадри! — извика той. — Отвори мрежата! — Сложи си очилата. Бяха покрити със скреж. Той ги свали пак и започна да трие стъклата. — Бадри!

— Къде сме? — попита Колин.

Дануърти си окачи очилата на носа и огледа дърветата. Бяха много стари, увити в заскрежен бръшлян. От Киврин нямаше и следа.

Той беше очаквал, че ще я намери тук, но това беше абсурд. Вече бяха отворили мрежата и не я бяха намерили, но той се беше надявал, че като е разбрала къде се намира, тя ще се върне на мястото на спускането и ще чака. Нея обаче я нямаше, нямаше и никаква следа, че някога въобще е била тук.

Снегът, върху който стояха, беше равен и гладък. Беше достатъчно дълбок, че да покрие следите, които тя може би беше оставила преди да навали, но не и достатъчно, че да скрие от погледа им разбитата карета и разхвърляните сандъци. Нямаше и помен и от пътя между Оксфорд и Бат.

— Не знам къде се намираме — отговори той.

— Е, сигурен съм, че не е Оксфорд — каза Колин и заходи по снега. — Не за друго, ами защото не вали дъжд.

Дануърти вдигна поглед към бледото, ясно небе. Ако отклонението беше същото като при спускането на Киврин, значи сега трябваше да е към обяд.

Колин се спусна през снега към един гъсталак червеникави върби.

— Къде отиваш? — попита го Дануърти.

— Да намеря някакъв път. Спускането трябва да стане до някакъв път, нали? — Той се гмурна в гъсталака и изчезна.

— Колин! — извика Дануърти и тръгна след него. — Върни се!

— Ето го! — провикна се Колин някъде иззад върбите.

— Пътят е тук!

— Върни се! — викаше Дануърти.

Колин се появи, като задържаше върбите отворени.

— Ела тук — повтори Дануърти, вече по-спокойно.

— Изкачва се по някакъв хълм — обясни момчето, докато се промушваше сред върбите, за да излезе на горската полянка. — Можем да се качим горе, за да разберем къде сме.

Той вече беше мокър, кафявото му палтенце беше покрито със сняг от върбите, а самият той изглеждаше някак войнствен, готов за лоши новини.

— Ще ме изпратиш обратно, нали?

— Трябва — отвърна Дануърти, но сърцето му подскочи при тази мисъл. Бадри щеше да отвори мрежата най-рано след два часа и не беше ясно колко време щеше да стои отворена. Дануърти не разполагаше с два часа за губене, през които да чака тук, за да изпрати Колин обратно, а не можеше да го зареже. — Аз нося отговорност за теб.

— А аз за теб — рече Колин заинатено. — Баба Мери ми каза да се грижа за теб. Ами ако получиш нов пристъп на болестта?

— Ти не разбираш нищо. Черната смърт…

— Не се притеснявай за това. Ама наистина. Биха си ми стрептомицин и всичко останало. Накарах приятелката на Уилям да се погрижи за това. Сега не можеш да ме изпратиш обратно — мрежата не е отворена в момента, а е прекалено студено да стоим и да чакаме тук. Вместо това можем да тръгнем да търсим Киврин и дотогава можем да я намерим.

Беше прав, че не можеха да останат да чакат тук. Студът вече се беше проврял през уж дебелата пелерина, а палтенцето на Колин вършеше още по-малко работа и от старото му яке, а вече беше по-мокро от него.

— Ще отидем до върха на хълма — каза Дануърти, — но преди това трябва да маркираме това място, за да можем да го намерим после. И освен това не можеш така да търчиш във всички посоки. Искам да си ми пред очите през цялото време. Нямам време да почвам да търся и теб.

— Няма да се загубя — каза Колин, започна да рови в багажа си и извади някакъв плосък четириъгълник. — Донесъл съм си локатор. Вече е нагласен така, че да познава горската полянка.

Той започна да проправя път за Дануърти сред върбите и скоро излязоха на пътя, който търсеха. Не беше по-широк от пътека и беше покрит със сняг, по който нямаше никакви следи освен тези от катерички и някакво куче или може би вълк. Колин вървя покорно до Дануърти някъде до средата на склона, след което не можа да се сдържи и хукна нагоре.

Дануърти се затътри подире му, като непрекъснато трябваше да се бори със стягащата болка, която вече беше стигнала до гръдния му кош.

— Виждам селото! — извика Колин от върха.

Дануърти се качи при него. Тук вятърът беше още по-свиреп, минаваше без какъвто и да било проблем през пелерината, без въобще да се съобразява с подплатата, и гонеше дълги върволици облаци по бледото небе. Далеч на юг се виждаше едно перце дим, отвявано на изток.

— Виждаш ли? — попита Колин и посочи.

Под тях се разстилаше равнина, покрита с такъв блестящ сняг, че беше почти невъзможно да се гледа. Голите дървета и пътищата се открояваха на фона й — също като линии по карта. Пътят между Бат и Оксфорд беше една черна права линия, която разделяше заснежената равнина, а самият Оксфорд приличаше на графична рисунка. Виждаха се покритите със сняг покриви и квадратната кула на „Св. Михаил“ над мрачните стени.

— Не прилича на място, където вече е дошла Черната смърт, нали? — попита Колин.

Колин беше прав. Изглеждаше спокойно, недокоснато, древният и легендарен Оксфорд. Беше невъзможно човек да си представи, че чумата току-що го е прегазила целия, че по тесните му улички се придвижват каруци с купища мъртви тела, че колежите са опустошени и запустели, а навсякъде има само умиращи или вече умрели. Невъзможно беше да си представиш, че Киврин е някъде там — в едно от селата, които той не можеше да види.

— Не виждаш ли? — попита Колин и посочи на юг. — Зад онези дървета.

Дануърти примижа. Сред сивите клони се виждаше нещо по-тъмно — камбанария на църква може би или пък покривът на някоя господарска къща.

— Ето го и пътя, който води дотам — каза той и посочи една тънка сива линия, която започваше някъде под тях.

Дануърти разгледа картата, която му беше дала Монтоя. Нямаше как да се разбере точно кое село е това, въпреки поясненията, които тя беше дала на гърба на листа, защото нямаха представа на какво разстояние трябва да са селата от предполагаемото място на спускането. Селото беше твърде далеч на изток, за да е Скендгейт. Там обаче, където според Дануърти трябваше да се намира селото, нямаше нищо — никакви дървета, просто нищо, само равно поле, покрито със сняг.

— Е? — попита Колин. — Ще вървим ли, или не?

Беше единственото село, което се виждаше, и като че ли не беше на повече от един километър. Дори и да не беше Скендгейт, поне беше в същата посока, а ако имаше и някоя от „отличителните черти“ на Монтоя, можеха да го използват, за да разберат точните си координати.

— Трябва да стоиш при мен и да не говориш с никого. Разбрано?

Колин кимна, но явно въобще не го слушаше. Тръгна напред.

Дануърти го последва и попита:

— Как накара Уилям да ти уреди процедурата със стрептомицина?

— Той нали искаше лекарския номер на баба Мери, за да подправи разрешителните. Номерът беше в аптечната в чантата й.

— И ти отказа да му го дадеш, ако не приеме условията ти?

— Да, но освен това го заплаших, че ще кажа на майка му за всичките момичета — каза Колин и отново хукна напред.

Това, което той беше взел за път, се оказа плет и Дануърти каза:

— Трябва да се придържаме към пътищата.

— Ама оттук е по-бързо — настоя Колин. — Въобще не можем да се изгубим. Имаме си локатор.

Дануърти не се съгласи и продължиха по пътя, като търсеха място, където могат да направят завой. Тесните ниви отстъпваха на гората, а пътят обръщаше на север.

— Ами ако няма път до селото? — попита Колин след половин километър, но точно на следващия завой стигнаха до някакъв път.

Беше още по-тесен от първия, и по него също отдавна не беше минавал никой — поне откакто беше валял снегът. Краката им пробиваха заледената корица на всяка крачка. Дануърти поглеждаше нетърпеливо напред да се появи селото, но гората беше прекалено гъста, за да може да се види нещо.

Напредваха бавно. Дануърти вече беше останал без дъх, стягането в гръдния му кош беше станало направо стоманено.

— Какво ще правим като стигнем? — попита Колин, крачейки без каквото и да било усилие през снега.

— Ти няма въобще да се показваш, а ще се скриеш някъде и ще ме чакаш — отговори Дануърти. — Искам това да ти е напълно ясно.

— Добре — каза Колин. — Сигурен ли си, че това е верният път?

Дануърти въобще не беше сигурен. Беше започнал да извива на запад, при което се отдалечаваше от посоката, в която той си беше мислил, че се намира селото, а точно пред тях отново правеше завой на север. Дануърти погледна нетърпеливо през дърветата, като се опитваше да зърне нещо каменно или сламено.

— Селото въобще не беше толкова далеч — каза Колин по едно време, — сигурен съм. Вече вървим часове наред.

Не бяха часове, но поне един със сигурност, а те не бяха видели дори колиба, камо ли село. Наоколо имаше множество селца, но къде точно?

Колин извади локатора си.

— Виж — показа той данните на Дануърти. — Стигнали сме прекалено далеч на юг. Мисля, че трябва да се върнем до другия път.

Дануърти погледна данните от локатора, след това разгледа и картата. Намираха се на юг от спускането под права линия, и то на не по-малко от три километра. Щеше да се наложи да се върнат по стъпките си почти по целия път. Не беше сигурен, че ще може да продължи. Вече се чувстваше напълно сдал багажа, обръчът около гърдите му ставаше все по-стегнат с всяка измината крачка, а освен това се беше появила и някаква остра болка някъде под ребрата му.

— Краката ми са ледени — каза Колин и заскача в снега. Една птица се подплаши, изпляска с крила и отлетя. Дануърти погледна нагоре намръщен. Небето надвисваше все повече.

— Трябваше да тръгнем по плета — каза Колин. — Щеше да бъде много…

— Тихо — каза Дануърти.

— Какво има? — прошепна Колин. — Идва ли някой?

— Шшт — прошепна Дануърти, побутна Колин към края на пътя и се ослуша отново. Беше му се сторило, че чува кон, но вече не чуваше нищо. Може би беше заради птицата.

Направи знак на Колин да се скрие зад едно дърво и се запромъква към завоя.

Черният жребец беше завързан за една трънка. Дануърти се прикри набързо зад един смърч и застана неподвижно, за да се опита да види ездача. На пътя нямаше никого. Той зачака, като се опитваше да успокои дишането си, за да чува по-добре, но никой не се появи. Не чуваше нищо освен стъпките на жребеца.

Конят беше оседлан, а юздите му бяха обточени със сребро, но иначе изглеждаше много слаб — ребрата му направо се брояха. Седлото му се беше килнало. Жребецът махаше с глава и опъваше яко поводите си. Дануърти видя, че всъщност не е завързан, а се е омотал в шубрака.

Дануърти излезе на пътя. Конят обърна глава към него и започна да цвили като подивял.

— Спокойно, спокойно — опита се да го успокои Дануърти, внимателно се приближи и постави ръка на врата му. Животното престана да цвили и започна да го души и да търси храна.

Дануърти се огледа за някакви стръкове трева, които да се подават под снежната покривка, но целият район около трънката беше оголен.

— От колко ли време си се замотал тук, приятелю? — попита Дануърти. Дали собственикът на животното беше починал от чумата както беше яздил, или пък когато беше умрял, животното се беше уплашило и побягнало, докато разветите му поводи се бяха оплели в храстите?

Дануърти навлезе малко в гората, за да потърси следи от стъпки, но не намери. Жребецът започна да цвили отново и той се върна, за да го освободи, като по пътя късаше всички стръкове трева, които му попаднеха пред погледа.

— Кон! Жестоко! — възкликна Колин зад гърба му. — Къде го намери?

— Казах ти да стоиш, където те оставих.

Знам, но чух коня да цвили и си помислих, че си изпаднал в беда.

— Още една причина, поради която трябваше да стоиш там. — Той подаде тревата на Колин. — Нахрани го с това.

Той самият се наведе над храста и започна да оправя поводите. В отчаяните си опити да се освободи конят ги беше омотал ужасно и само за секунди Дануърти се изподра.

— Чий е този кон? — попита Колин, докато предлагаше на животното тревата, но от доста почетно разстояние. Прегладнялото животно скочи напред и Колин се дръпна и изпусна тревата. — Сигурен ли си, че е питомен?

Дануърти за малко да пострада фатално, но вече беше освободил поводите. Омота ги около кървящата си ръка, пристъпи към коня и отвърна:

— Да.

— И чий е? — попита Колин, докато галеше нежно животното.

— Наш. — Той затегна седлото, настани протестиращия Колин зад него и после яхна коня и го ритна леко в хълбоците. Животното тръсна глава, но пое по покрития със сняг път, доволно, че отново е свободно.

Колин беше стиснал като ошашавен Дануърти през кръста, точно където го болеше най-много. Бяха изминали обаче само стотина метра и той вече се беше изправил гордо и питаше:

— Как го насочваш? Можеш ли да го накараш да върви по-бързо?

Стигнаха до главния път за нула време. Колин искаше да се върнат до плета и да поемат през полето, но Дануърти обърна коня точно в обратната посока. След около половин миля пътят се разклоняваше и той сви наляво.

По този бяха минавали много повече хора, отколкото по предишния, макар че гората тук беше доста по-гъста. Небето вече беше напълно заоблачено, вятърът се усилваше с всяка изминала минута.

— Виждам го! — извика Колин изведнъж и се пусна с едната ръка, за да покаже един сив каменен покрив. Църква може би, или пък краварник. От пътя пред тях тръгваше тясна пътека, минаваше по тясно дървено мостче над малко поточе и през някаква ливада.

Жребецът нито наостри уши, нито ускори ход и Дануърти заключи, че сигурно не е от това село. И това беше много добре, защото иначе щяха да ги обесят за кражба на кон още преди да са намерили Киврин. А после видя овцете.

Всички бяха полегнали на една страна и приличаха на купчини мръсна сива вълна.

Колин не ги беше видял.

— Какво ще правим като стигнем? — попита той зад гърба на Дануърти. — Ще се промъкваме ли тайно, или просто ще си влезем в селото и ще попитаме дали някой я е виждал?

„Няма да има кого да попитаме“ — отговори му наум Дануърти.

Влязоха в селото.

Въобще не приличаше на рисунките в книгата на Колин — постройки около някаква централна поляна. Колибите бяха пръснати сред дърветата и почти не се виждаха. Тук, на тази полянка, която беше голяма колкото полянката на спускането, имаше само една дървена къща и нисък сайвант.

Беше прекалено малка, за да е господарската къща — сигурно беше на иконома или управителя на имението. Дървената врата на сайванта зееше и вътре беше навял сняг. От покрива не излизаше пушек, а освен това не се чуваше нито звук.

— Може би са избягали — каза Колин. — Много хора са побягвали при вестта, че чумата идва. И точно така се е разпространила.

Може би бяха избягали. Снегът пред къщата беше отъпкан, сякаш множество хора и животни се бяха струпали по някое време в двора.

— Остани тук при коня — нареди Дануърти и тръгна към къщата. И нейната врата не беше затворена, макар че я бяха придърпали. Той приклекна, за да влезе, защото беше съвсем ниска.

Вътре беше леденостудено, а след блясъка на снега той не можеше да види нищо освен червеникави петна. Отвори вратата докрай, но пак не влизаше почти никаква светлина и всичко му изглеждаше замъглено и червено.

Сигурно беше къщата на иконома. Имаше две стаи, разделени с дървена преграда, а по пода имаше рогозки. Масата беше абсолютно празна, а огънят беше изгаснал преди много дни. Малката стая беше изпълнена с миризмата на изстинала пепел. Икономът и семейството му сигурно бяха избягали, както и останалата част от хората, без съмнение вземайки чумата със себе си. И Киврин.

Той се облегна на касата на вратата, защото стягането в гърдите му отново се беше превърнало в остра болка. От всичките му притеснения за Киврин точно това никога не му беше хрумвало — че ще замине за някъде.

Той погледна и в другата стая. Колин мушна глава през вратата.

— Конят се опитва да пие вода от една кофа. Да му позволя ли?

— Да — отвърна Дануърти, като застана така, че Колин да не може да види какво има зад преградата. — Но не му давай да пие прекалено много. Сигурно не е пил вода от дни.

— Ама в кофата въобще не е толкова много. — Момчето огледа стаята с интерес. — Това е къщата на някой слуга, нали? Ама верно са били много бедни! Намери ли нещо?

— Не — отвърна Дануърти. — Иди да напоиш коня. И не му давай да хукне нанякъде.

Колин излезе като си фрасна главата в горния праг на вратата.

 

 

Бебето лежеше в една торба с перушина, поставена в ъгъла. Очевидно още е било живо, когато бе умряла майката; тя лежеше на калния под с протегнати към него ръце. И двата трупа бяха тъмни, почти черни, пелените на бебето бяха целите в засъхнала кръв.

— Господин Дануърти! — извика Колин тревожно и Дануърти подскочи, защото си помисли, че момчето пак е влязло в къщата. Колин обаче беше още навън при коня, който беше забил нос в кофата.

— Какво има? — попита Дануърти.

— Ей там има нещо. — Колин посочи към колибите. — Мисля, че е труп. — Той подръпна поводите на коня, но толкова силно, че кофата се катурна и водата се разля.

— Чакай — нареди Дануърти, но Колин вече беше хукнал между дърветата, а конят го следваше по петите.

— Това наистина е т… — почна Колин и гласът му секна. Дануърти побягна към него, хванал се с ръка за ребрата.

Беше тялото на някакъв младеж. Лежеше проснат по гръб в снега, а около него имаше замръзнала локва тъмна течност. По лицето му беше навял сняг. „Бубоните му сигурно са се спукали“ — помисли си Дануърти и погледна Колин. Момчето обаче не гледаше трупа, а поляната зад дърветата.

Тя беше по-голяма от тази пред къщата на иконома. Покрай нея имаше няколко колиби, срещу тях беше норманската църква. А в средата, върху утъпкания сняг, лежаха труповете.

Не си бяха направили труда да ги погребват, макар че до църквата имаше една плитка яма, до която се виждаше купчина пръст, покрита със сняг. Някои от тях като че ли бяха довлечени до двора на църквата — в снега имаше дълги следи, — а един човек дори беше допълзял до колибата си. Лежеше наполовина вътре, наполовина вън.

— Бойте се от Господа — каза Дануърти, — защото е дошъл часът на Неговия съд.

— Тук прилича на бойно поле — изкоментира Колин.

— То си е било такова — каза Дануърти.

Колин пристъпи напред, вперил поглед в трупа.

— Мислиш ли, че всички са мъртви?

— Не ги докосвай — предупреди го Дануърти. — Не се приближавай дори.

Аз си получих гама-глобулина — каза Колин, но все пак отстъпи назад и преглътна.

— Дишай дълбоко — обясни му Дануърти и постави ръка на рамото му. И недей да гледаш само към тях.

— В книгата пишеше, че е било точно така — каза Колин, вторачил се в един дъб. — Всъщност аз се страхувах, че ще бъде много по-зле. Искам да кажа, че поне не мирише.

— Да.

Той преглътна отново.

— Вече съм добре. — Той огледа полянката. — Къде мислиш, че може да е Киврин?

„Не и тук“ — примоли се наум Дануърти.

— Може да е в църквата — каза Колин и тръгна напред с коня. — Трябва да проверим и дали гробницата е там. Това може да не е селото, което търсим. — Жребецът направи две крачки напред, запъна се изплашено и зацвили.

— Иди го завържи под сайванта — каза Дануърти. — Усеща миризмата на кръвта и се плаши. Завържи го.

— Всичко е наред — каза Колин и поведе животното към къщата на иконома. — Много добре те разбирам как се чувстваш.

Дануърти се отправи с бързи крачки през поляната, за да стигне до църквата. В плитката яма имаше четири тела, до нея имаше и два гроба, покрити със сняг. Сигурно в тях лежаха първите починали, когато още си бяха правили труда да ги погребват. Той заобиколи и мина пред църквата.

Пред вратата имаше още две тела. Лежаха по корем едно върху друго, като трупът отгоре беше на някакъв старец. Тялото отдолу беше на жена. Дануърти видя полите на грубата й пелерина и едната й ръка. Ръцете на мъжа бяха метнати върху главата и раменете на жената.

Дануърти повдигна отвратено ръката на стареца и тялото му се наклони малко встрани като придърпа и пелерината. Сукманът под нея беше мръсен и осеян с кървави петна, но си личеше, че е бил яркосин. Той дръпна качулката назад. Около врата на жената имаше въже. Дългата й руса коса се беше оплела в грубите му върви.

„Обесили са я“ — помисли си той без никаква изненада.

Приближи се Колин.

— Разбрах от какво са следите по земята — каза той. — Влачили са телата. Зад плевнята има едно малко дете с въже около врата.

Дануърти огледа въжето и плетеницата от косми. Всичко беше толкова мръсно, че почти не личеше, че косата е била руса.

— Влачели са ги до двора на църквата, защото сигурно не са можели да ги носят — предположи Колин.

— Върза ли коня в сайванта?

— Да. За една греда. Искаше да дойде с мен.

— Гладен е — обясни Дануърти. — Върни се в навеса и му дай слама.

— Случило ли се е нещо? — попита Колин. — Нали не си получил втори пристъп?

— Не — отвърна Дануърти. — В навеса трябва да има слама. Или зоб. Иди и нахрани животинчето.

— Добре де — каза Колин уязвено и побягна към сайванта. Спря се по средата на поляната. — Нали не трябва да му давам сламата в устата? — попита той високо. — Нали мога просто да я сложа на земята пред него?

— Да — извика Дануърти в отговор, вперил очи в ръката й. По нея имаше кръв, а също и по вътрешната страна на китката. Ръката й беше изкривена, сякаш се беше опитала да се предпази от падането. Можеше да я хване за лакътя и да я обърне по гръб съвсем лесно. Трябваше само да я хване за лакътя.

Той хвана китката. Беше твърда и хладна. Под мръсотията се виждаше, че е червена и наранена. На много места целостта на кожата беше нарушена. Просто не можеше да е Киврин, а ако беше — какво ли трябва да й е минало през главата за тия две седмици, за да се докара до това състояние?

Всичко щеше да бъде записано на устройството. Той обърна нежно ръката й, за да потърси белега от имплантирането, но ръката така или иначе беше толкова покрита с мръсотия, че не можеше да се види нищо.

Ами ако белегът беше там? Какво тогава? Щеше да повика Колин, за да му каже да донесе една брадва от къщата на иконома, с която да отсече мъртвата ръка? За да може след това да слушат как нейният глас разказва за всички ужаси, през които е минала? Не можеше да го направи, разбира се, нито можеше да обърне тялото и да види, че това е трупът на Киврин.

Той остави нежно ръката до тялото, хвана лакътя и я обърна.

Беше починала от бубонната чума. Върху едната страна на роклята се виждаше засъхнало жълтеникаво петно — точно там, където бубонът под мишницата се беше спукал и протекъл. Езикът й беше черен и толкова подут, че запълваше цялата й уста. Приличаше на отвратителен, чудовищен предмет, пъхнат в устата й, за да я задуши. Бледото й лице също беше подпухнало и изкривено.

Не беше Киврин.

— Господин Дануърти! — извика отчаяно Колин, който търчеше към него в галоп. — Какво стана? Намерихте ли я?

— Не — отговори Дануърти и препречи пътя му. „Няма да я намерим.“

Колин се опитваше да види жената. На фона на белия сняг и яркосинята рокля лицето й изглеждаше синкавобяло.

— Намерил си я, нали? Това тя ли е?

— Не — отвърна Дануърти. „Обаче можеше и да е тя. И аз просто не мога да обръщам повече трупове и за всеки един от тях да си мисля, че е нейният.“ Коленете му омекнаха. — Помогни ми да стигна до сайванта.

Колин не помръдваше и го гледаше заинатено.

— Ако е тя, можеш да ми кажеш. Ще го понеса.

„Аз обаче не мога — помисли си Дануърти. — Няма да го понеса, ако е мъртва.“

Той се отправи към къщата на иконома, като се придържаше с една ръка към хладната каменна стена на църквата и се чудеше какво ще прави когато излезе на открито.

Колин подскачаше около него, държеше го за ръката и го гледаше напрегнато.

— Какво има? Болестта ли те повтаря?

— Просто трябва да си почина мъничко — отговори му Дануърти и продължи да говори, почти без да си дава сметка за това: — Когато тръгна, Киврин беше облечена в синя рокля. — Когато тръгна, когато легна на земята и затвори очи, безпомощна и доверчива, за да изчезне завинаги в тоя казан от ужасии.

Колин бутна вратата на сайванта и помогна на Дануърти да влезе, подхванал го под мишницата с двете си ръце. Конят вдигна поглед от една торба със зоб.

— Не можах да намеря никаква слама — каза Колин, — та му дадох малко зърно. Конете ядат такова нещо, нали?

— Да — отвърна Дануърти и се наведе да погледне в торбата. — Не му давай да изяде всичко. Ще се наяде като прасе и ще се пръсне.

Колин се приближи до торбата и започна да я дърпа. Конят не си я даваше.

— Защо си помисли, че е Киврин? — попита момчето.

— Видях синята рокля — отговори Дануърти. — И роклята на Киврин беше същият цвят.

Торбата падна и зърното се разсипа. Жребецът доволно наведе глава.

— Да де, ама нали всички тия хора са умрели от чумата? А тя е имунизирана. Значи не може да я пипне. А от какво друго може да умре?

„От това — каза си Дануърти. — Никой не би могъл да оцелее след всичко това — да гледа как бебета и деца умират като животни, да ги натрупва в ями и да хвърля пръстта направо отгоре им, да ги влачи с въже около шията. Как би могла да оцелее след всичко това?“

Колин остави торбата до някакво сандъче и застана пред Дануърти.

— Сигурен ли си, че болестта не те повтаря?

— Да — отговори той, но вече беше започнал да се тресе.

— Може би просто си много изморен — каза Колин. — Ти си почини, аз ей сега ще се върна.

Излезе и затръшна вратата. Конят хрупаше шумно и гладно. Дануърти се изправи, хвана се за грубо издяланата греда и се приближи до сандъчето. Пиринченият обков беше потъмнял и по кожата на капака имаше няколко драскотини, но иначе сандъчето си беше чисто ново.

Той седна до него и отвори капака. Икономът го беше използвал да си слага инструментите. Имаше едно кълбо кожено въже, както и една ръждясала мотика. Синята подплата, за която беше говорил Гилкрист, вече се беше прокъсала — сигурно от мотиката.

Колин се върна с кофата и каза:

Донесох ти вода. Извадих я от потока. — Остави кофата и започна да рови по джобовете си. — Имам само десет аспирина, така че не можеш да си позволиш да боледуваш много. Откраднах ги от господин Финч.

Изсипа две таблетки в шепата си.

— Откраднах и малко цинтамицин, но се изплаших, че по това време още не е бил изобретен. Реших, че аспирин трябва вече да са имали. — Той подаде таблетките на Дануърти и отиде да му донесе кофата. — Ще трябва да пиеш от шепа. — Тукашните купи и чаши сигурно са пълни с какви ли не микроби и животинки.

Дануърти преглътна аспирина и загреба шепа вода от кофата да го прокара. После каза:

— Колин…

Колин отнесе кофата при коня и без да се обръща, каза:

— Мисля, че не сме попаднали в правилното село. Отидох в църквата и единствената гробница там беше на някаква дама. — Той извади картата и локатора от джоба си. — Все още сме много далеч на изток. Мисля, че сме тук… — той показа една от бележките на Монтоя, — така че ако се върнем до основния път и поемем право на изток…

— Връщаме се на мястото на спускането — каза Дануърти и се изправи внимателно, за да не докосне стената или сандъчето.

— Защо? Бадри каза, че имаме поне един ден на разположение, а досега сме проверили само в едно село. Има толкова много села. Може да е във всяко.

Дануърти отвърза жребеца.

— Аз мога да взема коня и да ида да я потърся — предложи Колин. — Ще яздя бързо, ще разгледам всички околни села и ще се върна да ти кажа веднага щом я намеря. Или пък можем да си разделим селата и всеки да вземе по една половина, и който я намери първи, ще изпрати някакъв сигнал. Можем да запалим огън или нещо такова и когато другият види, ще трябва да дойде.

— Тя е мъртва, Колин. Няма да я открием.

— Не говори така! — заповяда Колин. Гласът му прозвуча по детски пискливо. — Тя не е мъртва! Тя си е получила всички ваксини!

Дануърти посочи сандъчето.

— Това ковчеже тя го донесе със себе си.

— Е, и какво от това? — попита Колин. — Може да има един милион такива ковчежета. Или пък може да е избягала, когато чумата е дошла в селото. Не можем да се върнем ей така и да я зарежем тук! Ами ако аз се бях загубил и чаках ли чаках, но никой не дойдеше да ме спаси? — Носът му започна да тече.

— Колин — каза Дануърти отчаяно, — понякога човек прави всичко, което му е по силите, но така или иначе не можеш да ги спасиш.

— Като баба Мери — каза Колин. Той избърса сълзите си с опакото на ръката. — Но невинаги.

„Винаги“ — помисли си Дануърти, но каза:

— Не. Невинаги.

— Понякога можеш да ги спасиш — заинати се Колин.

— Да — съгласи се Дануърти. — Добре. Ще отидем да я търсим. Сега ми дай още два аспирина и ме остави да си почина, докато започнат да действат. След това тръгваме да я търсим.

— Жестоко! — възкликна Колин и взе кофата от коня. — Ще ида за още вода.

Той хукна навън, а Дануърти се облегна на стената.

— Моля — каза той, — моля, нека да я намерим.

Вратата се отвори. Застанал на фона на светлината, Колин беше като с ореол около цялото тяло.

— Чу ли? — попита той. — Слушай.

Чуваше се едва доловимо, между ударите имаше дълги паузи, но Дануърти чуваше. Той стана и излезе.

— Идва някъде оттам — каза Колин и посочи на югозапад.

— Приготви коня — заповяда Дануърти.

— Сигурен ли си, че е Киврин? — попита Колин. — Та това въобще не е в нашата посока.

— Киврин е — отсече той.