Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътуване във времето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doomsday Book, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Кони Уилис. Книга на Страшния съд

Американска, Първо издание

Превод: Мария Думбалакова

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 41

ИК „Бард“ ООД — София, 1998 г.

ISBN: (липсва)

История

  1. — Добавяне

2.

— Мисля, че едно питие ще ми се отрази много добре — въздъхна Мери.

— Нали трябваше да вземеш внучето си — каза Дануърти, без да откъсва поглед от мястото, където допреди малко беше лежала Киврин. Въздухът под булото от щитове проблясваше от заледени частици. Ниско над пода се беше образувал слой скреж.

Несветата троица от Медиевистиката продължаваше да гледа екраните, макар че по тях не се виждаше нищо освен равната линия, обозначаваща пристигането.

— Колин трябва да го взема чак в три — обясни Мери.

— Като те гледам, ми се струва, че имаш нужда от освестяване, а „Агнеца и кръста“ е само на няколко преки.

— Искам да изчакам, докато си получат окончателните данни от фиксирането — каза Дануърти с вторачен в технолога поглед.

По екраните още не се беше появило нищо. Бадри беше свъсил вежди. Монтоя погледна електронния си часовник и каза нещо на Гилкрист. Той кимна, тя вдигна чантата си от пода, махна за довиждане на Латимър и излезе.

— За разлика от Монтоя, която очевидно няма търпение да се върне в дупката си, аз искам да остана, докато не се уверя, че Киврин е пристигнала благополучно — каза Дануърти.

— Не искам да кажа, че трябва да се върнеш в „Балиол“ — каза Мери, докато навличаше палтото си — но фиксирането ще отнеме поне един час, ако не и повече. Не можеш да го ускориш като стоиш тук. Нали знаеш за многото баби и хилавото дете. Кръчмата е съвсем наблизо. Много е малка и уютна, а освен това обикновено не й слагат коледна украса и не пускат църковна музика. — Тя му подаде палтото. — Ще пийнем по едно, може и да хапнем. След това можеш да се върнеш тук и да изтъркаш пода напред-назад, докато пристигнат данните от фиксирането.

— Искам да изчакам тук — отвърна той, като продължаваше да се взира в празната мрежа. — Защо Бейсингейм не си имплантира един локатор в неговата китка? Деканът на историческия факултет не може да си позволи да отиде на почивка, без да остави нито един телефон, на който може да бъде намерен.

Гилкрист се изправи пред застиналия екран и потупа Бадри по рамото. Латимър премигваше така, сякаш въобще не знае къде се намира. Гилкрист му стисна ръката с широка усмивка и самодоволно тръгна към преградата.

— Да вървим — каза Дануърти, грабна палтото си от ръцете на Мери и отвори вратата.

Удари ги звуковата вълна на „В светата нощ пастирите не спяха“. Мери хукна напред, сякаш се опитваше да избяга, Дануърти затвори вратата и я последва през вътрешния двор и през портала на „Брейзноуз“.

Беше ужасно студено, но не валеше. Изглеждаше обаче така, сякаш ще завали всеки момент, и тръгналата на покупки навалица вероятно беше решила, че това ще стане в най-скоро време. Поне половината от минувачите вече бяха разтворили чадърите си. Една жена с голям червен чадър, напълнила и двете си ръце с купища подаръци, се блъсна в Дануърти и изсумтя:

— Що не гледаш къде ходиш бе?!

— Весела Коледа — каза Мери, докато закопчаваше с една ръка палтото си, а с другата крепеше голямата си пазарска чанта. — Кръчмата е отсреща, до аптеката. — Знаеш ли, тоя камбанен звън според мен е непоносим. Съсипва настроението на всички без изключение.

Тя тръгна по тротоара сред лабиринта от чадъри. Дануърти се поколеба дали да си облече палтото, реши, че не си струва за такова кратко разстояние, и се втурна след Мери, като се опитваше да стои настрана от смъртоносните чадъри и се чудеше коя точно коледна песен съсипват в момента. Приличаше на нещо средно между призив за вдигане на оръжие и погребална песен, но по всяка вероятност беше „Джингъл Белс“.

Мери спря на бордюра точно срещу аптеката и отново започна да рови в чантата си.

— Какво трябва да наподобява тоя идиотски шум? — попита тя, докато измъкваше от чантата си един потрошен чадър. — Да не би да е „О, Витлеем“?

— „Джингъл Белс“ — отвърна Дануърти и стъпи на платното.

— Джеймс! — извика Мери и го дръпна за ръкава.

Предната гума на прелитащия покрай тях колоездач мина само на сантиметри от него, но педалът го удари по крака. Колоездачът изви кормилото и изкрещя:

— Не знаеш ли как се пресичат улиците бе?

Дануърти отстъпи и блъсна едно шестгодишно дете, което държеше плюшен Дядо Коледа. Майката на детето го изгледа свирепо.

— Джеймс, моля те, внимавай — каза Мери.

Тръгнаха през улицата под нейно предводителство. Някъде по средата на платното ги заваля. Мери се втурна под козирката и се опита да отвори чадъра. Витрината на аптеката беше потънала в зелени и златисти гирлянди, а сред мазилата се мъдреше надпис: „Помогнете за спасяването на камбанарията на Марстънска енория. Дайте помощта си чрез Фонда за реставрация“.

Църковната музика беше спряла гаврата с „Джингъл Белс“ или „О, Витлеем“ и в момента се трудеше над „Ние сме тримата влъхви“ — Дануърти я позна по минорния тон.

Мери продължаваше да се бори с чадъра си. Накрая пак го пъхна в чантата и тръгна по тротоара. Дануърти я последва, като се опитваше да не се блъска в никого. Минаха покрай една книжарница за канцеларски материали, а после и покрай един магазин за тютюн и цигари, чиято витрина беше окъпана в зелени и червени светлини. Накрая Мери отвори една врата и Дануърти влезе.

Очилата му се замъглиха на секундата и той ги свали, за да ги избърше в яката на палтото си. Мери затвори вратата и двамата веднага потънаха в блажена тишина.

— Слава Богу! — възкликна Мери. — Нали ти казах, че тук не е пълно с гирлянди и разни коледни глупости.

Дануърти си сложи очилата. Рафтовете зад бара бяха обсипани с премигващи лампички в бледозелено, розово и анемично синьо. На единия край на плота беше поставена малка изкуствена елха върху въртяща се подложка.

В тясното помещение нямаше никой друг освен възпълничкия човек зад бара. Мери се промуши между две празни маси и спря до трета в ъгъла.

— Тук поне няма да чуваме тези ужасни камбани — каза тя и остави чантата на един стол. — Не, аз ще взема питиетата. Ти седни. Онзи колоездач за малко да те събори.

Тя изрови няколко смачкани банкноти от чантата, отиде до бара и каза:

— Две халби тъмна. — След това се обърна към Дануърти. — Искаш ли нещо за ядене? Има сандвичи и питки с кашкавал.

— Видя ли как Гилкрист се беше вторачил в данните и се хилеше като идиот? Дори не погледна да види дали Киврин е заминала, или продължава да лежи на пода полумъртва.

— Дайте ни и по едно хубаво уиски — каза Мери на бармана.

Дануърти седна. Върху масата имаше миниатюрна ясла с пластмасови агънца и полуголо бебе в люлка.

— Гилкрист трябваше да я изпрати от дупката — каза той. — Изчисленията за дистанционно направляване са експоненциално по-сложни от тези за направляване от място. Сигурно трябва да се радвам, че поне не я изпрати с изчакване във времето. Онова асистентче не можеше да направи изчисленията. Когато му заех Бадри, се изплаших, че може да реши да я изпрати с изчакване във времето вместо в реално време.

Той премести една от овчиците по-близо до пастира и добави:

— Ако въобще си дава сметка, че между двете неща има разлика. Знаеш ли какво ми каза, когато го посъветвах да направи поне един опит без човек? Отвърна ми: „Ако наистина се случи нещо лошо, можем да се върнем във времето и да измъкнем госпожица Енгъл преди да се е случило, нали?“ Тоя човек представа си няма на какъв принцип функционира мрежата, не знае нищо за парадоксите, нито за това, че Киврин е там и че онова, което й се случи, е реално и безвъзвратно.

Мери правеше ловки маневри между масите като с едната ръка носеше уискито, а с другата едва успяваше да удържи двете халби. Тя стовари уискито точно пред Дануърти.

— Това е стандартната ми рецепта за жертви на велосипедни катастрофи и прекалено грижовни бащи. Онзи премаза ли ти крака?

— Не — отвърна Дануърти.

— И мен ме блъсна велосипед, миналата седмица. Един от твоите хора. Тъкмо се беше върнал от спускане в Първата световна война. — Тя отново тръгна към бара, за да си донесе кашкавалената кифличка.

— Мразя притчите — каза Дануърти и взе пластмасовата Богородица. Беше облечена в синьо, с бяла пелерина отгоре. — Ако я беше изпратил с изчакване във времето, поне нямаше да е застрашена от измръзване. Трябваше да я облекат в нещо малко по-топло от онова чудо със заешката яка. А може би на Гилкрист въобще не му е хрумнало, че през 1320 година е началото на Малката ледникова епоха.

— Току-що се сетих на кого ми приличаш — каза Мери, докато слагаше на масата чинията и една салфетка. — На майката на Уилям Гадсън.

Вметката си беше откровено неприятна. Уилям Гадсън беше един от студентите му от долните курсове. Неговата майка се беше появила цели шест пъти само през този семестър, като първият път беше, за да донесе на Уилям ушанка.

— Настива, ако не я носи — съобщи тя на Дануърти. — Уили винаги е бил много уязвим за студа, а сега е толкова далеч от къщи и всички нас. Наставникът му въобще не се грижи за него, въпреки че го предупредих многократно.

Уили беше с размерите на дъб и изглеждаше също толкова уязвим за настинката.

— Сигурен съм, че и сам може да се грижи за себе си — беше отвърнал Дануърти на госпожа Гадсън, което се оказа голяма грешка. Защото тя незабавно го прибави към списъка от хора, които отказват да се грижат както трябва за Уили. Това обаче не й попречи да започне да идва на всеки две седмици, за да носи на Дануърти витамин D и да настоява, че Уили трябвало да бъде изваден от отбора по гребане, защото се напрягал прекалено много.

— Не мога и да си помисля да правя сравнение между моята загриженост за Киврин и свръхпротекционизма на госпожа Гадсън — каза Дануърти на Мери. — Четиринайсети век е пълен с прерязани гърла и какви ли не крадци и разбойници. Че и по-лошо.

— Точно така се изрази госпожа Гадсън и за Оксфорд — каза спокойно Мери, докато отпиваше от бирата си. — Казах й, че не може да предпази Уили от всички опасности в живота. А ти не можеш да предпазиш по никакъв начин Киврин. Ти самият не си станал историк като си си седял вкъщи на топло. Трябваше да й разрешиш да потегли, въпреки че е опасно. Всеки век заслужава десетка по скалата, Джеймс.

— През нашия век я няма Черната смърт.

— Но пък я има Пандемията, която уби шейсет и пет милиона души. Освен това през 1320 година в Англия не е имало Черна смърт. Регистрирана е чак през 1348 година. — Тя постави чашата си върху масата и статуетката на Света Богородица се катурна. — Дори обаче да я е имало, Киврин не може да се зарази. Имунизирах я против бубонна чума. — Тя се усмихна тъжно. — И аз си имам моменти като тези на госпожа Гадсън. Освен това Киврин въобще не може да се зарази от чумата дори поради простата причина, че и двамата с теб толкова много се тревожим за това. Когато човек страшно много се тревожи за нещо, то никога не става. Винаги става нещо, за което въобще не си мислиш, че е възможно.

— Много успокоително, няма що. — Дануърти постави синьо-бялата фигурка на Мария до тази на Йосиф. Тя пак падна и той внимателно я изправи още веднъж.

— Би трябвало да те успокои, Джеймс — каза рязко Мери. — Очевидно е, че си обмислил всички възможни страховити подробности, които могат да се случат на Киврин. Тя вероятно вече седи в някоя крепост и си хапва кейк с месо от фазан, макар че, струва ми се, в момента там не е същото време на деня като тук.

Той поклати глава.

— Сто на сто е имало отклонение — един бог само знае колко, — понеже Гилкрист не направи проверка на параметрите. Според Бадри отклонението ще е поне няколко дни.

Или дори няколко седмици, помисли си той. И ако Киврин попаднеше там в средата на януари, въобще нямаше да има никакви църковни празници, по които да се ориентира за датата. Дори едно разминаване от няколко часа можеше да я стовари на пътя между Оксфорд и Бат посред нощ.

— Искрено се надявам, че няма да пропусне Коледата — каза Мери. — Умираше от нетърпение да присъства на средновековна коледна литургия.

— Там има две седмици до Коледа — обясни той. — Все още използват юлианския календар. Григорианският се въвежда чак през 1752-ра.

— Знам. Гилкрист говори за юлианския календар в речта си. Спря се много обстойно на реформата в календарите в исторически план и на разминаването на датите между стария стил и григорианския календар. По едно време си помислих, че чак ще нарисува схема. Каква е датата там?

— Тринайсети декември.

— Може пък да е по-добре, че не знаем точната дата. Дирдри и Колин бяха една година в Щатите и си умрях от притеснения за тях, но защото не бях в час. Вечно си представях как Колин го сгазва някоя кола на път за училище, но точно по това време там е било например посред нощ. Когато не можеш да си представиш и най-малката подробност, притеснението като че ли си губи силата. Известно време се тревожех, че не знам за какво да се тревожа. И после въобще спрях да се тревожа. Може би и с Киврин ще стане така.

Права беше. Беше си представял Киврин така, както я видя за последен път — легнала сред разхвърляните сандъци, с окървавено слепоочие — но вероятно чувствата му го лъжеха. Тя беше направила скока във времето преди почти час. Дори нито един пътник да не бе минал покрай нея, земята щеше да стане хладна, а той не можеше да си представи как Киврин ще лежи и ще чака пасивно.

Първия път, когато той самият направи пътешествие в миналото, се наложи да пътува напред-назад, докато колегите му нагласяваха фиксирането. Бяха го изпратили посред нощ и той трябваше да изчака, докато те изчислят фиксирането и го върнат. Той обаче се намираше в Оксфорд през 1956 година, а изчисленията щяха да траят поне десет минути. Така че реши да изтича на четири пресечки по Броуд, за да види старата библиотека, и когато техноложката отворила мрежата и не могла да го намери, за малко щяла да получи инфаркт.

Киврин едва ли щеше да лежи със затворени очи при положение, че средновековният свят се разстилаше около нея. Веднага си я представи как се изправя в смешното си наметало, как оглежда пътя между Оксфорд и Бат за нищо неподозиращи пътници, готова да се хвърли пак на земята с пълно съзнание за всичко ставащо около нея, как нетърпеливо и доволно събира за молитва ръцете си с имплантираните в тях устройства — и изведнъж се поуспокои.

Тя щеше да се справи. Щеше да се справи отлично. След две седмици щеше отново да влезе в мрежата с неузнаваема от мръсотията пелерина, щеше да е пълна с истории за спиращи дъха приключения и разминаване на косъм от смъртта — истории, от които кръвта ти се смразява и които без съмнение щяха да му причиняват кошмари седмици след като тя му ги разкажеше.

— Знаеш, че всичко ще мине добре, Джеймс — прекъсна мислите му Мери с намръщена физиономия.

— Знам — каза той. Изправи се и отиде да донесе по още една халба. — Кога каза, че пристигало внучето ти?

— В три. Ще остане една седмица и си нямам представа какво ще го правя. Освен да се притеснявам, разбира се. Мисля да го заведа в „Ашмолиън“. Децата много обичат да ходят в музеи, нали? Да гледат дрехите на Покахонтас и така нататък.

Дануърти се спомни наметалото на Покахонтас — безвкусно парче твърд сивкав плат, също като шала, който Колин щеше да получи за Коледа.

— Аз бих ти препоръчал Природонаучния музей.

В този момент се чу шумоленето на сърмени одежди, както и няколко акорда от „Зън-зън, небесен звън“ и Дануърти извърна напрегнато глава към вратата. На прага беше застанал секретарят му — присвил невиждащи очи към вътрешността на кръчмата.

— Може би пък трябва да изпратя Колин да се качи на Карфакс Тауър да се погаври малко с тоя камбанен звън — продължаваше Мери.

— Това е Финч — каза Дануърти, сякаш не я чу и вдигна ръка, та секретарят да ги види, но Финч и без това вече беше тръгнал към масата им.

— Търсих ви навсякъде, сър — каза той. — Имаме затруднение.

— С фиксирането ли?

Секретарят го погледна неразбиращо.

— Фиксирането ли? Не, сър. С американките. Пристигнаха прекалено рано.

— Какви американки?

— Майсторките по биене на камбани. Тия от Колорадо. „Женската гилдия на пермутационните музиканти и майсторите по биене на камбани от западните щати“.

— Само не ми казвай, че сте внесли още повече коледни камбани — намеси се Мери.

— Мислех, че трябва да пристигнат на двайсет и втори — рече Дануърти на Финч.

— Ами днес е двайсет и втори — отвърна той. — Трябваше да дойдат следобед, но концертът им в Ексетър бил отменен, та пристигнали по-рано от заплануваното. Обадих се в Медиевистиката и господин Гилкрист ми каза, че по всяка вероятност сте отишли някъде да празнувате. — И той погледна празната чаша на Дануърти.

— Нищо не празнувам — рече Дануърти. — В момента очаквам данните от фиксирането на една от студентките ми в долния курс. — Той погледна часовника си. — Ще трябва да чакам поне още един час.

— Но, сър, вие обещахте да ги разходите до местните камбани.

— Няма никакъв смисъл да стоиш тук — каза Мери. — Ще ти се обадя в „Балиол“ веднага щом данните от фиксирането пристигнат.

— Ще дойда, когато фиксирането е вече налице — настоя Дануърти с вперен в Мери поглед. — Финч, разходи ги из колежа и ги заведи да обядват. Това все ще запълни час-два.

На Финч като че не му стана много приятно.

— Ще останат само до четири часа — обясни той. — Довечера ще изнасят концерт с ръчно биене на камбани в Ели, а освен това нямат търпение да видят камбаните на Христовата църква.

— Ами тогава ги заведи в Христовата църква. Покажи им Грейт Том. Качи ги в кулата на свети Мартин. Или пък ги разходи из „Ню Колидж“. Пристигам веднага щом се освободя тук.

Финч сякаш беше готов да зададе още един въпрос, но после промени намеренията си.

— Ще им кажа, че ще се появите до един час, сър — каза той и тръгна към вратата. На половината път обаче спря и се върна. — За малко да забравя, сър. Свещеникът се обади, за да попита дали имате нещо против да почетете от Библията по време на общоцърковната литургия на Бъдни вечер. Тази година тя ще се състои в църквата „Св. Богородица“.

— Кажи му, че съм съгласен — отвърна Дануърти, доволен, че секретарят му се е отказал от темата за пермутационните музикантки. — Предай му също така, че днес следобед трябва да влезем в камбанарията на църквата, за да я покажа на американките.

— Да, сър — отвърна секретарят. — Ами Ифли? Мислите ли, че трябва да ги заведа в Ифли? Там има един чудесен екземпляр от единайсети век.

— На всяка цена — отвърна Дануърти. — Заведи ги в Ифли. Аз ще дойда веднага щом се освободя.

Финч отново отвори уста да каже нещо, но пак се въздържа от коментар.

— Да, сър — рече той и се отправи към вратата. При отварянето й нахлуха звуците на „Бръшлянови клонки“.

— Не мислиш ли, че беше малко грубичък с него? — попита Мери. — Всички знаем, че американците понякога са голяма напаст.

— Само след пет минути ще се върне, за да ме пита дали първо да ги заведе в Христовата църква — отговори Дануърти. — На този младеж му липсва абсолютно всякаква инициативност.

— Мислех, че цениш това качество у младите хора — каза Мери някак недоволно. — Поне си сигурен, че няма изведнъж да хукне към Средновековието.

Вратата се отвори и „Бръшляновите клонки“ запяха отново.

— Сигурно е той, за да ме пита какво да им предложи за обяд.

— Ами варено телешко и загорял зарзават, разбира се — каза Мери. — Американците умират от удоволствие да разказват за ужасната ни кухня. О, Боже!

Дануърти погледна към вратата. Там стояха Гилкрист и Латимър, обгърнати от ореоли от сивкавата светлина навън. Гилкрист се усмихваше широко и се опитваше да каже нещо, надвиквайки се с камбаните. Латимър пък се опитваше да се пребори с един огромен черен чадър.

— Предполагам, че трябва да се държим прилично и да ги поканим на нашата маса — каза Мери.

Дануърти посегна към палтото си и стана.

— Ти като искаш се дръж възпитано. Аз нямам никакво намерение да слушам как тия двамата се поздравяват, че са изложили на опасност едно неопитно младо момиче.

— Пак започна да приказваш като многознайко — скастри го Мери. — Въобще нямаше да са тук, ако имаше някакъв проблем с Киврин. Може би Бадри вече е направил фиксирането.

— Още е много рано — обясни той, но реши да седне. — По-вероятно е да ги е изхвърлил, за да може да си върши работата на спокойствие.

Очевидно Гилкрист го беше забелязал при ставането му. Пообърна се, сякаш е готов да си излезе, но Латимър вече почти беше стигнал до масата. Гилкрист го последва, но усмивката му се беше изпарила.

— Пристигнаха ли данните от фиксирането? — попита Дануърти.

— Данните от фиксирането ли? — повтори Гилкрист.

— Да, от фиксирането — повтори Дануърти. — Само ако знаем къде точно и кога точно се намира Киврин, можем да я изтеглим обратно.

— Вашият технолог каза, че за определянето на координатите трябва минимум един час — отвърна недружелюбно Гилкрист. — Винаги ли му отнема толкова много време? Каза, че като свърши работа, ще дойде да ни съобщи, но че предварителните данни сочели, че спускането е минало направо идеално, с минимално отклонение.

— Великолепна новина! — възкликна Мери с видимо облекчение. — Заповядайте при нас. Ние също решихме да изпием по една бира, докато чакаме данните. Вие ще пийнете ли нещо? — обърна се тя към Латимър, който вече се беше преборил с чадъра и в момента го закопчаваше.

— Разбира се, мисля да не отказвам — отвърна Латимър. — В края на краищата днес е една велика дата. Едно малко бренди ще ми се отрази отлично. При силни ветрове да пийнеш е добре. Най-сетне ще имаме възможност да наблюдаваме загубата на окончанията при прилагателните и промените в първо лице, единствено число.

„Страхотен ден“ — помисли си Дануърти, но против волята си се почувства облекчен. Най-много се беше притеснявал за отклонението. По принцип това бе най-непредсказуемата част на едно спускане, дори да са направени всички възможни проверки на параметрите.

Според теоретичните обяснения това беше собствен механизъм на мрежата за сигурност и прекратяване на операцията. Беше начинът, по който Времето предпазваше себе си от евентуалните парадокси на континуума. Преместването във времето трябваше да предотвратява колизии, срещи или действия, които могат да окажат влияние върху историята. Поради тази причина се правеше всичко възможно всеки историк в такава ситуация да мине макар и на сантиметри от критическия момент, в който може без да иска да застреля Хитлер или да спаси някое давещо се дете.

Теорията обаче никога не беше успявала да определи кои точно са тези критични моменти, нито колко точно отклонение може да последва при дадено спускане. Проверките на параметрите даваха вероятностни стойности, но Гилкрист така или иначе не ги беше направил. Спускането на Киврин можеше да има отклонение примерно от две седмици или един месец. Гилкрист беше неопитен и тя съвсем спокойно можеше да се окаже на мястото на спускането през април, облечена в пелерината си с кожена яка и зимната си рокля.

Бадри обаче беше съобщил, че отклонението е минимално. Това означаваше, че Киврин се е преместила с не повече от няколко дни и така щеше да има достатъчно време да открие точната дата и да успее да се върне за срещата.

— Господин Гилкрист? — каза Мери в този момент. — Може ли да ви почерпя едно бренди?

— Не, благодаря — отвърна той.

Мери се порови в чантата си за още някоя смачкана банкнота и се запъти към бара.

— Вашият технолог май се е справил доста прилично — обърна се Гилкрист към Дануърти. — От Медиевистиката искаме да го заемем за следващото ни спускане. Имаме намерение да изпратим госпожица Енгъл в 1355 година, за да наблюдава ефектите от Черната смърт. На тогавашните архиви въобще не може да се разчита, особено по отношение на смъртните случаи. Официално приетият брой от петдесет милиона души е съвсем очевидно неточен, а изчисления от рода на тези, че са загинали от една трета до половината жители на Европа, са без съмнение напълно преувеличени. Нямам търпение да изпратя госпожица Енгъл, за да направи изчисления с тренирано око.

— Не си ли кроите плановете малко прибързано? — попита Дануърти. — Може би преди това трябва да разберете дали Киврин ще оцелее след това спускане, или поне дали е успяла да пристигне невредима в 1320 година.

Върху лицето на Гилкрист отново се появи киселата физиономия.

— На мен пък ми се струва малко несправедливо през цялото време да си мислите, че Медиевистиката не може да осъществи едно успешно спускане — рече той. — Мога да ви уверя, че сме обмислили внимателно всичко до последната подробност. Методът, по който Киврин трябва да пристигне там, е предварително проверен от всички страни. В статистическия отдел изчислиха, че на всеки 1,6 часа по пътя между Оксфорд и Бат се появява по един пътник. Освен това има деветдесет и два процента вероятност да повярват на разказа й, ако се съди по честотата на подобни нападения. Възможността един пътник в Оксфордшър да бъде ограбен е била 42,5 процента през зимата и 58,6 процента през лятото. Това, разбира се, са средните стойности. Процентите са били доста по-високи в някои части на Отмуър и Уичууд, както и по по-второстепенните пътища.

Дануърти се зачуди как въобще е възможно да се стигне до подобни изводи. В Описа на именията в Англия не се включваха крадци, с евентуалното изключение на кралските служители по преброяване на населението, често взимали много повече от имената на поданиците. А мародерите по онова време със сигурност не си бяха водили статистика за това кого са ограбили или затрили и не бяха отбелязвали прилежно на карта всяко извършено престъпление. Доказателството за нечия смърт извън дома е било напълно формално: човекът просто никога вече не се прибирал. А колко ли трупове са изгнивали в горите, неоткрити от никого.

— Можете да сте сигурен, че сме взели всички възможни мерки за безопасността на Киврин — заключи Гилкрист.

— Като например проверка на параметрите ли? — попита Дануърти. — Или може би пробни спускания без човек в мрежата, както и тестове за симетрията?

В този момент се върна Мери.

— Заповядайте, господин Латимър — рече тя, постави една чаша бренди точно пред него, кимна към мокрия му чадър на облегалката и седна.

— Тъкмо се опитвах да убедя господин Дануърти, че сме проучили до последна подробност всеки възможен аспект на това спускане — обясни Гилкрист. Той взе малката пластмасова статуетка на един мъдрец, помъкнал позлатено ковчеже. — Ковчежето с пиринчен обков, което поставихме в екипировката й, е точно копие на едно ковчеже за скъпоценности, което намерихме в музея „Ашмолиън“. — Той постави мъдреца на мястото му. — Проверихме съвсем внимателно дори историята на името й по онова време. „Изабел“ е женското име, което се споменава най-често в Асизките свитъци и Кралския регистър от 1295 до 1320 година.

— Всъщност то е изкривена форма на Елизабет — вмъкна Латимър така, сякаш четеше някоя от лекциите си.

— Предполага се, че широката му употреба в Англия през дванайсети век е започнала във връзка с Изавел от Ангулем, която е била съпруга на крал Джон.

— Киврин ми каза, че е получила истинска идентичност, че въпросната Изабел дьо Боврие е била една от дъщерите на някакъв йоркширски благородник — рече Дануърти.

— Така е — съгласи се Гилкрист. — Гилбърт дьо Боврие е имал четири дъщери с типичната за онова време възрастова разлика помежду им, но християнските им имена не са били включени в свитъците. Това е било доста честа практика. Жените са били споменавани само по фамилно име и по роднинска линия дори в енорийските архиви и по надгробните плочи.

Мери постави ръката си върху тази на Дануърти, за да поохлади емоциите му, и бързо попита:

— Защо избрахте именно Йоркшир? Това не я ли отдалечава прекалено много от дома?

„Киврин е на седемстотин години от дома си — помисли си Дануърти — и се намира в един век, през който жените не са били третирани дори като достатъчно ценни същества, че да се споменават пълните им имена в случай на смърт.“

— Самата госпожица Енгъл предложи това — отвърна Гилкрист. — Прецени, че като се намира в толкова отдалечен район, никой няма да си направи труда да се свърже със семейството й.

Нито пък да я върне при тях, на десетки мили от мястото на спускането. Киврин сама го бе предложила. По всяка вероятност тя сама беше измислила цялата схема, сама беше преровила данъчните списъци и църковните архиви, за да намери семейство с дъщеря на нейната възраст и без каквито и да било връзки с двора, някое семейство, което се намира достатъчно далеч в източната част на Йоркширското графство, че снегът и непроходимите пътища да не позволят на нито един куриер да се добере дотам и да съобщи, че изчезналата им дъщеря е намерена.

— Проверихме всички детайли — продължи Гилкрист. — Измислихме дори претекста за пътуването й — болестта на брат й. Проверихме много внимателно дали през 1319 година в този район на Глостършир е имало грипна епидемия, макар че през Средновековието болести е имало в изобилие и той можеше съвсем спокойно да се е заразил с холера или да е получил натравяне на кръвта.

— Джеймс — каза Мери с предупредителна нотка в гласа.

— Дрехите на госпожица Енгъл са ръчна изработка. Платът за роклята й беше боядисан на ръка със специално приготвена по средновековна рецепта боя от сърпица. Госпожа Монтоя пък направи пълно проучване за селото Скендгейт, където Киврин трябва да прекара двете седмици.

— Ако въобще се добере дотам — рече Дануърти.

— Джеймс — каза отново Мери.

— Какви предпазни мерки сте взели, за да сте сигурни, че доброжелателният пътник, който се появява там на всеки 1,6 часа, няма да я откара до манастира в Годстоу или в някой публичен дом на Лондон, или пък да я види как се появява и да реши, че е вещица? Какви предпазни мерки сте взели, за да сте сигурни, че добронамереният пътник е наистина добронамерен, а не някой от мародерите, които са ограбвали 42,5 процента от всички пътници?

— Тестовете показаха, че има около 0,04 процента вероятност в момента на спускането й на въпросното място да има някой.

— А, я вижте, ето го и самия Бадри — рече Мери и бързо се изправи, така че да застане между Гилкрист и Дануърти. — Бързо работиш, Бадри. Всичко наред ли е с фиксирането?

Бадри беше излязъл без връхна дреха. Лабораторното му облекло беше подгизнало, лицето му се беше свило от студ.

— Здравата си измръзнал — рече му Мери. — Ела и седни да се стоплиш. — Тя махна с ръка към свободното място до Латимър. — Ей сега ще ти донеса едно бренди.

— Наред ли е фиксирането? — попита Дануърти.

Бадри не беше просто мокър, а направо подгизнал.

— Да — отвърна той. Зъбите му тракаха.

— Браво на теб — похвали го Гилкрист и го потупа по рамото. — Значи имаме повод за тост. Имате ли шампанско? — провикна се той към бармана, потупа отново Бадри по рамото и тръгна към бара.

Бадри го проследи с поглед и разтърка ръце. Цял се тресеше от студа. Изглеждаше отнесен, почти неадекватен.

— Сигурен си напълно за фиксирането? — попита Дануърти.

— Да — отвърна Бадри, без да откъсва поглед от Гилкрист.

Мери се върна на масата с чаша бренди в ръка.

— Това ще те посгрее — каза тя и му я подаде. — Хайде, изпий я. Лекарско нареждане.

Бадри се намръщи на чашата, сякаш въобще не можеше да разбере какво му предлагат. Зъбите му продължаваха да тракат.

— Какво има? — попита Дануърти. — С Киврин всичко е наред, нали?

— Киврин — отвърна Бадри, вперил поглед в чашата, но изведнъж като че ли дойде на себе си и остави чашата на масата. — Трябва да дойдете — рече той и се запромъква между масите към вратата.

— Какво се е случило? — възкликна Дануърти и рязко стана. Масата се разклати и малките статуетки изпопадаха, една от овчиците се търколи на пода.

Бадри отвори вратата и в помещението нахлуха звуците на „Ликувайте, добри християни“.

— Бадри, чакай, нали щяхме да вдигаме тост — провикна се Гилкрист. Държеше бутилка шампанско и поднос с чаши.

Дануърти посегна към палтото си.

— Какво става? — попита Мери и грабна чантата си. — Не се ли е получило фиксирането?

Дануърти не отговори, а хукна подир Бадри. Технологът вече бързаше по тротоара, като си проправяше път сред тръгналите на коледни покупки минувачи, сякаш без изобщо да ги вижда. Дъждът се сипеше като из ведро, но Бадри като че и за това не си даваше никаква сметка. Дануърти навлече палтото си и се шмугна в тълпата.

Нещо се беше объркало. Значи все пак отклонение се беше получило или пък младият асистент беше направил някаква грешка в изчисленията. Може пък нещо да се беше объркало в работата на самата мрежа. Обаче тя беше снабдена с обезопасяващи механизми, предпазители и средства за прекратяване на операцията. Ако нещо се беше объркало в самата мрежа, Киврин въобще нямаше да започне спускането. А и Бадри беше казал, че фиксирането е наред.

Значи трябваше да е отклонението. Това беше единственото нещо, което може да се обърка и спускането все пак да се осъществи.

Право пред него Бадри пресече улицата като за малко не се засече с един велосипедист. Дануърти пък се промъкна между две жени, натоварени с чанти дори по-големи от тази на Мери, прескочи един бял териер на каишка и отново намери с поглед Бадри, който вече беше подминал още две сгради.

— Бадри! — викна Дануърти. Технологът се поизвърна и в същия момент се блъсна в една жена на средна възраст с огромен чадър на цветя.

Жената се беше навела срещу дъжда с чадър, насочен почти право напред, поради което очевидно също не бе могла да види Бадри навреме. Обсипаният с големи лавандулови цветове чадър изхвърча от ръцете й, падна в една локва и Бадри за малко да го настъпи.

— Що не гледаш къде ходиш бе? — развика се разгневено жената и се наведе за чадъра. — Къде си хукнал из тая блъсканица?

Бадри се вторачи първо в нея, после и в чадъра със същия невиждащ поглед като в кръчмата.

— Извинете — чу го да казва Дануърти, след което технологът се наведе да вдигне чадъра. Двамата с жената като че ли се бориха известно време над лавандуловите цветове, после Бадри успя да хване дръжката, вдигна чадъра и го подаде на жената. Лицето й беше почервеняло от бяс, от студения дъжд или и от двете.

— Извинете ли? — възкликна тя и стисна дръжката така, сякаш всеки момент щеше да стовари чадъра върху Бадри. — Извинете!

Той вдигна колебливо ръка към главата си, после също като в кръчмата като че ли си спомни къде се намира и хукна към колежа — вече направо бягаше.

Дануърти го последва. Прекоси вътрешния двор, влезе през една странична врата, мина по коридора и се озова в залата с мрежата. Бадри вече беше пред конзолата, беше се навел над екрана и се мръщеше.

Дануърти се беше опасявал, че екранът ще е изпълнен с куп объркани символи или — още по-лошо — ще е празен. Видя обаче само подредените колонки с изчисления и матриците на фиксирането.

— Получи ли данните от фиксирането? — попита Дануърти задъхано.

— Да — отвърна Бадри, обърна се и го изгледа. Намръщената му физиономия се беше изпарила, но изражението му беше странно отнесено — като на човек, който полага максимални усилия да се съсредоточи.

— Кога беше… — рече той и се разтрепери. Гласът му заглъхна, сякаш Бадри бе забравил какво е искал да каже.

Вратата се блъсна и Гилкрист и Мери влязоха забързано, следвани по петите от Латимър, който отново се бореше с чадъра си.

— Какво има? Какво се е случило? — попита Мери.

— Кога беше кое, Бадри? — настоя Дануърти.

— Фиксирането се получи — рече Бадри, обърна се и впери поглед в екрана.

— Това ли е? — попита Гилкрист и се наведе над рамото му. — Какво означават всичките тия символи? Ще трябва да ги преведеш за такива лаици като нас.

— Кога беше кое? — продължаваше да настоява Дануърти.

Бадри вдигна ръка към челото си и каза:

— Има нещо нередно — отвърна той.

— Какво? — попита Дануърти. — Отклонението? В отклонението ли е проблемът?

— Отклонението? — възкликна Бадри. Трепереше така, че думата едва излезе от устата му.

— Бадри — каза Мери, — добре ли си?

Бадри отново придоби странно отнесения си вид, сякаш обмисляше отговора си, после каза:

— Не.

И се олюля.