Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътуване във времето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doomsday Book, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Кони Уилис. Книга на Страшния съд

Американска, Първо издание

Превод: Мария Думбалакова

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 41

ИК „Бард“ ООД — София, 1998 г.

ISBN: (липсва)

История

  1. — Добавяне

21.

На двайсет и осми починаха още двама души — и двамата бяха от първичните контакти, които бяха ходили на забавата в Хедингтън, а Латимър получи удар.

— Разви миокардия, която доведе до тромбоемболизъм — обясни Мери на Дануърти по телефона. — Засега е напълно неадекватен.

Повече от половината задържани под карантина при Дануърти се разболяха от грипа, а в амбулаторията имаше място само за най-тежките случаи. Дануърти, Финч и една от жените, която беше минала курсове за медицинска сестра, мереха температурата и раздаваха портокалов сок. Дануърти подготвяше легла и раздаваше лекарства.

И се притесняваше. Като каза на Мери за думите на Бадри за плъховете тя му отвърна:

— От треската е, Джеймс. Думите му нямат нищо общо с действителността. Имам един пациент, който през цялото време говори за слоновете на кралицата.

Дануърти обаче не можеше да прогони от главата си мисълта, че Киврин може да се е озовала в 1348 година.

— Коя година сме? — беше попитал Бадри през първата нощ. А след това беше казал: — Не може да бъде.

След спора си с Гилкрист Дануърти се беше обадил на Андрюс, за да му каже, че не може да получи достъп до лабораторията с мрежата на „Брейзноуз“.

— Няма значение — беше отвърнал Андрюс. — Пространствените координати не са толкова критични, колкото времевите. Ще взема данни от разкопките на „Джизъс“. Вече говорих с тях за това да направя проверка на параметрите и те нямат нищо против.

Визуалната връзка отново не работеше, но гласът на Андрюс беше звучал някак напрегнато, сякаш той се страхуваше, че Дануърти отново ще подхване темата за идването му в Оксфорд.

— Направих няколко проучвания за отклонението — каза той. — На теория ограничения няма, но на практика минималното отклонение е винаги по-голямо от нула, дори в необитаеми райони. Максималното отклонение никога не е надвишавало пет години, като случаите, в които се е получавало, са били все при спускания без хора. Най-голямото отклонение при спускане на човек е било с дистанционно направляване в седемнайсети век — двеста двайсет и шест дни.

— Възможно ли е да става въпрос за нещо друго? — попита Дануърти. — Нещо друго освен отклонението, което може да се е объркало?

— Ако координатите са верни, нищо — отвърна Андрюс, след което обеща, че ще се обади веднага, щом направи проверката на параметрите.

Пет години правеше 1325 година. По онова време чумата дори още не се беше появила в Китай, а и Бадри беше казал на Гилкрист, че отклонението е минимално. Не можеше да е и от координатите. Бадри ги беше проверил още преди да се разболее. Страхът обаче продължаваше да го гложди и той прекарваше малкото свободни моменти, които успяваше да открадне, в телефониране на разни технолози, за да се опита да накара поне един да дойде и да прочете данните от фиксирането, когато класификацията на вируса пристигнеше и Гилкрист отвореше лабораторията. Бяха я очаквали предния ден, но когато му се обади, Мери все още не я беше получила.

Позвъни му отново късно следобед и попита:

— Можеш ли да стъкмиш едно отделение? — Визуалната връзка вече беше възстановена. Предпазният й костюм изглеждаше така, сякаш беше спала с него, а маската й висеше на врата на едната си връзка.

— Вече съм стъкмил едно — отвърна той. — Пълно е със задържани под карантина. До този следобед имаме трийсет и един случая.

— А имаш ли място за още едно? Не ми трябва спешно — рече тя уморено. — С тая скорост обаче много скоро ще се наложи. Тук вече няма почти никакви места, а мнозина от персонала или вече са заразени, или отказват да идват на работа.

— А класифицирането още не е пристигнало — каза той.

— Точно така. Току-що ми се обадиха от Световния център по инфлуенца. Първия път получили грешен резултат, та трябвало да пуснат теста втори път. Би трябвало да пристигне утре. Сега пък си мислят, че е уругвайски вирус. — Тя се усмихна едва-едва. — Нали Бадри не е влизал в контакт с хора от Уругвай? До колко време можеш да приготвиш леглата?

— До довечера — отвърна Дануърти, но Финч го осведоми, че походните им легла са почти свършили, поради което се наложи да ходи до Националната служба по здравеопазване, за да ги убеди да му дадат поне десетина. Успяха да нагласят новото отделение в две от лекторните зали за чуждестранни гости едва на сутринта.

Докато разпъваше леглата и постилаше завивките, Финч заяви, че и чистите им чаршафи са на привършване, а също и маските и тоалетната хартия.

— Нямаме достатъчно за всички — рече той, докато подпъхваше един чаршаф под дюшека. — Нямаме и никакви превързочни материали.

— Не сме на война — каза Дануърти. — Не мисля, че ще имаме ранени. Успя ли да разбереш дали в Оксфорд в момента има някой технолог от другите колежи?

— Да, сър, обадих се на всички, но няма нито един. — Той затисна една възглавница с брадичката си. — Сложил съм навсякъде бележки, с които моля хората да пестят тоалетната хартия, но това май хич не върши работа. Американките са направо като акули в това отношение. — Той напъха възглавницата в калъфката. — Много ми е мъчно за тях обаче. Снощи Хелън се разболя и те просто нямат с кого да я заменят.

— Хелън ли?

— Госпожа Пиантини. Тенорката. Температурата й е 39,7. Американките просто няма да успеят да си изсвирят „Чикагския сюрприз“.

„Което си е направо Божа благословия“ — помисли си Дануърти.

— Попитай ги дали ще продължат да се грижат за обажданията ми, въпреки че повече не репетират — рече той. — Очаквам няколко много важни разговора. Андрюс обади ли се?

— Не, сър, не е още. Картината пак е изключена. — Той бухна възглавницата. — Толкова лошо стана с премиерата. Могат да изсвирят, разбира се, „Стедман“, но той е вече стара работа. Много е жалко наистина, че нямат алтернативен вариант.

— Направи ли списъка на технолозите?

— Да, сър — отвърна Финч и започна да се бори с едно опърничаво походно легло. — Ей там е, до дъската.

Дануърти взе листовете и разгледа най-горния. Беше изпълнен с колони числа, до едно от по шест цифри — от едно до шест, — но в разбъркан ред.

— Не е това — каза Финч и грабна листа от ръката му.

— Това са промените за „Чикагския сюрприз“. — Подаде на Дануърти един отделен лист. — Ето ги. Подредил съм ги по колеж, а до всяко име са изписани адресът и телефонът.

В този момент влезе Колин. Беше вир-вода и носеше ролка тиксо и някакъв пакет.

— Пасторът каза да налепя от тези по всички отделения — обясни той и извади един плакат със следния надпис: „Чувствате дезориентация? Объркан сте? Духовното объркване може да е предупредителен знак за Грипа.“

Колин скъса парче от тиксото и залепи плаката на черната дъска.

— Тъкмо си залепям един от тия в болницата и какво мислите виждам да прави Гадсъновица? — започна той, докато вадеше още един плакат от пакета. На него пък пишеше: „Носете си маските“. Залепи го над леглото, което Финч оправяше точно в този момент. — Четеше на пациентите от Библията. — Той прибра тиксото в джоба си. — Надявам се, че аз няма да се заразя. — Пъхна под мишница останалите плакати и тръгна да излиза.

— Носи си маската — каза му Дануърти.

Колин се ухили.

— И Гадсъновица ми каза така. И още нещо каза: Бог щял да покоси с мор всички, които не чували думите на праведните. — Той извади сивия кариран шал от джоба си. — Това нося вместо маската. — И омота шала през устата и носа си като бандит от каубойски филм.

— Платът не може да спре микроскопичните вируси — обясни му Дануърти.

— Знам. Но цветът може. Стряска ги като луди. — И момчето изхвърча навън.

Дануърти се обади на Мери, за да й каже, че отделението е готово, но понеже не успя да се свърже, направо отиде до болницата. Дъждът беше понамалял и хората — повечето с предпазни маски — бяха наизлезли по улиците, някои се прибираха от хранителните магазини, а други се редяха на опашка пред аптеките. Улиците обаче изглеждаха някак притихнали, неестествено смълчани.

„Някой е изключил камбаните“ — помисли си Дануърти. И като че ли съжали за това.

Мери беше в кабинета си, вторачила поглед в един екран.

— Класифицирането пристигна — каза тя преди той да е успял да й съобщи за готовото отделение.

— Каза ли на Гилкрист? — попита я той нетърпеливо.

— Не — отвърна тя. — Не е уругвайският вирус. Нито пък от Южна Каролина.

— Какво е тогава?

— H9N2. И уругвайският, и този от Южна Каролина са от групата на H3.

— Ами тогава откъде е дошъл?

— От центъра по инфлуенца нямат представа. Става въпрос за непознат вирус. Никога не е бил класифициран. — Тя му подаде някаква разпечатка. — Мутацията му е от седем единици, което обяснява защо хората умират.

Дануърти погледна разпечатката. Беше изпълнена с колони цифри, също като промените на Финч, и също толкова неразбираеми.

— Все трябва да е дошъл отнякъде.

Не е задължително. Приблизително на всеки десет години има по една основна антигенна промяна с епидемичен потенциал, така че може просто да се е породил у Бадри. — Тя взе разпечатката от ръцете му. — Знаеш ли дали около жилището му има някакъв добитък?

— Добитък? — възкликна Дануърти. — Та той живее в един апартамент в Хедингтън.

— Мутиралите видове понякога се получават от кръстосването на птичи вирус с вирус по хората. От центъра по инфлуенца искат да проверим за евентуални контакти с птици и облъчване с радиация. Понякога вирусните мутации се причиняват от рентгеново лъчение. — Тя изучаваше разпечатката така, сякаш щеше да намери обяснението в нея. Става въпрос за много необичайна мутация. Няма прегрупиране на гените на хемаглутинина, а само мутация със страшно голяма разлика в единиците.

Нищо чудно, че не беше казала на Гилкрист. Той беше казал, че ще отвори лабораторията като пристигне класифицирането на вируса, докато тази вест само щеше да го убеди още повече, че трябва да я остави запечатана.

— Лекува ли се?

— Лекарствено средство ще има веднага щом бъде произведен аналог. И ваксина. Вече са започнали работа върху прототипа.

— Колко време означава това?

— От три до пет дни за получаването на прототипа, после поне още пет за производството, ако не се натъкнат на затруднения при удвояването на протеините. До десетия вече трябва да сме в състояние да започнем ваксинирането.

Десетия. И тогава щяха да могат да започнат имунизирането. А колко ли време щеше да отнеме, докато се ваксинира цялата зона под карантина? Седмица? Две? Ами докато Гилкрист и протестиращите идиоти решат, че е безопасно да се отвори лабораторията.

— Това е много време — рече Дануърти.

— Знам — съгласи се Мери и въздъхна. — Един Бог знае колко случая ще имаме дотогава. Само тази сутрин имаме още двайсет нови.

— Мислиш ли, че става въпрос за мутирал вид? — попита Дануърти.

Тя обмисли отговора си.

— Не. Мисля, че е много по-вероятно Бадри да се е заразил от някого на забавата в Хедингтън. Там може да е имало нови индуси или други, въобще някой, който не вярва в антивирусните ваксини в частност и съвременната медицина като цяло. Произходът на канадския гъши грип от 2010 година, ако си спомняш, беше проследен чак до една комуна, съставена от християнски богослови. Ще разберем.

— А какво ще стане междувременно с Киврин? Какво ще стане, ако не откриете източника до рандевуто? По график тя трябва да се върне на шести януари. Дотогава дали ще сте проследили произхода?

— Не знам — отвърна тя уморено. — Може пък и да не пожелае да се върне в един век, който много бързо приближава десетката по скалата. Може да поиска да си остане в 1320 година.

„Ако е в 1320 година“ — помисли си той и отиде да навести Бадри. От вечерта на Коледа досега не беше споменавал плъхове. Беше се върнал назад до следобеда в „Балиол“, когато беше отишъл да търси Дануърти.

— Лаборатория? — измърмори той като видя Дануърти. Опита се изнемощяло да му подаде някаква въображаема бележка, след което потъна в дълбок сън, сякаш беше съсипан от това еднократно усилие.

Дануърти остана само още няколко минути, след което се отправи към Гилкрист.

Докато стигне до „Брейзноуз“ отново беше започнало да вали като из ведро. Демонстрантите се бяха сгушили под плаката си и трепереха.

Портиерът беше застанал до бюрото си и сваляше украшенията от коледната елха. Погледна бегло Дануърти и изведнъж се напрегна ужасно. Дануърти мина покрай него, а след това и през портала.

— Не можете да влезете, господин Дануърти — извика портиерът подире му. — Колежът е забранена зона.

Дануърти влезе във вътрешния двор. Апартаментът на Гилкрист се намираше в сградата зад тази на лабораторията. Дануърти ускори крачка, очаквайки, че портиерът ще хукне след него да го спре.

На входа на лабораторията беше поставен голям жълт надпис: ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО БЕЗ РАЗРЕШИТЕЛНО, а на дръжката на вратата беше сложена електронна аларма.

— Господин Дануърти — каза Гилкрист, който в този момент приближаваше към него под дъжда. Портиерът сигурно му се беше обадил. — Лабораторията е под забрана.

— Дошъл съм да се видя с вас — каза Дануърти.

Приближи се портиерът с една шарена гирлянда в ръка и попита:

— Да се обадя ли на университетската полиция?

— Няма да се наложи — каза Гилкрист и се обърна към Дануърти. — Елате в апартамента ми. Има нещо, което искам да ви покажа.

Той поведе Дануърти към кабинета си, седна на разхвърляното си бюро и си сложи една сложна маска, по която имаше множество филтри.

— Току-що говорих с центъра по инфлуенца — започна той. Гласът му беше някак глух, сякаш идеше от огромно разстояние. — Вирусът не е бил класифициран преди, а източникът му е още неизвестен.

— Класифицират го в момента — рече Дануърти, — а аналогът и ваксината трябва да пристигнат до няколко дни. Доктор Ааренс е уредила „Брейзноуз“ да получи предимство при имунизацията, а аз се опитвам да открия някой технолог, който може да разчете данните от фиксирането веднага след завършване на имунизацията.

— Опасявам се, че това е невъзможно — рече Гилкрист съвсем глухо. — От известно време провеждам едно проучване за инцидентите на инфлуенца през четиринайсети век. Има категорични доказателства, че една поредица от епидемии на инфлуенца през първата половина на века сериозно е разклатила здравето на населението, като по този начин е намалила съпротивителните му сили срещу Черната смърт.

Той взе в ръце една книга, която изглеждаше доста старичка.

— Открих шест отделни примера за епидемии от октомври 1318 година до февруари 1321-ва. — Вдигна книгата и започна да чете. — „След жътвата в цял Дорсит дойде треска, толкова жестока, че остави след себе си много трупове. Тази треска започваше с болки в главата и световъртеж. Лекарите пускаха кръв на пациентите, но въпреки това умряха мнозина.“

Треска. В една епоха, когато разните видове трески са били ежедневие — и тиф, и холера, и шарка, като всички до една са започвали с „болки в главата и световъртеж.“

— 1319 година. Наказателните съдебни заседания в Бат за предишната година са били отменени — продължи Гилкрист вече с друга книга в ръка. — „Една болест в гръдния кош, която налегнала съдебните заседатели, така че никой — нито те, нито съдията — успели да изслушат делата“ — цитира той и погледна Дануърти над маската си. — Вие казахте, че опасенията на обществото по отношение на мрежата са истерични и необосновани. Изглежда ми обаче, че те са основани на солидни исторически факти.

Солидни исторически факти! Примери за трески и болести на гръдния кош, които можеха да бъдат какво ли не — натравяне на кръвта, тиф или някоя от стотиците неизвестни инфекции. И всички до една нямаха нищо общо с настоящата ситуация.

— Вирусът не може да е дошъл по мрежата — каза Дануърти. — Правени са спускания в епохата на Пандемията, в битките на Първата световна война, когато е бил използван иприт, в Тел Авив. Факултетът по история на двайсети век изпрати детекторно оборудване при „Св. Павел“ два дни след бомбардирането на катедралата. Нищо не може да премине през мрежата насам.

— Така казвате вие — и Гилкрист му подаде някаква разпечатка. — От статистическия отдел дават 0,003 процента вероятност през мрежата да бъде пренесен вирус и 22,1 процента да е имало жизнеспособен миксовирус в критичната зона, докато мрежата е била отворена.

— Откъде ги вадите всичките тия цифри? — ядоса се Дануърти. — От някоя магьосническа шапка ли? Според статистическия отдел — той натърти с неприязън върху думичката — имаше само 0,04 процента вероятност някой да е на мястото на спускането при пристигането на Киврин. Вие не счетохте тази вероятност за статистически значима.

— Вирусите са особено устойчиви организми — обясни Гилкрист. — За голяма част от тях се знае, че могат да си дремят някъде много дълго, изложени на екстремални температури и влажност на средата, и пак да си остават жизнеспособни. При определени условия си оформят кристали, които могат да съхранят структурата им безкрайно дълго. И когато попаднат в съответен разтвор, вирусите могат да подновят заразните си функции. Били са открити жизнеспособни мозаични кристали от тютюн още от шестнайсети век. Очевидно е, че има значителен риск някой вирус да премине през мрежата, а при подобно стечение на обстоятелствата аз просто не мога да разреша отварянето й.

— Вирусът не може да е дошъл през мрежата — настояваше Дануърти.

— Ами тогава защо толкова бързате да бъдат прочетени данните от фиксирането?

— Защото… — започна Дануърти, но спря, за да се овладее — защото едва като разчетем тия данни ще можем да разберем дали спускането е преминало както беше по план, или нещо се е объркало.

— Признавате ли в такъв случай, че има някаква вероятност за грешка? — попита Гилкрист. — Ами тогава не е ли възможно и да премине вирус през мрежата? Докато има такава възможност, лабораторията ще остане затворена. Сигурен съм, че господин Бейсингейм ще одобри възприетия от мен курс на поведение.

„Бейсингейм — помисли си Дануърти, — значи затова била цялата работа. Цялата работа няма нищо общо с вируса, протестиращите отвън или «заболяванията на гръдния кош» от 1318 година. Цялата работа е за да може Гилкрист да се оправдае пред Бейсингейм.“

Гилкрист беше временен заместник на Бейсингейм и на бърза ръка беше направил преранжирането на вековете, на бърза ръка беше осъществил спускането, без съмнение за да представи пред Бейсингейм една отлично свършена работа. Не беше се получило обаче както му се беше искало. Вместо това се беше стигнало до епидемия, до това, че една историчка в момента беше на практика неоткриваема някъде из времето, до протестиращи пред колежа демонстранти. Единственото, което го интересуваше в момента, беше да оправдае действията си, да спаси кожата си, макар и с цената на живота на Киврин.

— А какво ще стане с Киврин? Дали и тя одобрява курса ви на поведение? — попита Дануърти.

— Госпожица Енгъл си даваше съвсем ясна сметка за рисковете, когато пожела доброволно да замине за 1320 година — отвърна Гилкрист.

— А дали си е давала сметка, че възнамерявате да я зарежете?

— Разговорът ни приключи, господин Дануърти. — Гилкрист се изправи. — Ще отворя лабораторията, когато бъде открит източникът на вируса и когато ми бъде напълно доказано, че няма никаква възможност да е дошъл през мрежата.

И отвори вратата. Портиерът чакаше пред нея.

— Нямам намерение да ви позволя да зарежете Киврин — каза Дануърти.

Гилкрист присви устни зад маската си.

— Аз пък нямам намерение да ви позволя да излагате на риск здравето на цялата тази общност. — И се обърна към портиера. — Придружете господин Дануърти до портала. Ако отново се опита да влезе на територията на „Брейзноуз“, повикайте полиция. — И затръшна вратата.

Портиерът тръгна с Дануърти през вътрешния двор. Гледаше го така, сякаш Дануърти изведнъж беше станал особено опасен.

„Може пък и да съм“ — помисли си Дануърти.

— Искам да използвам телефона ви — каза той, когато стигнаха до портала. — Не е по личен въпрос, а във връзка с университета.

Портиерът започна да се изнервя, но въпреки това постави един телефон на прозорчето си и впери очи в Дануърти, докато той набираше номера на „Балиол“. Финч вдигна слушалката и Дануърти каза:

— Трябва да намерим Бейсингейм на всяка цена. Много е спешно. Обади се на Шотландското бюро за риболовни разрешителни и вземи адресите на всички хотели и мотели. А сега ми дай телефона на Поли Уилсън.

Той си записа номера й, прекъсна разговора с Финч и започна да набира отново. После обаче размисли и реши да се обади на Мери.

— Искам да помогна с нещо за намирането на източника на вируса — каза той.

— Гилкрист не иска да отвори лабораторията, нали? — попита тя.

— Не иска — потвърди Дануърти. — Какво мога да направя аз, за да помогна за източника?

— Това, което правеше преди с първичните контакти. Да ги проследяваш, да търсиш нещата, за които ти казах: облъчване с радиация, близост до птици или добитък, религиозна принадлежност, която забранява използването на антивирусни агенти. Ще ти трябват обаче схемите с контактите.

— Ще изпратя Колин да ги вземе — каза той.

— Аз пък ще накарам някой да ги подготви. Мисля, че е добре също да провериш контактите на Бадри до четири-шест дни назад, в случай че вирусът наистина се е появил в него. Инкубационният период от резервоар може да бъде много по-дълъг, отколкото при предаване на вируса от човек на човек.

— Ще накарам Уилям да се захване с това — каза той. Бутна телефона обратно към портиера, който мигновено излезе и го изпрати до улицата. Дануърти се изненада, че не го последва по целия път до „Балиол“.

Веднага щом стигна там, Дануърти се обади на Поли Уилсън и я попита:

— Има ли начин да влезете в конзолата на лабораторията, без да имате достъп до самата лаборатория? Можете ли да влезете директно през компютъра на университета?

— Не знам — отвърна тя. — Компютърът на университета има много силни защити. Може да успея да стъкмя рам-памет, с която да ги пробия, или пък може да успея да проникна чрез „Балиол“. Първо трябва да видя какви са му защитите. Ще намерите ли технолог, който да разчете данните, в случай че успея да се добера до тях?

— В момента издирвам — отвърна той и затвори.

В този момент влезе Колин, подгизнал до кости, и тръгна да взима нова ролка тиксо.

— Ти разбра ли, че е дошла класификацията, според която вирусът е мутант?

— Да — отговори Дануърти. — Искам да отидеш до болницата, за да вземеш от баба ти схемите с контактите.

Колин остави на земята топчето плакати. На най-горния пишеше: „Не позволявайте втори пристъп“.

— Носи се слух, че бил някакво биологично оръжие — рече Колин. — Казват, че бил избягал от лабораторията.

„Но не тази на Гилкрист“ — помисли си Дануърти гневно.

— Случайно да знаеш къде е Уилям Гадсън?

— Не. — Колин сбърчи нос. — Сигурно се целува на стълбите.

Беше в склада с провизии и прегръщаше една от задържаните под карантина. Дануърти му нареди да разбере какви са били координатите на Бадри от четвъртък до неделя сутрин, както и да намери разпечатка за кредитната карта на Бейсингейм за декември, след което се върна в апартамента си, за да продължи да звъни на разни технолози.

Един от тях в момента работеше по някаква мрежа в Москва за деветнайсети век, а други двама бяха отишли на ски. Останалите не си бяха у дома или просто не вдигаха телефона — може би Андрюс ги бе предупредил.

Колин донесе схемите с контактите. Бяха абсолютна каша. До този момент не бяха направени никакви усилия да се намери някаква възможна корелация, освен може би някакви американски контакти. Освен това на брой контактите бяха адски много. Половината от първичните бяха ходили на забавата в Хедингтън, две трети бяха ходили на коледни покупки, всички, с две изключения, бяха ползвали метрото. Беше като да търсиш игла в купа сено.

Дануърти прекара половината нощ в проверка на религиозната принадлежност на хората и кръстосано сравняване на данните. Четирийсет и двама бяха от англиканската църква, деветима бяха протестанти, имаше и седемнайсет, които нямаха религиозна принадлежност. Осмина бяха студенти от колежа „Шрусбъри“, единайсет се бяха редили на опашка в „Дебънам“ Да гледат Дядо Коледа, деветима бяха работили в дупката на Монтоя, трийсет бяха пазарували в „Блакуел“.

Двайсет и един от всички бяха имали контакти с поне двама от вторичните контакти, а Дядо Коледа от „Дебънам“ се беше срещнал с трийсет и двама (с двайсет и един от тях в една кръчма след края на смяната му). Нито един обаче не можеше да бъде доведен до всички първични, с изключение на Бадри.

Мери доведе болните, за които вече нямаше място в болницата, на сутринта. Носеше предпазен костюм, но не и маска.

— Готови ли са леглата? — попита тя.

— Да. Имаме две отделения с по десет легла.

— Чудесно. Трябват ми всичките.

Помогнаха на пациентите да облекат нощниците и пижамите, след това и да си легнат, и оставиха стажантката на Уилям да се грижи за тях.

— За тия, дето са на носилка, ще се погрижим веднага щом се освободи някоя линейка — каза Мери, докато вървяха с Дануърти през вътрешния двор.

Дъждът беше спрял съвсем и небето беше някак по-светло, сякаш всеки момент щеше да се прочисти.

— Кога ще пристигне аналогът? — попита той.

— Най-рано след два дни — отвърна тя.

Стигнаха до портала. Мери се облегна на каменната стена.

— Когато всичко това свърши — каза тя, — ще мина през мрежата. Ще отида в някой век, където няма епидемии, където не се налага да чакаш, да се притесняваш или да стоиш безпомощно със скръстени ръце.

Тя прокара ръка през посивялата си коса.

— Някой век, който не е десетка. — Тя се усмихна. — Само дето такъв няма, нали?

Дануърти поклати глава.

— Казвала ли съм ти някога за Долината на царете? — попита тя.

— Каза ми, че си ходила там по време на Пандемията.

Тя кимна.

— Кайро беше под карантина, та трябваше да отлетим за Адис Абеба. На път за там подкупих таксиметровия шофьор да ни закара до Долината на царете, за да мога да видя гробницата на Тутанкамон. Много вироглаво от моя страна. Пандемията вече беше стигнала до Луксор и се разминахме само на косъм от зоната под карантина. Стреляха ни два пъти. — Тя поклати глава. — Можехме да си загинем като едното нищо. Сестра ми отказа да слезе от колата, но аз слязох и се изкачих до вратата на гробницата. И си помислих: „Ето така е изглеждала, когато я е открил Картър.“

Тя погледна Дануърти, без въобще да го вижда, защото се беше зареяла в миналото.

— Когато открили вратата към гробницата, тя била заключена, та трябвало да изчакат съответните органи да я отворят. Картър обаче направил една дупка във вратата, пъхнал една свещ и погледнал. — Тя говореше съвсем тихо. — Карнарвон попитал: „Виждаш ли нещо?“, а Картър отвърнал: „Да, приказни неща.“

Тя затвори очи.

— Никога няма да забравя как стоях до затворената врата. И сега го виждам съвсем ясно. — Тя отвори очи. — Може би точно там ще отида когато кашата тук свърши. При отварянето на гробницата на Тутанкамон.

Тя погледна към небето.

— О, Боже, пак започва да вали. Трябва да се връщам. Ще ти изпратя тия, дето сега са на носилки в болницата, щом се освободи линейка. — Изведнъж го погледна съвсем остро. — Ти защо не си носиш маската?

— От нея ми се замъгляват очилата през цялото време. А ти защо си без маска?

— На привършване са ни. Направихи ти Т-разширението, нали?

Той поклати глава.

— Досега не ми се е отворила свободна минутка.

— Отвори си — нареди тя. — И си носи маската. Хич няма да си й от полза на Киврин, ако паднеш на легло.

„Аз и сега не съм й от полза — мислеше си Дануърти, докато вървеше към апартамента си. — Не мога да вляза в лабораторията, не мога да накарам никой технолог да дойде в Оксфорд, не мога да открия Бейсингейм.“ Опита се да се сети на кого още може да се обади. Беше проверил във всички туристически агенции, риболовни фирми и такива за лодки под наем в Шотландия. От Бейсингейм нямаше и следа. Може би Монтоя беше права и той въобще не бе в Шотландия, а на някой тропически остров с някоя жена.

Монтоя. Съвсем я беше забравил. Не беше я виждал от църковната служба на Бъдни вечер. Тогава тя беше търсила Бейсингейм, за да й подпише разрешителното да си стигне до дупката, а на другия ден се беше обадила, за да попита дали Бейсингейм е сьомга или пъстърва. Накрая беше оставила и едно съобщение от сорта на „Няма значение“. Което можеше да означава не само че е открила каква риба е Бейсингейм, ами и самия него.

Той се изкачи по стълбите. Ако Монтоя беше намерила координатите на Бейсингейм и си беше получила разрешителното, сигурно беше отишла право на дупката си. Въобще нямаше да си направи труда да каже на някого, защото беше притисната от времето. Дануърти дори не беше сигурен, че си е дала сметка, че той самият се опитва да намери Бейсингейм.

Ако Бейсингейм бе разбрал за карантината, би се върнал веднага, освен ако не го беше задържало лошо време или непроходими пътища. Но Монтоя може и да не му беше казала за карантината. Интересуваха я единствено разкопките й и може да му беше казала само че й трябва подписът му.

Дануърти откри в апартамента си госпожа Тейлър, четирите й все още здрави колежки и Финч. Всички бяха застанали в кръг и присвиваха колена. Финч беше хванал един лист в едната си ръка и броеше нещо под носа си.

— Тъкмо щях да ходя в отделението да назначавам сестри — каза той засрамено. — Ето я справката на Уилям. — Той я подаде на Дануърти и побърза да излезе.

Госпожа Тейлър и четворката й събраха инструментите си и си взеха куфарчетата.

— Обади се някоя си госпожица Уилсън — каза госпожа Тейлър. — Каза, че със специална рам-памет нямало да стане, та трябвало да се влезе през конзолата на „Брейзноуз“.

— Благодаря — отвърна Дануърти.

Тя излезе, следвана от четирите си майсторки по камбани в редичка.

Дануърти се обади при разкопките. Никой не отговори. Обади се в апартамента на Монтоя, после в кабинета й в „Брейзноуз“, пак при разкопките. На нито едно място не вдигнаха. Набра отново номера на апартамента й и остави телефона да звъни, докато разглеждаше справката на Уилям. Бадри беше прекарал цялата събота и неделната сутрин в работа на разкопките. За да разбере това, Уилям сигурно беше говорил с Монтоя.

Той изведнъж се зачуди за самата дупка. Беше някъде извън Уитни, в някаква ферма на Националния тръст. Там може би имаше патици, кокошки или прасета, а може би и трите заедно. А Бадри беше прекарал цял работен ден и половина, беше ровил в пръстта, беше имал идеална възможност да влезе в контакт с някой източник на вирус.

В този момент влезе Колин, пак подгизнал до кости.

— Свършиха им се плакатите — каза той. — Утре от Лондон ще пристигнат още. — Извади „гобстопъра“ си и го лапна заедно с полепналата по него хартия. — Знаеш ли кой стои на стъпалата пред вратата ти? — попита той и се метна на канапето и отвори книгата за Средновековието. — Уилям с някакво момиче. Целуват се и си гукат, представяш ли си? Едва успях да се промуша покрай тях.

Дануърти отвори вратата. Уилям се освободи неохотно от прегръдката на някаква дребна брюнетка в шлифер и влезе заедно с момичето.

— Знаеш ли къде е госпожа Монтоя? — попита Дануърти.

— Не. От Националната служба по здравеопазване ми казаха, че е отишла при дупката си, но като й звънях, не отговори. Може би е някъде из двора на църквата или из фермата и не може да чуе телефона. Мислех да използвам пищялка, но после се сетих за това момиче, което чете по история на археологията, и… — Той кимна към дребната брюнетка. — Каза ми, че е разглеждала списъците за дежурствата на разкопките и видяла, че Бадри се бил записал за събота и неделя.

— Пищялка ли? Какво е това?

— Свързваш я към телефонната линия и звъненето на другия телефон се усилва многократно. В случай че въпросният човек е в градината, банята или където и да било.

— На този телефон можеш ли да поставиш такава?

— На мен са ми малко сложнички. Познавам една студентка обаче, която може да ви сложи. Имам й телефона в стаята си. — И излезе ръка за ръка с брюнетката.

— Знаеш ли, че ако госпожа Монтоя е при дупката си, аз бих могъл да те изведа от зоната — обади се Колин. После извади „гобстопъра“ от устата си и го разгледа. — Няма да има никакви проблеми. Има адски много места, които въобще не се наблюдават. На пазачите хич не им е приятно да стоят под дъжда.

— Нямам никакво намерение да нарушавам карантината — каза Дануърти. — Опитваме се да спрем епидемията, а не да я разпространяваме.

— Точно по този начин се е разпространила чумата навремето — обясни Колин, като отново извади „гобстопъра“ от устата си и го разгледа. Имаше нездрав жълтеникав цвят. — През цялото време се опитвали да избягат от нея, но всъщност просто я разнасяли.

Уилям промуши глава през вратата.

— Казва, че ще й трябват два дни да сложи пищялка на вашия телефон, но вече си имала на нейния, та ако искате, може да го ползвате.

Колин грабна якето си.

— Може ли аз да отида?

— Не — отсече Дануърти. — И веднага ги сваляй тия мокри дрехи. Не искам и ти да прихванеш грипа. — И той слезе по стълбите с Уилям.

— Учи в долните курсове в „Шрусбъри“ — обясни Уилям и тръгна под пороя.

Колин ги настигна на средата на двора.

— Не мога да го прихвана — рече той. — Вече ми направиха разширение на клетките. По времето на Черната смърт не са имали карантини и заради това се е разпространила навсякъде. — Той измъкна шала си от джоба на якето. — Едно удобно местенце за излизане от зоната е улица „Ботли“. На ъгъла до блокадата има кръчма и пазачът влиза вътре от време на време да си взема по нещичко за сгряване.

— Закопчай си якето — нареди Дануърти.

Момичето се оказа Поли Уилсън. Съобщи на Дануърти, че в момента работела върху някакъв оптически „предател“, който можел да проникне в конзолата, но още не била стигнала доникъде. Дануърти позвъни на Монтоя, но никой не вдигна.

— Оставете го да звъни — каза Поли. — Тя може да е някъде далеч. Пищялката се чува на половин километър.

Дануърти остави телефона да звъни десет минути, затвори, изчака пет минути, набра отново и го остави да звъни петнайсет минути, преди да се признае за победен. Поли гледаше Уилям с копнеж, а Колин трепереше в мокрото си яке. Дануърти го заведе вкъщи и го сложи да си легне.

— Мога да се промъкна през загражденията и да й кажа да ти се обади — каза Колин, докато прибираше „гобстопъра“. — Ако се притесняваш, че си прекалено стар да отидеш. Много съм добър.

Дануърти изчака до другата сутрин да се върне Уилям, след което отиде до „Шрусбъри“, за да опита отново, но пак не сполучи.

— Ще го наглася да звъни през половин час — каза Поли, докато го изпращаше. — Уилям дали си има други приятелки, а?

— Мисля, че не — отвърна Дануърти.

Откъм Христовата църква изведнъж долетя звънът на камбани. Чуваше се ясно и гръмко въпреки обилния порой.

— Да не би някой пак да е включил ония ужасни коледни песни? — попита Поли.

— Не — отвърна Дануърти. — Това са американките. — Той наведе глава по посока на звъна, опитвайки се да определи дали госпожа Тейлър се е примирила със „Стедман“, но се чуваха шест камбани, древните камбани на Озни: Дуе, Габриел и Мари една след друга, а след това и Клемент, Хотклерк и Тейлър. — И Финч.

Звучаха невероятно добре. Нямаха нищо общо нито с дигиталните коледни песни, нито с „О, ти Иисусе, Който бродиш по света“. Звънтяха ясно и отчетливо и Дануърти почти виждаше майсторките, застанали в кръга си в камбанарията, виждаше ги как подвиват колене и вдигат ръце, а Финч чете от листа си с цифрички.

— Всеки от нас трябва да си стои при камбаната без прекъсване — беше казала госпожа Тейлър.

Той беше имал един милион прекъсвания, но въпреки това сега се почувства странно съживен. Госпожа Тейлър не беше успяла да заведе музикантките си в Норич за Бъдни вечер, но беше останала при камбаните си и сега те биеха оглушително, главозамайващо, като празненство, като победа. Като коледна сутрин. Той щеше да открие Монтоя. И Бейсингейм. Или пък някой технолог, който не се страхува от карантината. Щеше да намери Киврин.

Когато се върна в „Балиол“, телефонът звънеше. Дануърти хукна нагоре по стълбите с надеждата, че това е Поли. Беше Монтоя.

— Дануърти? — каза тя. — Здрасти. Обажда се Лупе Монтоя. Какво става?

— Къде си? — попита я той.

— При дупката — отвърна тя, макар че това вече беше съвсем ясно. Стоеше пред разрушения неф на църквата в наполовина разкопания средновековен църковен двор. Едва сега той разбра защо тя така беше настоявала да се върне при дупката си. На някои места имаше по трийсет сантиметра вода. Монтоя беше разстлала огромно количество брезенти, мушами и найлонови чували из цялото място, но от десетина места капеше дъжд, а на местата, където се събираха краищата на отделните найлони, направо се изливаха водопади. Всичко — надгробните плочи, прожекторите, които тя беше захванала за брезентите, подпрените на стените кирки и лопати — беше покрито с кал.

Монтоя също беше цялата в кал. Беше облечена в бойното си яке и високите гумени ботуши като тези, които Бейсингейм — където и да се намираше в момента — може би носеше. Те също бяха мокри и мръсни. По ръката, с която държеше слушалката, имаше дебел слой засъхнала кал.

— Звъня ти вече цял век — каза Дануърти.

— Не мога да чуя телефона заради помпата — обясни тя и махна с ръка към нещо, което беше извън екрана — по всяка вероятност въпросната помпа — макар че Дануърти не чуваше нищо друго освен трополенето на дъждовните капки по брезента. — Току-що се счупи една свръзка, а нямам друга. Чух камбаните. Значи ли това, че карантината е свършила?

— Никак даже — отвърна Дануърти. — В разгара сме на една мащабна епидемия. Седемстотин и осемдесет заразени и шестнайсет смъртни случая. Не четеш ли вестници?

— Откакто съм дошла тук, не съм виждала нито вестници, нито хора. През последните шест дни се опитвам да задържа дупката колкото може над водата, но не мога да се справя сама, при това без помпа. — Тя отметна гъстата си черна коса от лицето си с мръсната си ръка.

— Щом карантината не е свършила, за какво бият камбаните?

— Премиера на „Минорен чикагски сюрприз“.

Тя като че ли се раздразни.

— Щом карантината продължава, защо не се захванат с нещо по-полезно?

„Занимават се — помисли си той. — Накараха те да ми се обадиш.“

— Веднага мога да им намеря работа тук. — И тя отново отметна косата си. Изглеждаше почти толкова уморена, колкото и Мери. — Наистина се надявах, че бият за края на карантината и че ще мога да докарам малко хора да ми помогнат. Колко време мислиш, че ще продължи?

„Прекалено дълго — помисли си той, докато гледаше водните каскади между брезентите и найлоните. — Не се надявай въобще, че ще получиш необходимата помощ.“

— Трябва ми малко информация за Бейсингейм и Бадри Шодхури — каза той вместо това. — Опитваме се да разберем кой е източникът на вируса и трябва да знаем с кого е имал контакти Бадри. Работил е на разкопките целия ден на осемнайсети и сутринта на деветнайсети. Кой още е бил там по това време?

— Аз.

— Кой още?

— Никой. През декември е адски трудно да си намериш помощници. Всичките ми студенти по история на археологията си заминаха още щом започна ваканцията. Трябваше да набирам доброволци от всички възможни места.

— Сигурна ли си, че сте били само двамата?

— Да. Отворихме гробницата на рицаря в събота и едва успяхме да вдигнем капака й. В събота трябваше да дойде и Джилиан Ледбетър, но се обади в последната минута да ни каже, че имала среща.

„С Уилям“ — помисли си Дануърти.

— А в неделя имаше ли някого с Бадри?

— Той остана само сутринта, а по това време тук нямаше никой. Тръгна си, защото трябвало да ходи в Лондон. Виж, имам работа. Явно скоро няма да получа помощ, така че трябва да се оправям сама.

— Чакай! — извика Дануърти. — Не затваряй!

Тя го погледна нетърпеливо.

— Трябва да ти задам още няколко въпроса. Много е важно. Колкото по-скоро разберем източника, толкова по-скоро ще бъде вдигната карантината, а ти ще получиш помощ за дупката си.

Тя не изглеждаше убедена, но натисна няколко копчета, остави слушалката на вилката и каза:

— Нали нямаш нищо против да работя, докато говорим?

— Не — отвърна Дануърти облекчено. — Не се притеснявай.

Тя изведнъж изчезна от екрана, върна се и натисна още нещо.

— Извинявай. Не стига дотам — рече тя и екранът стана на черти — по всяка вероятност Монтоя преместваше телефона до новото си работно място. Когато картината се върна на екрана, Монтоя беше приклекнала в пълната с кал дупка до една каменна гробница. Дануърти предположи, че двамата с Бадри са имали проблеми точно с нейния капак.

Капакът, на който се виждаше изображението на рицар в пълно бойно снаряжение, с кръстосани върху гърдите ръце — натежалите от метал китки лежаха на гърдите му, а мечът бе поставен до краката му — беше внимателно подпрян отстрани на гробницата и закриваше изкусно издълбаните букви. „Requiesc…“ беше единственото, което Дануърти успяваше да види. Requiescat in pace. Почивай в мир — благословия, на която рицарят очевидно не можеше да се порадва. Лицето му изглеждаше под шлема някак недоволно.

Монтоя беше метнала един найлон над отворената гробница. Дануърти се зачуди дали от другата страна на гробницата има зловещи изображения като тези, които Колин му беше показал в книжката, и дали в реалността те бяха също толкова отвратителни. Върху найлона течеше вода и той се бе свлякъл.

Монтоя се изправи и вдигна някаква метална кутия, пълна с кал.

— Хайде де? — рече тя и постави кутията на ръба на гробницата. — Нали каза, че имаш още въпроси?

— Да — отвърна Дануърти. — Каза ми, че когато Бадри е бил при теб, не е имало никой друг.

— Нямаше — отвърна тя и обърса потта от челото си. — Уф, доста е задушничко тук. — Тя си свали якето и го метна на капака на гробницата.

— Ами местни хора? Хора, които нямат нищо общо с разкопките?

— Ако имаше някакви хора, веднага щях да ги наема да ми помагат.

Тя започна да бърка из калта в кутията и извади няколко кафяви камъчета.

— Капакът тежеше цял тон и щом го свалихме, заваля. Щях да наема всеки, когото видя, но тази дупка е прекалено затънтена и наоколо няма жива душа.

— Ами хората от Националния тръст?

Тя пъхна камъните под една струя вода, за да ги измине от калта.

— Идват само през лятото.

Дануърти се беше надявал, че ще се намери някой човек при дупката, който ще се окаже източникът, че Бадри е влязъл в контакт с някой местен жител, със служител от Националния тръст или дори ловец на патици. Но нали миксовирусите нямаха преносители. Самият мистериозен местен жител би трябвало да е бил болен, а Мери се беше свързала с всички болници и поликлиники в цяла Англия. Извън периметъра под карантина нямаше нито един случай с тази болест.

Монтоя вдигаше камъните един по един на светлината на фенерчето, увесено на едната от подпорите, обръщаше ги многократно в пръстите си, за да огледа внимателно все още калните им ръбове.

— А птиците?

— Птици ли? — възкликна тя и той си даде сметка, че думите му й бяха прозвучали като предложение да наема врабчета, за да й помогнат да вдигне капака на гробницата.

— Вирусът може да е бил разпространен от птици. Патици, гъски, кокошки — обясни той, макар и да не беше сигурен, че кокошките могат да бъдат преносителите, за които му беше говорила Мери. — При разкопките има ли някакви такива пернати?

— Кокошки? — възкликна тя и започна да оглежда още един от камъните на светлината от фенерчето.

— Понякога се получават нови видове от кръстоската между животински и човешки вирус — обясни той. — Пернатите са най-често срещаните резервоари, но понякога рибите също могат да влязат в тази роля. А също и прасетата. При разкопката ти има ли някакви прасета?

Тя продължаваше да го зяпа така, сякаш е пълен олигофрен.

— Дупката е във ферма на Националния тръст, нали?

— Да, но самата ферма е на три километра оттук. Намирам се насред едно ечемичено поле. Наоколо няма никакви прасета, нито птици, нито пък риба. — И тя продължи да си разглежда камъните.

Никакви прасета. Никакви птици. Никакви местни жители. Значи източникът на вируса не беше и при разкопката. Може би той просто не беше никъде и вирусът на инфлуенцата на Бадри беше мутирал съвсем спонтанно, както Мери беше казала, че става от време на време, беше се пръкнал неочаквано във въздуха и се беше спуснал над цял Оксфорд както чумата се беше спуснала над нищо неподозиращите обитатели на този църковен двор.

Монтоя беше вдигнала камъните към светлината, почистваше с нокът някоя останала бучица кал, а след това ги излъскваше. И изведнъж Дануърти си даде сметка, че това, което тя разглежда, са кости. Гръбначни прешлени може би, или пък пръстите на рицарските крака. Requiescat in pace.

Тя откри това, което очевидно търсеше — една неравна кост с размерите на орех, с набразден край. Пусна останалото в кутията, порови в джоба на ризата си, извади една четка за зъби с къса дръжка и започна да търка със свъсени вежди изпъкналите краища.

Гилкрист никога нямаше да приеме обяснението чрез теорията за спонтанната мутация. Твърде влюбен беше в идеята, че през мрежата е дошъл някой вирус от четиринайсети век. Твърде влюбен и в ролята си на заместник на декана на историческия факултет, за да се предаде толкова лесно, дори ако Дануърти беше намерил патици да плуват в локвите на църковния двор.

— Трябва да се свържа с Бейсингейм — каза той. — Къде е той?

— Бейсингейм? — възкликна тя. — Нямам представа.

— Но… мислех си, че си го открила. Когато ми се обади навръх Коледа, ми каза, че ти трябвал, за да получиш разрешение от Националната служба по здравеопазване.

— Знам. Загубих си цели два дни да звъня на разните риболовни фирми за сьомга и пъстърва в Шотландия и реших, че не мога да си позволя по-нататъшно отлагане. Ако питаш мен, той въобще не е в Шотландия. — Тя извади едно джобно ножче от дънките си и започна да стърже костта. — Като заговорихме за Националната служба по здравеопазване, мога ли да те помоля за една услуга? Непрекъснато набирам номера им, но ми дава заето. Ще отидеш ли дотам да им кажеш, че ми трябват помощници? Кажи им, че тия разкопки имат невероятна историческа стойност, но ще бъдат напълно и безвъзвратно загубени, ако не ми изпратят поне петима души. И една помпа. — Ножът запъна. Тя се намръщи и продължи да човърка.

— А ти как се сдоби с подписа на Бейсингейм, щом не знаеш къде е? Доколкото си спомням, каза, че само неговият подпис ще ти свърши работа.

— Да де. — Едно парченце от костта изведнъж изхвръкна и падна върху найлоновите покривала. Тя разгледа костта още малко и я пусна в кутията. Вече не се мръщеше. — Подправих го.

Тя отново приклекна и започна да копае за още кости. Беше толкова погълната от работата си, колкото и Колин, когато си разглеждаше „гобстопъра“. Дануърти се зачуди дали Монтоя въобще си спомня, че Киврин е някъде във времето, или е забравила за нея, както беше забравила и за епидемията.

Той затвори, без да е сигурен, че тя ще забележи и това, и тръгна към болницата, за да каже на Мери какво е разбрал и да започне да разпитва вторичните контакти в търсене на източника на вируса. Валеше изключително силно — дъжд, който пееше по водосточните тръби и разрушаваше неща с незаменима историческа стойност.

Майсторките по биене на камбани заедно с Финч продължаваха концерта си, изпълняваха пермутациите една след друга в точно установения им ред, свиваха колене и изглеждаха точно като Монтоя — неразделни от камбаните си. Звънът се носеше в дъжда силно и тревожно — като предупреждение, като зов за помощ.

 

 

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“
(066440–066879)

Бъдни вечер, 1320 година (стар стил). Въобще нямам толкова много време, колкото си мислех. Когато се прибрах от кухнята, Роузмунд ми каза, че лейди Имейн искала да говори с мен. Имейн беше потънала в дълбок разговор с пратеника на епископа и веднага познах по изражението й, че в момента изрежда за пореден път списъка с греховете на отец Рош. Когато обаче двете с Роузмунд се приближихме, Имейн ме посочи и каза:

— Това е жената, за която ви говорех.

Жена, а не девойка, а тонът й беше доста критичен, почти обвиняващ. Зачудих се дали е разказала на свещеника теорията си, че съм френска шпионка.

— Казва, че не си спомня нищо — каза лейди Имейн, — но въпреки това може и да чете, и да пише. — И се обърна към Роузмунд. — Къде ти е брошката?

— На пелерината ми — отвърна Роузмунд. — Оставих я в таванското помещение.

— Иди да я донесеш.

Роузмунд тръгна неохотно, а Имейн каза:

— Сър Блоет донесе на внучката ми брошка в знак на любов. На нея е изписано нещо на романския език. — И погледна победоносно. — Тя успя да го прочете, а на Бъдни вечер в църквата казваше думите от службата още преди отец Рош да ги е произнесъл.

— Кой те е научил на четмо и писмо? — попита пратеникът на епископа със заплетен от виното език.

Помислих си дали да не обясня, че сър Блоет ми е казал какво пише на брошката, но се страхувах, че той лично вече е отрекъл тази версия.

— Не знам — отвърнах. — Нямам никакъв спомен за живота си отпреди момента, в който се озовах пребита в гората, защото ме бяха ударили по главата.

— Когато дойде на себе си първия път, започна да говори на някакъв език, който никой от нас не разбираше — каза Имейн, сякаш това беше още едно доказателство, но аз нямах никаква представа в какво се опитва да ме обвини, нито пък по какъв начин пратеникът на епископа може да има отношение към всичко това.

— Свети отче, в Оксънфорд ли ще се върнете, когато си тръгнете от нашия дом? — попита го тя.

— Да — отвърна той някак недружелюбно. — Тук не можем да останем повече от няколко дни.

— Ще ви замоля да я отведете с вас при добрите сестри в Годстоу.

— Няма да ходим в Годстоу — обясни той, което си беше съвсем очевидно извинение — нали женският манастир е само на пет мили от Оксфорд. — Но при завръщането си ще попитам епископа дали има някакви сведения за тази жена и ще ви изпратя вест.

— Сигурна съм, че е монахиня, защото говори на латински и знае цели пасажи от църковните текстове — каза Имейн. — Много би ми се искало да я отведете в манастира, за да я разпитат и да разберат коя може да е.

Пратеникът на епископа придоби още по-изнервен вид, но се съгласи. Това означава, че имам само толкова време, колкото те решат да останат при нас. Няколко дни, по думите на пратеника, и с малко повече късмет за мен се надявам това да означава поне до след избиването на младенците. Сега обаче ще сложа Агнес да спи и ще се опитам да говоря с Гавин колкото е възможно по-бързо.