Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътуване във времето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doomsday Book, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Кони Уилис. Книга на Страшния съд

Американска, Първо издание

Превод: Мария Думбалакова

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 41

ИК „Бард“ ООД — София, 1998 г.

ISBN: (липсва)

История

  1. — Добавяне

11.

Не можеха и не можеха да я разберат. Киврин се беше опитала да общува с Еливис, да я накара да я разбере, но тя само се беше усмихнала мило и й беше казала да си почива.

— Моля ви — беше настояла Киврин, когато Еливис се беше отправила към вратата. — Не си тръгвайте. Много е важно. Единствено Гавин знае къде е мястото на спускането.

— Поспи — каза Еливис. — Ще се върна след малко.

— Трябва да ми позволите да се видя с него — настояваше Киврин отчаяно, но Еливис вече почти беше стигнала до вратата. — Представа си нямам къде е станало спускането.

По стълбите се чу трополене. Еливис отвори вратата и каза:

— Агнес, поръчах ти да отидеш да кажеш…

Тя спря по средата на изречението и направи крачка назад. Не изглеждаше изплашена, нито дори стресната, но ръката й потрепна върху касата, сякаш беше готова да затръшне вратата. Сърцето на Киврин заби лудешки. Бяха дошли да я отведат на кладата!

— Добро утро, милейди — чу се мъжки глас. — Дъщеря ви Роузмунд ми съобщи, че мога да ви намеря в залата, но там ви нямаше.

Той влезе. Киврин обаче не можеше да види лицето му — беше скрит от погледа й от балдахина. Тя се опита да премести глава, за да го види, но от лекото движение главата й се завъртя. И тя се отпусна.

— Сетих се, че сигурно ще ви открия при болната дама — каза мъжът. Беше облечен в късо подплатено кожено палто и тесен кожен панталон. Имаше и меч — Киврин го чу как дрънна, когато мъжът направи крачка напред. — Как е тя?

— Днес е по-добре — отвърна Еливис. — Майката на съпруга ми отиде да запари малко отвара от ранилист за раните й.

Еливис беше свалила ръката си от касата на вратата, а думите на мъжа „вашата дъщеря Роузмунд“ със сигурност означаваха, че това е Гавин — мъжът, който беше отишъл да търси следи от нападателите на Киврин. Докато той говореше обаче, Еливис беше направила още две крачки назад, а лицето й беше някак напрегнато, дори леко войнствено. В главата на Киврин отново се стрелна мисълта за някаква опасност. Изведнъж тя се зачуди дали в крайна сметка главорезът на господин Дануърти все пак не е реален, а не е само плод на бълнуването й, дали въпросният мъж с жестокото лице не е самият Гавин.

— Намерихте ли нещо, което може да ни осведоми за самоличността на тази дама? — попита Еливис предпазливо.

— Не — отвърна той. — Всичките й неща са обрани, а конете — отвлечени. Надявах се, че тя ще може да ни каже нещо за нападателите си — колко са били и от каква посока са дошли.

— Страхувам се, че тя не може да ви каже нищо — обясни Еливис.

— Да не би да е глухоняма? — попита той и се премести, при което Киврин успя да го види.

Въобще не беше толкова висок, колкото си го спомняше, а на дневна светлина косата му изглеждаше по-малко червена, дори русолява, но лицето му си беше също толкова добродушно както в момента, когато я беше качил на коня си. На черния си жребец Гринголет.

След като я беше открил на поляната. Той не беше главорезът — тя сама беше сглобила образа на главореза от виденията в бълнуването си и страховете на господин Дануърти, както беше измислила и белия кон и коледните песнопения. Освен това сигурно тълкуваше погрешно реакциите на Еливис, също както когато я накараха да използва гърнето.

— Не е глухоняма, но говори на някакъв странен език, който не разбирам — обясни Еливис. — Опасявам се, че от нараняването й се е замъглил умът. — Тя се приближи до леглото, Гавин я последва. — Уважаема госпожо, доведох ви Гавин — помощника на съпруга ми.

— Добър ден, милейди — рече Гавин бавно и прекалено членоразделно, сякаш смяташе Киврин за глуха.

— Той ви намери в гората — обясни Еливис.

Къде точно в гората?“ — помисли си Киврин отчаяно.

— Радвам се да видя, че раните ви оздравяват — каза Гавин, като изговаряше внимателно всяка дума. — Можете ли да ми кажете нещо за хората, които ви нападнаха?

„Не знам дали въобще мога да ви кажа нещо“ — помисли Киврин, изплашена, че ако заговори, той няма да разбере нито думица. Но той трябваше да я разбере! Само той знаеше къде е мястото на спускането.

— Колко бяха? — попита Гавин. — На коне ли бяха?

„Къде ме намерихте?“ — помисли Киврин. Изговаряше наум думите така внимателно, както беше направил Гавин. Изчака преводача да сглоби цялото изречение, заслушана внимателно в интонацията; сравняваше я с уроците на господин Дануърти.

Гавин и Еливис чакаха и я гледаха съсредоточено. Тя си пое дълбоко дъх.

— Къде ме намерихте?

Двамата се спогледаха — неговият поглед бе изненадан, а нейният сякаш казваше: „Виждате ли?“

— И онази нощ говореше така — каза Гавин. — Тогава си помислих, че е от нараняването.

— И аз така мисля — съгласи се Еливис. — Свекърва ми предполага, че е от Франция.

Той поклати глава.

— Не говори на френски — Той се обърна отново към Киврин. — Милейди, от друга страна ли идвате?

„Да — помисли си Киврин, — от друга страна и единственият начин да се върна, е от мястото на спускането, а само ти знаеш къде е то.“

— Къде ме намерихте? — попита отново тя.

— Всичките й вещи бяха отмъкнати — каза Гавин, — но каретата й беше добра изработка и имаше много сандъци.

Еливис кимна.

— Според мен е от благородническо потекло и хората й ще я търсят.

— В коя част на гората ме намерихте? — попита за трети път Киврин, вече по-високо.

— Май я притесняваме — каза Еливис, наведе се към Киврин и я погали по ръката. — Спокойно. Починете си.

— И се отдалечи от леглото. Гавин я последва и попита:

— Ще заповядате ли да доведа от Бат лорд Гийом?

Еливис отстъпи, както беше направила при влизането му, сякаш се страхуваше от него. Но нали бяха стояли заедно до леглото, а ръцете им почти се бяха докосвали! Бяха си говорили като стари приятели. Тая враждебност сигурно идваше от нещо друго.

— Да доведа ли съпруга ви? — пак попита Гавин.

— Не — отвърна Еливис, свела поглед към ръцете си. — Моят господар си има достатъчно грижи и освен това не може да потегли преди да е приключила работата на съда. Нали ви нареди да стоите при нас и да ни пазите.

— Тогава, докато решите да потеглите, аз ще се върна на мястото, където е била нападната тази дама, и ще продължа да претърсвам.

— Добре — съгласи се Еливис, без да го поглежда. — В бързината може пък и да са оставили някоя следа, която да ни каже нещо за нея.

„Мястото, където е била нападната тази дама“ — заповтаря си Киврин наум, като се опитваше да чуе думите под шепота на преводача и да запомни произношението. „Мястото, където съм била нападната.“

— Сега ще ви оставя и ще се върна в гората — каза Гавин.

Едва сега Еливис вдигна поглед към него.

— Сега? — възкликна тя. — Вече се смрачава.

— Покажете ми мястото, където бях нападната — каза Киврин.

— Не ме е страх от тъмното, лейди Еливис — рече той и тръгна навън.

— Вземете ме с вас — извика Киврин, но без успех. Двамата вече бяха излезли, а преводачът не вършеше никаква работа. Беше се заблуждавала, че не се е повредил. Беше разбрала какво си говорят заради уроците на господин Дануърти, а не с помощта на преводача. А може би се заблуждаваше дори и за това, че ги разбира.

Може би въобще не бяха обсъждали нея, а нещо съвсем друго — някоя изгубена овца или пък дали да я изправят пред съда.

Лейди Еливис беше затворила вратата и Киврин вече не чуваше нищо. Дори камбаната беше спряла да бие. Влизащата през колосания лен светлина беше синкава. Падаше мрак.

Гавин беше казал, че ще отиде на мястото на спускането. Ако прозорецът гледаше към двора, тя можеше да види поне в каква посока тръгва. Ако можеше да види посоката, след това и сама щеше да намери мястото.

Тя се надигна, но дори и от това минимално усилие пак усети остро пробождане в гърдите. Спусна крака от леглото, но пък й се зави свят. Киврин се отпусна на възглавницата и затвори очи.

Световъртеж, висока температура и остри болки в гръдния кош. На какво ли заболяване бяха тези симптоми? Едрата шарка започваше с висока температура и студени тръпки, обривът се появяваше едва на втория или третия ден. Тя вдигна ръка, за да види дали има някакви първоначални белези на шарка. Представа си нямаше колко време е била на легло, но не можеше да се е заразила от едра шарка, защото инкубационният период беше от десет до двайсет и един дни. Преди десет дни тя се беше намирала в болницата в Оксфорд, а вирусът на едрата шарка не се беше появявал от почти сто години.

Беше в болницата, за да я ваксинират срещу всичко възможно: едра шарка, тиф, холера, чума. Как тогава можеше да се е разболяла от нещо такова? Ако пък не беше такова, какво беше? Хорото на свети Вит? И преди й беше хрумвало, че е болна от нещо, срещу което не е ваксинирана, но пък нали имунната й система беше разширена и подсилена, за да се бори срещу всяка възможна инфекция?

По стълбите се чу шум от тичащи стъпки.

— Мамо! — извика едно гласче, което тя вече разпознаваше: това на Агнес. — Роузмунд не ме изчака!

Агнес не се втурна в стаята толкова лудешки, колкото преди, защото масивната врата беше тежка за нея, но щом успя да я избута, се стрелна към перваза разридана.

— Мамо! Аз исках да кажа на Гавин! — проплака тя, но изведнъж спря, защото видя, че майка й не е в стаята. Сълзите й също секнаха.

Агнес поостана до прозореца, сякаш се чудеше дали да не се опита да пробута същата сцена другаде, после се втурна към вратата, но забеляза Киврин и спря.

— Знам коя си ти — каза тя и заобиколи леглото, за да застане до нея. Беше толкова ниска, че едва се виждаше от леглото. Връвчиците на шапчицата й отново се бяха развързали. — Ти си тази, дето Гавин те е намерил в гората.

От страх, че отговорът й ще е осакатен от преводача и че това ще изплаши момиченцето, Киврин се надигна на възглавницата и само кимна.

— Къде ти е косата? — попита Агнес. — Разбойниците ли ти я откраднаха?

Киврин поклати глава развеселена.

— Мейзри казва, че разбойниците са ти откраднали и езика — продължи Агнес, после посочи челото на Киврин. — Боли ли те главата?

Киврин кимна.

— Аз пък си ударих коляното — каза момиченцето и се опита да го вдигне с две ръце, за да може Киврин да види мърлявата превръзка. Свекървата се беше оказала права. Превръзката вече беше започнала да се изхлузва и раната се виждаше. Киврин беше предположила, че става въпрос само за ожулване, но раната всъщност беше доста дълбока.

Агнес залитна, пусна коляното си и отново се подпря на леглото.

— Ще умреш ли?

„Не знам“ — помисли си Киврин, като се сети за болката в гърдите. През 1320 година седемдесет и пет на всеки сто болни от едра шарка бяха умирали, а нейната подсилена имунна система явно не вършеше никаква работа.

— Брат Хъбърд умря — каза Агнес замислено. — И Гилбърт. Падна от коня си. Видях го. Цялата му глава беше в кръв. Роузмунд казва, че брат Хъбърд е умрял от синята болест.

Киврин се зачуди какво ли представлява синята болест — може би задушаване или апоплексия — и затова свекървата на Еливис нямаше търпение да смени капелана. За семействата на благородниците беше типично да се движат със свой собствен свещеник. Отец Рош очевидно беше местният свещеник, по всяка вероятност необразован и може би дори неграмотен, макар че тя беше разбрала латинския му. Освен това се беше държал много мило с нея. Беше я държал за ръката и й беше казал да не се страхува. „Има и добри хора през Средновековието, господин Дануърти — каза си тя. — Отец Рош, Еливис, малката Агнес.“

— Татко ми каза, че като се върне от Бат ще ми донесе сврака — каза Агнес. — Аделиза си има сокол. И ми дава да го подържа. — Тя сви ръка и я вдигна встрани, стиснала юмруче, сякаш на въображаемата й ръкавица е кацнал сокол. — Имам си и хрътка.

— Как се казва? — попита Киврин.

— Викам му Блеки — отвърна Агнес, макар че Киврин беше сигурна, че това е само версията на преводача. По-вероятно беше да е казала Блекамон или Блекин. — Черен е. Ти имаш ли си хрътка?

Киврин беше прекалено стъписана, за да може да отговори. Беше казала нещо и я бяха разбрали. Агнес не беше дала никакъв знак, че е изненадана от странното й произношение. Киврин беше заговорила, без дори да изчака преводача. Може би трябваше да прави тъкмо това.

— Не, нямам си хрътка — отвърна тя, като се опита да направи същото, което беше направила и преди малко.

— Ще си науча свраката да говори. Да казва: „Добро утро, Агнес“.

— Къде ти е хрътката? — попита Киврин, за да направи още един опит. Думите й звучаха някак различно, някак по-леко, с тананикащата френска интонация, която беше доловила в речта на двете жени.

— Искаш да видиш Блеки ли? В конюшнята е — каза Агнес. Думите й звучаха като директен отговор, но Агнес говореше така, че трудно можеше да се каже нещо със сигурност. За да се увери, Киврин трябваше да я попита нещо съвършено различно, на което освен това можеше да се даде само един отговор.

Агнес галеше кожата на завивката и си тананикаше някаква мелодийка.

— Как се казваш? — попита Киврин, като се опита да остави преводача да контролира думите й. Той преведе иначе съвременното й изречение като „Как те викат?“. Киврин не беше сигурна, че тази версия е правилна, но Агнес изобщо не се поколеба.

— Агнес — отвърна бързо момиченцето. — Татко каза, че като порасна достатъчно, че да яздя кобила, и аз ще си имам сокол. Сега си имам само пони. — Тя спря да гали кожата, опря лакти на ръба на леглото, подпря брадичката си на малките си ръчички и каза самодоволно: — Знам как се казваш ти. Катрин.

— Какво? — възкликна Киврин. Как бяха стигнали до името Катрин? Та нали трябваше да се казва Изабел. Възможно ли беше да си мислят, че знаят коя е?

— Роузмунд каза, че никой не ти знае името — продължи малката хитро, — но аз чух как отец Рош казва на Гавин, че се казваш Катрин. Роузмунд казва, че не си можела да говориш, ама ти можеш.

Изведнъж в главата на Киврин се появи сцената, в която отец Рош се бе надвесил над нея и я питаше на латински как се казва, за да може да я изповяда.

После видя и себе си — как се опитва да каже нещо, но устата й е пресъхнала и не може, а освен това е изплашена, че може да си умре, без никой да разбере какво й се е случило.

— Ти наистина ли се казваш Катрин? — попита Агнес.

Киврин чуваше гласчето на малката съвсем ясно зад интерпретацията на преводача. Звучеше точно като Киврин.

— Да — отвърна тя и й се доплака.

— Блеки си има… — каза Агнес. Преводачът не можа да разбере думата. — Червен. Искаш ли да го видиш? — И преди Киврин да успее да я спре, профуча през открехнатата врата.

Киврин зачака. Щеше й се да беше попитала къде се намира и от колко време е тук, макар че по всяка вероятност Агнес беше прекалено малка. Изглеждаше на не повече от три годинки, макар че, разбира се, би трябвало да е доста по-дребна от тригодишните деца в епохата на Киврин. Значи можеше и да е на пет, дори шест. „Трябваше да я попитам колко е голяма“ — помисли си Киврин, след което обаче се сети, че детето може да не знае. Жана д’Арк не беше успяла да отговори на този въпрос, когато я бяха питали инквизиторите.

Е, поне можеше да задава въпроси. Значи в края на краищата преводачът не бе повреден, а сигурно само временно затруднен от странното произношение или пък по някакъв начин засегнат от треската й, но вече беше наред. Гавин знаеше къде е мястото на спускането и щеше да може да й го покаже.

Тя седна и се облегна на възглавниците така, че да вижда вратата. Пак я заболяха гърдите и й се зави свят, главата й направо се пръскаше. Киврин попипа челото и бузите си. Бяха горещи, но това можеше да е и заради студените й ръце. В стаята беше адски студено, а докато я водеха до гърнето, не беше видяла никаква печка.

Дали печките още не бяха изобретени? Сигурно. Но как иначе хората щяха да оцелеят през Малката ледникова епоха? Беше ужасно студено.

Тресеше се от студ. Температурата й май пак беше започнала да се покачва. Нормално ли беше да се върне треската? В „История на медицината“ тя беше прочела, че треската отминава, след което болният се чувства отпаднал известно време, но високата температура не се връща, нали? Разбира се, че се връща. Ами маларията? Студени тръпки, главоболие, изпотяване, ново покачване на температурата. Разбира се, че можеше да се върне.

Добре де, но това очевидно не беше малария. Маларията никога не беше вземала застрашителни размери в Англия, насред зима в Оксфорд не можеше да има комари, а и симптомите бяха съвсем различни. Тя изобщо не се беше изпотявала, а студените тръпки се дължаха на треската.

Тифът водеше до силно главоболие и висока температура и се предаваше чрез въшки и бълхи. И въшките, и бълхите бяха в изобилие в Англия през Средновековието и вероятно обитаваха дори леглото, на което тя лежеше в момента, но пък инкубационният период беше доста дълъг, поне две седмици.

Инкубационният период на тифоидната треска беше само няколко дни и тя също водеше до главоболие, болки в крайниците и висока температура. Киврин не смяташе, че става въпрос за подновяваща се треска, но си спомни, че нощем температурата се покачва, което означава, че денем би трябвало да спада и отново да се покачва привечер.

Колко ли беше часът? Еливис беше казала, че се смрачава, а светлината, влизаща през колосания лен, беше станала синкава — но пък дните през декември са къси. Можеше просто да е късен следобед. Спеше й се, но и това не беше нещо, на което можеше да разчита за информация. През целия ден ту беше заспивала, ту се беше събуждала.

Дремливостта беше симптом на тифоидната треска. Киврин се опита да си припомни и останалите болести от „краткия курс“ по средновековна медицина на доктор Ааренс. Кръвотечение от носа, обложен език, розови обриви. Обривите трябваше да се появят чак към седмия-осмия ден, но въпреки това Киврин издърпа ризата си и огледа корема и гърдите си. Обриви нямаше, значи не беше тифоидна треска. Нито пък едра шарка. В случаите на едра шарка обривите започваха да се появяват на втория-третия ден.

Къде ли се бавеше Агнес? Може би някой беше проявил със закъснение здравомислие да й забрани да влиза в стаята на болната или пък инак ненадеждната Мейзри беше започнала все пак да я наглежда. Или, което май беше най-вероятно, малката беше отишла в конюшнята да види любимеца си и беше забравила за нея.

Чумата започваше с главоболие и висока температура. Не можеше да е чума. Нямаше нито един от симптомите й. Подутини, които ставаха колкото портокал, език, набъбнал така, че да запълни цялата уста, подкожни кръвоизливи, от който цялото тяло почернява. Не, не беше чумава.

Трябваше да е някакъв грип. Това беше единствената болест, която идваше така внезапно, а и доктор Ааренс се беше разтревожила, че господин Гилкрист е преместил датата за спускането, защото антивирусните ваксини щяха да постигнат пълния си ефект едва на петнайсети, така че дотогава тя щеше да има само частичен имунитет. Сигурно беше грип. И какво беше лечението на грипа? Антивирусни медикаменти, почивка, течности.

„Ами значи трябва да си почиваш“ — каза си тя и затвори очи.

Не си спомняше да е заспала, но явно беше станало точно така, защото изведнъж двете жени бяха отново в стаята и говореха, а Киврин не си спомняше да ги е видяла да влизат.

— Какво каза Гавин? — попита старицата, която разбъркваше нещо в една купа. Обкованата с желязо ракла до нея беше отворена. Тя бръкна вътре, извади малка платнена торбичка, сипа от съдържанието й в купата и продължи да бърка с лъжицата.

— Не е открил нищо, което може да ни каже нещо за самоличността й. Всичко й е било откраднато, а сандъците до един са разбити, дори най-малкото, което би могло да ни каже нещо за нея, липсва. Каза ми обаче, че каретата е скъпа изработка. Тя определено е от заможно семейство.

— И естествено семейството й я търси — рече възрастната жена. Беше оставила паницата на земята и разкъсваше някакъв парцал. — Трябва да изпратим човек в Оксънфорд да им каже, че е при нас и е в пълна безопасност.

— Не — каза Еливис и Киврин съвсем осезаемо усети съпротивата в гласа й. — Не в Оксънфорд.

— Да не би да си чула нещо?

— Нищо не съм чула — отвърна Еливис. — Но моят съпруг ни нареди да стоим тук. Ако всичко мине добре, той ще дойде до края на седмицата.

— Ако всичко беше наред, вече щеше да е тук.

— Процесът тепърва започна. А може и да е тръгнал насам.

— Или… — още едно от непреводимите имена — Торкуил? — ще бъде обесен, а заедно с него и синът ми. Не трябваше да се забърква в такава работа.

— Той е приятел и е невинен.

— Той е глупак, а моят син е още по-голям глупак да свидетелства от негово име. Ако беше приятел, щеше да му каже да напусне Бат. — Тя отново забърка с лъжицата. — Трябва ми синап. — И тръгна към вратата. — Мейзри! — После пак се обърна към Елвис. — Гавин намерил ли е някакви следи от придружителите й?

— Не. Нито от конете им, нито пък от нейните.

Влезе девойка с пъпчиво лице и паднала над очите мазна коса. Сто на сто беше Мейзри, която се занасяше с конярчетата, вместо да си гледа работата. Тя присви коляно за реверанс, който повече приличаше на залитане, и каза:

Копаиш, лотимейин?

„О, не! — помисли си Киврин. — Сега пък какво му става на преводача?“

— Донеси ми синапа от кухнята и не се бави — нареди старата жена и девойката тръгна към вратата. — Къде са Агнес и Роузмунд? Защо не са с теб?

Шейритома — отвърна тя намръщено.

Еливис се изправи и рязко каза:

— Какво?

— Крият се (крият нещо) от мен.

Значи в крайна сметка не беше от преводача. Беше от разликата между норманския английски, използван от благородниците, и все още звучащия като саксонски диалект на селяните. Нито един от двата езика обаче нямаше почти нищо общо в произношението със средновековния английски, на който господин Латимър така упорито я беше учил. Беше истинско чудо, че преводачът все пак разбираше толкова много.

— Тъкмо ги търсех, когато лейди Имейн ме повика, госпожо — отвърна Мейзри и преводачът се справи с всичко, макар и да му трябваха няколко секунди. Придаваше тъпоумна забавеност на речта на Мейзри.

— Къде ги търсеше? В конюшнята ли? — попита Еливис и стовари двете си ръце върху главата на Мейзри, все едно че удряше чинели. Мейзри изрева и се хвана за лявото ухо с мръсната си ръка. Киврин се притисна към възглавките.

— Иди да донесеш синапа на лейди Имейн, а след това иди да намериш Агнес.

Мейзри кимна. Не беше особено изплашена, но все пак се държеше за ухото. Понапъна се да направи още един реверанс и излезе много по-бързо, отколкото беше влязла. Изглежда изобщо не беше изненадана, че са я набили. Киврин се зачуди дали лейди Имейн ще си получи скоро синапа.

Онова, което я изненада най-много, беше внезапността и спокойствието на удара. Еливис дори не беше изглеждала разгневена преди това и веднага след като Мейзри излезе, се върна на каменната пейка, спокойно седна и каза:

— Дамата не може да се махне, дори семейството й да дойде. Може да остане при нас до пристигането на съпруга ми. Той със сигурност ще се появи преди Коледа.

По стълбите се чу шум. Киврин реши, че очевидно е сгрешила и че ударът по ушите си е свършил работата. В стаята обаче се втурна Агнес, притиснала нещо към гърдите си.

— Агнес! — рече веднага Еливис. — Какво правиш тук?

— Донесох си… — преводачът все още не беше намерил подходящата дума. — Да я покажа на милейди.

— Много лошо дете си да се криеш от Мейзри и да идваш тук да притесняваш дамата — обясни й Имейн. — Тя много страда от раните си.

— Но тя сама ми каза, че иска я види. — И детето вдигна ръце нагоре. Нещото всъщност беше играчка — каляска с две колела, боядисана в червено и златисто.

— Бог наказва лъжците с вечни мъки — каза лейди Имейн и сграбчи грубо детето. — Тази дама не може да говори. Знаеш го много добре.

— На мен ми говори — каза Агнес навъсено.

„Ха така! — помисли си Киврин. — Вечни мъки. С какви ужасни неща заплашват горкото дете.“ Това обаче бе Средновековието и свещениците непрекъснато говореха за свършека на света, Страшния съд и страданията на грешниците в ада.

— Тя ми каза, че иска да ми види каляската — обясни Агнес. — Каза ми и че си нямала хрътка.

— Измисляш си — каза Еливис. — Тя не може да говори. — И Киврин си помисли, че трябва да сложи край на цялата работа, за да не сплескат ушите и на детето.

Тя се надигна на лакти. От усилието остана направо без дъх.

— Аз наистина говорих с Агнес — рече тя. Молеше се този път преводачът да си свърши работата като хората. Ако решеше да откаже и така докараше някой бой на Агнес, щеше да е ужасно. — Помолих я да ми донесе каляската.

Двете жени се извърнаха и я погледнаха. Очите на Еливис се разшириха. Възрастната жена първо придоби стъписан, а след това и разгневен вид, сякаш си мислеше, че Киврин се е опитала да ги заблуди.

— Казах ли ви — рече Агнес и се отправи към леглото с играчката в ръце.

Киврин се отпусна изтощена на възглавницата.

— Къде точно съм? — успя все пак да попита тя.

На Еливис й трябваше известно време да се окопити.

— Вие сте в безопасност в дома на моя господар и съпруг… — преводачът отново не успя да се справи с името. Звучеше нещо като Гийом д’Ивери — или може би Дюверо?

Еливис я гледаше вторачено.

— Помощникът на моя съпруг ви намери в гората и ви доведе тук. Нападнали са ви разбойници, които са ограбили всичките ви вещи и са ви наранили жестоко. Кой ви нападна?

— Не знам — отвърна Киврин.

— Аз съм Еливис, а това е майката на моя съпруг — лейди Имейн. А вие коя сте?

Сега беше моментът да им разкаже цялата добре подготвяна история. Беше казала на свещеника, че името й е Катрин, но лейди Имейн вече беше дала ясно да се разбере, че не вярва и думица от онова, което казва той. Дори не вярваше, че знае латински. Киврин можеше да каже, че той я е разбрал грешно и че истинското й име е Изабел дьо Боврие. Можеше да им каже, че е викала майка си в бълнуването, или пък сестра си. Можеше да им каже, че се е молела на света Катерина.

— От кой род сте? — попита лейди Имейн.

Измислената й история беше много добра. Щеше да докаже самоличността и мястото й в обществото и щеше да послужи срещу това да изпратят някого при семейството й. Йоркшир беше твърде далеч, а на север пътищата бяха направо непроходими.

— Накъде бяхте тръгнали? — попита Еливис.

Специалистите от Медиевистиката бяха проучили съвсем внимателно времето и състоянието на пътищата. През декември непрестанно беше валял дъжд — цели две седмици — и пътищата бяха останали напълно заледени до края на януари. Тя обаче беше видяла пътя към Оксфорд — беше се оказал чист и проходим. Медиевистиката беше проучила внимателно и цвета на роклята й и използването на стъкла по прозорците в къщите на знатните личности. Бяха проучил внимателно и езика през Средновековието.

— Не си спомням — отвърна Киврин.

Нищичко ли? — попита Еливис и се обърна към лейди Имейн. — Нищичко не помни.

— Не… не — каза Киврин. Не беше планирано да изиграва амнезия. Трябваше да се прави на Изабел дьо Боврие от Източното графство. Ако пътищата бяха съвсем сухи тук, това не означаваше, че са проходими и на север, а Еливис не искаше да пусне Гавин да отиде дори до Оксфорд, за да събере някакви сведения за нея, нито до Бат, за да доведе съпруга й. Със сигурност нямаше да го изпрати в Източното графство.

— А името си поне не можете ли да си спомните? — попита нетърпеливо лейди Имейн, като се наведе толкова близо, че Киврин усети дъха й. Беше адски смърдящ, воня на загнило. Сигурно устата й беше пълна с развалени зъби.

— Как се казвате?

Господин Латимър й беше казал, че най-често срещаното женско име през четиринайсети век е Изабел. Колко ли разпространено е било Катрин? Но в Медиевистиката казваха и че не записвали имената на дъщерите. Ами ако лейди Имейн познаваше „семейството“ й? Тогава щеше да се убеди, че Киврин е шпионка. И все пак дали да им каже, че е Изабел дьо Боврие?

Старицата само щеше да се зарадва, че свещеникът е сбъркал и е разбрал името й погрешно. Това пък щеше да бъде още едно доказателство за невежеството му, за неграмотността му и още едно основание да си повикат нов капелан от Бат. Той обаче беше държал ръката на Киврин и й беше казал да не се страхува.

— Казвам се Катрин — рече тя.

 

 

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“
(001300–002018)

Не съм единствената, изпаднала в беда, господин Дануърти. Струва ми се, че това важи и за хората, които ме приютиха.

Господарят на имението лорд Гийом в момента не е тук. В Бат е, за да свидетелства в полза на някакъв свой приятел, което очевидно е доста опасно нещо. Майка му — лейди Имейн — го нарече глупак, че се е забъркал в такова нещо, а лейди Еливис — съпругата му — изглежда доста нервна и притеснена.

Дошли са тук много набързо и без почти никакви слуги. През четиринайсети век дамите с благородническо потекло са имали поне по една камериерка, но нито Еливис, нито Имейн имат в момента, а освен това не са взели със себе си и бавачката на децата — двете дъщерички на Гийом също са тук. Лейди Имейн иска да повикат някоя нова, както и нов капелан, но лейди Еливис не й разрешава.

Струва ми се, че лорд Гийом го очакват неприятности и поради тази причина е изпратил набързо жените и децата тук, за да не пострадат. А може би неприятностите вече са се случили. Агнес — по-малката от двете дъщерички — ми разказа за смъртта на капелана и на някакъв човек на име Гилбърт, чиято глава била цялата в кръв, така че по всяка вероятност вече се е проляла кръв и жените са дошли тук, за да избегнат останалото. С тях е дошъл един от помощниците на лорд Гийом, който е в пълно бойно снаряжение.

През 1320 година не е имало значими бунтове срещу Едуард II в Оксфордшир, макар че никой не е бил особено доволен от управлението на краля и от неговия фаворит Хю Диспенсър, поради което е имало заговори и малки бунтове. Двама от бароните — Ланкастър и Мортимър — са успели да завземат шейсет и три имения от рода на Диспенсър през същата онази година — тази година. Възможно е лорд Гийом — или пък неговият приятел — да са замесени в някой от тези заговори.

Може, разбира се да става въпрос и за нещо съвсем различно, като например спор за земя или нещо такова. През четиринайсети век хората са прекарвали почти толкова време по съдилищата, колкото и тези в края на двайсети век. Мисля обаче, че не става въпрос за такова нещо. Лейди Еливис подскача при всеки шум, а освен това е забранила на лейди Имейн да казва на съседите, че в момента са в имението.

Предполагам, че в известен смисъл това е добре. Ако не кажат на никого, че са тук, няма да кажат и за мен, нито пък ще изпратят хора, които да се опитат да разберат коя съм всъщност. От друга страна обаче, в имението всеки момент може да нахълтат въоръжени мъже. Или пък Гавин — единственият човек, който знае къде точно е мястото на спускането — да бъде убит, защитавайки имението.

 

(Пауза)

 

15 декември 1320 година (стар стил). Преводачът вече работи горе-долу и хората около мен като че ли разбират какво им говоря. Аз също ги разбирам, макар че техният средновековен английски няма почти нищо общо с този, на който ме учи господин Латимър. Пълен е с окончания и има много по-меко, френско звучене. Господин Латимър няма да може дори да познае своето „А в онзи ден априлски, когато те намерих на брега.“

Преводачът оставя почти непокътнати синтаксиса и думите на хората около мен. В началото се опитах да оформям своите изречения по същия начин, като казвах „Не“ и „Да“, както го правят те, а също така и „Не помня откъде съм дошла“, но да се мисли за всичко това е направо убийствено — на преводача му трябва цяла вечност да се добере до що-годе приличен превод, а пък аз се потя и боря с произношението. Така че си говоря съвременен английски и се надявам, че това, което излиза от устата ми, е близо до верните произношение и смисъл и че преводачът не прецаква идиомите и окончанията. Един Бог знае как звуча. Сигурно като френски шпионин.

Езикът не е единственото нещо, което не е на място. Цялата идея на роклята ми е погрешна, с много по-фина плетка, а синьото е прекалено ярко, независимо че е боядисана със сърпица. Досега не съм видяла нито една толкова ярка багра. Прекалено висока съм, зъбите ми са прекалено здрави, а и ръцете ми са някак различни, независимо от часовете, прекарани в оная кална дупка. Трябваше не само да са по-мръсни, ами и да имам следи от измръзване. Ръцете на всички наоколо, включително и на децата, са груби и напукани до кръв. Все пак тук в момента е декември.

Петнайсети декември. Подочух част от един спор между лейди Имейн и лейди Еливис за подмяната на капелана, при което Имейн каза:

— Имаме предостатъчно време за това. До Коледната литургия има цели десет дни. Така че можете да кажете на господин Гилкрист, че вече поне съм сигурна във времевите си координати. Не знам обаче на какво разстояние се намирам от мястото на спускането. Опитах се да си припомня как ме е довел Гавин дотук, но цялата онази нощ е напълно объркана в главата ми, а част от онова, което си спомням, всъщност не се е случило. Спомням си някакъв бял кон, който имаше звънчета на поводите. Звънчетата подрънкваха някакви коледни мелодийки, също като тези на камбанарията на „Карфакс“.

Това, че тук е петнайсети декември, означава, че при вас е Бъдни вечер, че вие сте направили партито си с шери, след което ще се отправите към „Св. Богородица“ за църковната служба. Трудно ми е въобще да си представя, че сте на цели седемстотин години от мен. Не преставам да си мисля, че ако стана от леглото (което не мога да направя, защото адски ми се вие свят — мисля, че температурата ми пак се покачва) и отворя вратата, ще открия не някаква средновековна зала, а лабораторията на „Брейзноуз“, където всички вие ме очаквате — и Бадри, и доктор Ааренс, и вие, господин Дануърти, докато си бършете очилата и ми казвате, че сте знаели, че ще стане така. Ех, да бяхте сега тук.