Кони Уилис
Книга на Страшния съд (17)

15.

Киврин така внезапно се излекува от пневмонията, че беше напълно убедена, че се е случило нещо, което най-сетне е активирало подсилената й имунна система. Болката в гърдите изчезна буквално за един ден, а раната на главата се заличи като по чудо.

Имейн я огледа подозрително, сякаш си мислеше, че има някаква измама, а самата Киврин много се зарадва при вида на напълно зарасналата рана.

— Трябва да благодариш на Бога, че те е излекувал в този неделен ден — рече старата жена с недоволна нотка в гласа и коленичи до леглото.

Беше ходила на църква и носеше сребърната си мощехранителница. Тя нагъна верижката между дланите си — „Също като записващото устройство“, помисли си Киврин — и започна да реди „Отче наш“, след което се изправи.

— Щеше ми се да бях дошла с вас на църква — каза Киврин.

Имейн изпуфтя.

— Аз си мислех, че си прекалено болна — отвърна тя, като натърти на „болна“, — а и службата беше доста нескопосана.

И подхвана целия списък от прегрешенията на отец Рош: бил прочел Евангелието преди „Господи помилуй“, по расото му имало капки от восък, бил забравил част от молитвеника. Докато изреждаше греховете му, тя като че ли започваше да се чувства все по-добре. А когато привърши дори поглади Киврин по ръката и рече:

— Още не си съвсем оздравяла. Остани в леглото още ден-два.

Киврин така и направи, като използва това време, за да запише на устройството наблюденията си — описа до най-малки подробности господарската къща, селото и всички, с които се беше видяла до този момент. По едно време дойде икономът с още една паница от горчивата отвара на жена си. Беше мургав едър мъж, който се чувстваше доста неудобно в най-доброто си неделно кожено палто и прекалено изискания сребрист пояс. Идва също така и едно момче горе-долу на възрастта на Роузмунд да каже на Еливис, че предният крак на кобилата й бил „нефелен“. Свещеникът обаче не се появи повече.

— Замина при ратая да го изповяда — обясни й Агнес.

Агнес продължаваше да бъде чудесен източник на информация — отговаряше с пълна готовност на въпросите на Киврин, независимо дали знаеше отговорите им, или не. Освен това бълваше доброволно каква ли не информация както за селото, така и за жителите му. Роузмунд беше доста по-сдържана и загрижена да изглежда колкото е възможно по-пораснала.

— Агнес, детинско е да говориш така. Трябва да се научиш да си държиш езика зад зъбите — казваше тя — забележка, която за щастие нямаше абсолютно никакъв ефект върху поведението на Агнес. Роузмунд обаче говореше доста за братята си и баща си, който бил обещал, че „на всяка цена ще дойде при нас за Коледа“. Очевидно го боготвореше и страдаше от липсата му. — Ще ми се да бях момче — рече веднъж тя, докато Агнес показваше на Киврин сребърната монета от едно пени, която й беше дал сър Блоет. — Тогава щях да остана с татко в Бат.

С помощта на двете момичета, както и от подочути разговори между Еливис и Имейн, а също така и от своите собствени наблюдения, Киврин успя да натрупа доста материал за селото. То беше по-малко, отколкото бяха изчислили в статистическия отдел размерите на Скендгейт, беше прекалено малко дори за средновековно селце. Киврин пресметна, че жителите му са най-много четирийсет, заедно със семейството на лорд Гийом и това на иконома. Последният имаше пет деца, освен бебето.

Имаше двама пастири и няколко земеделци, но иначе беше „най-бедното от всички владения на Гийом“, както беше казала Имейн, когато за пореден път се оплакваше, че трябвало да прекарат коледните празници тук. Жената на иконома беше местната кариеристка, а семейството на Мейзри — вечните непрокопсаници. Киврин записваше всичко — от статистически важни данни до произволни клюки — като събираше ръце за молитва при всеки удобен случай.

Снегът, който беше започнал да вали, когато я върнаха в къщата, продължи и цялата нощ, та чак до следобеда на другия ден. Натрупа почти трийсет сантиметра. Първия ден, през който Киврин вече беше на крака, валя дъжд. Тя се надяваше, че дъждът ще разтопи снега, но той само го втвърди до лед.

Тя се притесняваше, че няма да има никакви шансове да разпознае мястото на спускането, още повече че нито каретата, нито сандъците бяха там. Трябваше да накара Гавин да й го покаже, но това беше много по-лесно на думи, отколкото на дело. Той идваше само за да се нахрани или когато трябваше да пита нещо Еливис, но Имейн беше винаги там и гледаше, така че тя не смееше да го заговори.

Киврин започна да извежда момичетата на разходка — около двора и чак до селото — с надеждата, че някой път може да го засече, но него го нямаше — нито в плевнята, нито в конюшнята. Гринголет също не беше там. Киврин се чудеше дали е тръгнал по дирите на нападателите й въпреки забраната на Еливис, но Роузмунд обясни, че бил отишъл на лов.

— За сърни и елени за коледната гощавка — допълни Агнес.

Като че никой не обръщаше внимание къде водеше тя момичетата или пък колко дълго отсъстваха. Лейди Еливис кимваше разсеяно, когато Киврин й казваше, че ще ходят в конюшнята, а лейди Имейн дори не казваше на Агнес да си завърже добре пелерината или да си сложи ръкавиците. Сякаш бяха оставили децата изцяло на грижите на Киврин и ги бяха забравили напълно.

Бяха много заети с подготовката за Бъдни вечер. Еливис беше извикала всички жени — от млади момичета до старици — от селото и ги беше хванала да пекат и готвят. Двете прасета бяха заклани, повече от половината гълъби и гургулици също бяха убити и оскубани. Целият двор беше пълен с перушина, а въздухът — наситен с миризмата на прясно изпечен хляб.

През четиринайсети век Коледа се беше празнувала цели две седмици, изпълнени с гощавки, танци и игри. Киврин обаче се изненада, че Еливис следва традицията въпреки обстоятелствата. Явно беше убедена, че лорд Гийом наистина ще се прибере за Коледа, както беше обещал.

Имейн надзираваше почистването на залата, макар и да не преставаше да се оплаква от отвратителните условия и липсата на добри помощници. Тази сутрин беше довела иконома и още един мъж да свалят тежките плотове на масите от стените и да ги закрепят върху дървени магарета. След това накара Мейзри и още една жена, по чийто врат се виждаха безразборни светли белези от скрофулоза, да почистят масите с пясък и твърди четки, като нито за миг не ги изпусна от зоркия си поглед.

— Нямаме лавандула — каза тя на Еливис. — Нямаме и нови рогозки за пода.

— Ами ще се оправим с това, което имаме — отвърна Еливис.

— Нямаме и захар за леките сладки, а също така и канела. В Кърси има всичко в изобилие. А и той много ще ни се зарадва.

В този момент Киврин обуваше ботушките на Агнес, за да я заведе в конюшнята да видят понито й, и вдигна стреснато глава.

— Само на половин ден път е — каза Имейн. — По всяка вероятност капеланът на лейди Иволда ще прочете службата и…

Киврин не успя да чуе останалата част, защото в този момент Агнес рече:

— Моето пони се казва Сарацин.

— Много хубаво име — отвърна Киврин. Опитваше се да чуе разговора. Коледните празници бяха време, по което знатните особи имаха навик да си ходят на гости повече от обикновено. Трябваше да се сети за това по-рано. Вдигаха се с цялото домакинство и оставаха на гости по две-три седмици — поне до Богоявление. Ако отидеха в Кърси, можеха да останат много след датата за срещата й.

— Татко го нарече Сарацин, защото имал езическа душа — обясняваше Агнес.

— На сър Блоет ще му стане много обидно, когато разбере, че сме били толкова близо на Бъдни вечер и не сме го посетили — каза лейди Имейн. — Ще си помисли, че годежът се е провалил.

— Не можем да отидем в Кърси за Бъдни вечер — намеси се Роузмунд. До този момент тя беше седяла на пейката срещу Киврин и Агнес, заета с бродерията си, но сега се изправи. — Татко обеща, че на всяка цена ще се върне за Коледа. Много ще се разгневи когато дойде и види, че ни няма.

Имейн се извърна и я скастри:

— Много ще се разгневи да види, че дъщерите му са станали толкова диви, че говорят когато си пожелаят и се бъркат в неща, които не са им работа. — И пак се обърна към Еливис. — Моят син ще има достатъчно ум, че да ни потърси в Кърси.

— Съпругът ми нареди да стоим тук и да чакаме завръщането му — рече Еливис. — Ще бъде много доволен, че сме изпълнили заръката му. — И отиде до огнището да огледа бродерията на Роузмунд, като с това постави категоричен край на разговора.

„Няма да е за дълго обаче“ — помисли си Киврин, която наблюдаваше лейди Имейн. Възрастната жена стисна гневно устни и показа едно петънце на масата. Жената с белезите от скрофулоза незабавно отиде да го изстърже.

Имейн нямаше да остави нещата така. Тя отново щеше да подхване темата и да излага аргумент след аргумент за това защо е по-добре да отидат при сър Блоет, който имаше достатъчно захар, рогозки и канела. А също така и образован капелан, който да отслужи коледната служба както си му е редът. Лейди Имейн беше решена да не присъства на служба, прочетена от отец Рош. А Еливис ставаше все по-напрегната и по-напрегната при всяко следващо подхващане на темата. Можеше внезапно да реши да отиде до Кърси за помощ или пък дори да се върне в Бат. А Киврин трябваше да намери мястото на спускането.

Тя завърза провисналите лентички на шапчицата на Агнес и вдигна качулката на пелерината й.

— В Бат всеки ден яздех Сарацин — каза Агнес. — И тук щях да го правя, ако можеше. Щях да си взема и хрътката да язди.

— Кучетата не яздят — намеси се Роузмунд. — Те тичат до конете.

Агнес присви устни заинатено.

— Блеки е много малък да тича.

— А тук защо не можеш да ходиш на езда? — попита Киврин, за да прекрати схватката.

— Няма кой да дойде с нас — отвърна Роузмунд. — В Бат с нас идваха една гледачка и един от хората на татко.

Един от хората на татко. Гавин можеше да отиде с тях и тя не само щеше да може да го пита за мястото на спускането, ами направо щеше да го накара да й го покаже. Гавин беше тук. Беше го видяла сутринта в двора и точно затова беше предложила разходката до конюшнята, но ако успееше да го накара да поязди с тях, щеше да е още по-добре.

Имейн се приближи до Еливис.

— Ако ще оставаме тук, трябва да имаме дивеч за коледния солен пай.

Лейди Еливис остави ръкоделието си настрана, изправи се и каза тихо:

— Ще наредя на иконома и най-големия му син да отидат на лов.

— Тогава няма да има кой да набере бръшляна и бодливата зеленика.

— Отец Рош ще ходи днес за тях — отвърна лейди Еливис.

— Той ще събира за църквата — каза лейди Имейн. — Няма ли да сложим и в залата?

— Ние ще донесем — намеси се Киврин.

И Еливис, и Имейн се извърнаха към нея. Грешка, помисли си Киврин. Така се беше загрижила за това да намери начин да говори с Гавин, че беше забравила всичко останало. Сега беше заговорила, без да я бяха питали, и се беше намесила, където не й беше работа. Лейди Имейн вече имаше всички основания да отидат до Кърси и да намерят подходяща гледачка за двете момичета.

— Съжалявам, че се намесих, милейди — рече Киврин и наведе виновно глава. — Но само защото знам, че има много работа и недостатъчно хора да я свършат. Трите с Агнес и Роузмунд можем спокойно да пояздим из гората и да донесем зеленика.

— Да, да — рече Агнес нетърпеливо. — Аз ще си яздя Сарацин.

Еливис си отвори устата да каже нещо, но Имейн я прекъсна:

— Нима нямате никакъв страх от гората, макар че раните ви зараснаха толкова наскоро?

Грешка след грешка. Нали беше нападната и оставена в гората полумъртва, а ето че сега доброволно искаше да заведе двете момичета в същата тази гора.

— Не исках да кажа, че ще отидем сами — започна да обяснява Киврин, като се надяваше да не влоши положението още повече. — Агнес ми каза, че излизала да язди с някой от хората на съпруга ви да я пази.

— Да — обади се Агнес. — Гавин може да язди с нас и с Блеки.

— Гавин го няма — рече Имейн, след което отново се обърна към жените, които почистваха масата в настъпилата тишина.

— Къде е отишъл? — попита Еливис тихо. Страните й почервеняха.

Имейн взе парцала на Мейзри от ръцете й и започна да трие едно петно по масата.

— Изпратих го да ми свърши една работа.

— В Кърси — рече Еливис. Това не бе въпрос.

Имейн се извърна към нея.

— Не е учтиво от наша страна да сме толкова близо до Кърси и да не изпратим никакви поздрави. Ще каже, че сме го загърбили, а ние не можем да си позволим да разгневяваме един толкова влиятелен човек като…

— Съпругът ми нареди да не казваме на никого, че сме тук — прекъсна я Еливис.

— Синът ми не е наредил да обиждаме сър Блоет и да загубим благоволението му, особено в момент като този, когато то може да ни е много нужно.

— Какво му казахте да предаде на сър Блоет?

— Казах му да предаде сърдечните ни поздрави — отвърна Имейн и ядно усука парцала. — Казах му да предаде, че много ще се радваме да ги приемем за Коледа. — Тя вдигна брадичка предизвикателно. — Не можем да направим нищо друго, ако искаме двете ни семейства скоро да бъдат обвързани с брак. Ще донесат продукти за коледната гощавка, а също така ще доведат слуги…

— И капелана на лейди Иволда да проведе службата? — попита хладно Еливис.

— Тук ли ще идват? — попита Роузмунд и стана. Ръкоделието й падна на пода.

Еливис и Имейн я изгледаха така, сякаш съвсем бяха забравили за нея, после Еливис рязко каза:

— Лейди Катрин, нямаше ли да водите децата да събирате зеленика?

— Не можем да отидем без Гавин — каза Агнес.

— Отец Рош може да дойде с вас — отвърна Еливис.

— Да, милейди — каза Киврин и хвана Агнес за ръка, за да я изведе от стаята.

— Тук ли ще идват? — попита пак Роузмунд. Страните й бяха придобили същия цвят като тези на майка й.

— Не знам — отговори Еливис. — Тръгвай със сестра си и лейди Катрин.

— Ще си яздя Сарацин! — извика Агнес, отскубна се от ръката на Киврин и изхвърча от залата.

Роузмунд понечи да каже нещо, но се отказа и отиде да си вземе пелерината от коридора зад паравана.

— Мейзри — рече Еливис, — масата вече изглежда съвсем чиста. Иди да донесеш солницата и сребърния поднос от шкафа на тавана.

Жената със скрофулозата и Мейзри побързаха да излязат от стаята и Киврин бързо облече и завърза пелерината си, защото се страхуваше, че лейди Имейн може да каже още нещо за нападението над нея. И двете жени обаче останаха безмълвни. Стояха прави. Имейн продължаваше да усуква парцала. Очевидно изгаряше от нетърпение Киврин и Роузмунд да излязат.

— Дали… — започна Роузмунд, но после хукна подир Агнес.

Киврин последва момичетата с бърза крачка. Гавин го нямаше, но тя беше получила разрешение да отиде в гората. А също така и разрешението отецът да отиде с тях. Роузмунд беше казала, че Гавин го бил срещнал по пътя, докато я докарвал в къщата. Можеше пък да го е завел и до полянката.

Тя изтича към конюшнята, уплашена, че в последния момент Еливис може да се провикне, че е променила решението си, че Киврин още не оздравяла и че гората е твърде опасно място.

Момичетата очевидно също се страхуваха от подобно развитие на нещата. Агнес вече беше яхнала понито си, а Роузмунд тъкмо затягаше каишката на седлото на кобилата си. Понито не беше никакво пони — беше си як дорест кон, съвсем малко по-дребен от кобилата на Роузмунд, и Агнес сякаш беше литнала в облаците на седлото с висока облегалка. Момчето, което беше съобщило на Еливис за предния крак на кобилата й, държеше поводите.

— Недей да зяпаш, Коб! — сопна му се Роузмунд. — Оседлай пъстрия жребец за лейди Катрин!

То се подчини незабавно и пусна поводите. Агнес се наведе напред и ги сграбчи.

— Не кобилата на мама! — рече Роузмунд. — Жребеца!

— Ще ходим до църквата, Сарацин — рече Агнес. — Ще кажем на отец Рош, че ще отидем с него, а след това ще пояздим малко. — Тя се наведе да поглади подрязаната грива на понито и Киврин едва потисна порива си да посегне да я хване.

Малката очевидно яздеше отлично — нито Роузмунд, нито момчето, което оседлаваше жребеца, не й обърнаха никакво внимание — но изглеждаше толкова миниатюрна, кацнала върху високото седло с ботушките си от мека кожа във високо вдигнатите стремена, пък и сигурно беше толкова способна да язди внимателно, колкото и да ходи бавно.

Коб оседла жребеца, изведе го и зачака.

— Коб! — извика грубо Роузмунд. Той се наведе и направи стъпенка от събраните си длани. Роузмунд стъпи върху тях и се метна на седлото. — Недей да стоиш като празноглав пън! Помогни на лейди Катрин.

Той тръгна с бърза крачка, за да помогне и на Киврин. Тя се поколеба, потънала в неведение за това, което ставаше с Роузмунд. Тя явно се беше разстроила от новината, че Гавин е отишъл при сър Блоет. Киврин си беше мислила, че тя не знае нищо за процеса на баща си, но може би си даваше сметка за много повече неща, отколкото предполагаха и Киврин, и майка й, и баба й.

„Един толкова влиятелен мъж като сър Блоет“, беше казала лейди Имейн, а също така „благоволението му, което може да се окаже толкова нужно“. Може би поканата на лейди Имейн не беше толкова безобидна, колкото изглеждаше на пръв поглед. Може би означаваше, че лорд Гийом е забъркан в много повече неприятности, отколкото очакваше Еливис, и Роузмунд — седнала тихо с ръкоделието си — беше усетила това.

— Коб! — сопна се отново Роузмунд, макар че той вече беше готов да помогне на Киврин. — Заради твоята несръчност ще изпуснем отец Рош!

Киврин се усмихна утешително на Коб. Едно от първите неща, на които беше настоял господин Дануърти, бяха уроците по езда, в които тя се беше представила доста добре. Дамското седло, което беше истинска приказка, беше изобретено едва през 1390 година, а средновековните седла имаха висок преден и заден лък. Нейното в този момент беше дори с още по-висока облегалка, отколкото онова, на което се беше учила.

„Може би аз ще съм тази, която ще падне, а не Агнес“ — мислеше си тя, докато гледаше самоуверената стойка на Агнес. Момиченцето дори не се държеше, а се беше извило назад и бъркаше с една ръка в дисагите зад себе си.

— Да тръгваме! — каза Роузмунд нетърпеливо.

— Сър Блоет казва, че ще ми донесе сребърна юзда за Сарацин — отвърна Агнес и продължи да рови в дисагите.

— Агнес! Престани да бърникаш и тръгвай! — нареди Роузмунд.

— Сър Блоет каза, че ще ми я донесе когато ни дойде на гости за Великден.

— Агнес! — повтори Роузмунд. — Тръгвай! Може да завали.

— Не, няма — каза Агнес безгрижно. — Сър Блоет…

Роузмунд се извърна вбесена към сестра си.

— О, ти вече можеш да предсказваш времето? Ти си просто едно бебе! Едно пискливо бебе!

— Роузмунд! — намеси се Киврин. — Не говори така на сестра си. — Тя пристъпи към кобилата на Роузмунд и хвана хлабавите поводи. — Какво има, Роузмунд? Тревожи ли те нещо?

Роузмунд дръпна рязко поводите.

— Само това, че си губим времето тук, докато това бебе дрънка глупости!

Киврин пусна поводите и остави Коб да сплете пръсти, за да може тя да стъпи върху тях и да се качи на коня си. Никога не беше виждала Роузмунд в подобно настроение.

Тръгнаха по двора, минаха покрай празната вече кочина и излязоха на полето. Денят беше мрачен и оловносив, с нисък надвиснал слой от гъсти облаци, без никакъв вятър. Роузмунд беше права, че „може да завали“. В студения въздух се усещаше нещо влажно и мъгливо.

Селото се беше раздвижило в подготовката за коледните празници. От всяка колиба се вдигаше струйка дим, а в далечния край на полето двама мъже цепеха дърва и ги хвърляха на един вече доста набъбнал куп. До къщата на иконома се виждаше голямо почерняло парче месо — дали това беше козата? — което се въртеше на шиш и бавно се изпичаше. Пред къщата жената на иконома доеше кокалестата крава, на която се беше подпряла Киврин в деня, когато беше излязла, за да търси мястото на спускането. Киврин се беше скарала веднъж с господин Дануърти за това дали трябва да се научи да дои. Беше му казала, че през четиринайсети век кравите не са се доели насред зима. Стопаните им ги оставяли да пресъхнат и използвали козе мляко за производство на сирене. Беше му казала също така, че козите не са се отглеждали за месо.

— Агнес! — чу се гневният глас на Роузмунд.

Киврин вдигна поглед. Агнес беше спряла и отново се беше извъртяла, за да рови нещо в дисагите си. Тя покорно тръгна напред, но Роузмунд каза:

— Няма да те чакам повече, глупачке! — И подкара коня си в тръс, при което пилците наоколо се разхвърчаха във всички посоки. Роузмунд почти премаза едно босоного момиченце, което държеше наръч съчки.

— Роузмунд! — извика Киврин подире й, но тя вече беше много далеч, а Киврин не искаше да остави Агнес сама, за да хукне да я гони.

— Сестра ти да не би да се ядоса, защото трябва да ходим за зеленика? — попита Киврин с пълното съзнание, че не това е отговорът, но с надеждата, че Агнес ще изтърве нещо.

— Тя е вечно ядосана — отвърна Агнес. — Баба много ще се разгневи, когато разбере, че е яздила толкова глупаво. — И подкара коня си в лек тръс през поляната, като милостиво кимаше на селяните около тях.

Малкото момиченце, което Роузмунд почти беше прегазила, ги зяпаше с отворена уста. Жената на иконома вдигна поглед, усмихна се и продължи да си дои кравата, а мъжете, които цепеха дърва, свалиха шапките си и се поклониха.

Минаха покрай колибата, където Киврин се беше опитала да се подслони в деня, когато беше тръгнала да търси мястото на спускането. Колибата, в която беше седяла, докато Гавин беше пренасял всичките й вещи в господарската къща.

— Агнес — каза Киврин, — отец Рош дойде ли с вас, когато ходихте да сечете коледното дърво?

— Да — отвърна Агнес. — Нали трябваше да го благослови.

— Аха — рече Киврин разочаровано. Беше се надявала, че е ходил с Гавин да пренасят нещата й и е разбрал къде точно е мястото. — А някой помогна ли на Гавин да ми донесе нещата?

— Не — рече Агнес и Киврин не можа да разбере дали Агнес знае истината, или не. — Гавин е много силен. Веднъж уби четири вълка с меча си.

Това звучеше доста невероятно, но и спасяването на някаква девица в гората звучеше невероятно. А беше очевидно, че той би направил всичко, за да спечели любовта на Еливис, включително да довлече сам каретата до къщата.

— И отец Рош е силен — каза Агнес.

— Отец Рош е тръгнал — рече Роузмунд, Която вече беше слязла от коня си. Беше го вързала за покритата порта и сега стоеше по средата на двора с ръце на кръста.

— А може и да не е — продължи Роузмунд намусено. — Вижте колко студено става. Отец Рош има достатъчно акъл, че да чака да завали сняг.

— Ще погледнем в църквата — каза Киврин, слезе от жребеца си и подаде ръце на Агнес. — Хайде, Агнес.

— Не — рече малката с почти толкова инатлив тон, колкото и този на сестра й. — Аз ще чакам тук със Сарацин. — И поглади понито по гривата.

— Нищо няма да му стане на Сарацин — увери я Киврин, после посегна към малкото момиченце и го свали на земята. — Хайде, ела, най-напред ще погледнем в църквата. — Тя я хвана за ръка и отвори портата на двора.

Агнес не се възпротиви, но не спря да се обръща напрегнато към конете.

— Сарацин хич не обича да го оставят сам.

Роузмунд се спря насред пътя и се обърна с ръце на кръста.

— Ти какво криеш там, лошо момиче? Да не би да си откраднала ябълки и да си ги пъхнала в дисагите?

— Не! — отвърна Агнес разтревожено, но Роузмунд вече беше тръгнала към понито. — Не се приближавай! Това не е твоето пони! — извика Агнес. — Мое си е!

„Е, поне няма да е необходимо да търсим отеца — помисли си Киврин. Ако е тук, няма как да не излезе, за да види каква е цялата тази гюрултия.“

Роузмунд разкопча катарамите на дисагите.

— Я виж! — възкликна тя и вдигна кутрето на Агнес за козинката на врата.

— О, Агнес — рече Киврин.

— Ти си лошо момиче — каза Роузмунд. — Сега трябва да го занеса до реката и да го удавя. — И тя се обърна към реката.

— Не! — извика Агнес и хукна към портата. Роузмунд незабавно вдигна кутрето толкова високо, че Агнес да не може да го достигне.

Нещата загрубяха прекалено. Киврин пристъпи напред и взе кученцето от ръцете на Роузмунд.

— Агнес, престани да пищиш. Сестра ти няма да направи нищо на палето ти.

Палето в този момент започна да се катери по рамото на Киврин, за да стигне до бузата й и да я оближе.

— Агнес, хрътките не могат да яздят. Блеки няма да може да диша в дисагите ти.

— Мога да го нося в ръка — рече Агнес, но не особено уверено. — Той искаше да се повози на понито ми.

Вече се повози достатъчно до църквата — каза Киврин категорично. — А сега ще се повози още малко обратно до конюшнята. Роузмунд, върни Блеки в конюшнята. — В този момент Блеки се опитваше да я захапе за ухото. Тя го подаде на Роузмунд, която отново го стисна за козината на врата. — Та той е едно малко бебе, Агнес. Сега трябва да се върне при майка си и да поспи.

— Ти си бебето, Агнес! — рече Роузмунд така вбесена, че Киврин се разколеба дали въобще да повери палето в ръцете й. — Да слагаш една хрътка на кон! А сега трябва да губим още време да го връщаме! Много ще се радвам когато порасна достатъчно, че да не трябва да се занимавам с разни бебета!

Докато се качваше на коня си, тя продължи да държи Блеки за врата, но щом седна стабилно, го пови почти нежно в края на пелерината си и го притисна към гърдите си. Хвана поводите със свободната си ръка и обърна коня.

Отец Рош вече е тръгнал със сигурност! — каза ядосано тя и препусна в галоп.

Киврин се притесняваше, че по всяка вероятност тя е права. Шумът, който бяха вдигнали, беше достатъчен, че да събуди и мъртвите под дървените надгробни плочи, но от църквата не беше излязъл никой. Отецът сигурно беше потеглил отдавна и сега беше далече. Но Киврин все пак хвана Агнес за ръката и я поведе в църквата.

— Роузмунд е много лоша! — рече Агнес.

Киврин беше много склонна да се съгласи с нея, но едва ли можеше да си позволи това, а в същото време не й се щеше и да я защитава, та реши да си замълчи.

— И аз не съм бебе — продължи Агнес с вдигнат към Киврин поглед в очакване на потвърждение от нейна страна, но Киврин нямаше какво да каже и по този въпрос. Тя бутна масивната дървена врата и се взря във вътрешността на църквата.

Вътре нямаше никого. В главния кораб беше толкова тъмно, че почти черно, защото светлината на мрачния ден въобще не можеше да припари през тесните стъклописани прозорчета. Полуотворената врата обаче пропускаше достатъчно светлина, че да се види, че църквата е празна.

— Може пък да е в олтара — каза Агнес, промъкна се покрай Киврин в тъмното помещение, коленичи, прекръсти се, след това погледна нетърпеливо през рамо към Киврин.

При олтара също нямаше никого. Нямаше и запалени свещи, но Агнес нямаше да се успокои, докато не претърсеха цялата църква. Киврин коленичи до Агнес, за да преклони глава и тя, после двете поеха през мрака към преградата между кораба и олтара. Свещите пред статуята на св. Катерина бяха загасени. Киврин усещаше острата миризма на лой и дим. Зачуди се дали отец Рош ги е изгасил непосредствено преди да тръгне. Един пожар би направил големи поразии дори в една каменна църква, а оброчни поставки, в които свещите можеха да си изгарят спокойно, нямаше.

Агнес се насочи право към преградата, притисна лице към изрязаното дърво и извика:

— Отче Рош! — след това се обърна и обяви: — Не е тук, лейди Киврин. Може би е в къщата си. — И хукна през вратичката на свещеника.

Киврин беше сигурна, че Агнес не бива да прави това, но не можеше да стори нищо друго, освен да я последва през църковния двор към най-близката къща.

Сигурно тя беше на свещеника, защото Агнес вече беше застанала отпред и крещеше „Отче Рош!“, а и разбира се, че домът на свещеника ще бъде точно до църквата, но независимо от това Киврин беше изненадана.

Къщата беше също толкова порутена, колкото и колибата, където тя се беше подслонила, а и не по-голяма по размери. Свещеникът по принцип трябваше да получава дял от зърнената реколта и животните на всички, но в тесния двор нямаше никакви животни с изключение на няколко проскубани пилета. В предния край бяха стоварени само няколко тънки цепеници.

Агнес беше започнала да хлопа по вратата, която изглеждаше също толкова паянтова, колкото и тази на съборетината, та Киврин се притесни, че Агнес ще я събори и ще влезе направо, но преди да е успяла да стигне до нея, малката се обърна и каза:

— Може пък да е при камбанарията.

— Не, мисля, че няма да е там — рече Киврин и хвана ръката на Агнес, за да е сигурна, че детето няма да тръгне да вършее из двора. Двете тръгнаха обратно към дървената порта с навеса. — Отец Рош няма да бие камбаната преди вечернята.

— Може и да я бие — възпротиви се Агнес и източи врат, сякаш вече я чуваше.

Киврин също се вслуша, но нямаше никакъв подобен звук, и изведнъж тя си даде сметка, че камбаната на югозапад е замлъкнала. Докато тя беше лежала болна от пневмония, онази камбана беше удряла почти непрестанно. Беше я чула и при второто си посещение на конюшнята в търсене на Гавин, но не си спомняше да я е чувала оттогава.

— Чухте ли, лейди Киврин? — попита Агнес, издърпа ръката си и хукна, но не към камбанарията, а около църквата — към северната й част. — Виждате ли? — изврещя тя и посочи. — Не е тръгнал.

Шумът идеше от бялото магаре на свещеника, което си зобаше от плевелите, подали се под снежната покривка. Магарето си имаше поводи от въже, а на гърба му бяха метнати няколко чувала от зебло, които очевидно бяха празни и очевидно бяха приготвени за зелениката и бръшляна.

— Той е в камбанарията, казвам ви — рече Агнес и хукна натам.

Киврин я последва около църквата, после през двора, за да види как момиченцето изчезва в камбанарията. Тя зачака, потънала в размисъл къде още трябва да претърсят. Може би отец Рош се грижеше за някой болен в някоя от колибите.

Киврин долови леко раздвижване в прозореца на църквата. Светлинка. Може би отецът се беше върнал, докато те бяха разглеждали магарето. Тя побутна вратата на свещеника и надникна вътре. Пред статуята на св. Катерина, беше запалена свещ. Киврин виждаше мъждивата й светлинка в краката на статуята.

— Отец Рош? — повика тя тихо. Не получи никакъв отговор. Тя пристъпи вътре, като остави вратата да се затвори след нея, и тръгна към статуята.

Свещта беше поставена между доста масивните стъпала на статуята. Грубото лице и косата на св. Катерина бяха в сянка, надвиснали като крило над малката фигура на възрастен, която трябваше да изобразява малко момиченце. Тя коленичи и взе свещта. Беше запалена току-що.

Киврин погледна към нефа. Със свещ в ръка не можеше да види нищо. Пламъкът осветяваше само пода и забрадката на света Катерина, но останалата част от кораба оставаше в пълен мрак.

Киврин направи няколко крачки към нефа все още със свещта в ръка.

— Отче Рош?

В църквата цареше пълна тишина, също като в гората, когато Киврин беше направила спускането. Прекалено тихо, сякаш имаше някой, който стои до гробницата или зад някоя от колоните и чака.

— Отец Рош? — извика тя съвсем ясно. — Тук ли сте?

Отговор не получи, остана само крещящата, изпълнена с очакване тишина. „В гората нямаше никого“ — каза си тя и направи още няколко крачки в мрака. До гробницата нямаше никого. Съпругът на Имейн лежеше с кръстосани на гърдите ръце и меч, положен до него, потънал в мир и спокойствие. До вратата също нямаше никого. Въпреки заслепяващата светлина на свещта Киврин вече беше сигурна — вътре нямаше никого.

Тя чуваше ударите на сърцето си, както беше станало в гората, толкова силни, че спокойно можеха да заглушат шума от стъпки, от дишане, от човешко присъствие на някой, който стои и чака. Тя се извъртя и при това движение свещта изписа огнена следа.

Той стоеше точно зад нея. Свещта за малко да загасне. Пламъкът затрептя, наведе се, но после се стабилизира, осветявайки лицето на главореза.

— Какво искате? — попита Киврин, но беше останала толкова без дъх, че от устата й не излезе почти нищо. — Как влязохте тук?

Главорезът не й отговори. Той просто се беше вторачил в нея по същия начин като на горската полянка. „Значи не съм го сънувала — помисли си тя изплашено. — Бил е там.“ Беше възнамерявал — какво? Да я ограби? Да я изнасили? — и Гавин беше дошъл и го беше прогонил.

Тя отстъпи крачка назад.

— Попитах ви какво искате? Кой сте вие?

Говореше на английски. Чуваше как думите й проехтяват кухо в хладното каменно пространство. О, не, преводачът не биваше да се поврежда точно сега.

— Какво правите тук? — попита тя като се насилваше да произнася думите колкото може по-бавно. Чу, че от нея самата излиза следното: — Whette wolde thou witlre me?^[1]

Той протегна ръката си към нея — огромна ръка, мръсна и зачервена, ръка на главорез — сякаш искаше да докосне отрязаната й коса.

— Махнете се — каза тя. Отстъпи назад и опря гръб в гробницата. Свещта изгасна. — Представа си нямам кой сте и какво искате, но ви съветвам да се махнете. — Отново говореше на английски, но какво значение имаше това, след като той искаше да я ограби, да я убие, а къде беше свещеникът? — Отец Рош! — извика тя отчаяно. — Отец Рош!

При вратата се чу някакъв шум, удар, после стържеше на дърво върху камък и Агнес отвори.

— Ето къде сте били — рече тя рязко. — Търсих ви навсякъде.

Главорезът погледна към вратата.

— Агнес! — извика Киврин. — Бягай!

Малкото момиченце застина с ръка на тежката врата.

— Махни се оттук! — изкрещя Киврин и осъзна с ужас, че продължава да говори на английски. Как беше думичката за „бягам“?

Главорезът направи още една крачка към Киврин. Тя се прилепи към Гробницата.

— Бягай! Изчезни, Агнес! — извика тя, а после вратата се затвори с трясък, а тя тичаше по каменния под, а после и навън през вратата след Агнес, като някъде по пътя изпусна свещта.

Агнес беше стигнала почти до портата на двора, но веднага след като Киврин излезе от църквата, момиченцето спря и се втурна обратно към нея.

— Не! — извика Киврин. — Бягай!

— Вълк ли имаше? — попита Агнес с широко отворени очи.

Нямаше време да й обяснява или да я увещава да бяга. Грабна я в обятията си и хукна към конете.

— В църквата имаше един лош човек! — обясни тя, докато слагаше Агнес на седлото.

— Лош човек ли? — възкликна Агнес, без да обръща внимание на поводите, които Киврин се опитваше да набута в ръцете й. — Да не би да беше някой от тия, дето са ви нападнали в гората?

— Да — отвърна Киврин и започна да развързва поводите. — Ще яздиш с всички сили към къщата. Не се спирай за нищо.

— Ама аз не го видях — рече Агнес.

Сигурно. Щом идваше отвън, разбира се, че нямаше да може да види нищо в мрака на църквата.

— Да не би да беше мъжът, който ви е обрал нещата, счупил ви е каретата и ви е пръснал главата?

— Да — отвърна Киврин, посегна към поводите на своя кон и започна да ги отвързва.

— Тоя лош човек в гробницата ли се беше скрил?

— Какво? — попита Киврин. Тя не можеше да развърже твърдата кожа. Погледна разтревожено към вратата на църквата.

— Видях ви заедно с отец Рош до гробницата. Лошият мъж в гробницата на дядо ли се беше скрил?