Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътуване във времето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doomsday Book, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Кони Уилис. Книга на Страшния съд

Американска, Първо издание

Превод: Мария Думбалакова

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 41

ИК „Бард“ ООД — София, 1998 г.

ISBN: (липсва)

История

  1. — Добавяне

20.

Агнес беше заспала само преди пет минути, а ето че камбаната престана да бие, след което подхвана отново, но по-бързо, за да ги извика за службата.

— Отец Рош много избързва. Още няма полунощ — каза лейди Имейн, но още не си беше довършила изречението, когато другите камбани също подхванаха ехото: Уичлейд, Бюръфорд и много далеч на изток, толкова далеч, че до тях достигаше само дъхът на ехото — камбаните на Оксфорд.

„Ето ги камбаните на Озни, а ето го и Карфакс“ — мислеше си Киврин и се чудеше дали бият и у дома тази вечер.

Сър Блоет се вдигна едва-едва на крака, след което помогна и на сестра си да стане. Един от слугите им се приближи бързо с наметалата им в ръка, а също и с един плащ, подплатен с катерича кожа. Развеселените момичета издърпаха наметалата си от купа и се загърнаха, без да спират да дърдорят. Лейди Имейн раздруса Мейзри, която беше заспала на пейката на бедняците, и й нареди да донесе часослова. Мейзри тръгна по стълбата към таванското помещение с прозявка на уста. Роузмунд се приближи и се протегна с някак преувеличена загриженост към пелерината си, която беше паднала от раменете на Агнес.

Агнес беше като умряла. Киврин се поколеба, защото хич не искаше да я разбужда, но беше сигурна, че колкото и да са изтощени, дори петгодишните трябва да присъстват на тази служба.

— Агнес — каза тя нежно.

— Ще трябва да я занесете до църквата — обясни Роузмунд, докато се бореше със златната брошка на сър Блоет. Най-малкият син на иконома се приближи към Киврин с нейната пелерина — влачеше я по пода.

— Агнес — повтори Киврин и я пораздруса лекичко, изненадана, че църковната камбана не я е разбудила. Тази вечер звучеше много по-силно и близо, отколкото при всички досегашни случаи за сутрешна и вечерна молитва.

Агнес отвори очи.

— Ти не ме събуди! — обърна се тя сънено към Роузмунд, а след това допълни по-силно и по-разбудено: — Нали обеща да ме събудиш.

— Обличай си пелерината — нареди Киврин. — Трябва да тръгваме към църквата.

— Киврин, искам си звънчето.

— То ти е на ръката — каза Киврин, докато се опитваше да пристегне червеното й наметалце, без да я убоде по врата с катарамата.

— Не, не ми е на ръката — рече малката и заопипва ръката си. — Искам да си нося моето звънче!

— Ето го — каза Роузмунд и го вдигна от пода. — Сигурно е паднало. Но сега не е прилично да го носиш. Тази камбана ни кани за служба. Коледните звънчета идват след това.

— Аз няма да го дрънкам — обеща Агнес. — Само ще си го нося.

На Киврин това въобще не й се вярваше, но всички вече бяха готови и чакаха. Един от хората на сър Блоет палеше факлите с една пръчка от огъня и подаваше по една на слугите. Киврин завърза набързо звънчето на китката на Агнес и хвана двете момичета за ръцете.

Лейди Еливис постави своята на предложената й от сър Блоет. Лейди Имейн направи знак на Киврин да тръгва с малките момичета, а останалите ги последваха тържествено, сякаш това беше някаква процесия: лейди Имейн със сестрата на сър Блоет, а зад тях и целият антураж на сър Блоет. Лейди Еливис и сър Блоет поведоха шествието към двора, после през портата и накрая през полето.

Снегът беше спрял, на небето бяха изгрели и звездите. Селцето лежеше смълчано под бялата си завивка. „Замръзнало във времето“ — помисли си Киврин. Паянтовите постройки изглеждаха по-различно, гледката на разкривените плетове и порутените колиби бе някак омекотена и по-изящна на фона на снега. Факлите хвърляха кристални отблясъци по снега, но това, което направо секна дъха на Киврин, бяха звездите: стотици, хиляди звезди, до една искрящи като скъпоценни камъни в ледения въздух.

— Блести — рече Агнес и Киврин не знаеше дали малката говори за снега, или за небето.

Камбаната биеше равномерно, спокойно, и дори и нейният звук беше по-различен на фона ледения въздух — не че беше по-силен, но бе някак по-пълен, по-ясен. Киврин вече можеше да чуе и останалите камбани и да ги разпознае: Есткоут, Уитъни и Чъртлинтън, макар че и те звучаха по различен начин. Тя се заслуша за суиндънската камбана, която не беше преставала да бие, но не можа да я чуе. Не чуваше и оксфордските. Чудеше се дали само си ги беше изфантазирала.

— Агнес, дрънкаш със звънчето — каза Роузмунд.

— Не е вярно — отсече Агнес. — Само си вървя.

— Вижте църквата — намеси се Киврин. — Нали е красива?

Издигаше се като маяк сред полето, осветена отвътре и отвън. Витражите хвърляха вълнисти рубиненочервени и сапфирени отблясъци по снега. Около цялата сграда също имаше светлини — изпълваха двора чак до камбанарията. Факли. Киврин усещаше острия им дим. От белите поля наоколо прииждаха още и още факли.

Киврин изведнъж се замисли за Оксфорд по Бъдни вечер: осветените за последните купувачи магазини, хвърлящите жълти сенки върху снега във вътрешния двор прозорци на „Брейзноуз“. И елхата в „Балиол“, обсипана с безброй многоцветни лазерни светлинки.

— Мен повече ми се искаше ние да бяхме дошли при вас за Бъдни вечер — обърна се лейди Имейн към лейди Иволда. — Тогава щяхме да имаме истински свещеник да прочете службата. Тукашният свещеник едва успява да каже „Отче наш“.

Тукашният свещеник беше изкарал няколко часа на колене в леденостудената църква и същият този тукашен свещеник биеше тежката камбана вече от един час, а след малко щеше да извърши една сложна церемония, която бе трябвало да научи наизуст, защото не можеше да чете.

— Страхувам се, че проповедта ще е доста слаба, а и службата също — каза лейди Имейн.

— Уви, в днешно време има мнозина, които не обичат Господа Бога — рече лейди Иволда, — но ние трябва да Му се молим Той да оправи света и да върне хората към добродетелта.

Киврин се съмняваше, че лейди Имейн е искала да чуе точно този отговор!

— Изпратих вест в Бат, че искаме да ни се изпрати нов капелан — каза Имейн, — но той още не е пристигнал.

— Брат ми казва, че в момента в Бат има много неприятности — рече Иволда.

Почти бяха стигнали до двора на църквата. Киврин вече почти различаваше лицата, осветени от димящите факли, и малките кандила, понесени от някои жени. Лицата им, зачервени и осветени отдолу, изглеждаха леко зловещи. Господин Дануърти сигурно щеше да си помисли, че шествието е разгневена тълпа, събрала се за изгарянето на някой беден мъченик на кладата. „От светлината е — продължаваха мислите й. — Всички изглеждат като главорези на светлината на факлите. Нищо чудно, че е било изобретено електричеството.“

Влязоха в двора на църквата. Киврин разпозна някои от хората, застанали близо до вратата на църквата: момчето със скорбута, което беше избягало от нея, две от девойките, които бяха помогнали при изпичането на коледните лакомства, Коб. Жената на иконома беше облечена в пелерина с яка от хермелинова кожа и носеше метален светилник с четири малки пластини от истинско стъкло. Тя говореше оживено на жената с белезите от скрофулоза, която беше помогнала за поставянето на зелениката. Всички говореха и се движеха непрекъснато, за да не им става много студено, а един мъж с черна брада се смееше толкова силно, че факлата му се люшкаше опасно близо до забрадката на жената на иконома.

Как ли църковните служители се справяха със службата в полунощ след всичкото пиене и пируване? Някои от енориашите определено изглеждаха така, сякаш бяха прекарали цялата вечер в нарушаване на постите. Икономът говореше разпалено на един здравеняк, за когото Роузмунд обясни, че бил бащата на Мейзри. Лицата и на двамата бяха зачервени от студа, светлината на факлите, изпития алкохол или и трите заедно, но те по-скоро бяха весели, отколкото опасни. Икономът постоянно уточняваше какво точно е казал, като не преставаше да стоварва силни удари върху рамото на бащата на Мейзри, но всеки път, когато направеше така, бащата на Мейзри се заливаше от смях — жизнерадостен и някак спонтанен смях, който накара Киврин да си помисли, че този човек е много по-умен, отколкото би предположила.

Жената на иконома го задърпа за ръкава, но той я отблъсна. Щом обаче на портата се появиха сър Блоет и лейди Еливис, икономът и бащата на Мейзри отстъпиха назад, за да освободят пътя за влизане в църквата. Всички останали направиха същото и запазиха пълна тишина, докато шествието мине през двора на църквата и влезе през тежката врата. След това всички подновиха разговорите си, но вече по-тихо и спокойно, докато се тълпяха в църквата след знатните особи.

Сър Блоет откопча меча си и го подаде на един от слугите си, след което двамата с лейди Еливис паднаха на колене и се прекръстиха. Изправиха се, отидоха заедно до олтара и отново паднаха на колене.

Киврин и двете момичета ги следваха. Когато Агнес се прекръсти, звънчето й отекна самотно в тишината на църквата. „Ще трябва да й го сваля“ — помисли си Киврин и се зачуди дали да не мине с детето до гробницата на мъжа на лейди Имейн и да развърже звънчето. Лейди Имейн обаче вече чакаше нетърпеливо до вратата заедно със сестрата на сър Блоет.

Киврин отведе момичетата в предната част на помещението. Сър Блоет вече беше успял да се вдигне на крака. Еливис остана коленичила малко по-дълго, след което също стана, а сър Блоет я придружи до северната част на църквата, направи лек поклон и се оттегли, за да заеме мястото си в мъжката половина.

Киврин падна на колене заедно с момичетата, като тайничко се молеше Агнес да не направи и този път толкова много шум, докато се кръсти. Това не стана, но когато малката се опита да се изправи, захвана крачето си в подгъва на роклята си и успя да се задържи на крака с толкова шум, колкото създаваше продължаващата да бие камбана. Лейди Имейн, разбира се, беше точно зад тях и стрелна Киврин с поглед.

Киврин отведе момичетата да застанат до майка си. Лейди Имейн коленичи, но лейди Иволда само се прекръсти. Веднага щом Имейн стана, един слуга се приближи бързо с една възглавничка, облечена в тъмно кадифе, и я постави точно до Роузмунд, за да може лейди Иволда да коленичи. Друг слуга беше направил същото пред сър Блоет в мъжката част на църквата и в момента му помагаше да коленичи върху възглавничката. Той пуфтеше и направо висеше на рамото на слугата, понесъл огромната му тежест. Лицето му беше станало яркочервено.

Киврин погледна завистливо към възглавничката на лейди Иволда, като се замисли за найлоновите подложки за коленичене, които висяха на облегалките на столовете в „Св. Богородица“. Досега не си беше дала сметка каква благодат са, каква благодат са дори твърдите дървени столове, на които бяха седели. Сега трябваше да останат прави до края на службата.

Подът беше студен. И църквата беше студена, въпреки всички факли. Повечето от тях бяха съвсем малки, по-скоро кандила, наредени по стените и пред обкичената със зеленика статуя на св. Катерина. Имаше и по една висока и тънка жълтеникава свещ сред зеленината на всеки прозорец, но полученият ефект вероятно беше далеч от онова, което беше искал да постигне отец Рош. От ярките пламъци цветните стъкла изглеждаха още потъмни, почти черни.

По сребърните свещници от двете страни на олтара имаше още жълтеникави свещи, а пред тях и по цялата дължина на преградата пред олтара бяха струпани множество зелени клонки, сред острите листа на които отец Рош беше забол по една от восъчните свещи, които му беше изпратила лейди Имейн. „Положил е толкова усилия за декорацията на църквата, че дори лейди Имейн трябва да е доволна“ — помисли си Киврин и погледна към нея.

Имейн държеше мощехранителницата между събраните си ръце, но очите й бяха отворени, а погледът — вторачен някъде над преградата пред олтара. Устните й бяха стиснати плътно от неодобрение и Киврин предположи, че не е искала свещите да бъдат поставени там, макар че това беше най-подходящото място. Осветяваха разпятието и сцената от Страшния съд, а също така и почти целия неф.

Караха цялата църква да изглежда по-различна, по-уютна, по-позната, също като „Св. Богородица“ на Бъдни вечер. За последната Коледа Дануърти я беше завел на общоцърковната служба. Беше планирала да отиде на службата в полунощ в Светата реформирана, за да я чуе и на латински, но службата там бе отменена. Бяха помолили главния свещеник да чете пасажи от Евангелието на общоцърковната служба и той беше преместил службата на латински в четири следобед.

Агнес пак беше започнала да си играе със звънчето. Лейди Имейн се извърна и я стрелна с поглед между благочестиво скръстените си длани, а Роузмунд се наведе през Киврин и я накара да мирува.

— Не трябва да дрънкаш със звънчето преди края на службата — прошепна Киврин като се наклони съвсем близо до малката, за да не я чуе никой друг.

— Не съм го дрънкала — прошепна в отговор Агнес, но толкова високо, че се чу из цялата църква. — Панделката ми е много стегната. Виждаш ли?

Киврин не виждаше нищо такова. Всъщност, ако си беше направила труда да я завърже по-стегнато, звънчето нямаше да подрънква при всяко движение на момиченцето. Нямаше обаче никакъв смисъл да спори с едно преуморено дете, още повече че службата щеше да започне всеки момент. Тя посегна към възела.

Агнес сигурно се беше опитала да измъкне вързаната панделка през ръката си. Разнищеният ширит се беше стегнал в здрав мъничък възел. Киврин се опита да го развърже с нокти, без да изпуска от поглед хората зад себе си. Службата щеше да започне с процесия. Отец Рош и черковните прислужници, ако въобще имаше такива, щяха да минат по пътеката, носейки светената вода и припявайки Asperges[1].

Киврин дръпна панделката от двете страни на възела, при което я стегна така, че вече нямаше никаква надежда да я развърже, без да отреже възела. Малко се поразшири обаче, но все още не беше достатъчно, че да може да се извади през юмручето на Агнес. Киврин погледна към вратата на църквата. Камбаната беше спряла да бие, но още нямаше и помен от отец Рош, нито пък беше оформена пътеката, по която трябваше да мине. Селяните се бяха струпали и бяха запълнили цялата църква. Някой беше повдигнал едно детенце върху гробницата на съпруга на лейди Имейн и го придържаше там, за да може детето да вижда, макар още да нямаше нищо за гледане.

Киврин се върна към заниманията си с възела. Вкара два пръста под панделката и опъна, като се надяваше да я разшири.

Недей да я късаш! — каза Агнес с типичния си сценичен шепот. Киврин хвана звънчето и бързо го извъртя така, че да лежи в дланта на Агнес.

— Дръж го така — прошепна тя и затвори пръстите на малката върху звънчето. — Здраво!

Агнес покорно стисна малкото си юмруче. Киврин сви другата ръка на детето така, че да лежи върху стиснатата. При това положение Агнес придоби смирен вид като за молитва, а Киврин й каза нежно:

— Дръж здраво звънчето и то няма да дрънчи.

Агнес незабавно притисна ръце към челото си, при което заприлича на истински пример за ангелско смирение.

— Добро момиче — рече Киврин и я прегърна с една ръка. После погледна отново към вратата на църквата. Все още беше затворена. Тя въздъхна с облекчение и се обърна с лице към олтара.

Отец Рош беше застанал пред него. Беше облечен във везан бял епитрахил и пожълтял бял стихар, чийто подгъв беше по-разнищен и от панделката на Агнес. Държеше някаква книга. Очевидно беше изчаквал нея, очевидно беше стоял така през цялото време и я беше чакал да свърши с детето, но на лицето му нямаше и следа нито от обвинение, нито от нетърпение. Изражението му излъчваше нещо съвършено различно и тя изведнъж се сети за лицето на господин Дануърти, застанал зад преградата от тънко стъкло и вперил поглед в нея.

Лейди Имейн си прочисти гърлото, което прозвуча почти като изръмжаване, и отчето сякаш дойде на себе си. Той подаде книгата на Коб, който беше облечен в някакво мърляво расо, а на краката си имаше чифт прекалено големи кожени обувки, и коленичи пред олтара. След това взе книгата от ръцете на Коб и започна проповедта си.

Киврин започна да изрича думите заедно с него като ги мислеше на латински и чуваше ехото от интерпретацията на преводача си.

— „Кого видяхте вий, пастири? — каза отец Рош на латински, започвайки проповедта. — Говорете: кажете ни кой се е появил на земята?“

Той спря и се намръщи срещу Киврин.

„Забравил я е“ — помисли си тя и погледна напрегнато към Имейн с надеждата, че старицата няма да се сети, че има продължение, но Имейн беше вдигнала глава и беше свъсила вежди. Челюстта й беше стисната.

Рош продължаваше, да се взира в Киврин.

— „Кажете: какво видяхте? — рече той и Киврин си отдъхна с облекчение. — Кажете ни кой се появи.“

Това не беше така. Тя изрече безмълвно следващите думи със силното желание той да ги разбере.

— „Видяхме Младенеца.“

Той не даде никакви признаци, че е видял какво изрича тя, макар че гледаше право в нея.

— „Видях…“ — рече той и пак спря.

— „Видяхме Младенеца“ — прошепна Киврин и просто усети как лейди Имейн се извръща, за да я погледне.

— „И ангели, които с песни прославяха Господа“ — рече Рош, но и това не беше така. Лейди Имейн отново се обърна напред, за да го погледне неодобрително.

Епископът без съмнение щеше да чуе и за това, както и за свещите, за раздърпания подгъв и един Бог знае какви още грешки, които Рош бе направил.

— „Кажете какво видяхте?“ — продължи по същия начин Киврин и отец Рош като че се окопити.

— „Кажете какво видяхте?“ — изрече ясно думите той. — „И кажете ни за раждането на Иисуса. Видяхме Младенеца и ангели, които с песни прославяха Господа.“

Той започна Изповедта и Киврин започна да си я шепти заедно с него, но той я изкара цялата без нито една грешка и Киврин започна да се поотпусна, макар че не го изпускаше от поглед, когато той се запъти към олтара за „Слава Тебе“.

Под стихара отец Рош беше облечен с черно расо като и двете одежди изглежда навремето бяха били доста представителни. На Рош му бяха малко късички. Когато се наведе над олтара, тя видя поне десет сантиметра от износения му кафяв панталон. Стихарът и расото очевидно бяха принадлежали на свещеника преди него или пък бяха стари одежди на капелана на Имейн.

Свещеникът от Светата реформирана беше носил полиестерен стихар над кафявото сако и дънките си. Беше уверил Киврин, че службата е съвсем автентична, въпреки че се беше състояла следобеда. Антифонът[2] датира от осми век, беше й казал той, а ужасно подробните картини с мъките на Иисус били абсолютно точни копия на тези в Торино. Църквата обаче преди това беше представлявала книжарница за канцеларски материали, за олтар бяха пригодили една сгъваема маса, а по време на службата карфакските камбани бяха правили на пух и прах „И спусна се в ясната нощ“.

Kyrie eleison — рече Коб със събрани за молитва ръце.

Kyrie eleison — каза и отец Рош.

Christe eleison — рече Коб.

Christe eleison — повтори силно Агнес.

Киврин я предупреди да мълчи с пръст върху устните. Господи, помилуй. Иисусе, помилуй. Господи, помилуй.

На общоцърковната служба бяха използвали „Господи помилуй“ вероятно заради някоя сделка, която свещеникът от Светата реформирана беше направил с пастора като отплата за преместването на службата в четири часа, а свещеникът от Църквата на третото хилядолетие беше отказал да го каже и беше гледал хладно и недоволно през цялото време. Също като лейди Имейн.

Отец Рош вече беше влязъл в крак. Той изрече прославата и тропара без колебание и започна Евангелието.

— Глава втора от Светото Евангелие от Лука — каза той и започна да срича на латински. — „През ония дни излезе от кесаря Августа заповед — да се направи преброяване по цялата земя.“

Пасторът беше прочел абсолютно същия пасаж в „Св. Богородица“. Беше го прочел от популярното издание на Библията, за което беше настояла Църквата на третото хилядолетие. Започваше така: „По онова време управляващите стовариха съкрушителни такси върху данъкоплатците“, но иначе беше същото Евангелие, от което четеше с много усилия отец Рош сега.

— „И внезапно се яви с ангела многобройно войнство небесно, което хвалеше Бога и казваше: слава във висините Богу, и на земята мир между човеците и Неговото благоволение. — Отец Рош целуна Евангелието. — Per evangelica dicta deleantur nostro delicta.“[3]

Сега идваше ред на проповедта, ако въобще щеше да има такава. В повечето селски църкви свещеникът беше проповядвал само на основните служби, но дори тогава проповедта се беше състояла просто от лекция по катехизис, изброяване на седемте смъртни гряха и на седемте акта на милосърдие. Голямата служба на другата сутрин по всяка вероятност щеше да стане поводът за проповедта.

Отец Рош пристъпи напред и започна да говори.

— По времето, когато Иисус слезе от небето на земята, Бог изпрати знаци, за да могат хората да разберат за дохождането му. Така и в последните дни ще има знаци. Ще има глад и болести, а Сатаната ще язди из цялата земя.

„О, не — помисли си Киврин, — само недей да започваш за Сатаната, дето яздел черен кон.“

Тя погледна към Имейн. Старата жена беше направо бясна, но и без това нямаше значение какво казва отчето. Киврин знаеше, че Имейн е решена да намира всички грешки, за които може да разкаже на епископа. Лейди Иволда беше само леко раздразнена, а всички останали бяха с изражението на уморена търпеливост, което придобиват всички хора по време на проповед, независимо в кой век се развива действието. Киврин беше свидетел на същото изражение по лицата на всички на коледната литургия в „Св. Богородица“.

Проповедта в „Св. Богородица“ се беше превърнала в кошче за отпадъци, като например главният свещеник на Христовата църква беше започнал с думите: „Християнството е започнало в един обор. Дали няма да завърши в някоя канализационна тръба?“

Това обаче не беше имало значение. Службата се беше извършила в полунощ, а „Св. Богородица“ имаше каменен под и истински олтар, а като затвори очи, Киврин успя да се абстрахира напълно от покрития с пътеки неф, от чадърите и лазерните свещи. Беше махнала найлоновата подложка и бе коленичила направо на каменния под, и си беше представяла като как ли е било през Средновековието.

Господин Дануърти й беше казал, че няма да прилича на нищо, което е било плод на въображението й, и беше прав — разбира се. Но не и за тази служба. Беше си представяла нещата точно така — каменния под и измърмореното „Господи помилуй“, миризмата на тамян, лой и студ.

— Господ ще слезе с огън и мор и всички ще загинат — казваше Рош, — но даже и в последните дни Божията милост няма да ни отмине. Той ще ни изпрати помощ и утеха и ще ни отведе на сигурно в небесата.

„На сигурно в небесата.“ Тя се замисли за господин Дануърти.

— Не отивай — й беше казал той. — Няма да прилича на нищо, което си представяш сега. — И беше прав. Той винаги беше прав.

Но дори той, с всичките му притеснения за едра шарка, главорези и горене на вещици, никога не би си представил това: че се е загубила. Че не знае къде е мястото на спускането, при условие че рандевуто бе след по-малко от седмица. Тя погледна през пътеката към Гавин, който пък гледаше Еливис. Трябваше да поговори с него след службата.

Отец Рош се премести към олтара, за да подхване същинската част. Агнес се облегна на Киврин и Киврин я обгърна с едната си ръка. Бедното дете, сигурно вече беше ужасно изтощено. На крак още отпреди да се съмне, при всичкото тичане през целия ден. Киврин се зачуди колко ли време ще продължи службата.

Тази в „Св. Богородица“ беше продължила час и петнайсет минути. Някъде по средата на събирането на волните пожертвувания блипърът на доктор Ааренс беше иззвънял.

— Някакво бебе — беше прошепнала тя на Киврин и Дануърти на път за изхода на църквата. — Колко на място.

„Дали и те сега са в църквата?“ — помисли си Киврин, но веднага се сети, че при тях в момента не е Коледа. Тяхната Коледа беше настъпила три дни след нейното пристигане в четиринайсети век, тоест докато още беше съвсем болна. Значи сега е какво? Втори януари, коледната ваканция е към края си и цялата украса вече е свалена.

В църквата беше започнало да се затопля, а свещите като че ли поглъщаха целия въздух. Докато отец Рош минаваше през стандартните части на службата, тя чуваше зад себе си мърдане и шумолене, а Агнес се облягаше все повече и повече върху нея. Киврин се зарадва когато стигнаха до завършващата част на литургията, защото вече можеше да коленичи.

Опита се да си представи Оксфорд на втори януари, когато по магазините е обявено новогодишно намаление, а камбаните на Карфакс са замлъкнали. Доктор Ааренс щеше да е в болницата, за да се занимава със следпразничните стомашни разстройства, а господин Дануърти щеше да се подготвя за втория семестър. Не, нямаше. Щеше да се притеснява за нея.

Отец Рош вдигна потира, коленичи и целуна олтара. В мъжката половина на църквата се чу шум от нови маневри и шушукане. Киврин се обърна натам. Гавин гледаше отегчено. Сър Блоет беше заспал.

И Агнес вече спеше. Така се беше отпуснала върху Киврин, че нямаше начин да бъде вдигната за „Отче наш“. Киврин дори не се и опита. Когато всички останали станаха за молитвата, Киврин просто се възползва от случая, за да прегърне Агнес по-плътно и да премести главицата й в по-удобно положение. Усещаше болка в коляното. Сигурно беше коленичила на някой ръб между каменните плочи. Тя се понадигна, вдигна леко коляното си и пъхна едно крайче от пелерината отдолу.

Отец Рош постави парченце хляб в потира, каза Haec Commixtio[4], след което всички отново коленичиха за „Агнецът Божи“.

— „Agnus dei, qui tollis peccata mundi: miserere nobis — започна да припява той. — Агнецо Господен, който опрощават греховете на света, дари ни с милостта си.“

Agnus Dei. Божият Агнец. Киврин се усмихна на Агнес. Беше заспала дълбоко, отпуснала телцето си върху Киврин, с полуотворени устенца, но малкото й юмруче продължаваше да стиска здраво звънчето. „Моето агънце“ — помисли си Киврин.

Коленичила на каменния под в „Св. Богородица“, тя беше видяла във въображението си свещите и студа, но не и лейди Имейн, която чака с нетърпение всяка следваща грешка на Рош, нито пък Еливис, Гавин или Роузмунд. Нито пък отец Рош с лицето му на главорез и протърканите панталони.

И след сто, след седемстотин трийсет и четири години, нямаше да може да си представи Агнес с малкото й кученце и палавите й танци, нито пък възпаленото коляно. „Радвам се, че дойдох — помисли си тя. — Въпреки всичко.“

Отец Рош направи кръст във въздуха с потира и отпи от него.

Dominus vobiscum[5] — рече той и зад Киврин настъпи масово оживление.

Главната част от представлението беше свършила и много от хората започнаха да излизат, за да избегнат блъсканицата на изхода. Очевидно когато ставаше въпрос за тръгването, предишните почести към семейството на лорда вече не важаха. Нито пък някой чакаше да излязат навън, за да започнат разговорите. Киврин едва успя да чуе заключителните думи на отец Рош.

Ite, Missa est — извика отец Рош над врявата и лейди Имейн се озова на пътеката още преди той да е свалил вдигнатата си ръка. Старата жена изглеждаше така, сякаш възнамерява веднага да тръгне към Бат и епископа.

— Видяхте ли лоените свещи до олтара? — обърна се тя към лейди Иволда. — Аз му наредих да използва восъчни, специално му ги дадох.

Лейди Иволда поклати глава и погледна мрачно отец Рош, след което двете жени забързаха навън, следвани плътно по петите от Роузмунд.

Роузмунд очевидно нямаше никакво намерение да върви по обратния път заедно със сър Блоет, ако можеше, и по този начин сигурно щеше да успее да се измъкне. Селяните бяха затворили пътеката зад трите жени, говореха си и се смееха. Докато той успееше да се вдигне на крака, жените вече щяха да са стигнали до къщата.

Киврин трябваше да положи огромни усилия да вдигне самата себе си. Кракът й беше изтръпнал, а Агнес сякаш бе заспала навеки.

— Агнес — рече тя. — Събуди се. Време е да се връщаме у дома.

Сър Блоет беше станал — лицето му беше почти тъмнолилаво — и се беше приближил до лейди Еливис, за да й предложи ръката си.

— Дъщеря ви е заспала — рече той.

— Да — каза Еливис и погледна към Агнес.

Пое ръката му и двамата тръгнаха навън.

— Съпругът ви не дойде, както беше обещал.

— Не — чу я Киврин. И Еливис стисна ръката му по-силно.

Навън камбаните като че ли започнаха да бият едновременно всички до една: несинхронизирано, диво, неравномерно бучене. Звучеше направо чудесно.

— Агнес — каза Киврин и я разтърси, — време е да подрънкаш звънчето си.

Малката дори не се разшава. Киврин се опита да я вдигне на рамото си. Ръцете на Агнес увиснаха безжизнено на гърба й и звънчето издрънча.

— Цяла нощ чакаше да си подрънкаш — каза Киврин и се подпря на коляно. — Събуди се, агънце.

Тя се огледа, за да види дали някой може да й помогне. В църквата не беше останал почти никой. Коб обикаляше прозорците и гасеше пламъчетата на свещите с грубите си пръсти. Гавин и племенниците на сър Блоет бяха в задната част на църквата и закопчаваха мечовете си. Отец Рош беше потънал вдън земя. Тя се зачуди дали той бие в момента камбаната с такъв жизнерадостен ентусиазъм.

Изтръпналият й крак беше започнал да я гъделичка. Тя го размърда в тънката си обувка. Усещането беше ужасно, но все пак можеше да се изправи. Киврин преметна Агнес още по-назад върху рамото си и се опита да стане. Кракът й се заплете в подгъва на роклята и тя политна напред.

Гавин я хвана.

— Милейди Катрин, милейди Еливис ми нареди да дойда да ви помогна — каза той, взе Агнес от ръцете й, метна я на рамо и излезе с големи крачки от църквата, следван от Киврин.

— Благодаря — рече Киврин, когато излязоха от претъпкания двор. — Имах чувството, че ще ми се откъснат ръцете.

— Набито девойче е — съгласи се той.

Звънчето на Агнес се изхлузи от китката й и падна в снега, като съпроводи със звъна си другите камбани. Киврин спря и го вдигна. Възелът беше толкова малък, че почти не се виждаше, а късите крайчета на панделката се бяха превърнали в множество тънички нишки, така че щом тя го взе в ръце, възелчето веднага се отмота. Киврин спря Гавин и завърза панделката на провисналата китка на Агнес.

— Радвам се, че мога да помогна на една дама в затруднено положение — рече Гавин, но тя не го чу.

Бяха съвсем сами на полето. Останалата част от семейството вече беше почти стигнала до портата на господарската къща. Киврин виждаше как икономът държи факлата над лейди Имейн и лейди Иволда, за да виждат къде стъпват. В двора на църквата все още имаше много хора, а до пътя някой беше направил голям огън, около който бяха застанали много хора. Грееха ръцете си и си подаваха дървена паница, пълна с нещо, но тук, насред полето, Киврин и Гавин бяха съвсем сами. Възможността, която Киврин си беше мислила, че никога няма да получи, беше пред нея.

— Исках да ви благодаря, че се опитахте да откриете похитителите ми, че ме спасихте в гората и че ме доведохте в имението — рече тя. — Мястото, където сте ме намерили, далеч ли е оттук? Дали бихте могли да ме заведете там?

Той спря и я погледна. После попита:

— Не са ли ви казали? И каретата, и всичките ви вещи, които намерих, ги донесох, в къщата. Крадците са отнесли ценните неща и въпреки че започнах да ги преследвам, не открих нищо повече. — И той отново пое по пътя.

— Знам, че сте донесли сандъците ми и ви благодаря. Но не заради това искам да видя мястото, където сте ме намерили — обясни набързо Киврин, защото се изплаши, че ще настигнат останалите преди да е получила съгласието му.

Лейди Имейн беше спряла и гледаше към тях. Киврин трябваше да довърши започнатото, преди старата дама да изпрати иконома да разбере какво ги задържа.

— Загубих паметта си при нападението и удара по главата — каза Киврин. — Мислех си, че ако видя мястото, където сте ме намерили, може и да си спомня нещичко.

Той отново беше спрял и сега гледаше към пътя над църквата. По него се виждаха светлинки, които танцуваха неравномерно и бързо се приближаваха. Закъснели за църковната служба?

— Вие единствен знаете къде е мястото — продължи Киврин. — Затова ви притеснявам с молбата си. Ако обаче можете да ми кажете къде е, аз мога и…

— Там няма нищо — рече той някак отсъстващо. — Донесох и каретата, и сандъците ви.

Знам — рече Киврин — и съм ви благодарна за това, но…

— В плевнята са — допълни той и се извърна, защото се чу конски тропот. Подскачащите светлинки бяха факли, носени от конници. Минаха в галоп покрай църквата, пресякоха селото — бяха поне половин дузина мъже — и спряха почти непосредствено до мястото, където се намираха лейди Еливис и останалите.

„Съпругът й“ — помисли си Киврин, но още преди да изрече мисълта си наум, Гавин вече беше пъхнал Агнес в ръцете й и беше хукнал натам, вадейки меча от ножницата си.

„О, не!“ — помисли си Киврин и също хукна да бяга, макар и съвсем тромаво под тежестта на Агнес. Не беше съпругът на лейди Еливис. Бяха хората, които ги гонеха, причината, поради която семейството се криеше, причината, поради която Еливис така се беше разгневила на Имейн, че е казала на сър Блоет къде се намират.

Мъжете с факлите бяха слезли от конете си. Еливис се приближи до единия от тримата, които още бяха на седлата, и падна на колене, сякаш покосена от нещо.

„Не, о, не“ — мислеше си Киврин, останала съвсем без дъх. Звънчето на Агнес дрънкаше като полудяло.

Гавин изтича до тях с проблясващ в светлината на факлите меч и също падна на колене. Еливис се изправи и тръгна към мъжете на коне с разтворени за „добре дошли“ ръце.

Киврин спря, задъхана до смърт. Сър Блоет излезе напред, коленичи и стана. Мъжете на конете отметнаха качулките си. На главите си имаха или някакви лъскави шапки, или корони. Без да става, Гавин прибра меча в ножницата си. Единият от тримата мъже вдигна ръка и нещо просветна във въздуха.

— Какво става? — попита Агнес сънено.

— Не знам — отвърна Киврин.

Агнес се извъртя в ръцете на Киврин, за да може да види, и рече учудено:

— А, това са тримата мъдреци.

 

 

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“
(064996–065537)

Бъдни вечер, 1320 година (стар стил) Пристигна пратеник на епископа заедно с още двама църковни служители. Дойдоха точно след службата в полунощ. Лейди Имейн е много доволна. Убедена е, че са пристигнали в отговор на молбата й за нов капелан, но аз лично малко се съмнявам. Дошли са без никакви слуги, а освен това са някак напрегнати и нервни, сякаш са с някаква тайна, специална мисия.

Сигурно има нещо общо с лорд Гийом, макар че наказателните съдилища са светски, а не клерикални. Може би епископът е приятел на лорд Гийом или на крал Едуард II и са дошли да постигнат някаква сделка с лейди Еливис в замяна на свободата му.

Каквато и да е причината за посещението им, са дошли с целия си блясък. Когато ги видя за първи път, Агнес си помисли, че са тримата влъхви, а и те наистина приличат на кралски особи. Пратеникът на епископа има изтънчено, аристократично лице, но иначе и тримата са облечени като крале. Единият носи пурпурно кадифено наметало, на гърба на което е зашит бял копринен кръст.

Лейди Имейн веднага започна да му надува главата с приказките си за това колко неграмотен, непохватен и по принцип непоносим е отец Рош.

— Не заслужава да има енория — отсече тя.

За нещастие (всъщност за късмет на отец Рош) се оказа, че това не е пратеникът на епископа, а само негов писар. Пратеникът беше този с червените одежди, също много внушителни, със златна бродерия и самурова кожа по ръбовете.

Третият е цистериански монах — или поне е облечен в типичното за този орден бяло одеяние, макар че е направено от по-фина вълна дори и от тази на моята пелерина. Освен това вместо колан носи сребърна връв, на всеки един от дебелите си пръсти има пръстени, които подхождат повече на някой крал. Иначе въобще не се държи като монах. И той, и пратеникът на епископа си поискаха вино още преди да са слезли от конете, а колкото до писаря — беше ясно, че е пийнал доста още преди да се появят при къщата. Направо падна от коня, та се наложи дебелият монах да го подпира, докато влязат.

 

(Пауза)

 

Очевидно не бях права за причината, поради която са тук. Еливис и сър Блоет се оттеглиха в един ъгъл с пратеника на епископа веднага след влизането в къщата, но поговориха само няколко минути, а преди малко я чух да казва на Имейн:

— Не са разбрали нищо за Гийом.

При тази вест Имейн нито се изненада особено, нито пък са загрижи кой знае колко. Явно е, че според нея те са пристигнали, за да й доведат нов капелан, поради което тя само дето не им целува краката. Започна да настоява коледните гозби веднага да бъдат вкарани в залата и пратеникът на епископа да седне на тронното място. Посетителите обаче май много повече са заинтригувани от пиенето, отколкото от яденето. Имейн лично им донесе големи бокали с вино, от което вече не е останало нищо, а те искат още. Писарят сграбчи полите на Мейзри, когато тя донесе подноса, придърпа я към себе си и пъхна ръката си под долната й риза. Тя, разбира се, веднага закри ушите си с ръце.

Единственото добро от тяхното присъствие тук е, че така общата бъркотия се увеличава просто невероятно. С Гавин успях да поговоря само за минутка, но до ден-два сигурно ще мога да поговоря с него насаме, без да забележи никой — особено като се има предвид, че цялото внимание на лейди Имейн е насочено към пратеника на епископа, който току-що грабна каната от Мейзри и сам си наля вино — и ще го накарам да ми покаже мястото на спускането. Време има много. Поне една седмица.

Бележки

[1] Поръси (лат.). — Бел.пр.

[2] Черковна песен с отпев и напев. — Бел.пр.

[3] Чрез Евангелските думи са опростени прегрешенията ни (лат.). — Бел.пр.

[4] Това свето смесване (лат.). — Бел.пр.

[5] Бог да е с вас, Бог да ви благослови (лат.). — Бел.пр.