Кони Уилис
Книга на Страшния съд (6)

4.

Бадри се свлече на пода, ръката му забърса конзолата. Дануърти погледна напрегнато екрана — притесни се, че Бадри може да е натиснал някой клавиш и да е разбъркал всички данни.

Латимър и Гилкрист не направиха опит да подхванат технолога. Латимър дори като че ли не си даваше сметка, че нещо не е наред. Мери обаче мигновено посегна към Бадри, но понеже стоеше зад останалите, успя да се докопа само до ръкава му. После незабавно коленичи до него, обърна го по гръб и си сложи слушалките.

Измъкна и един блипър от пазарската си чанта и натисна бутона.

— Бадри? — каза тя и едва тогава Дануърти осъзна каква мъртвешка тишина е настанала в помещението. Гилкрист не беше помръднал от мястото си след падането на Бадри. Изглеждаше бесен. Били обмислили всички възможни неприятности! Тази очевидно му беше убягнала.

Мери спря да натиска бутона за повикване, хвана Бадри за раменете и го раздруса. Никаква реакция. Тя вдигна брадичката му и се наведе над лицето му толкова близо, че почти напъха ухото си в отворената му уста. Беше обърнала главата си така, че да вижда гръдния му кош. Дишането не беше спряло. Дануърти виждаше как гърдите му се издигат и падат, Мери очевидно също го беше забелязала. Тя незабавно вдигна глава, натисна отново бутона, после притисна с два пръста някакво място отстрани на шията му, задържа ги там за един безкрайно дълъг момент и приближи блипъра до устните си.

— „Брейзноуз“, историческата лаборатория — каза тя на устройството. — Пет-две. Колапс. Синкоп. Няма признаци за апоплектичен удар. — Махна пръста си от бутона и повдигна клепачите на Бадри.

— Синкоп? — възкликна Гилкрист. — Какво значи това? Какво му е?

Тя го погледна раздразнено.

— Припадна. — После се обърна към Дануърти: — Дай ми аптечката. В чантата е.

Докато беше тършувала за блипъра, Мери беше бутнала пазарната чанта и всичко се беше разпиляло. Дануърти започна да рови сред кутиите и пакетите, намери една твърда пластмасова кутия, която изглеждаше с подходящия за аптечка размер, и бързо я отвори. Беше пълна с пакетчета с коледни бисквити в червен и зелен станиол.

— Дай де — каза Мери, докато разкопчаваше лабораторната престилка на Бадри. — Няма да си играем цял ден.

— Не мога да намеря… — започна Дануърти.

Тя грабна чантата от ръцете му. Разпиляха се гирлянди, кутията на шала се отвори и той изпадна. Мери извади дамската си чанта, разкопча ципа й и измъкна голяма плоска аптечка. Отвори я и извади от нея тахиметрова гривна. Пристегна гривната около китката на Бадри и се обърна, за да види на монитора на аптечката данните за кръвното му налягане.

На Дануърти формата на вълната не му говореше нищо, а и от реакцията на Мери не можеше да си направи никакви изводи. Бадри не беше спрял да диша, сърцето му не беше спряло да бие, а нямаше наранявания, поне доколкото можеше да види Дануърти. Може би просто бе припаднал. Хората обаче не падаха така изведнъж, освен по книгите и видеофилмите. Значи беше или ранен, или болен. Когато нахълта в кръчмата, беше в почти шоково състояние. Дали не го беше блъснал някой велосипед като онзи, с който Дануърти едва се размина, и той не си беше дал сметка, че е ранен? Това можеше да е обяснение за неадекватното му поведение и особеното му вълнение.

Но не и за това, че бе излязъл без палто, че му беше казал, че трябва да дойде и че нещо не е наред.

Дануърти се обърна и погледна екрана на конзолата. Числата, които бяха танцували по него преди припадането на технолога, си бяха там. Дануърти не разбираше нищо от тях, но му се струваше, че фиксирането е съвсем нормално, а и самият Бадри беше казал, че Киврин е пропътувала пространството и времето по всички правила. Но нещо наистина не бе наред.

Мери потупваше с длани Бадри по раменете, отстрани по гръдния кош и по цялата дължина на краката. Клепките му потрепнаха, но очите му не се отвориха.

— Знаете ли дали Бадри има някакви проблеми със здравето?

— Той е технолог на господин Дануърти — отвърна Гилкрист обвиняващо. — От „Балиол“. — Думите му прозвучаха така, сякаш Дануърти носеше някаква отговорност за случилото се като например да е организирал припадъка на Бадри, за да саботира проекта на Гилкрист.

— Аз лично не съм чувал да има проблеми със здравето — отговори Дануърти. — Би трябвало да си е направил пълната серия сезонни ваксини в началото на семестъра.

Мери изглеждаше недоволна. Тя си сложи стетоскопа и преслуша сърцето на Бадри, провери отново кръвното му налягане и измери пулса му за втори път.

— И нямате сведения за епилептична симптоматика? Или диабет?

— Не — отвърна Дануърти.

— Някога да е използвал наркотици или незаконни ендорфини? — Но тя въобще не го изчака да й отговори, а отново натисна бутона на блипъра си. — Обажда се Ааренс. Пулс 110. Кръвно налягане 100 на 60. В момента правя кръвна картина. — Тя извади тампон от марля, почисти ръката без гривната и отвори някакъв друг пакет.

Наркотици или нелегални ендорфини. Да, това можеше да бъде обяснение за превъзбуденото му състояние, за обърканата му реч. Ако обаче беше използвал такива вещества, това щеше да излезе при проверката му в началото на семестъра, а освен това нямаше да успее да направи изключително сложните изчисления на мрежата. Нещо наистина не беше наред.

Мери дезинфекцира ръката на Бадри и пъхна една игла под кожата му. Клепачите му потрепнаха и той отвори очи.

— Бадри — каза Мери, — чуваш ли ме? — Тя бръкна в джоба на палтото си и извади яркочервена капсула. — Трябва да ти измеря температурата — каза тя и задържа капсулата пред устните му, но той не показа никакви признаци да я е чул.

Тя прибра капсулата в джоба си и започна да рови в аптечката.

— Кажи ми когато се появят данните от иглата — обърна се тя към Дануърти, докато вадеше всичко от аптечката, а след това го прибираше обратно. После заряза аптечката и се захвана с дамската си чантичка. — Мислех, че съм взела термометър.

— Данните — рече Дануърти.

Мери взе блипъра си и започна да съобщава някакви числа.

Бадри отвори очи.

— Трябва да… — каза той, но отново ги затвори. След това прошепна: — Студено ми е.

Дануърти си свали палтото, но то беше прекалено мокро, за да завие Бадри с него. Огледа се безпомощно, за да намери нещо по-подходящо. Ако това се беше случило преди заминаването на Киврин, щяха да използват дебелата й пелерина. Сакото на Бадри беше пъхнато под конзолата. Дануърти го измъкна и го метна върху него по дължина.

— Замръзвам — изстена Бадри и започна да се тресе.

Мери продължаваше да изрича някакви числа, но при тези думи погледна рязко към него.

— Какво каза?

Бадри продължи да си говори под носа, но накрая каза съвсем ясно:

— Боли ме глава.

— Главоболие — повтори след него Мери. — А вие ли ти се свят?

Той поклати едва-едва глава в знак на отрицание. После сграбчи ръката й и промълви:

— Кога беше…

Тя се намръщи и попипа челото му.

— Има треска.

— Нещо не е наред — каза Бадри и затвори очи. Ръката му пусна нейната и се стовари на пода.

Мери я повдигна, погледна отново данните и отново попипа челото му.

— Къде се е дянал проклетият термометър? — възкликна тя и пак зарови в аптечката си.

Блипърът иззвъня.

— Дойдоха — каза тя. — Отворете им. — После потупа Бадри по гърдите. — Ти само лежи и не мърдай.

Когато Дануърти отвори, пред вратата вече чакаха двама лекари — мъж и жена. Медицинските им чанти бяха големи колкото куфари.

— Трябва незабавно да бъде транспортиран — заяви Мери още преди да са успели да си отворят куфарите и се изправи. — Вкарайте носилката. Дайте ми и термометър и една банка сукроза.

— Мислех, че персоналът от двайсети век е проверен за наркотици и дорфини — каза Гилкрист.

Лекарят почти го изблъска от пътя си.

— Във факултета по медиевистика никога не бихме позволили… — почна Гилкрист, но спря, понеже трябваше да направи път на носилката.

— За случай на абстиненция ли става въпрос? — попита лекарят.

— Не — отговори Мери. — Къде е термометърът?

— Студено ми е — рече Бадри. — Трябва да…

— Какво трябва да направя? — попита Дануърти.

— Фиксирането…

— Раз, два — казаха двамата лекари в хор и го търкулнаха върху носилката.

— Джеймс, Гилкрист, и двамата трябва да дойдете с мен в болницата, за да попълните документите по приемането му — каза Мери. — Ще ми трябва и медицинският му картон. Единият може да се качи в линейката, другият да дойде както може.

Дануърти въобще не влезе в спор с Гилкрист за това кой да се качи в линейката. Направо се покатери вътре и седна до Бадри, който дишаше така тежко, сякаш сам мъкнеше носилката си.

— Бадри — рече Дануърти нетърпеливо, — ти каза, че нещо не е наред. За фиксирането ли става въпрос?

— Данните от фиксирането пристигнаха — отвърна Бадри и се намръщи.

Лекарят, който в този момент прикачваше към Бадри кабелите на един милион монитори, като че ли се ядоса.

— Да не би асистентът да е изчислил грешно координатите? Бадри, много е важно. Да не е направил грешка в координатите?

Мери също се качи в линейката.

— Като временно назначен ръководител мисля, че аз трябва да придружа пациента в линейката — достигнаха до Дануърти думите на Гилкрист.

— Чакаме ви в отделението за нещастни случаи на амбулаторията — каза Мери и затвори вратата. После се обърна към лекаря: — Намерихте ли вече термометър?

— Да — отвърна той. — 39,5 по Целзий. Кръвно налягане 90 на 55. Пулс 115.

— Имаше ли грешка в координатите? — не спираше да пита Дануърти.

— Готови ли сте? — попита шофьорът по вътрешното радио.

— Да — отвърна Мери. — Код едно.

— Направил ли е грешка Пухалски в пространствените координати?

— Не — отговори Бадри и сграбчи Дануърти за ревера.

— Тогава с отклонението ли има проблем?

— Трябва да… — каза Бадри. — Така се тревожа…

Сирената засвири и заглуши останалите му думи.

— Какво трябва? — опитваше се да надвика Дануърти воя на сирената, примесен с този на клаксона.

— Нещо не е наред — каза Бадри и отново изпадна в безсъзнание.

„Нещо не е наред.“ Трябваше да е отклонението. Като се изключеха координатите, това беше единственото, което можеше да се обърка при едно спускане, без да бъде анулирано самото спускане. А Бадри беше казал, че координатите за местонахождението са наред. За колко голямо отклонение обаче ставаше въпрос? Бадри му беше казал, че може да стигне до две седмици, и едва ли щеше да хукне гол към кръчмата, ако не ставаше въпрос за нещо повече. Колко повече? Месец? Три месеца? На Гилкрист пък беше казал, че предварителните изчисления показвали минимално отклонение.

Мери се промъкна покрай него и сложи ръка на челото на Бадри.

— Прибавете към разтвора натриев тиосалицилат — каза тя. — Джеймс, не ми се пречкай.

Дануърти се премести на пейката в задната част на линейката.

Мери отново взе блипъра си.

— Пълна кръвна картина, определяне на серотипа.

— Пиелонефрит? — възкликна лекарят, докато гледаше как се променят данните на монитора. Кръвно налягане 96 на 60. Пулс 120. Температура 39,5.

— Едва ли — отвърна Мери. — Няма никакви болки в коремната област, но с тая температура сигурно става въпрос за някаква инфекция.

Сирените изведнъж намалиха воя си и спряха. Лекарят започна да сваля някакви кабели от куките по стената.

— Пристигнахме, Бадри — каза Мери и го потупа по гърдите. — Ще те оправим за нула време.

Той не даде никакви признаци, че е чул. Мери придърпа одеялото чак до брадичката му и подреди кабелите върху гърдите му. Шофьорът отвори вратата със замах и издърпа носилката навън.

— Искам пълна кръвна картина — каза Мери на излизане от линейката. — Диференциално броене.

Дануърти се потътри след нея в отделението за спешни случаи.

— Трябва ми здравният му картон — обясни тя на регистратурата. — На Бадри… Джеймс, как му е фамилията?

— Шодхури — отвърна той.

— Номер на здравната осигуровка? — попита служителката.

— Не знам — рече Дануърти. — Работи в „Балиол“.

— Ще бъдете ли така любезен да ми кажете фамилията му буква по буква?

— Ш-О-Д… — започна Дануърти, но Мери вече влизаше в спешното отделение и той хукна подире й.

— Извинете, господине! — Регистраторката скочи и му препречи пътя. — Моля седнете тук…

— Трябва да говоря с пациента, когото приехте току-що — настоя той.

— Роднина ли сте?

— Не — отвърна Дануърти. — Той работи за мен. Много е важно.

— В момента е в залата за пълен медицински преглед — обясни тя. — Ще помоля да получите разрешение за свиждане веднага след това. — И седна на мястото си, но така, сякаш беше готова при най-малкото помръдване от негова страна да скочи.

Дануърти си помисли дали да не нахълта в залата, но не искаше да рискува толкова, че да му забранят всякакъв достъп в болницата. Освен това Бадри така или иначе в момента не беше в състояние да говори. Когато го изнасяха от линейката, беше в безсъзнание. В безсъзнание и с 39,5 температура. Нещо не беше наред.

Регистраторката го гледаше с подозрение.

— Нали нямате нищо против отново да ми кажете фамилията му?

Той изрече „Шодхури“ буква по буква, след което я попита къде може да намери телефон.

— В дъното на коридора — посочи тя. — Години на пациента?

— Не знам — отвърна Дануърти. — Около двайсет и пет. В „Балиол“ е от четири години.

Отговори на всичките й останали въпроси колкото можа по-подробно, след което погледна навън, за да види дали е пристигнал Гилкрист. После отиде до телефона и се обади в „Брейзноуз“. Вдигна портиерът, който в този момент украсяваше една изкуствена коледна елха във фоайето.

— Трябва да говоря с Пухалски — каза Дануърти. Надяваше се да не е сгрешил името на асистента технолог.

— Няма го — отговори портиерът и със свободната си ръка метна една сребърна гирлянда върху клоните на елхата.

— Моля те, предай му да ми се обади веднага щом се върне. Много е важно. Трябва да ми разшифрова данните от едно фиксиране. Може да ме намери на… — Дануърти изчака търпеливо портиера да си довърши подреждането на гирляндите, за да може след това да запише номера, което той в крайна сметка направи върху капака на една от кутиите с коледна украса. — Ако не може да ме намери на този телефон, му кажи да позвъни в отделението за спешни случаи на амбулаторията. Как мислиш, кога ще се върне?

— Много ми е трудно да ви кажа — отвърна портиерът, докато разопаковаше едно ангелче. — Но до началото на семестъра все ще се прибере.

— Как така? Искаш да кажеш, че в момента въобще не е в колежа?

— Беше. Щеше да прави за Медиевистиката някакво спускане с мрежа, но като разбра, че са го поверили на друг, си замина.

— Тогава ми дай домашния му телефон и адреса.

— Струва ми се, че е някъде в Уелс, но ще трябва да се обърнете към секретарката за по-подробна информация. Нея обаче също я няма в момента.

— А тя кога ще се върне?

— Не мога да ви кажа, сър. Замина за Лондон за коледни покупки.

Дануърти остави още едно съобщение — през това време портиерът оправяше крилата на ангелчето, — след което затвори и се опита да помисли дали в Оксфорд са останали някакви други технолози. Очевидно не, иначе Гилкрист нямаше да вземе съвсем млад асистент за изчисленията. Опита се все пак да се свърже с „Магдален“, но не постигна нищо. Затвори, помисли минутка, след което позвъни в „Балиол“. И там не вдигна никой. Финч сигурно още беше някъде навън да развежда американските майсторки по биене на камбани.

Погледна часовника си. Беше само два и половина. А му се струваше много по-късно. Може още да обядваха. Позвъни във фоайето на „Балиол“, но пак нямаше отговор. Върна се в чакалнята — очакваше Гилкрист да е там. Нямаше го, но затова пък там бяха двамата лекари, които разговаряха с една сестра от персонала. Гилкрист сигурно се беше върнал в „Брейзноуз“, за да задейства следващото си спускане или пък още по-следващото. Може би на третия път щеше да изпрати Киврин право в лапите на Черната смърт за преки наблюдения.

— А, тук сте — каза медицинската сестра. — Уплаших се, че сте си тръгнали. Елате с мен.

Дануърти си помисли, че говори само на него, но лекарите също я последваха по коридора.

— Тук — каза тя и отвори една врата. Влязоха. — На подноса има чай, а тоалетната е ей там.

— Кога ще мога да се видя с Бадри Шодхури? — попита Дануърти, като задържа вратата, та тя да не може да я затръшне под носа му.

— Първо ще се видите с доктор Ааренс — отвърна тя и все пак успя да затръшне вратата.

Лекарката се разположи в едното кресло с ръце в джобовете. Мъжът отиде да включи електрическия чайник.

Никой от двамата не беше задал никакъв въпрос на сестрата, докато вървяха по коридора, така че сигурно всичко това се правеше съвсем рутинно, макар че Дануърти въобще не можеше да си обясни защо лекарите ще искат да се виждат с Бадри. Нито пък защо въобще се намират тук.

Бяха в отделно крило, далече от спешното отделение. Столовете обаче бяха със също толкова убийствени за гръбнака облегалки, масичките бяха по същия начин обсипани с брошури, съдържащи уж развлекателни истории, същите станиолови гирлянди бяха преметнати навсякъде и бяха прикрепени със същите пластмасови бръшлянови клонки. Нямаше обаче прозорци, дори на вратата. Освен това помещението беше някак прекалено уютно, интимно — от онзи тип, в които обикновено се чакат лоши новини.

Дануърти седна, защото изведнъж се почувства адски изморен. Някаква инфекция. Кръвно налягане 96, пулс 120, температура 39,5. Единственият друг технолог в Оксфорд — някъде из Уелс, а секретарката на Бейсингейм на коледни покупки. А Киврин — някъде в 1320 година, на дни или седмици оттам, където би трябвало да се намира. Или пък месеци.

Лекарят сложи захар и мляко в една чаша и ги разбърка, докато чакаше водата в чайника да заври. Жената като че ли беше заспала.

Дануърти се вторачи в нея, замислен за отклонението. Бадри бе казал, че предварителните изчисления показват минимално отклонение, но те си бяха само предварителни. Беше казал също, че според него е много вероятно да се получи отклонение до две седмици, и в това имаше логика.

Колкото по-назад във времето пътуваше даден историк, толкова по-голямо ставаше средното отклонение. Спусканията в двайсети век обикновено се разминаваха само с няколко минути, а в осемнайсети век отклонението стигаше до няколко часа. „Магдален“, който и досега продължаваше да изпраща експедиции без хора в Ренесанса, обикновено получаваше отклонение от три до шест дни.

Това обаче бяха само средни стойности. Отклонението беше различно при различните хора и всяко спускане си беше до голяма степен непредвидимо. Веднъж се беше получило отклонение от четиридесет и осем дни в деветнайсети век, а в необитаеми области често не се получаваше изобщо никакво отклонение.

Освен това много често големината му беше спорна, някак капризна. Когато през двайсетте години бяха правили първите проверки за отклонението през двайсети век, той беше застанал в празния вътрешен двор на „Балиол“ и беше спуснат в два през нощта на четиринайсети септември 1956 година с отклонение само три минути. Когато обаче го изпратиха отново в два часа и осем минути, отклонението беше от почти два часа, при което се пльосна върху един студент, който се промъкваше в общежитието след бурна нощ.

Киврин можеше да се намира и на шест месеца от точката, в която трябваше да се появи, без да има ни най-малка представа кога точно е срещата й с екипа. А Бадри сигурно беше дотърчал в кръчмата, за да му каже да я върнат.

Мери влезе все още с палтото на гърба си и Дануърти се изправи и попита:

— Какво става с Бадри? — Всъщност се страхуваше от отговора.

— Нищо ново — отвърна тя. — Трябва ни номерът на здравната му осигуровка, а освен това не можем да намерим в архивите на „Балиол“ здравния му картон.

Посивялата и коса отново се беше разрошила, но иначе Мери си изглеждаше също толкова енергична, колкото и когато бяха обсъждали с Дануърти студентите му.

— Той не се води към колежа — обясни Дануърти. — Технолозите се назначават към колежите, но официално са наети от университета.

— Тогава здравният му картон трябва да е в регистратурата. Добре. Знаеш ли дали е пътувал извън Англия през последния месец?

— Преди две седмици ходи на теренно проучване през деветнайсети век в Унгария. Оттогава си е в Англия.

— Да го е посещавал някой роднина от Пакистан?

— Той няма роднини. Трето поколение. Откри ли какво му е?

— Къде са Гилкрист и Монтоя? — попита тя, все едно не го беше чула.

— Ти каза на Гилкрист, че ще се срещнем тук. Когато ме доведоха, още го нямаше.

— А Монтоя?

— Тя си тръгна веднага след спускането.

— Имаш ли представа къде може да е отишла?

„Не повече от теб — каза си Дануърти. — И ти я видя как си тръгва.“

— Предполагам, че се е върнала в дупката си в Уитни.

— Каква дупка? — възкликна Мери така, сякаш чуваше за това за първи път.

„Какво става? — помисли си той. — Какво не е наред?“

— В Уитни — повтори Дануърти. — Прави разкопки в едно средновековно селище по линия на Националния тръст.

— В Уитни ли? — отново възкликна тя с нещастна физиономия. — Трябва незабавно да дойде тук.

— Да се опитам ли да се свържа с нея? — попита я Дануърти, но Мери вече се беше обърнала към лекаря до чайника.

— Ще ви помоля да ми доведете един човек от Уитни — каза тя. Той остави чашата и чинийката си и вдигна рамене. — От разкопките на Националния тръст. Лупе Монтоя. — И го изведе през вратата.

Дануърти очакваше, че тя ще се върне бързо, но тъй като това не стана, тръгна да я търси. В коридора я нямаше. Лекаря също го нямаше, но затова пък там беше сестрата от отделението за спешни случаи.

— Съжалявам, господине — каза тя и му препречи пътя към регистратурата. — Доктор Ааренс помоли да я изчакате тук.

— Ще я изчакам, разбира се. Но трябва да се обадя в работата си.

— Няма проблем. Ще ви донеса телефон — каза тя категорично, след което се обърна, защото някакви хора влизаха.

Бяха Гилкрист и Латимър.

— И се надяваме, че госпожица Енгъл ще има възможност да стане свидетел на смъртен случай — тъкмо казваше Гилкрист. — През четиринайсети век отношението към смъртта е било съвсем различно от нашето. Смъртта е била общоприета и закономерна част от живота и хората по онова време не са изпитвали скръб и болка от загубата.

— Господин Дануърти — каза сестрата като го подръпна за ръката, — моля почакайте вътре, докато ви донеса телефона.

И тръгна да посрещне Гилкрист и Латимър.

— Последвайте ме, ако обичате — рече им тя и ги въведе в чакалнята.

— Аз съм временно ръководещ на Историческия факултет — каза Гилкрист и впи поглед в Дануърти. — Бадри Шодхури е моя грижа.

— Разбира се, сър — каза сестрата и затвори вратата. — Доктор Ааренс ще дойде след малко, изчакайте я.

Латимър остави чадъра си на един от столовете, а чантата на Мери — на съседния. Очевидно беше успял да събере всички пакети, които тя беше разсипала по пода. Дануърти видя най-отгоре опаковката на шала, както и една кутия с коледни бисквити.

— Не можахме да хванем такси — каза той задъхано и се тръшна до багажа си. — Трябваше да вземем метрото.

— Откъде е технологът Пухалски, когото искахте да наемете за спускането? — попита Дануърти. — Трябва да говоря с него.

— По какъв въпрос, ако мога да попитам? Или може би сте поели изцяло ръководството на Медиевистиката в мое отсъствие?

— Много е важно някой да прочете данните от фиксирането, за да се убедим, че всичко е наред.

— Много ще се зарадвате, ако нещо не е минало както трябва, нали? Опитвате се да попречите на това спускане от самото начало.

— Ако не е минало както трябва ли? — възкликна Дануърти. Не вярваше на ушите си. — Та то вече е ясно, че нещо не е наред. Бадри лежи в болницата в безсъзнание, а ние нямаме никаква представа дали Киврин е където и когато трябва. Вие самият чухте какво каза Бадри. Каза, че има някакъв проблем с фиксирането. Трябва да доведем някой технолог, за да разберем за какво точно става въпрос.

— Аз лично не бих се вързал на думите на човек, който е под влиянието на наркотици, дорфини или каквото там е вземал — отвърна Гилкрист. — И ако мога да ви припомня, господин Дануърти, единственото нещо, което се оказа ненадеждно в това спускане, е вашето участие в него. Господин Пухалски беше започнал операцията съвсем професионално. По ваше настояване обаче разреших вашият технолог да го замести. Явно не е трябвало да го правя.

Вратата се отвори и всички се обърнаха и погледнаха натам. Сестрата донесе телефон, подаде го на Дануърти и си излезе, без да каже нито дума.

— Трябва да се обадя в „Брейзноуз“, за да кажа къде се намирам — рече Гилкрист.

Дануърти не му обърна никакво внимание, отвори визуалния екран на телефона, обади се в „Джизъс“ и каза на секретарката на заместник-директора, когато тя се появи на екрана:

— Трябват ми имената и домашните телефони на вашите технолози. Всички са си тръгнали за празниците, нали?

Всички си бяха тръгнали. Той записа имената и телефоните на една брошура, благодари, затвори и се зае със списъка.

Първият номер, който набра, даваше заето. Останалите започваха да дават заето още докато набираше кодовете на съответните градове, а когато набираше последния, се намеси електронен глас, който каза:

— В момента всички линии са заети. Моля, опитайте да се свържете по-късно.

Дануърти се обади в „Балиол“ — първо на пропуска, след това и в кабинета си. Никой не вдигна. Финч сигурно беше завел американците в Лондон, за да чуят Биг Бен.

Гилкрист стоеше до него и чакаше да се освободи телефонът. Латимър се опитваше да включи електрическия чайник. Лекарката се беше пробудила от дрямката си и отиде да му помага.

— Свършихте ли с телефона? — попита Гилкрист строго.

— Не — отвърна Дануърти и отново опита да намери Финч. Никой не вдигна и този път.

Той затвори.

— Искам да върнете технолога си в Оксфорд, за да прибере Киврин. Веднага. Преди да е напуснала мястото на спускането.

— Вие искате? — възкликна Гилкрист. — Мога ли да ви напомня, че това спускане се прави от Медиевистиката, а не от вас?

— Няма никакво значение кой го прави! — Дануърти полагаше максимални усилия да си сдържа нервите. — Практика на университета е да анулира всяко спускане, при което се появи и най-малкият проблем.

— Мога ли също така да ви напомня, че единственият ни проблем при това спускане дойде оттам, че вие не бяхте проверили както трябва технолога си за употреба на дорфини. — Той посегна към телефона. — Аз ще реша дали въобще и кога трябва да бъде анулирано това спускане.

Телефонът иззвъня.

— Гилкрист слуша — каза Гилкрист. — Момент, моля. — И подаде слушалката на Дануърти.

— Господин Дануърти! — Беше Финч, физиономията му беше разтревожена. — Слава Богу! Звъня ви от всички телефони по пътя. Няма да повярвате колко неприятности имам.

— И аз имам работа — прекъсна го Дануърти преди Финч да се впусне в подробности за всичките си проблеми. — Слушай внимателно. Искам да отидеш в канцеларията и да вземеш папката с трудовите договори на Бадри Шодхури. Трябва на доктор Ааренс. Обади й се. Тя е тук, в амбулаторията. Непременно поискай да предадеш информацията лично. Тя ще ти каже какво точно й трябва от документите.

— Да, сър — каза Финч, който вече беше взел бележник и молив и си записваше всичко.

— Веднага след това отиваш в Ню Колидж и намираш отговорника на горните курсове. Предай му, че трябва спешно да говоря с него и му дай този телефон. Кажи му, че е много важно и че трябва на всяка цена да намерим Бейсингейм. Трябва незабавно да се върне в Оксфорд.

— Мислите ли, че ще може да дойде, сър?

— Какво искаш да кажеш? Да се е получавало някакво съобщение от него? Да не би да му се е случило нещо?

— Доколкото знам, не.

— Ами тогава разбира се, че ще може да дойде. Нали е на риболов, а не някъде, където се следва график. След като говориш с отговорника на горните курсове, разпитай всички служители от персонала и студентите, които мернеш. Все някой трябва да знае къде можем да намерим Бейсингейм. Междувременно се опитай да разбереш дали някой от технолозите е в Оксфорд.

— Да, сър — каза Финч. — Ами американките какво да ги правя?

— Предай им, че много съжалявам, че не мога да се видя с тях, но ме е задържало нещо изключително важно. Нали трябва да тръгнат за Ели в четири?

— Трябваше, но…

— Но какво?

— Ами, сър, заведох ги да видят Грейт Том и църквата „Олд Марстън“ и какво ли още не, но когато се опитах да ги заведа в Ифли, ни задържаха.

— Задържаха ли ви? — възкликна Дануърти. — Кой?

— Полицията, сър. Издигнали са барикади. И американките много се разстроиха за концерта с камбаните.

— Барикади? — отново възкликна Дануърти.

— Да, сър, на шосе A4158. Да ги настаня ли в „Салвин“, сър?

— Нищо не разбирам — каза Дануърти. — За какво са ви спрели?

— Заради карантината — отвърна Финч. — Бих могъл да ги настаня и във „Фишер“. Отоплението е спряно за ваканцията, но пък могат да си напалят камините.

 

 

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“

(000618–000735)

Върнах се на мястото на спускането. Намира се на известно разстояние от пътя. Ще издърпам каретата на пътя, за да има по-големи шансове да ме видят, но ако през следващия половин час не се появи никой, смятам да стигна пеша до Скендгейт. Локализирах го благодарение на камбаните за вечерната молитва.

Изпитвам доста осезателно ефекта от разликата във времето. Главата ме боли ужасно и непрестанно ме побиват тръпки. Симптомите са доста по-неприятни, отколкото ме предупредиха Бадри и доктор Ааренс. Особено главоболието. Радвам се, че селцето не е далеч.