Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътуване във времето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doomsday Book, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Кони Уилис. Книга на Страшния съд

Американска, Първо издание

Превод: Мария Думбалакова

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 41

ИК „Бард“ ООД — София, 1998 г.

ISBN: (липсва)

История

  1. — Добавяне

7.

— Знаех си — каза госпожа Гадсън, запухтяла по коридора към тях като парен локомотив. — Заразил се е с някаква ужасна болест, нали? Само от гребането е.

Мери пристъпи напред и каза:

— Не можете да влизате тук. Намираме се в изолационен сектор.

Госпожа Гадсън не спря щурма си. Размахваше куфара си като оръжие, а прозрачната мушама, която беше метнала върху палтото си, пръскаше големи плющящи капки във всички посоки.

— Не можете да ме изгоните. Аз съм му майка. Настоявам да го видя.

Мери вдигна ръка като полицай и отсече с най-правдоподобния тон на медицинска сестра, който съумя да докара:

— Стоп.

За най-голяма изненада госпожа Гадсън спря и каза:

— Една майка има право да види сина си. Изражението й обаче стана по-малко сурово. — Много ли е зле?

— Ако говорите за сина си, той въобще не е болен — отвърна Мери, — поне доколкото знам. — И отново вдигна ръка. — Моля ви, не се приближавайте нито крачка повече. Защо сте решили, че Уилям е болен?

— Разбрах го на секундата, когато чух за карантината. Като чух как началникът на метрото казва: „временна карантина“, направо ме проряза остра болка. — И тя остави куфара, за да покаже точното място на острата болка. — И всичко това е, защото не си взема витамините. Помолих хората в колежа да са сигурни, че си ги взема — допълни тя, като погледна ядно Дануърти, — а те ми казаха, че бил достатъчно голям да се грижи за себе си. Е, очевидно са сгрешили.

— Карантината не е обявена заради Уилям. Просто един от технолозите на университета в момента е на легло заради вирусна инфекция — обясни й Мери.

Дануърти й беше много благодарен, че не каза „един от технолозите на Балиол“.

— Технологът е единственият ни случай засега и няма никакви признаци, че ще има и други — продължи Мери.

— Мога да ви уверя, че карантината е само предпазна мярка.

Госпожа Гадсън обаче изобщо не изглеждаше убедена.

— Моят Уили винаги е бил много болнав и просто не може да се грижи за себе си. Непрекъснато седи над учебниците, а в стаята му непрекъснато има течение. — Тя пак хвърли мрачен поглед към Дануърти. — Направо ми е чудно, че не е хванал вирусна инфекция.

Мери свали ръка и бръкна в джоба си, където стоеше блипърът й. „Дано да се обади за помощ“ — помисли Дануърти.

— Още през първия семестър в „Балиол“ здравето му вече беше напълно съсипано, но неговият наставник го накара да остане в колежа за коледните празници, за да четял Петрарка — продължаваше госпожа Гадсън. — Така че се наложи да дойда. Мисълта, че стои съвсем сам в това ужасяващо място по време на празниците, храни се с каквото му падне и прави един милион неща, които представляват заплаха за здравето му, е повече, отколкото може да понесе сърцето на една майка.

Тя отново посочи мястото, където я беше прорязала острата болка.

— И слава Богу, че успях да дойда навреме. Слава Богу. За малко да изпусна влака с тоя огромен куфар — мислех да изчакам следващия, но нали исках да видя момчето си, та изкрещях да задържат вратите, и тъкмо стъпвам на перона на „Корнмаркет“ и началникът казва: „Временна карантина. Транспортните услуги са временно отменени.“ Помислете си само! Ако бях изпуснала онзи влак и бях хванала следващия, карантината щеше да ми попречи да дойда.

Помислете си само!

— Уилям много ще се зарадва да ви види — прекъсна монолога й Дануърти; надяваше се тя да тръгне да го търси.

— Да — рече тя мрачно. — Сигурно се е сврял някъде, без дори да си сложи шала. И той ще се зарази от тая инфекция, абсолютно съм сигурна. Всичко прихваща. Като малък получаваше ужасни обриви. Няма начин да се отърве. Добре поне че съм тук да се грижа за него, докато боледува.

Вратата се отвори с трясък и нахълтаха двама санитари с маски, престилки, ръкавици и някакви хартиени обвивки на обувките. Щом видяха, че никой не лежи на пода в безсъзнание, забавиха крачка.

— Искам този сектор да бъде отцепен и да се сложи знак за изолация — каза Мери, след това се обърна към госпожа Гадсън. — Страхувам се, че има вероятност да сте се заразили. Все още нямаме сигурни данни за начина, по който се предава вирусът, така че не можем да изключим възможността да се предава по въздуха — допълни тя и за момент Дануърти се ужаси, че Мери възнамерява да напъха и госпожа Гадсън при тях.

— Придружете госпожа Гадсън до някоя от изолационните кабини — обърна се Мери към санитарите. — Ще трябва да ви вземем кръвна проба и да получим от вас списък на всичките ви контакти. Господин Дануърти, ако обичате, последвайте ме — допълни тя, поведе го към стаята с останалите и затръшна вратата преди госпожа Гадсън да е успяла да запротестира. — Могат да я задържат известно време, за да дадат на бедния Уили още няколко часа свобода.

— Тая жена може да накара всекиго да се обрине — каза Дануърти.

При влизането им всички, с изключение на лекарката, вдигнаха глави. Латимър търпеливо чакаше с навит ръкав. Монтоя продължаваше да говори по телефона.

— Влакът на Колин е бил върнат — каза Мери. — Вече си е вкъщи.

— А, добре — рече Монтоя и затвори. Гилкрист веднага скочи и вдигна слушалката.

— Господин Латимър, съжалявам, че ви накарах да чакате — каза Мери, отвори пакет импрегнирани ръкавици и започна да приготвя нова игла.

— Гилкрист е на телефона. Искам да говоря с наставника на горния курс — каза Гилкрист в слушалката. — Да. Искам да се свържа с господин Бейсингейм. Да, ще почакам.

„Наставникът на горния курс представа си няма къде е Бейсингейм, секретарят — също.“ — помисли Дануърти. Той вече беше говорил с тях, когато се беше опитал да предотврати спускането. Секретарят дори не знаеше, че Бейсингейм е в Шотландия.

— Радвам се, че са открили хлапето — каза Монтоя, поглеждайки часовника си. — Колко време мислите, че ще ни задържат тук? Трябва да се върна в дупката си преди да се е превърнала в блато. В момента правим разкопки в двора на църквата на Скендгейт. Повечето гробове са от петнайсети век, но има и няколко от времето на Черната смърт, както и от епохата преди Вилхелм Завоевателя. Миналата седмица намерихме гробницата на един рицар. В отлично състояние. Дали Киврин вече е там, как мислите?

Дануърти се надяваше, че тя говори за селото, а не за гробовете.

— Надявам се — отвърна той.

— Казах й да започне веднага да записва наблюденията си на Скендгейт — както на селото, така и на църквата. Особено на гробницата. Надписът е частично изтрит, както и украсата. Датата обаче се вижда съвсем ясно — 1318 година.

— Спешно е — каза Гилкрист. Последва дълга пауза, през която той не спря да пуфти. — Зная, че е за риба в Шотландия. Искам да знам къде точно.

Мери сложи лепенка на ръката на Латимър и направи знак на Гилкрист. Той поклати глава. Тя се отправи към лекарката и я раздруса, за да я разбуди. Лекарката отвори очи и стана.

— Има толкова много неща, до които можем да се доберем само чрез пряко наблюдение — каза Монтоя. — Казах на Киврин да записва всичко до последната подробност. Надявам се, че на устройството има достатъчно място. Изглежда ми много малко. — Тя отново погледна часовника си. — Но така трябваше. Успяхте ли да го видите преди да й го имплантират? Страшно прилича на костно шипче.

— Костно шипче ли? — възкликна Дануърти, загледан как кръвта на медичката се стича в епруветката.

— Направихме го така, за да изглежда като нещо нормално, в случай че бъде открито. — И тя поглади китката си точно над палеца.

Лекарката стана и си спусна ръкава, а Мери направи знак на Дануърти, разопакова едно ново мониторче, сложи го на китката на му и му даде да лапне един термометър.

— Предайте на секретаря да ми се обади на този номер, веднага щом се върне — завърши Гилкрист и затвори телефона.

Монтоя веднага го грабна, набра един номер и каза:

— Здрасти. Можеш ли да ми кажеш периметъра на карантината? Искам да разбера дали Уитни е вътре. Дупката ми е там. — Не беше ясно с кого говори, но очевидно отговорът беше отрицателен. — Ами тогава с кого мога да говоря за промяна на периметъра? Много е спешно.

„Всички се грижат за техните си «спешни» неща — помисли си Дануърти, — но никой не дава и пет пари за Киврин. Е, какво има да се тревожат за нея? Записващото й устройство е направено така, че да прилича на костно шипче, за да не им изглежда странно на хората от четиринайсети век, когато решат да й отсекат ръцете преди да я изгорят на кладата.“

Мери премери кръвното му налягане, после го боцна с иглата.

— Ако телефонът въобще някога се освободи — каза тя, докато му залепяше цитопласта и се опитваше да привика Гилкрист, който беше застанал до Монтоя с нетърпеливо изражение, — можете да се обадите на Уилям Гадсън и да го предупредите, че майка му ще е при него много скоро.

— Да — каза Монтоя. — Номера на Националния тръст.

— После затвори и записа цифрите на една брошура.

Телефонът иззвъня. Гилкрист вече почти беше стигнал до Мери, но скочи и го грабна преди Монтоя да успее да помръдне. Слуша секунда, после каза:

— Не. — И с надменен вид го подаде на Дануърти.

Обаждаше се Финч. От канцеларията.

— Намери ли медицинските документи на Бадри? — попита Дануърти.

— Да, сър. Полицията е тук. Опитват се да намерят достатъчно място, където да вкарат всички задържани, които не са от Оксфорд.

— И искат да ги настаним в „Балиол“ — допълни Дануърти.

— Да, сър. Колко да им кажа, че можем да поемем?

Мери се беше изправила с епруветката на Гилкрист в ръка и се опитваше да даде знак на Дануърти.

— Изчакай малко, моля те — каза Дануърти и закри слушалката с ръка.

— Искат да приютите задържани ли? — попита го Мери.

— Да — отвърна той.

— Недей да им даваш всичките си помещения. Може би ще ни трябва място за нещо като лазарет.

Дануърти махна ръка от слушалката и продължи:

— Кажи им, че могат да запълнят „Фишер“ и колкото свободни места са останали в „Салвин“. Ако още не си разпределил камбанаджийките, се опитай да ги сгъстиш в минимален брой стаи. Кажи им, че от амбулаторията на полицията са помолили да използват „Бълкъли-Джонсън“ като спешно отделение. Каза, че си намерил здравните документи на Бадри, нали?

— Да, сър. Скъсах се от търсене. Секретарят ги беше сложил под Бадри, запетая, Шодхури, а американките…

— Намери ли номера на здравната му осигуровка?

— Да, сър.

— Давам ти доктор Ааренс — каза веднага Дануърти, преди Финч отново да се е впуснал в многословните си излияния за майсторките по биене на камбани. — Можеш да й дадеш директно информацията.

Мери сложи една лепенка на ръката на Дануърти, а от другата страна прикрепи едно мониторче за температурата.

— Свързах се с Ели, сър — продължи обаче Финч. — Информирах ги за отлагането на концерта и се отнесоха с голямо разбиране, но американките продължават да се сърдят.

Мери си довърши работата с данните на Латимър, свали ръкавиците и се приближи до Дануърти, за да вземе слушалката.

— Финч? Доктор Ааренс е на телефона. Прочети ми номера на Бадри.

Дануърти й подаде страницата си за „вторични данни“ и молив, тя записа номера, след което помоли Финч да й прочете документите на Бадри за ваксинациите му. Направи си куп записки, от които Дануърти не разбираше нищо.

— Някакви анормални реакции или алергии? — Настъпи пауза, след която тя каза: — Добре, не. До останалото мога да се добера по компютъра. Ще ти се обадя, ако имам нужда от допълнителна информация. — И тя подаде слушалката на Дануърти. — Пак иска да говори с теб.

— Въобще не им харесва, че ги задържаме тук — каза Финч. — Госпожа Тейлър заплашва, че ще ни съди за насилствено прекъсване на договора.

— Бадри кога е минал през серия от антивирусни ваксини за последен път?

На Финч му отне доста време да се рови в купа документи.

— А, ето го, сър. Четиринайсети септември.

— Пълна серия ли е направил?

— Да, сър. Рецепторни аналози, подсилване на имунната система, както и сезонни ваксини.

— Някога да е имал алергия към антивирусна ваксина?

— Не, сър. В картона не се споменава нищо за алергии. Вече го казах на доктор Ааренс.

Бадри беше получил всичките си антивирусни ваксини. Нямаше никакви алергични реакции.

— Успя ли да се добереш до Ню Колидж? — попита Дануърти.

— Не, сър, сега тръгвам. А какво да направя за провизиите, сър? Сапун имаме достатъчно, но тоалетната хартия е на привършване. Мислите ли, че трябва да я разпределя на порции, сър? Или може би да сложа бележки навсякъде с молба да я пестят?

— Както прецениш — отвърна Дануърти и затвори.

— Телефонът вече свободен ли е? — попита Гилкрист.

Дануърти му го подаде. Чудеше се какво ли е времето при Киврин и дали от статистическия отдел са изчислили каква вероятност има тя да пристигне там по време на дъжд. Пелерината й нямаше вид на особено водонепропусклива, а добронамереният пътник, който трябваше да се появи до 1,6 часа, сигурно щеше да се приюти в някоя странноприемница или под някой навес, докато пътищата изсъхнат и станат проходими.

Дануърти беше научил Киврин как се пали огън, но тя нямаше да успее с влажни съчки и изтръпнали от студ ръце. През четиринайсети век зимите са били доста студени. Можеше дори да вали сняг. През 1320 година Малката ледникова епоха тъкмо вече започваше и времето в крайна сметка бе станало толкова студено, че Темза бе замръзнала. Ниските температури и непостоянното време се бяха оказали така опустошителни за посевните култури, че някои историци обвиняваха за ужасите на Черната смърт недохранеността на селяните. Времето със сигурност бе отвратително. През есента на 1348 година в една част на Оксфордшир бе валяло непрестанно от Архангел Михаил до Коледа. В момента Киврин сигурно лежеше на влажната земя полумъртва от хипотермия.

И цялата обрината заради свръхгрижовния си наставник, който не спираше да се тревожи за нея. Мери беше права. Той наистина приличаше на госпожа Гадсън. Изведнъж си представи как се втурва в 1320 година, напъвайки с все сила вратата на мрежата, както беше направила госпожа Гадсън в метрото, и как Киврин е също толкова щастлива да го види, колкото ще е Уилям като види майка си. И изпаднала в също толкова голяма нужда от помощ.

Киврин беше най-умната и изобретателна студентка, която беше имал. Със сигурност знаеше как да се спаси от някакъв си дъжд. Доколкото знаеше, беше прекарала последната си ваканция при ескимосите и се беше научила дори как се строи иглу.

Със сигурност беше помислила за всичко, до ноктите на ръцете и краката си. Когато беше дошла да му покаже костюма си, беше вдигнала ръце. Ноктите й бяха изпочупени и под тях имаше мръсотия.

— Знам, че ще се представям за благородничка, но благородничка със селско потекло, а те са вършели много селска работа покрай изящните бродерии, пък и дамите от източната част на графството са се сдобили с ножици чак през седемнайсети век. Така че прекарах неделя следобед в дупката на Монтоя, за да се получи този ефект. — Ноктите й изглеждаха отвратително, но щяха да свършат работа. Очевидно нямаше никакви основания да се тревожи за нещо толкова незначително, колкото някакъв си сняг.

Не можеше обаче да се спре. Ако можеше да си поговори с Бадри, да го попита какво е имал предвид с „Нещо не е наред“, да се увери, че спускането е минало идеално и че не е имало прекалено голямо отклонение, може би щеше да спре да се тревожи. Мери обаче дори не беше успяла да се добере до номера на здравната осигуровка на Бадри, докато не се обади Финч. Чудеше се дали Бадри още е в безсъзнание. Или пък е станало още по-лошо.

Стана и си наля чай. Гилкрист отново беше обсебил телефона и в момента говореше с портиера. Портиерът също не знаеше къде може да бъде открит Бейсингейм. Когато Дануърти говори с него, той му беше казал, че Бейсингейм май му споменал Лох Балкилан — езеро, което, както се оказа, не съществуваше.

Дануърти си изпи чая. Гилкрист се обади на секретаря и на заместник-ректора, но на нито едно от двете места не получи никаква информация. Сестрата, която беше пазила на вратата, влезе да довърши взимането на кръвните проби. Лекарят взе една от брошурите и започна да я чете.

Монтоя попълни формуляра си за приемане и започна списъка с контактите.

— Какво точно трябва да направя? — обърна се тя към Дануърти. — Да напиша имената на хората, с които съм се срещнала днес?

— Не, през последните три дни — отвърна той.

Продължиха да чакат. Дануърти изпи още една чаша чай. Монтоя се обади на Националната служба по здравеопазване, за да ги помоли да я освободят от карантината, за да може да се върне в дупката си. Лекарката спеше.

Сестрата вкара една количка, на която беше подредена вечерята.

— „С добро ни вино напои добрият домакин“ — каза Латимър. Първите му думи през целия следобед.

Докато се хранеха, Гилкрист осведоми Латимър за плановете си да изпрати Киврин да наблюдава последиците от Черната смърт.

— Общоприетото схващане на историците е, че тя е разстроила напълно средновековното общество — говореше той, докато нарязваше, бифтека си, — но моите изследвания ме навеждат на мисълта, че тя е имала по-скоро прочистващ, отколкото катастрофален ефект.

„От гледната точка на кого обаче?“ — попита наум Дануърти, докато се чудеше защо се бавят толкова. Чудеше се дали наистина обработват кръвните проби, или просто чакат някой от тях да се строполи на пода, за да могат да разберат какъв е инкубационният период на вируса.

Гилкрист се обади още веднъж в Ню Колидж и помоли да го свържат със секретарката на Бейсингейм.

— Няма да я намерите — обясни му Дануърти. — Прекарва коледните празници с дъщеря си в Девъншир.

Гилкрист се направи, че не го чува.

— Да. Трябва да й предам съобщение. Опитвам се да се свържа с господин Бейсингейм. Много е спешно. Току-що изпратихме една историчка в четиринайсети век, но „Балиол“ не са си направили труда да проверят както трябва технолога, който отговаряше за мрежата. В резултат той се е заразил с някакъв вирус. — Той затвори телефона. — Ако господин Шодхури е пропуснал и една от необходимите антивирусни ваксини, ще ви държа лично отговорен, Дануърти.

— През септември му е направена пълната серия — отговори Дануърти.

— Имате ли доказателство за това? — попита Гилкрист.

— Дали е преминал през мрежата? — попита лекарката.

Всички, дори и Латимър, се обърнаха и я погледнаха стъписани. До момента, в който заговори, тя като че ли беше изпаднала в дълбок сън с напълно отпусната на гърдите глава и скръстени ръце, в които стискаше формулярите за контактите.

— Казахте, че сте изпратили някого в Средните векове — обясни тя с войнствен тон. — Преминал ли е?

— Не ви раз… — започна Гилкрист.

— Вирусът — каза тя. — Възможно ли е да е преминал през машината на времето?

Гилкрист погледна нервно Дануърти.

— Това не е възможно, нали?

— Не е — отвърна Дануърти. Беше очевидно, че Гилкрист си няма понятие от парадоксите на континуума или стринговата теория. Въобще не му беше мястото начело на факултета, па макар и временно. Той дори не знаеше как функционира мрежата, с която така лековерно беше изпратил Киврин в миналото. — Вирусът не може да премине през мрежата.

— Доктор Ааренс каза, че индиецът е единственият случай — каза лекарката. — А вие — и тя посочи Дануърти — казахте, че му е направена пълна серия ваксини. Ако си е направил цялата антивирусна серия, не би могъл да прихване болест, освен ако не е внесена отнякъде другаде. А Средните векове са били пълни с болести, нали? Едрата шарка и чумата?

— Сигурен съм, че Медиевистиката е взела всички предпазни мерки срещу подобна възможност и… — каза Гилкрист.

— Възможност да премине някой вирус през мрежата няма — прекъсна го Дануърти гневно. — Континуумът пространство-време не позволява това.

— Вие изпращате през мрежата хора — настояваше тя.

— А вирусът е много по-малък от човека.

Дануърти беше чул този аргумент за последен път през първите години на използването на мрежите, когато теорията още не беше съвсем ясна.

— Уверявам ви, че сме взели всички предпазни мерки — каза Гилкрист.

— През мрежата не може да премине нищо, което може да промени хода на историята — обясни Дануърти с вперен в Гилкрист поглед. Този човек само подстрекаваше лекарката с празните си приказки за предпазни мерки и вероятности. — Радиация, токсични вещества, микроби — нито едно от тях никога не е минавало през мрежата. Ако са налице при стартирането, тя просто не се отваря.

Лекарката продължаваше да гледа подозрително.

— Мога да ви уверя… — започна отново Гилкрист, но в този момент влезе Мери.

Носеше куп листове в най-различни цветове. Гилкрист веднага скочи.

— Доктор Ааренс, има ли някаква възможност вирусната инфекция, от която страда господин Шодхури, да е минала през мрежата?

— Не, разбира се — отвърна тя и се намръщи така, сякаш самото задаване на подобен въпрос беше нелепо.

— Първо на първо, през мрежата не могат да минават болести. Това ще наруши парадоксите. Второ на второ, ако това наистина е станало, а то не може да стане, Бадри трябва да се е заразил за по-малко от час след влизането й, което означава, че вирусът трябва да е с инкубационен период по-кратък от един час. Това е абсолютно невъзможно. Но ако бе станало така, а то не може да стане, досега всички щяхте да сте на легло — тя погледна часовника си, — защото вече са минали три часа от момента, в който сте имали допир с вируса. — Тя започна да събира формулярите.

Гилкрист изглеждаше вбесен.

— Като временно ръководещ Историческия факултет имам задължения, за които трябва да се погрижа — каза той. — Колко смятате да ни държите тук?

— Само колкото да ви събера формулярите — отвърна тя. — А също така и да ви дам инструкции. Не повече от пет минути.

Тя взе списъка на Латимър. Монтоя грабна своите листа от крайната масичка и бързо започна да пише.

— Пет минути ли? — възкликна лекарката. — Да не искате да кажете, че можем да си вървим?

— Под медицинско наблюдение — отвърна Мери, постави формулярите най-отдолу на купа листа и започна да раздава най-горните — които бяха в яркорозово — на всекиго поотделно. Бяха формуляри за изписване, които освобождаваха амбулаторията от всякаква отговорност.

— Завършихме обработката на кръвните ви проби — продължи тя — и нито една не показа покачено ниво на антитела.

Тя подаде на Дануърти син лист, който освобождаваше Националната служба по здравеопазването от всякаква отговорност и заявяваше готовност да се поемат изцяло всички разходи, непокрити от службата по здравеопазването, до трийсет дни.

— Свързах се със Световния център по инфлуенца и тяхната препоръка е да се прави контролно наблюдение с постоянно следене за евентуална треска, както и взимане на кръвни проби на всеки дванайсет часа.

Следващите листове бяха зелени и със заглавие: „Инструкции за първични контакти“. Първата гласеше: „Избягвайте всякакви контакти с други хора.“

Дануърти си помисли за Финч и майсторките по биене на камбани, които сега без съмнение го чакаха пред портала на „Балиол“ сипеха огън и жупел, както и за всички хора, тръгнали на коледни покупки, които щеше да срещне по пътя си.

— На всеки половин час си записвайте каква е температурата ви — продължи Мери и им раздаде и по един жълт формуляр. — Елате тук незабавно, ако мониторчетата ви — тя посочи своето — покажат силно покачване на температурата. Известни колебания са напълно нормални. Температурата по принцип се покачва през късния следобед и вечер. Освен това всяка температура между 36 и 37,4 градуса е нормална. Елате незабавно, ако вашата стане над 37,4 или пък се покачи изведнъж, както и ако усетите въобще някакви симптоми — главоболие, стягане в областта на гърдите или световъртеж.

Всички погледнаха мониторчетата си и без съмнение започнаха да усещат началото на главоболие. Дануърти беше страдал от подобно нещо през целия следобед.

— Избягвайте контакти с други хора — продължи Мери. — Запомняйте внимателно всички контакти, които правите. Все още не можем да кажем нищо категорично за начина на предаване на вируса, но миксовирусите се разпространяват чрез капчици и директен контакт. Мийте си ръцете със сапун и вода колкото може по-често.

Тя подаде на Дануърти още един розов лист. Цветовете й май бяха на привършване. Този беше нещо като дневник, озаглавен „Контакти“, а отдолу пишеше: „Име, адрес, вид контакт, време“.

Колко жалко, че на вируса на Бадри не му се беше наложило да си има работа с Националната служба по здравеопазването и Световния център по инфлуенца. Въобще нямаше да стигне доникъде.

— Трябва да се отчетете тук в седем часа утре сутринта. Дотогава бих ви препоръчала добра вечеря и после веднага в леглото. Почивката е най-доброто средство срещу всеки вирус. Вашите дежурства — Мери погледна двамата лекари — са отменени, докато трае карантината. — Тя раздаде още няколко формуляра с цветовете на дъгата, след което попита бодро: — Някакви въпроси?

Дануърти погледна лекарката в очакване тя да попита Мери дали едра шарка може да премине през мрежата, но тя се беше вторачила унило в купа си формуляри.

— Мога ли да се върна в дупката си? — попита Монтоя.

— Само ако е в периметъра на карантината — отговори Мери.

— Страхотно, няма що — каза тя, като напъха гневно листата по джобовете на терористкото си яке. — Докато стоя тук вързана, цялото село ще бъде отнесено. — И излезе с тежки крачки.

— Други въпроси? — попита Мери невъзмутимо. — Добре тогава, ще се видим утре сутринта в седем.

Двамата лекари си тръгнаха. Жената, която беше задала купищата въпроси за вируса, се прозяваше и протягаше така, сякаш всеки момент отново ще потъне в дрямка. Латимър продължаваше да седи, вперил поглед в мониторчето си за температурата. Гилкрист му каза нещо и той стана, облече си палтото и взе чадъра и множеството листове.

— Надявам се да бъда информиран своевременно за развитието на нещата — каза Гилкрист. — Ще се свържа с Бейсингейм и ще му предам, че трябва да се върне спешно, за да поеме ситуацията в свои ръце. — Той се врътна и излезе, но трябваше да задържи вратата и да изчака Латимър, който се беше навел за два изпуснати листа.

— Мога ли да ви помоля утре сутрин да доведете Латимър? — каза Мери, докато прелистваше списъците с контактите. — Сигурно ще забрави, че трябва да е тук в седем.

— Искам да видя Бадри — каза Дануърти.

— Лабораторията на „Брейзноуз“ — каза тя. Четеше формулярите: — Кабинетът на декана в „Брейзноуз“. Лабораторията в „Брейзноуз“. Никой ли не се е срещал с Бадри на друго място освен при мрежата?

— В линейката на път за насам той каза, че „нещо не е наред“ — настоя Дануърти. — Може да е имало отклонение. Ако е по-голямо от една седмица, Киврин няма да има никаква представа кога да дойде за срещата.

Мери не отговори. Продължи да прелиства списъците с все по-намръщена физиономия.

— Трябва да се уверя, че не е имало никакви проблеми с фиксирането — продължи да упорства Дануърти.

Тя вдигна поглед и каза:

— Отлично. Тия списъци няма да ни свършат никаква работа. Има страшно много празноти в местонахождението на Бадри през последните три дни. Единствено той може да ни каже къде е бил и с кого се е срещал. — И тя тръгна към коридора. — Оставила съм при него една сестра да му задава въпроси, но той мълчи. Може пък на теб да каже нещо.

Тя поведе Дануърти по коридора, спря до асансьора и каза в микрофончето му:

— Партер, моля. — След това се обърна към Дануърти. — Идва в съзнание само за по няколко минути. Може да ти отнеме цялата нощ.

— Няма значение — каза Дануърти. — И без това няма да мога да се отпусна, докато не разбера, че Киврин е преминала успешно през мрежата.

Качиха се два етажа с асансьора, минаха по един коридор и през врата, на която пишеше: „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. ИЗОЛАТОР“. Точно до вратата, от вътрешната страна, седеше една медицинска сестра, вперила поглед в монитора пред себе си.

— Ще вкарам господин Дануърти да се види с господин Шодхури — каза Мери. — Ще ни трябват предпазни костюми. Как е той?

— Температурата му пак се повиши — 39,8 — отговори сестрата и им подаде предпазните костюми: комплекти от хартиени престилки, които се завързваха отзад, шапки, импрегнирани маски, които беше абсурд да се поставят над шапките, пликове, които трябваше да се сложат върху обувките, и импрегнирани ръкавици. Дануърти направи грешката да си сложи най-напред ръкавиците, след което му трябваше едва ли не цял час да развие престилката и да си нагласи маската.

— Трябва да му задаваш точно определени въпроси — каза Мери. — Попитай го какво е правил тази сутрин от момента, в който е станал, дали е прекарал нощта с някого, къде е закусил, кой е бил там и все от тоя род. Щом има толкова висока температура, можеш да си сигурен, че е много неадекватен. Може да се наложи да задаваш въпросите по няколко пъти. — Тя отвори вратата на стаята.

Всъщност не беше точно стая — вътре имаше място колкото да се побере едно легло и едно малко походно столче, а не нормален стол. Стената зад леглото беше покрита с екрани и всякакви устройства. На другата стена имаше прозорец с перде и още техника. Мери хвърли бегъл поглед към Бадри, след което се захвана с дисплеите.

Дануърти също погледна екраните. На най-близкия имаше десетки числа и букви. На последния ред пишеше: ICU4320691 22-12-54 1803 200/RPT 1800CRS IMJPCLN 200MG/q6h NHS40-211-7 M ААРЕНС — очевидно това бяха лекарските предписания.

По другите екрани също танцуваха стотици редове и колони от цифри, но нито една от тях не му говореше нищо, с изключение на едно число по средата на малък екран, втори отдясно наляво. Там пишеше: „Темп.: 39,9“. Боже Господи!

Бадри лежеше с извадени над завивките ръце, на свивките и на двете бяха вкарани иглите на системи, закачени високо над главата му. Едната система беше поне от пет банки. Беше със затворени очи, а лицето му изглеждаше някак изтъняло и прозрачно, сякаш от сутринта беше свалил няколко килограма. Тъмната му кожа беше придобила странен лилав оттенък.

— Бадри — каза Мери и се наведе над него, — чуваш ли ни?

Той отвори очи и ги погледна, без да дава каквито и да било признаци, че ги е познал, което вероятно се дължеше много повече на предпазните им костюми и маските им, отколкото на вирусната му инфекция.

— Това е господин Дануърти — каза Мери с надежда в гласа. — Дошъл е да те види. — Блипърът й иззвъня.

— Господин Дануърти? — възкликна Бадри немощно и се опита да седне в леглото.

Мери го побутна към възглавницата.

— Господин Дануърти иска да ти зададе няколко въпроса — каза тя, като го потупа нежно по гърдите, както беше направила преди това в лабораторията на „Брейзноуз“. После се изправи и разгледа екраните на стената зад него. — Трябва да лежиш неподвижно. Аз трябва да тръгвам, но господин Дануърти ще остане с теб. Почивай си и се опитай да отговориш на въпросите му. — И излезе.

— Господин Дануърти? — каза Бадри отново, някак озадачено.

— Да — отвърна Дануърти и седна на столчето. — Как си?

— Кога трябва да се върне? — попита Бадри с отпаднал, но напрегнат глас. Отново се опита да седне, но Дануърти протегна ръка да го спре.

— Трябва да го намерим — каза Бадри. — Нещо не е наред.