Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътуване във времето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doomsday Book, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Кони Уилис. Книга на Страшния съд

Американска, Първо издание

Превод: Мария Думбалакова

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 41

ИК „Бард“ ООД — София, 1998 г.

ISBN: (липсва)

История

  1. — Добавяне

23.

Киврин сграбчи ръката на Агнес и хукна към прикритието на плевнята. Трябваше да се скрие, докато си заминат.

— Къде отиваме? — попита Агнес.

Киврин профуча покрай двама от слугите на сър Блоет, понесли един скрин.

— На тавана.

Агнес спря като попарена.

— Не искам да лягам! — изхлипа тя. — Не съм уморена!

— Лейди Катрин! — извика някой.

Киврин вдигна Агнес на ръце и забърза към плевнята.

— Не съм уморена! — пищеше Агнес. — Не съм!

Роузмунд ги настигна.

— Лейди Катрин! Не ме ли чувате? Мама ви търси. Пратеникът на епископа си тръгва. — Тя хвана Киврин за лакътя и я извърна към къщата.

Еливис продължаваше да стои на вратата, но сега гледаше право към тях. Пратеникът на епископа беше излязъл и стоеше до нея в червеното си наметало. Киврин не виждаше никъде Имейн. Сигурно беше вътре и опаковаше багажа й.

— Пратеникът на епископа има спешна работа в братския орден в Бернсестър — каза Роузмунд, докато водеше Киврин към къщата. — Сър Блоет тръгва с тях. — Тя се усмихна щастливо. — Сър Блоет каза, че ще ги придружи до Кърси, за да могат да си починат там тази нощ и утре да потеглят за Бернсестър.

Бернсестър. Байсестър. Поне не беше Годстоу. Годстоу обаче им беше на път.

— Каква работа?

— Не знам — отвърна Роузмунд, сякаш това нямаше никакво значение, но Киврин си даваше ясната сметка, че за нея наистина това е съвсем маловажно. Сър Блоет си тръгваше и само това имаше значение. Роузмунд минаваше щастлива през блъсканицата от слуги, багаж и коне, за да се добере до майка си.

Пратеникът на епископа говореше с един от лакеите си, а Еливис го гледаше и се мръщеше. Никой нямаше да я види, ако се обърнеше и се скриеше зад конюшнята, но Роузмунд продължаваше да я държи за ръкава и да я дърпа напред.

— Роузмунд, трябва да се върна в плевнята. Оставила съм си пелерината… — започна Киврин.

— Мамо! — извика Агнес и хукна към майка си, като за малко да падне под един кон. Той изцвили и заклати глава.

— Агнес! — извика Роузмунд и пусна ръкава на Киврин, но вече беше твърде късно. Еливис и пратеникът вече ги бяха видели и идваха към тях.

— Не трябва да тичаш така между конете — каза Еливис и притисна детето към себе си.

— Блеки умря — рече само Агнес.

— Това не означава, че трябва да тичаш, без да гледаш — отвърна Еливис. Киврин беше сигурна, че тя дори не е чула думите на момиченцето. Еливис се извърна към пратеника на епископа.

— Предайте на съпруга си, че сме благодарни за конете, с които ни услужихте, за да могат нашите да си починат — каза той, но гласът му също звучеше много разсеяно. — Ще ви ги изпратя от Кърси с някой слуга.

— Ще дойдеш ли да видиш Блеки? — попита Агнес и задърпа майка си за полата.

— Тихо — нареди Еливис.

— Моят писар няма да тръгне с нас — продължи пратеникът. — Вчерашният ден беше прекалено весел за него и сега той изтърпява последиците от прекаленото пиене. Моля за вашето благоволение, милейди, да остане при вас, докато се възстанови, за да може да ни последва.

— Разбира се, че може да остане — каза Еливис. — Има ли нещо друго, с което можем да му помогнем? Майката на моя съпруг…

— Не. Оставете го да се наспи. Нищо не помага на болките в главата така, както добрият сън. До довечера ще се оправи — отвърна пратеникът. Той самият също изглеждаше попрекалил с веселбата. Беше изнервен, някак разсеян, сякаш главата му се пръскаше от болка, а аристократичното му лице изглеждаше сивкаво на ярката сутрешна светлина. Той потръпна и уви наметалото си още по-плътно около себе си.

Не беше и погледнал към Киврин и тя се зачуди дали е забравил обещанието си към лейди Имейн в цялата суматоха. Тя погледна нервно към портата с надеждата, че Имейн продължава да гони Рош и няма да се появи изневиделица, за да му припомни.

— Съжалявам, че съпругът ми не е тук — каза Еливис — и че не можахме да ви посрещнем по-добре. Моят съпруг…

— Трябва да поговоря със слугите си — прекъсна я той, после подаде ръката си и Еливис падна на колене и целуна пръстена му. Още преди тя да успее да стане, той вече се беше отправил към конюшнята. Еливис го изгледа притеснено.

— Искаш ли да го видиш? — попита Агнес.

— Не сега — отвърна Еливис. — Роузмунд, трябва да се сбогуваш със сър Блоет и лейди Иволда.

— Той е съвсем изстинал — каза Агнес.

Еливис се обърна към Киврин.

— Лейди Катрин, знаете ли къде е лейди Имейн?

— Остана в църквата — отговори вместо нея Роузмунд.

— Може би продължава да се моли — предположи Еливис, изправи се на пръсти и огледа претъпкания двор. — Къде е Мейзри?

„Крие се някъде — помисли си Киврин, — както трябваше да направя и аз.“

— Да я потърся ли? — попита Роузмунд.

— Не — отвърна Еливис. — Ти трябва да си вземеш сбогом със сър Блоет. Лейди Катрин, идете да доведете лейди Имейн от църквата, за да може да се сбогува с пратеника на епископа. Роузмунд, защо си още тук? Трябва да се сбогуваш с годеника си.

— Отивам да намеря лейди Имейн — каза Киврин и си помисли: „Ще мина между постройките и ако Имейн е още в църквата, ще се скрия зад колибите и после ще потъна в гората.“

Двама от лакеите на сър Блоет се бореха с един тежък сандък. Стовариха го с гръм и трясък пред нея и той се катурна. Тя отстъпи назад и тръгна да ги заобикаля, като се опитваше да не минава точно зад конете.

— Чакай! — извика Роузмунд и я хвана за ръкава. — И ти трябва да дойдеш с мен, за да си вземеш сбогом със сър Блоет.

— Роузмунд… — каза Киврин с вперен към двора поглед. Очакваше, че лейди Имейн ще се появи всеки момент.

— Моля те — настоя Роузмунд. Изглеждаше бледа и изплашена.

— Роузмунд…

— Ще ти отнеме само минутка и после можеш да отидеш да доведеш баба. — Тя издърпа Киврин до конюшнята. — Ела. Сега, докато с него е и снаха му.

Сър Блоет наблюдаваше как оседлават коня му и си говореше с жената с невероятната забрадка, която тази сутрин беше сложена набързо и се бе изкривила на едната страна.

— Каква е тази спешна работа, дето е ангажирала така пратеника на епископа? — питаше тя в този момент.

Той поклати глава свъсен, но когато видя Роузмунд, се усмихна и пристъпи напред. Тя пък отстъпи назад, здраво стиснала ръката на Киврин.

Снаха му само хвърли поглед към Роузмунд и продължи:

— Да не би да е получил лоши вести от Бат?

— Нито тази сутрин, нито снощи не е пристигал никакъв вестоносец — отвърна сър Блоет.

— Ами ако не е получил никакво съобщение, защо не спомена за тази спешна работа още като пристигна? — настояваше снахата.

— Не знам — каза той нетърпеливо. — Чакай сега, трябва да си взема сбогом с моята годеница. — Той посегна към ръката на Роузмунд и Киврин видя с какво огромно усилие Роузмунд успя да не я отдръпне.

— Довиждане, сър Блоет — каза тя сковано.

— Така ли смяташ да се разделиш със съпруга си? — попита той. — Няма ли да му дадеш целувка за сбогом?

Роузмунд пристъпи напред и бързо го целуна по бузата, след което незабавно отстъпи, за да е извън обсега му.

— Благодаря ви за брошката — каза тя.

Блоет свали погледа си от побелялото й лице към яката на пелерината й.

— „Тук си вместо един приятел, когото обичам“ — каза той, опипвайки я с пръст.

В този момент се приближи Агнес. Тичаше и викаше:

— Сър Блоет! Сър Блоет!

Той я хвана и я вдигна на ръце.

— Дойдох да ви кажа довиждане — рече тя. — Кучето ми умря.

— Ще ти донеса друго като сватбен подарък — каза той. — Ако ми дадеш една целувка.

Агнес обви с ръце шията му и залепи по една звучна целувка на двете му червени бузи.

— Хич не си толкова пестелива на целувките, колкото е сестра ти — отбеляза той, като гледаше към Роузмунд, после пусна Агнес на земята. — Ти няма ли да дадеш на съпруга си две целувки?

Роузмунд не каза нищо.

Той пристъпи напред и отново прокара пръст по брошката.

„Io suiicien lui dami amo“ — каза отново той и постави ръце на рамената на Роузмунд. — Трябва да мислиш за мен винаги когато я носиш. — И се наведе, за да я целуне по гушата.

Роузмунд не се дръпна, но лицето й пребледня.

Той я пусна и каза:

— Ще дойда за теб по Великден.

Думите му прозвучаха като заплаха.

— Ще ми донесете ли черна хрътка? — попита Агнес.

В този момент към тях се приближи лейди Иволда и запита:

— Къде са забутали слугите пелерината ми за път?

— Аз ще я донеса — каза бързо Роузмунд и хукна към къщата, без да пуска ръката на Киврин.

Щом се озоваха на безопасно разстояние от сър Блоет, Киврин каза:

— Трябва да намеря лейди Имейн. Виж, вече са почти готови за тръгване.

Това беше съвсем вярно. Бъркотията от слуги, сандъци и коне се беше подредила в дълга процесия, а Коб беше отворил портата. Конете, върху чиито гърбове бяха пристигнали „тримата мъдреци“, сега бяха натоварени с багаж и поводите им бяха вързани един за друг. Снахата на сър Блоет и дъщерите й вече бяха яхнали своите коне, а пратеникът на епископа беше застанал до кобилата на Еливис и затягаше подпръга на седлото.

„Само още няколко минути — мислеше си Киврин, — дано да остане в църквата само още няколко минути и след това те вече ще са си тръгнали.“

— Майка ти ми нареди да открия лейди Имейн — каза Киврин.

— Преди това трябва да дойдеш с мен в залата — каза Роузмунд. Ръката й още трепереше върху лакътя на Киврин.

— Роузмунд, нямам време…

— Моля те — настоя тя. — Ами ако дойде там и ме намери?

Киврин се сети как сър Блоет я беше целунал по гушката и каза:

— Ще дойда, но трябва да побързаме.

Побягнаха през двора, минаха през вратата и за малко да се сблъскат с дебелия монах — той слизаше по стълбите и имаше вид или на ядосан, или на човек със страшен махмурлук. Излезе през паравана, без да ги погледне.

В залата нямаше жив човек. Масата беше все още отрупана с чаши и чинии с месо, огънят припламваше сред валма дим.

— Пелерината на лейди Иволда е на тавана — каза Роузмунд. — Изчакай ме. — И хукна нагоре така, сякаш сър Блоет беше по петите й.

Киврин се върна при паравана и погледна навън. Пратеникът на епископа беше застанал до кобилата на Еливис с една ръка върху лъка на седлото и слушаше какво му говори монахът, който се беше навел много близо към него. Киврин погледна нагоре по стълбите към затворената врата на моминската стая и се зачуди дали писарят наистина има силен махмурлук, или пък са се скарали с монаха — защото той съвсем явно бе разстроен, ако се съдеше по жестовете му.

— Ето я — каза Роузмунд от стълбите. — Занеси я на лейди Иволда. Няма да ти отнеме повече от минутка.

Това беше шансът, който толкова беше чакала.

— Ще я занеса — каза Киврин, взе тежката пелерина от ръцете на Роузмунд и тръгна да излиза. Щом излезеше, веднага щеше да даде пелерината на някой слуга, който да я занесе на сестрата на сър Блоет, а тя веднага щеше да се скрие между постройките. „Дано само да остане в църквата още няколко минути — молеше се Киврин. — И да успея да се измъкна.“ Излезе и застана лице в лице с лейди Имейн.

— Ти защо не си готова за тръгване? — попита Имейн, вперила поглед в пелерината. — А твоята пелерина къде е?

Киврин хвърли поглед към пратеника на епископа. Той тъкмо се качваше на коня си — беше стъпил в събраните ръце на Коб. Калугерът вече беше на седлото.

— Моята е в църквата — отвърна Киврин. — Ей сега ще я донеса.

— Няма време. Те вече тръгват.

Киврин се огледа отчаяно из двора, но всички бяха много надалеч: Еливис беше застанала до Гавин край конюшнята, Агнес говореше оживено на една от племенничките на сър Блоет, а Роузмунд беше потънала вдън земя — сигурно още се криеше из къщата.

— Лейди Иволда ме помоли да й занеса пелерината — каза Киврин.

— Това може да го направи и Мейзри — рече Имейн. — Мейзри!

„Дано продължи да се крие“ — примоли се Киврин.

— Мейзри!!! — извика Имейн и Мейзри се появи крадешком на вратата на пивоварната, закрила ухото си с ръка. Лейди Имейн грабна пелерината от ръцете на Киврин, стовари я в ръцете на Мейзри и изсъска: — Стига си мързелувала! Занеси това на лейди Иволда.

След това сграбчи Киврин за китката.

— Ела! — И я поведе към пратеника на епископа.

— Отче, забравихте лейди Катрин. Нали обещахте да я заведете в Годстоу.

— Няма да ходим в Годстоу — отсече той и се покатери на седлото с доста голямо усилие. — Пътуваме към Бернсестър.

Гавин беше яхнал Гринголет и отиваше към портата.

„Той тръгва с тях — помисли си Киврин. — Може пък по пътя за Кърси да успея да го накарам да ми покаже мястото на спускането. Може да го накарам да ми каже къде е, а после ще избягам от тях и ще го намеря сама.“

— Ами не може ли да дойде с вас до Бернсестър и някой монах да я придружи до Годстоу? Искам да я върна в манастира й.

— Няма време — каза той и пое поводите.

Имейн сграбчи яркочервеното му наметало.

— Защо тръгвате толкова внезапно? Да не би някой да ви е обидил?

Той хвърли поглед към монаха.

— Не. — Направи нещо, което наподобяваше кръст, над Имейн и каза: — Dominus vobiscum, et cum spiritu tuo.

— Ами новият капелан? — не се предаваше Имейн.

— Оставям ви писаря си да ви служи като капелан — отговори той.

„Ама че лъжец!“ — помисли си Киврин. Пратеникът на епископа си размени още няколко тайни погледа с монаха и Киврин се зачуди дали спешната им работа не е просто желанието да се махнат колкото може по-скоро от тази оплакваща се старица.

— Вашият писар ли? — възкликна доволно Имейн и пусна пелерината му.

Пратеникът на епископа пришпори коня си и мина в галоп през двора, като за малко да прегази Агнес, която бързо се махна от пътя му, но след това изтича при Киврин и зарови глава в полите й. Монахът препусна след него.

— Дано Бог е с вас, отче — извика Имейн подире им, но те вече бяха излезли от портата.

Киврин изпита такова облекчение, че дори забрави да се притеснява, че Гавин е тръгнал с тях. Пътят до Кърси беше по-малко от половин ден. Той можеше да се върне дори преди полунощ.

Всички изглеждаха облекчени, а може би това беше отпускането, типично за коледния следобед, след като бяха изкарали на крак цялото време от сутринта на предния ден. Никой не си и помръдна пръста да почиства масите, които бяха отрупани с мръсни подноси и наполовина изпразнени паници. Еливис просто се отпусна на стола си и впери разсеян поглед в масата. След няколко минути повика Мейзри, но когато тя не се появи, дори не направи и опит да я повика втори път, а облегна глава на резбованата облегалка и затвори очи.

Роузмунд се качи да полегне на тавана, а Агнес седна до Киврин край огнището и положи глава в скута й, без да спира да си играе със звънчето, макар и доста разсеяно.

Единствено лейди Имейн отказа да се поддаде на отпускането и леността на следобеда.

— Ще накарам новия капелан да каже молитвата — заяви тя и се качи на горния етаж, за да похлопа на вратата на моминската стая.

Еливис се възпротиви лениво и без въобще да отваря очи й обясни, че пратеникът на епископа е наредил писарят да не бъде безпокоен, но Имейн въпреки това похлопа няколко пъти на вратата — силно и безрезултатно. Изчака малко, пак почука, след което слезе и застана на първото стъпало, за да си чете часослова и да държи под око вратата. Така щеше да може да засече писаря още щом той се появеше.

Агнес подрънкваше звънчето си с един пръст и се прозяваше.

— Защо не се качиш да легнеш при сестра си? — предложи й Киврин.

— Не съм уморена — отвърна Агнес. — Кажи ми какво станало после с девойката, която не послушала баща си да не ходи в гората.

— Само ако си легнеш — каза Киврин и я нагласи в скута си. Агнес не издържа и две изречения.

Късно следобед Киврин се сети за кученцето на Агнес. Дотогава вече всички бяха заспали, дори и лейди Имейн, която се беше отказала да причаква писаря и се беше качила на тавана да полегне. По някое време Мейзри беше влязла и се беше свряла под една от масите и в момента хъркаше гръмогласно.

Киврин извади внимателно коленете си изпод главицата на Агнес и тръгна навън, за да погребе кутрето. На двора нямаше никого. Остатъците от огъня продължаваха да пушат сред полето, но и там нямаше никого. Селяните сигурно си почиваха.

Киврин взе телцето на Блеки и се отправи към конюшнята за някоя дървена лопата. Там беше само понито на Агнес и Киврин се намръщи като се сети, че писарят трябва по някакъв начин да последва пратеника към Кърси. Може пък в крайна сметка той да не беше излъгал и писарят наистина да станеше новия капелан, независимо дали това му харесва, или не.

Киврин понесе лопатата и вече втвърденото телце на Блеки към църквата, заобиколи я и стигна до северната страна. Остави кученцето на земята и започна да рови в заледения сняг.

Земята беше твърда като камък. Дървената лопата дори не остави следа, макар че Киврин стъпи отгоре й с двата крака. Тя се покатери по хълма към първите дървета на гората, разчисти снега под един ясен и зарови Блеки в рехавата покривка от листа.

Requiescat in pace — изрече тя, за да може после да каже на Агнес, че кученцето е било погребано по християнски, и тръгна надолу по хълма.

Така й се щеше Гавин да се върне. Можеше да го помоли да я заведе на мястото на спускането, докато всички спяха. Тя тръгна бавно през полето, заслушана за тропота на коня му. Сигурно щеше да се върне по главния път.

Следобедната светлина беше започнала да чезне. Ако Гавин не се върнеше скоро, щеше да стане прекалено късно да ходят в гората. След половин час отец Рош щеше да удари камбаната за вечерна молитва и всички щяха да се разбудят. Гавин обаче трябваше да се погрижи за коня си, независимо по кое време се върнеше, така че тя можеше да се промъкне в конюшнята и да го помоли да я заведе в гората на сутринта.

Или може би просто щеше да й каже къде е мястото и да й нарисува карта, за да може да се ориентира по-лесно. По този начин нямаше да се наложи да ходи в гората сама с него, а ако лейди Имейн го накараше да изпълни някоя нова поръчка в деня на рандевуто, Киврин можеше просто да вземе някой кон и да намери мястото сама.

Тя остана при портата, докато й стана студено, след което влезе в двора. Там все още нямаше никого, но Роузмунд беше застанала на вратата.

— Къде си ходила? — попита тя. — Навсякъде те търсих. Писарят…

Сърцето на Киврин подскочи.

— Какво? Да не би да си тръгва? — Сигурно се беше събудил, махмурлукът му беше минал и сега беше готов за път. А лейди Имейн сигурно го беше убедила да я отведе в Годстоу.

— Не — отвърна Роузмунд и влезе в къщата. Киврин я последва. Залата беше празна. Сигурно и Еливис, и Имейн се бяха качили в моминската стая при писаря. Роузмунд откопча брошката на сър Блоет и си свали пелерината. — Болен е. Отец Рош ме изпрати да те повикам. — И тръгна нагоре по стълбите.

— Болен ли? — възкликна Киврин.

— Да. Баба изпрати Мейзри да му занесе нещо за хапване.

„И да му намери работа“ — помисли си Киврин, докато се катереше нагоре след нея.

— И Мейзри го намери болен?

— Да. Има треска.

„Има махмурлук“ — каза си Киврин и се прозя. Рош обаче щеше да разпознае безпогрешно признаците на махмурлука, дори и лейди Имейн да не можеше или да не искаше.

И в този момент й хрумна ужасна мисъл. „Той спи в моето легло и се е заразил от моя вирус.“

— Какво му е? — попита тя.

Роузмунд отвори вратата.

В малката стаичка почти нямаше място за всички… Отец Рош беше застанал до леглото, Еливис бе зад него, притиснала главицата на Агнес към рамото си. Мейзри се беше свила до прозореца. Лейди Имейн беше приклекнала до леглото, заета с приготвянето на една от миризливите си отвари. В стаята обаче имаше още някаква миризма — някак болнава и толкова силна, че побеждаваше тази и на синапа, и на лука, които бяха основните съставки на отварата.

Всички с изключение на Агнес изглеждаха изплашени. Агнес гледаше с интерес, както беше гледала Блеки, а Киврин си помисли: „Той е мъртъв, хванал е това, от което бях болна аз и е умрял.“ Но това беше абсурдно. Тя беше тук от средата на декември. Това означаваше инкубационен период от почти две седмици, като никой друг не се беше заразил, включително и отец Рош и Еливис, които не се бяха отделили от нея през цялото време на боледуването й.

Тя погледна писаря. Лежеше в леглото отвит, само по долна риза. Другите му дрехи бяха метнати на таблата на леглото, пурпурният му плащ стигаше до пода. Ризата му беше от жълта коприна и връзките й се бяха разхлабили така, че тя се беше отворила до средата на гърдите. Киврин обаче не забеляза нито кожата му без нито едно косъмче, нито хермелиновите връзки на ръкавите на ризата. Той беше болен. „Аз въобще не бях толкова болна дори когато бях решила, че умирам.“

Приближи се до леглото. Кракът й се удари в една наполовина празна глинена бутилка и тя се търколи под леглото. Писарят потрепна. Откъм страната на главата имаше още една — тя обаче беше все още запечатана.

— Изял е прекалено много тежка храна — каза лейди Имейн, докато бъркаше нещо в каменната си паница, но за всички беше ясно, че не става въпрос за хранително натравяне. Нито пък за прекаляване с алкохола въпреки бутилките вино наоколо. „Болен е — мислеше си Киврин. — Ужасно болен.“

Писарят дишаше тежко, с отворена уста, задъхан като бедния Блеки и с изплезен език. Езикът му беше яркочервен и подут. Лицето му пък беше още по-червено, а самото изражение — разкривено, сякаш писарят беше ужасен от нещо.

Киврин се чудеше дали е възможно някой да го е отровил. Пратеникът на епископа беше тръгнал толкова прибързано и с такова нетърпение, че за малко да прегази Агнес, а освен това беше казал на Еливис да не безпокоят служителя му. През четиринайсети век църквата беше правила подобни неща, нали така? В манастири и в катедрали хора бяха умирали по мистериозен начин. Хора, които бяха били неудобни.

В това обаче нямаше никакъв смисъл. Пратеникът на епископа и монахът едва ли щяха да хукнат нанякъде и да кажат, че жертвата им не бива да бъде безпокоена, при условие че идеята на отравянето беше да направиш нещата да изглеждат като натравяне с колбаси, перитонит или въобще като някое от десетината други неразбираеми неща, от които бяха умирали хората през Средновековието. А и за какво би му притрябвало на пратеника да отравя един от най-доверените си подчинени, когато можеше просто да го разжалва, така както лейди Имейн искаше да разжалва отец Рош?

— Холера ли е? — попита лейди Еливис.

„Не“ — помисли си Киврин, като се опита да си припомни симптомите й. Остра диария и повръщане, съпроводени с обилна загуба на телесни течности. Изкривено изражение, обезводняване, цианоза, неутолима жажда.

— Жаден ли сте? — попита тя.

Писарят не показа никакъв признак, че я е чул. Очите му бяха полузатворени, но като че ли също бяха подути.

Киврин сложи ръка на челото му. Той потръпна леко, зачервените му очи се поотвориха, след това отново се затвориха.

— Гори от треска — каза Киврин, но в главата й се въртеше мисълта, че холерата не предизвиква висока температура. — Донесете ми мокър парцал.

— Мейзри! — рече грубо Еливис, но Роузмунд вече беше застанала до нея със същия мръсен парцал, който сигурно бяха използвали за Киврин.

Е, поне беше студен. Киврин го сгъна на четири, без да сваля поглед от писаря. Той продължаваше да се задъхва, а когато тя сложи парцала на челото му, лицето му се изкриви, сякаш го заболя непоносимо, и той се хвана за корема. „Апандисит?“ — зачуди се Киврин. Не, това обикновено бе съпроводено с по-ниска температура. Тифоидната треска можеше да доведе до температура от 40 градуса, макар и не от самото начало. Освен това причиняваше увеличаване на далака, което най-често водеше до болки в коремната област.

— Боли ли ви? — попита тя. — Къде точно?

Очите му отново потрепнаха, ръцете му непрестанно шаваха. Това непрекъснато мърдане също беше симптом за тифоидна треска, но настъпваше през последните фази на заболяването — някъде на осмия-деветия ден. Тя се зачуди дали при пристигането си писарят вече е бил болен.

Беше залитал като слизаше от коня, та се наложи монахът да го подхване. Обаче пък беше ял и пил доста обилно на пиршеството и освен това беше налитал на Мейзри. Не беше възможно по това време да е бил много болен, а тифоидната треска настъпваше постепенно, като в началото започваше с главоболие и много леко повишена температура. До 39 градуса се стигаше едва през третата седмица.

Киврин се наведе и разгърди развързаната му риза, за да види дали са налице типичните за тифоидната треска розови обриви. Нямаше нищо такова. Вратът му беше съвсем леко подут отстрани, но подуване на лимфните възли имаше при почти всяка инфекция. Тя дръпна ръкава му нагоре. И по ръката му нямаше никакви розови петна, но затова пък ноктите му бяха станали синкаво-кафяви, което означаваше, че страда от недостиг на кислород. А цианозата беше симптом на холерата.

— Имал ли е повръщане или разстройство? — попита тя.

— Не — отвърна лейди Имейн, която в този момент размазваше някаква зеленикава паста върху парче лен.

— Яде обаче много сладки неща и подправки и това е разболяло кръвта му.

Не можеше да е холера, щом нямаше повръщане, а и освен това температурата беше прекалено висока. Може би в крайна сметка беше прихванал нейния вирус, но пък тя не беше имала болки в корема и езикът й не се беше подул толкова силно.

Писарят вдигна ръка, избута парцала от челото си, после ръката му падна върху възглавницата. Киврин взе парцала. Беше съвсем сух. Какво освен някой вирус би могло да причини толкова висока температура? Не можеше да се сети за нищо друго освен за тифоидна треска.

— Имал ли е кръвотечение от носа? — обърна се тя към Рош.

— Не — отговори вместо него Роузмунд, като пристъпи напред и взе парцала от Киврин. — Не съм видяла никакви следи от кървене.

— Намокри го със студена вода, но не го изстисквай — каза Киврин. — Отец Рош, помогнете ми да го вдигна.

Рош постави ръце на раменете на писаря и го повдигна. На възглавницата нямаше никаква кръв.

Рош го положи обратно съвсем внимателно.

— Мислите ли, че е треска? — попита той. В гласа му имаше любопитство, почти надежда.

— Не знам — отвърна Киврин.

Роузмунд подаде парцала на Киврин. Беше приела думите на Киврин съвсем буквално. От парцала капеше леденостудена вода.

Киврин се наведе и го постави на челото на писаря.

Ръцете му подивяло полетяха нагоре и избутаха парцала. В следващия миг писарят вече беше седнал, размахваше ръце и риташе лудешки с крака. Юмрукът му се стовари върху крака й и колената й така се подгънаха, че тя за малко да се катурне на леглото.

— Съжалявам, съжалявам — говореше Киврин, докато се опитваше да хване ръцете му. — Съжалявам.

Кървясалите му очи бяха широко отворени, погледът му беше вторачен право напред.

Gloriam tuam[1] — измуча той, но гласът му беше много странен и писклив, почти като крясък.

— Съжалявам — повтори Киврин и го сграбчи за китката, но в същия момент другата му ръка се стрелна и я фрасна с всичка сила в гърдите.

Requiem aeternum dona eis[2] — ръмжеше той. Коленичи, после се изправи на леглото. — Et lux perpetua luceat eis.[3]

Киврин осъзна, че той се опитва да запее заупокойната молитва.

Отец Рош сграбчи ризата му и писарят се дръпна рязко, изрита го и започна да се мята, сякаш танцуваше някакъв странен танц.

Miserere nobis.[4]

Беше стигнал почти до стената и не можеха да го хванат. Подскачаше по леглото и размахваше ръце.

— Когато се приближи, трябва да го хванем за глезените и да го съборим — каза Киврин.

Отец Рош кимна. Беше останал без дъх. Останалите стояха като хипнотизирани, без дори да се опитат да спрат развилнелия се писар. Имейн още беше на колене. Мейзри се бе свила до прозореца с ръце на ушите, а очите й бяха стиснати. Роузмунд беше взела капещия парцал и го държеше в протегнатата си ръка, сякаш Киврин щеше да се опита пак да му го сложи на челото. Агнес пък беше зяпнала с широко отворени очи полуголото тяло на писаря.

Той залитна към тях, ръцете му дърпаха връзките на ризата, сякаш искаше да свали и нея.

— Сега — каза Киврин.

Двамата с отец Рош се хвърлиха, към глезените му. Писарят падна на коляно, но веднага размаха ръце, освободи се и се спусна по леглото право към Роузмунд. Тя вдигна ръце, без да изпуска парцала, и той я фрасна с всички сили в гърдите.

Miserere nobis — повтори той и двамата паднаха на земята.

— Хванете го, ще я удари — извика Киврин, но писарят вече беше спрял да размахва ръце. Беше се проснал върху Роузмунд съвсем неподвижен, устата му почти я докосваше, ръцете му висяха безжизнено.

Отец Рош хвана отпуснатата му ръка и го смъкна от Роузмунд. Писарят дишаше често, но вече не се задъхваше.

— Умря ли? — попита Агнес и като че ли гласчето й освободи останалите от магията, защото всички направиха крачка напред.

— Блеки умря — каза Агнес и се хвана за полата на майка си.

— Не е мъртъв — каза Имейн, вече коленичила до писаря. — Отровата от кръвта му обаче е отишла и в мозъка. Често става така.

„Никога не става така — помисли си Киврин. — Какво би могло да бъде? Гръбначномозъчен менингит? Епилепсия?“

Тя се наведе над Роузмунд. Момичето лежеше неподвижно, със здраво стиснати очи.

— Удари ли те? — попита Киврин.

Роузмунд отвори очи.

— Бутна ме на земята — отвърна тя с разтреперан глас.

— Можеш ли да станеш?

— Боли ме стъпалото — каза Роузмунд, но стана.

— Отведи сестра си долу и стойте там — каза Еливис.

— Когато писарят умре, ще го погребем в двора на църквата — чу се гласчето на Агнес, докато двете момичета слизаха по стълбата. — Също като Блеки.

Писарят приличаше на мъртъв — очите му бяха полуотворени и някак невиждащи. Отец Рош приклекна до него, вдигна го и го сложи на леглото.

— Трябва да махнем треската от главата му — рече лейди Имейн, която се беше върнала към сместа в паницата. — От подправките му се е замъглил умът.

— Не — прошепна Киврин, вперила поглед в писаря. Той лежеше по гръб с разперени ръце. Тънката долна риза се беше скъсала и беше оголила едното му рамо. Под мишницата имаше зачервен оток. — Не! — успя само да прошепне тя.

Отокът беше яркочервен, на големина горе-долу колкото яйце. Висока температура, подут език, интоксикация на нервната система, бубони под мишниците и в слабините.

Киврин отстъпи от леглото.

— Не може да бъде — рече тя. — Сигурно е нещо друго.

— Трябваше да е нещо друго. Изгорено. Или някаква язвичка по кожата. Тя протегна ръка, за да отгърне ръкава.

Ръцете на писаря потрепнаха. Рош го хвана за китките и го притисна към пухения дюшек. Отокът беше твърд на пипане, а кожата около него беше придобила някак замъглен, пурпурночерен цвят.

— Не може да бъде — рече тя. — Нали сме 1320 година.

— Това ще му свали температурата — каза Имейн и се изправи сковано с паницата. — Свалете му ризата, за да мога да сложа лапата. — И тръгна към леглото.

— Не! — извика Киврин и вдигна ръце, за да я спре. — Не се приближавайте! Не трябва да го докосвате!

— Говориш като полудяла — отвърна й Имейн. После погледна Рош. — Това е най-обикновена стомашна треска.

— Не е треска! — каза Киврин, после се обърна към Рош. — Пуснете го и се махнете от него! Не е треска. Чумата е.

Всички до един — и Рош, и Имейн, и Еливис — я погледнаха неразбиращо, както обикновено гледаше Мейзри.

„Та те дори не знаят какво означава това — помисли си Киврин отчаяно, — защото нея още я няма. Още няма такова нещо, наречено Черна смърт. Тя се е появила в Китай едва през 1333 година. А до Англия е стигнала чак през 1348 година.“

— Чумата е — повтори Киврин. — Всички симптоми са налице: бубоните, подутият език, кръвоизливите под кожата.

— Това си е обикновена стомашна треска — повтори Имейн и бутна Киврин, за да стигне до леглото.

— Не… — извика Киврин, но Имейн вече и без това беше спряла.

— Господи, имай милост към нас — каза тя и отстъпи назад, без да изпуска паницата.

— Да не би да е синята болест? — попита Еливис изплашено.

И изведнъж цялата мозайка се подреди в главата на Киврин. Те не бяха дошли тук заради съдебния процес или защото лорд Гийом имал неприятности с краля. Той самият ги беше изпратил тук, защото чумата беше дошла в Бат.

„Бавачката ни умря“, беше казала Агнес. И капеланът на лейди Имейн — брат Хъбърд. „Роузмунд каза, че умрял от синята болест“, беше обяснила Агнес. А сър Блоет беше казал, че съдебният процес бил отменен, защото съдията бил болен. Ето защо Еливис беше настоявала да не се изпраща никой в Кърси. Ето защо така се беше ядосала, когато Имейн бе изпратила Гавин при епископа. Защото чумата беше в Бат. Но това беше невъзможно. Черната смърт беше стигнала до Бат едва през есента на 1348 година.

— Коя година сме? — попита Киврин.

Жените я погледнаха тъпо. Имейн още държеше паницата. Киврин се обърна към Рош.

— Коя година сме?

— Зле ли ви е, лейди Катрин? — попита я той напрегнато и посегна към китките й, сякаш се страхуваше, че и тя ще получи някой от пристъпите на писаря.

Тя мигновено дръпна ръцете си.

— Кажете ми годината.

— Двайсет и първата година от царуването на Едуард Трети — отвърна Еливис.

Едуард Трети, а не Втори! В паниката си Киврин не можа да се сети веднага за точните години на управлението му.

— Кажете ми годината — настоя тя.

Anno domine[5] — обади се писарят от леглото и се опита да оближе устните си с подутия си език. — Хилядо триста четирийсет и осмо.

Бележки

[1] Слава Тебе! (лат.). — Бел.пр.

[2] Дай им вечен покой (лат.). — Бел.пр.

[3] И нека им свети вечната светлина (лат.). — Бел.пр.

[4] Господи, помилуй! (лат.). — Бел.пр.

[5] Лето господне (лат.). — Бел.пр.