Кони Уилис
Книга на Страшния съд (30)

28.

През нощта се разболя момчето, което беше побягнало от Киврин в деня, когато тя се беше опитала да намери мястото на спускането. Майка му беше в църквата и чакаше отец Рош за сутрешната молитва. Момчето имаше един бубон на гърба, който Киврин цепна, докато майката и Рош го държаха.

Тя не искаше да прави това. Скорбутът вече го беше направил доста слабо, а освен това тя не знаеше дали на гърба има някакви артерии. Състоянието на Роузмунд като че ли хич не се подобряваше, макар че Рош твърдеше, че пулсът й бил по-силен. Тя беше бледа — сякаш от тялото й се беше изцедила цялата й кръв, и неподвижна. А видът на момчето подсказваше, че може би няма да издържи на загубата на кръв.

След цепването обаче не тече почти никаква кръв, а след това кръвта започна да зачервява страните му още докато Киврин измиваше ножа.

— Дайте му чай от розови бодли — нареди Киврин, като си мислеше, че това поне ще помогне на скорбута му. — И от върбова кора. — Тя задържа ножа над пламъците; Огънят в никакъв случай не беше по-голям от този в деня, когато беше седяла до огнището, неспособна да намери мястото на спускането. Момчето въобще нямаше да се стопли, а ако кажеше на жената да събере съчки, на заразата щяха да бъдат изложени и други хора. — Ще ви донесем малко дърва — каза тя, но после се зачуди как точно ще стане това.

От коледното пиршество беше останала храна, но всичко друго свършваше много бързо. Бяха изгорили по-голямата част от вече нацепените дърва в опитите да държат помещението достатъчно топло за Роузмунд и писаря, а нямаше кого да помолят да нацепи още и да ги подреди до кухнята. Управителят беше болен, а икономът се грижеше за жена си и сина си.

Киврин събра един наръч нацепени трески, както и няколко парчета кора за подпалки и ги отнесе до колибата на болното момче. Щеше й се да може да го премести в господарската къща, но нямаше как.

Еливис беше останала при Роузмунд цялата нощ, за да й дава върбов чай и да промива раната й. Бяха им свършили парцалите и тя беше накъсала забрадката си на ивици. Беше седнала така, че да вижда паравана, и на всеки няколко минути ставаше и отиваше до вратата, сякаш беше чула, че някой пристига. С дългата си тъмна коса, спусната върху раменете, тя в никакъв случай не изглеждаше по-голяма от Роузмунд.

Киврин отнесе подпалките на жената и ги стовари на мръсния под до клетката на плъха. Него вече го нямаше. Без съмнение го бяха убили, и то без да е виновен.

— Бог ни изпраща благословията си — каза тя на Киврин и приклекна до огъня, за да го раздуха.

Киврин прегледа пак момчето. От бубона му продължаваше да се процежда чиста водниста течност, което беше добър знак. Раната на Роузмунд беше кървяла до средата на нощта, след което беше започнала да се подува и втвърдява отново. „А втори път не мога да я цепна — мислеше си Киврин. — Тя просто няма да издържи на повече загуба на кръв.“

Тръгна към къщата, замислена дали да отиде да отмени за малко Еливис, или да насече дърва. По пътя срещна Рош, който тъкмо излизаше от колибата на иконома. Съобщи й новината, че още две от децата на иконома са болни.

Бяха двете най-малки момченца и очевидно ставаше въпрос за белодробна чума. И двамата кашляха, а майката храчеше водниста течност. „Бог да ни е на помощ!“

Киврин се върна в къщата. Вътре беше още задимено от сярата и на жълтеникавата светлина ръцете на писаря изглеждаха почти черни. Огънят въобще не беше в по-добро състояние от този в колибата на жената с момчето. Киврин внесе последните нацепени дърва и каза на Еливис да си почине и че тя ще поседи при Роузмунд.

— Не — отвърна Еливис и погледна към вратата. После добави като на себе си: — От три дни е на път.

До Бат бяха седемдесет километра, което означаваше поне ден и половина с кон в едната посока и още толкова на обратно, ако е успял да вземе отпочинал кон от Бат. Можеше да се върне и този ден, ако беше намерил лорд Гийом веднага. Ако въобще се върнеше.

Еливис пак погледна към вратата, сякаш беше чула нещо, но единственият звук идваше от Агнес, която говореше нежно на количката си. Беше я покрила с една кърпа като с покривка и й даваше въображаема храна с една лъжица.

— И тя е болна от синята болест — обясни малката на Киврин.

Киврин прекара останалата част от деня в домакинска работа — носеше вода, направи бульон от печения джолан, почистваше гърнетата. По едно време се появи кравата на иконома. Въпреки нарежданията на Киврин вимето й беше издуто до пръсване. Животното се появи с мучене, тръгна подир Киврин и започна да я побутва, докато тя не се предаде и не я издои. Рош пък цепеше дърва между посещенията си при иконома и момчето, а Киврин се ядосваше, че не се е научила как се цепят дърва и се мъчеше непохватно с големите цепеници.

Привечер икономът дойде да им донесе вестта, че се е разболяла и най-малката му дъщеря. Имаше вече осем болни. В селото живееха четирийсет души. Между една трета и половината от Европа се беше заразила от чумата и умряла, а господин Гилкрист си мислеше, че цифрите са преувеличени. Една трета означаваше тринайсет души от това село — само още пет нови болни. Дори при петдесет процента щяха да са необходими само още дванайсет души, а всички деца на иконома вече бяха имали контакт с вируса.

Тя ги огледа: най-голямата дъщеря — набита и мургава като баща си, най-малкото момче с фино лице като на майка си, измършавялото бебе. „Всички ще се заразите — помисли си Киврин, — и остават само още осем.“

Тя като че ли вече не чувстваше нищо и дори когато бебето започна да плаче и момичето го взе на коленете си и напъха мръсния си пръст в устенцата му, не го спря.

„Тринайсет — молеше се Киврин. — Най-много двайсет.“

Към писаря също не чувстваше нищо, макар че беше съвсем ясно, че до сутринта ще е мъртъв. Устните и езикът му бяха покрити с кафеникава слуз, а когато кашляше, изплюваше водниста течност, примесена с кръв. Тя го почистваше някак автоматично, без да чувства нищо.

„От недоспиване е — мислеше си тя, — заради това всички сме станали толкова безчувствени.“ Полегна до огъня и се опита да заспи, но не я хващаше сън, нито се чувстваше уморена. „Още осем души — мислеше си тя, правейки безброй сметки. — Майката ще се разболее, а също така и жената и децата на управителя. Остават четирима. Нека нито един от тях да не е Агнес. Или пък Еливис. Или Рош.“

На сутринта Рош намери готвачката паднала в снега пред колибата си — полузамръзнала и храчеща кръв. „Девет“ — каза си Киврин.

Готвачката беше вдовица. Нямаше кой да се грижи за нея, та решиха да я внесат в господарската къща и да я сложат до писаря. За най-голяма изненада и ужас той продължаваше да живее. Кръвоизливите вече се бяха разпространили из цялото тяло, гърдите му бяха осеяни със синкаво-лилави петна, а ръцете и краката му бяха станали почти чисто черни. Страните му се бяха покрили с черна набола брада, която също като че ли беше някакъв симптом, а лицето му под нея ставаше все по-черно.

Роузмунд продължаваше да лежи бледа и безмълвна, на ръба между живота и смъртта, а Еливис се грижеше за нея спокойно и внимателно, сякаш и най-малкото неправилно движение, и най-слабият шум щяха да я хвърлят в лапите на смъртта. Киврин стъпваше на пръсти между дюшеците, а Агнес, която знаеше, че трябва да пази тишина, съвсем излезе от релси.

Хлипаше, висеше на барикадата, молеше Киврин на всеки пет минути да я заведе да си види кученцето или понито, да й даде нещо за ядене, да довърши приказката за непослушното момиче в гората.

— Как свършва де? — виеше тя така, че на Киврин й идеше да заскърца със зъби. — Вълците изяждат ли я?

— Не знам — изсъска Киврин на четвъртия път. — Иди да седнеш при баба си.

Агнес погледна презрително към лейди Имейн, която продължаваше да стои на колене в ъгъла, обърнала гръб на всички.

— Баба не иска да си играе с мен.

— Ами тогава иди да си поиграеш с Мейзри.

Детето се подчини, но така безмилостно започна да измъчва слугинята, че тя накрая си отмъсти и Агнес се върна с викове и писъци, че Мейзри я била ощипала.

— Много добре я разбирам — каза Киврин и ги изпрати и двете на тавана.

След това отиде да види какво става с момчето. Неговото състояние се беше подобрило и то вече седеше в леглото. Когато Киврин се върна в къщата, Мейзри беше заспала и хъркаше.

— Къде е Агнес? — попита Киврин.

Еливис се огледа разсеяно.

— Не знам. Бяха на тавана.

— Мейзри — каза Киврин. — Събуди се. Къде е Агнес?

Мейзри премигна глупаво.

— Не трябваше да я оставяш сама — каза Киврин.

Тя се качи на тавана, но Агнес я нямаше, та се наложи да провери и в моминската стая. И там я нямаше. Върне се при Мейзри и викна:

— Къде е Агнес?

Мейзри я изгледа глупаво и скри ушите си с ръце.

— Точно така — каза Киврин. — Наистина ще те зашлевя, ако не ми кажеш къде е.

Мейзри падна на колене и зарови лице в полите й.

— Къде е? — пак попита Киврин и я вдигна. — Нали трябва да я гледаш. Това е твоя отговорност!

Мейзри зави високо и пронизително, също като животно.

— Престани! — викна Киврин. — Покажи ми накъде е тръгнала! — И я избута към паравана.

— Какво става? — попита Рош, който тъкмо влизаше.

— Агнес — отвърна Киврин. — Трябва да я намерим. Може да е тръгнала из селото.

Рош поклати глава.

— Не я видях там. По-скоро е в някоя от постройките в двора.

— В конюшнята — каза Киврин облекчено. — Казваше, че искала да си види понито.

В конюшнята я нямаше.

— Агнес! — викаше Киврин във вмирисания на тор мрак. — Агнес!

Понито на Агнес зацвили и се опита да излезе от бокса си, а Киврин се зачуди кога ли са го хранили за последен път и къде са се дянали кучетата. Тя надникна в бокса и зад яслите — въобще навсякъде, където можеше да се скрие едно малко момиченце. Или пък да заспи.

„Може да е отишла в плевнята“ — помисли си Киврин и излезе от конюшнята, като закри очите си от светлината. Точно в този момент Рош излизаше от кухнята.

— Намерихте ли я? — попита го Киврин, но той не я чу. Беше се обърнал към портата, сякаш се опитваше да чуе нещо.

Киврин също се ослуша, но не чу нищо.

— Какво има? — попита тя. — Да не би да я чувате да плаче?

— Господарят е — отвърна той и хукна към портата.

„О, не, не Рош!“ — помисли си Киврин и хукна подире му. Беше се спрял и отваряше портата.

— Отец Рош — каза Киврин и в същия момент чу приближаването на кон.

Носеше се към тях в галоп, копитата му отекваха силно по замръзналата земя. Киврин си помисли, че Рош е решил, че се връща господарят на имението. „Мисли си, че съпругът на Еливис най-сетне се е върнал! — А после — стресната от надеждите си: — Това е господин Дануърти!“

Рош вдигна тежкото резе.

„Трябват ни стрептомицин и дезинфектанти, а той трябва да вземе Роузмунд и да я заведе в някоя болница. Трябва да й се направи преливане на кръв.“

Рош бутна портата.

„И ваксина — мислеше си тя като обезумяла. — Хубаво е да вземе таблетките за поемане през устата. Къде е Агнес?“ Трябваше да намери Агнес и да я отведе на безопасно място.

Конят почти беше стигнал до портата.

— Не! — извика тя, но вече беше твърде късно: Рош беше отворил портата.

— Не може да влиза тук! — извика Киврин. — Ще се зарази!

Но конникът вече беше влязъл в двора.

— Гавин е! — каза Рош и черният жребец наистина приличаше на този на Гавин, само дето отгоре му имаше някакво момче. Сигурно беше на годините на Роузмунд, а лицето и дрехите му бяха покрити с кал. Жребецът също беше опръскан с кал и дишаше тежко, а самото момче изглеждаше също толкова изморено. Носът и ушите му бяха почервенели от студа. Понечи да слезе, вперило очи в тях.

— Не трябва да идваш тук — каза му Киврин, като гледаше да изговаря думите бавно, за да не заговори отново на английски от двайсет и първи век. — Чумата вече вилнее из това село.

Момчето я изгледа неразбиращо.

— Синята болест — поясни тя.

— Тя е навсякъде — каза момчето. И се обърна да вземе нещо от торбата зад седлото. — Нося ви вест. — Подаде една кожена кесия на Рош и свещеникът пристъпи напред да я вземе.

— Не! — извика Киврин. — Пусни я на земята! Не трябва да се докосваш до нас!

Момчето извади един кожен свитък от кесията и го хвърли в краката на Рош.

Рош го вдигна от каменните плочи и го разви.

— Какво пише тук? — попита той, а Киврин си помисли: „Ама разбира се, та той не може да чете.“

— Не знам — отвърна момчето. — Изпраща го епископът на Бат. Трябва да го отнеса до всички енории.

— Може ли аз да го прочета? — попита Киврин.

— Може пък да е от господаря — каза Рош. — Може би изпраща вест, че са го задържали.

— Да — каза Киврин, докато го взимаше от ръцете му, но вече знаеше, че не пише това.

Беше на латински, изписано с толкова орнаментирани букви, че едва се четеше, но това нямаше значение. Вече го беше чела. В „Бодлейън“.

— „Заразният мор на тези дни, който се разпространява във всички посоки, е оставил много църкви и други поселения в нашия диоцез без викарии или свещеници, които да се грижат за енориашите“ — почна да чете тя.

Погледна към Рош. „Не. Не и тук. Няма да позволя това де се случи и тук.“

— „Понеже не могат да се намерят свещеници, които да са готови…“ — Свещениците или бяха измрели, или си бяха плюли на петите. Никой не можеше да бъде убеден да ги замести, а хората умираха „без свещенодействието на покаянието“.

Тя продължи да чете, макар че виждаше не черните букви, а избледнелите кафяви, които беше разчитала часове наред в „Бодлейън“. Тогава си беше мислила, че писмото е надуто и абсурдно. „Хората са измирали навсякъде“, беше казала тя на Дануърти високомерно, „а единственото, за което се е притеснявал епископът, е бил църковният протокол!“ Сега обаче, докато го четеше на изтощеното момче й също толкова изтощения отец Рош, самото писмо също звучеше изтощено. И отчаяно.

— „Ако са в предсмъртна агония и не могат да изпълняват задълженията си на свещеници — продължи да чете тя, — трябва да се изповядат един на друг. Подканяме ви с това настоящо писмо, в името на Иисус Христос, да направите точно така.“

Когато свърши да чете, нито момчето, нито отец Рош не казаха нито дума. Тя се зачуди дали момчето си дава сметка какво точно разнася по енориите. Нави свитъка и му го подаде.

— Яздя от три дни — каза момчето уморено. — Не мога ли да си почина тук за малко?

— Опасно е — отговори му Киврин. Беше й жал за него. — Ще ти дадем храна — и за теб, и за коня ти.

Рош се обърна, за да тръгне към кухнята, и в този момент Киврин се сети за Агнес и попита:

— Да си видял едно малко момиченце по пътя? Едно петгодишно дете с червена пелерина и качулка?

— Не — отвърна момчето, — но по пътищата има много хора. Бягат от мора.

Рош излезе от кухнята с един чувал. Киврин тръгна да донесе овес за коня — и в този момент покрай нея се стрелна Еливис.

— Недейте… — извика Киврин, но Еливис вече беше хванала юздата на жребеца.

— Откъде идваш? — попита тя и сграбчи ръкава на момчето. — Да си видял помощника на съпруга ми — Гавин?

Момчето като че ли се изплаши.

— Идвам от Бат с послание от епископа — отвърна то и дръпна юздите. Конят изцвили и удари крака в земята.

— Какво послание? — викна Еливис. — От Гавин ли е?

— Не познавам мъжа, за когото говорите — отвърна момчето.

— Лейди Еливис — каза Киврин и пристъпи към тях.

— Гавин язди черен жребец със седло, обточено със сребърен ширит — продължи Еливис, без да пуска поводите на жребеца. — Замина за Бат да доведе съпруга ми, който свидетелства в един процес на наказателния съд.

— В Бат не отива никой — каза момчето. — Всеки, който все още може, бяга оттам.

Еливис се олюля.

— Няма нито съд, нито закон — каза момчето. — Мъртвите лежат по улиците и всички, които се осмелят дори да ги погледнат, също умират. Разправят, че е дошъл краят на света.

Еливис пусна юздата, обърна се и погледна с надежда Киврин и Рош.

— Ами значи скоро ще си дойдат. Не си ли ги видял по пътя? Той язди черен жребец.

— Има много хора на черни жребци. — Момчето понечи да подкара коня към Рош, но Еливис не помръдна.

Рош му подаде чувала с храна. Момчето се наведе, грабна го и извъртя коня, при което за малко да сгази Еливис, която въобще не се опита да се махне от пътя му.

— Не се връщай при епископа — каза Киврин.

Момчето подръпна поводите, по-изплашено от нея, отколкото от Еливис.

— Тръгни на север — продължи наставленията си тя. — Чумата още не е стигнала дотам.

Момчето пришпори коня и изхвърча от двора.

— Не язди по главните пътища! — извика подире му Киврин. — И недей да говориш с никого.

Еливис не помръдваше.

— Елате — каза й Киврин. — Трябва да намерим Агнес.

— Съпругът ми и Гавин сигурно са отишли първо в Кърси, за да предупредят сър Блоет — каза тя и позволи на Киврин да я отведе обратно в къщата.

Киврин я остави до огъня и отиде да търси в плевнята. Агнес я нямаше, но затова пък откри собствената си пелерина, която беше оставила там на Бъдни вечер. Наметна я и се качи в таванското помещение. После претърси и пивоварната, докато Рош търсеше в другите постройки, но така и не я намериха. Докато бяха разговаряли с вестоносеца, беше задухал силен вятър, който беше донесъл миризмата на сняг.

— Може пък да е в къщата — каза Рош по едно време. — Потърсихте ли навсякъде?

Тя претърси къщата още веднъж. Мейзри все още лежеше и скимтеше там, където я беше оставила, и Киврин едва се сдържа да не я ритне. Попита лейди Имейн, която беше коленичила до стената, дали е виждала Агнес.

Старицата въобще не й обърна внимание, само мърдаше беззвучно устни.

Киврин я разтърси за раменете.

— Видяхте ли я да излиза?

Лейди Имейн се извърна, погледна я и каза:

— Тя е виновна.

— Агнес ли? — попита Киврин вбесена. — Как може да е виновна пък тя!

Имейн поклати глава и посочи слугинята.

— Бог ни наказва за лошотата на Мейзри.

— Агнес я няма, а вече се стъмва — каза Киврин. — Трябва да я намерим. Видяхте ли къде е отишла?

— Виновна е — каза само старицата и се обърна към стената.

Ставаше късно, а и вятърът се усилваше. Киврин изтича навън и излезе на поляната.

Денят приличаше на този, в който беше излязла сама, за да намери мястото на спускането. Вятърът развяваше и омотаваше дрехите й. Някъде далече на североизток се чуваше камбана: биеше съвсем бавно и равномерно, явно за погребение.

Агнес много обичаше камбанарията. Киврин влезе вътре и я повика, макар че виждаше всичко чак до въжето на камбаната. Излезе и загледа колибите. Къде ли можеше да е отишло момиченцето?

Не в колибите, освен ако не й беше станало прекалено студено. Кученцето. Тя беше искала да отиде на гроба му. Киврин не й беше казала, че го е погребала в гората. Агнес й беше казала, че Блеки трябва да бъде погребан в двора на църквата. Киврин хукна натам.

Да, Агнес беше минала оттук. Следите от малките й ботушки вървяха от гроб на гроб, а след това тръгваха към северната част на църквата. Киврин погледна към гората. Ами ако бе отишла там? Никога нямаше да я намерят.

Тя хукна покрай църквата. Следите завиваха и стигаха до вратата. Киврин отвори. Вътре беше съвсем тъмно и дори по-студено, отколкото на двора.

— Агнес! — извика тя.

Отговор не последва, но се чу съвсем тих шум — като от плъх, който притичва да се скрие.

— Агнес? — повтори Киврин и надникна в тъмното зад гробницата и по страничните пътеки. — Тук ли си?

— Киврин? — чу се съвсем тънко гласче.

— Агнес? — потрети Киврин. — Къде си?

Малката беше при статуята на св. Катерина, свита на кълбо в червената си пелеринка. Беше се притиснала към каменните поли на статуята с широко отворени от страх очи. Лицето й беше зачервено и мокро от сълзи.

— Киврин! — извика тя и се хвърли в прегръдката й.

— Агнес, какво правиш тук? — попита Киврин ядосана, но и облекчена. Притисна я към гърдите си. — Къде ли не те търсихме.

Агнес зарови мокрото си личице в шията й.

— Криех се — отвърна тя. — Тръгнахме с Карета да видим Блеки и паднах. — Тя изтри нослето си с ръка. — Виках те и те виках, но ти не дойде.

— Ама аз не знаех къде си, миличко — каза Киврин и я погали по главицата. — Защо си дошла в църквата?

— Криех се от лошия човек.

— Какъв лош човек? — попита Киврин и се намръщи.

В този момент тежката дървена врата на църквата се отвори и Агнес така обви с ръце шията на Киврин, че щеше да я удуши.

— Лошият идва!

— Отец Рош! — извика Киврин. — Намерих я. Тук е. — Вратата се затвори и тя чу стъпките му. — Това е отец Рош — каза тя на Агнес. — Той също те търсеше. Въобще не знаехме къде си.

Детето охлаби малко хватката.

— Мейзри ми каза, че лошият ще дойде да ме вземе.

Рош пристигна задъхан и Агнес отново зарови лице в шията на Киврин.

— Болна ли е? — попита той напрегнато.

— Не мисля — отвърна Киврин. — Обаче е измръзнала. Увийте я в пелерината ми.

Рош отвърза непохватно пелерината на Киврин и я загърна около Агнес.

— Скрих се от лошия — обясни му Агнес, като се извърна в прегръдката на Киврин.

— Какъв лош? — попита Рош.

— Лошият, който ви гонеше в църквата — отвърна детето. — Мейзри каза, че идвал, хващал те и ти давал синята болест.

— Няма лош човек — каза Киврин и си помисли: „Като се приберем, ще й дам да разбере на Мейзри!“

Рош отвори вратата за свещеника. Нахлу слаба синкава светлина.

— Мейзри каза, че той е взел Блеки — каза Агнес. Трепереше. — Мен обаче не ме хвана. Аз се скрих.

Киврин си спомни черното кутре — безжизнено в ръцете й и с кръв около муцунката. Не! Тръгна бързо през снега. Агнес я тресеше, защото беше стояла в леденостудената църква. Усещаше лицето й горещо върху шията си.

„От плача е“ — каза си Киврин и я попита дали я боли главичката.

Агнес не отговори. „Не!“ — мислеше Киврин и вървеше все по-бързо. Рош я следваше по петите. Минаха покрай колибата на иконома и влязоха в двора на господарската къща.

— Не съм ходила в гората — каза Агнес, когато влязоха. — Непослушното момиче обаче е отишло, нали?

— Да — отвърна Киврин и я отнесе до огъня. — Но всичко минало добре. Бащата й я намерил и я отвел у дома. И заживели щастливо. — Тя остави детето на пейката и развърза пелерината му.

— И тя повече никога не отишла в гората — допълни малката.

— Никога — съгласи се Киврин и свали мокрите й ботушки и чорапи. — Трябва да си легнеш — каза тя и разстла пелерината й до огъня. — Сега ще ти донеса топла супа. — Агнес охотно легна и Киврин я загърна с пелерината.

Донесе й супа, но Агнес въобще не пожела да хапне и заспа почти веднага.

— Настинала е — обясни Киврин на Рош и Еливис почти яростно. — Била е навън целия следобед. Настинала е.

След като Рош излезе за вечерната молитва обаче, тя отви Агнес и я опипа под мишниците и в слабините. Дори я обърна по корем, за да провери между плешките, където беше намерила бубона на момчето.

Рош не удари камбаната. Върна се с една завивка, която очевидно беше от неговото легло, сгъна я като дюшече и сложи Агнес върху нея.

Другите камбани биеха за вечерната молитва. И Оксфорд, и Годстоу, и тази от югозапад. Киврин не чуваше обаче двойната камбана на Кърси. Погледна Еливис напрегнато, но Еливис като че ли въобще не слушаше. Гледаше някъде над Роузмунд към паравана.

Камбаните спряха и едва тогава започнаха двете на Кърси. Звучаха много странно, някак приглушено и бавно. Киврин погледна към Рош.

— Това погребален звън ли е?

— Не — отвърна той, обърнал поглед към Агнес. — Днес е свят ден.

Киврин беше загубила всякаква представа за времето. Пратеникът на епископа си беше тръгнал сутринта на Коледа, а същия следобед тя беше открила чумата, след което всичко й приличаше на един безкраен ден. „Четири дни — каза си тя, — оттогава са минали четири дни.“

Беше пожелала да дойде на Коледа, защото по това време имаше толкова много църковни празници, че дори и селяните щяха да знаят коя дата е, а тя просто не можеше да си позволи да пропусне датата на рандевуто. „Гавин отиде да доведе помощ, господин Дануърти — помисли си тя, — а епископът взе всичките коне, а и освен това не знам къде е мястото на спускането.“

Еливис се беше изправила, за да слуша камбаните.

— Това камбаните на Кърси ли са? — обърна се тя към Рош.

— Да — отвърна свещеникът. — Не се страхувайте. Днес е Избиването на младенците.

„Избиването на младенците“ — повтори си Киврин наум и погледна към Агнес. Детето беше заспало и беше спряло да трепери, макар че още беше прекалено горещо.

Готвачката извика нещо и Киврин заобиколи барикадата, за да отиде при нея. Готвачката беше клекнала върху дюшека си и се опитваше да се изправи.

— Трябва да си отида у дома — каза тя.

Киврин я прикотка да си легне и й донесе чаша вода. Кофата беше почти празна, така че тя я взе и излезе да налее вода.

— Кажи на Киврин, че искам да дойде при мен — чу се гласчето на Агнес. Беше седнала върху дюшека си.

Киврин остави кофата.

— Тук съм — каза тя и коленичи до нея. — При теб съм.

Агнес я погледна. Личицето й беше зачервено и изкривено от ярост.

— Лошият ще дойде да ме вземе, ако Киврин не дойде — продължи малката. — Кажи й да дойде веднага.

 

 

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“

(073453–074912)

Пропуснах рандевуто. Загубих всяка представа за датата, защото се грижех за Роузмунд, не можех да намеря Агнес и не знаех къде е мястото на спускането.

Сигурно сте се поболели от притеснение, господин Дануърти. Сигурно сте си помислили, че съм попаднала само на главорези и убийци. Ами, така стана. И сега спипаха и Агнес.

Тя има треска, но без бубони, а освен това нито кашля, нито повръща. Само висока температура. Много висока — въобще не може да ме познае и непрекъснато ме вика. Двамата с Рош се опитахме да я смъкнем със студени компреси, но тя непрестанно се връща.

 

(Пауза)

 

Лейди Имейн се е заразила. Отец Рош я откри тази сутрин на пода в ъгъла й. Може да е изкарала така цялата нощ. През последните две нощи тя отказа да си легне и остана на колене, молейки се на Господ да предпази нея и останалите добродетелни от чумата.

Той обаче не го направи. Тя се е заразила от белодробната. Кашля и повръща слюнка, примесена с кръв.

Въобще не позволява нито на Рош, нито на мен да се грижим за нея.

— Тя е виновна за това — каза веднъж на Рош и ме посочи. — Виж й косата. Тя въобще не е девица. Виж й дрехите.

Дрехите ми в момента са едно момчешко кожено палтенце и кожени панталони, които намерих в един от скриновете на тавана. Роклята ми стана на нищо, когато лейди Имейн повърна отгоре й, а долната си риза трябваше да накъсам за парцали и превръзки.

Рош се опита да даде на Имейн чай от върбова кора, но тя го изплю. След това каза:

— Излъга ни като каза, че е била нападната в гората. Била е изпратена тук, за да ни убие.

Докато говореше, по брадичката й се стичаше кървава слюнка и Рош я избърса.

— Заради болестта си вярвате в тия неща — обясни й той кротко.

— Изпратили са я да ни изтрови — продължаваше Имейн. — Виж как е отровила децата на сина ми. Сега ще се опита да ме отрови и мен, но аз няма да ям и да пия нищо, което ми дава.

— Тихо — каза Рош строго. — Не бива да говорите лоши неща за човека, който иска да ви помогне.

Тя бясно завъртя глава.

— Тя се опитва да ни убие. До един. Трябва да я изгорите. Тя е слугиня на Сатаната.

Никога не го бях виждала вбесен. Сега обаче отново беше заприличал на главорез.

— Не знаете какво говорите — каза той. — Бог я изпрати сред нас, за да ни помага.

Ще ми се това да беше вярно, да можех да им помогна поне малко, но уви, това въобще не е така. Агнес пищи да отида при нея, Роузмунд лежи като поразена от магия, писарят става все по-черен, а аз не мога да направя нищо за никой от тях. Нищичко.

 

(Пауза)

 

Вече цялото семейство на иконома е болно. Най-малкото момче — Лефрик — беше единственият, който имаше бубон, та го доведох тук и цепнах подутината. За другите не мога да направя нищо. Всички до един са с белодробната.

 

(Пауза)

 

Бебето на иконома умря.

 

(Пауза)

 

Камбаните на Кърси бият. Девет удара. За кого ли става въпрос? За пратеника на епископа? За дебелия монах, който помогна да ни отмъкнат конете? Или пък за сър Блоет? Надявам се да е така.

 

(Пауза)

 

Ужасен ден. Днес следобед умряха жената на иконома и момчето, което избяга от мен в деня, когато се опитвах да намеря, мястото на спускането. Икономът копае и двата гроба, макар че земята е така замръзнала, че се чудя как въобще успява да направи нещо. Състоянието и на Роузмунд, и на Лефрик се влошава. Роузмунд почти не може да преглъща, а пулсът й е едва доловим и неравномерен. Агнес не е толкова зле, но не мога да й смъкна температурата. Тази вечер Рош каза молитвата тук.

След началото на молитвата той каза:

— Господи Иисусе, знам, че си изпратил каквато помощ си могъл, но се опасявам, че тя не може да надвие тази черна чума. Твоята света рабиня Катрин твърди, че този ужас е болест, но как е възможно това? Защото не върви от човек на човек, а е навсякъде в едно и също време.

Така е.

 

(Пауза)

 

Управителят Улф умря.

Също и Сиб — дъщеря на иконома.

Джоан — дъщеря на иконома.

Готвачката (не й знам името).

Уолтеф — най-големият син на иконома.

 

(Пауза)

 

Повече от половината от селото вече е заразено. Моля Те, нека Еливис да не се разболява. Нито пък Рош.