Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътуване във времето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doomsday Book, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Кони Уилис. Книга на Страшния съд

Американска, Първо издание

Превод: Мария Думбалакова

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 41

ИК „Бард“ ООД — София, 1998 г.

ISBN: (липсва)

История

  1. — Добавяне

12.

Лейди Имейн не бе повярвала на историята на Киврин за амнезията й. Когато донесе хрътката си — която се оказа малко черно кутре с дълги крака — Агнес каза:

— Това е моята хрътка. — И й подаде палето, стиснала го здраво за тумбестото коремче. — Можете да го погалите. Знаете ли как?

— Да — отвърна Киврин, измъкна го от здравата хватка на Агнес и започна да го гали. — Ти не трябваше ли да си на урок по шиене?

Агнес си взе кученцето и каза:

— Баба отиде да се кара на иконома, а Мейзри се завря в конюшнята. — Тя извъртя палето и го целуна. — И аз дойдох да си поговоря с вас. Баба е много ядосана. Икономът живееше тук в залата с цялото си семейство, когато дойдохме. — Тя целуна кутрето още веднъж. — Баба казва, че жена му го кара да съгрешава.

Баба. Агнес не беше казала „баба“. Английската дума се беше появила чак през осемнайсети век, но преводачът вече правеше големи и неточни скокове, макар че оставяше непокътнато погрешното произнасяне на Катрин, което правеше Агнес, а понякога пък, когато значението беше съвсем ясно от контекста, оставяше празни места. Киврин се надяваше, че подсъзнанието й си знае работата.

— Вие пеюдейка ли сте, лейди Киврин? — попита Агнес.

Подсъзнанието й очевидно не си знаеше работата.

— Какво? — възкликна тя.

Пеюдейка — повтори Агнес. Палето отчаяно се опитваше да се отскубне от ръцете й. — Баба казва, че сте. Казва, че една омъжена жена, която е хукнала да бяга при любовника си, сто на сто ще се направи, че не помни нищо.

Прелюбодейка. Е, това поне беше по-приемливо от френска шпионка. А може би лейди Имейн си мислеше, че Киврин е и двете заедно.

Агнес за пореден път целуна кутрето.

— Баба казва, че нито една дама няма да тръгне да пътува през гората посред зима.

Лейди Имейн беше права, а също и господин Дануърти. Но Киврин все още не беше разбрала къде е мястото на спускането, макар че беше помолила да говори с Гавин, когато лейди Еливис дойде да промие раната на слепоочието й.

— Той отиде да търси злодеите, които са ви нападнали — беше обяснила Еливис, докато слагаше някакъв мехлем на раната й: вонеше на чесън и щипеше ужасно. — Спомняте ли си нещо за тях?

Киврин поклати глава. Надяваше се измислената й амнезия да не завърши с обесването на някой невинен селянин. Не можеше да си позволи да каже: „Не, той не беше сред тях“, ако твърдеше, че не помни нищо.

Може би не трябваше да им казва, че не може да си спомни нищо. Вероятността тези хора да познават семейство Боврие беше много малка, а липсата на каквото и да било обяснение очевидно беше накарала лейди Имейн да се усъмни в нея още повече.

Агнес се опитваше да сложи шапчицата си на главата на кученцето.

— В гората има вълци — каза тя. — Гавин убил един с брадвата си.

— Агнес, Гавин каза ли ти нещо за това как ме е намерил? — попита Киврин.

— Да — каза момиченцето и докато завързваше шапчицата на убийствен възел, добави: — Блеки обича да ми носи шапчицата.

— Май не му харесва много — каза Киврин. — Та къде ме е намерил Гавин?

— В гората — отвърна Агнес. Кутрето се измуши от шапчицата и за малко да се търкулне на пода. Агнес го сложи на леглото и го вдигна за предните лапи. — Блеки може да танцува.

— Дай да го подържа — каза Киврин, за да облекчи съдбата на бедното животинче. — И къде в гората ме е намерил Гавин?

Агнес застана на пръсти, опитвайки се да види палето.

— Блеки спи — прошепна тя.

Кученцето беше заспало, изтощено от грижите й. Киврин го постави до себе си на кожената завивка.

— Мястото, където ме е намерил, далеч ли е оттук?

— Да — отвърна Агнес, но за Киврин беше ясно, че малката си няма никаква представа.

Така нямаше да стигне доникъде. Очевидно Агнес не знаеше нищо. Трябваше да говори с Гавин.

— Гавин върна ли се?

— Да — отвърна малката, докато галеше заспалото пале.

— Искаш ли да говориш с него?

— Да — отговори Киврин.

— А ти наистина ли си пеюдейка?

Много трудно беше да се следват внезапните скокове в диалога с Агнес.

— Не — отвърна Киврин, но веднага се сети, че трябва да е забравила всичко. — Нищичко не помня за това каква съм.

Агнес потупа Блеки.

— Баба казва, че само една пеюдейка може така упорито да иска да говори с Гавин.

Вратата на стаята се отвори и влезе Роузмунд.

— Търсят те навсякъде, тъпачко — каза тя с ръце на кръста.

— Ама аз си говорех с лейди Киврин — рече Агнес и хвърли тревожен поглед към Блеки, почти скрит в самуровата кожа. Очевидно не беше разрешено кучетата да влизат в къщата. Киврин придърпа грубия чаршаф над него, та Роузмунд да не го види.

— Мама казва, че дамата трябва да си почива, та раните й да заздравеят — каза Роузмунд строго. — Ела да кажем на баба, че съм те намерила. — И тя изведе момиченцето от стаята.

Киврин искрено се надяваше, че Агнес няма да каже на лейди Имейн, че отново е поискала да говори с Гавин. Беше си мислила, че си има добро извинение да моли за разговор с него, че ще разберат желанието й да научи нещичко за вещите си и за нападателите. Беше обаче „нечувано“ една неомъжена благородничка през четиринайсети век да „моли упорито“ за разговор с млади мъже.

Еливис можеше да си позволи това, защото тя беше главата на семейството, докато съпругът й отсъстваше, а също така и господарка на Гавин, а лейди Имейн беше майката на господаря му, докато Киврин трябваше да изчака Гавин да й заговори, едва след което можеше да отвърне „с цялата сдържаност, която подхожда на една девица“ „Но аз трябва да говоря с него мислеше си Киврин. — Единствено той знае къде е мястото на спускането.“

Агнес се втурна в галоп в стаята и сграбчи спящото кутре.

— Баба беше много ядосана. Помислила си, че съм паднала в кладенеца — изрече тя набързо и хукна обратно навън.

И без съмнение заради това „баба“ беше зашлевила Мейзри още веднъж. Мейзри вече беше пострадала този ден, задето беше изгубила следите на Агнес, която през това време показваше на Киврин кутийката със сребърната верижка на лейди Имейн. Агнес я беше нарекла „мощеница“ — думичка, която победи преводача от раз. В кутийката, каза Агнес, имало късче от плащаницата на свети Стефан. Мейзри получи от Имейн плесница по пъпчивото си лице, че е позволила на Агнес да пипа реликвата, и за това, че не я е държала под око. Вярно, този път не беше заради това, че я е пуснала в стаята на болната.

Никой не беше кой знае колко загрижен, че момиченцата отиват твърде близо до Киврин и че може да се заразят от нейната болест. Освен това нито Еливис, нито Имейн не вземаха никакви предпазни мерки, докато се грижеха за нея.

Хората на четиринайсети век, разбира се, още не познаваха механизма, по който се предават болестите — вярваха, че всяка болест е закономерна последица от греховете и че епидемиите са наказание от Бога — но пък трябваше да знаят за съществуването на заразата като такава. Лозунгът по време на Черната смърт беше гласял: „Махай се бързо, бягай надалече и остани там дълго“, а карантини бе имало и преди това.

Не и тук обаче. И какво ли щеше да стане, ако малките паднат на легло? Или пък отец Рош?

Той беше останал до нея през цялото време на треската й, беше я докосвал, беше я питал за името й. Тя се намръщи, докато се опитваше да си спомни въпросната нощ. Беше паднала от коня, а след това имаше някакъв огън. Не, това си го беше въобразила по време на бълнуването. А също така и белия кон. Конят на Гавин беше черен.

Бяха минали през гората, след това се бяха спуснали по някакъв склон покрай църква и главорезът беше… нямаше смисъл. Цялата нощ представляваше едно безформено видение, смесица от страховити лица, камбанен звън и пламъци. Дори мястото на спускането беше някак замъглено, неясно. Наоколо имаше дъбове и върби, тя беше седнала облегната на колелото на каретата, защото й се беше завило свят, а главорезът беше… Не, главореза си го беше измислила. Както и белия кон. Може би дори си беше измислила и църквата.

Трябваше да попита Гавин къде е мястото на спускането, но в никакъв случай в присъствието на лейди Имейн, която я беше взела за пеюдейка. Трябваше да се възстанови, да събере достатъчно сили, че да може да стане от леглото, да прекоси залата, да стигне до конюшнята и да намери Гавин, за да може да говори с него насаме. Трябваше да оздравее.

Вече се чувстваше малко по-добре, макар че все още не можеше да стига до гърнето без чужда помощ. Световъртежът беше изчезнал, треската също, но задъхването си стоеше непокътнато. Хората около нея явно също си даваха сметка, че тя укрепва. Бяха я оставили сама през по-голямата част от предобеда, а по някое време Еливис беше дошла само колкото да я намаже със зловонния мехлем. „И да ме накара да си потърся белята, като я питам за Гавин“ — помисли си Киврин.

Опита се да не се притеснява за това, което й бе казала Агнес, или пък защо антивирусните ваксини не си бяха свършили работата, за да може да се съсредоточи върху подобряването на състоянието си. През целия следобед при нея не дойде никой и тя го прекара в упражнения да сяда в леглото и да спуска краката си отстрани. Когато по някое време се появи Мейзри с една лоена свещ, за да й помогне да се добере до гърнето, Киврин успя да се върне до леглото съвсем сама.

През нощта застудя и когато на сутринта Агнес дойде да я види, тя беше облечена в червена пелерина с качулка от много дебела кожа, а на ръцете си имаше бели кожени ръкавици с един пръст.

— Искаш ли да ми видиш сребърната закопчалка? Даде ми я сър Блоет. Ще ти я донеса утре. Днес не мога да дойда, защото ще ходим да режем бъдника.

— Бъдника ли? — възкликна Киврин със зле прикрита тревога. Празничното дърво по традиция се отсичаше на двайсет и четвърти, а сега трябваше да е седемнайсети. Дали не беше разбрала погрешно думите на лейди Имейн?

— Да — отвърна Агнес. — Когато сме си у дома, го правим чак на Бъдни вечер, но май наближава буря и баба пожела да идем да го донесем, докато времето е още хубаво.

Наближава буря? Как щеше да разпознае мястото на спускането, ако паднеше дебел сняг? Каретата и сандъците й бяха все още там, но ако навалеше повече от няколко сантиметра, въобще нямаше да се ориентира по пътя.

— Всички ли ще ходите за бъдника? — попита Киврин.

— Не. Отец Рош помоли мама да се погрижи за един болен ратай и тя отиде там.

Това обясняваше защо Имейн се правеше на тиранин, тормозеше Мейзри и иконома и обвиняваше Киврин в прелюбодейство.

— Баба ти ще идва ли с вас?

— Да — отвърна Агнес. — Аз ще яздя моето си пони.

— А Роузмунд ще дойде ли?

— Да.

— А икономът?

— Да бе — отвърна малката нетърпеливо. — Цялото село ще ходи.

— А Гавин?

— Нее — отговори тя, сякаш това се разбираше от само себе си. — Трябва да отида до конюшнята, за да се сбогувам с Блеки. — И тя изхвърча навън.

Лейди Имейн щеше да ходи, както и икономът, а лейди Еливис щеше да се грижи за някакъв болен ратай. А Гавин щеше да остане поради някаква причина, която беше очевидна за малката, но не и за Киврин. Може би беше заминал с Еливис. Ако обаче не беше заминал, ако беше останал, за да охранява имението, тя щеше да успее да говори с него насаме.

Мейзри очевидно също щеше да замине. Когато донесе закуската на Киврин, тя беше с грубо кафяво наметало, а около краката й имаше омотани разнищени парчета плат. Тя помогна на Киврин да се добере до гърнето, след това го изнесе и като се върна, донесе мангал, пълен догоре с тлеещи въглени. Движеше се с много повече бързина и сръчност, отколкото обикновено.

Киврин почака един час след като Мейзри си тръгна, докато не се увери, че не е останал никой в къщата, след което стана, приближи се до каменната пейка до прозореца и дръпна ленената завеса. От това положение не виждаше нищо освен клони и тъмносиво небе, а въздухът беше дори по-студен от този в стаята. Тя се покатери на пейката.

Намираше се точно над двора. Той беше съвсем безлюден, а голямата дървена порта зееше широко отворена. Каменните плочи по двора, както и ниските сламени покриви на сградите около него, изглеждаха влажни. Тя провря ръка през прозореца, защото се уплаши, че вече е започнало да вали, но не усети никаква влага. Слезе от пейката, като се придържаше към леденостудените камъни, и се дотътри до мангала.

От него не идеше почти никаква топлина. Киврин кръстоса ръце на гърдите си, потръпвайки в тънката си нощница. Какво ли бяха направили с дрехите й? През Средновековието дрехите бяха закачани на специални прътове до леглото, но в тази стая нямаше нито прътове, нито куки по стените.

Намери дрехите в раклата до леглото, сгънати прилежно. Извади ги с чувство на облекчение, че и ботушките й са там, след което поседна върху раклата, за да си поеме дъх.

„Трябва да говоря с Гавин още тази сутрин — мислеше си тя, като се молеше тялото й да издържи на подобно нечовешко усилие. — Сега е единственият момент, в който в къщата няма никого. Освен това скоро ще завали сняг.“

Започна да се облича. Опитваше се да седи колкото се може повече, облягаше се на таблите на леглото, докато си обуваше чорапите и ботушите. След това се върна в леглото. „Ще си почина мъничко — каза си тя, — само докато се постопля“ — и веднага заспа дълбоко.

Събуди се от биенето на камбана. Звукът идеше далеч от югозапад — същият, който беше чула при спускането. Предишният ден камбаната беше била непрестанно, а когато накрая беше спряла, Еливис беше отишла до прозореца и беше останала там известно време, сякаш се опитваше да види какво точно става. Светлината от прозореца беше по-слаба, но само защото облаците бяха станали по-гъсти и надвиснали. Киврин си облече пелерината и отвори вратата. Стълбите бяха изключително стръмни, бяха иззидани до едната стена на салона и нямаха никакъв парапет. Агнес беше извадила късмет, че само си беше ожулила коляното. Можеше направо да полети с главата надолу към каменния под. Киврин се подпря с ръка на стената и поспря по средата на стъпалата, за да си почине. Междувременно огледа залата.

Наистина беше тук. Наистина бе 1320 година. Огнището в средата на помещението проблясваше с мъждикавото червено на тлеещите въглени. От отвора на комина над него и от високите тесни прозорци нахлуваше съвсем слаба светлина, така че по-голямата част от помещението беше в сянка.

Киврин не помръдваше от мястото си, вторачила се в задимения мрак, за да разбере дали в залата има някой. Високият трон с множеството си издълбани орнаменти по облегалката за гърба и тези за ръцете, беше поставен пред отсрещната стена, а до него беше и този на лейди Еливис — малко по-нисък и с не толкова богата украса. На стената зад тях бяха окачени множество гоблени, а в края й имаше някаква стълба, която водеше нагоре, може би към нещо като таванско помещение. До другите стени имаше широки пейки и тежки дървени маси, а на стената точно под стълбата се виждаше и една по-тясна пейка. Пейката за бедняците. А стената зад нея представляваше параван.

Киврин слезе по останалите стъпала и се приближи на пръсти до паравана. Под краката й се чуваше хрущящият звук от множеството изпопадали от лоените свещи парчета, разпръснати по целия под. Параванът всъщност представляваше преграда, нещо като вътрешна стена, която спираше течението от вратата.

Понякога параваните оформяха цяло отделно помещение с подобни на сандъци легла от двете страни, но зад този имаше само тесен коридор, по чиито стени се виждаха куки за окачване на пелерините. В момента нямаше никакви пелерини. Много добре, значи всички бяха заминали.

Вратата беше отворена. Точно до нея бяха оставени чифт мръсни ботуши, дървено ведро и количката на Агнес. Киврин спря в малкото антре, за да си поеме дъх. Щеше й се да може да поседне за момент, но само погледна внимателно навън и излезе.

В затворения вътрешен двор нямаше никого. Земята беше покрита с що-годе обработени жълтеникави каменни плочи, но точно в средата на двора, където се виждаше корито за животни, издълбано от корубата на дърво, мястото беше потънало в кал. Навсякъде се виждаха следи от копита и човешки крака, а също и няколко локвички кафеникава вода. От една от тях пиеше вода някаква проскубана кокошка, която въобще не обръщаше внимание на нищо около себе си. Кокошките по това време се бяха отглеждали само за яйца. Основните пернати, които се бяха използвали за храна през четиринайсети век, бяха гълъбите и гургулиците.

А гълъбарникът се виждаше точно до портата. Сградата със сламения покрив до него по всяка вероятност беше кухнята, а останалите, по-малки постройки сигурно бяха складовите помещения. От другата страна на двора се виждаше конюшнята с типичните си широки врати. След нея имаше тесен промеждутък, отвъд който пък се виждаше голямата каменна плевня.

Киврин се отправи най-напред към конюшнята. Палето на Агнес изскочи да я посрещне: подскачаше на тромавите си крачета и скимтеше от радост. Наложи се да го избута вътре и да затвори масивната дървена врата. Очевидно Гавин не беше в конюшнята. Нямаше го и в плевнята, нито пък в кухнята и по-малките постройки, най-голямата от които се оказа пивоварна. Агнес беше казала, че той няма да ходи с цялото шествие да сече бъдника, сякаш оставането му беше най-естественото нещо на света, и Киврин беше предположила, че той трябва да остане, за да охранява къщата. Сега обаче се зачуди дали не е заминал заедно с Еливис при болния ратай.

Ако бе станало така, трябваше да тръгне да търси мястото на спускането сама. Но и дума не можеше да става, че ще успее да яхне кон при цялото си изтощение, а ако все пак някак успееше да го направи, беше твърде замаяна, за да се задържи отгоре му. А също и да тръгне да търси мястото на спускането. „Не мога обаче да се откажа — рече си тя. — В момента няма никого, а скоро ще завали сняг.“

Погледна към портата, а след това и към пролуката между плевнята и конюшнята. Накъде трябваше да тръгне? Бяха слезли по някакъв склон, а после бяха минали покрай някаква църква. Беше чула камбана. Не си спомняше нито портата, нито самия двор, но това беше най-вероятният път, по който бяха пристигнали.

Тръгна по калдъръма, при което кокошката побягна с щуро крякане към прикритието на кладенеца. Киврин погледна по пътя, който тръгваше от портата. Там, където той пресичаше някакво малко поточе, имаше дървено мостче, а по-нататък пътят завиваше на юг и се скриваше в гората. Нямаше обаче никакъв хълм, нито църква, никакво село, никакъв белег, че евентуално това е посоката към мястото на спускането.

Трябваше да има църква. Докато се беше борила с болестта си, Киврин беше чула камбаната. Тя се върна в двора и отново мина по калната пътека. Пътеката минаваше покрай ограда от плет, зад който се виждаха две омърляни прасета, а след това продължаваше и покрай нужника с типичната му воня. Зави зад нужника и пред очите й се ширна поляна.

Село все пак имаше. Имаше и църква, в края на поляната, точно така както си я спомняше Киврин, а зад нея се виждаше и въпросният склон, по който се бяха спуснали.

Поляната въобще не приличаше на поляна. Беше някакво разровено поле с колиби от едната страна и поточе с върби по брега — от другата. На малкото останала трева обаче пасеше някаква крава, а една коза беше завързана за голям гол дъб. По отсамния край сред купи слама и купчини тор бяха разпръснати колибите. Колкото по-надалеч стигаше погледът, толкова по-малки и безформени ставаха те, но дори най-близката до господарската къща — която би трябвало да е на иконома — не беше нищо повече от обикновена сиромашка колиба. Беше доста по-малка, мърлява и схлупена от илюстрациите във видеофилмите по история. Единствено църквата изглеждаше така, както беше предполагала Киврин.

Камбанарията беше отделена от нея, между самата църква и поляната. Очевидно беше построена по-късно от църквата с норманските й прозорци със закръглени арки и посивял камък. Беше висока и закръглена, а камъкът й толкова светъл, че чак златист.

Покрай църквата и камбанарията минаваше път, не по-широк от този, който Киврин беше видяла до мястото на спускането. Изкачваше се по склона и се скриваше сред дърветата.

„Това е пътят, по който дойдохме“ — рече си Киврин и тръгна през поляната, но щом излезе от завета на плевнята, силният вятър се стовари върху й. Минаваше през пелерината, сякаш нея въобще я нямаше, и направо пронизваше гърдите й. Тя се загърна още по-добре, притисна ръка към гърдите си и продължи напред.

Камбаната на югозапад отново започна да бие. Киврин се чудеше какво означава това. Еливис и Имейн бяха говорили на тази тема, но преди Киврин да беше започнала да разбира речта им, а когато предния ден камбаната отново се беше обадила, Еливис с нищо не показа, че я е чула. Може би имаше нещо общо с коледните пости. Киврин знаеше, че камбаните трябва да бият при здрач на Бъдни вечер, а след това в продължение на един час точно преди полунощ. Може би по време на постите биеха и по друго време.

Пътят беше кален и набразден. Киврин започна да усеща болката в гърдите съвсем осезаемо, но продължи да върви, като се опитваше да се движи с бърза крачка. Отвъд полето се виждаше някакво движение. Сигурно бяха селяните, които се връщаха с бъдника или пък прибираха животните. Не можеше да види чак дотам. Струваше й се, че там вече вали сняг. Трябваше да побърза.

Вятърът омотаваше пелерината около краката й и гонеше сухите листа. Кравата се махна от зеленото петно с приведена глава и се скри на завет сред колибите. Които всъщност не можеха да бъдат никакъв заслон. Изглеждаха съвсем малко по-високи от Киврин и приличаха на купчини съчки, събрани на едно място и забучени в земята. Как ли устояваха на напора на вятъра?

Камбаната продължаваше да бие с бавен и равномерен ритъм и Киврин си даде сметка, че е намалила темпото си, за да върви в такт с нея. Не трябваше да го прави. Трябваше да побърза. Всеки момент можеше да завали сняг. Ускорената крачка обаче така изостри болката в гръдния й кош, че тя се закашля, спря и се преви от спазмите.

Нямаше да успее. „Не ставай глупава — каза си тя, — трябва да намериш мястото. Болна си. Трябва да се върнеш у дома. Опитай се да стигнеш до църквата и там ще си починеш.“

Тръгна пак, полагайки максимални усилия да не кашля, но това въобще не помагаше. Изобщо не можеше да си поеме дъх. Нямаше да успее да се добере до църквата, камо ли до мястото на спускането. „Трябва да успееш — изкрещя тя на себе си в схватката си с болката. — Трябва да се стегнеш и ще успееш.“

Спря отново, присвита от болка. Допреди малко се беше притеснявала, че някой селянин може да излезе от колибите, но в този момент се молеше това да стане, за да й помогнат да се върне в господарската къща. Но всички бяха излезли на ледения вятър, за да отрежат бъдника или да приберат животните от полето. Тя погледна към нивите. Далечните силуети, които беше видяла там, бяха изчезнали.

Зад първата колиба имаше няколко разпръснати порутени заслона, в които тя се надяваше, че не живее никой, и сигурно наистина беше така. Сигурно бяха някакви помощни помещения — краварници и хамбари, — а отвъд тях беше църквата. „Може би трябва да вървя по-бавно“ — каза си тя и пое към църквата. Гърдите пак я прерязаха и тя залитна. Не биваше да припада. Никой не знаеше къде е.

Обърна се и погледна към господарската къща. Нямаше да успее да се добере дотам. Трябваше да седне, но по калния мек път нямаше къде. Лейди Еливис се грижеше в този момент за болния ратай, лейди Имейн, децата и цялото село пък бяха отишли в гората. „Никой си няма представа къде се намирам.“

Вятърът се усилваше все повече и вече почти я поваляше. Трябваше да се опита да се върне, но нямаше сили. Дори да стои права й костваше неимоверни усилия. Трябваше да се скрие някъде.

Колибата беше оградена с плет от преплетени клони. Беше нисък, стигаше едва до коляното й и не можеше да спре котка, камо ли овцете и кравите, заради които всъщност беше направен. Само на дворната врата имаше няколко подпори, високи до кръста, и Киврин се облегна с облекчение на една от тях и извика:

— Ей! Има ли някой?

Колибата беше само на няколко крачки и ако вътре имаше хора, нямаше как да не я чуят. Киврин вдигна кожената бримка, която придържаше вратата затворена, влезе и почука на ниската, скована от дъски врата.

Не последва никакъв отговор, но Киврин и без това не беше очаквала.

— Има ли някой? — извика тя отново, без дори да си прави труда да изчаква превода, и се опита да вдигне дървеното резе, поставено напречно на вратата. Оказа се обаче прекалено тежко. Тя се опита да го изхлузи настрани, но не успя и в това. Колибата изглеждаше така, сякаш вятърът ще я понесе всеки миг, а тя не можеше дори да отвори вратата й! Трябваше да каже на господин Дануърти, че колибите през Средновековието въобще не са били толкова паянтови. Тя се облегна на вратата с ръка на гърдите.

Зад нея се чу някакъв шум и тя се обърна, готова да изрече: „Съжалявам, че нахълтах в къщата ви“. Беше обаче кравата, която се беше подпряла небрежно на оградата и я гледаше.

Щеше да се наложи да се върне до господарската къща. Реши да използва портата за опора, увери се, че я е затворила и е сложила кожената бримка, после се подпря и на кокалестия гръб на кравата. Кравата направи с нея няколко крачки, сякаш си беше помислила, че Киврин ще я вкара вътре, за да я издои, но след това си тръгна.

Вратата на един от заслоните, където не можеше да се предположи, че живее някой, се отвори и оттам излезе едно босоного момче и спря. Гледаше я изплашено.

Киврин се опита да се поизправи.

— Моля… — каза тя: едва си поемаше дъх, — мога ли… да си почина за малко… в дома ви?

Момчето се опули глупаво срещу нея, долната му челюст увисна. Беше отвратително слабо — ръцете и краката му бяха като клечки.

— Моля те… изтичай и кажи на някого… да дойде. Кажи им, че съм болна.

„И той може да бяга толкова, колкото и аз“ — помисли си тя още докато изричаше думите. Краката на момчето бяха посинели от студ. Устата му беше напукана, а по бузите и горната устна имаше засъхнали петна кръв, вероятно от носа. „Скорбут — помисли си Киврин. — Още по-зле е и от мен.“ Но въпреки това извика отново:

— Бягай в господарската къща и им кажи да дойдат.

Момчето се прекръсти с напуканата си костелива ръка и каза:

Глосалон извиза чрестотон юбласт пелня. — И отстъпи назад, за да се подпре на колибата.

О, не! Момчето не разбираше какво му казва.

— Моля те, помогни ми — каза тя и момчето като че ли започна да разбира. Направи една крачка към нея, след което изведнъж хукна към църквата.

— Чакай! — извика Киврин.

То се стрелна покрай кравата и се скри зад колибата. Киврин огледа жилището. Всъщност постройката трудно можеше да бъде наречена така. Повече приличаше на купа сено — между прътовете бе напъхана трева и слама, а вратата представляваше нещо като рогозка от пръчки, вързани една за друга с възчерно въже — да я духнеш, ще падне. Момчето я беше оставило отворена. Киврин прекрачи прага и влезе.

Вътре беше толкова тъмно и задимено, че не се виждаше нищо. Вонеше ужасно. Като в конюшня. Даже и по-зле от конюшня. Към миризмата се прибавяше и тази на пушек, плесен и отвратителната воня на плъхове. Киврин трябваше да се наведе почти до земята, за да мине през ниската врата, а когато се изправи, главата й опря в тавана.

В колибата нямаше нищо, на което можеше да се седне, ако това въобще можеше да се нарече колиба. По целия под имаше разпилени чували и разни инструменти, сякаш наистина беше склад, и нямаше никакви мебели с изключение на една разкривена маса. Върху масата обаче имаше дървена копанка и комат хляб, а в средата на помещението, на единственото по-разчистено място, в плитко изкопана дупка гореше слаб огън.

Очевидно точно това беше източникът на дима. Точно над огъня имаше дупка за проветряване, но вятърът, който нахлуваше в колибата от всички посоки, го разпръсваше навсякъде. Киврин се разкашля и разбра, че е направила ужасна грешка. С всеки спазъм имаше усещането, че гръдният й кош ще се разпадне на части.

Стиснала зъби, за да не кашля, тя се отпусна на един чувал, като първо се подпря на копието до него, а след това и на паянтовата стена. Щом седна, се почувства по-добре, макар че беше толкова студено, че виждаше дъха си. А как ли вонеше тук през лятото? Киврин се загърна в пелерината, като в одеяло, взе някакъв косер и разрови слабия огън. Пламъците се понадигнаха и стана малко по-светло. В едната страна на колибата имаше нисък навес, може би място за кон, защото беше отделен с ограда, още по-ниска и от външната. Пламъците не осветяваха колибата достатъчно, че Киврин да може да види какво има под навеса, но чуваше оттам някакво тътрене.

Вероятно беше прасе, макар че по това време всички прасета вече трябваше да са заклани. А може да беше и коза, отглеждана за мляко. Киврин разрови пак огъня, за да освети ъгъла под навеса малко повече.

Не, странният звук идваше от отсам оградката, от една голяма клетка с куполообразен покрив. С гладките си метални пречки, с вратичката си с филигранна изработка, с пипнатата отвсякъде дръжка клетката беше съвсем не на място в мръсната колиба. А в нея имаше… плъх, който премигваше срещу светлината.

Беше приклекнал и с предните си, подобни на човешки ръце лапи беше хванал парче сирене, което очевидно го беше изкушило да загуби свободата си. Седеше и гледаше Киврин втренчено. По пода на клетката се виждаха още няколко натрошени окаляни парчета сирене. „Повече храна, отколкото в цялата колиба“ — помисли си Киврин, която не смееше да помръдне върху чувала. Човек би си помислил, че в тази колиба няма нищо, което би се харесало на един плъх.

Тя, разбира се, вече беше виждала плъх — в книгите по история на психологията, а също и когато й бяха правили тестове за най-различни фобии по време на първата й година като студентка, но не точно такъв. Никой, поне в Англия, не беше виждал подобен плъх през последните петдесет години. Всъщност животното беше доста красиво, с лъскава като коприна черна козина, не много по-голям от белите опитни плъхове в курса по история на психологията и по-малък от кафявия плъх, с който я бяха тествали.

Освен това изглеждаше доста по-чист от кафявия. Последният беше изглеждал точно като онези, които обитават канализациите, подземните тунели и шахтите, откъдето без съмнение го бяха взели. Имаше прашна, сплъстена кафява козина и дълга, отвратително оголена опашка. Когато беше започнала да се занимава със Средновековието, Киврин не можеше да разбере как по онова време хората бяха търпели тия отвратителни същества в плевните си, да не говорим за къщите. Дори самата мисъл за тях я изпълваше с погнуса. Този плъх обаче всъщност изглеждаше доста чистичък с черните си очички и лъскавото си черно кожухче. Далеч по-чист от Мейзри и по всяка вероятност доста по-интелигентен. И съвсем безобиден, поне външно.

Сякаш в синхрон с мислите й, животинчето си ръфна грациозно от сиренето.

— Не си съвсем безобиден обаче — каза му Киврин. — Ти си олицетворение на бедствието през Средновековието.

Плъхът пусна сиренето и направи крачка напред. Мустачките му потрепваха. Хвана се за две от пречките с розовите си лапки и я погледна подкупващо.

— Знаеш, че не мога да те пусна — рече Киврин, а ушите на плъха потрепнаха така, сякаш я беше разбрал. — Храниш се с безценното жито, пренасяш зарази по храната, развъждаш бълхи и след около двайсет и осем години ти и приятелчетата ти ще затриете половин Европа. Точно за такива като теб трябва да се тревожи лейди Имейн, а не за някакви си френски шпиони и неграмотни свещеници. — Плъхът я гледаше. — Много ми се ще да те пусна, но не мога. Черната смърт е била нещо страховито. Убила е половината население на Европа. Ако те пусна, потомците ти могат даже да влошат ситуацията.

Плъхът пусна пречките и се замята из клетката.

— Ако можех, щях да те пусна — каза Киврин. Огънят беше почти изгаснал. Киврин отново побутна въглените с косера, но вече беше останала само пепел. Вратата, която тя беше оставила отворена с надеждата, че момчето ще доведе някого, се затръшна от вятъра и колибата потъна в пълен мрак.

„Въобще няма да знаят къде да ме намерят“ — помисли си Киврин, макар и да знаеше, че още дори не са започнали да я търсят. Всички си мислеха, че си е в стаята на горния етаж, заспала дълбоко. Лейди Имейн дори нямаше да провери как е, докато не дойдеше време да й занесе вечерята. Щяха да започнат да я търсят едва след вечерната молитва, а дотогава щеше да е паднал пълен мрак.

В колибата беше съвсем тихо. Вятърът беше престанал. Киврин вече не чуваше и плъха. Една съчка пропука в огъня и по мръсния под се разхвърчаха искри.

„Никой не знае къде съм — помисли си Киврин и постави ръка на гърдите си, сякаш някой я беше пробол. — Никой не знае къде съм. Включително и господин Дануърти.“

Разбира се, че не беше така. Лейди Еливис можеше да се е върнала и да се е качила горе, за да я намаже с мехлема, лейди Имейн можеше да е изпратила Мейзри вкъщи, момчето можеше да е хукнало да доведе мъжете от полето и те щяха да са тук след минутка. А и дори да разберяха, че я няма едва след вечернята, имаха факли и свещи, а пък родителите на момчето със скорбута щяха да се върнат, за да вечерят, щяха да я намерят в колибата си и щяха да доведат някого от господарската къща. „Каквото и да стане — рече си тя, — не си съвсем сама.“ И се поуспокои.

Обаче все пак беше съвсем сама. Беше се опитала да се убеди, че не е, че някакви данни по екраните на мрежата са подсказали на Гилкрист и Монтоя за наличието на нещо нередно, че господин Дануърти е накарал Бадри да провери всичко поне няколко пъти, че по някакъв начин са разбрали какво се е случило и държат мрежата отворена дори в този момент. Обаче не беше така. Колегите й знаеха за местонахождението й точно толкова, колкото Агнес и лейди Еливис. Мислеха си, че е в Скендгейт в пълна безопасност, че проучва Средновековието, че знае отлично мястото на спускането, а записващото й устройство е вече наполовина пълно с наблюденията й над странните обичаи и сеитбообращението. Щяха да си дадат сметка, че е изчезнала, едва когато отвореха мрежата — след две седмици.

— А дотогава ще бъде тъмно — каза Киврин.

Седеше неподвижно и гледаше огъня. Вече почти всичко беше изтляло, а не се виждаше нищо, което можеше да използва за подпалка. Зачуди се дали момчето е останало вкъщи, за да поддържа огъня, и ако беше така, какво щяха да използват довечера.

Беше съвсем сама, огънят гаснеше и никой не знаеше къде е изчезнала с изключение на плъха, който скоро щеше да унищожи половин Европа. Киврин се изправи — отново си блъсна главата в ниския таван — отвори вратата на колибата и излезе.

По полето все още не се виждаше никой. Вятърът беше утихнал и равномерният звън на камбаната от югозапад се чуваше съвсем ясно. По сивото небе се носеха редки снежинки. Малкото възвишение, на което се намираше църквата, беше замъглено от завесата им. Киврин тръгна към църквата.

Започна да бие още една камбана. Намираше се малко по на юг и малко по-близо, но тонът беше малко по-висок и по-металически, което означаваше, че е по-малка. Тя също биеше равномерно, но с един такт след другата и звучеше като нейно ехо.

— Киврин! Лейди Киврин! — чу се гласчето на Агнес. — Къде сте? — Тя притича до Киврин, личицето й беше зачервено от студа или пък от вълнение. — Търсихме ви навсякъде. — После се обърна и извика: — Намерих я! Намерих я!

— Не си я намерила ти! — чу се гласът на Роузмунд. — Всички я видяхме. — Тя бързаше пред лейди Имейн и Мейзри, която се беше загърнала с раздърпаното си наметало. Ушите й бяха яркочервени. Изглеждаше доста намръщена, което вероятно означаваше, че бяха набедили нея за изчезването на Киврин или пък си мислеше, че тепърва ще я набедят, или пък просто й беше студено. Лейди Имейн беше ядосана.

— Да, ама вие не се сетихте, че е Киврин! — извика Агнес и хукна отново към Киврин. — Казахте, че не сте сигурни, че е тя. Аз я намерих.

Роузмунд не й обърна никакво внимание, а хвана Киврин за ръката и разтревожено попита:

— Какво се е случило? Защо сте станали от леглото? Гавин се качил в стаята да ви каже нещо и видял, че ви няма.

„Гавин — помисли си Киврин със сетни сили. — Гавин, който може да ми каже къде е мястото на спускането, а мен ме е нямало…“

— Да, дошъл да ви каже, че не е намерил никакви следи от нападателите ви и че…

Приближи се лейди Имейн.

— Къде бяхте тръгнали? — попита тя, но въпросът й беше по-скоро обвинение.

— Загубих се на връщане — отвърна Киврин, за да спечели малко време, през което да измисли някакво обяснение защо е тръгнала да обикаля селото.

— Излязохте да се видите с някого ли? — запита лейди Имейн и това вече си беше чисто обвинение.

— Как може да излезе, за да се среща с някого? — възкликна Роузмунд. — Та тя не познава никого тук, а и не си спомня нищо от миналото си.

— Тръгнах да търся мястото, където съм била намерена — отговори Киврин, като се опитваше да не се обляга на Роузмунд. — Помислих си, че като видя нещата си, може и да…

— Да си спомните нещо — каза Роузмунд. — Но…

— Не е било необходимо да рискувате здравето си — каза лейди Имейн. — Гавин е докарал всичко.

— Всичко ли? — попита Киврин.

— Да — отвърна Роузмунд. — И каретата ви, и всичките сандъци.

Втората камбана престана да бие, но първата продължи сама — равномерно и бавно, а това беше сигурен знак, че бие за погребение. Звучеше като погребване на всяка надежда. Гавин беше донесъл всичко в къщата.

— Не е хубаво да държим лейди Катрин На тоя студ — намеси се Роузмунд. Звучеше досущ като майка си. — Да не забравяме, че е болна. Трябва веднага да я заведем на топло, защото иначе ще настине.

„Вече съм настинала“ — помисли си Киврин. Гавин беше докарал всичко в къщата, всички следи, които можеха да й покажат точното място на спускането. Дори и каретата.

— Мейзри, ти си виновна — каза лейди Имейн и избута Мейзри напред, за да подхване Киврин. — Не трябваше да я оставяш сама.

Киврин се отдръпна от мърлявата Мейзри.

— Можете ли да вървите? — попита Роузмунд, приведена под тежестта на Киврин. — Да доведем ли кобилата?

— Не — отвърна Киврин. Мисълта, че ще я върнат на някаква кранта като избягал затворник, й беше противна. — Не — повтори тя, — мога да вървя.

Наложи се да се облегне на ръката на Роузмунд, както и на мръсното рамо на Мейзри. После бавно тръгнаха покрай колибите, покрай дома на иконома, покрай любопитните прасета, докато накрая влязоха в двора на господарската къща. Върху каменните плочи пред плевнята лежеше голям ясенов пън, разклонените му коренища вече побеляваха от снега.

— Ще се затрие с подобно поведение — каза лейди Имейн и направи знак на Мейзри да отвори вратата. — Без съмнение ще има нов пристъп.

Киврин се сети за клетката на плъха. „Трябваше да го пусна — помисли си Киврин — нищо, че е заплаха за всички. Трябваше да го пусна.“

Лейди Имейн махна на Мейзри и тя се приближи, за да подхване отново Киврин.

— Не — почти извика Киврин, отскубна се и от нейната ръка, и от тази на Роузмунд и се запъти съвсем сама към вратата и мрака на къщата.

 

 

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“
(005982–013198)

18 декември, 1320 година (стар стил). Мисля, че имам пневмония. Излязох и се опитах да намеря мястото на спускането, но не успях. Сега страдам от повторен пристъп на болестта. При всяко поемане на дъх имам силен бодеж под ребрата, а когато кашлям — което на практика означава през цялото време — имам усещането, че всичко вътре в мен се разкъсва на парчета. Преди малко се опитах да седна в леглото и незабавно плувнах в пот, а освен това температурата ми май отново се качи. Имам всичките симптоми, които според доктор Ааренс са характерни за пневмонията.

Лейди Еливис още не се е върнала. Лейди Имейн ми сложи на гърдите някаква ужасно смрадлива лапа, след което изпрати да повикат жената на иконома. Първо си помислих, че иска „да й се поскара“, че е завзела къщата със семейството си, но когато жената пристигна с шестмесечното си бебе на ръце, лейди Имейн каза:

— От раните са се повредили белите й дробове.

Жената на иконома разгледа слепоочието ми, после излезе и се върна без бебето и с паница отвратително горчива отвара. Сигурно вътре е имало върбова кора или нещо такова, защото температурата ми спадна почти веднага, а ребрата не ме болят така непоносимо.

Жената на иконома е нисичка и слабичка, с остри черти и пепеляворуса коса. Струва ми се, че лейди Имейн може да има право като казва, че точно тя „кара иконома да съгрешава“. Дойде при мен облечена в обшита с кожа рокля, чиито ръкави бяха толкова дълги, че стигаха почти до земята. Бебето й беше увито във фино изтъкано вълнено одеялце. Самата тя говори със странно сливане на думите, което, мисля, идва от опитите й да имитира речта на лейди Имейн.

Зародишът на средната класа — както би казал господин Латимър, — новобогаташите, които чакат шанса си. Той ще дойде трийсетина години по-късно, когато Черната смърт ще се развилнее и ще затрие една трета от благородниците.

— Това ли е дамата, открита в гората? — обърна се тя към лейди Имейн. В поведението й нямаше и следа от „подобаващо благоприличие“. Тя се усмихна на Имейн като на стара приятелка и се приближи до леглото ми.

— Да — отвърна лейди Имейн, като успя да вкара в тази единствена сричка и нетърпеливост, и презрение, и пълна антипатия.

Жената на иконома сякаш въобще не забеляза това. Тя се приближи до леглото, но бързо отстъпи назад — първият човек, който показа някакъв знак, че се страхува да не съм заразна.

— Има ли (еди-каква си) треска? — преводачът не разбра думата, а аз също не можах да я чуя заради странното произношение на жената. Флоронна? Флорентинна?

— Има рана на главата — отвърна рязко Имейн. — Това е засегнало и дробовете й.

Жената на иконома кимна.

— Отец Рош ни каза как двамата с Гавин са я открили в гората.

Имейн замръзна при фамилиарната употреба на името на Гавин, а жената на иконома със сигурност усети това, защото побърза да излезе, за да направи отварата. Дори направи реверанс на лейди Имейн преди да си тръгне.

След като Имейн си тръгна, Роузмунд дойде да поседи при мен — мисля, че са я назначили да ме пази, за да не избягам пак — и я попитах дали е вярно, че отец Рош е бил с Гавин, когато са ме намерили.

— Не — отвърна тя. — Гавин срещнал отец Рош, докато ви водил насам, и ви оставил на неговите грижи, за да се върне и да потърси нападателите ви. След като обаче не открил нищо, двамата с отец Рош ви докарали тук. Не се тревожете за това. Гавин донесе всичките ви вещи.

Не си спомням отец Рош да е бил там. Помня го само когато вече бях на легло. Ако обаче това, което ми каза Роузмунд, е вярно, и ако Гавин и отецът са се срещнали недалече от мястото на спускането, може би и той ще може да ми помогне да го намеря.

 

(Пауза)

 

От известно време разсъждавам върху думите на лейди Имейн, че раната на главата ми е повредила и белите ми дробове. Мисля, че никой около мен не си дава сметка, че съм болна. Пускат двете момиченца да влизат при мен, когато си поискат, а и никой като че ли не се притеснява ни най-малко, може би с изключение на жената на иконома. Обаче щом лейди Имейн й каза, че са „повредени дробовете“ ми, тя се приближи към леглото без никакво колебание.

Все пак тя явно се тревожи за възможността да съм заразна, а когато попитах Роузмунд защо не е отишла с майка си при болния ратай, тя отвърна с тон, който означаваше, че нещата са ясни от само себе си:

— Мама ми забрани. Ратаят е болен.

Мисля, че според тях аз не страдам от никаква болест. Нямам никакви симптоми — пъпки от шарка или някакъв обрив — и си мисля, че отдават високата ми температура и бълнуването на раните ми. Раните често са се инфектирали, а освен това не са били редки и случаите на отравяне на кръвта.

А и никой от тях още не се е заразил. Вече минаха пет дни, а ако става въпрос за вирус, инкубационният период е само от дванайсет до четирийсет и осем часа. Доктор Ааренс ми беше казала, че най-заразният период е преди да са се появили каквито и да било симптоми, така че може и да не съм била вече толкова заразна, когато децата започнаха да идват при мен. А може и да страдам от нещо, което всички вече са преболедували и имат имунитет. Жената попита дали съм имала флорентинна? Флантинна треска, а господин Гилкрист е убеден, че през 1320 година е имало епидемия от инфлуенца. Може би съм се заразила точно от това.

Сега е следобед. Роузмунд седи на пейката до прозореца и бродира парче лен с тъмночервен вълнен конец, а Блеки спи до мен. От известно време си мисля колко бяхте прав, господин Дануърти. Въобще не бях подготвена, всичко е съвсем различно от това, което очаквах, че ще намеря тук. Не бяхте прав обаче когато казвахте, че не е като в приказка.

Накъдето и да погледна, виждам все неща от приказките: червената пелерина с качулка на Агнес, клетката на плъха, паниците с каша, селските колиби от слама и пръчки, които някой вълк може да събори, без дори да се напъва.

Камбанарията прилича на тази, в която е бил затворен Рапунцел, а сведена над бродерията си, с тъмната си коса, бялата си шапчица и червени бузки, Роузмунд е досущ като Снежанка.

 

(Пауза)

 

Мисля, че треската ми се връща. Усещам миризмата на дим в стаята си. Лейди Имейн се моли, коленичила до леглото ми с часослова си в ръка. Роузмунд ми каза, че отново са повикали жената на иконома. Лейди Имейн я ненавижда. Трябва да съм доста тежко болна, за да се е съгласила да я извикат отново. Чудя се дали ще повикат и свещеника. Ако това стане, трябва да го попитам дали знае мястото, на което ме е намерил Гавин. Започва да ми става адски топло. Сега вече въобще не се чувствам като в приказка. Свещеника го викат само когато някой е в агония, а според Статистиката през четиринайсети век седемдесет и двама на всеки сто души са умирали от пневмония. Надявам се отчето да дойде скоро, за да ми каже къде е мястото на спускането и да ми подържи ръката.