Серия
Размяната (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Changeling, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 20 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Корекция
Mandor (2007)
Допълнителна корекция
hammster (2013)

Издание:

РАЗМЯНАТА. 1997. Изд. Пан, София. Биб. Фантастика и фентъзи, No.2. Роман. Превод: [от англ.] Светлана КОМОГОРОВА-КОМО [Changeling / Roger ZELAZNY]. Формат: 16/15/58. Страници: 224. Цена: 2500.00 лв. ISBN: 954-657-135-0.


Книгата се посвещава на Девин

Първа глава

Когато видя стария Мор да куцука към фургона, където се беше събрала по-голямата част от обсадилата го войска, господарят на Рондовал осъзна, че е наближил краят на неговото царуване.

Денят бързо избледняваше под буреносните облаци. Постоянно ръмеше студен дъжд, а гръмотевиците се приближаваха с всеки удар, с всеки ослепителен блясък на светкавица. Но Дет Морсън, застанал на главната тераса на крепостта Рондовал, все още не беше готов да се оттегли. Той изтри лице в черния шал и прокара ръка през косата си — бяла като скреж, проблясваща на светлината на светкавиците, освен широката черна ивица, която започваше от челото му и завършваше при основата на тила.

Дет Морсън измъкна изящно изработения скиптър от колана си и с две ръце го вдигна малко над очите, на една ръка разстояние пред себе си. Дишаше дълбоко, говореше тихо. Рожденият белег във формата на дракон от вътрешната страна на дясната му китка запулсира.

Ниско долу една блестяща черта прекоси пътя на атакуващите, от нея израснаха пламъци и се люшнаха към тях. Хората се дръпнаха назад, но стрелците кентаври не отстъпиха от позициите и изпратиха облак стрели. Вихри ги разхвърляха във всички посоки. Дет се засмя. С вдигнат скиптър той запя бойната си песен. Във въздуха, по земята и под нея неговите грифони, василиски, демони и дракони се подготвиха за последна атака.

Старият Мор вдигна жезъла си и пламъците започнаха да намаляват. Дет поклати глава — как само се пропиляваха таланти! Извиси глас и земята потрепери. Василиските напуснаха леговищата си и се втурнаха за да вкаменяват с поглед враговете му. Харпиите се кълбяха над тях, пищяха и ги разсичаха на парчета с острите си нокти. Върколаците се насочиха към техните флангове. Високо горе по скалите драконите чуха мощния му глас и разпериха крила…

Но ето че пламъците умряха и харпиите бяха пронизани от копията на кентаврите, василиските — окъпани в чистата светлина, която се излъчваше от жезъла на Мор — се претърколиха и загинаха, стиснали очи, а драконите — най-интелигентните от всички — бавно-бавно се спуснаха от хълмовете и избегнаха прекия сблъсък с ордата, която вече възстановяваше предимството си. Дет разбра, че късметът се е обърнал, че неговите лешояди са се върнали у дома и историята го е сгащила в ъгъла. Нямаше начин да използва силата си, за да се избави от стария Мор, наблюдаващ ей оттам всеки магически ход. А колкото до материалните порти на Рондовал, те вече бяха блокирани от обсадата.

Той поклати глава и свали скиптъра. Нямаше да има преговори, нямаше да има възможност да се предаде достойно — или дори не чак толкова достойно. Те искаха главата му. Внезапно го обзе предчувствие за остра анемия.

С проклятие Дет Морсън хвърли последен поглед към атакуващите и се отдръпна от терасата. Все още разполагаше с малко време, през което да постави в ред делата и да се подготви за последния миг. Отхвърли идеята да изиграе враговете си, като се самоубие. Твърде недостойно бе. По-добре да вземе неколцина от тях със себе си.

Той изтръска дъждовните капки от наметалото си и забърза надолу към приемната зала. Щеше да ги посрещне на приземния етаж.

Гърмът проехтя почти над главата му. Във всеки прозорец, покрай който минаваше, припламваха светлини.

Лейди Лидия, господарка на Рондовал, с разпусната и развята зад нея смолиста коса, зави зад ъгъла и видя как сянката се плъзна в нишата до вратата. Произнесе мигом заклинание, което обхвана и повечето нечовеци, които вероятно се разхождаха из тези зали, и продължи по коридора.

Щом излезе на открито, се огледа и веднага разбра защо заклинанието й не беше имало абсолютно никакъв ефект. Сблъска се с Миша ръкавичка, крадеца — дребен, мургав човек, облечен в черни дрехи и кожа. До този миг бе смятала, че е заключен на сигурно място в килия под двореца. Той бързо изпъна гръб и усмихнато се поклони.

— Очарован съм да срещна милейди в коридора.

— Как се измъкна? — попита тя.

— Трудно — отвърна той. — Хитри ключалки правят по тези места.

— Изглежда — тя въздъхна и притисна още по-силно до себе си малко вързопче — си успял да се измъкнеш точно навреме, за да докажеш, че си неуловим. Враговете ни вече блъскат по главната врата. Може би точно в този миг минават през нея.

— Значи затова бил целият този шум — рече той. — В такъв случай бихте ли ме отвели до най-близкия таен изход за бягство?

— Страхувам се, че всички са блокирани.

— Жалко — намръщи се той. — Тогава ще бъде ли неучтиво от моя страна да попитам вие накъде сте се разбързали с… О-хо!

С бързо тайнствено движение Лейди Лидия беше опърлила върховете на пръстите му, протегнати към малкото вързопче.

— Бързам към кулата — заяви тя — с надеждата, че ще мога да призова някой дракон да ме отведе оттук — ако все още има дракони наоколо. Те обаче не вземат охотно непознати, така че страхувам се, няма какво да дириш там. Аз… съжалявам.

— Вървете — усмихна се той. — Бързайте! Аз мога да се погрижа за себе си. Винаги съм го правил.

Той се поклони, а лейди Лидия кимна и забърза напред. Смучейки пръстите си, Миша ръкавичка се обърна обратно натам, откъдето току-що бе дошъл. Планът му вече се беше оформил и той трябваше да побърза.

Когато Лидия приближи края на коридора, замъкът започна да се тресе. Докато изкачваше стълбите, прозорецът на площадката над нея се пръсна и през него се заизлива дъждът. Щом стигна до втория етаж и тръгна към витата стълба, водеща към кулата, страшен гръмотевичен трясък заглуши зловещия скърцащ звук на стените. Нищо неподозираща, тя продължи напред.

Изкачи се до средата на стълбата и почувства, че кулата се клати. Стените се напукаха. Отгоре й се посипаха прах и хоросан. Кулата бавно започна да се накланя…

Лейди Лидия рязко смъкна наметалото от раменете си и го уви около вързопчето, обърна се и се втурна надолу — натам, откъдето беше дошла.

Наклонът на стълбата се промени. Вече чуваше ревящите и стържещи звуци навсякъде около себе си. Част от тавана поддаде пред нея и вътре нахлу вода. С крайчеца на очите си Лейди Лидия видя как входната врата отзад бавно се плъзга нагоре. Без да се колебае, тя се обърна и хвърли вързопчето в открилата се пролука.

Светът се продъни под нея.

 

 

Когато войската на Джанет Клей нахлу в главната зала на Рондовал през телата на неговите мрачни защитници, от един страничен проход внезапно се появи лорд Дет с обтегнат лък в ръце. Звънна стрела и мина през бронята, гръдната кост и сърцето на Джанет, като го събори в следата на собствените му стъпки. Владетелят на Рондовал хвърли лъка настрани и измъкна скиптъра от широкия си колан. Завъртя го в бавен кръг над главата си и нашествениците усетиха как някаква невидима сила ги отблъсква назад.

Една фигура от тълпата се раздвижи и излезе напред. Разбира се, беше Мор. Жезълът му, пръскащ светлина, се въртеше като огнено колело в ръцете му.

— Намесата ти е неуместна, старче — изръмжа Дет. — Това не е твоя битка.

— Вече стана моя — отговори Мор. — Ти наруши Равновесието.

— Хайде де! Равновесието е било нарушено още преди хиляди години в правилната посока.

Мор поклати глава. Жезълът се въртеше все по-бързо и по-бързо пред лицето му и сякаш вече той изобщо не го държеше.

— Страхувам се от реакцията, която може би вече си предизвикал — каза той. — Да не говорим за това, което може да се случи, ако ти бъде позволено да продължиш.

— Тогава битката е само между нас двамата — рече Дет, свали бавно скиптъра надолу и го насочи към него.

— Не е ли било винаги така? — попита Мор.

Господарят на Рондовал се поколеба само миг. След това каза:

— Предполагам, че си прав. Но тогава нека изпати собствената ти глава!

Скиптърът пламна и от него се стрелна острие от бляскава червена светлина. Старият Мор се наведе напред и то със страшна сила се удари о щита, в който се беше превърнал неговият въртящ се жезъл. Светлината се отрази нагоре и се блъсна в тавана.

С рев, заглушаващ гръмотевичния, огромни парчета се откъснаха от зидарията и се стовариха върху господаря на Рондовал, смазвайки и погребвайки го за миг.

Мор се изправи. Въртенето на огненото колело се забави и то се превърна отново в жезъл. Старецът тежко се облегна на него.

Когато ехото в залата замря, заглъхнаха и последните следи от битката. Бурята също стихна, светкавиците й намаляха, гръмотевиците замлъкнаха.

Ардел, един от лейтенантите на Джанет, бавно се придвижи напред и спря, взирайки се в купчината отломъци.

— Свърши — каза той след малко. — Ние победихме…

— Така изглежда — отвърна Мор.

— Наоколо все още има някои от враговете, с които трябва да се справим.

Мор кимна.

— … А драконите? А другите му демонски слуги?

— Те сега са объркани — меко каза Мор. — Аз ще се оправя с тях.

— Добре. Ние… Какъв е този шум?

Известно време се вслушваха.

— Може да е някой номер — каза един от сержантите, на име Маракас.

— Избери си отряд! Върви и разбери! И незабавно ми докладвай!

 

 

Миша ръкавичка се сви зад гоблена, близо до витата стълба, която водеше към тъмните подземия надолу. Неговият план беше да се върне в килията си и да се скрие вътре. Един затворник на Дет сигурно би бил единственият човек там, към когото щяха да се отнесат добре. Вече почти бе успял да се добере до целта си, когато вратата поддаде, нашествениците нахлуха и се проведе магическият дуел. Той бе наблюдавал всичко през една дупчица в гоблена.

Сега, когато вниманието на всеки един бе насочено нанякъде, беше идеалното време за него да се изплъзне и да се промъкне надолу. Само че… любопитството му също бе възбудено. Зачака.

Отрядът скоро се върна. Лицето на сержант Маракас беше изопнато — той сковано носеше на ръце вързопа на лейди Лидия, откъдето се подаваха подутите от рев очички на бебе.

— Без съмнение Дет е смятал да го принесе в жертва по време на някой от страшните си обреди, за да осигури победата — предположи той.

Ардел се наведе напред и го разгледа. Вдигна тъничката дясна ръка и я обърна с дланта нагоре.

— Не. То носи семейния белег на силата — вижте дракона от вътрешната страна на дясната китка — посочи лейтенантът. — То е потомък на самия Дет.

— О…

Ардел погледна към Мор. Но старецът се бе втренчил в бебето, забравил за всичко останало.

— Какво да правя с него, сър? — попита Маракас.

Ардел прехапа устни.

— Този белег — промълви той — означава, че неговата съдба е да стане магьосник. Той е и сигурен знак за разпознаване. Няма значение какво ще бъде казано на детето, докато расте, но рано или късно то ще научи истината. Ако това се случи, на тебе би ли ти харесало да се срещнеш с магьосник, който знае, че си взел участие в смъртта на баща му и в разрушаването на неговия дом?

— Разбирам какво намекваш…

— Така че ще е най-добре да се отървем от бебето.

Сержантът се огледа. След това попита:

— Ами ако предположим, че го изпратим в някоя далечна страна, където никой никога не е чувал за Дома на Рондовал?

— … И където някой ден може да мине пътник, който знае какво е станало? Не. В много отношения тази несигурност ще бъде по-лоша от сигурността на проклятието. Не виждам никакъв изход за малкото. Бъди бърз и милозлив.

— Сър, не можем ли просто да отсечем ръката? По-добре е, отколкото да умре.

— Силата ще си остане в него — въздъхна Ардел — с ръка или без ръка. А и тук днес има твърде много свидетели. Историята ще започне да се разказва и това ще добави и нова болка. Не. Ако на тебе не ти стиска да го направиш лично, все трябва да има някой в тези редици, който…

— Чакайте!

Бе заговорил старият Мор. Той се отърси като някой, който току-що се е събудил, и се приближи към тях.

— Може да се намери начин — каза той, — начин да оставим детето живо и да сме сигурни, че вашите страхове никога няма да се сбъднат.

Той се протегна и докосна тъничката ръчичка.

— Какво предлагате? — попита го Ардел.

— Преди хиляди години — започна Мор — ние имахме огромни градове и мощни машини, както и силни магии…

— Чувал съм ги тези истории — прекъсна го Ардел. — Но как ще ни помогнат те сега?

— Те са нещо повече от обикновени истории. Катаклизмът е истина. След него ние запазихме магията и изхвърлихме по-голямата част от останалото. Сега всичко това прилича на легенда, но и до днес ние имаме предубеждения спрямо неестествените технически неща.

— Разбира се. Това са…

— Остави ме да довърша! Когато става дума за толкова сериозно решение като това, симетрията на вселената изисква то да се развива по два пътя. Съществува и друг свят, много подобен на нашия, където са отхвърлили магията и са запазили другото. Там и ние, и пътят, по който сме тръгнали, са само част от легендите.

— Къде е този свят?

Мор се усмихна.

— В противоположната точка на музиката на нашата сфера — каза той. — Само един такт по-нататък. Точно зад ъгъла, зад който никой не завива. Още едно разклонение на светещата пътека.

— Магьоснически приказки! Това как ще ни послужи? Може ли някой да отиде до този друг свят?

— Аз мога.

— О! Тогава…

— Да. Ако порасне на такова място, детето ще си има своя живот, а силата му няма да има особено значение. Тя ще бъде обяснена, рационализирана и отстранена. Детето ще си намери друго място в живота, каквото тук никой не познава и никога няма да разбере, никога няма да предположи какво се е случило.

— Чудесно. Направете го тогава, щом милостта може да бъде толкова лесна.

— Все пак си има цена.

— Какво искате да кажете?

— Законът на симетрията, за който говорих — той трябва да бъде удовлетворен, ако тази размяна е за постоянно: камък за камък, дърво за дърво…

— А детенце? Да не би да се опитвате да кажете, че ако отнесете това бебе там, трябва да донесете някое от техните деца тук?

— Да.

— А какво ще правим с него?

Сержант Маракас прочисти гърло.

— Моята Мел и аз съвсем наскоро загубихме едно детенце — обади се той. — Може би…

Ардел се усмихна леко и кимна.

— Тогава наистина е евтино. Нека го направим.

С върха на ботуша си и с кимване Ардел посочи падналия скиптър на Дет.

— А какво ще правим с жезъла на магьосника? Не е ли опасен? — попита той.

Мор кимна, наведе се бавно и го вдигна от мястото, където беше паднал. Започна да го дърпа и да го извива, мърморейки си.

— Да — каза той най-накрая, след като беше успял да го раздели на три части. — Той не може да бъде разрушен, но ако успея да запратя всеки отломък в ъгловите точки на великия Магически триъгълник, вероятно той никога няма да се преобрази отново. Ала със сигурност това ще бъде трудно.

— Тогава ще го направите ли?

— Да.

В този момент Миша ръкавичка се промъкна зад гоблена и се спусна надолу по стълбите. След това изчака, сдържайки дъха си и вслушвайки се за предупредителен вик. Нищо не се случи. Той забърза.

Щом достигна мрака в подножието на голямото стълбище, зави надясно, измина няколко крачки и спря. Това, което му се изпречи, не бяха точно коридори, а по-скоро естествени тунели. Дали по-рано не бе дошъл по онзи, точно отдясно? Или беше по другия, който завиваше наблизо? Когато бягаше от килията не бе забелязал, че тук, в съседство, има два…

Отгоре се чу шум. Той избра отвора най-вдясно и се гмурна напред. Беше толкова тъмно, колкото и преди, но след двадесет крачки тунелът правеше остър завой надясно. Не си го спомняше. Ала не можеше да се върне назад, ако някой наистина го гонеше. А и отпред се виждаше мъничка светлинка…

В един алков гореше и пушеше мангал с дървени въглища. Вързоп съчки лежеше на пода близо до него. Крадецът запали огниво от мангала и го задуха, докато се разгоря пламък. Малко след това в ръката му блесна факел. Взе със себе си още няколко съчки и продължи по тунела.

Стигна до разклонение. Левият път изглеждаше малко по-широк, по-приканващ. Тръгна по него. След малко стигна до ново разклонение. Този път зави надясно.

Постепенно забеляза, че пътят се спуска надолу и му се стори, че усеща слабо течение. Последваха нови три разклонения и стигна до декорирана в меден цвят стая. Бе започнал да отбелязва избрания път с въглен близо до дясната стена. Наклонът стана по-стръмен, тунелът зави и се разшири. Все по-малко и по-малко приличаше на коридор.

Когато спря, за да запали следващия факел, той забеляза, че е вървял много по-дълго, отколкото преди. Но все още се страхуваше да се върне натам, откъдето беше дошъл. Още стотина крачки, реши той, няма да навредят.

И когато ги измина, спря пред отвора на голяма, топла пещера. Лъхна го особен мирис — не можеше да го определи. Вдигна факела високо над главата си, но най-далечният край на празното помещение остана скрит в сенките. Още стотина крачки, каза си той…

По-късно, когато вече бе решил да не рискува с по нататъшни дирения, а да следва пътя си и да се възползва от всеки шанс, чу да приижда страшна врява. Осъзнаваше, че не може нито да се остави на милостта на събратята си и да се опита да им обясни в какво положение е попаднал, нито да се скрие и да угаси светлината. Имаше опит със своите събратя — затова се огледа за някоя скрита ниша.

 

 

Тази нощ слугите на Рондовал бяха преследвани из разрушения замък и избити до крак. Мор, с помощта на жезъла и волята си, омагьоса драконите и другите страшилища, твърде трудни за убиване, и ги вкара в големите пещери под крепостта. След това потопи всичко живо вътре във вековен сън и запечата пещерите.

Оставаше му най-великата задача и тя — той го знаеше — щеше да бъде меко казано трудна.

Втора глава