Клифърд Саймък
Времето е най-простото нещо (1)

1.

Най-сетне човекът склони да признае, че е изолиран от космоса. Подозираше го още от деня, в който Ван Алън откри радиационните пояси, които обгръщаха Земята, и хората в Минесота използваха балони, за да уловят слънчевите протони. Но човекът беше мечтал толкова дълго, че дори в този момент не можеше да се откаже от мечтата си, без поне да опита.

Той опита и продължаваше да опитва дори когато астронавтите умираха и доказваха невъзможността на опитите. Човекът беше твърде крехък за космоса. Умираше твърде лесно. Смъртта му настъпваше или в резултат на първичната радиация, излъчвана от Слънцето, или на вторичната, която се зараждаше в металните корпуси на космическите кораби.

В края на краищата човекът разбра, че мечтата му се е провалила, и всеки път, когато погледнеше към звездите, изпитваше горчивина и разочарование. Още повече, че звездите сега изглеждаха по-далеч отвсякога.

След много години и множество полети в небето човекът най-сетне се предаде.

И се отказа.

Имаше по-добър начин.