Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътуване във времето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doomsday Book, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Кони Уилис. Книга на Страшния съд

Американска, Първо издание

Превод: Мария Думбалакова

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 41

ИК „Бард“ ООД — София, 1998 г.

ISBN: (липсва)

История

  1. — Добавяне

5.

Карантина, разбира се! Лекарят, изпратен да доведе Монтоя, всичките въпроси на Мери за Пакистан и всички те затворени в тази изолирана, обзаведена с най-необходимото стая, чиято врата се охраняваше от сестрата. Разбира се.

— „Салвин“ става ли? За американките де? — попита Финч.

— Полицията каза ли защо е тази каран… — Дануърти спря, защото Гилкрист го гледаше. Все пак от мястото, където се намираше, Гилкрист не можеше да види човека на екрана, Латимър се суетеше около чайника и се опитваше да отвори един пакет захар, а лекарката беше заспала. — Казаха ли ви защо се вземат тези предпазни мерки?

— Не, сър. Казаха само, че се отнася за Оксфорд и околностите му. За подробности трябвало да се обърнем към Националното здравеопазване.

— Свърза ли се с тях?

— Не, сър. Опитвам, но не мога. Всички линии са заети. Американките се опитват да се свържат с Ели, за да отменят концерта, но линиите са направо задръстени.

Оксфорд и околностите му. Това означаваше, че са спрели и метрото и свръхбързия влак до Лондон, освен че са затворили всички пътища. Нищо чудно, че телефонните линии бяха пренатоварени.

— Преди колко време стана това? Кога тръгнахте за Ифли?

— Малко след три, сър. Оттогава се опитвам да се свържа с вас, да ви открия по някакъв начин, но си казах, че вече знаете за случилото се. Позвъних в амбулаторията, а после започнах да се обаждам във всички болници.

„Нямаше начин да знам“ — помисли си Дануърти. Опита се да си припомни при какви условия се обявява карантина. Според първоначалния закон това ставаше във всеки случай на „неидентифицирана болест или подозрения за зараза“, но законът беше променен веднага след първата истерия около Пандемията, след което бе допълван и променян толкова пъти, че Дануърти им загуби точните следи.

Знаеше обаче със сигурност, че преди няколко години в него имаше „абсолютна идентификация на опасна инфекциозна болест“, защото във вестниците се беше вдигнало много шум когато треската „ласа“ беше върлувала безнаказано из едно градче в Испания цели три седмици. Местните лекари не бяха проверили типа на вируса и след цялата врява се стигна до заключението, че в закона трябва да се запишат по-строги мерки, но той нямаше представа дали са минали на четенията на законодателните органи.

— Значи да им намеря стаи в „Салвин“, сър? — попита Финч.

— Да. Всъщност, не. Засега ги настани в общежитията. Могат да си упражняват музиката или каквото там правят. Намери документите на Бадри и се обади тук. Ако всички линии са заети, използвай този номер. Дори доктор Ааренс да я няма, аз ще съм тук. И намери Бейсингейм, това е най-важното. На американките можеш да им намериш стаи по-късно.

— Много са разтревожени, сър.

„И аз съм разтревожен“ — помисли си Дануърти.

— Кажи им, че ще разбера каквото мога за цялата работа и ще ви се обадя. — И той остана загледан в екрана, макар че образът изчезна.

— Нямаш търпение да осведомиш Бейсингейм, че според теб Медиевистиката се е провалила, нали? — изсумтя Гилкрист. — Въпреки че точно твоят технолог изложи на опасност това спускане с пристрастието си към наркотици. За последното можеш да си сигурен, че ще уведомя Бейсингейм още щом се върне.

Дануърти погледна часовника си. Беше четири и половина. Финч каза, че са ги спрели малко след три. Час и половина. През последните години в Оксфорд беше имало само две временни карантини. Едната беше заради алергичната реакция към някаква инжекция, а другата беше съвсем фалшива — някаква ученичка се беше пошегувала. И двете бяха свалени веднага след като излязоха резултатите от кръвните проби, което отне по-малко от четвърт час. Мери беше взела кръвни проби в линейката. Дануърти беше видял как лекарят подава епруветките на служителя от болницата, когато пристигнаха. Бяха имали достатъчно време да обработят резултатите.

— Сигурен съм, че господин Бейсингейм много ще се зарадва когато разбере, че именно поради грешка от ваша страна вашият технолог не е бил проверен за наркотици и това е изложило операцията на риск — каза Гилкрист.

Дануърти трябваше да се усети, че симптомите са като от инфекция: ниското кръвно налягане на Бадри, затрудненото дишане, високата температура. В линейката Мери дори беше казала, че сигурно става въпрос за някаква инфекция щом има толкова висока температура, но той си беше помислил, че говори за локална инфекция — възпалени сливици или апандисит. А и каква болест би могло да бъде? Едрата шарка и тифът бяха унищожени още през двайсети век, а детският паралич — през този. Бактериите нямаха никакви шансове за оцеляване срещу действието на антителата, а антивирусните ваксини си вършеха работата толкова добре, че вече никои не хващаше дори настинка.

— Изглежда ми толкова странно, че след всичкия шум за предпазните мерки, които Медиевистиката не взимала, вие не сте си мръднали и пръста да проверите технолога си за употребата на наркотици — продължаваше Гилкрист.

Сигурно беше някаква болест от Третия свят. Мери беше задала куп въпроси за това дали Бадри е ходил някъде извън Англия, за пакистанските роднини. Пакистан обаче не беше в Третия свят, а Бадри не би могъл да напусне Кралството без цяла поредица от ваксини. Освен това не беше излизал извън Европейския съюз. Като се изключеше теренното проучване в Унгария, той беше изкарал целия семестър в Англия.

— Все пак бих искал да използвам телефона — каза Гилкрист. — Напълно съм съгласен, че Бейсингейм е необходим тук, за да вземе нещата в свои ръце.

Дануърти, който продължаваше да държи апарата, премигна изненадано.

— Да не би да искаш да ми попречиш да се обадя на Бейсингейм? — попита Гилкрист.

— Какво става? — попита Латимър и се изправи, сякаш си бе помислил, че Дануърти всеки момент ще скочи срещу Гилкрист. — Какъв е проблемът?

— Бадри не се дрогира — каза Дануърти. — Болен е.

— Не мога да разбера откъде си сигурен, преди да си видял изследванията — отвърна Гилкрист, без да сваля поглед от телефона.

— Наложена ни е карантина — каза Дануърти. — Става въпрос за някаква инфекциозна болест.

— За вирус — каза Мери от вратата. — Още не сме навързали нещата, но предварителните тестове го идентифицират като вирусна инфекция.

Беше разкопчала палтото си и то се вееше зад нея като пелерината на Киврин. Носеше един лабораторен поднос, отрупан с разни уреди и хартиени пакети.

— Тестовете показват, че по всяка вероятност става въпрос за миксовирус — каза тя и остави подноса върху една от крайните масички. — Симптомите на Бадри свидетелстват точно за това: силна треска, дезориентация, главоболие. Определено не става въпрос за ретровирус или пикорнавирус, което е много добре. Ще мине обаче още известно време преди да направим пълна идентификационна картина.

Тя издърпа два стола до масичката и седна на единия.

— Осведомихме Световния център по грипозни заболявания в Лондон и изпратихме проби за идентифициране и класифициране. Докато не разберем за какво точно става въпрос, сме наложили пълна карантина, както се изисква от Закона за здравеопазването в случаите на вероятна епидемична обстановка. — И тя извади чифт импрегнирани ръкавици.

— Епидемия! — възкликна Гилкрист и погледна яростно Дануърти, сякаш той бе организирал карантината, за да дискредитира факултета по медиевистика.

— Вероятна епидемична обстановка — поправи го Мери, докато отваряше най-различни пакети. — Засега епидемия няма. Бадри е единственият случай. По електронната връзка направихме проверка за цялото кралство, при което се установи, че няма друг случай със симптомите на Бадри, което също е добра новина.

— Как е възможно да има вирусна инфекция? — възкликна Гилкрист, без да сваля очи от Дануърти. — Предполагам, че господин Дануърти не си е направил труда да провери и това.

— Бадри е нает от университета — отговори Мери. — Трябва да е минал през стандартните физически и антивирусни тестове в началото на семестъра.

— А вие не знаете ли? — попита Гилкрист.

— Офисът на регистратора е затворен за Коледа — отвърна тя. — Не мога да се свържа със самия регистратор, а освен това не мога да получа достъп до досието на Бадри, без да знам номера на здравната му осигуровка.

— Изпратих моя секретар до канцеларията, за да провери дали имаме разпечатки от архивите на университета — намеси се Дануърти. — Би трябвало да получим поне номера му.

— Добре — каза Мери. — Ще можем да кажем много повече за вируса, с който си имаме работа, ако знаем какви антивирусни ваксини са му сложени и преди колко време. Възможно е да е показвал анормални реакции към нещо, а освен това има вероятност да е пропуснал някоя сезонна ваксинация. Знаеш ли случайно какво е вероизповеданието му? Дали е нов индус?

Дануърти поклати глава.

— Принадлежи към англиканската църква — каза той с пълното съзнание накъде бие Мери. Новите индуси вярваха, че животът е свещен във всичките си форми, включително вирусите, и отказваха да им се бият каквито и да било ваксини. Университетът им даваше право да изповядват каквато си искат религия, но не им позволяваше да живеят на територията му. — Бадри мина през всички тестове в началото на семестъра и получи разрешително. Без него никой нямаше да го пусне да работи на мрежата.

Мери кимна в знак, че и тя е стигнала до същото заключение.

— Както вече казах, много е вероятно да става въпрос за някаква аномалия.

Гилкрист понечи да каже нещо, но спря, защото вратата се отвори и влезе сестрата, която ги беше довела тук. Беше с нова престилка, маска и медицински ръкавици. Носеше моливи и топче листа.

— Като предпазна мярка искаме да тестуваме за антитела всички, които са влизали в контакт с пациента. Трябва да взема кръв и да ви измеря температурата, а вас ще ви помоля да запишете всичките си контакти, както и тези на господин Шодхури.

Сестрата подаде молив и няколко листа на Дануърти. Най-горният беше формуляр за приемане в болница. Следващият беше озаглавен „Първични данни“ и беше разделен на графи с надписи от рода на „име, място, време“. Последният беше същият, само дето носеше заглавието „Вторични данни“.

— Тъй като Бадри е единственият случай — обясни Мери, — ще го третираме като основен. Още не знаем как точно се предава вирусът, поради което трябва да запишете данните на всеки, с когото е имал какъвто и да било контакт, колкото и да е краткотраен. Всеки, с когото е говорил, докосвал, имал въобще някакъв контакт.

В главата на Дануърти изведнъж се появи сцената, в която Бадри се навежда над Киврин, оправя й ръкава, попремества й ръката.

— Въобще всеки, който може да е бил изложен на заразяване — продължаваше Мери.

— Включително и всички ние — каза лекарят.

— Да — съгласи се Мери.

— И Киврин — каза Дануърти.

За секунда Мери изглеждаше така, сякаш въобще не може да се сети за кого говори.

— Госпожица Енгъл е ваксинирана с всички видове антивируси, а освен това е направено разширение на Т-клетките й — намеси се Гилкрист. — Тя не може да е в опасност, нали?

Доктор Ааренс се поколеба само за миг.

— Не. Преди тази сутрин не е имала никакъв контакт с Бадри, нали?

— Господин Дануърти ми предложи да използвам технолога му едва преди два дни — отвърна Гилкрист като направо сграбчи листата и молива от ръцете на сестрата. — Аз, разбира се, предполагах, че господин Дануърти е взел същите предпазни мерки по отношение на технолозите си, които обикновено взема Медиевистиката. Вече е очевидно обаче, че той не го е направил, и мога да ви уверя, че господин Бейсингейм ще бъде незабавно осведомен за нехайството ви, господин Дануърти.

— Ако първият контакт на Киврин с Бадри е бил тази сутрин, тя е в пълна безопасност — каза Мери. — Господин Гилкрист, ще бъдете ли така добър да седнете — и му посочи един стол.

Мери взе един комплект листа от сестрата и вдигна над главата си формуляра, на който пишеше „Първични данни“.

— Всеки, с когото Бадри е имал някакъв контакт, се записва в „първичните данни“. Всеки човек, с когото вие сте имали контакт, се записва към „вторичните“. На този лист бих искала да запишете всичките си контакти, които сте имали с Бадри Шодхури през последните три дни, както и всички негови контакти с други хора, за които се сетите. На този пък — и тя вдигна над главата си листа със заглавие „Вторични данни“ — впишете всичките си други контакти и датата, на която са били осъществени. Започнете от последните.

Тя пъхна един термометър в устата на Гилкрист, отвори пакетчето на един портативен монитор и го прикрепи на китката му. Сестрата даде листа и на Латимър и лекарите. Дануърти седна и започна да попълва своите.

Във формуляра на амбулаторията трябваше да запише името си, номера на здравната си осигуровка, както и пълна история на здравното си състояние, която без съмнение можеше да се изведе в много по-подробна форма от файловете, отколкото от собствената му памет. Болести. Операции. Ваксинации. Щом Мери не разполагаше с номера на здравната осигуровка на Бадри, значи той още беше в безсъзнание.

Дануърти си нямаше представа на коя дата му бяха правили последните антивирусни ваксини за началото на семестъра. До всяка една от тях той постави въпросителен знак, захвана се с листа за първичните данни и записа най-отгоре собственото си име. Латимър, Гилкрист, двамата лекари. Той не знаеше имената им, а лекарката беше заспала отново. Беше стиснала в едната си ръка своя комплект листа и беше кръстосала ръце на гърдите си. Дануърти се зачуди дали трябва да изброи всички лекари и сестри, които бяха имали контакт с Бадри при приемането му в болницата. Вместо това той записа „персоналът на отделението за спешни случаи“ и постави въпросителна. Монтоя.

И Киврин, която според Мери беше в пълна безопасност.

„Нещо не е наред“ — беше казал Бадри. Дали беше имал предвид тази инфекция? Дали докато се беше опитвал да получи данните от фиксирането, си беше дал сметка, че се разболява и беше изтичал до кръчмата, за да им каже, че Киврин може да се е заразила?

Кръчмата. С изключение на бармана там не беше имало никого. И Финч, но той беше дошъл преди да се появи Бадри. Дануърти повдигна листа и записа името на Финч във „вторичните данни“, след което се върна на предишния и записа „барманът на «Агнеца и кръста»“. Кръчмата беше празна, но не и улиците. Той видя във въображението си как Бадри си проправя път през коледната тълпа, как се блъска в жената с чадъра на цветя, как избутва с лакът стареца и малкото дете с белия териер.

„Всеки, с когото е имал някакъв контакт“ — беше казала Мери.

Той я погледна — тя държеше китката на Гилкрист и съсредоточено вкарваше някакви данни в една таблица. Дали щеше да се опита да вземе кръвна проба и да измери температурата на всички изброени? Та това беше невъзможно. Бадри беше блъснал, докоснал, издишал покрай десетки хора по пътя до „Брейзноуз“. Нито Дануърти, нито самият Бадри щяха да си спомнят някой от тях. Без никакво съмнение той беше влязъл в контакт със също толкова или дори повече хора и на път за кръчмата, а всеки един от тях с колко ли още се е срещнал след това из препълнените с хора магазини?

Той записа: „Огромен брой купувачи и минувачи по улицата(?)“, тегли една черта и се опита да си припомни други ситуации, в които беше присъствал Бадри. Дануърти го помоли да се заеме с мрежата само преди два дни, когато разбра от Киврин, че Гилкрист се кани да използва Пухалски.

Когато Дануърти му се обади, Бадри току-що се беше върнал от Лондон. Киврин беше прекарала този ден в болницата за последните си прегледи и това беше добре — не можеше да е имала контакт с него, а преди това той беше ходил до Лондон.

Във вторник Бадри беше дошъл да се види с Дануърти, за да му каже, че е проверил изчисленията на асистента и че въобще е направил пълна проверка на системите. Дануърти не си беше в офиса по това време и той му беше оставил бележка. Киврин беше дошла в „Балиол“ също във вторник, за да му покаже костюма си, но това беше станало сутринта. Бадри беше написал в съобщението си, че е прекарал цялата сутрин около мрежата. Киврин пък беше казала, че следобеда ще се вижда с Латимър в „Бодлейън“. Можеше обаче след това да се е върнала при мрежата или пък да бе ходила там преди да му покаже костюма си.

Вратата се отвори и сестрата въведе Монтоя. Терористичното й яке и дънките й бяха мокри. Значи продължаваше да вали.

— Какво става? — обърна се тя към Мери, която тъкмо слагаше етикетче на епруветката с кръвта на Гилкрист.

— Изглежда — отвърна Гилкрист, като притисна един памучен тампон към ръката си и стана, — че господин Дануърти не се е погрижил ваксините на технолога му да бъдат проверени внимателно преди да се захване с мрежата, и сега той е в болницата с температура 39,5. Очевидно е прихванал някаква екзотична треска.

— Треска ли? — възкликна Монтоя с нескрита изненада. — 39,5 не е ли твърде малко?

— По Фаренхайт е 103 градуса — поясни Мери и пъхна епруветката на мястото й. — По всяка вероятност инфекцията на Бадри е заразна. Трябва да направя няколко изследвания, а ти ще трябва да запишеш всичките си контакти, както и тези на Бадри.

— Окей — рече Монтоя, седна на стола, който Гилкрист току-що беше освободил, и си свали якето. Мери почисти вътрешната страна на ръката й и взе нова епруветка и игла за еднократна употреба. — Да свършваме. Трябва да се връщам в дупката си.

— Не можеш — каза Гилкрист. — Нищо ли не си чула още? В момента сме под карантина благодарение на безотговорността на Дануърти.

— Карантина ли? — Тя подскочи и иглата въобще не можа да улучи ръката й. Вестта, че може да се зарази от някаква болест, беше минала покрай ушите й, но тази за карантината направо се заби в мозъка й. — Трябва да се върна — каза тя на Мери умолително. — Да не искате да кажете, че трябва да остана тук?

— Докато получим резултатите от кръвните тестове — обясни Мери, докато се опитваше да намери подходяща вена.

— И колко време ще отнеме това? — попита Монтоя, като се помъчи да погледне часовника си, въпреки че Мери държеше ръката й. — Човекът, който ме доведе, не ми позволи дори да покрия разкопката и да изключа нагревателите, а навън вали като из ведро. Цялата дупка ще се напълни с вода.

— Докато взема кръв от всички ви и направя тестове за съдържанието на антитела — отвърна Мери и Монтоя, изглежда, осъзна какво й казват, защото веднага изпъна ръка и спря да я мърда. Мери напълни една епруветка и с нейната кръв, измери й температурата и закрепи една гривна на ръката й. Дануърти я наблюдаваше и се чудеше дали казва истината. Тя не каза, че Монтоя може да си тръгне след като се получат резултатите от кръвните тестове, а веднага след като се предадат кръвните проби. И тогава какво? Дали щяха да ги закарат в изолаторни помещения заедно или поотделно? Или щяха да им дадат някакви лекарства? Или да им направят още изследвания?

Мери свали гривната от ръката на Монтоя и й подаде последния комплект формуляри за попълване.

— Господин Латимър, вие сте следващият.

Латимър се изправи, стиснал листата си. Погледна ги сконфузено, след това ги остави на стола, на който беше седял, и тръгна към Мери. На половината път спря и се върна за пазарската чанта на Мери.

— Забравихте я в „Брейзноуз“ — каза той и й я подаде.

— О, благодаря много — рече тя. — Бихте ли я оставили до масата? Ръкавиците ми са стерилни.

Латимър остави чантата на земята и леко я килна. Краят на шала се провеси и опря в пода. Той го напъха педантично обратно.

— Съвсем я бях забравила — каза Мери. — От всички тия вълнения… О, Боже! Колин! Колко е часът?

— Четири и осем — отговори Монтоя, без въобще да поглежда часовника си.

— Той трябваше да дойде в три — каза Мери и стана. Епруветките се раздрънчаха.

— Може би като е видял, че те няма, е отишъл в кабинета ти — каза Дануърти.

Мери поклати глава.

— Идва в Оксфорд за първи път. Заради това му казах, че ще отида да го посрещна. Господи, как можах да забравя!

— Ами значи още чака в станцията на метрото — каза Дануърти. — Да отида ли да го доведа?

— Не — отсече тя. — Може да си заразен.

— Тогава ще се обадя в станцията. Можеш да му кажеш да вземе такси дотук. На коя станция трябваше да пристигне? „Корнмаркет“ ли?

— Да.

Дануърти се обади на „Справки“, свърза се едва на третия път, записа си телефона от екрана и позвъни на станцията. Линията беше заета. Той натисна копчето за анулиране и отново набра номера.

— Колин внук ли ви е? — попита Монтоя. Беше оставила листовете си. Останалите като че ли не обръщаха никакво внимание на това, което ставаше. Гилкрист попълваше формулярите си, вторачен нанякъде, сякаш това беше още едно доказателство за нехайство и липса на компетентност. Латимър търпеливо чакаше с навит ръкав. Лекарката продължаваше да спи.

— Да, син на племенничката ми — отвърна Мери. — Ще прекара коледните празници с мен.

— Кога точно е наложена карантината?

— В три и десет — отговори Мери.

Дануърти вдигна ръка, за да даде знак, че се е свързал.

— Станцията „Корнмаркет“ ли е? — попита той. Очевидно му отговориха положително. Той виждаше как зад вратите на метрото са застанали купища хора, спирани от вбесения началник на станцията. — Обаждам се за едно момченце, което трябва да е пристигнало на вашата станция в три часа. На дванайсет години е. Пристигнало е от Лондон. — Дануърти постави ръката си на слушалката и попита Мери: — Как изглежда горе-долу?

— Рус, със сини очи. Висок е за възрастта си.

— Висок — повтори Дануърти високо, за да го чуят въпреки врявата на тълпата. — Казва се Колин…

— Темплър — допълни Мери. — Дирдри каза, че ще се качи на „Марбъл Арч“ в един.

— Колин Темплър. Да сте го виждали?

— Вие да не сте се побъркали? — изкрещя служителят от метрото. — Тук има поне петстотин души, а вие ме питате дали съм виждал някакво си момченце. Не виждате ли на какво прилича тук?!

На екрана изведнъж се появи побесняла тълпа. Дануърти я обходи с поглед, за да потърси високо за възрастта си дванайсетгодишно момче с руса коса и сини очи. На екрана отново се появи началник-станцията.

— Току-що обявиха карантина — извика той над рева на тълпата, който като че ли се усилваше с всяка изминала секунда — и станцията ми е пълна с хора, които искат да знаят защо са спрени мотрисите и дали няма да направя нещо по въпроса. В момента трябва да направя всичко възможно да им попреча да срутят станцията. Хич не ми е до някакво си момченце.

— Казва се Колин Темплър — извика Дануърти. — Баба му трябваше да го посрещне.

— Ами да е дошла и да ми е спестила един проблем. Тая тълпа тук е направо побесняла, искат да знаят колко време ще продължи карантината и защо не направя нещо… — И той затвори. Дануърти се зачуди дали самият началник е затворил, или някой разгневен пътник е взел слушалката от ръката му.

— Видял ли го е? — попита Мери.

— Не — отвърна Дануърти. — Трябва да изпратиш някого да го потърси.

— Да, добре. Ще изпратя някой от персонала — каза тя и хукна навън.

— Карантината е обявена в три и десет, а той е трябвало да стигне не по-рано от три — започна да разсъждава Монтоя. — Може да е закъснял.

Дануърти не се беше сетил за това. Ако карантината беше обявена преди влакът на Колин да е пристигнал в Оксфорд, биха го спрели в най-близката станция, а пътниците щяха да бъдат пренасочени или върнати в Лондон.

— Обади се пак на станцията — каза той, подаде й телефона и й каза номера. — Кажи им, че влакът му е тръгнал от „Марбъл Арч“ в един. Аз пък ще накарам Мери да се обади на племенничката си. Може Колин вече да се е върнал.

После излезе в коридора, отиде при телефона и набра номера на „Балиол“. Имаше макар и малък шанс Колин все пак да е стигнал до кабинета на Мери. Дануърти щеше да изпрати Финч първо там, а ако Колин не беше там — и до станцията. В тази бъркотия сам човек едва ли щеше да се справи с откриването на Колин.

— Да? — каза женски глас.

Дануърти се намръщи и погледна номера, който се беше появил на екрана. Беше си правилен.

— Търся господин Финч от колежа „Балиол“.

— В момента не е тук — отвърна жената със съвсем отчетлив американски акцент. — На телефона е госпожа Тейлър. Какво да му предам?

Това сигурно беше някоя от майсторките по биене на камбани. Беше по-млада, отколкото беше очаквал, трийсетинагодишна, и изглеждаше доста изящна за човек, който бие камбани.

— Предайте му да се обади на Дануърти в амбулаторията веднага щом се върне.

— Дануърти — записа си името тя. — Господин Дануърти, вие ли сте този, заради когото стоим тук като заложници?

На този въпрос не можеше да се даде приемлив отговор. Въобще не трябваше да звъни в общежитието.

— Националната служба по здравеопазването налага временни карантини в случаите на неидентифицирани болести. Става въпрос за предпазна мярка. Извинявам се за неприятностите. Дал съм инструкции на секретаря си да се погрижи за вашето удобство, а ако има нещо, което аз мога да направя за вас…

— Да направите нещо за нас? Можете да ни закарате до Ели. Хората ми трябваше да изнесат концерт в осем часа в тамошната катедрала. Утре пък трябва да бъдем в Норич, за да възвестим раждането на Иисус на Бъдни вечер.

Той нямаше намерение да й съобщава, че на другия ден няма да бъдат в Норич.

— Сигурен съм, че в Ели вече знаят за създалата се ситуация, но за мен ще е удоволствие да се обадя в катедралата и да обясня…

— Да обясните? А ще може ли да ми обясните и на мен самата?! Не съм свикнала да ми отнемат гражданските права просто ей така. В Америка никой не си позволява да ти казва къде можеш да отидеш и къде не можеш.

„И в резултат на този начин на мислене над трийсет милиона американци умряха по време на Пандемията“ — помисли си той.

— Мога да ви уверя, госпожо, че карантината е наложена единствено за ваша безопасност и че за всичките ви ангажименти за концерти ще бъдат назначени нови дати. Междувременно „Балиол“ ще бъде много щастлив да ви приеме като свои гости. Нямам търпение лично да се видя с вас. Мълвата за изключителните ви способности дойде до нас много преди вашето пристигане.

„А ако това беше вярно — помисли си той, — щях да ти кажа, че Оксфорд е под карантина още когато научих, че ще идвате.“

— Не е възможно да се насрочва нова дата за посрещане на Бъдни вечер. Трябваше да изсвирим нов коледен концерт — „Чикагски минорен сюрприз“. Управителният съвет на катедралата в Норич разчита на нас и ние…

Той натисна вилката. Вероятно Финч беше в канцеларията и търсеше медицинския картон на Бадри, но Дануърти нямаше намерение да рискува да се натресе на някой друг майстор по биене на камбани. Той потърси номера на „Регионален транспорт“ и започна да го набира.

Вратата в дъното на коридора се отвори и се показа Мери.

— Опитвам се да се свържа с дирекцията на „Регионален транспорт“ — каза той, докато набираше последните няколко цифри, след което й подаде слушалката.

— Няма нужда, всичко е наред — каза тя. — Успях да се свържа с Дирдри. Влакът на Колин е бил спрян в Бартън и пътниците били върнати в Лондон. Тя тъкмо тръгваше към „Марбъл Арч“ да го посрещне. — Мери въздъхна. — Май не беше много доволна, че синът й се връща. Възнамеряваше да прекара коледните празници с новото семейство, което е наела за прислуга, и не искаше той да й се мотае из краката. Ще трябва обаче да се примири. Аз лично се радвам, че той няма да пострада от цялата тази работа тук.

— Толкова ли е ужасна ситуацията?

— Току-що получихме резултатите от предварителните изследвания. Миксовирус от тип А. Грип.

Дануърти беше очаквал нещо много по-лошо — зараза от Третия свят или някакъв ретровирус. Беше боледувал от грип по времето, когато още нямаше антивирусни ваксини. Беше се чувствал ужасно, сякаш цялата кръв беше нахлула в главата му, имаше треска и го болеше цялото тяло. Оправи се с малко повече почивка и течности.

— В такъв случай ще вдигнат ли карантината?

— Не, докато не получим медицинския картон на Бадри — отвърна тя. — Продължавам да се надявам, че е пропуснал последната си серия антивирусни ваксини. Ако обаче не е така, ще трябва да потърсим източника.

— Но това е най-обикновен грип.

— Ако има само лека антигенна промяна, с една или две единици, тогава е обикновен грип — поправи го тя. — Ако обаче промяната е голяма, става въпрос за инфлуенца, което вече е съвсем друго. Испанската грипна епидемия през 1918 година е била миксовирус. От нея са загинали двайсет милиона души. Вирусите мутират през няколко месеца. Антигените на повърхността им се променят, за да не може да ги разпознае имунната система. Заради това са необходими сезонните ваксини. Те обаче не могат да предпазят организма от промяна с много единици.

— И сега става въпрос точно за такова нещо?

— Съмнявам се. Големи мутации стават през десет-двайсет години. Мисля, че е много по-вероятно Бадри да си е пропуснал сезонните ваксини. Знаеш ли дали е бил на някое теренно проучване в началото на семестъра?

— Не знам. Може и да е бил.

— Ако е бил, може просто да е забравил да си ги направи. В такъв случай в момента има обикновения зимен грип.

— Ами Киврин? Тя дали си е направила сезонните ваксини?

— Да. Както и всички видове антивирусни ваксини плюс разширяване на Т-клетките. Тя е в пълна безопасност.

— Дори ако е инфлуенца?

За част от секундата Мери се поколеба.

— Ако е била изложена на действието на вируса единствено чрез Бадри тази сутрин, тогава е в пълна безопасност.

— А ако се е видяла с него и преди това?

— Ако ти отговоря на този въпрос, само ще се притесняваш, а съм сигурна, че няма основания за това. — Тя си пое дъх. — Разширяването и антивирусните ваксини бяха направени така, че имунната й система да е в пика си в началото на спускането.

— Но Гилкрист изтегли спускането с два дни напред — каза Дануърти унило.

— Аз нямаше да й позволя да тръгне, ако мислех така, нали?

— Обаче не си си помислила, че може да е изложена на действието на инфлуенца, преди да тръгне.

— Така е, но това не променя нищо. Тя има частична имунизация, а и дори не сме сигурни, че е имала контакт с вируса. Бадри почти не се е доближавал до нея.

— Ами ако е била изложена преди това?

— Знаех си, че не трябва да ти казвам — въздъхна Мери. — Повечето миксовируси имат инкубационен период от дванайсет до четиридесет и осем часа. Дори да е имала контакт с вирусоносител преди два дни, имунната й система е била достатъчно ефикасна да попречи на размножаването на вируса по такъв начин, че да предизвика у нея нещо повече от някои минимални симптоми. Сигурна съм обаче, че не става въпрос за инфлуенца. — Тя го потупа по ръката. — Освен това забравяш парадоксите. Ако е имала контакт с вирусоносител, тя самата щеше да бъде силно заразна и мрежата нямаше да я пусне.

Мери беше права. През мрежата не можеха да минават болести, ако имаше и най-малката вероятност жителите на епохата, в която се отива, да се заразят. Парадоксите нямаше да позволят това. Мрежата нямаше да се отвори.

— Каква е вероятността хората от 1320 година да имат имунитет? — попита той.

— За вирус от наше време? Почти никаква. Възможните единици на мутация са хиляда и осемстотин. Трябва хората от онова време до един да са имали същия вирус, за да са абсолютно недосегаеми.

Недосегаеми!

— Искам да се видя с Бадри — каза той. — Когато дойде в кръчмата, той каза, че нещо не е наред. Продължи да го повтаря през целия път до болницата.

— Нещо наистина не е наред — каза Мери. — Той има сериозна вирусна инфекция.

— Или пък знае, че е заразил и Киврин. Или пък не е получил данните от фиксирането.

— Той каза, че ги е получил. — Тя го изгледа със съчувствие. — Май е безсмислено да те убеждавам да не се тревожиш за Киврин. Видя как аз реагирах за Колин. Говоря сериозно обаче като ти казвам, че и двамата са в пълна безопасност. Киврин е на много по-сигурно място в момента, дори да е сред всичките главорези и крадци, дето не ти излизат от главата. Няма да й се налага поне да се занимава с правилата за карантина на Националната служба по здравеопазването.

Той се усмихна.

— Нито пък с американски майстори по биене на камбани. По онова време Америка още не е била открита. — И той посегна към дръжката на вратата.

В този момент вратата в другия край на коридора се отвори с трясък и през нея нахълта една огромна жена с куфар.

— Ето ви и вас, господин Дануърти! — провикна се тя. — Търсих ви къде ли не.

— Тази да не е някоя от твоите майсторки по биене на камбани? — попита Мери.

— Още по-зле — отвърна Дануърти. — Това е госпожа Гадсън.