Кони Уилис
Книга на Страшния съд (28)

26.

— Това е невъзможно — каза Киврин. — Не може да е 1348 година.

Всичко обаче си идваше на мястото: и смъртта на капелана на лейди Имейн, и това, че не бяха довели със себе си никаква прислуга, и нежеланието на лейди Еливис да изпрати Гавин до Оксфорд, за да разбере нещо за самоличността на Киврин. „Там има много болни“, беше казала лейди Иволда, а Черната смърт беше нападнала Оксфорд през 1348 година по Коледа.

— Какво е станало? — попита тя и гласът й вече отказваше да й се подчинява. — Какво се случи? Нали трябваше да отида до 1320 година?! 1320-та! Господин Дануърти ме предупреди, че не бива да идвам, че тия от Медиевистиката въобще не разбират какво вършат, но не може да са ме изпратили чак в друга година! — Тя млъкна. — Трябва веднага да се махнете оттук! Това е Черната смърт!

Всички я бяха зяпнали толкова неразбиращо, че тя се усъмни дали преводачът не е започнал отново да си функционира само на английски.

— Това е Черната смърт — повтори тя. — Синята болест!

— Не — рече Еливис тихо, но Киврин я прекъсна:

— Лейди Еливис, трябва да отведете лейди Имейн и отец Рош в залата.

— Не може да бъде — прошепна Еливис, но все пак хвана лейди Имейн за ръката и я изведе. Имейн беше стиснала паницата с кашата така, сякаш беше мощехранителницата й. Мейзри хукна подире им със залепени на ушите ръце.

— Вие също трябва да се махнете — обърна се Киврин към Рош. — Аз ще остана при писаря.

— Преззззз — измърмори нещо писарят и Рош се обърна да го погледне.

Писарят се опита да се надигне и Рош се втурна да му помага.

— Не! — извика Киврин и го сграбчи за ръкава. — Не бива да се приближавате към него! — И застана между свещеника и леглото. — Болестта на писаря е заразна — каза тя и мислено започна да се моли преводачът да се справи с обяснението й. — Инфекция. Разпространява се от бълхи и от… — тя се поколеба, защото не можеше да се сети как се описва капковидното пренасяне на зараза — и от течностите и дъха на болните. Това е смъртоносна болест, която убива всеки приближил се.

Тя се вторачи в него напрегнато. Чудеше се дали въобще е разбрал нещичко от това, което му беше казала. Дали въобще може да го разбере. През четиринайсети век хората не бяха имали никаква представа за микроби и тем подобни, нито пък за това как се разпространява една заразна болест. Бяха вярвали, че Черната смърт е наказание, дадено им от Бога. Бяха мислили, че се разпространява от отровни мъгли, които се носели над горите и полята, от погледа на някой мъртвец, дори чрез магия.

— Отче — каза писарят в този момент и Рош се опита да заобиколи Киврин, но тя пак му препречи пътя.

— Не можем да ги оставим да измират — каза той.

„Ама сте го правили — помисли си тя. — Побягвали сте и сте ги оставяли като едното нищо. Хората са зарязвали децата си, лекарите са отказвали да идват, свещениците са бягали като попарени…“

Киврин се наведе и взе една от лентите плат, които лейди Имейн беше приготвила за мазилото си.

— Трябва да покриете устатата и носа си с това — каза тя.

Подаде му парчето плат, а той го изгледа намръщено, след което го сгъна на няколко пъти и го залепи на лицето си.

— Завържете го — каза Киврин и взе още един парцал. Сви го на триъгълник и го постави върху носа и устата си като маска на бандит, след което направи един възел отзад. — Ето така.

Рош се подчини, поигра си малко, докато направи възела, после погледна Киврин. Тя се дръпна встрани и той се наведе, за да постави ръка на гърдите на писаря.

— Недейте… — каза тя и той вдигна поглед. — Недейте да го пипате освен за най-необходимото.

Тя задържа дъха си, докато Рош го преглеждаше, изпълнена със страх, че писарят може внезапно да скочи отново, но той въобще не помръдваше. Бубонът под мишницата му се беше спукал и сега оттам течеше кръв и тънка струйка зеленикава гной.

Киврин положи ръката си върху отец Рош, за да го спре.

— Не пипайте това — каза тя. — Сигурно го е спукал, докато се опитвахме да го озаптим. — Тя изтри кръвта и гнойта с един от парцалите на лейди Имейн, а с друг превърза раната, като направи здрав възел на рамото. Писарят нито помръдна, нито извика, а когато Киврин погледна към него, видя, че той се е вторачил право пред себе си и не помръдва.

— Мъртъв ли е? — попита тя отчето.

— Не — отвърна Рош, който отново беше поставил ръка върху гърдите на писаря. Виждаше се лекото повдигане и спускане на гръдния кош. — Трябва да донеса нещата за последното причастие — допълни отецът. Думите му звучаха също толкова неясно, колкото и тези на писаря.

„Не — помисли си Киврин и усети как паниката в нея се надига отново. — Не отивай. Ами ако умре? Или пък пак стане да се бие?“

Рош се изправи.

— Не се страхувай — каза той. — Ще се върна.

И излезе с бързи крачки, без да затвори вратата. Отдолу идваха някакви звуци — гласовете на Еливис и Рош. Трябваше да му каже, че не бива да говори с никого. Агнес каза:

— Искам при Киврин! — И ревна, а Роузмунд й отвърна гневно.

— Ще кажа на Киврин — чу се вбесеното гласче на Агнес и Киврин затвори вратата и я затисна с гръб, за да не позволи на никого да влезе.

Агнес не биваше да влиза тук, нито Роузмунд, нито никой. Не трябваше да влизат в контакт с вируса. За Черната смърт не бе имало никакъв лек. Единственият начин, по който можеше да ги предпази, беше да не им позволи да се заразят. Тя се опита да си спомни набързо всичко, което знаеше за Черната смърт. Беше чела за нея, когато си вземаше изпитите по история на четиринайсети век, а освен това и доктор Ааренс й беше говорила разни неща, докато й беше правила ваксините.

Имаше два различни типа, не, три: единият влизаше направо в кръвообращението и убиваше жертвата си само за няколко часа. Бубонната чума се разпространяваше от бълхите по плъховете и точно тя предизвикваше отоците под мишниците. Другият вид беше белодробната и от нея не се образуваха бубони. Жертвата кашляше и повръщаше кръв — този вид се предаваше с помощта на малки капчици и беше ужасно заразен. Писарят обаче имаше бубонна, която не беше чак толкова заразна. Ако просто стоиш до болния, няма да се заразиш — бълхата трябваше да скочи от единия човек на другия.

Изведнъж Киврин се сети как писарят се беше строполил върху Роузмунд, при което и двамата бяха паднали на земята. „Ами ако и тя се зарази? Не бива, не бива да се заразява! Няма никакъв лек!“

Писарят се размърда и Киврин се приближи към леглото.

— Жаден съм — каза той и облиза устните си с подпухналия си език. Тя му донесе чаша вода, той отпи няколко глътки, задави се и се изкашля право в лицето й.

Тя отстъпи и махна с един замах намокрената маска. „Тази е от бубонната — говореше си тя наум, — докато триеше усърдно гърдите си. Този вид не се предава чрез капчици. Освен това ти не можеш да се заразиш, защото ти е направена ваксинация. А освен това си си получила всички други антивирусни ваксини, а също така и разширението на Т-клетките.“ Не би трябвало да може да се зарази от каквато и да било болест. Но не би трябвало и да се приземи в 1348 година…

— Какво се случи? — прошепна тя.

Не можеше да е от отклонението. Господин Дануърти се беше разтревожил, че не са направени съответните тестове, но в най-лошия случай отклонението щеше да е само няколко седмици, а не толкова много години. Сигурно се беше повредило нещо в самата мрежа.

Господин Дануърти беше казал, че Гилкрист си няма представа от това, което е тръгнал да прави, и нещо се беше объркало, и тя беше пристигнала в 1348 година. Защо обаче не бяха прекратили спускането веднага щом бяха разбрали кога е попаднала? Господин Гилкрист може и да не си беше дал сметка, че трябва да се направи точно това, но не и господин Дануърти. Първо на първо, той не беше искал да я пускат въобще на това пътуване. Защо не бе отворил мрежата веднага?

„Защото вече ме нямаше там“ — помисли си тя. За получаването и разшифроването на данните от фиксирането бяха необходими поне два часа. До това време тя вече беше тръгнала из гората. Но той щеше да задържи мрежата отворена. Едва ли щеше просто да я затвори, за да изчака датата на рандевуто. Той щеше да я остави отворена заради нея.

Киврин се спусна към вратата и свали резето. Трябваше да намери Гавин. Трябваше да го накара да й каже къде е мястото на спускането.

Писарят се поизправи и свали единия си крак от леглото, сякаш се канеше да тръгне с нея.

— Помогнете ми — каза той и се опита да свали и другия си крак.

— Не мога да ти помогна — отвърна тя гневно. — Не съм тукашна. Трябва да намеря Гавин. — Още щом го каза обаче, се сети, че Гавин не е в имението — нали беше заминал за Кърси с пратеника на епископа и сър Блоет. С пратеника на епископа, който така бързаше да си тръгне, че за малко да прегази Агнес с коня си.

Тя залости вратата, обърна се към писаря и попита:

— Другите бяха ли болни от чума? Пратеникът на епископа беше ли вече болен? — Спомни си посивялото му лице, как се беше загърнал в пелерината си и как се тресеше от студ. Щеше да зарази всички: и Блоет, и високомерната му сестра, и кикотещите се момичета. И Гавин. — Знаели сте, че сте били болни, нали? Не знаехте ли?

Писарят протегна скованата си ръка към нея. Приличаше на малко дете.

— Помогнете ми — каза той и се отпусна назад. Главата и рамената му увиснаха от леглото.

— Не заслужаваш да ти се помогне. Донесъл си чумата тук.

На вратата се почука.

— Кой е? — попита тя разгневена.

— Отец Рош — чу се гласът на свещеника и Киврин се почувства някак облекчена, зарадвана, че е дошъл, но не помръдна. Сведе поглед към писаря, който продължаваше да лежи наполовина извън леглото. Устата му беше отворена, подутият език я изпълваше цялата.

— Пуснете ме да вляза — извика отецът. — Трябва да го изповядам.

Да го изповядал!

— Не — отвърна Киврин.

Той захлопа по-силно.

— Не мога да ви пусна вътре — извика Киврин. — Заразно е. Можете да се разболеете.

— Той е в предсмъртна агония — каза Рош. — Трябва да му прочета молитвата, за да влезе в рая.

„Няма да отиде в рая — помисли си Киврин. — Той донесе чумата тук.“

Писарят отвори очи. Целите бяха кървясали и подути, при всяко негово вдишване се чуваше хъркане. Умираше.

— Катрин! — извика свещеникът.

„Умира, при това далеч от дома. Както се случи и с мен.“ Тя също беше донесла болест и ако никой не се беше заразил, това не беше станало заради някакво усилие от нейна страна. Всички й бяха помагали — и Еливис, и Имейн, и Рош. Можеше да ги зарази всички до един. Рош й беше прочел последното причастие, беше държал ръката й.

Киврин повдигна нежно главата на писаря и го положи така, че да лежи нормално. След това отиде до вратата, открехна я и каза:

— Ще ви позволя да влезете, но преди това трябва да поговорим.

Рош беше облякъл съответните одежди и си беше свалил предпазната маска. В една кошница беше поставил мирото и причастието. Постави я на раклата до леглото и погледна писаря, чието дишане ставаше все по и по-затруднено.

— Трябва да чуя изповедта му — каза той.

— Не! — отсече Киврин. — Не и докато не ви обясня нещо. — Тя си пое дълбоко дъх. — Писарят има бубонна чума — започна тя, като се вслушваше внимателно във версията на преводача си. — Това е една ужасна болест. Почти всички, които се заразят от нея, умират. Разпространява се от плъховете и бълхите им, а също така и от дъха на вече болните от нея. Заразни са и дрехите и вещите им. — Гледаше го напрегнато и се опитваше да му внуши, че трябва да разбере. Той пък изглеждаше също напрегнат, но и стъписан.

— Това е една ужасна болест — каза тя. — Не е като треската или холерата. Вече е убила стотици хиляди души в Италия и Франция, толкова много, че по някои места не е останала жива душа да погребе мъртвите.

Не можеше да прочете нищо по лицето на свещеника.

— Вие сте си спомнили коя сте и откъде идвате — рече той. Думите му не звучаха като въпрос.

„Той си мисли, че когато Гавин ме е открил в гората, съм бягала от чумата — каза си тя. — Ако се съглася, ще си помисли, че аз съм я донесла.“ В погледа му обаче нямаше и следа от обвинение и тя реши, че трябва да го накара да разбере за какво става въпрос.

— Да — отвърна и зачака.

— Какво трябва да правим сега? — попита Рош.

— Другите не бива да влизат в тази стая. Освен това трябва да им кажете да не напускат къщата, но и да не пускат никого да влиза. На селяните също трябва да кажете да си останат по колибите, а ако видят мъртъв плъх, въобще да не се приближават до него. На поляната вече не трябва да стават никакви пиршества или танци. Селяните не бива да идват в господарската къща, нито дори в двора й, а също така не трябва да ходят до църквата. По никакъв повод не бива да се събират заедно.

— Ще накарам лейди Еливис да не пуска Агнес и Роузмунд да излизат — повтори той нарежданията й, — а на селяните ще кажа да си стоят по колибите.

Писарят изхърка и двамата се обърнаха към него.

— А нищо ли не можем да направим за тези, които вече са се заразили с чумата? — попита той. Произнесе думата доста странно.

Докато отец Рош беше излязъл да донесе нещата за причастието, тя се беше опитала да си спомни какво бяха правили хората от четиринайсети век, за да се борят срещу болестта. Бяха носили китки цветя, бяха пили стрити на прах изумруди, бяха слагали пиявици по бубоните, но всичко това се беше оказало повече от безполезно. Доктор Ааренс й беше казала, че каквото и да били правили, нямало да има никакъв успех, защото единственото, което вършело работа, били антимикробните препарати като тетрациклин и стрептомицин — а те бяха открити едва през двайсети век.

— Трябва да му даваме течности и да направим така, че да му е топло — отвърна тя.

Рош погледна писаря и каза:

— Бог няма да го остави.

„Ще го остави — помисли си Киврин. — Нали е зарязал половин Европа.“

— Бог не може да ни помогне срещу Черната смърт — каза тя.

Отец Рош кимна и взе мирото.

— Трябва да си сложите маската — каза Киврин и се наведе да вземе последния останал парцал. Завърза го на носа и устата му. — Винаги когато сте при него, трябва да я носите — каза тя, като се надяваше, че Рош няма да забележи липсата на нейната маска.

— Бог ли ни е изпратил тази болест? — попита Рош.

— Не — отвърна Киврин. — Не.

— А дяволът ли тогава?

Киврин се почувства много изкушена да каже „да“. Повечето от европейците бяха решили, че точно Сатаната им е изпратил Черната смърт. И бяха тръгнали на поход срещу поддръжниците на дявола — бяха изтезавали евреи и прокажени, бяха убивали старици с камъни, бяха изгаряли млади момичета на кладите.

— Никой не я е изпратил — отвърна тя. — Това е болест. Никой не е виновен за нея. Бог би ни помогнал, ако можеше, но Той… — Той какво? Не може да ни чуе? Изчезнал е някъде? Или пък не съществува изобщо? — не може да дойде — завърши тя съвсем нескопосано.

— И ние трябва да действаме от Негово име? — попита отец Рош.

— Да.

Отец Рош коленичи до леглото. Сведе глава към ръцете си, но после я вдигна отново и каза:

— Знаех си, че Бог ви е изпратил сред нас за добро.

Киврин също коленичи и събра ръце за молитва.

— Mittere digneris sanctum Angelum — започна молитвата Рош. — Изпрати ни светия Си ангел да пази и закриля всички нас, които сме се сбрали в този дом.

— Не позволявай Рош да се разболее — каза и Киврин, но на записващото си устройство. — Не позволявай Роузмунд да се разболее. Нека писарят умре преди болестта да е стигнала до белите му дробове.

Гласът на Рош беше същият както когато се беше молил за нея, и Киврин се замоли той да има същото успокояващо въздействие и за писаря. Не можеше да разбере дали е така. Писарят въобще не беше в състояние да си каже изповедта, а от мирото като че ли го заболя, защото когато Рош намаза дланите му, той потрепна, а дишането му стана още по-хриптящо. Рош вдигна глава и го погледна. По ръцете му бяха започнали да се появяват малки лилаво-сини ранички, което означаваше, че кръвоносните съдове под кожата се пръскат — един по един.

Отец Рош се извърна и погледна Киврин.

— Това ли са последните дни? — попита той. — Това ли е краят на света, предсказан от Божите апостоли?

„Да“ — отговори му Киврин наум, но на глас каза:

— Не. Не. Просто лоши времена. Една ужасна епоха, но не всички ще измрат. А след нея ще има много други, и то красиви. И Ренесансът, и реформите на Класицизма, и много музика. Прекрасни времена. Ще има много нови лекове и хората няма да измират от това, от едра шарка или пневмония. И всички ще имат какво да ядат, а домовете ще бъдат достатъчно топли и през зимата. — Тя се сети за Оксфорд с цялата му коледна украса, с осветените улици и магазини. — Навсякъде ще има светлина и камбани, които не трябва да се бият на ръка.

Думите й сякаш подействаха успокояващо на писаря — дишането му стана по-равномерно и той се унесе.

— Сега трябва да се махнете от него — каза Киврин на отец Рош, отведе го до прозореца и му подаде паницата.

— Трябва да си миете ръцете всеки път когато сте го докосвали.

В паницата нямаше почти никаква вода.

— Трябва да измием добре съдовете и приборите, които е използвал — продължи тя, докато го гледаше как мие големите си ръце. — Трябва също да изгорим парцалите и превръзките. Чумата е навсякъде по тях.

Отчето избърса ръцете си в расото и слезе долу, за да предаде на Еливис какво трябва да прави и какво не. Когато се върна, донесе паница вода и чисто парче плат. Киврин накъса плата на широки ивици и завърза една на носа и устата си.

Водата в паницата свърши много скоро. Писарят беше излязъл от унеса си и непрестанно молеше да пие. Киврин поднасяше чашата към устните му, за да не се доближава отчето прекалено често до болния.

По някое време Рош излезе за вечерната молитва и за да удари камбаната. Киврин залости вратата след него. Междувременно се опита да подочуе някакви звуци от долу, но там беше съвсем тихо. Или бяха заспали, или бяха болни. Сети се как Имейн се беше навела с мазилото над писаря и как Роузмунд се беше оказала под него на пода.

„Вече е много късно — мислеше си тя, докато крачеше из стаята — всички имаха съвсем директен контакт с вируса.“ Колко ли дълъг беше инкубационният период? Две седмици? Не, това беше необходимото време ваксината да започне да действа. Три дни? Или може би два? Не можеше да се сети. А от колко ли време писарят бе носил заразата? Тя се опита да си спомни кой беше седял до него на пиршеството, с кого беше говорил — но пък въобще не го беше наблюдавала. Беше гледала Гавин. Единственият й ясен спомен беше как писарят бърка под полите на Мейзри.

Тя отиде до вратата, отвори я и извика:

— Мейзри!

Отговор не последва, но това не означаваше нищо. Мейзри или спеше, или се криеше, а освен това писарят не беше болен от белодробна, а от бубонна чума, която се разпространяваше от бълхи. Имаше вероятност да не е заразил никого, но веднага щом Рош се върна, тя го остави до леглото на писаря и взе мангала, за да донесе отдолу горещи въглени. И за да се убеди, че всички са добре. Спря на стъпалата и ги погледна.

Роузмунд и Еливис седяха до огъня. Лейди Имейн се беше настанила до тях и четеше часослова. Агнес си играеше с количката си, буташе я напред-назад по каменните плочи и й говореше нещо. Мейзри беше заспала на една от пейките край високата маса, лицето й беше намръщено дори в съня й.

Агнес блъсна количката в крака на Имейн, при което старата жена погледна надолу и каза:

— Агнес, ще ти взема играчката, ако не си играеш по-тихо — и остротата на забележката й, набързо прикритата усмивка на Роузмунд, здравата червенина по лицата им, всичко това убеди Киврин, че засега нещата са наред. Тази вечер беше като всяка друга в господарската къща.

Еливис не работеше по ръкоделието си. Режеше с ножицата си едно парче лен на дълги ивици и сегиз-тогиз поглеждаше към вратата. Имейн изглеждаше притеснена, а Роузмунд, която също разкъсваше разни парцали, поглеждаше нервно майка си. По едно време Еливис се изправи и се приближи до паравана. Киврин се зачуди дали не е чула някакъв шум, но след минутка Еливис се върна на мястото си и отново се захвана с лена.

Киврин заслиза по стълбата. Агнес я видя първа, заряза количката си и скочи.

— Киврин! — извика тя и се спусна към нея.

— Внимавай — каза Киврин и протегна ръка да я задържи. — Въглените са много горещи!

Те, разбира се, въобще не бяха горещи, иначе тя нямаше да слиза за нови, но Агнес отстъпи.

— Защо имаш превръзка на лицето? — попита тя. — Ще ми разкажеш ли приказка?

Еливис също се беше изправила, а Имейн се беше извърнала, за да я погледне.

— Как се чувства писарят на епископа? — попита Еливис.

Щеше й се да отговори, че е в агония, обаче каза:

— Треската му малко поспадна. Но трябва да стоите настрана от мен. Заразата може да е по дрехите ми.

Всички станаха и се отдръпнаха от огнището.

В огъня още имаше остатъци от бъдника. Киврин хвана капака на мангала с полите си и изсипа посивелите въглени в пепелта. Един от въглените се удари в дънера, отскочи и се търколи по пода.

Агнес се засмя и всички изгледаха въглена, с изключение на Еливис, която се беше обърнала към вратата.

— Върна ли се Гавин с конете? — попита Киврин и веднага съжали. Отговорът се четеше ясно по напрегнатото лице на Еливис, а думите й само накараха Имейн да я изгледа хладно.

— Не — отвърна Еливис, без въобще да обръща глава.

— Мислите ли, че и другите от хората на епископа са били болни?

Киврин се замисли за пепелявото лице на пратеника на епископа, както и за измъчената физиономия на монаха и отвърна:

— Не знам.

— Времето се захлажда — намеси се Роузмунд. — Може пък Гавин да е решил да остане там за през нощта.

Еливис не каза нищо. Киврин клекна до огнището и разбърка въглените с ръжена, за да извади отгоре най-горещите. Опита се да ги вкара в мангала с ръжена, но не успя и ги загреба направо с капака на мангала.

— Ти ни донесе това — каза Имейн.

Киврин вдигна поглед и сърцето й заби лудо. Имейн обаче въобще не гледаше нея. Беше се вторачила в Еливис.

— Заради твоите грехове трябва да изтърпяваме това наказание.

Еливис се обърна, за да погледне Имейн. Киврин очакваше да види на лицето й гняв, но там нямаше нищо такова. Тя само изгледа свекърва си с безразличие, сякаш умът й беше някъде другаде.

— Бог наказва прелюбодейците и цялата къща — продължи Имейн, — както сега наказва теб. — И размаха часослова си. — Заради твоя грях чумата дойде в нашата къща.

— Ти изпрати вест до епископа — отвърна Еливис хладно. — Ти не беше доволна от отец Рош. Ти доведе и тях, и чумата заедно с тях в нашия дом.

И излезе.

Имейн остана неподвижна, сякаш я бяха ударили, после се върна до пейката, падна на колене, взе мощехранителницата си и започна да прокарва разсеяно пръсти по верижката.

— Сега ще ми разкажеш ли приказка? — обади се Агнес.

Имейн подпря лакти на пейката и притисна ръце към челото си.

— Разкажи ми приказката за непослушната девица — настояваше Агнес.

— Утре — отвърна Киврин. — Утре ще ти разкажа приказка. — И понесе мангала към стълбите.

Температурата на писаря пак се беше качила. Той вилнееше и крещеше части от месата за мъртвите така, сякаш псуваше. Постоянно молеше за вода и първо отец Рош, а после и Киврин излизаха до двора, за да носят нова.

Киврин слезе на пръсти по стъпалата с кофа и свещ в ръка, като се надяваше, че Агнес няма да я види, но и без това всички с изключение на лейди Имейн бяха заспали. Тя продължаваше да стои на колене и да се моли с изправен и непреклонен гръб. „Ти ни докара това на главата.“

Киврин излезе в тъмния двор. Чуваха се две камбани, които се разминаваха едва доловимо. Киврин се зачуди дали бият за вечерна молитва, или за погребение. До кладенеца имаше кофа, до половината пълна с вода, но Киврин я изля върху калдъръма и извади прясна. Остави я до вратата на кухнята и влезе вътре, за да вземе нещо за вечеря. На края на масата бяха поставени дебелите кърпи, с които се покриваше храната при носенето й в господарската къща. Киврин сложи в едната хляб и парче студено месо, завърза краищата й, след което грабна и останалите кърпи и отнесе всичко горе. Нахраниха се на пода, седнали пред мангала. Киврин се почувства по-добре още след първата хапка.

Писарят като че ли също беше по-добре. Отново задряма, след което веднага го обля гореща пот. Киврин попи потта с една от грубите кухненски кърпи и той въздъхна доволно и заспа. Когато се събуди, температурата му беше спаднала. Киврин и Рош избутаха раклата до леглото, сложиха отгоре й една лоена свещ и започнаха да се редуват да бдят над болния. Беше прекалено студено, за да може да се заспи, но Киврин се сви до каменния перваз и подремна. При всяко нейно събуждане писарят като че ли се чувстваше все по-добре.

Беше чела в „История на медицината“, че цепването на бубоните понякога можело да спаси болния. Неговият оток беше спрял да пуска течност, а хъркането в гърдите беше престанало. Може пък в крайна сметка и да оцелееше.

Имаше историци, които смятаха, че чумата не е убила толкова хора, колкото бяха отбелязани в архивите. Господин Гилкрист например смяташе, че статистиката е силно преувеличена заради страха и липсата на образовани хора и че дори и отбелязаните цифри да са верни, Черната смърт в никакъв случай не е убивала половината хора от всяко село. На някои места се бяха разболявали само по един-двама души. Имаше дори села, където не беше имало никакви жертви.

Бяха изолирали писаря веднага щом бяха разбрали за какво става въпрос, а Киврин пък беше успяла да държи отец Рош колкото е възможно по-надалеч през по-голямата част от времето. Бяха взели всички възможни предпазни мерки. И чумата не беше белодробна. Може би мерките бяха достатъчни и те бяха реагирали навреме. Трябваше да каже на отец Рош да затвори селото, да не пуска да влиза никой и така може би чумата просто щеше да ги подмине. Това се беше случвало. Цели села бяха оставали незасегнати, а до някои места в Шотландия тя въобще не беше стигнала.

Сигурно се беше унесла, защото когато се събуди, вече се развиделяваше, а отец Рош беше отишъл някъде. Тя погледна към леглото. Писарят лежеше абсолютно неподвижен, с широко отворени изцъклени очи. Тя си помисли, че е умрял и че Рош е излязъл да му копае гроб, но още докато тази мисъл се оформяше в главата й, видя как завивката на гърдите му се повдига и спуска. Киврин напипа пулса му. Беше бърз и толкова слаб, че едва успя да го намери.

Камбаната заби и Киврин се сети, че отец Рош е излязъл за сутрешната молитва. Тя издърпа маската върху носа си и се наведе над леглото.

— Отче — рече тя, но писарят въобще не даде никакви признаци, че я е чул.

Тя постави ръка на челото му. Температурата пак беше спаднала, но кожата му беше някак странна на допир. Беше суха като пергамент, а кръвоизливите по ръцете и краката му бяха потъмнели и повече на брой. Подутият му език стърчеше между зъбите му и имаше отвратително лилав цвят.

Миризмата беше ужасна — нездрава миризма, която се усещаше дори през маската. Киврин се покатери на пейката пред прозореца и отвърза ленената завеса. Свежият въздух имаше много приятна миризма — хладна и някак остра — и тя се наведе навън, за да вдъхне с пълни гърди.

На двора нямаше никого, но докато Киврин поглъщаше хладния свеж въздух, на вратата на кухнята се появи отец Рош с димяща паница в ръце. Той се отправи по калдъръма към господарската къща, но в този момент се появи лейди Еливис. Тя му заговори нещо и той се отправи към нея, но след това се спря и си дръпна маската на лицето, преди да й отговори. „Опитва се да пази хората“ — помисли си Киврин. Отец Рош продължи към къщата, а Еливис отиде при кладенеца.

Киврин се огледа за нещо, с което да раздвижи въздуха в стаята, скочи от пейката, взе една от кърпите, които беше донесла от кухнята, и пак се качи на пейката.

Еливис все още беше при кладенеца и в момента вадеше кофа прясна вода. По едно време спря, хванала се за въжето, и се обърна да погледне към портата. И точно в този момент влезе Гавин, повел коня си за юздата.

Щом я видя, той спря, а Гринголет се блъсна в него и заклати гневно глава. Изражението на Гавин беше същото както винаги — пълно с надежда и копнеж — и Киврин усети прилив на ярост, че нещата не са се променили, дори сега. „Той още не знае — помисли си тя. — Току-що се е върнал от Кърси.“ И веднага усети съжаление към него: че трябва да разбере и че Еливис трябва да му каже.

Еливис издърпа кофата, докато тя се изравни с ръба на кладенеца. Гавин направи още една крачка към нея, без да пуска поводите на Гринголет, после спря.

„Той вече знае — помисли си Киврин. — Знае. Пратеникът на епископа се е разболял и Гавин се е върнал, за да ги предупреди.“ Изведнъж обаче си даде сметка, че конете ги няма. Значеше ли това, че свитата е избягала?

Гавин стоеше, без да помръдва, и гледаше как Еливис издърпва тежката кофа до ръба на кладенеца. „Той би направил всичко за нея — мислеше си Киврин, — всичко, би я спасил и от сто главореза в гората, но от това не може да я спаси.“

Гринголет вече нямаше търпение да се върне в конюшнята и тръскаше гневно глава. Гавин постави ръка на муцуната му, за да го успокои, но вече беше много късно. Еливис вече го беше видяла.

Тя пусна кофата. Чу се такъв плясък, че долетя чак до ушите на Киврин, и в следващия момент Еливис вече беше в прегръдката му. Киврин ахна.

На вратата се чу леко почукване. Киврин скочи на пода и изтича да отвори. Беше Агнес.

— И сега ли няма да ми разкажеш приказка? — попита тя. Беше омърляна до ушите. Никой не се беше погрижил за косата й вчера — стърчеше във всички посоки изпод ленената й шапчица, а освен това очевидно малката беше спала до огнището: единият й ръкав беше изцапан с пепел.

Киврин укроти порива си да я изтупа и каза:

— Не можеш да влизаш тук. Ще се заразиш.

— Няма кой да си играе с мен — каза Агнес. — Мама отиде някъде, а Роузмунд още спи.

— Майка ти е отишла за вода — отвърна Киврин строго. — Къде е баба ти?

— Моли се — каза малката и посегна към полите й, но Киврин се дръпна и каза рязко:

— Не бива да ме пипаш, Агнес.

Агнес се нацупи.

— Защо си ми сърдита?

— Не съм ти сърдита — отвърна Киврин малко по-меко.

— Но не можеш да влизаш тук. Писарят е много болен и всички, които се приближат към него, ще… — Не можеше и да се надява да обясни на Агнес какво значи зараза. — Също ще се разболеят.

— А той ще умре ли? — попита Агнес и се опита да надникне вътре.

— Страхувам се, че да.

— А ти?

— Не — отвърна Киврин и си даде сметка, че вече не се страхува. — Роузмунд ще се събуди след малко. Помоли я да ти разкаже приказка.

— А отец Рош ще умре ли?

— Не. Иди да си играеш с количката, докато се събуди Роузмунд.

— Ще ми разкажеш ли приказка, след като писарят умре?

— Да. Слез долу.

— Всички ли ще умрем? — попита Агнес.

— Не — отговори Киврин. „Не, ако успея да го предотвратя.“ Тя затвори вратата и се облегна на нея.

Писарят продължаваше да лежи неподвижно. Явно цялото му същество се бореше с един враг, с който имунната му система не се беше срещала и срещу който той нямаше никаква защита.

Пак се почука.

— Слизай долу, Агнес — каза Киврин, но този път беше отец Рош с паница в едната ръка и лопата червени въглени в другата. Изсипа ги в мангала и започна да духа, за да ги разпали.

Отварата в паницата беше почти изстинала и миришеше ужасно. Киврин се зачуди каква ли е съставката, която смъква температурата.

Рош се изправи и взе паницата от ръката й. Опитаха се да дадат от отварата на писаря, но не можеха да напъхат лъжицата в устата му заради подутия му език и течността се стичаше покрай устата му.

Някой почука на вратата.

— Агнес, казах ти, че не можеш да идваш тук — разсърди се Киврин.

— Баба ме прати да ви кажа да дойдете.

— Да не би лейди Имейн да е болна? — попита отец Рош и тръгна към вратата.

— Не. Роузмунд.

Сърцето на Киврин подскочи.

Отец Рош отвори вратата, но Агнес не влезе. Стоеше на площадката и зяпаше маската му.

— Болна ли е? — попита Рош напрегнато.

— Падна.

Киврин се спусна покрай тях и хукна надолу по стълбата.

Роузмунд беше седнала на една от пейките край огнището, а лейди Имейн се беше надвесила над нея.

— Какво стана? — попита Киврин.

— Паднах — отвърна Роузмунд някак изненадано. — Ударих си ръката. — И я протегна към Киврин под много странен ъгъл.

Лейди Имейн измърмори нещо под нос.

— Какво? — попита Киврин, но в същия момент си даде сметка, че старицата се моли. Киврин се огледа, за да намери Еливис. Нямаше я. Само Мейзри се беше свила изплашено до масата и Киврин си помисли, че Роузмунд може да се е спънала в нея.

— Спъна ли се в нещо? — попита тя.

— Не — отвърна Роузмунд все така изненадано. — Боли ме главата.

— Удари ли я?

— Не. — Тя дръпна ръкава си нагоре. — Ударих си лакътя.

Киврин издърпа откопчания ръкав над лакътя й. Беше ожулен, но кръв нямаше. Киврин се зачуди дали може да го е счупила. Държеше го под някакъв странен ъгъл.

— Така боли ли те? — попита тя и го размърда.

— Не.

Киврин раздвижи и китката й.

— А така?

— Не.

— Можеш ли да си мърдаш пръстите?

Роузмунд ги размърда един по един, като продължаваше да държи ръката си под същия странен ъгъл. Киврин сбърчи чело зачудена. Може да беше изкълчено, но тогава едва ли щеше да го мърда толкова лесно.

— Лейди Имейн, бихте ли повикали отец Рош?

— Той не може да ни помогне — отвърна старицата с презрение, но въпреки това се отправи към стълбата.

— Мисля, че няма нищо счупено — обясни Киврин на Роузмунд.

Роузмунд свали ръката си, изохка и я вдигна отново. Всичката кръв сякаш се оттече от лицето й, по горната й устна избиха едри капки пот.

„Трябва да е счупена“ — помисли си Киврин и отново посегна към ръката й. Роузмунд се дръпна и преди Киврин да разбере какво става, падна първо на пейката, а после и на пода.

Този път си удари главата — Киврин я чу как се блъсна в камъка.

— Роузмунд, Роузмунд! Чуваш ли ме?

Момичето не помръдна. Беше отметнало ръката си, сякаш се опитваше да се хване за нещо. Когато Киврин я докосна, тя потръпна, но не отвори очи. Киврин се огледа като обезумяла за Имейн, но старата жена не беше на стълбата.

Роузмунд отвори очи и каза:

— Не ме оставяй.

— Трябва да повикам някого на помощ — обясни й Киврин.

Роузмунд поклати глава.

— Отец Рош! — извика Киврин, макар да знаеше, че той не може да я чуе през масивната дървена врата. Лейди Еливис обаче се появи при паравана и се завтече по мръсния под.

— И тя ли се е заразила от синята болест? — попита тя.

Не!

— Паднала е — отговори Киврин и пипна ръката на Роузмунд. Беше гореща. Роузмунд пак беше затворила очи и дишаше тежко и равномерно, сякаш беше заспала дълбоко.

Киврин вдигна тежкия ръкав нависоко, чак над рамото на Роузмунд. Обърна ръката й така, че да може да види под мишницата. Роузмунд се опита да се дръпне, но Киврин я беше хванала здраво.

Не беше толкова голям колкото този на писаря, но беше яркочервен и твърд. Не. Не! Роузмунд изстена и се опита да си дръпне ръката.

— Какво стана? — попита Агнес някъде от стълбите. — И Роузмунд ли е болна?

„Не мога да позволя да се случи това — мислеше си Киврин. — Трябва да получа помощ отнякъде. Всички са имали контакт със заразата, дори и Агнес, и тук няма нищо, с което може да им се помогне. Антимикробните вещества ще се открият чак след шестстотин години.“

— Твоите грехове ни докараха това на главата — чу се гласът на Имейн.

Киврин вдигна глава. Еливис гледаше Имейн, но някак разсеяно, сякаш въобще не я беше чула.

— Твоите грехове и тия на Гавин — повтори Имейн.

— Гавин — каза Киврин. Той можеше да й покаже къде е мястото на спускането, след което тя можеше да намери помощ. Доктор Ааренс със сигурност щеше да знае какво да направят. Господин Дануърти също щеше да знае. Доктор Ааренс щеше да й даде и ваксина, и стрептомицин, които тя щеше да донесе тук.

— Къде е Гавин? — попита Киврин.

Еливис я гледаше, на лицето й бяха изписани копнеж и надежда. Значи накрая бе успяла да привлече вниманието й.

— Гавин — повтори тя. — Къде е?

— Замина — отговори Еливис.

— Къде е заминал? — попита Киврин. — Трябва да говоря с него. Трябва да намерим помощ.

— Никой не може да ни помогне — каза лейди Имейн, падна на колене до Роузмунд и събра ръце. — Това е наказание от Бога.

Киврин се изправи.

— Къде е?

— В Бат — отвърна Еливис. — Да доведе съпруга ми.

 

 

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“

(070114–070526)

Реших, че е по-добре да записвам всичко. Господин Гилкрист твърдеше, че се надява факултетът по медиевистика да бъде отворен към пътуване във времето, за да можем да получим информация за Черната смърт направо от мястото на събитията. Мисля, че сега ми се е удал идеален случай.

Първият случай на чума тук беше писарят, който пристигна с пратеника на епископа. Нямам представа дали като дойдоха вече е бил болен, или не. Възможно е да е бил вече заразен и те заради това да са дошли тук вместо в Оксфорд: просто са искали да се отърват от него преди да е заразил и тях. Писарят със сигурност вече показваше някакви симптоми, когато те си тръгваха. Това означава, че по всяка вероятност предната нощ е бил заразен — тогава влезе в контакт поне с половината село.

Предал е болестта на дъщерята на лорд Гийом Роузмунд, която падна на легло на… двайсет и шести? Загубила съм всякаква представа за времето. И двамата имат класическите бубони. Този на писаря се спука и пуска секрети. Този на Роузмунд обаче е твърд и става все по-голям. Вече е почти с размерите на орех. Цялата зона около него е възпалена. И двамата имат много висока температура и ту идват на себе си, ту изпадат в несвяст.

Двамата с отец Рош ги изолирахме в моминската стая и казахме на всички да си стоят по къщите и да избягват какъвто и да било контакт помежду си. Страхувам се обаче, че вече е твърде късно. На коледното празненство присъстваха почти всички от селото, а цялото семейство на лорд Гийом е влизало в контакт с писаря.

Ще ми се да знаех дали болестта е заразна още преди да са се проявили симптомите и колко време е инкубационният й период. Зная, че чумата има три различни форми: бубонна, белодробна и септисемична. Зная също, че белодробната е най-опасна, защото се предава чрез кашляне или дишане срещу хората, а също така и при допир. И писарят, и Роузмунд като че ли имат бубонна.

Толкова съм изплашена, че не мога да мисля. Паниката ме залива на вълни. До едно време съм добре, но после изведнъж страхът така ме завладява, че трябва да се хващам за рамката на леглото, за да не избягам от стаята, от къщата, от селото, въобще — да се махна!

Знам, че ми е направена ваксина против чума, но си бях получила и разширението на Т-клетките, и антивирусните ваксини и въпреки това се разболях от нещо още при пристигането си. Всеки път когато писарят ме докосне, подскачам. Отец Рош непрекъснато забравя, че трябва да си носи маската, и умирам от страх, че може да се зарази. А също и Агнес. Страхувам се също така, че писарят ще умре. Роузмунд също. Страхувам се, че все някой от селото ще пипне белодробната и че Гавин няма да се върне и аз няма да намеря мястото на спускането до датата на рандевуто.

 

(Пауза)

 

Вече съм малко по-спокойна. Говоренето с вас като че ли ми помага, независимо дали ме чувате, или не.

Роузмунд е млада и силна. А и чумата не е натръшкала всички. В някои села не е имало нито един смъртен случай.