Кони Уилис
Книга на Страшния съд (21)

19.

Не спря да вали чак до Бъдни вечер — студен зимен дъжд, който влизаше през отдушника на покрива и караше огъня да съска и пуши.

Киврин изливаше вино върху крака на Агнес при всяка удала й се възможност и следобеда на двайсет и трети, раната изглеждаше малко по-добре. Мястото все още беше подуто, но червената резка беше изчезнала. Киврин изтича до църквата, метнала пелерината на главата си, за да каже на отец Рош, но него го нямаше.

Нито Имейн, нито Еливис бяха забелязали, че коляното на Агнес е зле. Бяха изпаднали в паника да се приготвят за посещението на семейството на сър Блоет, в случай че то дойдеше, разбира се. Почистваше се таванското помещение, за да могат да спят там жените, ръсеха се розови листенца върху рогозките в салона, печаха се невероятни количества и видове сладкиши, пудинги и пайове, включително и един напълно гротесков под формата на бебето Иисус в яслата с изкусно украсени сладки, които изобразяваха пелените му.

Отец Рош се появи в господарската къща едва следобед, целият подгизнал и разтреперан. Беше излязъл в ледения дъжд, за да донесе бръшлян за салона. Имейн в този момент беше в кухнята, за да приготвя бебето Иисус — и Киврин покани Рош да влезе и да си изсуши дрехите до огъня.

После повика Мейзри, но понеже тя не се появи, сама притича през двора до кухнята, за да му донесе чаша топла бира. Когато се върна, завари Мейзри на пейката до отчето да държи сплъстената си мръсна коса с една ръка, за да може Рош да й сложи гъша мас на едното ухо. При самото появяване на Киврин тя се хвана за ухото, като по този начин вероятно целият труд на отчето отиде на вятъра, и излезе набързо.

— Коляното на Агнес е по-добре — каза му Киврин. — Отокът поспадна и вече се оформя новата коричка.

Той въобще не беше изненадан и тя се зачуди дали не се е объркала и въобще не е ставало дума за отравяне на кръвта.

През нощта дъждът премина в сняг.

— Няма да дойдат — каза Еливис с облекчение на сутринта.

Киврин трябваше да се съгласи с нея. През нощта беше натрупало почти трийсет сантиметра, а и не преставаше да вали. Дори Имейн като че ли се беше примирила, че няма да дойдат, макар че продължи с приготовленията, продължи да сваля оловни съдини от тавана и да крещи непрестанно на Мейзри.

Внезапно по обяд снегът спря, а до два часа вече беше започнал и да се топи. Еливис заповяда на всички да си облекат новите дрехи. Киврин нагласи момичетата, изненадана от изкусната изработка на копринените им долни ризи. Агнес сложи отгоре тъмночервена кадифена рокличка, която закопча със сребърната катарама, а тревнозелената рокля на Роузмунд беше с дълги рязани ръкави и голямо деколте, над което се показваше бродерията на жълтата й долна риза. На Киврин никой не й каза нищо за дрехите, които трябваше да облече тя, но след като разплете плитките на момичетата и среса косите им свободно по раменете, Агнес рече:

— Ти трябва да си сложиш твоето синьо. — И извади роклята й от скрина до леглото. На фона на красивите одежди на момичетата тя вече не изглеждаше толкова не на място, но все пак плетката си беше прекалено фина, а синьото — прекалено ярко.

Киврин въобще не знаеше какво трябва да направи с косата си. По празнични поводи неомъжените девойки бяха носили косите си неприбрани, само леко прихванати с панделка или ширит, но нейната коса беше прекалено къса за подобно нещо. От друга страна пък само омъжените жени покриваха главите си със забрадки. Тя не можеше да я остави ей така непокрита — подрязаната й надве-натри коса изглеждаше просто ужасно.

Еливис очевидно се съгласи с нея, защото когато Киврин свали децата долу, прехапа устни и изпрати Мейзри до таванското помещение да донесе един много тънък, почти прозрачен воал, с който зави косата й така, че да се подава само предната част, докато задните орязани краища оставаха скрити.

С подобряването на времето Еливис като че отново започна да става много изнервена. Тя се стресна, когато Мейзри влезе в салона, след което я зашлеви, че е донесла кал по пода. Изведнъж се сети за една дузина неща, които още не били готови, и започна да намира кусури на всички около себе си. Когато лейди Имейн каза за пореден път: „Ако бяхме заминали за Кърси…“, Еливис за малко да я удари.

Киврин си помисли, че май е сбъркала, като бе облякла Агнес преди последната възможна минута. Още рано следобед везаните ръкави на момиченцето вече бяха целите омърляни, а кадифените й поли бяха поръсени с брашно.

До късния следобед Гавин още не се беше върнал, нервите на всички бяха опънати до скъсване, а ушите на Мейзри бяха станали яркочервени. И когато лейди Имейн каза на Киврин да занесе шест восъчни свещи на отец Рош, тя много се зарадва, че ще има възможност да изведе децата от къщата.

— Кажи му, че трябва да стигнат до края и на двете служби — нареди й Имейн раздразнено, — макар че бедни ще са тия служби в чест на раждането на нашия Бог. Трябваше да заминем за Кърси.

Киврин накара Агнес да си облече пелерината, след това повика и Роузмунд и трите се отправиха към църквата. Рош го нямаше. В средата на олтара беше поставена една голяма жълтеникава свещ с начертани по нея разделения. Още не беше запалена. Щеше да я запали при залез-слънце и с нейна помощ щеше да следи часовете до полунощ. Паднал на колене в леденостудената църква.

Нямаше го и в колибата му. Киврин остави свещите на масата. Когато се връщаха през поляната, видяха магарето на Рош да ближе снега до портата.

— Забравихме да нахраним животните — каза Агнес.

— Да нахраним животните ли? — запита Киврин изнервена, защото се притесни какво ще стане с дрехите им.

— Та днес е Бъдни вечер — обясни Агнес. — Вие не си ли храните животните вкъщи?

— Тя не помни нищо — намеси се Роузмунд. — На Бъдни вечер нахранваме животните в чест на нашия Бог, който се е родил в един обор.

— Ама ти и от Коледа ли не си спомняш нищо? — попита Агнес.

— Съвсем мъничко — отвърна Киврин, замислена за това как изглежда Оксфорд на Бъдни вечер, за магазините в Карфакс, украсени с пластмасови вечнозелени растения, за лазерното осветление, за тълпите купувачи, сетили се за подаръци в последния момент, за пълните с велосипедисти улици.

— Първо бият камбаните, след това човек сяда да яде, после е службата и най-накрая — бъдника — обясни Агнес.

— Всичко обърна наопаки — рече Роузмунд. — Първо запалваме бъдника, а след това отиваме на служба.

— Камбаните са най-напред — впи поглед в сестра си Агнес, — а след това е службата.

Отправиха се към плевнята за чувал овес и малко слама, които отнесоха в конюшнята, за да нахранят конете. Гринголет не беше там, което означаваше, че Гавин още не се е върнал. Киврин трябваше да говори с него веднага, щом се върне. Рандевуто беше след по-малко от седмица, а тя все още нямаше представа къде е точното място на спускането. А с пристигането на лорд Гийом всичко можеше да се обърка.

Еливис просто беше отложила въпроса за Киврин до завръщането на съпруга си, а тази сутрин отново беше казала на момичетата, че го очаква всеки момент. Той можеше да реши да отведе Киврин в Оксфорд или Лондон, където да се поинтересува от семейството й, или пък сър Блоет можеше да реши да я отведе със себе си в Кърси. Трябваше да говори с Гавин. Ако дойдеха гости, щеше да е много по-лесно да го намери насаме, а сред цялата бъркотия и шум около Коледа можеше дори да го накара да й покаже самото място.

Киврин остана при конете колкото можа повече, като се надяваше, че Гавин може да се върне всеки момент, но Агнес се отегчи и реши, че иска да нахрани кокошките. Киврин предложи да отидат да нахранят кравата на иконома.

— Тая крава не е наша — отсече Роузмунд.

— Но тя ми помогна онзи ден, когато бях много болна — обясни Киврин като си мислеше как се беше облегнала на кокалестия гръб на кравата в деня, когато беше излязла за пръв път. — Бих искала да й се отплатя за това, че беше добра с мен.

Минаха покрай кочината, където доскоро беше имало прасета, и Агнес каза:

— Горките прасенца. Щях да им дам една ябълка.

— На север небето пак причернява — каза Роузмунд. — Мисля, че няма да дойдат.

— Да, ама ще дойдат — рече Агнес. — Сър Блоет ми е обещал украшение.

Кравата на иконома сякаш не беше помръдвала от мястото, където я беше намерила Киврин — зад предпоследната колиба — и ядеше от онова, което беше останало от почернелите бобени филизи.

— Весела Коледа, госпожо Краво — каза Агнес и поднесе шепа слама на около един метър от устата на животното.

— Те говорят само в полунощ — каза Роузмунд.

— Аз ще дойда да ги видя и в полунощ, лейди Киврин — каза Агнес. Кравата тръгна към нея и Агнес отстъпи.

— Няма да можеш, тъпачке — възрази Роузмунд. — Нали тогава ще си на службата?!

Кравата протегна глава и направи още една крачка напред. Агнес се дръпна още по-назад. Киврин подаде на кравата слама.

Агнес я изгледа завистливо и попита:

— Ако всички са на службата, тогава откъде знаят, че животните говорят?

„Добър въпрос“ — помисли си Киврин.

— Защото отец Рош казва, че е така — отвърна Роузмунд.

Агнес се подаде иззад полите на Киврин и взе още малко слама.

— А какво казват? — И протегна сламата към устата на кравата.

— Казват, че не знаеш как да ги храниш — отвърна Роузмунд.

— Не казват така — опъна се Агнес и протегна ръка още по-напред. Кравата се спусна към сламата с отворена уста и оголени зъби. Агнес хвърли сламата и се скри зад полите на Киврин. — Възхваляват милостивия Бог. Отец Рош го каза.

Чу се конски тропот. Агнес се втурна между колибите и след миг се показа и викна:

— Дойдоха! Сър Блоет. Видях ги. В момента минават през портата.

Киврин събра набързо останалата слама пред кравата. Роузмунд взе шепа овес от торбата и даде на кравата да похапне, като я остави да зобне от отворената й ръка.

— Хайде, Роузмунд! Сър Блоет е тук! — каза Агнес.

Роузмунд отърка останалото по ръката й в другата.

— Искам да нахраня магарето на отец Рош — каза тя и се отправи към църквата, без дори да погледне към господарската къща.

— Но, Роузмунд, те дойдоха — извика Агнес. — Не искаш ли да видиш какво са донесли?

Явно не. Роузмунд беше стигнала до магарето, което си беше намерило една туфичка лисича опашка, подаваща се от снега до портата. Тя се наведе и пъхна шепа овес под муцуната на животното, но то въобще не й обърна внимание. Тя обаче остана така с ръка на гърба му, а дългата й кестенява коса скриваше лицето й.

— Роузмунд! — каза Агнес с почервеняло от нетърпение лице. — Не ме ли чу? Те дойдоха!

Магарето пренебрегна овеса и щракна с пожълтелите си зъби един голям стрък трева. Роузмунд продължаваше да му предлага овеса.

— Роузмунд — намеси се и Киврин, — аз ще нахраня магарето. Трябва да отидеш, за да поздравиш гостите си.

— Сър Блоет каза, че ще ми донесе украшение — каза Агнес отново.

Роузмунд отвори ръце и пусна овеса на земята.

— Щом го харесваш толкова много, защо не помолиш татко да ти позволи да се омъжиш за него? — попита тя и се отправи към господарската къща.

— Защото съм много малка — отвърна Агнес.

„Роузмунд също е много малка“ — помисли си Киврин, като хвана Агнес за ръката и тръгна след нея. Роузмунд вървеше бързо напред с високо вирната брадичка, без въобще да си прави труда да повдига дългите си поли и да обръща каквото и да било внимание на постоянните молби на Агнес: „Чакай, Роузмунд!“

Дружинката вече беше влязла в двора, а Роузмунд беше стигнала до кочината. Киврин ускори крачка, като направо задърпа Агнес, та в крайна сметка всички пристигнаха в двора по едно и също време. Киврин спря стъписана.

Беше очаквала едно чисто формално посещение, при което двете семейства са застанали на вратата, произнасят се сковани речи и се пускат любезни усмивки, но това, което видя, приличаше на първия учебен ден от семестъра — всички бяха заети с вкарването на сандъци и торби, всички се поздравяваха и се прегръщаха, говореха един през друг и се смееха. За Роузмунд още дори не се бяха сетили. Една доста едра жена с огромна колосана забрадка вдигна Агнес във въздуха и я целуна, а около Роузмунд се събраха с много писъци три девойки.

Слугите, които явно също бяха облечени в най-добрите си празнични дрехи, вкарваха разни покрити кошници, а също и една огромна гъска, в кухнята, след което отвеждаха конете в обора. Гавин, който още не беше слязъл от Гринголет, се беше навел и говореше нещо с лейди Имейн. Киврин го чу да казва:

— Не, енорийският свещеник е в Уивълискъм. — Но Имейн не се ядоса, което означаваше, че Гавин сигурно е предал съобщението на архидякона.

Тя се обърна, за да помогне на една млада жена в ярка синя пелерина — дори още по-ярка от роклята на Киврин — да слезе от коня си, след което я поведе с усмивка към Еливис. Еливис също се усмихваше.

Киврин се опита да отгатне кой от всички е сър Блоет, но в двора имаше поне половин дузина мъже на коне, до един със сребърни юзди, а мъжете с наметала, подплатени с кожа. Нито един не изглеждаше грохнал, слава Богу, а един-двама изглеждаха доста представително. Киврин се обърна, за да попита Агнес кой от всички е сър Блоет, но тя бе още в клещите на колосаната забрадка, която не спираше да я гали по главата и да казва:

— Толкова си пораснала, че не можах да те позная.

Киврин се усмихна. Някои неща наистина бяха еднакви през всички епохи.

Няколко от новодошлите бяха червенокоси, включително една жена почти на възрастта на Имейн, която обаче въпреки това носеше поизбледнялата си коса пусната, както подобаваше на младите момичета. Имаше измъчена, някак нацупена уста и очевидно недоволстваше от начина, по който слугите разтоварваха багажа. По едно време тя грабна претъпканата кошница от ръцете на един слуга, който направо се бореше с нея, и я тръсна в ръцете на един дебеланко, облечен в риза от зелено кадифе.

— Сър Блоет! — извика Агнес, профуча покрай Киврин и се залепи за коленете на един дебел мъж.

О, не! Киврин беше предположила, че той е мъжът на почти розовокосата сръдла или пък на колосаната забрадка. Беше най-малко на петдесет и поне сто и трийсет килограма, а когато се усмихна на Агнес, Киврин видя, че големите му зъби са кафяви и развалени.

— Донесохте ли ми украшение? — запита Агнес, докато дърпаше непрестанно подгъва на туниката му.

— Донесох ти — отвърна той, но погледът му беше насочен към Роузмунд, която разговаряше с другите момичета. — И на теб, и на сестра ти.

— Ей сега ще я доведа — рече Агнес и се стрелна към Роузмунд преди Киврин да успее да я спре. Блоет се затътри подире й. При приближаването му момичетата се закикотиха и се отдалечиха, а Роузмунд хвърли един убийствен поглед на Агнес, след което обаче се усмихна на сър Блоет и му протегна ръка.

— Добър ден и добре дошли, сър.

Брадичката й беше толкова високо вирната, че всеки момент щеше да хвръкне, а по бледите й страни се забелязваха две трескаво червени петна. Блоет обаче явно ги прие като знак за срамежливост и вълнение, взе малките й пръстчета в дебелата си ръка и каза:

— Надявам се, че няма да посрещнете с такъв хлад съпруга си, когато дойде пролет.

Петната станаха още по-червени.

— Все още е зима, сър.

— Пролетта ще дойде съвсем скоро — рече той и се разсмя, при което се показаха всичките му кафяви зъби.

— Къде ми е украшението? — намеси се Агнес.

— Агнес, не бъди толкова алчна — скастри я Еливис, която беше дошла и бе застанала между двете си дъщери. — Възпитаните хора не посрещат гостите си с въпроси за подаръците. — Тя се усмихна. Дори този брак да й беше противен, въобще не го показваше. Изглеждаше много по-спокойна, отколкото Киврин я беше виждала.

— Обещах на балдъза си украшение каза той, бръкна в прекалено стегнатия си пояс и извади една малка платнена торбичка, — а на годеницата си — сватбен подарък. — Той порови в торбичката и извади една брошка, обсипана с камъни. — Любовен дар за бъдещата ми съпруга — допълни той и откопча иглата. — Трябва да си мислите за мен, когато я носите.

Той тръгна напред разпуфтян да я закарфичи на пелерината й. „Дано да получи удар“ — помисли си Киврин. Роузмунд стоеше като истукана със зачервени до искрящо страни, докато той правеше нещо около врата й.

— Рубини — рече Еливис доволно. — Няма ли да благодариш на годеника си за прекрасния му подарък, Роузмунд?

— Благодаря ви за брошката — каза Роузмунд хладно.

— А къде е моето украшение? — попита Агнес. Вече подскачаше от крак на крак от нетърпение, докато Блоет бръкна за втори път в торбичката и извади нещо, стиснато в юмрука му. Наведе се запъхтян към Агнес и отвори ръка.

— Звънче! — извика доволно Агнес, вдигна го нависоко и го заклати. Беше пиринчено и кръгло, като конско звънче, а на върха имаше метална халкичка.

Агнес започна да увещава Киврин, че трябва да се качат до моминската стая, за да вземат една панделка, която да промушат през халкичката и Агнес да си носи звънчето като гривна.

— Татко ми донесе панделката от панаира — обясни Агнес, когато я извади от скрина, където бяха стояли дрехите на Киврин. Панделката беше боядисана на петна и беше толкова твърда, че Киврин успя да я промуши в халкичката с големи мъки. Дори най-евтините панделки в „Улуърт“ или пък хартиените панделки, с които се завързваха коледните подаръци, бяха много подобри от тази — нищо че бе толкова ценна.

Киврин я завърза на китката на Агнес и се върнаха долу. Глъчта и врявата от посрещането и свалянето на багажа се бяха преместили във вътрешността на къщата. Слугите пренасяха шкафове и постели, а също така и нещо, което приличаше на най-ранната версия на пътната чанта. Киврин въобще не трябваше да се притеснява, че сър Блоет и сие могат да я отведат нанякъде. Изглежда, те възнамеряваха да останат поне до края на зимата.

Не биваше да се тревожи и за това, че могат да започнат да обсъждат съдбата й. Никой не й беше обърнал почти никакво внимание, дори когато Агнес положи всички усилия да я накара да отидат при майка й, за да й покажат гривната. Еливис беше потънала в дълбок разговор с Блоет, Гавин и един прилично изглеждащ луничав младеж, сигурно син или племенник на Блоет. Еливис отново беше започнала да кърши ръце. Сигурно вестите от Бат бяха лоши.

Лейди Имейн беше застанала в края на салона, където разговаряше с едрата жена и един блед и изпит мъж в свещеническа роба. От изражението й ставаше ясно, че се оплаква от отец Рош.

Киврин се възползва от шумната безредица, за да дръпне Роузмунд настрани и да я разпита кой кой е. Бледият мъж беше капеланът на сър Блоет, за което Киврин и сама се беше досетила. Дамата в ярката синя пелерина беше осиновената му дъщеря. Едрата жена с колосаната забрадка беше снаха на сър Блоет — жена на брат му, която беше дошла от Дорсит, за да му погостува. Двамата червенокоси младежи и кикотещите се момичета бяха все нейни деца. Сър Блоет нямаше деца.

Поради която причина се канеше да се ожени за едно дете, очевидно с одобрението на всички присъстващи. Продължаването на рода бе една от основните грижи през Средновековието. Колкото по-млада бе една жена, толкова по-големи бяха шансовете да роди достатъчно наследници, че поне един да достигне до зрелост, дори майка му да не успее да направи това.

Сръдлата с посивялата червеникава коса беше, ужас на ужасите, лейди Иволда — неомъжената му сестра. Живееше заедно с него в Кърси и докато я гледаше как крещи на бедната Мейзри, че е изпуснала една кошница, Киврин видя, че на колана й виси връзка ключове. Това означаваше, че тя отговаря за домакинството или че поне ще го прави до Великден. Бедната Роузмунд!

— А кои са всички останали? — попита Киврин като се надяваше, че сред тях ще има поне един човек, който може да стане съюзник на Роузмунд.

— Слуги — отвърна Роузмунд с тон, който казваше, че това е ясно от само себе си, и хукна отново при момичетата.

Слугите бяха минимум двайсетина, без да се броят конярите, които в момента се грижеха за животните в обора. Никой обаче, включително и изнервената Еливис, не изглеждаше изненадан от броя им. Киврин беше чела, че в знатните домакинства е имало по няколко дузини слуги, но си беше мислила, че цифрите са малко преувеличени. Еливис и Имейн нямаха почти никаква прислуга, беше им се наложило да впрегнат на работа едва ли не цялото село, за да се подготвят за празника, и въпреки че Киврин отдаваше това отчасти на факта, че в момента семейството имаше проблеми, тя си беше мислила, че и цифрите за помагачите в селските имения са преувеличени. Очевидно обаче не бяха.

Слугите се разтичаха да сервират късния обяд. Киврин не беше имала представа дали въобще ще има някаква вечерна замезка, защото на Бъдни вечер нали все още се постеше. Веднага обаче щом бледият капелан свърши четенето на вечерната молитва, очевидно по нареждането на лейди Имейн ордата слуги започна да нахълтва с подноси с хляб, разредено вино и сушена треска, която първо беше киснала в пепелива вода, а след това беше изпечена.

Агнес беше толкова възбудена, че не хапна нито троха, а след като обядът беше вдигнат, отказа да седне тихо и мирно до огнището, а започна да търчи насам-натам, като непрестанно дрънкаше със звънчето и тормозеше всички.

Слугите и икономът на сър Блоет внесоха бъдника и го стовариха върху огнището. Във всички посоки полетяха искри. Жените отстъпиха със смях, а децата започнаха да пищят от удоволствие. Когато най-голямото дете в къщата — Роузмунд — запали бъдника с една треска, запазена от миналата година, като просто леко я докосна до върха на един от извитите корени, се чу смях и ръкопляскания, а Агнес започна да маха лудешки с ръка, за да се чуе звънчето й.

Роузмунд беше казала, че на децата им е разрешено да останат до службата в полунощ, но Киврин се беше надявала, че поне ще успее да поукроти Агнес и да я накара да полегне на пейката до нея, за да поспи. Вместо това обаче, с напредването на вечерта, Агнес полудяваше все повече и повече, пищеше и размахваше звънчето си, докато накрая на Киврин й се наложи да й го вземе.

Жените бяха насядали около огнището и си говореха тихо. Мъжете се бяха изправили на малки групички със скръстени на гърдите ръце. На няколко пъти всички, с изключение на капелана, излизаха навън, а после се връщаха, изтърсвайки снега от краката си, и се смееха на висок глас. По червените им лица и неодобрителното изражение на Имейн личеше, че са ходили до пивоварната, за да пийнат от някоя бъчвичка, с което нарушаваха постите.

Когато се върнаха след третото си излизане, сър Блоет седна до огнището и протегна краката си към огъня с вперен в момичетата поглед. Трите кекерици и Роузмунд играеха на сляпа баба. Когато с превръзката на очите Роузмунд дойде съвсем близо до пейката, Блоет се протегна и я придърпа в скута си. Всички се разсмяха.

Имейн прекара цялата дълга вечер до капелана, за да му изрежда дългия си списък от оплаквания по адрес на отец Рош. Бил необразован, бил тромав, бил казал Изповедта преди Adjutorum^[1] по време на службата предишната неделя. „А сега той е в леденостудената църква и се моли на колене“ — помисли си Киврин. Капеланът си грееше ръцете на огъня и кимаше неодобрително.

Огънят намаля до просветващи трески. Роузмунд се изниза от скута на Блоет и се върна в играта. Гавин разказа как бил убил шест вълка, като през цялото време не сведе поглед от Еливис. Капеланът разказа за една умираща жена, която била направила невярна изповед. Когато капеланът докоснал челото й със светото миро, кожата й започнала да пуши и станала чисто черна пред очите му.

Някъде по средата на разказа на капелана Гавин се изправи, потърка ръце над огъня и се отправи към пейката за бедните посетители. Седна на нея и си свали ботуша.

Само след минутка Еливис също стана и се приближи до него. Киврин не можеше да чуе какво му каза тя, но той се изправи с ботуша в ръка.

— Процесът отново е отложен — чу тя гласа му. — Съдията, който трябвало да го изслуша, се разболял.

Не успя да чуе отговора на Еливис, но Гавин кимна и рече:

— Това е добра новина. Новият съдия е от Суиндън и не е толкова благоразположен към крал Едуард. — Нито един от двамата обаче като че не се зарадва на новината. Еливис беше почти толкова бледа, колкото когато беше разбрала, че Имейн е изпратила Гавин в Кърси.

Тя започна да върти тежкия пръстен около пръста си. Гавин седна отново, изтупа восъчните парченца от чорапа си и нахлузи ботуша, след което вдигна поглед и й каза нещо. Еливис извърна глава настрани и Киврин не можа да види изражението й, скрито в сенките, но пък видя това на Гавин.

„А сигурно и всички останали видяха“ — помисли си Киврин и бързо се огледа, за да види дали някой наблюдава двойката. Имейн беше потънала в оплакванията си от отец Рош, но сестрата на сър Блоет гледаше със стиснати неодобрително устни. Гледаха и сър Блоет и останалите мъже.

Киврин се беше надявала, че тази вечер може да й се отвори възможност да поговори с Гавин, но очевидно това нямаше да стане сред всичките тези любопитни погледи. Чу се камбанен звън, Еливис се стресна и погледна към вратата.

— Това е камбаната на Сатаната — рече тихо капеланът и дори децата спряха игрите си, за да се вслушат.

В някои села хората от четиринайсети век бяха удряли камбаната по веднъж за всяка година от рождението на Иисус. В повечето обаче я бяха удряли само в продължение на един час преди полунощ. Киврин се съмняваше, че Рош, а дори и капеланът, могат да броят до толкова, колкото бяха годините от раждането на Иисус, но тя самата започна да брои.

В това време влязоха трима слуги с цепеници и трески, за да подновят огъня. Пламъците заиграха по-живо и по-ярко като започнаха да хвърлят големи изкривени сенки по стените. Агнес скочи и ги посочи. Един от племенниците на сър Блоет направи зайче на стената с пръстите си.

Господин Латимър й беше казал, че през четиринайсети век хората имали навик да предсказват бъдещето по сенките от бъдника. Тя се зачуди какво бъдеще очаква всички присъстващи, при условие че лорд Гийом имаше такива големи неприятности, а всички останали бяха в опасност.

Кралят беше конфискувал земите и имотите на осъдените престъпници. Можеше да ги принудят да живеят във Франция или пък да приемат подаяния от сър Блоет и да понасят подигравките на жената на иконома.

А можеше и лорд Гийом да се прибере тази вечер с добри вести и сокол за Агнес и всички да заживеят щастливо. С изключение на Еливис. И Роузмунд. Какво ли щеше да стане с нея?

„То вече е станало — помисли си Киврин някак зачудено. Присъдата е била дадена, лорд Гийом се е прибрал и е открил връзката между Еливис и Гавин. Роузмунд вече е била предадена в ръцете на сър Блоет. Агнес пък е пораснала, омъжила се е и е умряла при раждане, от натравяне на кръвта, от холера или пневмония.“

„Всички вече са умрели — помисли си тя и не можеше да повярва на мислите си. — Всички са мъртви от повече от седемстотин години.“

— Вижте! — извика Агнес. — Роузмунд си няма глава!

— Тя посочи изкривените сенки, които огънят хвърляше по стените с подновените си пламъци. Странно удължена, сянката на Роузмунд свършваше някъде при раменете.

Едно от червенокосите момчета хукна към Агнес.

— И аз си нямам глава! — каза той и застана на пръсти, за да промени формата на сянката.

— Нямаш си глава, Роузмунд — извика Агнес щастлива. — Ще умреш още преди да е свършила годината.

— Не говори така — скастри я Еливис и тръгна към нея. Всички вдигнаха погледи.

— Киврин си има глава — рече Агнес. — И аз си имам глава, но бедната Роузмунд си няма.

Еливис сграбчи Агнес и за двете ръце и каза:

— Това са много глупави игрички. Не говори такива неща.

— Сянката… — започна Агнес с изражението на човек, който всеки момент ще се разплаче.

— Седни до лейди Киврин и мирувай — нареди Еливис, донесе детето при Киврин и почти го хвърли на пейката.

— Много дива си станала.

Агнес се сви до Киврин, зачудена дали да плаче, или не. Киврин беше изпуснала бройката на годините, но успя да навакса от изпуснатото място. Четирийсет и шест, четирийсет и седем.

— Искам си звънчето — каза Агнес, като се изхлузи от пейката.

— Не може, трябва да седиш мирна до мен — обясни й тя и я взе в скута си.

— Разкажи ми за Коледа.

— Не мога, Агнес. Не помня нищо.

— Ама нищо ли не помниш, дето можеш да ми го разкажеш?

„Всичко помня — помисли си Киврин. — Магазините са пълни с панделки, сатен, коприна и кадифе, в червено, златисто и синьо, по-ярко дори и от специално боядисаната ми пелерина, навсякъде има много светлини и музика. И звънят камбани и ехтят коледни песни.“

Тя се замисли за Карфакския карильон^[2] и за древните коледарски песни в магазините. „Тези коледни песни още не са написани“ — помисли си Киврин и усети внезапен прилив на носталгия по дома.

— Аз пък ще си бия звънчето — рече Агнес и се опита да се измъкне от скута на Киврин. — Дай си ми го. — И протегна ръка.

— Ще ти го завържа, ако обещаеш, че ще полежиш до мен на пейката — каза Киврин.

Малката се опита за пореден път да влезе в пазарлък.

— А трябва ли да спя?

— Не. Ще ти разкажа една приказка — рече Киврин и започна да развързва звънчето от китката си, където го беше поставила за по-сигурно. — Имало… — започна тя, но спря, защото не беше сигурна, че приказките през 1320 година са започвали с „имало едно време“, а също така не знаеше какви точно приказки бяха разказвали хората на децата си. Приказки за върколаци и за вещици, чиято кожа ставала черна, когато им давали последно причастие?

— Имало навремето една девойка — започна тя, докато завързваше звънчето на пухкавата китка на Агнес. Червената панделка вече беше започнала да се нищи по краищата. Нямаше да издържи на още много възли и развързване. Тя се наведе над панделката. — Една девойка, която живеела…

— Това ли е девойката? — чу се женски глас.

Киврин вдигна поглед. Беше сестрата на Блоет — Иволда, следвана по петите от Имейн. Тя се вторачи в Киврин с присвита неодобрително уста и поклати глава.

— Не, това не е дъщерята на Улурик — каза тя. — Онази беше по-ниска и по-мургава.

— Нито пък повереницата на дьо Ферер? — попита Имейн.

— Тя почина — отвърна Иволда. — Нищо ли не си спомняш за това коя си? — обърна се тя към Киврин.

— Не, милейди — отговори Киврин като се сети с голямо закъснение, че трябва да гледа скромно в пода.

— Ударили са я по главата — намеси се Агнес услужливо.

— Но въпреки това помниш как се казваш и как да говориш. От добро семейство ли си?

— Не помня семейството си, милейди — каза Киврин, напрегната до краен предел да удържа гласа си смирен.

Иволда изпръхтя.

— Звучи ми като да е от западните части. Изпратили ли сте някого до Бат?

— Не — отвърна Имейн. — Снаха ми настоява да изчакаме до пристигането на сина ми. От Оксънфорд нищо ли не сте чули?

— Не, само знам, че има болест — отвърна Иволда.

Приближи се Роузмунд и попита:

— Познавате ли семейството на лейди Катрин, лейди Иволда?

Иволда я погледна намусено.

— Не. Къде е брошката, която ви даде моят брат?

— Ами… на пелерината ми — смотолеви Роузмунд.

— Не са ли даровете му достатъчна чест за вас, че да ги носите?

— Иди и я донеси — намеси се Имейн. — Искам да я видя тази брошка.

Роузмунд пак вирна брадичка, но се запъти към външното помещение, където бяха окачили всички пелерини.

— Изглежда, отношението й към подаръците на брат ми е също толкова хладно, колкото и към присъствието му — рече Иволда. — По време на обяда не му каза нито една дума.

Роузмунд се върна, понесла зелената си пелерина със забодената на нея брошка. Показа я безмълвно на лейди Имейн.

— И аз искам да я видя — каза Агнес и Роузмунд протегна ръце да й я покаже.

Брошката представляваше златен кръг, покрит с червени камъни, иглата беше точно по средата. Кукичка нямаше, иглата просто се забиваше в плата. По външната страна на пръстена беше изписано: Io suiicen lui dami amo.

— Какво пише тук? — попита Агнес и посочи буквите около златния кръг.

— Не знам — отвърна Роузмунд с тон, който съвсем ясно искаше да каже и: „А и хич не ме интересува“.

Иволда стисна зъби, а Киврин побърза да каже:

— Пише: „Тук си вместо един приятел, когото обичам“, Агнес — и веднага изплашено осъзна какво точно е направила. Вдигна очи към Имейн, но Имейн като че ли не беше забелязала абсолютно нищо.

— Такива думи трябва да са на гръдта ти, а не на някаква кука в преддверието — каза тя. Взе брошката и я забоде на роклята на Роузмунд.

— Освен това трябва да стоиш до брат ми, както подобава на една годеница — допълни Иволда, — а не да си играеш на детски игрички. — Тя посочи огнището, където беше сър Блоет. Той вече беше почти заспал или унесен след всички излизания до пивоварната. Роузмунд погледна умолително Киврин.

— Иди и благодари на сър Блоет за този щедър подарък — рече хладно Имейн.

Роузмунд подаде на Киврин пелерината си и тръгна към огнището.

— Хайде, Агнес — рече Киврин, — трябва да си починеш.

— Искам да слушам камбаните на Сатаната — отвърна Агнес.

— Лейди Катрин — обърна се към нея Иволда със странно ударение върху думата „лейди“, — казахте ни, че не си спомняте нищо. Въпреки това прочетохте без проблем написаното на брошката на Роузмунд. Значи ли това, че можете да четете?

„Аз мога да чета — помисли си Киврин, — но от хората на четиринайсети век по-малко от една трета са можели да четат, а броят на грамотните жени пък е бил още по-малък.“

Тя погледна Имейн, която в този момент я фиксираше по същия начин както на първата сутрин от идването й в имението, когато беше опипвала дрехите и ръцете й.

— Не — отвърна Киврин и погледна Иволда право в очите. — Страхувам се, че не мога да прочета дори „Отче наш“. Вашият брат ни каза какво означават думите, когато подари брошката на Роузмунд.

— Не е вярно! — намеси се Агнес.

— Ти точно тогава си разглеждаше звънчето — поправи я Киврин, убедена че лейди Иволда никога няма да се хване на историята й, че веднага ще попита брат си и той ще й обясни, че никога не си е говорил с Киврин.

Иволда обаче като че беше доволна от отговора.

— Не съм си и помислила, че такава като нея ще може да чете — обясни тя на Имейн, после и двете се отправиха към сър Блоет.

Киврин се сви на пейката.

— Искам си звънчето — настояваше Агнес.

— Няма да ти го завържа, докато не легнеш и не мируваш.

Агнес изпълзя върху скута й.

— Преди това трябва да ми разкажеш приказката. Имало навремето една девойка…

— Имало навремето една девойка — започна Киврин. Гледаше Имейн и Иволда. Бяха седнали до сър Блоет и говореха нещо на Роузмунд. Тя пак бе вирнала брадичка и бузите й бяха ужасно зачервени. Сър Блоет се засмя, ръката му легна върху брошката, а след това се плъзна надолу към гръдта на Роузмунд.

— Имало навремето една девойка… — прекъсна мислите й Агнес.

— … която живеела край една голяма гора — продължи Киврин. — „Няма да ходиш сама в гората“, казвал й баща й…

— Но тя изобщо не го послушала — рече Агнес и се прозина.

— Точно така, тя изобщо не го послушала. Баща й много я обичал и много се притеснявал за нейната безопасност, но тя никога не го слушала.

— Какво имало в гората? — попита Агнес и се сгуши в Киврин.

Киврин придърпа пелерината на Роузмунд върху малкото й телце. „Главорези и крадци — помисли си тя. — А също така и сладострастни старци и техните свъсени сестри. И прикрити любовници. И съпрузи. И съдии.“

— Всякакви страшни неща.

— Вълци — рече Агнес сънливо.

— Да, вълци. — Киврин пак погледна към Имейн и Иволда. Бяха се отдалечили от сър Блоет и сега гледаха нея и си шепнеха нещо.

— И какво станало с нея? — попита още по-сънено Агнес. Очичките й вече се затваряха.

Киврин я прегърна и я залюля.

— Не знам — прошепна тя. — Просто не знам.