Серия
Ротанов (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сезон туманов [Белые колокола Реаны], (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 33 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

СЕЗОНЪТ НА МЪГЛИТЕ. 1986. Изд. Отечество, София. Биб. Фантастика, No.40. Роман. Превод: Елена МАТЕВА [Сезон туманов Евгений Гуляковский (1980; 1982)]. Предговор: Фантастичния свят на Евгений Гуляковски — Васил РАЙКОВ — с.5–7. Художник: Васил МИОВСКИ. Печат: ДП „Д. Найденов“, Велико Търнова. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 23.50. Тираж: 92 117 бр. Страници: 372. Цена: 0.99 лв.


ПЪРВА ЧАСТ
БЕЛИТЕ КАМБАНИ НА РЕАНА

Колонията беше разположена в Долината на гърмящите кълба. Тези странни растения само веднъж на осем години набираха сила за цъфтене. Техните мощни стебла, които крепяха на шест метровите си венчета огромните сплескани балони със спорангии, един път в сезона се изпълваха със сок и тогава навън не можеше да се излезе без маска. Упойващият аромат по необясним начин проникваше през биологичната защита и сложното устройство от химически филтри. В такива нощи Дубров не спеше добре. Не можеше да му помогне дори системата за автогенна тренировка. Острата тревожна миризма се прокрадваше в сънищата му и го зовеше в долината, където вятърът, вече по-напорист, блъскаше една в друга грамадните бели дрънкалки. Присънваше му се, че чува камбаните на неговия далечен роден край. Белите камбани.

Високо горе падаща звезда проряза небето на Реана. Летеше бавно, ронейки бодливи искри, които приличаха на капчици светлосиня вода. Стори му се, че вижда звездата през здраво стиснатите си клепачи и през тавана на къщата. Халюцинациите в периода на цъфтенето на кълбата бяха силни, трайни, при това имаха пряка връзка с реалните събития.

Дубров скочи от леглото и напипа ключа на радиостанцията. Чувствителните антени на локаторите в шести квадрат засякоха ракетен кораб. Той трепна и не вярвайки на очите си, сравни цифрите на информационното табло с данните от компютъра. Не, нямаше грешка. Беше ракетен кораб. Радиограмата бе стигнала до Земята невероятно бързо. От това веднага се налагаха три извода. Първо, незабавно ще го уволнят. Второ, в близките дни той завинаги ще напусне Реана, следователно повече нямаше да види Велда. Имаше и трето… А то означаваше, че загадката на Гърмящите кълба никога не ще бъде разгадана. За да стигне някой толкова близко до решението, както успя да направи той, ще са му необходими не по-малко от осем години.

Сезонът на цъфтене на кълбата свършваше след два месеца, а до следващия сезон колонията на Реана навярно вече нямаше да съществува.

Инспекторът по извънземните поселения беше сух, официален и почти скучен. На острите му скули беше прорасла червеникава брада и Дубров с неприязън си помисли, че за него Реана е само една дълбока провинция. В ръцете си въртеше малък сребърен молив. Дубров напрегнато следеше блестящата пръчица, като се мъчеше да се овладее и да потисне неуместното си сега раздразнение.

— Известна ли ви е наредбата, която забранява контакта с биоценозата на чужди планети?

— Знам наизуст тридесет и втори параграф от колониалната инструкция.

— Чудесно — инспекторът уморено разтри слепоочията си. — В такъв случай бих искал да знам какво ви е накарало да я нарушите.

— Едва ли ще ме разберете. За да ви стане ясно, е необходимо да сте живели тук поне десетина години. Нарушил съм параграфа. Готов съм да поема върху себе си цялата вина, нима не е достатъчно?

— Искам да ми съобщите мотивите, от които сте се ръководили. Инструкцията не винаги отразява обективните условия на дадена планета. В случай, че доводите са обосновани, ние променяме инструкцията. И тъй, какви са мотивите ви?

На Дубров му стана скучно. Разговорът загуби своя смисъл. Мотивите… Като че ли можеше да разкаже за това, като че ли някой можеше да го разбере, без да го е изпитал сам.

— Маслото на кълбата не е наркотик. — Той каза това тихо и убедително, без да се надява, че ще му повярват.

 

 

Ротанов приключи разследването късно вечерта. Той сложи кристалограмите със записа на показанията на очевидците в сейфа, изключи автоматичния секрета и излезе в преддверието.

Светна табло с надпис: „Сложете си маската“. От противния привкус на ментол, проникнал през мундщука, леко му се гадеше. Двойната врата със скърцане се плъзна встрани и Ротанов стъпи на пътеката, която водеше към постройката, където се намираше съветът на старейшините.

Предстоеше му още един неприятен разговор. Той мина през площадката, където се зеленееха листата на краставиците и репичките. Земните зеленчуци бързо се приспособиха към непривичната почва. В тази долина всичко растеше учудващо буйно, макар че останалата част от планетата представляваше безплодна пустиня. Всъщност именно този фактор определи съдбата на колонията. Десет години хората тъпчеха на едно място в Долината на гърмящите кълба, без да могат да направят и крачка извън нея. Резерват — ето какво беше долината. Резерват без никакви перспективи, при това твърде скъп. Ротанов спря и загреба шепа сух сивкав прах. Смес от пясък и глина. Също като в пустинята. С нищо не се различаваше от нейния прах, с абсолютно нищо. Бяха го анализирали поне десет пъти, но странна работа, растенията тук се развиваха бързо, стига да ги поливаш и наторяваш, а в пустинята не растат.

Ротанов пропусна през пръстите си сухата струйка пясък и се замисли. Не му се ходеше при старейшините, не му се щеше да изпълни тази толкова очевидна и необходима мисия. Цялата работа беше там, че само на Земята тя изглеждаше очевидна и необходима. На Земята, а не тук.

И четиримата се събраха в тясната стаичка. Трима от тях бяха на не повече от четиридесет години, само Крамов можеше да се похвали с посребрени слепоочия. В далечните колонии продължителността на човешкия живот се измерваше с други, по-различни фактори. И като си помисли за окрадените им години живот, Ротанов събра най-сетне необходимата решителност.

— Трябва да ви съобщя решението на Главния космически съвет. Поселението на Реана ще бъде ликвидирано.

Всъщност решението беше негово. Нали затова имаше инспектори по извънземните селища.

Съветът нямаше възможност да оцени всички местни фактори и последната дума винаги беше на инспектора. Но кой знае защо, той не можеше да им каже право в очите: „Аз реших.“ Макар че очакваха от него точно тези думи и бяха готови да ги чуят, Ротанов забеляза как се затвориха в себе си, как помръкнаха лицата им и още по рязко се очертаха скулите им. Такъв си е човек — когато години наред влага в парчето чужда земя своя труд, гради надеждите и плановете си, той я превръща в дом, в малко късче родна планета и колкото по-къртовски се бори за тази земя, толкова по-скъпа му става тя, и нищо не можеше да се направи, за стотици години нещата не бяха се променили. Но овладяването на далечните, неприспособени за живот планети струваше твърде скъпо.

Развитието на такива откъснати от човечеството малки колонии най-често преминава неблагополучно. На Реана смъртността превишаваше раждаемостта, колонията от година на година се стопяваше, чисто и просто хората измираха и той беше длъжен да ги отведе оттук.

Вече беше подготвил ново място за заселване — на Регос. И въпреки че разбираше всичко, той отмести поглед встрани, прикри своето решение, уж че е на Главния съвет, и сега долавяше в леденото им мълчание тежките като камъни възражения и дори обвиненията по адрес на съвета и по негов адрес, разбира се. Не се съмняваше, че след минута ще се успокоят и ще му кажат всичко: че съветът е далеч, а той нищо не разбира, че това е временно отстъпление, а те събират данни, анализират причините. И още, че годините на изучаване и овладяване на планетата не са минали напразно, че тъкмо сега се готвят за решителния скок. Вече беше слушал подобни доводи. За да ги опровергае, беше достатъчно да ги запознае с изчисленията на компютъра. И въпреки това се чувствуваше виновен пред тях, сякаш преди четиридесет години той ги беше изпратил на Реана, сякаш по негова вина десет години те се мъчеха да проникнат през пространството до своя малко изследван нов дом, открит с автоматична сонда. Но щом му е дадено правото да взема решения, заедно с това нелеко право върху него автоматично се стоварва и бремето на отговорността за предишните грешки, извършени от други, и породили в края на краищата условията, довели до днешния труден разговор.

Първи се изправи председателят на съвета на старейшините Крамов и мълчаливо сложи пред Ротанов купчина снимки.

— Какво е това?

— Развалини.

— Какво, какво? — не повярва Ротанов.

— Развалини. Останки от древни стени. Много стари, отпреди десет хиляди години.

Ротанов разпръсна снимките така, както се подрежда пасианс. Това беше третата находка. Отломки от някогашни стени, от които нищо не беше останало, освен тези камънаци. Не може да се установи дори какво са представлявали. Най-вероятно лагер на някаква чужда експедиция. Ако на Реана е съществувала древна и изчезнала впоследствие цивилизация, тя щеше да остави повече следи. Ротанов замислено местеше снимките и не бързаше с отговора, разбираше, че сега Крамов има основание да настоява пред съвета да бъде сформирана изследователска експедиция и че докато тя не завърши работата си, не е целесъобразно да се закрие колонията. Съветът едва ли щеше да одобри подобна експедиция. От развалините не беше останало почти нищо, при това не беше първата находка, предишните две не доведоха до никакъв резултат, макар че там бяха хвърлени напразно много сили. Преди хилядолетия някой беше строил в космоса тези каменни стени, и то на различни планети — ето всичко, което успяха да научат за тези развалини.

— Археологични разкопки на десет светлинни години — за нас това сега е твърде скъпичко, може би в бъдеще…

— А на мене ми се струва, че разбирам каква е работата! — прекъсна го най-младият член на съвета, геологът Миров.

— Ами? — заинтересувано попита Ротанов.

— Съветът не иска да поддържа поселения на далечните планети, защото те избират самостоятелен път на развитие, съвсем независим от Земята!

— Добре — съгласи се Ротанов неочаквано и за самия себе си. — Ще разгледам развалините. Ако се окаже, че представляват интерес, ще гласувам в съвета за изследователска експедиция.

Дълбоко в душата си беше сигурен, че това е празно пилеене на време и той няма да отстъпи от първоначалното си решение. Когато всички станаха да си вървят, той задържа Крамов.

— Бих искал да зная вашето мнение относно онази история с Дубров. Той твърди, че сокът на гърмящите кълба не съдържа наркотични вещества. Образци от него бяха изследвани в най-добрите лаборатории на Земята. Ние ви съобщихме резултата…

Крамов замислено поклати глава.

— Работата не е толкова проста. Сокът не може да се консервира напълно, той започва да се променя минути след като го извлекат от кълбата. В него протичат сложни химични реакции, а след една година… С една дума, на Земята са изследвали не сока от гърмящите кълба, а онова, което е останало от него. Образували са се някакви киселини, разрушили са се етери — с една дума, тук той е съвсем различен и неговото действие върху човешката психика е много сложно, много по-сложно от обикновения наркотик. При това, забележете, към наркотика човек трябва да привикне, само тогава ще се появи възбуждащият стимул за приемането му. При нас е тъкмо обратното. Както ви е известно от нашите отчети, двама души вече умряха, когато опитаха сока. И въпреки това се намери трети… Не знам как се спаси и какво ще стане с него. Не знам и защо го е направил. На Земята всичко изглежда по-просто, отколкото е всъщност.

— Може и да сте прав… — Ротанов замислено търкаляше малко книжно топче. — Но е възможно да има и друго обяснение, нали и Дубров е изследвал гърмящите кълба, както и другите двама?

— Да.

— В такъв случай може да се предположи, че наркотикът е действувал постепенно, като е прониквал на малки дози през филтрите заедно с аромата. Когато в организма се е натрупало достатъчно количество от него, тогава се е породило и острото желание да бъде опитан в по-голяма доза…

— Заедно с него с кълбата се занимаваха още десетина души, но само един от тях…

Ротанов повдигна рамене.

— Може би техните филтри са работели по добре.

Настъпи продължително мълчание. Крамов нервно мачкаше покривката на масата.

— Какво мислите да правите с Дубров?

— Пълна изолация и строга едногодишна карантина в най-добрите клиники на Земята.

— Той може да не се съгласи.

— Дори ако работата тук бъде прекратена? Без да е минал през карантина, връщането му на Земята е изключено.

— Дори в този случай.

— Не мисля, че ще има право да постъпва както си иска. Ако психиката на един човек е разстроена, той може да бъде лишен от това право.

— Жестоко е, Ротанов.

— Длъжен съм да мисля преди всичко за безопасността на останалите. Посредством сока той може да се е заразил с някакъв неизвестен вирус, въздействието на чуждите биогени върху човешкия организъм е невъзможно да се предвиди. В края на краищата Дубров може да стане чисто и просто опасен за всички. И после ние трябва да разберем как действува върху човека сокът на тези проклети растения! Поне това да отнесем със себе си оттук…

— Твърде висока цена сте готов да заплатите. Но аз мисля, че нищо няма да получите.

— Само вие да не ми попречите.

— Не. Но ви предупредих — всичко е много по-сложно, отколкото изглежда на пръв поглед. Кога възнамерявате да разгледате развалините?

— Утре сутринта. Пригответе всъдехода.

— Имате ли представа от археология?

— Мога да разпозная зидарията на ренитите! — отвърна Ротанов, без да крие раздразнението си.

— Добре. Ще наредя да приготвят всъдехода. Нита ще мине да ви вземе, за да ви покаже приготвената за вас къща.

— Нямам нищо против да остана и тук. Всички къщи са стандартни.

— Както искате.

Стаена тъга обзе Ротанов, веднага щом тежката двойна врата се хлопна зад Крамов. Защо навлича дебелата кожа на носорог, когато разговаря с тези чудесни момчета? Проклета длъжност!

Но друг начин няма. Преди всичко той трябва да бъде обективен. В неговата работа не бива да се намесват никакви емоции и лични симпатии. От тези мисли не му стана по-леко. Той знаеше, че сега никой няма да дойде при него, дори тази симпатична девойка Нита, която вероятно бяха помолили да бъде изключително внимателна с него. В края на краищата те бяха изпълнили своя дълг на вежливост, параграфът беше спазен, макар че имаха право да се държат с него като равни с равен.

Опаката страна на работата му беше пълната самота при всички инспекционни обиколки. Беше свикнал с това и не очакваше нищо друго.

 

 

Дубров излезе от къщи към два часа. Минута две постоя на прага, заслушан в нощните шумове. Онова, на което се беше решил, правеше еднакво опасни за него както хората, така и всичко останало. Той не би могъл да намери по-точна дума от „останало“. Такава просто не съществуваше в човешкия език. Дубров огледа лагера, едва-едва осветен от фенерите, и още веднъж провери съдържанието на раницата си. Вътре имаше мощен лек фенер, нож, въже, преса, шишенце, което се затваряше херметично. На колана му се люлееше тежкият калъф с излъчвателя. Той провери дали е зареден, като искрено се надяваше, че няма да му се наложи да го използува. Общо взето, на Реана нямаше животни, само по време на цъфтенето на кълбата не беше точно така. Вечерта в своето жилище той чуваше разговора на старейшините с Ротанов така ясно, сякаш в тяхната стая имаше радиопредавател. Това вече му се беше случвало и той знаеше, че слуховите халюцинации най-вероятно съответствуват на истината. Във всеки случай не можеше да рискува. Оставаше му съвсем малко време. Само до съмване, пет-шест часа, не повече.

Селището беше разположено в самия край на речната долина. Нивите и зеленчуковите градини навлизаха сред гъсталаците от гърмящи кълба, като отнемаха от тях голяма площ плодородна почва.

„Като че ли сме си у дома — помисли си Дубров. — Сякаш това е гора, която може да се изкорени. Само че не е гора.“ Той плю в пясъка, разтърка с ботуша праха, още веднъж провери филтрите и едва тогава надяна маската. От долината повя вятър. С голямата си мека лапа той прошумоля в жиците, вдигна от пътеката мярнало се в лъча на фенера облаче прах и изчезна към хълмовете, където растяха гърмящи кълба. Почти веднага оттам долетя оглушителен гръм, сякаш някой беше взривил бомба!

„Започна“ — през зъби измърмори Дубров и се сви. Разбра, че ако не тръгне веднага, сигурно ще се върне обратно вкъщи, решимостта му се изпаряваше като дим. Спомни си сребърното моливче в ръцете на инспектора, изруга злобно, намести по-удобно раницата на гърба си и закрачи в тъмното. Още минута-две фигурата му се виждаше в слабата светлина на фенера, сетне изчезна край оградата на селището.

 

 

Тревогата, която бе завладяла Ротанов, не му позволи да мигне през първата половина на нощта. Като че ли нямаше особени причини да е неспокоен. Всичко вървеше както обикновено. Ликвидирането на една неоправдала съществуването си далечна колония винаги е свързано с противопоставяне на различни интереси и нервно напрежение. По-скоро силно му беше подействувал необоснованият упрек на Крамов, че бил жесток. А може би имаше друга причина? Предчувствие за някаква опасност например? Не, не беше това. Чувството за непосредствена опасност му беше добре познато.

Ротанов не обичаше да прибягва до услугите на химията и предпочете да стане. Намокри слепоочията си със студена вода — от безсънието слабо го наболяваше главата и той реши да се поразходи. Поставянето на маската окончателно прогони съня му. Той съжали за намерението си, но беше късно да отстъпва.

Странни бодливи растения, донесени от Земята или може би от Марс, бяха оплели целия балкон. В полумрака месестите им стъбла приличаха на пипала на морски чудовища. Небето беше забулено с лека облачна пелена, толкова прозрачна, че през нея звездите прозираха като неясни размити клъбца. Някъде на хоризонта изплува едната от двете луни на Реана и нейната призрачна зеленикава светлина оцвети хоризонта на изток.

Всеки път, когато долиташе на чужда планета, Ротанов изпитваше странно чувство — очакването за скрита от хората тайна и учудване. Учудване, че сега стои на място, където не би трябвало да бъде. Не може да бъде. На място, нарочно скрито, забранено за хората. Отделено от тях с безкрайни километри пустота и ето, да се чудиш… Те отглеждат тук салати и тези бодливи, никому ненужни растения.

Може би това чувство на постоянно учудване му помагаше да запази остротата и свежестта на възприятията си, способността си да забелязва подробностите, толкова необходими за неговата работа. Но понякога то му и пречеше, разсейваше го, отклоняваше го от конкретната задача, наистина после, кой знае защо, обикновено се оказваше, че този неочакван обрат открива пред него нови хоризонти, измъква го от задънената улица, помага му да разкрие някаква сложна загадка, решението на която е било извън границите на обичайните утъпкани пътища. Може би именно това се наричаше интуиция.

Той не забеляза веднага човека до оградата. И друг не можеше да заспи в този късен час. Отначало само се учуди, но след секунда странната, прокрадваща се походка на непознатия го накара да застане нащрек. Искаше да го извика, но маската му пречеше да го стори и човекът успя да се скрие. Там нямаше вратичка. Отвъд оградата започваха диворастящи храсталаци и само един човек можеше да се осмели да отиде там през нощта и ако не грешеше, тази нощна разходка на Дубров би могла да изясни много неща в заплетената история със сока на гърмящите кълба.

Не откри веднага замаскираната пролука в оградата, а и далечните сега фенери вече не можеха да му помогнат, и макар че луната беше изгряла, нейната призрачна светлина не проникваше през плътния зелен листак, надвиснал над главата му. Ротанов спря и се ослуша.

Откъм храсталаците непрекъснато долитаха непонятни смесени звуци. Нещо шумолеше, пукаше, скърцаше и пищеше някъде над него. Изведнъж отпред се чу оглушителен взрив. Избухна съвсем наблизо, без никакъв пламък. Ротанов се хвърли към звука, протегнал ръце напред, като се мъчеше да предпази лицето си от шибащите, твърди, сякаш железни листа. Неочаквано откъм върха, откъм кoроните на растенията се появи нов непонятен звук. Все едно че някой беше разкъсал над главата му чувал с пясък и сега той се изсипваше със свистете и шумолене, мачкайки листата под себе си. Ротанов отскочи встрани, но закъсня. Сухият шумолящ поток се стовари върху раменете му и тозчас, без да се задържа по дрехата му, се плъзна надолу. Почти в същия миг той се препъна в корена на растението и се просна на земята. Ударът беше доста силен. За секунда-две пред очите му затанцуваха огнени искри. И едва когато окончателно се съвзе, на няколко крачки пред себе си видя неподвижно петно светлина.

Гъста зеленина от филизите на гърмящите кълба препречваше източника на светлината. Стъблата изглеждаха толкова плътни и дебели, сякаш бяха направени от твърда гума. Лазешком той успя да се придвижи няколко метра напред и внимателно разтвори последния ред растения, които го отделяха от светлината. За нещастие лъчът на фенера, които се търкаляше в пясъка, се оказа насочен право в лицето му и за миг го заслепи.

 

 

Дубров се провря през дупката в оградата и се намери в храсталаците. Познаваше тук всяка пътечка и знаеше какво да търси. Не забеляза, че някой го следи, и въпреки това много бързаше. Трябваше да избере достатъчно зряло растение, но то в никакъв случай не биваше да бъде напълно узряло и готово да изхвърли спорите си. Да го открие в тъмното, а на всичко отгоре и отдолу, без да вижда спорангиите, беше трудна работа. Най-после избра едно дебело стъбло и се закатери нагоре. Беше си изработил известна сръчност през тези дълги години. За да не нарани растенията, никога не използуваше механични приспособления и сега се покатери на шест метровата височина по съвършено гладкото стъбло с помощта на въже, прехвърлено по особен начин около ствола, което му служеше за опора на краката. От короната започваха бодлите и Дубров трябваше да напрегне цялото си внимание, да използува целия си предишен опит, за да се промъкне през опасната зона. Когато долният пояс от листа остана под него, стана по-светло, тук стъблото се разклоняваше и той изруга през зъби. Разклонението на тази височина означаваше, че растението има два спорангия — много рядък случай и твърде опасен, — макар и да узряваха по едно и също време, все пак между тях съществуваше известно различие, което можеше да доведе до лош край, ако единият от спорангиите достигнеше стадия на зрелост по рано от другия. Дубров се покатери почти до чашата, увенчана с огромно двуметрово бяло кълбо с набръчкана ципа. След като го опипа, той почти безпогрешно успя да определи степента на зрелост, но вторият спорангий… Той се полюшваше някъде до него и ако се вгледаше, можеше да различи зад гърба си бледо бяло петно. Дубров запали фенера и сега имаше възможност да разгледа леко пожълтялата, дълбоко набраздена повърхност на ципата. Но и това не му помогна. Разбира се, можеше да се спусне до разклонението и отново да се покатери на другия спорангий. Но, първо, определянето чрез опипване никога не беше съвсем точно, значи се налагаше да рискува, и второ, още от самото начало, от момента, когато се реши на този поход, не го напускаше чувството, че времето няма да му стигне, че закъснява и че всяка секунда е скъпа… Не можеше да си обясни причината за това чувство, но напоследък свикна да се доверява на усещанията и предчувствията си.

Поколеба се за миг, но после реши да не губи време за втория спорангий и извади ножа.

Най трудният и опасен момент беше разрязването на ципата. Дубров знаеше, че ако спорангият е узрял, при съприкосновението ще избухне — той помнеше как загина Колцов… Взривът го изхвърли от стъблото и го запрати долу в бодлите. Разбира се, би могъл да се завърже за ствола, но той имаше представа каква е силата на взривна вълна и от двете злини избра по-малката.

Внимателно допря ножа до обвивката и бавно, сантиметър по сантиметър започна да го вкарва в рохкавата маса. Челото му мигновено се покри с пот, все едно че беше докоснал морска мина, всъщност така си и беше. Върхът на ножа опря в нещо. Беше вътрешната твърда ципа. Ако спорангият не е узрял, налягането на газовете в него още не е достигнало опасната граница.

Изтръпнал, очакващ всеки миг унищожителния удар, Дубров с всичка сила натисна дръжката на ножа. Чу се лек пукот и ножът.след като проби последния як пласт, потъна до дръжката в спорангия. Нищо не се случи.

„Все някога ще сгреша…“ — помисли си той. Ако това се случеше, щяха да го погребат без никакви почести. Той нарушаваше закона, тоест беше най-обикновен престъпник. „Но нали те не знаят… Не знаят и не искат да знаят.“ — Спомни си своя единствен опит да обясни на съвета на колонията действието на маслото на гърмящите кълба. Резултатът беше прост и печален — „халюцинации, отравяне с растителни отрови“. Такова беше официалното заключение на съвета. Може би трябваше всичко да зареже, да се върне към нормалния живот, да си даде вид, че нищо не се е случило, но за онзи, който е опитал сока на кълбата, нямаше връщане назад. Този път му провървя и не си струваше да поглежда твърде далеч в бъдещето.

Останалото вече не представляваше никаква опасност. Дубров с лекота изряза отвор в спорангия, достатъчно голям, за да провре ръката си. Напипа венчето на неузрелите спори и празната вдлъбнатина за семената. То винаги беше празно. Може би едно на хиляда растения в процеса на своето развитие завързваше онова тайнствено семе, за което сред колонистите се носеха толкова много легенди. Дубров нито веднъж не ги беше виждал. Той пъхна ръката си по-надолу и напипа разположените около месестия семенник маслени жлези. Никой не знаете за какво служат тези жлези, отделящи масло с остра, замайваща миризма. Биолозите ги смятаха за атавизъм, останки от орган, който е спомагал за пренасянето на спорите в онези далечни времена, когато тук са съществували някакви огромни, вече изчезнали насекоми. Страшно е да си помисли човек колко хилядолетия са изминали от мига, когато на тази планета са се появили огромните зелени великани, увенчани на върха с белите кълба на спорангиите. Стъпалата му отекоха, въжето, което обгръщаше стеблото, се вряза в подметките му, но въпреки всичко той реши да извърши цялата процедура по добиването на маслото в това неудобно положение, без да се спуска на земята. Защо? Едва ли можеше да го обясни. Може би се ръководеше от все същото тайнствено предчувствие, което му нашепваше, че така ще бъде най-добре. Както и да е. Дубров закрепи фенера на колана си, отряза достатъчно маслени жлези, но не слезе, докато не натъпка пресата догоре, после я завъртя докрай и напълни шишенцето с масло до определеното място. Едва след като затвори скъпоценното вече шише, той започна да се спуска надолу. Но увлечен от изстискването на маслото, съвсем беше забравил за другия спорангий зад гърба си. От едно невнимателно движение стъблото се олюля под тежестта му и той почувствува, как гърбът му за секунда докосна мека, податлива повърхност. В същия миг оглушителна експлозия го удари отзад. Страшната сила отлепи ръцете му от ствола, вдигна го във въздуха и го запрати на земята. Ударът беше толкова силен, че за известно време Дубров загуби съзнание, а когато дойде на себе си, разбра, че лежи по гръб, стиснал в ръка безценното шишенце. Май нямаше нищо счупено, впрочем това сега беше без значение. Фенерът се въргаляше далеч встрани, но беше здрав и светеше. Опита се да го достигне, ала остра болка в кръста отново го повали на земята. Събрал всички сили, той се опря на ръце и седна, с мъка превъзмогвайки болката, която сега пронизваше цялото му тяло. Оставаше само да отвинти запушалката и…

 

 

Когато най-сетне отново си възвърна способността да вижда, Ротанов забеляза седналия на пясъка Дубров. Пясъкът около него му се стори съвсем различен. Беше значително по-тъмен от останалия и това черно петно като плътен пръстен опасваше дебелото стъбло на гърмящото кълбо, на което се бе облегнал Дубров. Сякаш някой обилно бе пръснал навред черни сажди. Но това не беше всичко. Вниманието на Ротанов бе насочено към Дубров, а онова, което се случи после, не продължи повече от няколко секунди. С периферното си зрение той забеляза, че пясъкът под Дубров сякаш се движеше, набраздяван от вятър, макар че тук нямаше никакъв вятър. Фенерът, който в първия миг заслепи Ротанов, се търкаляше на няколко крачки от Дубров и осветяваше ръцете му, раницата и долната част на лицето му. Сега ги разделяха не повече от два метра и Дубров без съмнение беше забелязал подалия се от храстите Ротанов. Като се усмихна някак злобно, той бавно поднесе към устните си стъкленото шишенце.

— Не правете това! — извика Ротанов и се спусна напред. Ала вече беше късно. Шишето падна от ръцете на Дубров, гъстите маслени капки потекоха по страните му. Секунда те се гледаха в очите, без да помръдват. Постепенно лицето на Дубров започна да пребледнява, кожата му сякаш стана по-прозрачна, а цялата му фигура странно се отпусна. Изчезнаха раменете му, брадичката му безсилно клюмна на гърдите. Пред очите на Ротанов дрехите на Дубров взеха да се свиват, като горнище на футболна топка, от която са изпуснали въздуха.

След миг дрехите му заедно с раницата се превърнаха в безформена купчина. Лъчът на фенерчето хвърляше върху пясъка резки сенки. На Ротанов му се стори, че полудява. Той се спусна към дрехите и ги сграбчи, сякаш се надяваше да задържи нещо. Сетне внимателно пусна якето на земята, все едно че беше от стъкло. Обърна наопаки панталоните, надникна в празните обувки, като че ли очакваше да открие там причината за безследното изчезване на Дубров.

Обратният път за Ротанов се сля в един безкраен шибащ поток от клони и листа. Когато най-после дотича до оградата, дрехите му висяха на парцали, върху издрасканата му кожа бяха избили капчици кръв. Сега ще трябва да мине през пълния цикъл на дезинфекция и профилактика… Закъде бързаше? Ръцете му стискаха раницата. Преди да тръгне, той механично напъха в нея дрехите на Дубров. Не можеше да повярва на очите си и сега само трезвата мисъл му помагаше да запази разсъдъка си. Всичко, което видя, можеше да бъде халюцинация, предизвикана от отровните изпарения на гърмящите кълба. Краката му сами го доведоха до къщата на Дубров. На позвъняването автоматът любезно му отвори вратата на преддверието.

А това означаваше, че домакинът си е в къщи.

Дубров лежеше на леглото. Когато видя Ротанов, той енергично скочи на крака. Така става човек, който още не е успял да заспи и е полегнал само преди минута. Така става човек, който живее в непрекъснато очакване на опасността. Без да крие иронията и омразата си. Дубров втренчено огледа застаналия на Прага Ротанов.

— На какво дължа това неочаквано нахълтване?

— Нищо ли ви няма?

— Както виждате. А какво трябваше да ми има?

Ротанов вече се овладя.

— Защо напуснахте селището преди час?

— Имате халюцинации, инспекторе. Често се случва в периода на цъфтене на кълбата.

— А може би ще започнете да ме убеждавате, че това не са вашите дрехи? — Ротанов изтърси на пода събраните в храсталаците парцали. Дубров стана, отиде до гардероба и го отвори. Подредени, на закачалките висяха неговите работни дрехи. Ротанов не можеше да прецени дали всички са на мястото си, но това не променяше нищо. Историята заприлича на някакъв чудовищен фарс.

 

 

Непосредствено зад селището, разсичайки веригата от ниски хълмове, речната долина се разпростираше нашироко и напълно се губеше в пясъците и камънаците на пустинята. Сивкаво-зеленикавата почва изглеждаше безжизнена и не радваше окото. Ниският корпус на всъдехода, покрит с изпъкнал прозрачен капак, прехвърли гребена на последния хълм и се гмурна в безкрайната, до самия хоризонт, мараня на реанската пустиня. Освен водача в кабината бяха още Ротанов и Крамов. Климатичната инсталация работеше нормално и въпреки това по някакъв тайнствен начин усещането за знойна жега проникваше вътре. Нямаха настроение за разговор. Думите сякаш застиваха на устните им. Струваше им се, че всъдеходът стои на едно място, все едно че беше част от пустинята и се беше сраснал с повърхността и здраво и завинаги, дори полюшването и друсането не можеха да прогонят това чувство. Хидравличните ресори работеха с пълно натоварване. Първичното лице на планетата не бе насечено от пътища, прокарани от човешки ръце. На Реана цареше хаос, пред който беше безсилна дори хилядогодишната работа на водача. Тук имаше вода, но тя бе на такава дълбочина, че не стигаше до повърхността. Докъдето ти стига погледът, се простираше безводна пустиня, само на едно-единствено място не бе така. В Долината на гърмящите кълба.

Общо взето, Ротанов добре знаеше, че подобни странни изключения от правилата само на пръв поглед изглеждат случаен каприз на природата. Зад тях почти винаги се криеше неизвестна за хората закономерност.

Една-единствена изпълнена с живот долина, един-единствен хълм с тези развалини на цялата планета, а останалото — пустиня… Имаше над какво да се замисли човек. Ротанов се опитваше да пропъди от главата си вчерашната история с Дубров, мъчеше се да я заличи от мислите си. Тя му пречеше да работи, пречеше му да се съсредоточи и нахлувайки в строгия ред на неговите разсъждения, правеше на пух и прах всичките му теории. Липсата на логичност можеше да означава само едно — на повърхността беше изплувала някаква нищожна част от неизвестна и сложна система и да се умува сега беше безполезно. Той не вярваше в халюцинации. И му оставаше само едно — да събира нови факти.

С всеки изминат километър, който ги приближаваше към целта, характерът на пустинята се променяше. Скриха се под пясъците основите на скалите, изчезнаха пукнатините и дупките, пътят стана по-равен. В края на третия час на хоризонта се появи хълм. Ротанов веднага го позна от снимките, макар че развалините не се виждаха оттук. На фона на виолетовото небе на Реана този единствен хълм дори отдалеч изглеждаше величествен и не беше необходимо да притежаваш кой знае каква фантазия, за да си представиш колко строго и пропорционално са изглеждали върху него назъбените стени, вече почти изчезнали под хилядолетните пластове прахоляк.

Започнаха да се изкачват много преди да се приближат до хълма. Той беше изграден от наслоени един върху друг обширни пластове древен пясъчник, които наподобяваха стъбла с широки по няколко километра стъпала. Преминаването от стъпало на стъпало ставаше съвсем плавно, понякога дори не усещаха кога всъдеходът преодолява поредното стъпало. Вероятно отгоре този създаден от природата феномен приличаше на купчина палачинки с различна големина. Най-малката беше отгоре на върха. До нея оставаха около два километра, когато Ротанов помоли да спрат и скочи от всъдехода. Нажеженият въздух навън имаше силата на удар, но въпреки това той свали маската си и пое въздух. Тук, далеч от цъфтящите гърмящи кълба, не беше опасно, макар че горещият въздух можеше да изгори белите му дробове. Сега имаше възможност по-добре да усети обстановката на това място, неговото настроение. Искаше му се да го направи, преди да видят развалините. Две-три минути той стоя неподвижно, заслушан в тази необикновена и пълна тишина, каквато има само в космоса, ненарушавана сега дори от полъха на вятъра. Ротанов се обърна с гръб към всъдехода и тръгна встрани от прокараните от него коловози. Имаше желание да заличи от пейзажа всичко външно, добавено изкуствено от хората. И тогава му се стори, че тишината и усещането за пълен покой в тази пустиня са твърде осезаеми и заради това някак театрални.

Последните километри вече не предизвикваха у него никакъв интерес. Когато наближиха развалините, Ротанов седеше, облегнат назад, намръщил скулестото си, загрубяло от вятъра и набраздено от дълбоки бръчки лице. Най-после, като вдигна облак прах, всъдеходът спря до развалините. Както и предполагаше, те не му направиха особено впечатление. От стените не беше останало почти нищо, а малкото, което се беше запазило, беше скрито под пясъка. Нищо чудно, че не са били забелязани при разузнаването на планетата. Бяха взели със себе си универсален робот и сега водачът на всъдехода припряно монтираше на него необходимите приспособления. Трябваше да разчистят пясъка на един-два метра дълбочина, за да разкрият зидарията. Нейният характер, размерите на блоковете и качеството на цимента можеха да разкажат много на опитния археолог. Ротанов не беше археолог, но на инспекторите по извънземните поселения им се беше случвало да се справят с какво ли не!

Техните знания бяха универсални, а мнението им често пъти се ценеше по високо и от мнението на експертите, може би защото голямата им практика в работата по далечни планети освобождаваше мислите им от готови шаблони и стандарти.

Най-после роботът беше готов за работа. С прикачените лопати и гребла той заприлича на огромен бръмбар, застанал на задните си крака и разперил криле. Водачът включи кабела на захранването и бръмбарът решително тръгна напред, подчинявайки се на командите на издадения напред пулт. Работата изискваше внимание и трябваше да се откажат от автоматичната програма.

Лопатите на робота постепенно навлизаха все по-надолу в пясъка, като го изхвърляха назад и встрани. Изкопът покрай издатината, очертаваща стената, ставаше все по-дълбок. Изведнъж моторът на робота неприятно заръмжа. Роботът се насочи встрани и започна стремително да потъва в пясъка, все едно че пропадаше в тресавище.

— Изключете го! — извика Ротанов, но водачът вече го беше направил. Въпреки това роботът продължаваше да потъва. Около него се образува малка яма, като че ли пясъкът под машината изтичаше в някаква кухина. Водачът разтвори лапите на робота колкото се може по-широко, за да го заклини в стените на дупката. Успя, машината се задържа и сега те в нямо мълчание наблюдаваха как пясъкът около нея продължаваше да се процежда, да изтича като вода, оголвайки постепенно стените на пукнатината. Впрочем не беше пукнатина. Едва сега забелязаха очертанията на правилен правоъгълник, който водеше някъде надолу.

Помещението напомняше кутия — три метра на ширина и два на височина. Когато роботът смъкна от стените дебелия пласт кал и включи допълнителното осветление, някой забеляза, че една от тях се различава от останалите. Беше иззидана от малки осемстенни блокчета, плътно прилепени едно до друго, които почти не се бяха поддали на разрушителната сила на времето. Дори там, където стената беше порутена, вътрешната част на блоковете се бе запазила.

Осемстенните призми, направени от много твърд бял материал, потъваха докрай в дебелата стена. Въпреки странната зидария, Ротанов я отнесе към ренитския период и едва когато роботът пристъпи към почистването на съседната стена, те най-после забелязаха, че при определено странично осветяване равномерната белота на блоковете започваше да се променя.

Загубиха почти час, за да прокарат допълнителни кабели и да монтират от двете страни на стената всички лампи, които успяха да намерят във всъдехода. Отвън водачът включи захранването и попита всичко ли е наред. Но никой не му отговори. Те стояха един до друг, рамо до рамо, и не бяха в състояние да промълвят нито една дума. Струваше им се, че минутите летяха като хилядолетията, които ги гледаха от тази стена. Още преди да включат осветлението, Ротанов с помощта на радиоизотопния анализатор определи възрастта на материала, от който бяха изработени призмите. Едва докосна копчето и в прозорчето на уреда се появиха цифрите — петдесет хиляди години.

Картината се откриваше постепенно, като снимка, според това как водачът регулираше светлината. Голяма роля играеха местоположението на източниците и силата на светлината на всеки един от тях. Когато успяваха да намерят необходимия ъгъл и регулираха силата на светлината, във вътрешността на шестостенниците, а понякога и на повърхността им, цветът едва забележимо се променяше, сякаш ръката на невидим художник ги докосваше с нежен цветен пастел. Границата между различните нюанси беше неясна, размита и затова картината нямаше определени сюжетни контури — просто пъстри петна. Но в тяхното съчетаване се долавяше скрито настроение, някакъв недоизказан музикален тон. И колкото по-дълго се вглеждаше в цветните петна, Ротанов все повече се убеждаваше, че картината пред него не е абстракция, че върху стената е изобразено нещо съвсем конкретно. Просто още не бяха разбрали, не бяха намерили начин да разберат какво е искал да каже неизвестният художник. Кой знае защо, на Ротанов му се струваше, че картината е адресирана именно до него, че може би носи някаква важна информация. Предположението наистина беше глупаво, но нали съвсем скоро на тази планета той се сблъска с още по-невероятен факт…

— Мисля, че картината не е на фокус — наруши мълчанието водачът.

— Какво? Не е на фокус ли?!

— Исках да кажа, че не е ясна, като размита е, навярно от времето…

— Не. Вие казахте „не е на фокус“! — Ротанов за миг се замисли. — Трябва ни летвичка или линийка, все едно какво, но да има достатъчно голяма равна повърхност!

След няколко секунди вече знаеха, че повърхността на стената е леко, незабележимо за очите изпъкнала. Тя представляваше част от огромна правилна сфера и сега вече не беше трудно да изчислят нейния фокус. След час, като разчистиха камъните и пясъка, те откриха, че помещението се е удължило с цели четири метра. Кривината беше изчислена така, че фокусът се намираше на равнището на очите, ако се застане плътно до срещуположната стена. Само един човек можеше да обхване картината, сякаш тя криеше в себе си някаква тайна, която не беше предназначена за чужди очи.

Кой знае защо, никой не се решаваше да застане пръв на това предварително изчислено от бордния компютър място. Долавяше се нещо величествено и едновременно тревожно в упорството, последователността и целеустремеността, с които незнайните конструктори бяха замислили тази стена така, че да пренесе през хилядолетията някакъв образ, да разкаже на потомците онова, заради което си е струвало да бъде създадена…

Трябваше да се направи само крачка, една единствена крачка. Ротанов въздъхна, прекара длан по лицето си, сякаш прогонваше някакво съмнение, и прекрачи към мястото.

Картината не беше обемна. В първия миг дори му се стори, че не е цветна и малко по-късно различи бледи, едва доловими пъстри петна. Затова пък тук, в точката на фокуса, тя стана по-ярка. Ясно се очертаха всички линии, щрихи, детайли… Впечатлението от картината се накъсваше и раздробяваше на отделни части, които не бяха свързани сюжетно. Отначало той различи част от планетен пейзаж, в центъра, без съмнение, беше Реана — някога, в дълбока древност, когато тук още не е било пустиня. Цялото пространство беше изпълнено от огромни, горди, сякаш литнали към небето гърмящи кълба… Планета на гърмящите кълба? Тогава кой неизвестен художник е създал това платно? Изведнъж забеляза в десния долен ъгъл на картината хълма, на който бяха намерили развалините. Веднага го позна, може би защото купите и назъбените стени на фона на избелялото виолетово небе изглеждаха така, както се опитваше да си ги представи още там, в пустинята.

Хълмът и тази старинна, защитена с висока стена крепост се вписваха като чужди тела в пейзажа. Те се оглеждаха подобно на остров в зелено море със странни бели гребенчета на вълните. Гърмящите кълба обграждаха замъка от всички страни, притискаха се към стените, бяха пуснали корени в скалните цепнатини. Когато Ротанов едва забележимо променяше зрителния ъгъл, част от картината тозчас избледняваше, изчезваше, затова пък се появяваше друга част и той все не можеше да намери мястото, от което би могъл да я види цялата. Впрочем разпокъсаното впечатление засега го задоволяваше, помагаше му по-пълно да възприема информацията. Неочаквано установи, че светлото закръглено петно над повърхността на планетата съвсем не е слънце, а човешко лице. Лице на жена с огромни, леко разширени очи, които гледаха втренчено и тревожно. Малко по късно той видя ръцете й, сякаш протегнати над планетата с мълчалив призив, които се опитваха да защитят, да спасят ширналия се под нея зелен свят от някаква опасност. Може би това беше негово субективно впечатление. Той проследи накъде бяха насочени ръцете й и откри на повърхността на планетата още една човешка фигура, съвсем дребна и като че ли устремена към жената. Няколко секунди Ротанов не можа да улови във фокус лицето на тази фигура, но съдейки по външния и вид, вече не се съмняваше, че е мъж, и неволно се учуди от диспропорцията в размерите — огромното летящо над планетата женско лице, а под него дребната фигура на мъж… Той все още се мъчеше да улови във фокус лицето на мъжа, когато забеляза в краката му върволица от някакви загадъчни, съвсем малки космати същества. Дълго се опитва да разбере какво представляват. Но изведнъж забрави за тях, защото след едно несъзнателно движение най-после ясно видя цялата картина. Сетне силно го завладя някакво усещане за тревога и безизходна тъга. Зад гърба на жената се появиха петънцата на звезди, които се преплетоха в непознати съзвездия. Стори му се, че тя лети от тъмните глъбини на космоса, лети към планетата, иска да я обгърне, да я защити от неизвестна страшна опасност и не успява… На лицето й ясно можете да се прочете отчаяние и почти безнадеждна молба за помощ. Някакви тъмни, могъщи сили помитат, разрушават пред нея планетата. В зейналата пред погледа на Ротанов дупка от сивкава кал се сриваха скалите, и стените на замъка, в нея безследно изчезваха гърмящите кълба и безпомощните космати същества, скупчени в краката на мъжа. Стори му се, че чува зловещата мелодия на разрухата. Мелодия, която не се беше загубила в бездната на вековете и която заплашваше със скрита опасност самите тях. Днешният ден на планетата… В края на ямата, пълна със сивкава кал, се виждаше фигурата на човек с вдигнати към жената ръце. Ала калта, разляла се по цялата планета, ги разделяше един от друг. Лицето на мъжа изразяваше отчаяние, изведнъж то му се видя познато. Ето ги строго раздалечените вежди, ето го и широкото чело с характерните ситни бръчици… Картината притежаваше поразителната способност да предава и най-малките детайли. Но лицата на хората често пъти си приличат, при това картината нямаше нищо общо със снимка, а беше преди всичко художествено произведение и все пак… Съзнанието му отказваше да приеме противоречащия на логиката факт, то упорито търсеше по-правдоподобно обяснение. Макар Ротанов вече да не се съмняваше, че е познал човека на картината.

 

 

Докато водачът подготвяше всъдехода за връщане, Ротанов и Крамов се спуснаха на стотина метра надолу по склона. Вървяха един до друг и мълчаха. Ротанов беше благодарен на Крамов, че му дава време да прецени случилото се и не се опитва да натрапва собствените си мисли, не му задава ненужни въпроси, просто чака неговото решение и толкоз.

Слънцето клонеше към залез и пустинята странно промени цвета си. Може би защото лъчите на виолетовото светило падаха съвсем косо към земята, те я оцветяваха в синкав цвят, които много приличаше на онзи от картината, така силно поразил Ротанов.

— Синкава кал. Не ви ли се струва, че в почвата на планетата все още е останало нещо от нея и именно затуй тя е безжизнена?

— Но нали анализите…

— Анализите! Те не винаги улавят нюансите, пък и химиците не винаги търсят онова, което е нужно. Налага се да направим проверка. Във всеки случай мястото е същото. Някъде тук под нас е бил центърът на дупката.

— През изминалите хилядолетия твърде много неща са се изменили.

— Да. Освен Дубров. — Те внимателно се спогледаха.

— Добре ли го познавате? От рождение?

— Да. Беше живо момче, енергично, способно, но като порасна… Дори не знам какво да ви кажа… Имаше си една черта… Бях я нарекъл болезнено чувство за справедливост и може би необщителност.

— Сега ме интересува нещо друго. Имало ли е периоди, когато Дубров е бил извън обсега на вашето наблюдение? Оставал ли е дълго време сам?

— Тук не се следим един друг. На планетата няма нищо опасно. Иначе такива периоди е имал всеки от нас. Разбира се, и Дубров е работил самостоятелно. Мисля, че версията ви е погрешна. Дори и сега той много малко се е променил.

— Длъжен съм да проверя всички възможни версии — сухо възрази Ротанов. — Надявам се, че след тази картина сте разбрали сериозността на положението. Не ме напуска мисълта и за помещението. Това не е изложбена зала. Изобщо не е зала. А просто каменен паралелепипед. И е прекалено функционален. С една-единствена задача — нещо подобно на пощенска кутия…

— И посланието там е адресирано именно към нас, тъй ли?

— Не е изключено… Ще трябва да отложим евакуирането на колонията, докато пристигне специална експедиция. Макар че лично аз няма да настоявам за нея.

— Какво искате да кажете?

— Смятам, че колонията разполага с необходимите специалисти. Просто се налага да преустроите работата. Да насочите хората към съвсем нови задачи и да го направите незабавно, преди да е пристигнал транспортът със специалното оборудване. Не ме напуска мисълта, че разполагаме с твърде малко време, може би съвсем малко… Трябва да се ориентираме в положението, преди да го изпуснем напълно от контрол.

— Допускате ли такава възможност?

— Във всеки случай длъжен съм да я имам предвид.

Настъпи продължително мълчание. Ротанов почувствува, че Крамов иска да му каже нещо, но, кой знае защо, не се решава. Най-после той започна, като гледаше встрани:

— Не знам, ще ви помогне ли онова, което ще ви кажа. Но след историята с картината и най невероятните неща ми се струват важни.

— Да не би да знаете нещо от този род?

— Не разбирам за какво говорите. Мисля си, че най-добре е да ги видите сам. Не е далеч. На някакви си двайсетина километра встрани от пътя за селището. Трябва да стигнем към шест часа. По-рано те не излизат. Само след залез слънце.

Всъдеходът измина двадесетте километра за половин час и точно преди залез слънце те се намериха в коритото на пресъхнала рекичка. Още по пътя, ориентирайки се по фотокартата, Ротанов разбра, че долината на това пресъхнало корито започва от гората на гърмящите кълба.

Оттук до селището имаше само седем-осем километpa. Крамов помоли да спрат и пръв се скри в скалите, които закриваха долината. Когато Ротанов го настигна, той с пръст на уста го помоли да не вдига шум, макар че самият той вървеше доста невнимателно, непрекъснато се спъваше с дебелите подметки на обувките си. Долу избра голям валчест камък, намести се върху него и извади пакетче с орехи. Ротанов застана пред него, като не криеше раздразнението си от твърде загадъчното му и малко театрално поведение.

— Бихте ли ми обяснили какво чакаме тук?

Крамов само повдигна рамене.

— Това трябва да го видите с очите си, въоръжете се с търпение, до залеза остават още няколко минути.

Наистина Гама, звезда от тази далечна система, вече се бе спуснала до хоризонта. Нейният диск, невероятно набъбнал, беше сплескан от дебелия атмосферен слой. Светлината преминаваше от виолетово в синьо и постепенно изчезваше. Най-после звездата се скри зад хоризонта и над пустинята по цялата и необятна шир надвисна сивкав здрач, изпълнен с тишина и с мириса на нагретия през деня пясък.

Струваше им се, че в тази огромна и мъртва пустиня живееха и се движеха само те двамата.

Неочаквано Ротанов разбра, че това съвсем не е така. От отсрещната страна, където беше разположен лагерът, право към тях се приближаваше някаква тъмна маса. Свикнал с мисълта, че всяко необяснимо движение на чужди планети предвещава опасност, той посегна към оръжието си, ала Крамов го спря.

— Те са съвсем безопасни. Най-важното е да не мърдате, трябва да ги оставите да се приближат колкото се може по-близо, иначе нищо няма да видите. — Здрачевината се сгъстяваше и беше трудно да се различи нещо на такова разстояние и все пак на Ротанов му се стори, че тъмната маса, която се движеше покрай коритото на реката, се разлага на отделни петънца. Не бяха толкова много — около десетина. Някакви приближаващи се предмети. Кой знае защо, петната му приличаха по-скоро на предмети, отколкото на живи същества. По-късно се досети, че причина за това е тяхната форма. Сега ги разделяха само тридесет-четиридесет метра и Ротанов трябваше да признае, че никога досега не бе срещал нещо по странно от тези движещи се триножници. Три крака, съединени в една точка. Нямаха нито глави, нито очи, нито туловища — само тези три крака. И по плавното извиване на краката, по внимателното опипване на почвата, преди да направят поредната крачка, той разбра, че въпреки всичко те все пак са живи същества. Нито един механизъм не би могъл да притежава толкова степени на свобода на движенията като тези гъвкави лапи, в които нямаше нито шарнири, нито сглобки, нито място за някакви скрити двигатели — с една дума нямаше нищо друго освен съединените в една точка лапи. Ръстът на всяко едно от тези същества не надвишаваше половин метър, лапите, дебели колкото човешка ръка, завършваха не със стъпала, а с някакви кръгли възглавнички или смукалца.

Когато се приближиха на двадесетина метра от тях, всички като по команда спряха. Но не застанаха неподвижно, както биха направили механизмите. Предните тъпчеха на място от крак на крак — ту плахо прекрачваха напред, ту отстъпваха, сякаш се колебаеха. Правеха впечатление на трогателни и безпомощни същества. Другите, които вървяха след тях, не спряха веднага. Като се блъснаха в предните, те отстъпиха назад. Ротанов си помисли, че вероятно не виждат, но все пак по необясним начин усещат присъствието на хората. След като се повъртяха минута-две, съществата се пръснаха на различни страни.

— Следете само едно от тях — прошепна Крамов. — И не мърдайте.

Едно от странните същества притича съвсем близо до тях и се закатери по стръмния склон. Ротанов едва сега оцени колко добре е приспособено тялото им за движение по неравна повърхност. Живият триножник се сниши, притисна се до земята и така, разкрачил широко лапи, успяваше да се вкопчи и за най-малките цепнатини и издатини на камъните. Като се покатери на полегатата част на терасата, той спря, вдигна едната си лапа и бързо се завъртя на едно място като балерина. Около него се появи облаче прах, една от лапите му се заби в меката почва, образувайки в нея малка вдлъбнатина. Нещо изтрещя и на мястото, където току-що стоеше триножникът, блесна електрическа искра. Съществото изчезна.

— Това е всичко — каза Крамов. — А сега се опитайте да уловите, което и да е от останалите. Бягат доста тромаво.

Без да чака повторна покана, Ротанов се хвърли към най-близкия триножник. Той тозчас си плю на петите. Разстоянието между беглеца и преследвача неусетно се стопяваше и когато на Ротанов му оставаше само да протегне ръка към него, — се чу познатият вече трясък на електрическо изпразване и съществото се разпадна пред очите му, превръщайки се в облаче възтъмен прах, който сега бавно се слягаше на земята. Подухналият вятър отнесе част от него в пустинята.

Поразен, Ротанов се обърна, но видя само неподвижната фигура на Крамов. Наоколо вече нямаше нито един триножник.

— Всички ли изчезнаха по този странен начин?

Крамов мълчаливо кимна.

— Защо не сте споменали нищо за тях в докладите си?

— Видях ги съвсем скоро, само преди няколко дни. Появяването им е свързано с цъфтенето на гърмящите кълба.

— Интересно. И по какъв начин?

— Това, което остава след тях, не е прах, а зрели спори от гърмящи кълба. Всъщност цялото тяло на триножниците е изградено от тези спори, които са свързани помежду си с неизвестна за нас енергия. Когато енергийният заряд се изразходва, те се разпадат. Същото става и при най-малката опасност. Нашите биолози предполагат, че тези образования имат една-единствена функция — да разнесат колкото се може по-далеч цветния прашец на гърмящите кълба.

— Ами да, прост и икономичен начин. Как са устроени? Откъде вземат енергия? Как получават информация за опасност и по какъв начин я преработват?

— Още не знаем. Никой досега не е държал в ръцете си триножник, те винаги се разпадат. Установено е, че се образуват в храстите на гърмящите кълба веднага след избухването на спорангия и незабавно тръгват, като се опитват да отидат колкото се може по-далеч от родното място. Понякога са ги срещали на десетки километри в пустинята. Ето всичко, което знаем.

— С тях ще се заеме специална група биолози. Трябва да разберем как се образуват. Единствена ли е тази форма на спорангия, или са възможни и други, и най-важното… Необходимо е да се изяснят пътищата на тяхната миграция. Да се определят местата, към които се насочват, ако миграциите са подчинени на някаква система. — Ротанов се замисли, вече съвсем се стъмни и Крамов запали мощен фенер. Лъчът тутакси сгъсти мрака около тях и сякаш проби в него тесен светлосин коридор.

— Не забелязахте ли нещо познато в техния външен вид?

— Познато ли? Те приличат на статив, на триножник на бусола.

— Не това имам предвид. Стори ми се, че много наподобяват онези космати същества от картината, само че тези тук са гладки.

— Да. Може би… Дубров. Отново Дубров. Той или е проникнал в тайната на Реана много по-надълбоко, отколкото всеки един от нас, или…

— Искате да кажете „не е човек“?

Ротанов не отговори. Близо минута те стояха мълчаливо, заслушани в свистенето на вятъра в скалните пукнатини, които се засили след залеза.

— Да вървим — рече Ротанов. — С Дубров ще се заема аз.

 

 

Ротанов седеше на работното си бюро в предоставената му къща. Отгоре нямаше нищо, ако не се смята отвореният чист бележник и любимото му сребърно моливче. Пред него светеше екранът на дисплея на главния информатор в колонията, върху който непрекъснато се появяваше надписът: „Каналът е свободен“. Той протегна ръка към клавиатурата и подаде задачата: „Всички данни за колониста Дубров според форма 2К.“ Трябваше да набере специалния шифър, тъй като тази форма се подаваше само в случаите на официално разследване. Щом набра шифъра, той сякаш постави невидима точка в своите разсъждения. Преглеждайки информацията, постъпваща на екрана, Ротанов отбелязваше нещо в бележника си и когато завърши, се учуди колко малко е записал. Дубров беше роден в колонията преди тридесет години. Преминал бе пълен курс по биология. Нямаше семейство. Подчерта това, тъй като беше необичайно за колонист на неговата възраст. Специализация — агробиолог. Тема: „Активни химогени в маслото на гърмящите кълба.“ Сведенията, които интересуваха Ротанов, се оказаха учудващо малко. Живял човекът тридесет години, учил, завършил самостоятелната си задача — ето всичко, което можеше да се узнае от картотеката. Впрочем Ротанов никога не се задоволяваше с официалните сведения. В личния картон се вписваха само основните събития в живота на всеки човек, а него сега го интересуваха нюансите, чертите на характера, чудатостите, неуспехите — с една дума онова, което машината не можеше да знае. Все пак оставаше и медицинският бюлетин. Тук му провървя повече — в графата „Придобити болести, свързани с местната фауна“ откри познатата бележка: „Отравяне с растителни отрови, халюцинации“, а малко по-долу още един ред: „Описанието на халюцинациите съответствува на теста на Романов.“ Хм, описание… А кой ги е описвал? Лекарят или самият болен? Това трябва да се изясни и да се издирят тъкмо тези „описания“. Първата среща с Дубров премина доста глупаво. Не можеше да си прости, че не се подготви старателно за нея. Естествено Ротанов не би могъл да знае, че сега, когато внимателно се готвеше за предстоящата среща с Дубров, той ще направи втора, още по-голяма грешка и ще пропилее напразно последните часове, които му оставаха.

В медицинския пункт го посрещна пълен човек със светлоруса брада и големи сини очи. По всичко личеше, че се радва на посещението на Ротанов. Явно пациентите не му досаждаха много много с посещения. Щом изслуша Ротанов, той дълго се рови в папките и накрая щракна ключа на дисплея, като постави в него магнитна картичка, но в нея липсваха сведенията, които интересуваха инспектора. Гребньов, лекарят, описал халюцинациите на Дубров, преди месец беше напуснал Реана с поредния транспортен кораб, без да остави бележките си. Защо? В края на краищата Ротанов успя да изясни, че за основа на медицинското заключение е послужил личният доклад на Дубров за неговите „видения“, предадени впоследствие в медицинския сектор. След заминаването му следите на бившия лекар на колонията се губеха. Тази история беше доста странна и изпълни Ротанов с мрачни мисли. Сигурно лекарят е имал сериозни причини, за да наруши правилата и да вземе със себе си документите, ако те изобщо не са били унищожени от него. Но защо, защо? На този въпрос би могъл да отговори само ако се върне на Земята и открие Гребньов. А сега беше принуден да се задоволи с тези непълни сведения.

След като се срещна с учителя на Дубров, с научния му ръководител и с още двама-трима души, които лично го познаваха, той се върна вкъщи, изключи апаратурата за свръзка, заключи вратата и отново седна пред празното бюро. Крайно време беше да направи някакви изводи.

Знаеше следното: преди месец по неизвестни причини Дубров е опитал сока на гърмящите кълба. И не го е скрил. Напротив, подал е рапорт до председателя на съвета. Въз основа на този рапорт са го сметнали за болен и временно са го отстранили от работа. Засега не успя да разбере нищо за действието на самия сок. Ротанов доби впечатлението, че колонистите упорито избягват разговорите на тази тема, сякаш беше наложено табу за всичко, което се отнасяше до гърмящите кълба. Следващият безспорен факт — неговата лична среща с Дубров, когато той заяви, че сокът на кълбата не е наркотик и отказа да даде каквото и да е обяснение… И после нощното преследване и изчезването на Дубров. Ротанов неволно се сви. Може би това беше най-необяснимото място в цялата история с кълбата. Ако не бяха раницата и дрехите, той би повярвал в собствените си халюцинации, дори, че Дубров е станал временно невидим. Но дрехите в гардероба опровергаваха тези предположения и се налагаше да признае, че Дубров изчезна, изпари се, престана да съществува за дадено време и в дадена точка на пространството, за да се появи същевременно в някаква друга точка. В своя дом или на друго място?

Той почувствува, че за първи път от началото на разследването попадна на една наистина ценна мисъл. Ценна, защото му даваше някаква нишка. Парадоксалните факти изискват и също такова обяснение. Ако приемеше това за работна хипотеза, трябваше да предположи, че неизвестните художници преди хиляди години са се срещнали именно с Дубров. От тази мисъл по челото му изби пот. Ако продължи да разсъждава в този дух, може да стигне дявол знае до какво. Пък и тези триножници, и изобщо картината… И тутакси си каза: „Стоп! Сега няма да мисля за картината. С твърде малко данни разполагам. Не бива да отвличам вниманието си от Дубров.“ Струваше му се, че няма по-просто нещо от една нова среща с него. И защо не? Защо да не кажат честно на човека, че е станало недоразумение, че погрешно са разбрали рапорта му, че сега му вярват и го молят да им помогне. Дори ако Дубров откаже, този факт вече сам по себе си ще означава много. Тогава могат да се захванат с втората версия, да се опитат да докажат, че зад маската на Дубров се крие чужд човек… Засега нямаха никакви основания да го обвиняват в това.

След като прехвърли в ума си още веднъж всички доводи и претегли отново фактите, Ротанов най после се реши да направи още един опит откровено да поговори с Дубров. Въпреки късния час той посегна към селектора. Сега, когато донякъде подреди мислите си, не му се искаше да отлага. На екрана на селектора замига жълта светлина. Абонатът не отговаряше. А след половин час, когато Крамов се втурна при него без предупреждение, той се досети, че е закъснял, че срещата с Дубров няма да се състои…

— Дубров е изчезнал. Завинаги.

Когато силно се вълнуваше, инспекторът обикновено говореше бавно, като внимателно подбираше думите си. И сега той попита подчертано спокойно:

— Та той и преди е напускал селището сам. Може и сега?…

Крамов отрицателно поклати глава.

— Мисля, че този път няма да се върне. Във всеки случай докато…

— Докато аз съм тук?

Крамов кимна.

— Защо го допуснахте? Как е могло да се случи?

— Дубров е свободен човек. Нямах право да го следя. За да бъде лишен един колонист от правото си на свобода, е необходимо нареждане на Висшия съвет на Земята.

— Не ставайте формалист, Крамов! Отлично знаете колко сериозно е положението. Вие нямахте право да го изпускате от очи!

— Не мисля, че беше необходимо. Вярвам на Дубров. Струва ми се, че той знае какво прави.

Ротанов едва се сдържаше да не загуби самообладание, да не се изтърве и да каже на Крамов всичко, което мисли за неговото поведение в историята с Дубров. Нямаше смисъл да се кара с този човек, единствения, на когото можеше да се облегне тук.

— Защо решихте, че Дубров няма да се върне?

— Взел е пълен комплект работно снаряжение, месечната си дажба и още някои неща.

— Следва, че най-малко трябва да го търсим тук, на Реана. — Инспекторът мрачно се усмихна. — Когато ми казахте, че с Дубров положението не е така просто, че няма да успея да го изолирам, тъкмо това ли имахте предвид?

— Не. Когато някои опита сока на гърмящите кълба, той вече не е просто човек. Във всеки случай не е обикновен човек. Мисля, че и вие сте се уверили в този факт.

— Да, подразбрах нещичко, но за съжаление без ваша помощ — все пак не се сдържа да го упрекне Ротанов. — Отначало премълчахте за триножниците, сега пък премълчавате за Дубров. Не съм дошъл тук на разходка.

— Тук е нашият дом. Нашата работа. Земята е далеч, а нашите проблеми ще си решаваме сами. На Реана вие сте гост.

Инспекторът се извърна. С мъка се сдържаше да не избухне. Неговите пълномощия на тази далечна планета не означаваха чак толкова много. Общо взето, те зависеха от самия него и от взаимоотношенията му с колонистите. Той почти никога не се беше възползувал от извънредните си права на инспектор, стараеше се дори да не напомня за тях. Ето и сега той каза едно-единствено нещо на Крамов, не можеше да го премълчи.

— Тук всички сме гости. Всички хора. И този дом е чужд. Ние дори не знаем чий е той. Помислете върху това.

 

 

„За да разбереш едно нещо докрай, трябва сам да си го изпитал“ — стара истина. Стара като света. Ротанов седеше, опрял гръб в дебелото стъбло на гърмящото кълбо така, както неотдавна на същото това място седеше Дубров. Струваше му се, че по необясним начин времето беше направило пълен кръг и се бе върнало в първоначалната си точка. Само че мястото на Дубров сега беше заел той… Капка след капка от пресата се отцеждаше мазен сок с остра миризма. Не искаше да рискува и реши да повтори до най-малките подробности всичко, което направи Дубров. Друг път за него нямаше. Шестдневното издирване на Дубров завърши безрезултатно. Естествено той можеше да съобщи на Земята за своя неуспех, за това, че разследването е стигнало до задънена улица, че се налага да изпратят добре екипирана експедиция… Но докато тя пристигне, щеше да приключи цъфтенето на кълбата и тогава ще трябва да чакат още осем години. При това дълбоко в себе си Ротанов осъзнаваше, че не броят на изследователите и качеството на екипировката определят успеха в търсенето на истината, а нещо друго… може би умението да се вземат ето такива решения?

Край. Май това е последната капка. С всяка измината секунда сокът се променяше от съприкосновението с въздуха и той не знаеше колко време ще запази първоначалните си свойства. Най добре е да не губи нито секунда. И все пак за последен път премисли дали не е забравил нещо, в случай че не се върне от това нереално пътуване в неизвестното. В сейфа бяха заключени неговите бележки и изводи. Беше оставил писмо до Крамов с молба да отвори сейфа една седмица след изчезването му. Още какво? Екипировката му е добра, въоръжен е. Всичко необходимо за далечния път е с него, в тази вехта торба. Оставаше да приближи до устните си шишенцето с… С какво? Там е работата… Двама загинаха… Загинаха или не се върнаха като Дубров? Крамов нещо премълчава, но това сега не е важно. Скоро ще разбере всичко сам, без чужда помощ.

Опитваше се да мисли за най-различни обикновени неща, за да заглуши нормалния човешки страх. Неведнъж му се беше случвало да рискува живота си при много по-леки положения, но никога досега една грешка не би му струвала толкова скъпо. Нелепа, загадъчна смърт, причинена от отровата на неземно растение… Какво ще си помислят приятелите за него? Ще го разберат ли? Ще могат ли да оценят всички обстоятелства, да ги претеглят така, както ги беше преценил и претеглил самият той? Или ще си кажат, че действието на наркотика е непредсказуемо и ще забранят на хората да се приближават до тази горичка? А може изобщо да прекратят достъпа до планетата. Твърде много рискуваше той. Твърде много залагаше на тази карта. „Няма да ти издигнат паметник, сигурно е. Жалко, че Олег не е тук и няма с кого да се посъветвам. Край. Стига сантименталности!“ — каза си той.

Течността имаше остър, несравним с нищо друго вкус. Много слабо напомняше смес от някакви подправки. От ванилия, канела и от нещо познато, но забравено в детството, може би тоалетен сапун. В следващия миг го лъхна отвратителна миризма, която притъпи всичките му възприятия. И той не усети кога съзнанието му го напусна и сива непроницаема мъгла обгърна всичко. Именно пелена, а не пълен мрак, какъвто например настъпва при анабиоза или когато се намираш под действието на наркоза. През тази пелена Ротанов долавяше някакво движение, сякаш светът наоколо започна бързо да се върти. Или се въртеше самият той? На това ли викат виене на свят? Все по-трудно му беше да се ориентира в усещанията си, все едно че вместо глава сега имаше топка от памук. И почти напълно загуби способността да възприема заобикалящия го свят.

Следващото усещане, което го порази със своята яснота, беше чувството, че в лицето му бие ярка слънчева светлина. Тя се промъкваше през плътно стиснатите му клепачи и почти насила измъкваше разсъдъка му от сивото блато на небитието. Няколко минута Ротанов лежа, без да помръдва и със затворени клепачи. Вслушваше се в тялото си. Сърцето му биеше бързо и мощно, сякаш току-що беше бягал в планината. Дишаше леко, без да усеща никакви миризми.

После дочу звуци и беше поразен от тяхното многообразие. Цялото му същество се изпълваше с проста радост. Беше жив. Жив! Той мина през това и все пак остана жив!

Когато най-после отвори очи, разбра, че лежи в нещо, което смътно напомняше трева. От всички страни го обгръщаха яркозелени храсталаци, а право в лицето му грееше утринно слънце.

Може би най-впечатляващ беше именно този мигновен проход от нощта към ослепително сияйния ден. Още не беше в състояние да анализира станалото и можете само като кутре да се радва на слънчевата светлина и на ярката зеленина, която го скриваше от всички страни като в люлка. В следващата секунда Ротанов откри, че сравнението с люлката му е хрумнало не току-тъй. Защото беше гол. Съвсем гол. Рязко протегна ръка към раницата, която беше до него, но не я намери на мястото й. Дори тревата не беше смачкана.

И тъй, в този свят идват голи и без оръжие… Трябваше да се досети по-рано, когато прибра дрехите на Дубров. Безгрижното настроение моментално го напусна, отстъпвайки място на чувството за безпомощност. Превъзмогвайки виенето на свят, той седна и се огледа. Беше пладне. Намираше се сред гора от гърмящи кълба, но те бяха други, по-различни от ония, които познаваше. Спорангиите им определено изглеждаха по-големи и по-яки, а стъблата по-дебели и по-разклонени. Пък и между корените им не се разхождаше вятърът, издухвайки праха и пясъка, както ставаше на Реана. Във всичко наоколо се бе вплела жилава трева, някакви непознати храсти. Тази Реана беше друга. Още не можеше да повярва на случилото се, но вече търсеше правдоподобно обяснение… Сокът на гърмящите кълба… Вероятно той е само възпламенител, които включва много сложна система за преминаване през времето. Но нали за тази цел е нужна енергия? Много енергия… И разбира се, работата не е в сока. Той си спомни за носещите се из дефилето триножници. На тях не им трябваше енергия, не току-тъй в района на горичката се изменяха магнитните и гравитационните полета на планетата. Ротанов се вкопчи в ствола на гърмящото кълбо и се изправи на крака. На десетина метра точно пред него през храсталаците минаваше път. Най-обикновен прашен селски път. „Не е чак толкова лошо — успокой се той. — Озовах се там, където исках да отида. Естествено без екипировка, дрехи и провизии няма да издържа дълго тук. Трябва колкото се може по-бързо да предприема нещо. Преди всичко да се облека.“ Той си припомни стереофилма за диваците от остров Пасха. Те чудесно се задоволяваха с палмови листа. Наистина тук нямаше палми, но на първо време и листата на гърмящите кълба щяха да му свършат работа. Ротанов стъкми от тях нещо като набедрен пояс. Не стана много красив, но затова пък беше здрав. После излезе на пътя. Стотина метра по-нататък храстите оредяха и пред него се откри хълм, по които се виеше пътят. На върха се открояваха познатите му крепостни стени. Вече не се съмняваше. Беше попаднал в света, изобразен на картината на ренитите. И въпреки че беше подготвен за това, изненадата от откритието не беше по-малко зашеметяваща.

Като се криеше в гъстите храсталаци, стигащи чак до върха, той успя незабелязано да се промъкне до стените на замъка. Бодлите жестоко драскаха незащитената му кожа, но той търпеливо и внимателно се катереше нагоре. Колкото повече се приближаваше към замъка, толкова повече признаци говореха за човешко присъствие. Димът над покривите, коловозите и най-сетне мирисът на обор, който идваше от задните дворове. Трудно можеше да се нарече замък редицата от къщи, защитени от здрава висока стена. Още отдалеч Ротанов забеляза, че стената е строена от архитект, който добре е познавал законите на пропорциите и особеностите на местността. При това е бил именно архитект, а не военен инженер. Северното крило на крепостната стена плътно опираше до скална издатина, от която обсаждащите при необходимост лесно биха могли да прехвърлят стълби или дървени мостове. Но имало ли е обсаждащи в този див край? Тогава защо е издигната тая толкова солидна стена?

Към замъка водеше един-единствен път и докато се промъкваше нагоре, Ротанов не забеляза никакво движение по него. Гъсталаците, изпълнени с крясъците на невидими птици, живееха свой собствен живот. В тях не се забелязваха и най малки следи от човешка дейност. Най-сетне стигна до стената. Беше изградена от масивни каменни блокове, чиито размери внушаваха уважение. Външната повърхност на блоковете беше почти необработена и човек можеше да се изкатери по грапавините доста високо, вероятно догоре. Още една небрежност на строителя?

Ротанов не искаше да предизвиква съдбата. Ако се изкачи по стената, ще бъде отлична мишена за пазачите в ъгловите кули, ако там имаше охрана. По-благоразумно беше да изпълзи до върха на скалната издатина, от която навярно ще се открие целият вътрешен двор. Легнал на върха на скалата, Ротанов почти цял час оглежда пустия двор. Не забеляза никакво движение в замъка. Нищо не му костваше да прехвърли стената и да се спусне в двора. Но той беше дошъл тук като гост и не искаше още от самото начало да придава на посещението си съмнителен характер. В края на краищата имаше врата. Онези, които бяха построили замъка, едва ли са се различавали много от хората.

Вратата, скована от цели стволове на гърмящи кълба, беше затворена, но отвън имаше огромен метален пръстен от някаква червеникава сплав. Ротанов го дръпна няколко пъти. Отвътре звънко се обади камбана и след миг вратата бавно изпълзя нагоре. Вътрешният двор не беше голям. От скалата изглеждаше много по-обширен. Едва Ротанов прекрачи и вратата с трясък се спусна зад гърба му. На фасадата на централната постройка имаше балкон, чиито парапети бяха украсени с орнаменти. Преди да реши какво да предприеме, врата на балкона се отвори и се появиха четирима мъже, облечени в широки тъмни наметала със сини златисти обшивки. Те мълчаливо загледаха Ротанов. Секундите летяха, никой не помръдваше, стори му се, че мина цяла вечност в безмълвен покой. Ротанов любопитно се вглеждаше в лицата им. Това бяха човешки лица. Нещо повече — съвършени, сякаш и четиримата бяха изваяни от един и същ гениален скулптор, Ето как изглеждат ренитите! Високи над два метра — истински великани. Косите на най-едрия сребрееха на слънцето. Дали бяха побелели, той не можеше да каже — по лицата им не се виждаше нито една бръчица. Те не изразяваха нито вълнение, нито любопитство, като че ли наистина бяха лица на статуи. Той се разтревожи. По този начин не се посрещат гости. Във всеки случай хората не посрещат така…

И изведнъж сякаш се видя в техните очи. На двора стоеше един полугол изподран дивак с набедрен пояс от листа… Защо бе дошъл, откъде, какво търсеше тук? Може би тези бяха въпросите, които ги измъчваха и които те скриваха зад безизразните си лица? Едва сега проумя невероятно сложното положение на първия им контакт. Липсваха верните му електронни помощници и така няма да могат да се разберат. И няма да успее нищо да им обясни. Неочаквано, сякаш за да опровергае съмненията му, ясен и висок глас на най-чист интерлект, на който вече две столетия разговаряха всички народи на Земята, попита:

— Кой си ти?

Беше толкова изненадващо, че Ротанов изрече първото нещо, което му хрумна:

— Човек от планетата Земя.

Думите му прозвучаха тържествено и глупаво.

— Знаем. Твоето звание и име?

— Вие знаете интерлект? Откъде?

— Тук въпроси задаваме само ние.

Ротанов веднага почувствува колко сложен ще бъде този разговор. Един инспектор по извънземните поселения трябва да бъде и дипломат и той с нищо не издаде вълнението си.

— Смятайте, че съм представител на правителството на Земята. Осъществявам контрол над извънземните селища, създадени от хората. — Той се чувствуваше неудобно без дрехи, пречеше му и този идиотски балкон, на който събеседниците му бяха толкова високо, та през цялото време трябваше да вдига нагоре глава. Дали акустиката беше добра, или гласът на говорещия бе извънредно силен, но Ротанов буквално беше оглушен от величественото боботене, което се носеше откъм балкона. Дългият път през храсталаците го изтощи, слънцето прижуряше изранената му кожа, потта се стичаше по очите му — доста неподходящи условия за първи дипломатически контакт с друга цивилизация. „Нищо, ще се оправя — каза си той, — сам забърках тази каша. И ако сега проваля работата, никога няма да ми простят, пък и сам няма да си простя, тъй че дръж се и си отваряй очите на четири, тук нещо не ми харесва, нещо не е както трябва. Та те дори не са любопитни. Само това високомерие — не е ли прекалено за един изоставен на пустата планета замък? Трябва да науча колкото се може повече.“ На него му беше необходима информация, нали заради нея тръгна, без да се замисли за рисковете.

Онези на балкона разговаряха помежду си, очевидно званието на Ротанов им направи някакво впечатление. Сега до него не достигаше никакъв звук, сякаш в двора бяха изключили високоговорителя. Но сто че най-високият мъж се обърна и над Ротанов отново прогърмя познатият глас:

— Защо си дошъл тук?

— Търся един човек. Името му е Дубров. Валерий Дубров.

— Няма го при нас.

— Но нали е бил тук?

— Беше и си замина.

„Беше и си замина…“ — тези думи отекнаха като ехо в главата му. Значи всичко е било напразно. Изведнъж си помисли, че превръща преследването на Дубров в самоцел, че той в края на краищата ще се намери и работата съвсем не с в него. Не беше известно успял ли е докрай да разкрие загадката на Реана, какво точно е научил, колко дълбоко е проникнал в тайните на планетата. Сега, когато самият Ротанов беше тук, в далечното минало на Реана, бе длъжен да мине по този път самостоятелно.

— Какво чакаш още? — прекъсна мислите му гласът от балкона.

— Бих искал да получа информация… — последната дума прозвуча някак чуждо, тя не изразяваше онова, което искаше да каже, и Ротанов се поправи:

— Бих искал да получа знания.

— Не раздаваме нашите знания даром. Струват скъпо.

— Земните жители няма да се пазарят с вас. Пък и не искаме подаяния. Ще ви предоставим в замяна знания и открития, направени от хората.

— Не ни трябват. Дори с нашите не знаем какво да правим.

— В такъв случай ще намерим с какво да се отплатим. Човечеството е достатъчно богато.

— Материалните ценности не могат да се пренесат през времето. Всичките ви богатства не струват тук и пукната пара.

— А какво цените най-много?

— Труда. Съгласен ли си да работиш в замяна на знанията, които ще получиш?

— Какво ще искате да правя?

— Всичко. Да ковеш желязо, да ореш земята, да тъчеш, да се грижиш за добитъка.

— В такъв случай бих искал да науча таксата.

— Тя е неизменна. Година работа срещу един час.

— Срещу един час, но какво?

— Срещу един час отговори на всички въпроси, които ще смогнеш да зададеш.

Цяла година работа… Доскоро той беше готов да заплати за това с живота си.

 

 

Стаята, която му дадоха, макар и малка, беше светла и чиста. В нея имаше грубо скован одър, покрит с плъстена черга. И също такава грубо изработена маса и стол без облегалка. На закачалката висеше риза от дебело платно и нещо, което приличаше на работен комбинезон.

Вратата зад него се затвори, но Ротанов не чу нито скърцане на ключалка, нито изщракване на катинар. Щом заглъхнаха стъпките на съпровождащия го ренит, той се опита да я отвори. Тя се поддаде леко на натиска му и той отново видя коридора, които водеше към двора. Е, какво пък, ренитите веднага започнаха да изпълняват едно от условията на договора — той е съвсем свободен и стига да поиска, може да напусне замъка. Успокоен, Ротанов се зае подробно да изследва стаята. Върху чергата на одъра се беше образувала вдлъбнатина, която по форма напомняше човешко тяло. Той измери приблизителния ръст на онзи, които беше лежал преди него в леглото. Ренитите бяха по-високи…

Вода и храна не му предложиха, вероятно тук те първо трябваше да се заслужат, а може и да бе рано за ядене. Той седна до празната маса и се замисли. Някакви едва доловими признаци показваха, че стаята преди него е била обитавана от друг човек. Тази вдлъбнатина върху леглото, износената риза, сякаш специално ушита за ръста на земен човек… Но тогава той сигурно е оставил и по-явни следи. Преди да напусне тази стая и Ротанов навярно ще остави някакъв знак, че е бил в нея. И то на такова място, че да не бие на очи и същевременно да може да се открие. Човек често сяда до масата… Той внимателно спусна ръка и прокара длан отдолу. Скоро пръстите му напипаха неравни драскотини. Ротанов седна на пода и видя две букви, издълбани с остър предмет — В. Д. Но защо само тези букви? Не е искал да напише повече или не е успял, или пък не е вярвал, че някой ще ги открие?

Какво пък… Очевидно сам ще трябва да търси отговорите на всички въпроси. Рано или късно ще се срещнат с Дубров, ще се срещнат като равни и тогава ще си поговорят. Сега му беше трудно да си представи какъв ще бъде този разговор.

Смазващата умора на невероятно тежкия ден се стовари изведнъж върху него и Ротанов се просна на леглото. Но сънят не идваше, в главата му като на филмова лента преминаваха събитията от последните часове. Ето го отново сред храсталаците от гърмящи кълба, държи в ръка шишенцето с течността, която можеше да се окаже обикновена отрова. И отново е сред този непознат растителен свят, влиза през вратата на замъка… Разговаря с ренитите. Почти не се съмняваше, че е срещнал именно ренитите и е сключил с тях първия в историята на човечеството договор за сътрудничество, не, първият вероятно е на Дубров… А може би първите са били на онези, които не се върнаха… Ето от кого са научили интерлекта. Договор… Странен договор се получи… Какво представляват ренитите? Търговци на знания? Случайно попаднала на Реана експедиция? И как са могли да съчетаят високите научни знания, за които говорят дори с някакво пренебрежение, с този примитивен живот, с натуралното стопанство, с тежкия физически труд? Той не успя да продължи мисълта си, умората най-после взе връх и Ротанов се унесе. Стори му се, че се е събудил почти веднага. Но като видя, че слънцето клони към залез, разбра, че са минали не по-малко от три часа. Сега се чувствуваше бодър и отпочинал, само дето беше огладнял още повече и както преди, го мъчеше жажда. Трябваше да предприеме нещо. Тъкмо се изправи с твърдото намерение да потърси храна и вода, когато над замъка се разнесе плътен мелодичен звън. „Гонг или камбана… Може би сигнал за вечеря?“ — Ротанов навлече ризата и комбинезона, очевидно вечерен фрак тук не се полагаше.

Празен двор, празно стълбище… Местното общество не беше многобройно, но едва ли се състоеше единствено от четиримата, които видя? Или бяха само четиримата? Тежката двукрила врата, която водеше към вътрешността на замъка, бе гостоприемно разтворена. Ротанов влезе, без да чака покана. Намери се в нещо като зала за приеми или трапезария. Вероятно най-голямото помещение в замъка. Централно място в залата заемаше дълга маса, подредена за вечеря. Познатите му вече четирима ренити мълчаливо седяха пред своите прибори. Ротанов забеляза двата свободни стола в средата и в края на масата.

Реши, че централното място едва ли е запазено за него, и скромно зае крайното. Никой от присъствуващите не каза дума, нито реагира на неговото появяване. Продължаваха мълчаливо и неподвижно да седят на местата си, без да се докосват до храната. Въпреки глада, които го измъчваше, Ротанов не наруши приличието и търпеливо зачака с домакините, само внимателно помириса, за да определи по миризмата доколко са годни за ядене местните блюда. Вече бе забелязал, че всички предмети в замъка — съдовете, приборите — бяха изработени ръчно. Явно ренитите не познаваха серийното машинно производство. Това го учуди, особено като си припомни с какво художествено майсторство и техника беше изработена картината им. Но Ротанов знаеше колко погрешни са понякога прибързаните изводи. А той бе в замъка едва от няколко часа.

И все пак кого ли чакаха? Стомахът му мъчително се свиваше от миризмата на топлото ядене. Миришеше апетитно на нещо като варен грах. Големият меден съд в центъра на масата беше пълен със зеленикаво пюре очевидно от растителен произход. „С него ще започна“ — реши Ротанов. И тъкмо се канеше, без да се съобразява с приличието, да си сипе от пюрето, когато всички се изправиха. Вратата в дъното на залата се отвори и в стаята влезе жена. Ротанов забрави за храната. Позна я веднага, от пръв поглед. Невъзможно беше да не я познае. Там, на картината, големият до слепоочията разрез на очите сега му се стори художествено преувеличен.

Но очите и всъщност бяха точно такива. Ако се изключат тези огромни очи, всички черти на лицето и имаха правилна, старинна форма, както някога древногръцките художници са рисували лицата на своите богини…

Ротанов изведнъж забеляза, че стои прав, а останалите отдавна вечерят, без да му обръщат внимание. Жената нито веднъж не го погледна, впрочем тя изобщо никого не погледна. Не им пожела и обичайното „добър апетит“. Странна беше тази мълчалива вечеря. Може би ренитите имаха друг начин за общуване освен езика? От време на време те си разменяха бързи, едва доловими погледи и това беше всичко.

Той не знаеше какво яде. С идването на жената обстановката на трапезата започна да му се струва почти оскърбителна. Ренитите безспорно общуваха някак помежду си. Услужваха си взаимно на масата. А Ротанов просто не го забелязваха. Около него сякаш се образува някакъв вакуум. Вероятно така се е чувствувал слугата в далечното феодално време, ако за някаква изключителна услуга са му позволявали да седне на една маса с господарите. Може би идването на жената беше изострило самолюбието му. На няколко пъти й хвърли бързи любопитни погледи и без да иска, забравяйки се, отново и отново се любуваше на лицето й, на движенията й, на дрехата й. Приличаше на произведение на изкуството. Нейните тежки разпуснати коси бяха прихванати малко над челото от масивна диадема от ковано сребро. Върху нея бяха гравирани неразбираеми за Ротанов символи и знаци, а в средата, отразявайки пламъчетата на свещниците, враждебно алено искреше някакъв камък — може би гранат или рубин. По ръцете на жената, голи до раменете, имаше тънки сребърни гривни, които при всяко движение звънтяха като малки камбанки.

През живота си той беше виждал много красавици. След като откриха на Земята универсалния институт по красота с клонове на всички континенти, всяка жена можеше да разхубави лицето си така, както и харесваше. И вероятно по тази причина в лицето на всяка красавица той неволно виждаше нещо изкуствено. А от лицето на ренитката лъхаше нещо древно, сякаш заедно с диадемата беше изсечено от старинно, потъмняло от времето сребро.

Такива са истинските произведения на изкуството. Ротанов веднага щеше да познае фалшификата. Искаше му се да долови в погледа и поне следа от недоволство, задето така дръзко я разглежда, но тя изобщо не го забелязваше, сякаш не съществуваше. За кой ли път засегнаха самолюбието му, затова той побърза да завърши с вечерята и пръв напусна залата. И отново никой не го спря, а може би трябваше да остане и да прибере съдовете си. Никой не прислужваше на масата. Като че ли в замъка нямаше слуги. Но все пак тези петимата не биха смогнали сами да се справят с цялото стопанство, да се обличат и хранят, да се лекуват и развличат и дотолкова да бъдат равнодушни към новия член на тяхното общество! Нещо не му беше ясно…

Щом излезе от трапезарията, Ротанов огледа двора и откри в ъгъла до стената добре оборудвана работилница с ковашко огнище и добър комплект инструменти. Наистина качеството им не беше съвсем блестящо, тъй като не съществуваше машинно производство. Не можа да намери нито една пила. Явно за тази цел използуваха каменни точила.

Още от първата минута, откакто попадна в този свят, Ротанов усети остра нужда от дрехи. Липсваше му и оръжието, което винаги му служеше като сигурна защита при проучването на чужди, неизследвани планети. Сега имаше възможност донякъде да запълни този пропуск. Естествено, бластер не би могъл да си направи, но на младини се беше запалил по стрелбата с арбалет. И задължително условие тогава беше сам да си направиш арбалета… Той се поразрови в купчината метални отпадъци, намери еластична пластинка от качествена стомана и това го учуди. Ренитите по някакъв начин бяха овладели леярския занаят, а заедно с него и топлинната обработка на металите на високо ниво, въпреки че нямаха машини. Пластината му послужи за основен еластичен елемент, без който не е възможно да се изработи арбалетът. Искаше да намали размерите на оръжието. Гъвкавата стоманена пластина позволяваше това. Трябваше да намери и подходящо дърво за ложа. Тази вечер никой не се интересуваше от него и скоро огънят в огнището на малката ковачница лумна.

След две седмици арбалетът беше готов. В деня, когато постави на стрелите тежки стоманени остриета, груби, но добре подострени, Ротанов реши да предприеме малка експедиция извън пределите на замъка. През тези две седмици не успя да научи нищо за загадъчните същества, с които живееше. Те имаха натурално стопанство. Трудеха се неуморно от сутрин до вечер, но той почти не успя да види как работят. С него общуваха от немай-къде и винаги го пращаха там, където не се мяркаше нито един ренит. Вечер приемаха дневната му работа и му поставяха задачата за следващия ден. По време на традиционната вечеря той имаше възможност колкото си иска да зяпа прекрасната като статуя ренитка — и с това се изчерпваха всичките му контакти с тях. Може би извън замъка щеше да намери някакви следи, които да хвърлят светлина върху загадъчното появяване на ренитите в далечното минало? Освен това интересуваха го и гърмящите кълба. Беше му достатъчен един бегъл поглед, за да разбере, че тук се срещат видове и форми, които досега не беше виждал на Реана… Дали с тях не беше свързана загадката за обратния преход? Не би било лошо предварително да си подготви пътя за връщане без помощта на ренитите. Имаше достатъчно причини да предприеме експедиция из външния свят. От първата седмица установи, че тук се полага един ден за почивка — днес беше тъкмо такъв ден и той реши да не отлага. Вратата не се охраняваше. Подемният механизъм се привеждаше в действие с натискано на лоста. За да отвори вратата, беше достатъчно да дръпне халката. Ротанов метна на гърба си арбалета и торбата с малко храна, която взе от килера, без да пита никого, тъй като отдавна се бе убедил, че е безсмислено да пита ренитите за каквото и да било. Екипировката беше допълнена от манерка с вода и грубо подобие на нож — той така и не успя да изкове хубаво острие. Затова пък ръкохватката излезе един път. Той прекрачи с известно вълнение — всеки миг очакваше някой да го извика и да му заповяда да се върне. Но не го извикаха. Скоро пътят свърна встрани и замъкът изчезна от погледа му.

Първата работа на Ротанов беше да огледа мястото, на което се озова при прехода. Добре помнеше картата на Реана и сега безпогрешно установи, че планетата е същата, че не е имало никакво „прехвърляне“ в пространството и колкото и невероятно да изглеждаше, оставаше едно-единствено правдоподобно обяснение. Той беше попаднал в миналото на Реана, очевидно в същото онова минало, когато е била нарисувана картината. Сега милион и половина години го отделяха от хората. Още не е била родена човешката цивилизация на Земята… Въображението му не можеше да възприеме този гигантски отрязък от време, през който леко, като на шега, го прехвърлиха тези странни зелени растения. Но растения ли бяха гърмящите кълба? Може би нещо много по-сложно, нещо, с което хората досега не бяха се сблъсквали и затова дори не можеха да определят какво представляват те?…

Когато се изкачи на близкия хълм, той огледа отгоре гъсталака от гърмящи кълба и неочаквано забеляза, че в океана от зеленина, залял планетата, познатата му Реанова горичка беше запазила предишните си граници. Сякаш някой нарочно беше скъсил растенията, беше подрязал върховете им с гигантска ножица с една-единствена цел — да бележи границите на зеления остров, запазил се в пясъците на Реана след милион и половина години. На кого и защо му е трябвало да направи това? Когато се спусна в горичката, за голямо свое учудване Ротанов установи, че стъблата на растенията съвсем не бяха подкастрени. На определена височина те постепенно ставаха невидими, напълно изчезваха… Сега той си спомни, че в един от докладите на биолозите беше прочел, че гърмящите кълба на Реана са без корени. Тези имаха корени, затова пък нямаха цветове и плодове. Впрочем не… Не беше точно така, защото тук също се виждаха цветове, подобни на огромни детски дрънкалки, само че оттатък горичката, запазила се на Реана в далечното бъдеще… Във всичко това се криеше неизвестна за него закономерност. Стори му се, че ей сега, в същия миг, ще разбере нещо много важно. Известните факти сами се подреждаха в някаква не съвсем стройна система. „Няма корени в бъдещето, но затова пък те са тук, в миналото. Никой никога не е намирал истински плодове от гърмящо кълбо, спорите не са плодове, той, както и всички други, само бяха чували за легендарните семена на гърмящите кълба, но никой не ги беше виждал…“ И в мига, когато реши, че вече се е добрал до изплъзващата се мисъл, над главата му с оглушителен трясък се пукна узрял спорангий. Рукна лавина от спори и покри земята с дебел тъмен килим. Този дебел подвижен килим се разстла буквално на две крачки от него. След като се изсипа на земята, той продължаваше да мърда неспокойно. Това събуди любопитството му и Ротанов се приближи.

Пред очите му се образуваше жив спорангиеносец. Безбройните спори се стегнаха в плътна маса, която напомняше на разлят по земята живак. Тя беше също толкова подвижна и по всяка вероятност също толкова тежка. Постепенно от нея започна бавно да расте нагоре някакъв израстък. Но това не беше познатият и безобиден триножник, а нещо различно, доста страшно с неочакваната си поява. То взе да оживява, ставаше все по-високо и по-масивно и той изведнъж разбра какво е това… Помогна му аналогията с добре известните му неземни растения, Нагоре израстваше мощно тъмно стъбло. Ето че вече стърчеше над главата му и на самия връх се образува удебеление с големината на едра тиква. То се закръгли, в средата се появиха широки лъскави венчелистчета. После те се разтвориха и изправиха скритото точно в центъра масивно образование. Какво имаше там? Тичинки? Или плодници? Беше забравил, затова пък добре си спомняше, че цветчето на това растение при най-леко докосване до тънките като шнурове пипалца изхвърляше във въздуха милиони отровни иглички. Отровата на растението убиваше всичко живо, а иглите понякога пробиваха дори силиконовата броня на скафандъра. А сега не разполагаше със скафандър. Ротанов усети, че му пресъхва устата — наоколо, отпред и зад гърба му вече се движеше тъмният килим на израстващите от стъблото пипала. Виейки се, те го заобикаляха, затваряха обръча… Вече нямаше накъде да отстъпва. Много късно се досети какво е това… Но откъде, откъде се бе взело тук? Нали нямаше нищо освен спорите! Изведнъж отзад връхлетя вятър. Цветът се сбръчка, като че се канеше да кихне, сетне бавно започна да се свива и смалява. Затвориха се венчелистчетата, прибраха се пипалата-капани. Все едно че някой въртеше пред Ротанов филмова лента в обратна посока. Изтъня и се залюля високото стъбло, с глух трясък се сгромоляса на земята, като се разпиля в тъмния тежък прах, от който току-що се бе образувал този смъртоносен капан. И сто че вече го нямаше, просто се скри пред очите му в килима от тежки спори, които го бяха родили. Почти веднага един след друг от него започнаха да се излюпват като пилета от черупките си вече познатите му триножници. Те тутакси се пръснаха в различни посоки и изчезнаха в храстите. След няколко минути вече нищо не напомняше за станалото. Потресен, Ротанов извади манерката с вода и намокри пресъхналото си от вълнение гърло. После отпусна тетивата на арбалета и седна тежко на пясъка до мястото, където допреди малко се поклащаше, заплашвайки го със смърт, стъблото на растението. Пясъкът под него като че ли беше затоплен, Ротанов загреба пълна шепа от него и бавно го процеди през пръстите си.

И тъй, какво стана преди малко? Отначало явно се готвеха да го атакуват, но когато вятърът донесе неговия човешки мирис, цветчето взе да се свива и накрая се превърна в тези безобидни триножници. Масата на спорите нямаше собствена енергия. Това бяха просто микроскопични тухлички, които се подчиняваха на формиращите ги полета. Вероятно от тях биха могли да се построят много неща, не само това отровно цвете… Спорите сигурно получават енергия и съответни команди от своя родител. Ротанов дълго замислено съзерцава дебелия ствол с разкъсан спорангий. Клюмнал, сега той още повече приличаше на бяла камбана. „Какво криеш? — тихо попита той. — Твоите корени се губят в дълбокото минало. Те растат тук вече милион години, после ще се разпукат камбаните на цъфтящите спорангии. И едва в далечното бъдеще ще се образуват плодове, затова никой досега не е намерил легендарното семе на гърмящите кълба. Растение, което бе подчинило времето или се бе приспособило към неговия ход дотолкова, че то вече нямаше власт над него? Когато сокът му проникне в живите клетки на човешкото тяло, той може да пренесе човека в далечното минало, в самите му извори. Тогава растение ли е това или нещо значително по-сложно и може би по-важно, отколкото намерените останки от ренитската цивилизация?“

Ротанов прехвърли през рамо ненужния вече арбалет, разбра, че нищо не го заплашва в тази горичка. Гърмящите кълба добре различаваха враговете от приятелите, а той не беше постъпвал враждебно с тези същества. Тук те сигурно имаха неприятели. Явно отначало го бяха взели за един от тях. Изведнъж той се досети защо са толкова дебели и високи стените на ренитския замък…

 

 

Този път дромът беше огромен. Два пъти по едър от предишния. Четирите му гъвкави лапи се сменяха толкова бързо, че трудно се различаваха отделните им движения. Над тях изпъкваха масивни челюсти, от които стърчаха остри като ножове зъби. Велда знаеше, че няма да може да избяга. Джар, които теглеше каруцата, беше уморен, пък и не се страхуваше от дрома. И затова не бързаше много. Сега само няколко метра я деляха от звяра и тя видя широките му черни големи зъби, които блестяха. Велда с всички сили шибна Джар, но вече беше късно. Дромът се изпъна и с един последен скок настигна колата. Тежките му челюсти се сключиха върху колелото. То изпращя и се разлетя на парчета, каруцата се наклони и спря, от резкия удар Велда изхвръкна от нея и се изтърколи край пътя. Звярът, погълнат от колата, не и обръщаше внимание. Разярен, той чупеше дървото и гризеше ремъците, сякаш каруцата бе живо същество.

Велда знаеше, че й остават броени секунди. Щом свърши с колата, дромът щеше да се нахвърли върху нея. Той нямаше очи, но обонянието му беше силно развито. Каруцата беше запазила миризмата на нейното тяло и това разпалваше яростта на звяра. Велда скочи и се спусна към гъсталака. Отчаянието удвояваше силите й. Но дромът я усети, повдигна тежката си, сякаш изкована от стомана глава и я подгони. Тя не забеляза веднага човека, който изскочи от храсталаците. Видя го, когато вече бе до нея; той я блъсна и прегради пътя на животното. В ръцете си държеше някакво странно оръжие, което приличаше на копие. Миг по-късно тежка стрела изсвистя във въздуха. Дромът продължи да бяга, но със забавени движения. Ъгловатите му форми неочаквано започнаха да се закръглят и той като че ли се смали. Главата му клюмна и сякаш се сплеска.

Едва сега Ротанов си позволи да погледне момичето. Косите му бяха заплетени в няколко тънки плитчици, нямаше никакви накити, дрехата и беше съвсем обикновена и прашна като тази каруца. Нищо не напомняше за вчерашната принцеса от старинната приказка, може би само очите… Ротанов се наведе, подаде й ръка, за да стане. На ръст беше колкото него. И той с удоволствие почувствува колко силна и гъвкава е нейната ръка. Няколко секунди тя не я отдръпна и те мълчаливо стояха един до друг, като се гледаха. Най после тя измъкна ръката си, отстъпи крачка назад, несръчно изтръска праха от дрехите си и малко лукаво, като земно момиче, се усмихна. Но усмивката й беше толкова краткотрайна, че Ротанов се усъмни дали не му се е привидяла. После ренитката произнесе няколко думи на напевен непознат език, който по нещо напомняше езика на древна Полинезия. Те прозвучаха горе-долу като „ларанго тало ароно“.

Момичето притисна лявата ръка към гърдите си и наведе леко глава. Този жест вероятно е разбираем на всяка планета.

Ротанов се наруга за недосетливостта си — ренитите не бяха длъжни да знаят човешкия език, макар че някои от тях го бяха научили и може би тази бе причината на трапезата да цари мълчание. Сигурно не искаха да разговарят на своя език в негово присъствие, тъй като за тях това е израз на лошо възпитание.

Ротанов помогна на момичето криво-ляво да стъкми разбитата каруца. Дори успя да стегне с кожени ремъци счупеното колело. Ренитката отново впрегна странното животно, което повече приличаше на огромна тлъста гъсеница, отколкото на кон. Краката му бяха възкъси и докато Ротанов оправяше сложния впряг около тях, обърквайки непрекъснато многобройните ремъци, изброи най малко осем чифта. Преди да тръгне, момичето посочи към себе си и каза: „Велда, Арона-ла — и повтори: — Велда“. Ротанов се поклони с важен вид и се представи сухо, като на официален прием: „Ротанов.“

— Ролано? — попита момичето. Той кимна мълчаливо. Нямаше нищо против да бъде „Ролано“…

Каруцата, клатушкайки се, бавно потегли, той дълго гледа след нея, после прехвърли през рамо арбалета, намери в храстите мотиката и се запъти към определения му парцел, за да довърши дневната си норма. В едно можеше да се закълне — стрелата, която изстреля в дрома, мина покрай целта…

 

 

След вечеря, когато се върна в стаята си, Ротанов се просна на леглото, без да се съблича. Мина почти месец, откакто пристигна в замъка. Мускулите му укрепнаха от физическата работа и сега той не чувствуваше затъпяващата умора, от която едва стоеше на краката си през първите дни. Сега му оставаха и сили, и време да изучава по-добре света, в който попадна. Събираше образци от почвата, описваше новите видове растения, отдалечаваше се на голямо разстояние от замъка, отделяше доста време и внимание на храсталаците от гърмящи кълба, които се бяха разпрострели на десетки километри околовръст. Никой не му пречеше и не се бъркаше в работата му — чисто и просто не се интересуваха от него. Трябваше само да изпълнява дневната си трудова норма. Отначало това го задоволяваше. Но ето че днес го налегна тежка, угнетяваща тъга, която уби желанието му да продължи започнатата работа. Досети се за причината, предизвикала този пристъп на носталгия, но не му стана по леко. По време на вечерята момичето, което спаси, не го погледна нито веднъж. Но, изглежда, имаше и друга причина да е тъжен.

„Командировка — утешаваше се той през първите дни. — Просто една командировка…“ От командировка можеш да се върнеш. От всяка, от най-далечната експедиция в края на краищата хората се връщат, а оттук? Там е работата, че той не беше сигурен в това. Дубров успяваше да се връща. Надяваше се да го намери тук и да се прибере с него, ала не го намери. Той сключи с ренитите странна сделка с една-единствена цел: да научи повече за тях, да установи нормален човешки контакт, от който рано или късно щеше да се роди взаимно разбирателство, и не постигна нищо. Нищо, само ужасна самота и чувството, че хрумването му е безсмислено. На кого са необходими всички тези минерали, растителни образци, описания на животни, отдавна станали палеонтологически куриоз на тази планета? Освен ако неговите открития за гърмящите кълба са наистина ценни. Но трябва още веднъж да ги провери и най-важното — да успее да занесе данните на Земята. Ренитите няма да му помогнат. На какво взаимно разбирателство можеше да разчита, какъв контакт искате да установява, когато тези същества само външно приличаха на хора? Те не бяха способни да изпитат най-обикновено чувство на благодарност и се отделяха със стена от ледено безразличие… Днес той спаси момичето от сигурна смърт и го направи съвсем несъзнателно, както щеше да постъпи на негово място всеки земен жител, без да очаква благодарности! Но не се надяваше, че вечерята ще премине в обичайното ледено мълчание. Не се надяваше, че тя отново ще се превърне в надменна аристократка, накичена със скъпоценности. А с прашната си и окъсана работна дреха той отново ще се чувствува в обществото на ренитите като същество от второ качество. Търкаляше се в леглото и си мислеше какъв забележителен човек е Крамов и колко по-симпатичен е той от тази надменна ренитка. Мъчеше се да си внуши, че ако се вгледа по-внимателно в огромните и очи, ще ги намери грозни. И почти беше успял, когато забеляза на масата малко листче, което преди го нямаше…

 

 

Небето беше по-черно. Звездите по-едри и по-близки. Нащърбената луна висеше досами хоризонта. Светлината и не можеше да затъмни дори блясъка на звездите. Все едно че някой беше лепнал на небосвода грамадно виолетово-синьо петно.

Нощем студът лесно проникваше през тънката дреха и Ротанов измръзна на площадката на кулата, докато чакаше да настъпи посоченият в бележката час. Нощите тук бяха безкрайно дълги. Може би защото никой не отмерваше времето. Не биеха часовниците на кулите, нито един звук не нарушаваше дълбоката мъртвешка тишина. Най-сетне в далечината се мярна нечия фигура.

Жената се приближаваше бавно, загърната в дебело бяло платно, което в тази злокобна нощ напомняше на саван. И все пак дори сега, през тази плътна, прикриваща фигурата й дреха, той отгатваше величествената й походка, гордо вдигнатата и под качулката глава. Според древните легенди, за да бъдеш принцеса, трябва да си се родила принцеса. Може би в това имаше някаква истина. Още отдалеч той забеляза в косите и искрящата с рубинов пламък диадема. Камъкът едва забележимо блещукаше.

Ренитката спря на две крачки от него, отметна качулката си и дългите й коси, леко обагрени от кървавата светлина на рубина, свободно се разпиляха по раменете й. Дълго време те мълчаливо стояха един до друг, сякаш погълнати от нощното безмълвие, от тази нереална нощ. Нощ, която беше отминала преди един милион години. Ротанов не можеше да повярва, че това е същата жена, която вчера караше в каруцата чували с жито и която той спаси. Струваше му се, че оттогава са изтекли много години и вероятно беше минало цяло столетие, откакто двамата стояха мълчаливо.

Жената заговори бавно и тъжно, лицето й оставаше странно неподвижно, безизразно, като че ли думите, които произнасяше, нямаха никакво отношение към нея. Порази го фактът, че сега тя свободно си служеше с неговия език. Сякаш отгатнала мислите му, ренитката поясни:

— У нас не е прието жена да разговаря с чужденец на неговия език. Но понякога законът се нарушава.

— Знам — каза Ротанов. — За да попадна тук, и аз трябваше да наруша закона.

И отново настъпи дълга пауза, луната наполовина се скри зад хоризонта, нощните съзвездия се преместиха на небосклона, а той стоеше неподвижно, без да чувствува студа, и се вглеждаше в чертите на лицето й, толкова прекрасни и чужди, като че искаше да ги запомни завинаги.

— Защо не ме попиташ нещо? Хората много обичат да задават въпроси.

— Искам да те питам само едно. Защо дромовете ви ненавиждат?

Тя отстъпи крачка назад, сякаш искаше да се отдръпне от него, и приседна на края на студения каменен парапет.

— Знаеш какво да попиташ. За да ти отговоря, ще трябва да ти разкажа всичко. Не знам дали ще ме разбереш, но все едно, слушай…

Тя говореше бавно, като внимателно подбираше думите си, сякаш проверяваше цената им. Мракът около тях се сгъсти още повече, още по-мъхнати и студени станаха далечните съзвездия. Стори му се, че чува думите й, стори му се, че самият той се спуска към току-що откритата планета с гигантския кораб на ренитите.

— Бяхме двайсет души, летяхме бързо като светлината…

Корабът се носел с огромна скорост и времето забавяло своя ход за тях. Само за една година полет те преодолели значително разстояние, като долетели тук от другия край на галактиката. Докато продължавал полетът, на родната им планета били изминали хиляди години. И въпреки това те искали да се върнат, да видят роднините и близките си, да занесат получените от експедицията знания. Тази експедиция до звездите била четвърта поред. Първите три завършили успешно и се върнали обратно в своето време. Техните учени стигнали до интересно хрумване. В края на всеки полет те избирали някоя мъртва планета, кацали на нея и после с помощта на мощен разряд на хронара, в който се съхранявала енергията, натрупана още в родината им, насочвали небесното тяло в точно изчислена точка на четвъртото измерение на времето. Така корабът се връщал на родната планета в същото време, в което бил излетял. Тези операции били извършвани с такава точност, че две междузвездни експедиции се прибрали месец след излитането и донесли изключително ценни сведения за далечните звезди на галактиката. Нищо не предвещавало неуспеха на четвъртата експедиция. Те слезли на Реана горе-долу петстотин години преди тук да долетят хората. Корабът на ренитите кацнал в северното пустинно полукълбо.

— Тогава то не беше запустяло. Там кипеше живот.

— В северното полукълбо няма никакъв живот! Има само кратери, следи от вулканични изригвания и мъртва пустиня!

— Това не са изригвания… Нашите правила забраняваха да се използува хронара на планети, на които има живот. Но наблизо не открихме звезди от други планетни системи. А горивото беше на свършване, щеше да стигне само за обратния път. Ние искахме да се върнем у дома…

— И решихте да погубите планетата?

— А какво биха направили хората на наше място?

— Не знам — честно отговори Ротанов. — Това не знам.

— Не взехме решението веднага. Дълго проучвахме планетата, опитвахме се да установим възможно ли е тук да възникне разумен живот и не бяхме разбрали нищо, както стана ясно по-късно… Нашите учени откриха, че на планетата преобладава един вид растения. Нарекохме ги белите кълба. Те потискаха развитието на цялата останала биосфера, по някакъв начин я бяха подчинили на себе си. Изкопаемите останки на тези растения почти напълно съвпадаха с техния съвременен вид. Учените решиха, че скокът във времето с десетки хилядолетия няма да промени живота на планетата. Когато много ти се иска да получиш определен резултат, винаги намираш подходяща теория. — В гласа на ренитката звучеше искрена мъка. — Само аз бях против, казвах им, че недооценяват местната биосфера, че белите кълба не са обикновени растения, че може да се случи нещастие… Не ме чуха. Хронарът беше подготвен за пускане и в уречения час го включиха. — Тя отново продължително замълча.

— Какво се случи после?

— После дойде нещастието… И досега не можем да си обясним по какъв начин тези растения успяха да го сторят. Корените им се крият в далечното минало, а в настоящето цъфтят техните цветове, същите, които вие наричате белите камбани, и само в далечното бъдеще понякога узряват плодовете им, в които трябва да се търси тайната на безсмъртието.

— А какво стана с планетата?

— Не знам как да нарека белите кълба — същества или растения? В момента на пускането на хронара се включи временно биополе на планетата, насочено в противоположна посока. За да се противопостави на импулса на хронара, неговата енергия е била вероятно с огромна мощност, разпростряла се във времето и точно пресметната. Явно не са успели напълно да унищожат енергията на импулса във всички точки, защото пространството започна да се разкъсва, активизира се вулканичната дейност, планетният катаклизъм обхвана всички материци, но планетата оцеля, остана в настоящето. Наистина почти всички загинаха…

— Не всички — тихо прошепна Ротанов. Но тя го чу.

— Да, оцеля една малка горичка, но и тя умира. Пустинята настъпва към нея от всички страни. През последното столетие не се е прихванало нито едно ново растение, а старите едно след друго загиват, пясъчният обръч се стеснява около тях и скоро планетата, която те защищаваха с цената на живота си, ще се превърне в пустиня.

Тя млъкна, сетне продължи:

— Почвата се разля, превърна се в кал, покри цели континенти… Не можехме нищо да сторим. По това време вече ни нямаше на планетата. По-точно, нямаше ни в нейното настояще. И досега не знаем дали за това беше виновен импулсът на нашия хронар, или биополето на планетата ни запрати в миналото, нещо, което искахме да постигнем на толкова скъпа цена?

— Вие сте пристигнали в този свят голи и невъоръжени — рече Ротанов.

— Да, цялото ни снаряжение, нашият кораб, всичко остана на северния континент, там, където катаклизмът достигна най-голяма сила. Не остана нищо, дори прах.

Рубинът слабо проблясваше и Ротанов забеляза сълзите, застинали в очите й.

Той се отдръпна, извърна се, за да не вижда лицето й и да не я смущава. Нощта се спусна още по-ниско и кацна като черна рошава птица върху назъбените крепостни кули. Сега нищо не нарушаваше тишината, дори дромовете се бяха укротили. Звездите едва забележимо се преместиха на изток, възвестявайки настъпващото зазоряване.

— Колко ли години са ви били необходими, за да построите с голи ръце този замък? И колко смелост! — наруши мълчанието Ротанов.

— Ренитите живеят дълго. Твърде дълго — тихо му отговори тя.

Той се обърна, намери в тъмното ръката й и внимателно я погали:

— Знаеш ли, дете…

— Не съм дете, Ролано.

Въпреки всичко тя му приличаше на малко момиченце, което се е загубило и на което трябва да помогне. Не искаше да спори с нея. Той сякаш мислеше на глас:

— Живял съм на различни планети и съм попадал в какви ли не безизходни ситуации, дори в такива, от които на пръв поглед е невъзможно да се измъкнеш, повярвай ми! Вече не сте сами, хората ще ви помогнат да се върнете.

— Има закони, пред които всички сме безсилни. Това са вечните ненарушими закони на живота. Всички, които му се противопоставят, все едно че са мъртви, на тях не може да им се помогне.

Ала той не я чу, трескаво търсеше изход.

— Слушай, ние можем да изпратим експедиция до вашата звезда, няма да мине и година и ренитите ще бъдат тук!

— Докато летяхме насам, изминаха хилядолетия. Не забравяй това, Ролано. Ние знаем своето бъдеще. Нашата цивилизация отдавна е загинала.

— Но нали Дубров се е връщал оттук!

— И ти ще се върнеш. Много скоро.

— Значи и вие бихте могли!

— Да се върнем, но къде? Във вашето време? То е чуждо за нас. Да се превърнем във ваши храненици? Не е за нас, Ролано. Ренитите са горди.

— Уверих се.

— Не ни познаваш, щом ни предлагаш такова нещо!

— Но вие не бива да оставате тук сами! Без помощ! Можем да ви дадем цялата планета и да ви изпратим необходимото оборудване, машини…

— Все повтаряш едно и също. Не сме чак толкова безпомощни. Знанията, които народът ни е натрупал през хилядолетията, ни помогнаха да устоим в най-трудното време, сега нашият дом е тук. Друг нямаме и няма да имаме. Всеки народ си има свой път. Ваш ред е да летите към звездите Може би ще имате по-голям късмет от нас…

— И все пак не можем ли да направим нещо за вас? Нима хората нямат право да си помагат, когато са в беда?

— При вас сигурно съществува такова право, само че ние не сме хора… — Тя млъкна и в нейното мълчание той долови нещо недоизказано, някаква молба, която не можеше да се изрази с думи и за която сам трябваше да се досети, но в тази минута нищо не разбра, само почувствува, че разговорът е приключил, че изтичат последните секунди на тази фантастична, мъчителна нощ. Не всички умеят да се примиряват с неизбежното. Той още по-силно стисна нейната невидима в тъмното ръка.

— Чуй ме, Велда… Ние можем да се върнем заедно.

— Знаеш ли на колко години съм аз?

— Какво значение има това?!

— Има, Ролано, има. През първите сто години чувствата се притъпяват, угасват… Остават само паметта и дългът…

— Не мога да повярвам, че вашата цивилизация е изчезнала безследно. Сведенията ви за едно толкова далечно бъдеще могат да се окажат неточни. Хората трябва да ги проверят. Къде се намира вашата звезда?

— Понякога чуждият дом се охранява, Ролано, дори след като стопаните са го напуснали. И това може да бъде опасно.

— Всеки полет към звездите крие опасности. Въпреки това и ренитите, и хората летят.

Забеляза, че е развълнувана, и реши да не смущава мислите й. Случва се надеждата в невъзможното да преодолее и най-строгите забрани. Ренитката се обърна към каменния парапет и бързо, сякаш се боеше да не промени намерението си, направи множество точки в праха.

— Ето вашето небе.

Ротанов различи на скицата познатите му съзвездия и мълчаливо кимна.

— Виж тук — и тя загради с кръгче една от точките.

Той веднага позна звездата.

— Алфа Хидра.

— Наричахме я Дела… Ако намериш някого там… Те знаят как да преминат през времето. И могат да ни намерят. Но там вече няма никой. А сега сбогом. И без туй ти казах повече, отколкото имах право. — Тя рязко се обърна и без да се оглежда, се отдалечи. Тъмнината веднага погълна фигурата й.

Ротанов реши да се върне на следващата сутрин. Още не знаеше как ще го направи, но чувствуваше, че е настъпило времето и че обратният преход няма да го затрудни. Почисти старателно стаята. Единственият предмет, с които не му се щеше да се раздели, беше арбалетът.

Знаеше, че е невъзможно да го вземе със себе си, а и не искаше оръжието да се загуби в гъсталаците. Ротанов погали гладката ложа и закачи арбалета на стената. Все ще потрябва на някого. Не можеше да вземе и образците и събраните с толкова труд хербарии с местни растения.

Изобщо нищо материално, никакви доказателства. В този момент много добре разбираше Дубров и знаеше колко безпомощен се чувствува човек, когато не може да потвърди думите си.

Халюцинация от растителни отрови… Целият свят, според думите на Дубров, щял да му се стори като халюцинация. Сега самият той ще трябва да убеждава другите. Впрочем могат да се появят и доказателства. Все пак цивилизациите не изчезват безследно. Макар засега времето да не е подвластно на хората, но затова пък те се научиха добре да преодоляват пространството.

Вратата зад него безшумно се отвори и влезе Гарт — единственият от ренитите, който благоволяваше донякъде да общува с него.

— Завинаги ли си отиваш? — За кой ли път Ротанов се учуди на тяхната проницателност, но с нищо не го показа, само кимна утвърдително.

— Да.

— Дължим ли ти нещо?

— Научих повече, отколкото изкарах с труда си. Научих всичко, което исках.

— Не. Лично за теб.

— Нищо не ми трябва.

— Не ме разбра. Знанията, които можеш да получиш, ще ти бъдат от полза. А онова, което научи, е безполезно и за теб, и за твоя народ.

— Кой знае. Не мисля, че е така. А колкото до останалите знания, сами ще стигнем до тях. Хората също са горди. Сбогом.

— Да беше останал поне за закуска. Чака те дълъг път.

Ротанов отрицателно поклати глава и мина покрай Гарт. Вече знаеше, че при тях не е прието ръкостискането като израз на симпатия, и затова не му протегна ръка.

В средата на подкастреното петно, обозначаващо границите на запазилата се в бъдеще горичка, стърчеше едно растение, което се отличаваше от останалите. Ротанов го забеляза още в колонията. То рязко се открояваше сред своите скъсени събратя. Стъблото му беше по-дебело, а короната му по-пищна и „орязана“ — изчезваше от погледа като че ли по-високо от другите. Нещо повече, стволът на това гърмящо кълбо беше разчленен на сегменти, сякаш пред Ротанов се извисяваше гигантски бамбук с дебелината на бъчва. Той почука по гладката му кора, чу се тъп звук, явно отвътре беше кухо. Обърна се и през редките храсталаци дълго гледа към пътя, на който преди два дни видя каруцата с Велда. „Странно създание е човекът — помисли си той. — Упорито се стреми към истината и я търси, без да се съобразява с трудностите, а когато най-после я намери, не може да скрие огорчението си.“ Винаги се случва така, почти винаги. Вероятно затова древните са смятали, че плодът на познанието е… горчив. Време е… — каза си тихо той.

Не се случи нищо. Не почувствува никакво вълнение. Онова, което трябваше да стане, непременно щеше да стане и без негова намеса. Не би могъл да обясни откъде идваше тази увереност у него. Откри в корените на голямото дърво вдлъбнатината, намести се по-удобно в нея и зачака изгрева на слънцето, едва сега почувствува колко е уморен от тази безкрайна нощ и от насъбралото се огорчение.

Напускайки ренитите, Ротанов за свое учудване изпита облекчение, сякаш през цялото време бе носил заедно с тях непосилното бреме на загубите, разочарованията и безнадеждността. Сега виждаше нещата по друг начин, мереше ги с друга мярка. Какви бяха те? Търговци, които продаваха трошици от своите знания срещу чужд труд? Или мечтатели, които покоряват звездите? А може би учени, успели да подчинят времето? Или от всичко по малко? Тяхната епоха беше отминала, изчезнала завинаги в бездната на миналото. Бяха се съхранили само спомените за нея и не си струваше да ги събуждат… Защото тук, на Реана, от тях беше останало само миналото, мъртвото минало. Впрочем, както и на Хидра, а може би…

Първите слънчеви лъчи го стоплиха и той задряма, но продължаваше да чува шумоленето на листака над главата си. После нещо леко го люшна, както ставаше в креслото на кораба, когато се насочваше за кацане. Ротанов отвори очи, видя слънцето, което отиваше на запад, погледна голото си тяло, изправи се, обърна се към гърмящото кълбо и сериозно каза: — Благодаря, приятелю. Намери раницата си и дрехите на същото място, където ги беше оставил.

Значи в колонията и досега не бяха открили отсъствието му. Ето защо намери Дубров у дома му през онази нощ, когато изчезна. Вероятно двумесечното му пътешествие според времето на Реана беше продължило не повече от няколко часа.

Ротанов бързо се облече. Изведнъж вниманието му бе привлечено от странен шум, стори му се, че зад гърба му зажужа огромна земна пчела. Стъблото на голямото гърмящо кълбо вибрираше и леко се поклащаше. Той се приближи до него, можеше да се закълне, че преди минута то беше съвсем неподвижно, какво ли можеше да означава това? Чу се рязък звук. От изненада Ротанов се отдръпна. По дължината на ствола, от горе до долу се образува пукнатина, която се разшири, и пред очите му в зейналата кухина се появи някакъв предмет. Той дълго го гледа изумен, без да помръдва, не вярвайки на очите си.

 

 

Когато роботът завърши строежа на стандартната къща и издигна около новите владения на Дубров ниска ограда, той го изключи и откачи клемите от акумулатора. Универсалният робот беше лично негов, такъв притежаваше всеки колонист. Днес за последен път се възползува от услугите му. Комплект най-обикновени земеделски сечива и малко консерви — ето всичко, което можеше да му послужи.

Дубров избра внимателно мястото. Не биваше да го намерят, преди да е осъществил плана си. Най-лесно му беше да се скрие в планината, в която имаше много пещери, повалени дървета и клисури. Но планината не го задоволяваше, беше му необходима синкавата почва на Реана. Самотна скала образуваше на мястото нещо подобно на голяма пещера и затуляше от любопитни очи новото му жилище заедно с участъка оградена земя. Скалата скриваше участъка от три страни, откъм четвъртата роботът издигна висок пясъчен вал и човек можеше да открие приютилата се под нея къща само ако се приближи съвсем близо до нея. Забеляза канарата преди година и половина две, когато пътешествуваше из реанските пустини, и то сам, търсейки следи от някогашен живот. Още тогава му мина през ум, че мястото е чудесно за малко селище, ако хората можеха да намират храна тук. Всичко се свеждаше до земята. Той се надяваше, че ако успее да отстрани от нея частиците отровна синкава глина, почвата отново ще стане плодородна. Знаете, че колония от гърмящи кълба се прихваща само на такова място, където вирее маточното растение. Нямаше почти никакви шансове за успех, но все пак реши да опита.

Живот на тази планета можеше да има само там, където растяха гърмящи кълба. В едно инспекторът беше безспорно прав — колонистите не можеха да разчитат на намаляващия с всяка изминала година резерват. Ако опитът му излезе неуспешен, хората завинаги ще напуснат тази планета и тогава пустините ще затворят своя смъртоносен обръч над последното петно, където имаше живот. Съществуваха и лични причини, които го караха да направи тази отчайваща крачка. Но тях той не би споделил с никого.

Дубров загребваше земята с лопатата, разстилаше я на парче брезент и отбираше зрънце по зрънце сухата почва. За тази работа нямаше механично приспособление, само човешките ръце можеха да отделят отровните зърна. Вярно е, че гърмящите кълба по някакъв начин растяха на тази почва. Само че нови семена не можеха да покълнат. Всеки сезон спорангиите биваха отнасяни в пустинята, сееха там своите спори, но от тях не поникваше нищо, само вятърът гонеше черния прах по мъртвата земя.

Вечер, когато новата кофа пръст беше готова, Дубров отиваше в своята градина, изсипваше я на предварително приготвеното място, изравняваше я и обидно я поливаше, сякаш в яловата почва можеше да има някакъв живот. На какво разчиташе? Защо извършваше тази безкрайна и безсмислена работа? Всяка вечер той отваряше вратичката на градината, сядаше на площадката пред къщи и чакаше, взирайки се до болка в очите в пустинята. Човекът беше толкова търпелив, колкото и пустинята, която столетия наред беше чакала своя час, за да затегне примката около последното петно живот, останало на планетата. И една вечер той най-после дочака. Отначало на хоризонта се появи черна точка, която постепенно увеличаваше размерите си. В очите на човека се смени цяла гама от чувства. В първия момент в тях се появи учудване, сетне разочарование и накрая отчаяние. Съвсем не беше онова, което очакваше. Към неговите владения се приближаваше най-обикновен всъдеход и боботенето на мотора му вече разкъсваше величествената тишина на пустинята. Тайното му скривалище беше открито. От всъдехода слезе само един човек. Ала и той беше достатъчен. Дубров се умори да носи непосилния си товар. Изведнъж го завладя пълно безразличие. Да правят каквото щат, нека изпълняват инструкциите, той и пръста си вече няма да помести, да върви всичко по дяволите!

Не се помръдна, когато инспекторът измъкна от всъдехода някакъв чувал, мълчаливо мина покрай него и се насочи към вратичката. Не каза нито дума, когато Ротанов се върна, взе лопатата и отново отиде в градината. Обзе го гняв. Чужд човек да се разпорежда в неговите владения, все едно че е у дома си. Ще последва поредната карантина, анализи, забрани!… Инспекторът копаеше в средата на градината му голяма кръгла яма. Дубров видя как неговите обувки с шипове риеха и тъпчеха земята, върху която той се труди дни наред, отсявайки я зрънце но зрънце. И въпреки това не промълви нито дума. Когато дупката беше готова, Ротанов изсипа в нея чувала със земя, която донесе с всъдехода. Изравни краищата, направи в средата малка вдлъбнатина и се върна при Дубров. Застана до него и дълго мълча. Дубров не му обърна внимание, той гледаше унищожената си градина, в която, както и преди, не беше поникнал нито един кълн. И чак когато чу някакъв неясен шум, той отмести погледа си, но пак не погледна Ротанов в лицето, а само ръцете му — големи, сръчни ръце, несвикнали на груба физическа работа, покрити сега с мазоли и рани. Дубров добре знаеше откъде могат да му излязат мазоли на тази планета и почувствува как сърцето му замря. И едва тогава забеляза, че в дланите си инспекторът държи някакъв предмет, загънат в избелял омачкан парцал, който сега той бавно развиваше. Дубров като омагьосан следеше пръстите му, които разгъваха вътрешната опаковка от мека хартия, после за миг затвори очи и се извърна, страхуваше се да не греши. Когато отново погледна ръцете на Ротанов, видя изпъкнал кафяв предмет с лъскава кожица. Формата му с нещо напомняше човешко сърце. Но не беше сърце. Дубров тежко се изправи и протегна ръка към предмета, сякаш искаше да го погали, но не се реши. Само преглътна буцата, заседнала в гърлото му, и глухо попита:

— Откъде го имате? — Все още се боеше че греши.

— Точно то е. Ти всичко си подготвил както трябва. А сега, ако желаеш, можеш сам да го посадиш.

Семето беше едро и тежко, изглеждаше огромно, пълно със свежи сокове, обвивката му приятно студенеете. Дубров дълго го държа върху протегнатите си напред ръце.

— Биолозите ще ни откъснат главите, ако разберат. От толкова години го търсят. Казват, че лекувало всички болести, че в него била скрита тайната на безсмъртието. Чувал ли си тази легенда?

Ротанов мълчаливо кимна.

— Не всеки има щастието да го държи в ръцете си, то узрява веднъж на сто години…

И инспекторът отново чу как закънтя и завибрира стъблото на растението, като че ли го зовеше от някакво огромно разстояние.

— Вероятно са имали причина да ни се доверят. Сигурно сме оправдали доверието им, нали те познават бъдещето…

И една вечер те най-после дочакаха, Далеч на хоризонта се появи дребна точка. Тя нарастваше, приближаваше се и в нейното движение нямаше нищо чуждо, нищо механично.

Малък мъхнат триножник за миг спря пред вратичката, сякаш размисляше дали да влезе. Двамата затаиха дъх. Но сто че гъвкавата му лапа направи пробна крачка, внимателно опипа рохкавата, обилно напоена почва и съществото влезе в градината. Там, в средата, силен зелен кълн победоносно се устремяваше към виолетовото небе на Реана. Триножникът го заобиколи, наведе се, като че ли искаше да го подуши, завъртя се върху лехата в радостен танц и почти веднага се превърна в пухкаво облаче от спори, а на хоризонта вече се появяваше нова точка…

— Сигурно ги привлича миризмата, а може би просто знаят, че тук сега не е пустиня.

— Да, разкъсахме обръча. Това е само първата крачка, но обръчът вече го няма. — И Ротанов изведнъж си спомни ръцете на жената от картината, ръцете, които не успяха да защитят планетата. Стори му се, че сега разбра какво искаше да го помоли. Стори му се, че сега знаеше…

А в градината се образува ново облаче от спори. И той видя как в стройни редици, кълн подир кълн, от земята израства зеленото войнство, как отеснява старата ограда и как прехвърляйки се през нея, то като непрекъснат зелен поток се устремява към пустинята.