Кони Уилис
Книга на Страшния съд (29)

27.

Отведоха Роузмунд в моминската стая и я сложиха на един дюшек на пода в тясното пространство между леглото и стената. Рош покри дюшека с един чаршаф и отиде да донесе завивки.

Киврин се беше опасявала, че Роузмунд ще се стресне при вида на писаря с подутия му език и потъмнялата кожа, но тя почти не го погледна. Свали си пелерината и обувките и легна на тесния дюшек. Киврин взе завивката от заешка кожа от леглото и я зави с нея.

— И аз ли ще крещя и ще скачам върху вас като писаря? — попита Роузмунд.

— Не — отвърна Киврин и се опита да се усмихне. — Опитай се да поспиш. Боли ли те някъде?

— Коремът — отвърна тя. — И главата. Сър Блоет ми каза, че от треската хората започвали да танцуват. Мислех си, че ми го разказва само за да ме изплаши. Каза ми, че скачали, докато от устата им започвало да тече кръв, и умирали. Къде е Агнес?

— На тавана с майка ти — отвърна Киврин. Беше наредила на Еливис да отведе Агнес и лейди Имейн в таванското помещение и да се затворят там, а Еливис се беше подчинила, без дори да се обърне да погледне Роузмунд.

— Баща ми си идва — каза Роузмунд.

— Трябва да си почиваш. Не приказвай.

— Баба казва, че е смъртен грях да се страхуваш от съпруга си, но аз просто не мога иначе. Той ме пипа по непочтени места и ми разказва неща, които просто не може да са истина.

„Дано да пукне в ужасни мъки — помисли си Киврин за сър Блоет. — Дано вече да се е заразил.“

— Баща ми вече е на път — каза Роузмунд.

— Трябва да се опиташ да поспиш.

— Ако сър Блоет сега беше тук, въобще нямаше и да помисли да ме докосва — каза Роузмунд и затвори очи. — Щеше да го е страх.

Отец Рош влезе — носеше завивки — и пак излезе. Киврин ги натрупа върху Роузмунд, подпъхна ги хубаво от всички страни и зави писаря с кожата, която беше взела от леглото.

Писарят продължаваше да лежи неподвижно, но хриповете в гърдите му се бяха появили отново и от време на време той кашляше. Устата му зееше отворена, езикът му беше обложен и бял.

„Не мога да позволя това да се случи и на Роузмунд — мислеше си Киврин. — Та тя е само на дванайсет години.“ Сигурно имаше нещо, което можеше да направи. Нещо. Вирусът на чумата беше бактерия. Стрептомицинът и медикаментите на сулфатна основа можеха да я убият, но Киврин нямаше как да ги произведе… а освен това не знаеше къде е мястото на спускането.

Гавин пък беше заминал за Бат. Че как няма да замине? Еливис се беше втурнала към него, беше се метнала на врата му и той щеше да отиде къде ли не, щеше да направи какво ли не за нея, дори ако това означаваше да доведе съпруга й.

Опита се да изчисли колко време ще му трябва да стигне до Бат и да се върне. Дотам бяха седемдесет километра. Ако препускаше през цялото време, можеше да стигне за ден и половина. Значи дотам и обратно — три дни. Ако нещо не го задържеше, ако намереше лорд Гийом веднага, ако не се разболееше. Доктор Ааренс й беше казала, че болните от чума, за които не се полагат никакви грижи, умират за четири-пет дни, но Киврин не можеше да си представи, че писарят ще изкара толкова дълго. Температурата му се беше качила отново.

Киврин беше бутнала ковчежето на лейди Имейн под леглото, преди да докарат и Роузмунд в стаята. Сега го измъкна и разгледа изсушените билки и разните прахчета. През четиринайсети век хората бяха използвали срещу чумата билки — жълт кантарион и кучешко грозде например, но те бяха също толкова безполезни, колкото стритите изумруди.

Бълхавче можеше и да помогне, но тя не можа да открие никакви розови или лилави цветчета в малките ленени торбички.

Когато Рош се върна, Киврин го изпрати да донесе върбови клонки от потока и запари от тях горчив чай.

— Каква е тази отвара? — попита Рош, когато опита течността и направи намръщена физиономия.

— Аспирин — отговори Киврин. — Поне се надявам.

Рош даде една чаша на писаря, на когото въобще не му беше до вкуса на отварата. Температурата му малко поспадна, но тази на Роузмунд се покачваше непрестанно през целия следобед, докато накрая момичето не започна да се тресе от студени тръпки. Когато Рош излезе за вечерната молитва, вече беше толкова гореща, че човек дръпваше уплашено ръка при допир.

Киврин я отви и се опита да намокри ръцете и краката й със студена вода, за да смъкне температурата, но Роузмунд се отдръпна яростно.

— Не е почтено да ме пипате така, сър — каза тя през тракащите си зъби. — Можете да сте сигурен, че ще обадя на баща ми като пристигне.

Рош не се върна. Киврин запали лоените свещи и подпъхна завивките около Роузмунд. Какво ли му се беше случило?

На задимената светлина Роузмунд изглеждаше още по-зле — лицето й беше някак изпито и изкривено. Мърмореше си нещо под носа и непрестанно повтаряше името на Агнес, а веднъж попита изплашено:

— Къде е той? Вече трябваше да е дошъл.

„Трябваше да е дошъл, наистина“ — мислеше си Киврин. Камбаната беше ударила за вечерна молитва преди повече от половин час. „Рош е в кухнята — каза си тя, — за да ни направи супа за вечеря. Или пък е отишъл при Еливис, за да й разкаже за състоянието на Роузмунд. Не се е разболял.“ Въпреки това тя стана, покатери се на пейката пред прозореца и огледа двора. Времето се захлаждаше, небето беше мрачно. По двора нямаше никого, отникъде не идваше нито светлина, нито звук.

В този момент Рош отвори вратата и тя скочи от пейката.

— Къде бяхте? Аз… — започна Киврин и спря.

Рош беше облякъл расото и носеше мирото и самото причастие. „Не — помисли си тя и погледна към Роузмунд. — Не.“

— Бях при управителя Улф — каза отец Рош. — Изповядах го.

„Слава Богу, не е за Роузмунд“ — помисли си Киврин, но в същия момент осъзна смисъла на думите му. Чумата беше дошла в селото.

— Сигурен ли сте? — попита тя. — Има ли отоци като от чума?

— Да.

— Колко души са?

— Жена му и двама сина — отговори той уморено. — Казах й да носи маска, а синовете ги изпратих да насекат върбови клонки.

— Добре — съгласи се Киврин. Нищо добро нямаше в цялата работа. Не, това просто не беше вярно. Поне беше от бубонния тип, та все още имаше някакъв шанс жената и двамата сина да не се заразят. Колко ли обаче други хора беше заразил той, а и кой беше заразил него самия? Улф въобще не беше влизал в контакт с писаря. Сигурно се беше заразил от някой от слугите. — Има ли други болни?

— Не.

Това не означаваше нищо. Изпращаха за Рош едва когато легнеха на легло, когато ги завладееше паниката. Възможно бе в селото вече да има още три-четири случая. Или пък десетки.

Тя седна на пейката пред прозореца и се опита да помисли какво трябва да предприеме. Нищо, беше единственият отговор, който идваше в главата й. Нищо не можеше да направи. Чумата беше вилняла от село на село, беше натръшквала цели семейства, цели градове. Между една трета и половината от Европа.

— Не! — извика Роузмунд и започна да се надига.

Рош и Киврин се спуснаха към нея, но тя вече се беше отпуснала назад. Завиха я, но тя изрита завивките.

— Ще кажа на мама, Агнес! Лошо момиче такова! — мърмореше болната. — Пусни ме да изляза.

През нощта стана още по-студено. Рош донесе още горещи въглени за мангала, а Киврин се покатери на пейката, за да завърже ленената завеса на прозореца, но въпреки това в стаята цареше леден студ. Киврин и Рош се сменяха пред мангала, опитваха се да подремват по малко, но се събуждаха разтресени като Роузмунд.

Писарят не трепереше, но през цялото време се оплакваше от студа. Говореше неясно, като пиян. Стъпалата и ръцете му бяха леденостудени и не усещаха нищо.

— Долу сигурно е напален огън — каза Рош по едно време. — Трябва да ги свалим в салона.

„Ти нищо не разбираш“ — помисли си Киврин. Единствената им надежда за спасение беше в това да държат болните изолирани, за да не се разпространява заразата. Тя обаче вече се беше разпространила. Киврин се чудеше дали и на Улф крайниците замръзват и какво може да направи той срещу студа. Тя самата беше поседяла в една от онези колиби и се беше гряла на един от онези огньове. И котка не би могла да се стопли.

„И котките са измирали“ — сети се тя и погледна Роузмунд. Цялото й измъчено тяло се тресеше, а самата тя вече изглеждаше някак по-тънка.

— Животът просто се изцежда и от двамата — каза Рош.

— Знам — съгласи се Киврин и започна да събира завивките. — Кажете на Мейзри да постеле слама по пода в залата.

Писарят успя сам да слезе по стъпалата с помощта на Киврин и Рош, но колкото до Роузмунд — Рош трябваше да я свали долу на ръце. Еливис и Мейзри ръсеха слама по пода в дъното на салона. Агнес продължаваше да спи, а Имейн беше коленичила на същото място като предишната нощ и се молеше.

Рош сложи Роузмунд да легне и Еливис започна да я завива.

— Къде е баща ми? — попита Роузмунд с дрезгав глас. — Защо го няма?

Агнес се размърда. Щеше да се събуди всеки момент, да се покатери на дюшека на Роузмунд и да зяпне писаря. Киврин трябваше да намери начин, по който да задържи детето настрани от болните. Тя вдигна поглед към гредите на тавана, но дори тези под таванското помещение бяха прекалено високо, за да се окачат там завеси, а и освен това всяка налична завивка и покривка вече бяха влезли в употреба. Тя започна да мести пейките, за да направи нещо като барикада. Рош и Еливис й се притекоха на помощ. Накрая катурнаха и дървените магарета и ги сложиха пред барикадата от пейки.

Еливис отиде при Роузмунд и седна до нея. Момичето беше заспало, по лицето му играеха червени отблясъци от огъня.

— Трябва да си сложите маска — обърна се Киврин към Еливис.

Еливис кимна, но не помръдна. Само приглади разрошената коса на Роузмунд назад, за да открие лицето й. После каза:

— Тя беше любимката на съпруга ми.

Роузмунд прекара в сън половината сутрин. Киврин издърпа остатъка от бъдника в края на огнището, а на негово място натрупа нацепени дърва. Отви краката на писаря, за да могат да усетят топлината.

По време на Черната смърт личният лекар на папата го беше накарал да се затвори в една стая и да седи между две огромни камини и папата не беше пипнал чумата. Според някои историци топлината беше убила бацила на чумата. По-вероятно беше обаче, че се е спасил благодарение на това, че е стоял настрана от силно заразното си обкръжение, но въпреки това си струваше да се опита. Всичко си струваше да се опита. Тя струпа още дърва в огнището.

Отец Рош излезе за сутрешната молитва, макар че вече наближаваше обед. Камбаната разбуди Агнес.

— Кой е разместил пейките? — попита тя и хукна към барикадата.

— Тази ограда няма да я прекрачваш — нареди Киврин, застанала на доста голямо разстояние от нея. — Ще стоиш при баба си.

Агнес се покатери на едната пейка и надзърна.

— Виждам Роузмунд — каза Агнес. — Мъртва ли е?

— Просто е много болна — отговори й строго Киврин. — Не трябва да се приближаваш. Иди да си играеш с количката.

— Искам да видя Роузмунд — рече в отговор малката и сложи едното си краче на масата.

— Не! — извика Киврин. — Иди да седнеш при баба си!

Агнес първо се стъписа, а след това избухна в сълзи.

— Искам да видя Роузмунд! — хлипаше тя, но въпреки това се отдалечи и седна с кисела физиономия на пейката до лейди Имейн.

Влезе Рош.

— По-големият син на Улф е болен — съобщи той. — Има два отока.

Същата сутрин се разбра, че има още двама болни, а през следобеда — още един, включително жената на иконома. Всички, с изключение на жената на иконома, имаха бубони или малки семеподобни издатини по лимфните възли.

Киврин отиде с Рош да я види. Когато пристигнаха, тя хранеше бебето, а чертите на слабото й лице изглеждаха още по-остри. Нито кашляше, нито повръщаше и Киврин се надяваше, че бубоните също още не са се развили.

— Носете маски — обясни тя на иконома. — Хранете бебето с мляко от кравата. Не пускайте децата да ходят при нея — продължаваше да дава отчаяните си нареждания Киврин. Шест деца в две стаи. „Само да не е от белодробната — молеше се тя. — Дано не се заразят всички.“

Агнес поне беше в безопасност. Не беше се приближавала до барикадата, откакто Киврин я беше скастрила. Беше останала на пейката известно време с такова яростно изражение, че при други обстоятелства щеше да изглежда комично, а след това се беше качила в таванското помещение, за да си вземе количката. Сега й беше отредила едно място на масата и двете в момента пируваха.

Роузмунд се събуди. Помоли Киврин с дрезгав глас да й даде вода и веднага след това заспа отново. Писарят също се унесе, хъркането в гърдите му отново беше намаляло. Киврин приседна до Роузмунд.

Трябваше да отиде да помогне на Рош за децата на иконома или поне да се увери, че си носи маската и си мие ръцете, но изведнъж се почувства толкова уморена, че не можеше да помръдне и сантиметър. Само ако можеше да полегне за малко, може би щеше да успее да измисли нещо…

— Отивам да видя Блеки — каза Агнес.

Киврин завъртя яростно глава, стресната от нещо, което трудно можеше да се нарече сън.

Агнес беше облякла червената си пелерина и шапчица и беше застанала толкова близо до барикадата, за колкото й стигаше смелостта.

— Ти се закле, че ще ме заведеш да видя гроба на Блеки.

— Тихо, ще събудиш сестра си — каза Киврин.

Агнес започна да плаче, но не с всичките крясъци, които използваше, когато искаше просто да постигне своето, а тихичко и на пресекулки. „И тя вече не може да издържа — помисли си Киврин. — Самичка цял ден, и Роузмунд, и Рош, и аз сме недостъпни, всички са заети и не й обръщат никакво внимание, всички са изплашени. Бедното дете.“

— Ти се закле — повтори Агнес. Долната й устничка потрепваше.

— Сега не мога да те заведа да си видиш кученцето — каза Киврин нежно, — но ще ти разкажа една приказка. Обаче трябва да сме много тихи. — И тя постави пръст на устните си. — Не бива да будим нито Роузмунд, нито писаря.

Агнес избърса потеклото си носле с ръка.

— Ще ми разкажеш ли приказката за девицата в гората? — попита тя с типичния си сценичен шепот.

— Да.

— А Карета може ли да слуша?

— Да — прошепна в отговор Киврин, при което Агнес хукна през салона, за да донесе малката количка, притича обратно с нея и се покатери на едната пейка, готова всеки момент да прекрачи и барикадата.

— Ще седнеш на пода от едната страна на масата — обясни й Киврин, — а аз ще седна от другата.

— Така няма да те чувам — каза Агнес и по лицето й пак започнаха да се събират облачета.

— Ще ме чуваш без проблем, ако седиш тихичко.

Агнес слезе от пейката, приседна на пода и се облегна на масата. Постави Карета на пода до себе си.

— Трябва да седиш тихичко — обясни тя на играчката си.

Киврин хвърли един бърз поглед към пациентите си, след което седна облегната на масата. Чувстваше се адски изтощена.

— Имало в едни далечни земи — подсказа й Агнес.

— Имало в едни далечни земи една девойка. Тя живеела до една голяма гора…

— Баща й й казал: „Няма да ходиш в гората“, но тя била лошо момиче и не го послушала — продължи Агнес.

— Тя била лошо момиче и не го послушала — повтори Киврин. — Облякла си пелерината…

— Червената пелерина с качулката — поправи я Агнес.

— И отишла в гората, макар че баща й й бил казал да не го прави.

Макар че баща й й бил казал да не го прави.

„Всичко ще бъде наред — беше казала тя на господин Дануърти. — Мога да се грижа и сама за себе си.“

— Не е бивало да ходи в гората, нали? — попита Агнес.

— Искала да види какво има там. Мислела, че само малко ще се поразходи — каза Киврин.

— Не е бивало — повтори Агнес, като прие осъждането в думите на Киврин. — Аз не бих отишла. В гората е много тъмно.

— В гората е много тъмно и има страшни неща — каза Киврин.

— И вълци — допълни Агнес, а Киврин я чу как се премества по пода, опитвайки се да се добере колкото може по-близо до нея. Представи си я как се е сгушила в гората със свити коленца и притиска малката количка към гърдите си.

— Девойката си казала: „Тук хич не ми харесва“, и се опитала да се върне, но вече не виждала пътеката, защото било много тъмно, и изведнъж нещо скочило отгоре й!

— Вълк — прошепна Агнес.

— Не — поправи я Киврин. — Мечка било. А мечката казала: „Ти какво правиш в моята гора?“

— Девойката много се уплашила — продължи Агнес с тънко и изплашено гласче.

— Да. „О, мечко, моля те, не ме изяждай — казала девойката. — Загубих се и не мога да намеря пътя към дома.“ Мечката обаче била от добрите мечки, макар че изглеждала много свирепа. Тя казала: „Аз ще ти помогна да намериш пътя и да се измъкнеш от гората“, а девойката попитала: „Ама как? Та тук е толкова тъмно.“ „Ще попитаме бухала — отговорила мечката. — Той вижда всичко в тъмното.“

Тя продължи да разказва, като импровизираше през цялото време продължението на приказката и се чувстваше странно успокоена от собствените си измислици. Агнес престана да я прекъсва. След известно време Киврин се изправи, без да спира да говори, и надникна през барикадата.

— „Знаеш ли как се излиза от гората?“ — попитала мечката свраката. „Да“ — отвърнала свраката.

Агнес беше заспала, подпряна на масата, пелерината се беше разстлала около нея.

Някой трябваше да я завие, но Киврин не посмя. Всички завивки бяха пълни с микробите на чумата. Тя погледна към лейди Имейн, която се беше обърнала към стената и не спираше да се моли.

— Лейди Имейн — повика я тихо Киврин, но старицата въобще не даде признаци, че я е чула.

Киврин сложи още дърва в огъня и се върна да седне до масата.

— „Зная как може да се излезе от гората — казала свраката. — Ей сега ще ви покажа пътя“ — продължи да разказва Киврин съвсем тихо. — Обаче полетяла толкова бързо над дърветата, че те въобще не можели да я последват.

Сигурно се беше унесла, защото когато се събуди, огънят беше угаснал, а вратът я болеше непоносимо. Роузмунд и Агнес продължаваха да спят, но писарят се беше събудил. Викаше Киврин, но думите му бяха неразбираеми. Целият му език беше обложен, а дъхът му беше толкова зловонен, че Киврин трябваше да извърне глава, за да си поеме дъх. Бубонът му отново беше започнал да пуска секрет — гъста тъмна течност, която миришеше на развалено месо. Киврин му направи нова превръзка, стиснала зъби да не повърне, а старата отнесе в ъгъла на залата. След това излезе да си измие ръцете на кладенеца, като първо изля от ледената вода върху едната ръка, а после и върху другата, докато поемаше от свежия въздух с пълни гърди.

На двора се появи и отец Рош.

— Улрик — синът на Хал — съобщи й той, докато влизаха в къщата. — И един от синовете на иконома — най-големият — Уолтеф. — Той се препъна в пейката, която беше най-близо до вратата.

— Изтощен сте — каза Киврин. — Трябва да легнете и да си починете.

Имейн се надигна и тръгна към тях.

— Няма да остана тук. Дойдох само да взема един нож, за да нарежа върбови клонки — обясни Рош, но приседна до огъня и се вгледа с невиждащ поглед в пламъците.

— Починете си поне мъничко — каза Киврин. — Ще ви донеса малко пиво. — Тя избута пейката настрани и тръгна да излиза.

— Ти ни донесе тази болест — чу се гласът на лейди Имейн.

Киврин се обърна. Старата жена беше застанала насред залата, впила погледа си в Рош. Беше притиснала книгата към гърдите си.

Заради твоите грехове болестта дойде тук.

Тя се обърна към Киврин.

— Той каза хвалебствената молитва за Мартинов ден в деня на св. Еузебий. Освен това расото му е мръсно. — Говореше по същия начин, както когато се беше оплаквала на сестрата на сър Блоет, а пръстите й шаваха непрестанно, сякаш броеше греховете на отец Рош. — Изгася свещите с пръсти и така счупва фитилите им.

Киврин я гледаше и си мислеше: „Тя се опитва да оправдае собствената си вина. Тя написа на епископа бележка, че иска нов капелан, тя му каза къде се намира семейството. Не може да понесе мисълта, че е помогнала чумата да дойде и в тяхната къща.“ Подобни мисли се въртяха в главата на Киврин, но не можеха да предизвикат у нея никаква жалост към старицата. „Нямаш никакво право да укоряваш Рош — говореше си тя наум, — той прави всичко, което е по силите му. А ти само си стоиш на колене в ъгъла и се молиш.“

— Чумата не е изпратена от Бог като наказание — обясни тя на Имейн хладно. — Това е болест.

— Той забрави думите на „Confíteor Deo“ — допълни Имейн, но се върна в ъгъла си и отново застана на колене. — Постави свещите за олтара на преградата.

Киврин се приближи до Рош.

— Никой не е виновен за това — каза му тя.

Той продължаваше да се взира в огъня.

— Ако Бог наистина ни наказва — рече в един момент, — то трябва да сме извършили ужасен грях.

— Няма грях — опита се да го разубеди тя, — това не е наказание.

— Dominus! — извика в този момент писарят и се опита да седне. Започна да кашля отново — ужасен, раздиращ звук, от който гръдният му кош сякаш щеше да се разпадне всеки момент, макар че нищо не излизаше. Роузмунд се събуди и започна да скимти жално. „Дори и да не е наказание — помисли си Киврин, — със сигурност изглежда като такова.“

Роузмунд въобще не се чувстваше по-добре от това, че беше поспала. Температурата й отново се беше качила, а очите й бяха започнали да подпухват. И при най-малкото движение подскачаше така, сякаш я бичуват.

„Болестта я убива с всяка минута — помисли си Киврин. — Трябва да направя нещо.“

Качи се в моминската стая и свали ковчежето на Имейн с всичките билки. Имейн я наблюдаваше, без да престава да шепти молитвите си, но когато Киврин постави ковчежето пред нея и я попита какво има в ленените торбички, само вдигна събраните си ръце пред лицето си и затвори очи.

Киврин познаваше някои от растенията. Доктор Ааренс я беше накарала да научи лековитите билки и тя успя да познае зарасличето, медуницата и стритите листа на вратигата. Имаше една съвсем малка торбичка със стрит на прах живачен сулфид, който никой с всичкия си не бил дал на никого, а също така и едно пакетче попадиино семе, което беше почти също толкова вредно.

Киврин затопли вода, сложи в нея от всичките билки, които разпозна, и задуши отварата. Ароматът беше великолепен — като дъх на лято, а вкусът не беше по-лош от този на чая от върбова кора. Не можа обаче да постигне никакво подобрение. Докато падне нощта писарят вече беше започнал да кашля непрестанно, а по ръцете и корема на Роузмунд бяха започнали да се появяват червени петна. Бубонът й беше заприличал на яйце и беше също толкова твърд. Когато Киврин опитваше да го докосне, момичето започваше да пищи от болка.

По време на Черната смърт лекарите бяха поставяли разни отвари по отоците или ги бяха спуквали. Освен това бяха пускали кръв на болните и им бяха давали арсеник. Писарят изглеждаше като че ли по-добре, откакто бубонът му се беше спукал, а освен това още не беше умрял. Продупчването обаче можеше да разпространи инфекцията или — което беше още по-лошо — да я вкара директно в кръвта.

Тя запари вода и намокри няколко парцала, които да положи върху бубона, но въпреки че водата въобще не беше гореща, Роузмунд се разпищя още при първото докосване. Киврин трябваше отново да се върне към студената вода, която обаче никак не помагаше. „Нищо не помага — мислеше си Киврин, докато държеше студения парцал върху отока на Роузмунд. — Нищичко.“

„Трябва да намеря мястото на спускането“ — мислеше си тя. Гората обаче беше стотици мили и в нея имаше хиляди дъбове и стотици полянки. Никога нямаше да успее да го открие. А и не можеше ей така да зареже Роузмунд.

Може би Гавин щеше да се върне. В някои градове бяха затваряли градските порти — може би въобще нямаше да успее да влезе в Бат. Или пък можеше да срещне хора по пътя, които да му кажат, че лорд Гийом е починал. „Върни се — викаше го тя мислено, — побързай. Върни се.“

Киврин прерови отново торбичките на Имейн. Жълтото прахче беше сяра. По време на епидемии лекарите бяха използвали и нея: бяха я горили, за да пречистват въздуха. Киврин си спомни и нещо, което беше учила по История на медицината: че сярата убива определени бактерии, макар че не можеше да се сети дали това важеше само за серните смеси. При всички положения беше по-безопасна от спукването на бубоните.

Тя поръси малко от прахчето върху огъня, за да види какво ще стане. Вдигна се жълтеникав облак, който започна да дразни гърлото й дори през маската. Писарят започна да се задушава, а Имейн, дръпнала се надалеч в ъгъла, изпадна в продължителна суха кашлица.

Киврин се беше надявала, че миризмата на развалени яйца ще се разпръсне за няколко минути, но жълтеникавият облак остана във въздуха като покров, от който започна да им пари на очите. Мейзри започна да кашля в престилката си и избяга навън, а Еливис отведе Агнес и Имейн на тавана.

Киврин отвори вратата и започна да вее с една от кухненските покривки. След малко въздухът се поизчисти, макар че гърлото й продължаваше да дращи. Писарят продължи да кашля, но Роузмунд спря, а пулсът й така намаля, че Киврин едва успяваше да го напипа.

— Не знам какво да правя — каза Киврин, докато държеше горещата й китка. — Пробвах всичко.

В този момент влезе Рош и също се закашля.

— От сярата е — обясни му Киврин. — Роузмунд е по-зле.

Той я погледна, провери пулса й и излезе отново. За Киврин това беше добър знак. Той нямаше да излезе, ако Роузмунд беше прекалено зле.

Рош се върна след няколко минути, облякъл церемониалните си одежди, понесъл за пореден път мирото и нещата за последно причастие.

— Какво има? — попита го Киврин. — Да не би да е умряла жената на иконома?

— Не — отвърна той и погледна Роузмунд.

— Не — каза Киврин и се изправи с усилие, за да застане между него и Роузмунд. — Няма да ви разреша.

— Не бива да умира неизповядана — обясни той, без да сваля поглед от Роузмунд.

— Роузмунд не е в агония — каза Киврин и проследи погледа му.

Тя вече приличаше на мъртва — напуканите й устни бяха полуотворени, а очите — невиждащи и неподвижни. Кожата й беше придобила жълтеникав оттенък и се беше опънала силно по изпитото й лице. „Не — помисли си Киврин отчаяно. — Трябва да направя нещо. Та тя е само на дванайсет!“

Рош мина напред с потира, а Роузмунд вдигна ръка като че да се прекръсти, но тя веднага падна върху завивките.

— Трябва да отворим отока от чумата — каза Киврин. — Трябва да пуснем отровата навън.

Мислеше си, че отец Рош ще откаже, че ще настоява преди това да чуе изповедта на Роузмунд, но не стана така. Той остави потира и светеното масло на каменния под и излезе, за да донесе нож.

— Гледайте да е остър — извика Киврин подире му. — Донесете и вино.

Сложи отново канчето с вода на огъня. Когато Рош се върна, изми ножа с водата от кофата, а напластената до дръжката мръсотия направо изстърга с нокти. Хвана дръжката с полите си и задържа ножа в пламъците, след което го поля с гореща вода, после с вино, и пак с вода.

Пренесоха Роузмунд по-близо до огъня и Рош приклекна до главата на момичето. Киврин извади нежно ръката от нощницата й и напъха плата под нея, за да служи като възглавка. Рош хвана ръката и я отметна така, че да се вижда отокът.

Вече беше почти с големината на ябълка, а цялата раменна става беше възпалена и подута. По краищата беше мек, почти като желе, но в средата си беше все още много твърд.

Киврин отвори шишето с вино, изля малко върху един парцал и леко потри бубона с него. Имаше чувството, че докосва пъхнат под кожата камък. Дори не беше сигурна, че ножът ще успее да го пробие.

Взе ножа и го задържа над подутината. Страхуваше се, че може да среже някоя артерия, да пусне инфекцията по цялото тяло и да направи положението още по-лошо.

— Тя вече не усеща болка — успокои я Рош.

Киврин сведе поглед към Роузмунд. Не беше помръднала дори когато Киврин беше притиснала парцала към бубона. Взираше се някъде през тях към нещо ужасно. „По-лошо няма да стане — помисли си Киврин. — Дори да я убия, по-лошо няма да стане.“

— Дръжте здраво ръката й — каза тя. Отец Рош стисна китката на Роузмунд и притисна ръката й към пода. Роузмунд продължаваше да лежи напълно неподвижна.

„Два бързи, чисти прореза“ — каза си Киврин. Пое си дълбоко дъх и мушна с ножа.

През цялата ръка на Роузмунд премина спазъм. Изтънялата й ръчица се сви като нокти на птица.

— Какво правите? — попита тя с дрезгав глас. — Ще кажа на баща си!

Киврин дръпна ножа. Рош притисна ръката на Роузмунд към пода по-силно, а тя немощно се опита да го удари с другата.

— Аз съм дъщеря на лорд Гийом д’Ивери — каза момичето. — Не можете да се отнасяте така с мен!

Киврин се изправи, като се опитваше да не докосва нищо с ножа. Рош се наведе и хвана с лекота и двете китки на момичето с една ръка. Роузмунд зарита немощно. Потирът се търкулна и виното се разля.

— Трябва да я вържем — каза Киврин и в този момент си даде сметка, че е вдигнала ножа над главата си също като убиец. Уви го в един от парцалите, които беше накъсала лейди Еливис, и накъса друг на ивици.

Рош завърза китките на Роузмунд над главата й, докато Киврин завързваше глезените й за крака на една от катурнатите пейки. Роузмунд беше спряла да се съпротивлява, но когато Рош придърпа нагоре нощницата й, за да покрие оголената й гръд, тя каза:

— Познавам те. Ти си главорезът, който е нападнал лейди Катрин!

Рош се наведе напред, за да притисне с цялата си тежест ръката й към пода, а Киврин разряза подутината.

Кръвта първо започна да се процежда, а после направо рукна и Киврин си помисли, че е срязала някоя артерия. Взе парцали и ги притисна към раната. Те подгизнаха почти мигновено, а когато махна ръката си, за да вземе нови парцали от Рош, от прореза продължи да струи кръв. Киврин притисна раната с полите на дрехата си и Роузмунд изскимтя — със същия тънък и безпомощен гласец като кутрето на Агнес. След това; като че ли припадна.

„Убих я“ — помисли си Киврин.

— Не мога да спра кървенето — каза тя, но то беше спряло само. Тя задържа полите си върху раната, броейки до сто, после и до двеста и едва тогава внимателно повдигна крайчето.

От прореза продължаваше да се цеди по малко кръв, но вече беше смесена с жълтеникавосивкава гной. Рош се наведе, за да я попие, но Киврин го спря:

— Не, пълна е с микробите на чумата — каза тя и взе парцала от ръцете му. — Не я докосвайте.

Тя изтри отвратителната гной. След малко се появи още малко, но този път беше последвана от воднист серум.

— Мисля, че това е всичко — обърна се тя към Рош. — Подайте ми виното. — И се огледа за чист парцал, върху който да го излее.

Нямаше. Докато се бяха опитвали да спрат кървенето, бяха употребили всичко. Киврин наклони внимателно шишето и остави течността да закапе върху прореза. Роузмунд не помръдваше. Лицето й беше станало сиво, сякаш всичката кръв от тялото й се беше изцедила до капка. Както си и беше. „И нямам друга, която да й прелея. Нямам дори един чист парцал.“

Рош беше започнал да развързва ръцете на Роузмунд. Пое отпусната й ръка в своята и каза:

— Сърцето й вече бие силно.

— Трябват ни още парцали — отвърна Киврин и избухна в сълзи.

— Баща ми ще ви обеси за това — обади се Роузмунд.

 

 

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“

(071145–071862)

Роузмунд е в безсъзнание. Снощи се опитах да цепна бубона й, за да изтече отровата, но се страхувам, че така само влоших нещата. Тя загуби страшно много кръв. В момента е много бледа, а пулсът й е толкова слаб, че на китката й въобще не мога да го намеря.

Състоянието на писаря също се влошава. По кожата му продължават да се появяват нови и нови кръвоизливи и за всички ни е ясно, че краят му наближава. Спомням си, че доктор Ааренс веднъж ми каза, че болните от бубонна чума, за които не се грижи никой, умират за четири-пет дни, но се съмнявам, че той ще изкара толкова.

Лейди Еливис, лейди Имейн и Агнес засега са добре, макар че Имейн направо е пощуряла в желанието си да намери някой, когото да обвини за събитията. Тази сутрин зашлеви два шамара на Мейзри и й каза, че Бог ни наказвал заради нейния мързел и глупостта й.

Мейзри наистина е мързелива и глупава. Не може да й се има доверие, че ще се грижи за Агнес и пет минути. Тази сутрин пък я изпратих да ми донесе вода за раната на Роузмунд и тя се бави половин час, след което се върна без водата.

Нищо не казах. Не исках лейди Имейн да я зашлеви отново, а освен това е само въпрос на време кога лейди Имейн ще започне да обвинява мен за чумата. Видях я как ме гледа, когато се запътих да донеса забравената от Мейзри вода, и мога да си представя какви мисли й се въртят из главата — че знам прекалено много за чумата и следователно сигурно съм бягала от нея, че нали трябва да съм загубила паметта си, че не съм била ранена, а болна.

Ако изрече всички тези обвинения, съм сигурна, че ще успее да убеди лейди Еливис, че аз съм причината за чумата, че тя не трябва да ме слуша, че трябва да свалят барикадата и да започнат да се молят заедно за спасението си.

И как ще се защитя? Като им кажа, че съм дошла от бъдещето, където знаем всичко за Черната смърт освен начини за лекуване без стрептомицин и как да се връщаме там?

Гавин още не се е върнал. Еливис не е на себе си от притеснение. Когато Рош отиде да каже вечерната молитва, тя беше застанала до портата — без пелерина, без забрадка, просто вперила поглед към пътя. Чудя се дали й е хрумнало, че когато е потеглил за Бат, той вече може да е бил болен. Тръгна за Кърси с пратеника на епископа, а когато се върна, вече знаеше за чумата.

 

(Пауза)

 

Управителят Улф е към края си, а жена му и единият му син също са болни. Бубони нямат, но жената има няколко подутини като семенца от вътрешната страна на бедрата. На Рош през цялото време трябва да му се напомня, че трябва да си носи маската и че не бива да пипа болните, освен за най-необходимото.

Във видеофилмите по история се твърди, че съвременниците на Черната смърт изпадали в паника и умирали от страх по време на епидемията, че побягвали надалеч и въобще не се грижели за болните си и че свещениците били най-лоши от всички, но няма нищо такова.

Всички са изплашени, но вършат всичко, което им е по силите, а Рош е направо чудесен. През цялото време, докато преглеждах жената на управителя, седеше и държеше ръката й и освен това не отказва и най-гадната работа — да прави промивки на раната на Роузмунд, да изпразва гърнетата, да почиства писаря. Сякаш никога не го лови страх. Представа си нямам откъде черпи толкова смелост.

Продължава да чете сутрешната и вечерната молитви, да се моли по всякакъв повод, да разказва на Господ за Роузмунд и за това кой още се е заразил, да докладва за симптомите им и за мерките, които вземаме за болните, сякаш Той наистина го чува. Така както аз говоря на вас.

Чудя се дали Бог ни чува, но няма достъп до нас заради нещо още по-страшно и от времето, нещо, което му пречи да дойде и да ни намери?

 

(Пауза)

 

Чумата вече се чува. По селата бият камбани за погребения: девет удара за мъж, три за жена, един за дете, а след това един час равномерно биене. Есткоут тази сутрин погреба двама, а Озни бие непрестанно от вчера. Камбаната на югозапад, която ви казах, че бях слушала при пристигането си тук, е замлъкнала. Не мога да разбера дали чумата там вече е отминала, или просто не е останала жива душа да бие камбаната.

 

(Пауза)

 

Моля се Роузмунд да не умира. Моля се Агнес да не се разболее. Моля се Гавин да се върне.