Марио Пузо
Умират глупаците (7)

7.

Една седмица след смъртта на Джордън си тръгнах. Бях убеден, че никога повече няма да стъпя във Вегас.

Къли ме изпрати до летището. Влязохме да изпием по едно кафе докато обявят полета за Ню Йорк. Страшно се изненадах, когато видях, че Къли е истински развълнуван от раздялата.

— Ще се върнеш пак — промълви той. — Във Вегас всички се връщат. Ще ме намериш тук и ще си прекараме чудесно!

— Бедният Джордън! — въздъхнах аз.

— До смъртта си няма да разбера защо го направи! — повиши глас Къли. — Защо, господи? Защо го направи този човек?

— Може би, защото не беше щастлив — рекох.

В този момент обявиха полета ми и аз му протегнах ръка.

— Дрънни ми един телефон, ако нещо загазиш — рече Къли. — Ще те измъкна от всякакви мръсотии, защото сме приятели!

Видял учуденото ми лице, той ме прегърна през рамото и добави:

— Казвам ти това, защото си човек на действието. А такива като теб винаги си имат неприятности. Обади ми се.

Мислех, че го казва просто така. Но четири години по-късно, когато той действително беше на гребена на вълната, аз получих съдебна призовка по обвинение, което можеше да ми донесе доста годинки затвор. Тогава му се обадих за помощ и той пристигна в Ню Йорк още с първия самолет.