Марио Пузо
Умират глупаците (50)

51.

Аз нямам минало. Дори и Жанел не успя да разбере това. Не успя да проумее, че всичко около моето съществуване като личност започва от мен самият. Нямах баба и дядо, нямах мама и татко, нямах вуйчовци и лели, нямах братовчеди и приятели на семейството. Липсваха ми детските спомени от някакъв дом, нямах детска стая, нямах уютна обща кухня. Нямах роден град. Историята на моя живот започва с мен и брат ми Артър. А когато се свързах с Валъри и нейното семейство, когато се родиха децата ми, всички това се превърна в моя реалност и мое спасение, в мой живот. Но не исках повече да мисля за Жанел. Не бях я виждал повече от две години. А от смъртта на Осейно изтекоха цели три…

Най-тежко ми е да си спомням за Арти. Дори споменаването на името му изпълва очите ми със сълзи. Той е единственият човек на този свят, за когото бях плакал.

През последните две години се бях затворил в кабинета си. Четях и пишех, държах се като безупречен съпруг и баща. От време на време излизах с приятели, но общо взето бях станал сериозен и улегнал мъж. Искаше ми се да вярвам, че съм сложил край на авантюрите и през годините, които ми остават, ще бъда уравновесен учен с нормален живот. С една дума, надявах се да не получавам повече изненади. В убежището на своя кабинет, заобиколен от магическите книги, излезли изпод ръката на хора като Остин, Дикенс, Достоевски, Джойс, Хемингуей, Драйзер и (вече) на Осейно, аз изпитвах това, което вероятно изпитва дивото животно, което е успяло да се прибере в бърлогата си избягвайки безброй опасности и коварни капани.

В къщата под краката ми, превърнала се в единствената сага на живота ми, жена ми шеташе из кухнята и подготвяше неделния обяд. Децата гледаха телевизия в хола и играеха на разни игри. Фактът, че са там долу, че ги има, ми помагаше да понасям тъгата, настанила се трайно и сякаш завинаги в моя кабинет.

Отново изчетох всичко, което беше написал Осейно. И отново стигнах до извода, че в началото на кариерата си е бил наистина гениален писател. Направих опит да анализирам причините за по-сетнешния му провал, който му попречи да завърши книгата на своя живот. В първите си произведения той съвсем по детински се удивлява на света, на хората, които населяват този свят. А накрая вече пише единствено за удивлението, което изпитва от себе си. Личеше съвсем ясно, че единственото му желание е да превърне в легенда собствения си живот. Всеки негов ред представляваше призив да се обърне внимание на човека Осейно, а не на изкуството, което той създава. Искаше всички да знаят, че е бил изключително умен и гениален. Дори героите му бяха изваяни така, че да не засенчват изключителността на създателя си. Приличаше ми на вентролог, който завижда на смеха, създаден и породен от собствената му дарба. Всичко това ми се струваше срамно. Но въпреки това продължавам да го считам за наистина велик човек. У него действително съществуваше огромна човечност, невероятна обич към живота, непоклатимо убеждение, че човешкото общество е едно забавно място, което става още по-забавно благодарение на блестящия талант на хора като него.

Как бих могъл да кажа, че Осейно не е нищо повече от един стигнал до провал творец, когато неговите постижения, макар и изкуствено изтъквани, бяха далеч по-големи от моите собствени? Спомням си вцепеняващото учудване, което бавно ме завладяваше, докато методично се ровех в книжата му и все не намирах следи от великия роман, върху който уж работеше през последните години от живота си. Не можех да повярвам, че е бил чисто и просто измамник, че през всичките тези години просто е лъгал и е успял да нахвърли само някакви нищо не означаващи предварителни записки. Едва тогава ми стана ясно, че този човек е прегорял още преди години. Че една част от иронията му не е била нито злобна, нито мошеническа, а просто ирония за лично удовлетворение. Която му е донесла и не малко пари, разбира се.

Той беше автор на съвършена проза, беше успял да изложи върху хартия доста от най-примамливите идеи на своето поколение, но в крайна сметка беше отстъпил от принципите си и се беше превърнал в обикновен мошеник. Изчетох всичките му записки — над петстотин листа дълга жълта хартия. Действително свидетелстваха за гениалния му потенциал на мислител. Но записките сами по себе си не представляват нищо.

С този извод в главата се замислих за собствения си опит. Бях написал известно количество обикновени и обречени на бързо забвение книги. Но за разлика от Осейно не се опитвах да живея с излишни илюзии. Не притежавах неговата страстна любов към живота, страстната му вяра в този живот. Спомних си как непрекъснато повтаряше, че животът е нещо коварно и постоянно се опитва да ти прави номера. Вероятно по тази причина живееше разюздано и яростно се бореше с униженията и ударите на съдбата.

Някога, преди много, много години, един друг мой приятел беше притиснал дулото на пистолета до слепоочието си и без колебание беше дръпнал спусъка. А Осейно беше изживял живота си докрай и го беше прекратил едва когато вече нямаше друг избор. Аз самият продължавах опитите си да се измъкна от прегръдките на съдбата, нахлупвайки островърхата магьосническа шапка на детството си. Спомних си и друга мисъл на Осейно. „Животът постоянно ти се пречка в краката“, казваше той. Едва сега разбирах какво е искал да каже — светът за писателя е блед и неясен призрак, който избелява все повече с течение на годините. Вероятно тази беше причината, поради която той самият беше престанал да пише.

Тежък и мокър сняг се сипеше отвъд прозореца на кабинета ми. Белотата покриваше голите клони на дърветата, сипеше се върху зеленикаво кафявата и посърнала полянка пред къщата. Ако бях някой сантиментален тип, положително щях да видя усмихнатите лица на Осейно и Арти сред вихрения танц на снежинките. Не исках да бъда сантиментален, можех спокойно да мина без подобни терзания. Смъртта на най-близките ми хора не ще успее да разбие сърцето ми — нещо, на което те може би са се надявали.

Не.

Тук, в кабинета си, бях надеждно защитен. Стоях топъл и ухаещ като препечена филийка. Не ми пукаше от ледения вятър, който беснееше навън и блъскаше снежинките в стъклото на прозореца ми. Няма да напусна сигурното си убежище, нищо не може да ми направи вилнеещата в света виелица…

Пътищата навън са заледени. Колата ми лесно би са подхлъзнала на някой завой и би ма хвърлила в костеливите ръце на смъртта. Отровните вируси на болести и простуда биха могли да възпалят кръвта и костите ми. О, на този свят има още толкова много опасности! Смъртта просто е най-голямата от тях. Същевременно си давах сметка, че костеливата вещица е в състояние да изпрати своите пратеници както в дома ми, така и в мозъка ми. Затова се стремях да ги посрещна подготвен…

Стените на кабинета ми бяха запълнени от таблици и графики. Планове за работа, планове за спасение. Те бяха предпазната ми броня. За да надникна в миналото, приех да напиша монография върху една обемиста книга за Римската империя; а за да се скрия в бъдещето, се заех с анализа на един научнофантастичен роман за живота през двадесет и пети век. Съзнанието ми беше защитено от надеждната стена и хиляди книги, които чакаха да бъдат прочетени.

Придърпах едно от широките кресла до прозореца, настаних се удобно в него и се загледах във виелицата, която бушуваше навън. След известно време звънна камбанката до бюрото ми. Валъри ми съобщаваше, че обядът е готов и семейството ме чака. Чакат ме моите деца и моята жена. Очите ми не можеха да се откъснат от снега. Всичко навън беше бяло. Звънчето отново ме призова. Ако действително съм жив, би трябвало да сляза във веселата трапезария и да се отдам на сит обяд в компанията на най-близките си хора.

Хвърлих един поглед на работната си програма. Бях написал първата глава от монографията си за Римската империя и десетина страници записки върху научнофантастичния роман. Реших, че вече няма да гледам назад, а ще пиша единствено за бъдещето.

Звънчето настоятелно дрънкаше. Заключих вратата на кабинета и слязох в трапезарията. Въздъхнах с облекчение и се усмихнах. Всички бяха там.

Децата вече бяха доста големи и скоро щяха да бъдат готови да напуснат гнездото. Валъри беше красива в пъстрия си пеньоар, върху който беше завързала кухненската си престилка. Разкошната й кестенява коса беше прибрана в стегнат кок. Лицето й беше леко зачервено и възбудено. Дали беше от топлината на печката, или пък от вълнението от предстоящата среща с неизвестен любовник? Никога не бих могъл да разбера кое от двете е вярно. Но какво от това? Животът пак си заслужава да бъде пазен, нали?

Настаних се начело на масата и подхвърлих няколко закачки към децата. Хапнах, усмихнах се на Валъри и я похвалих за вкусното ястие. След обяда отново щях да отида в кабинета, отново щях да потъна в работата. Щях да бъда жив.

Осейно, Мейломър, Арти, Джордан, липсвате ми!

Но не се опитвайте да ме придърпате към себе си! Няма да успеете! Това би могъл да направи само някой от тези, които седят около тази маса, но не и вие. Но това все още предстоеше, все още се криеше някъде там, в непредвидимото бъдеще…

Вечерта ми се обади Къли и съобщи, че на другия ден пристига в Ню Йорк по работа. Помоли ме да го посрещна на летището. Не бях го чувал повече от година. От гласа му разбрах, че има сериозни неприятности.

Подраних за самолета. Купих си някакви списания, хвърлих им един поглед, а после отидох до бара. Поръчах си кафе и сандвич. Когато обявиха, че самолетът от Вегас се е приземил, станах и бавно се насочих към багажното. Винаги го чаках там. Както обикновено, пътниците, пристигнали в Ню Йорк чакаха получаването на багажа си най-малко двадесет минути. Когато влязох в просторната зала, стотици пътници вече се тълпяха край въртележката. Къли го нямаше сред тях. Оглеждах се на всички страни, докато тълпата наоколо бавно оредяваше. Накрая върху въртележката останаха два-три куфара, а от Къли все така нямаше следа.

Позвъних у дома и попитах Вали дали не се е обаждал. Тя каза, че никой не е звънял. Свързах се с бюрото на ТУД и попитах дали сред пътниците на току-що пристигналия самолет фигурира името на Къли Крос. Отговориха ми, че на това име е направена резервация, но пътникът не се е явил. Набрах номера на хотел „Ксънейду“ във Вегас и имах късмет да хвана секретарката му. Тя ми съобщи, че мистър Крос е отпътувал за Ню Йорк. Беше сигурна, че го няма във Вегас и ще отсъства няколко дни. Не бях особено разтревожен. Вероятно нещо му се е случило в последния момент. Къли постоянно шареше по света, такава му беше работата. Сигурно в последния момент нещо го е принудило да смени посоките. Бях сигурен, че скоро ще ми позвъни. Но някъде в дъното на съзнанието ми се беше загнездила тревожна мисъл — никога до сега не беше ме връзвал да го чакам, винаги беше проявявал трогателна грижливост към времето ми и се грижеше да ми съобщи предварително за всяка промяна в плановете му. Измина една седмица, без да го чуя и едва тогава реших да се обадя на Гроунвелт.

Старецът не скри задоволството си, че може да разговаря с мен. Гласът му беше енергичен и бодър. Разказах му за това, което ме безпокоеше.

— Не искам да обсъждам подобни въпроси по телефона — отвърна той. — Защо не прескочиш насам за два-три дни? Ще бъдеш гост на хотела, ще си починеш добре, а и ще си поговорим на спокойствие.