Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Fools Die, 1978 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон
- Разпознаване и корекция
- hrUssI (2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2012)
Издание:
Марио Пузо. Умират глупаците
Първа част: Лас Вегас
Американска. Първо издание
Издателство „Атлантис“, София, 1992
Редактор: Милко Петров
Технически редактор: Галина Генова
ISBN:
Издание:
Марио Пузо. Умират глупаците
Втора част: Холивуд
Американска. Първо издание
Издателство „Атлантис“, София, 1992
Редактор: Милко Петров
Технически редактор: Галина Генова
История
- — Добавяне
12.
Две седмици по-късно успях да си уредя среща с главния редактор на списание „Евридей“. Списанието беше част от огромна издателска корпорация, която заливаше страната с информация, псевдоинформация, секс и псевдосекс, култура и трудно смилаема философия. Филмови списания, приключенски книжки за простолюдието, спортен седмичник, комикси — това беше част от дейността на тази гигантска машина.
Истински миш-маш, „Евридей“ се нуждаеше от услугите на външни автори по простата причина, че всеки месец публикуваше по половин милион думи. По-късно разбрах, че главният редактор е познат на Арти и именно той му казал една-две думи за мен.
Редакцията беше пълна с хора, събрани сякаш от кол и въже. Никой от тях не приличаше на щатен и професионален редактор, но това съвсем не им пречеше да издават списание, което носи немалка печалба. Докато, всеки министър във Федералното правителство изглежда роден за поста си, но въпреки това работата не върви.
Главният редактор се казваше Еди Лансър. Беше следвал заедно с Арти в университета в Мисури. Още на втората дума разбра, че съм пълен лаик в областта на журналистиката, разбрах го и аз. Но какво толкова, по дяволите! Никога в живота си не бях надничал в кухнята на едно голямо списание, нима съм виновен за това? Оказа се обаче, че това е плюс в очите на Лансър. Той беше от хората, които не дават пет пари за такива неща като опита. Търсеше хора с шизофренични пристъпи, тъй като именно те имали гениални прозрения. Доста по-късно ми призна, че съм показал висока степен на пригодност именно по този показател.
Той също беше писател. Преди по-малко от година беше излязла последната му книга, която ми се стори много интересна. Знаеше, че и аз имам издадена книга — факт, който беше натежал решително в полза на бъдещото ни сътрудничество.
На дъската за спешни обяви беше прикрепено вестникарско заглавие, очевидно изрязано от първата, страница на „Таймс“. „Ядрената война не е по вкуса на Уолстрийт“, гласеше то.
Забелязал вниманието ми към изрезката, Лансър се усмихна и попита:
— Бихте ли написали кратко разказче за човек, който се тревожи от подобна перспектива?
— Разбира се — рекох.
И го направих. Написах разказа за един млад мениджър, който не може да спи от мисълта, че с взривяването на първата атомна бомба, акциите му ще отидат по дяволите. Не допуснах грешката да иронизирам героя си, нито пък да му чета морал. Описах историята му и нищо повече. Читателят ще го възприеме, стига да възприеме основната тема. Ако откаже да я възприеме, разказчето имаше всички шансове да се превърне в превъзходна сатира.
Лансър остана доволен.
— Ти си направо роден за нашето списание! — похвали ме той. — Точно в това е целият номер — да показваш нещата и така, и иначе. Така печелиш както тъпаците, така и умниците. Чудесно! — млъкна за момент, после добави: — Никак не приличаш на брат си.
— Знам — рекох. — Ти също.
Той се ухили.
— В колежа бяхме неразделни. Арти е най-честният човек, когото познавам. Много се учудих, когато ме помоли да те приема. Това беше първата услуга, която изобщо е искал от мен.
— Направил го е само заради мен — рекох.
— Най-праволинейният човек на света! — продължаваше да се диви Лансър.
— И това ще го довърши! — допълних аз.
След което се разсмяхме като луди.
За моя огромна изненада се оказа, че наистина съм роден за автор на списание от такъв тип. Пишех всичко — пубертетски приключения, военни разкази, пикантни любовни истории, безвкусно противни филмови рецензии, трезви и не по-малко противни литературни критики. С лекота прескачах в другата крайност — някоя толкова хвалебствена рецензия, че хората изведнъж решаваха сами да се уверят какво е това толкова добро нещо на културния небосклон. Никога не подписвах материалите със собственото си име. Но и не се срамувах от тях. Обичах си ги, макар да знаех, че са халтура. Обичах ги, защото през целия си живот не бях притежавал добродетел, с която мога да се гордея. Като войник бях калпав, като комарджия винаги губех. Нямах хоби, а в ръцете бях толкова вързан, че нито можех да си поправям колата, нито пък да отглеждам някакво растение. Едва-едва траках на машината, а и като рушветчия не ме биваше особено. Бях творец наистина, но това не беше нещо, с което човек може да се гордее. То е по-скоро нещо като религия. И ето — изведнъж се оказа, че мога да бъда отличен драскач на парче. Това ми харесваше. Особено след като за пръв път в живота си започнах да печеля добре, при това съвсем законно.
За материалите в списанието получавах около четиристотин долара на месец. Прибавени към заплатата ми, те се оказаха една съвсем прилична сума. А тъй като апетитът идва с яденето, скоро се залових и с втория си роман. Еди Лансър също пишеше нова книга и по тази причина бяхме все заедно. Почти не разговаряхме за текущите материали, тъй като и двамата мислехме предимно за книгите си.
Накрая станахме толкова близки, че след шестмесечна работа на хонорар, той ми предложи редовно редакторско място.
Но на мен все още не ми се изпускаха онези две-три хилядарки, които ми капеха в службата. Вече почти две години системата с рушветите вървеше гладко и без никакви затруднения. Отдавна бях възприел философията на Франк и бях сигурен, че нищо не може да ми се случи. Честно казано, емоциите на крадеца продължаваха да ме привличат.
Животът ми потече наистина щастливо. Писането ми спореше. Всяка неделя се разхождахме с Вали и децата до Лонг Айлънд и разглеждахме новите къщи, които никнеха като гъби след дъжд. Вече бяхме решили какво ще си построим ние — самостоятелен дом с четири спални, две бани и всичко останало. Обща стойност 26 хиляди долара, взети на кредит с лихва от десет процента, която почва да тече след една година отсрочка. Дойде моментът да поискам една дребна услуга от Еди Лансър.
— Отдавна мечтая да напиша нещо за Лас Вегас — подхвърлих му аз.
— Заминавай — отвърна той. — Но искам да включиш и проблема с проституцията.
Вдигна телефона да се разпореди за командировъчното, а после се заехме да умуваме с какво да илюстрираме репортажа. Винаги заедно решавахме този въпрос и беше страшно забавно. И както винаги, идеята пак даде Еди. Трябваше ни цветна снимка на някоя разкошна мадама с оскъдно облекло. От пъпа й ще падат два червени зара, подредени в печеливша комбинация. А под снимката ще разположим заглавието: „Късметът ви е тук, при слънчевите момичета на Вегас.“ Но преди да замина трябваше да свърша още една важна работа — да взема интервю от Осейно, най-известния американски писател.
Еди Лансър ми го поръча специално за най-снобското списание на издателството, което носеше заглавието „Евридей Лайф“. Трябваше да изпълня тази задача, преди да замина за Вегас.
Еди съвсем искрено вярваше, че Осейно наистина е най-великият жив американски писател, но изпитваше истински ужас от перспективата да го интервюира лично. Такова беше положението и с останалите редактори. Май аз бях единственият, който не изпитваше благоговение пред него. По мое мнение Осейно не беше чак толкова гениален, освен това изпитвах вродено недоверие към всеки човек на перото, който нарочно демонстрира своята повърхностност…
Този човек често се появяваше на телевизионния екран, на няколко пъти го каниха за член на журито по време на фестивала в Кан, веднъж го арестуваха за участие в протестна демонстрация, след което се оказа, че изобщо не знае за какво е протестирал… Пишеше отзиви за всяка новоиздадена книга, стига да е написана от негов приятел.
До върховете беше стигнал без никакви усилия. Написал първия си роман на двадесет и пет годишна възраст, той бързо си спечели световна известност. Родителите му са били заможни хора и благодарение на тях е защитил докторат по право в Йейл. Така и не беше разбрал какво е да се бориш за изкуството си.
Преди години му изпратих лично първата си книга и искрено се надявах да получа благоприятен отзив. Но така и не разбрах дали изобщо я е получил.
Когато уредих интервюто, репутацията му сред издателските среди беше започнала да спада. Все още беше в състояние да изстиска огромен аванс за всяка своя книга, а след написването й съумяваше да получи ласкави отзиви от страна на критиката. Но вече почти не пишеше романи, а се занимаваше предимно с публицистика. За последните десет години не беше издал нито един роман.
Всички знаеха, че се е заел да работи върху венеца на литературното си творчество, върху шедьовъра на живота си. Това трябваше да бъде обемист роман, най-великото творение на перото от „Война и мир“ насам. Критиците бяха единодушни по този въпрос. Едно от най-солидните издателства му беше отпуснало аванс от сто хиляди долара и вече десет години търпеливо чакаше да получи ръкописа. Но Осейно предпочиташе да издава публицистични произведения по нашумели теми и голяма част от критиката ги считаше за далеч по-добри от романите му. На всеки два месеца излизаше по някоя от тези творби и те му носеха доста тлъсти чекове. Но с течение на времето започнаха да се продават все по-слабо и по-слабо. Беше уморил своите читатели. В крайна сметка бе приел да стане главен редактор на най-влиятелния седмичник за литературна критика в страната.
Предишният главен редактор беше останал на поста си повече от десет години. Бил човек с доказани качества, притежавал много научни степени, следвал в най-добрите колежи, произхождал от семейството на потомствени интелектуалци. Бил човек от класа. И педераст от класа. Което изобщо не би се отразило на положението му, ако с напредването на възрастта не беше започнал да прекалява. В един слънчев следобед го заловили в момента, в който облекчавал професионално куриерчето на редакцията, скрит зад висок куп книги, които издигнал нарочно в средата на кабинета си. Ако вместо момчето в тази ситуация се беше оказал някой от нашумелите английски писатели, последици вероятно нямаше да има. Същото щеше да стане и ако книгите в купчината бяха получили своите дълго чакани рецензии. Но за нещастие тези рецензии не бяха написани и това го довърши. Принудиха го да си подаде оставката.
С назначението на Осейно управата можеше да бъде спокойна поне в това отношение. Защото нашият човек си беше редовен до мозъка на костите и приемаше жени от всякакъв калибър и всякаква възраст. Налиташе им като бик и ги чукаше с такова себеотрицание, с каквото наркоманът посяга към спринцовката. Ритъмът му беше зашеметяващ. Направо побесняваше, ако не получеше поне веднъж дневно порция женска плът, независима от качеството й. В най-сухите дни се задоволяваше с по някой минет. Но не беше ексхибиционист и никога не забравяше да заключи вратата на кабинета си. Партньорки му бяха всякакви жени — от случайни любителки на книгите с дълбоко скрити перверзни качества, до уважавани в обществото дами, които минаваха за горещи почитателки на творчеството му. Сред тях имаше и жадни за слава начинаещи писателки, които изпитваха остра нужда от някоя положителна рецензия, просто за да поддържат самочувствието си. Осейно най-безсрамно се възползваше както от положението си на главен редактор, така и от славата си на световноизвестен писател. По-късно научих, че често вкарва в действие и една муха, която бръмчеше от години под шапката му — мечтата да получи Нобеловата награда за литература. По собствените му думи, именно Нобеловата награда беше неудържимата му примамка за наистина интелигентните жени. През последните три години беше задвижил многобройните си приятели сред критиците в тази насока. В резултат получи възможност да показва на евентуалните кандидатки за импровизиран секс редица статии в солидни литературни издания, които аргументирано доказваха, че няма по-достоен кандидат за Нобеловата награда от него.
Колкото и странно да звучи, Осейно беше безразличен към външността си и никак не го интересуваше как изглежда в очите на околните. Харчеше доста пари за дрехи, но въпреки това изглеждаше раздърпан и непривлекателен. Лицето му беше скулесто и изпито, а бледозелените му очи гледаха изпитателно и малко лукаво. В замяна на това притежаваше невероятна жизненост и именно тя оказваше магнетично въздействие върху околните. Голяма част от популярността си дължеше на своя талант, разбира се, именно неговата колоритност и блестяща интелигентност привличаше хората.
Жените бяха луди по него. Всички, без изключение. Сред тях имаше както млади и будни студентки по литература, така и отракани в благотворителна дейност матрони. Харесваха го дори онези активистки на Движението за женски права, който го заклеймяваха публично, а после тихомълком го отмъкваха в храсталака с тривиалното оправдание, че просто искат да му покажат отношението на старомодните тиранични мъжкари към нежните им половинки. Той пък поддържаше интереса им жив, като се обръщаше директно към тях във всичките си книги.
Не харесвах особено това, което пишеше, и по тази причина не очаквах да го харесам и като личност. Но се оказа, че греша. Защото на света все пак съществуват всеотдайни и самопожертвувателни лекари, влюбени в професията си учители, честни юристи, политици-идеалисти, истински добродетелни жени, психически здрави актьори и мъдри писатели. А Осейно беше именно такъв. Въпреки своенравния си стил, въпреки странния начин, по който създаваше своите творби, той беше един чудесен за компания човек, който умееше да говори интересно дори за собственото си творчество.
Беше превърнал списанието за литературна критика в свое еднолично владение. Две секретарки, двадесет щатни редактори, цяла армия от свободно практикуващи автори, сред които имаше както известни в цялата страна имена, така и гладуващи поети, неуспели писатели, богати интелектуалци и неизвестни университетски професори. Той ги експлоатираше безмилостно и едновременно с това ги презираше. Управляваше списанието като сомнамбул и никой не можеше да предвиди постъпките му.
Всеки от авторите му беше готов да си прегризе гърлото за място на първа страница и Осейно го знаеше. Самият той завладяваше първите страници на всички влиятелни литературни издания в страната при публикацията на поредната си книга. Същевременно ненавиждаше дълбоко писателите романисти просто защото им завиждаше. Често мразеше и издателите на дадена книга, особено ако за нея се вдигне шум. В такива случаи поръчваше на някой професор от тежка категория биографията на Наполеон или Екатерина Велика и триумфално я поместваше на първа страница. Подобни рецензии обикновено бяха напълно нечитаеми, но Осейно беше щастлив, тъй като отново беше успял да разгневи всички.
По времето, по което се запознах с него, той беше на върха на славата си. Името му се преплиташе във всички пикантни истории, разказвани от ухо на ухо на интелектуалните сбирки, за поведението му се носеха легенди. С видимо удоволствие изигра и специално за мен ролята на велик писател. Тук трябва да му призная, че действително разполага с всички необходими реквизити за поддържане на легендите около личността си.
Отидох да се срещна с него в Хамптънс, където държеше вила под наем за летния сезон. Заварих го в „султанско обкръжение“, според собствения му израз. Беше на петдесет години и имаше шест деца от четири брака. Все още му предстояха петият, шестият и седмият, който щеше да се окаже последен. Беше обут в дълги сини шорти за тенис и също така синя фланелка, която беше достатъчно широка, за да прикрива биреното му шкембе. Чертите на лицето му вече бяха успели да придобият онази монументалност и достойнство, които се полагаха на един бъдещ носител на Нобелова награда. Съумяваше да се държи приятно, въпреки коварния поглед на зеленикавите си очи. А в деня на запознанството ни беше направо сладък. Всички му целуваха задника, защото беше шеф на най-известното списание за литературна критика. Всички чакаха с безгранично благоговение онова, което излизаше изпод перото му. Той не можеше да допусне, че имам намерение да го ликвидирам, тъй като бях само един неуспял писател, издал безшумно някаква мизерна книжка. Аз от своя страна бях готов да призная великолепните качества на единствения му роман, който наистина беше гениален. Но цялото му останало творчество беше боклук и имах намерение, ако „Евридей“ ми позволи това, да покажа на света истинската същност на този „велик писател“.
Написах си статията и го наврях точно там, където му беше мястото. Но Еди Лансър категорично отказа да я помести. Очакваше от Осейно материал на важна политическа тема и не посмя да го раздразни. Тъй че в крайна сметка денят, прекаран в Хамптънс, се оказа чиста загуба за мен. Чак след две години, когато Осейно внезапно ми позвъни с конкретно предложение за работа, разбрах, че не е било така. Беше ме запомнил по простата причина, че някой му беше дал да прочете отхвърлената статия. Останал възхитен от куража ми — така поне каза. Според него материалът ми бил добър просто защото аз самият съм добър писател, а освен това съм харесал точно онова в творчеството му, което харесвал и той самият.
През онзи първи ден седяхме в градината и гледахме как децата му играят тенис. Тук веднага искам да поясня, че този човек дълбоко обичаше децата си и отношението му към тях беше безупречно. Вероятно защото и той самият приличаше на дете. Заговорихме за жени, за Движението за женски права, за секс. Той се хвърли в темата с неприкрито удоволствие. Беше страшно забавен. Скоро разбрах, че макар и да се прави на ляв либерал в своите статии, той си е мъжки шовинист от чиста проба. Каза, че в момента, в който се влюби в някое момиче, моментално спира да ревнува жена си. После, надянал маската на велик мислител, добави:
— Мъжът никога не трябва да ревнува повече от една жена! Това не важи единствено за порториканците.
Въобразяваше си, че има право да иронизира порториканците, само защото минава за безкомпромисен радикал.
На полянката се появи икономката и се разкрещя на децата, които се бяха сдърпали за някаква спорна топка. Беше доста апетитна и хубава за възрастта си жена, очевидно скромна и безкомпромисна. Доста се озадачих от неприязнения поглед, който ни хвърли, преди да изчезне обратно във вътрешността на къщата.
Никак не беше трудно да накарам Осейно да говори за жени. Той пък побърза да заеме позата на циник. Една безспорно удобна поза, когато човек не е полудял по някоя конкретна мадама. Изказваше страхотно авторитетни мнения — в стила на писателя, за когото се разпространяваха най-много клюки от Хемингуей насам.
— Виж какво, момче — рече. — Любовта прилича на първата лъскава играчка, която си получил за Коледа или за шестия си рожден ден. Тя те прави луд от щастие, ти просто не можеш да откъснеш поглед от нея. Но след известно време играчката се разваля, ти я захвърляш в някой ъгъл и я забравяш. Влюбването е най-великото чувство на този свят. Но любовта е цяло нещастие.
Вложих в гласа си цялото уважение, на което бях способен и кротко попитах:
— А какво ще кажете за жените? Дали изпитват подобно чувство, след като постоянно тръбят, че мислят по нашия начин?
Той ме стрелна с изненадващо бистрите си зелени очи. Тутакси разбра накъде бия, но не показа с нищо, че му пука от това. Прояви чудесно самообладание.
— Движението за женски права ни обвинява, че властваме над жените и контролираме живота им. Това е точно толкова тъпо, колкото и мъжката убеденост, че жените са по-чисти от нас в сексуално отношение. Жената е готова да мърсува с всеки, по всяко време и на всяко място. Но се страхува да говори за това именно благодарение на споменатата глупост. Защото на практика най-много един процент от мъжете упражняват някаква власт над тях. Тези типове не са мъже, не са дори хора. Именно тяхното място трябва да заемат жените. Но те не знаят, че единственият начин да го постигнат е да извършат убийство.
— Вие май сте точно един от тези мъже — вметнах аз.
— Така е — призна Осейно. — И образно казано, аз наистина съм принуден да убивам! Жените се борят да получат това, което притежават мъжете. Но какво е то? Фъшкии, язви и инфаркти плюс цял куп шибани дейности, които мъжете вършат с отвращение! Аз съм за равенството, за да мога спокойно да се разправя с тези кучки! Съдете сам — в момента плащам издръжка на четири абсолютно здрави жени, на които нищо не пречи и сами да си изкарват хляба. И правя това само защото те не са равни с мен!
— Вашите любовни похождения са популярни почти колкото книгите ви — рекох. — Как се справяте с толкова много жени?
— Май изобщо не се интересуваш как си пиша книгите, а? — ухили се Осейно.
— Книгите ви сами говорят за себе си — отвърнах двусмислено аз.
Той ми хвърли нов, този път по-продължителен поглед, след което каза:
— Човек никога не трябва да бъде прекалено добър с жените. Те обичат да живеят с пияници, комарджии, сводници, а нерядко и със садисти, които ги пребиват от бой. Те не могат да понасят истински добрия и благороден мъж. И знаеш ли защо? Защото им доскучава. Не искат да са щастливи, защото знаят, че щастието е скучна работа.
— Привърженик ли сте на идеята за вярност на една-единствена жена?
— Разбира се. Когато се влюбиш, център на твоя живот става друго човешко същество. Когато това състояние изчезне, изчезва и любовта. Превръща се в нещо друго, което често е по-добро и по-практично. Защото любовта по принцип представлява едно нечестно, лабилно и истерично състояние. При мъжете то е изразено по-силно, отколкото при жените. Една жена може да е готова да се чука сто пъти подред, но ако само веднъж прояви нежелание, мъжът веднага започва да й го натяква. Въпреки това първата стъпка към разрухата е направена именно тогава, когато ти откаже секс точно когато си се наточил. И тук не важат никакви извинения. Никакви номера с мигрени и неразположения. Започне ли една мацка да те бута настрани в леглото, всичко между вас е свършено! Трябва да почнеш да се оглеждаш за следващата — онази, която пак ще ти го вдига само с поглед! И не приемай извинения за нищо на света!
Попитах го какво мисли за онези жени, които постигат по десет оргазма по време на секс.
— Жените изобщо не се празнят като мъжете — махна с пренебрежение той. — При тях всичко е едно „цък“ и готово. Докато ние наистина го правим така, че понякога дори очите ни изхвръкват! В писмена форма най-близко до истината е стигнал Фройд. Секс може да прави само мъжът. Жената — никога!
Усетих, че не е много убеден в думите си, но замълчах. Преувеличенията просто си му бяха в стила.
Насочих разговора към хеликоптерите. Според една широко известна негова теория, най-много след двадесет години автомобилите ще изчезнат и на тяхно място ще дойдат частните хеликоптери. Всичко било въпрос на още малко технически напредък. После всичко щяло да стане така, както и с колите. Те превърнаха железниците в почти ненужна отживелица едва след като бяха открити сервоуправлението и сервоспирачките.
— Всичко това е очевидно — поклащаше убедено глава Осейно.
Но също така очевидно беше, че през онази сутрин той си беше настроен на женска вълна, защото съвсем скоро отново превключи на нея.
— Днешните момчета са абсолютно прави — поде той. — Чукай се, с когото поискаш, аз пак ще те обичам — ето това казват те на своите мадами. Но и това в крайна сметка са глупости. Защото когато мъжът знае, че мадамата му се чука, с който й падне, той може да я възприема единствено като курва.
От това заключение не само се учудих, но и направо се обидих. Нима това беше великият Осейно, който подлудяваше жените със своите идеи? Най-блестящият и най-откровеният ум в съвременната американска белетристика! Или не го разбирах, или беше пълен боклук! Забелязах, че икономката му здравата пердаши малките и рекох:
— Вашата икономка се държи доста свободно.
Имаше невероятна проницателност. Разбра без усилие какви чувства ме вълнуват в момента. И вероятно именно по тази причина ми каза истината за тази икономка. Просто за да ме боцне.
— Това е първата ми жена — отвърна. — Майката на първите ми три деца.
Вероятно съм имал доста озадачена физиономия, защото той избухна в смях.
— Не, не е това, което си мислите. Не съм я чукал с години. Просто се разбираме добре. Давам й голяма заплата, но нито цент за издръжка. Само на нея не плащам издръжка.
Попитах го защо, тъй като очевидно очакваше подобен въпрос.
— Защото когато написах първата си книга и станах богат, тя направо полудя. Започна да ми завижда за известността и славата. Оказа се, че тя имала нужда от внимание. Намери се, естествено, някакво младо копеле, което беше готово да й го окаже. На нея пък взе, че й хареса. Е, признавам й, че наистина се беше влюбила в него. Но така и не разбра, че копелето я чука по една-единствена причина — да сложи рога на великия Осейно! Не го разбра, защото по природа си е еблива, а онова беше с пет години по-младо от нея и я скъсваше! Реши да ми поиска развод, а заедно с него и половината от мангизите, които ми донесе книгата. Нямах нищо против, но при условие децата да останат при мен. Не исках моите деца да имат нещо общо с онзи нещастник. Казах й, че ще може да ги прибере при себе си само след като се омъжи повторно. Е, за две години онзи й скъса трътката от чукане, но заедно с това й издуха и мангизите. През това време тя напълно забрави децата, защото пак беше станала младо гадже. Е, прескачаше да ги види от време на време, но беше заета предимно с пътувания по света, пилеене на моите мангизи и издръжката на онзи нещастник, на когото дъвчеше оная работа до прилошаване. Да, ама мангизите отлетяха и онзи вдигна платната. Тогава тя се прибра и си поиска децата. Но вече отдавна беше изгубила правата си над тях — тъй като аз доказах в съда, че ги беше зарязала за цели две години. Направи страхотно театро, за да ме убеди, че не може да диша без тях. Накрая отстъпих и реших да я назнача за икономка.
— Това е най-отвратителната история, която съм чувал! — хладно отбелязах аз.
В проницателните зелени очи за миг проблесна гняв, но после той отново се усмихна:
— Погледнато отстрани, вероятно е точно такава. Но я се опитай да се поставиш на мое място! Живеех си чудесно с децата и никога няма да разбера защо след развода винаги ги дават на майката. Що за глупост? Много мъже никога не успяват да се възстановят от тази узаконена неправда. Губят децата си в момента, в който съпругите им решат, че им е писнало от брачния живот. Но те си траят, защото са им прегризали ташаците. Аз обаче не съм от тях. Задържах си децата и веднага се ожених пак. Когато и втората ми жена взе да върши глупости, изгоних и нея.
— А децата? — попитах. — Как приеха майка си в ролята на слугиня?
Зелените очи отново проблеснаха.
— Изобщо не съм я унижавал! — защити се той. — Тя е слугиня само докато съм в поредния развод. Иначе е нещо като гувернантка на свободна практика. Дал съм й цяла къща да си живее. Някога сериозно мислех да й купя собствен дом, да й дам малко мангизи и да я направя самостоятелна. Но тя е шантава като всички останали и пак ще стане противна. След което, естествено, ще отиде по дяволите! Всичко ще си е съвсем в реда на нещата, само дето ще ми създаде куп неприятности. А аз трябва и да пиша, все пак. Ето защо реших да я държа под контрол с помощта на парите. Благодарение на мен води един съвсем приличен живот. Но едновременно с това не забравя нито за миг, че излезе ли от правия път, ще трябва сама да си вади хляба, тъй като ще разполага единствено с голия си задник! Системата е превъзходна и дава отлични резултати.
— Май ще излезе, че сте женомразец — усмихнах се аз.
— Как може да кажеш подобно нещо на човек, който се е женил четири пъти? — удиви се през смях той. — Дори не е нужно да те опровергавам! Но в известен смисъл наистина мразя онова противно движение за правата им… Защото повечето жени са пълни тъпачки, не по своя вина, разбира се… Тъй че, момчето ми, откаже ли ти една жена два пъти подред, сменяй я, без да се замисляш! Може да й простиш само ако се е наложило да я вкарат в болница, и с линейка при това! С четиридесет шева да й зашият оная работа, пак не трябва да й прощаваш! Хич да не ти пука дали й прави удоволствие или не! Понякога и аз не изпитвам удоволствие, но въпреки това си правя труда да го вдигна. Обичаш ли някого — това ти е работата! Трябва да си готов да го скъсаш от чукане всеки миг и на всяко място! Господи, аз наистина не зная защо продължавам да се женя! Вечно се кълна, че слагам край на тези глупости и вечно нарушавам клетвата си. Продължавам да съм убеден, че не от брака идва нещастието им.
— А не мислите ли, че при подходящи условия жените наистина могат да станат равноправни?
Осейно тъжно поклати глава и въздъхна:
— Никога! Защото забравят най-важното — старостта ги поразява много по-зле от мъжете. Един мъж на петдесет години може да чука млади мацета на килограм. Но петдесетгодишната жена едва ли ще успее да навие някой младок. Сигурен съм, че ако един ден докопат политическата власт, ще ни скъсат задниците. Няма начин да не гласуват закон за кастрация на шансовете с нас и несъмнено ще кажат, че това е най-висшата форма на демокрация! Шибана работа, а? Виж какво, момчето ми, на жените им е гот така и не би трябвало да се оплакват… Доскоро нямаха никакви „профсъюзни“ права. И какво от това? Не можеха да ги уволняват от дома им, макар да са чисти мърли. Скапани в леглото, скапани и в кухнята. Има ли мъж, на който да му е гот със собствената му жена след две години брак? Ако случайно се срещне такъв, жена му непременно ще излезе курва. И изведнъж закудкудякаха за равноправие. Дайте ми ги насам, ще им дам аз едно равноправие! Четири пъти съм се женил и знам какво говоря! В тези бракове отлетяха всичките мангизи, които съм изкарал с честен труд!
В онази утрин Осейно положително ги мразеше. Но само след месец прочетох във вестниците, че се е оженил за пети път. Жена му беше актриса в някаква любителска трупа, два пъти по-млада от него. Толкова за здравия разум на най-известния американски писател. И през ум не ми минаваше, че един ден ще работя при него, че ще бъда най-близкият му човек до самата смърт, която като по чудо го завари ерген, макар и отново влюбен. В една жена и във всички жени на света.
Въпреки реката от глупости, които ми надрънка в онова утро, аз все пак успях да установя един твърд и неоспорим факт. Това беше неговата слабост и той се ненавиждаше заради нея.