Марио Пузо
Умират глупаците (34)

35.

Идеята да се разходя до Япония ми се стори отлична. И тъй, и тъй, следващата седмица трябваше отново да съм в Лос Анджелис за работа върху сценария, а това си беше половината път. Напоследък с Жанел постоянно се карахме и исках да се откъсна за малко от нея. Знаех, че едно мое пътуване до Япония ще бъде лична обида за нея и това ми достави удоволствие.

Вали ме попита колко време ще се бавя в Япония и аз казах седмица. Тя, разбира се, нямаше нищо против пътуването ми, никога нямаше нищо против. Подозирах, че чака с нетърпение да замина за някъде, тъй като у дома бях прекалено нервен и неспокоен. През по-голямата част от времето тя гостуваше на родителите си или други роднини и винаги вземаше децата със себе си.

Когато слязох от самолета в Лас Вегас видях, че Къли е докарал ролса направо на пистата. Това особено внимание ме накара да застана нащрек.

Още преди години ми беше обяснил защо посреща някои клиенти направо на пистата — за да избегне заснемането на пътниците от една автоматична камера на ФБР, монтирана на входа на терминала и работеща двадесет и четири часа в денонощието.

На мястото, където се събираха покритите ръкави от пистата имаше просторна чакалня. Над нея властваше огромен стенен часовник, а зад него, в специално обзаведена кабинка, бяха монтирани телевизионни камери, които неуморно снимаха тълпите от нетърпеливи комарджии, стичащи се в Лас Вегас от всички краища на света. Дежурните екипи на ФБР внимателно сверяваха заснетите кадри със своите списъци на търсени престъпници. Това беше причината, поради която разни грабители, нелегални фалшификатори и купища други хора извън закона зяпваха от удивление, когато им слагаха белезниците още преди да са заложили дори долар от незаконно придобитите си средства.

Попитах Къли откъде е разбрал за камерите, а той отвърна, че шефът на хотелската охрана е работил във ФБР години наред. Толкова беше просто.

Направи ми впечатление, че Къли е освободил шофьора и сам кара голямата кола. Зави покрай сградата на терминала и се насочи към залата за получаване на багажа. Останахме в колата докато на въртележката не се появи куфарът ми. Междувременно Къли ме просветли по някои въпроси.

Предупреди ме да не казвам на Гроунвелт, че на следващата сутрин отлитаме за Япония, а да се правя, че просто съм прескочил да похарча някой долар. След това ме запозна с истинската цел на пътуването — за двата милиона долара в йени, които трябва да измъкнем от страната, за рисковете, свързани с тази операция. Накрая ме погледна в очите и рече:

— Аз съм убеден, че няма никаква опасност, но ти може би си на друго мнение. Ето защо няма да ти се сърдя, ако решиш да се откажеш.

Отлично знаеше, че няма да му откажа, разбира се. Имах да му връщам една услуга. Не, имах да му връщам две! Веднъж ме отърва от затвора, а втория път ми върна онези оставени на съхранение в хотела тридесет и две хилядарки. Върна ми ги в употребявани банкноти от по двадесет долара и аз ги внесох в една от вегаските банки. Ако някой се беше заинтересувал за произхода на тези пари, щях да твърдя, че съм ги спечелил на комар, а Къли и хората му в казиното щяха да потвърдят това. Но изобщо не се стигна дотам. Скандалът с набирането на запасняци за армията отдавна беше погребан и забравен.

— Винаги съм си мечтал да видя Япония — рекох. — Нямам нищо против да ти стана телохранител. Трябва ли да нося патлак?

— Какъв патлак, бе човек?! — ужаси се Къли. — Нали ще ни очистят като мухи! Ако ни надушат и поискат да ни отмъкнат мангизите — нека ги отмъкват! Единствената ни защита е пълната секретност и светкавичните действия. Всичко съм премислил.

— Тогава защо съм ти аз? — попитах. Бях любопитен, но и малко неспокоен. Нещо в тази история не ми се връзваше.

— До Япония е страшно много път — въздъхна Къли. — Ще ми бъде страшно скучно, ако съм сам. В самолета ще си играем на карти, а в Токио заедно ще се мъкнем по бардаците. А и си едро копеле — можеш да уплашиш някой и друг дребен джебчия…

— Окей — рекох.

Но съмненията ми останаха.

Вечеряхме заедно с Гроунвелт. На външен вид не изглеждаше особено добре, но настроението му беше отлично. Разказа ни куп интересни истории от първите си години във Вегас. Похвали се, че е успял да натрупа състояние без никакви данъци, просто защото е бил далновиден и е изпреварил федералното правителство, изпратило няколко години по-късно цяла армия от счетоводители и шпиони в Невада.

— Човек може да стане богат само на тъмно! — отново стигна до любимото си заключение той. Тази муха си му бръмчеше под шапката открай време. Така, както под шапката на Осейно бръмчеше мухата за Нобеловата награда. — Всички в тази страна са принудени да забогатяват на тъмно. Хиляди малки магазинчета и търговски кантори правят именно това. Докато големите компании си произвеждат мрак по съвсем законен начин. Вегас е най-благоприятното място за тази дейност — Гроунвелт изтръска пепелта от хаванската си пура и доволно добави: — Именно това го прави силен. Тук лесно се забогатява на тъмно. А това е сила!

— Мерлин е пристигнал само за една вечер — подхвърли Къли. — Мисля утре сутринта да хвана самолета за Лос Анджелис заедно с него и да купя малко антиквариат. А може и да потърся някой от холивудските играчи, чиито маркери чакат погашение…

Гроунвелт смукна от пурата си и кимна.

— Няма да е зле. И без това подаръците ми са на привършване — после се усмихна и рече: — Знаете ли откъде ми дойде идеята за тези подаръци? От една книга за комара, издадена през 1890-та година! Ето каква е ползата от четенето!

После въздъхна и се изправи. Което означаваше, че е време да си тръгваме. Стисна ръката ми и любезно ни изпрати до вратата. Когато се озовахме в коридора, старият шеф спря Къли и някак мрачно каза:

— Желая ти успех.

Спряхме се сред изкуствената зелена трева на терасата. Пустинната луна ярко светеше. Пред очите ни се разстилаше цялата „ивица“ с милионите си разноцветни сияния, а зад нея мрачно се издигаше голата планина.

— Той знае, че заминаваме! — съобщих подозренията си аз.

— Ами нека знае — отвърна Къли. — Точно в осем ще се видим на закуска. Трябва да тръгваме рано.

На другата сутрин излетяхме за Сан Франциско. Къли носеше огромен куфар от хубава кафява кожа и мътно проблясващи месингови ръбове. Изглеждаше здрав и солиден, със сложна ключалка.

— Такъв куфар никога няма да се отвори сам — обясни Къли. — Освен това лесно ще го различаваме сред купищата багаж по летищата…

За пръв път виждах такава вещ и му го казах.

— Просто антика, която открих в един магазин на Лос Анджелис — рече той.

В джъмбото на японските авиолинии скочихме едва петнадесет минути преди отлитането. Къли нарочно беше избрал това време. През време на полета играхме джин-руми. При кацането в Токио бях спечелил шест хиляди долара. На него явно не му пукаше, защото ме шляпна по гърба и весело се закани:

— На връщане ще си избия всичко.

Взехме такси и се отправихме към хотела. Изгарях от нетърпение да разгледам този вълшебен източен град. Но за мое голямо разочарование Токио се оказа мрачен и опушен съвсем като Ню Йорк. Беше с по-малки мащаби, жителите му бяха по-дребни, сградите по-плоски, а опушената му панорама беше миниатюрно копие на далеч по-величествената панорама на Ню Йорк Сити. Когато стигнахме центъра забелязах, че много хора носеха върху устите си нещо като хирургически маски и приличаха на болни призраци. Къли ми обясни, че в големите японски градове тези маски са нещо обикновено, тъй като много хора страдат от белодробни възпаления, предизвикани от силно замърсеният въздух.

Минавахме край къщи и магазини, направени изцяло от дърво и твърде много наподобяващи филмовите декори на Холивуд. Бяха пръснати безредно сред модерни небостъргачи и търговски центрове. По тротоарите се блъскаха хора в европейски дрехи. Някои жени носеха национални носии, които приличаха на кимона. Всичко беше невероятно размесено и объркано.

Хотелът беше поредното ми разочарование. Модерен, съвсем като американските, с просторно фоайе, дебели мокети и удобни кожени кресла. В креслата седяха дребнички японци с черни американски костюми и черни американски куфарчета. Сякаш се намирахме в нюйоркския „Хилтън“.

— И това ли е магическият Ориент? — попитах аз Къли с нескрито разочарование в гласа.

Той нетърпеливо поклати глава.

— Дай първо да се наспим като хората! Утре сутринта ще свърша каквото имам да върша, а вечерта ще ти покажа истинския Токио. Не се безпокой, чакат те прекрасни забавления!

За нас беше запазен голям апартамент с две спални. Отворихме куфарите си. Направи ми впечатление, че огромното, обковано с месинг чудовище на Къли е почти празно. Бяхме уморени от продължителния полет и си легнахме, макар тук да беше едва шест часа следобед.

На другата сутрин Къли стана пръв и почука на вратата на стаята ми.

— Хайде, време е да ставаш.

Навън едва се развиделяваше.

Той поръча закуската в стаята и това ме разочарова. Започна да ми става ясно, че едва ли ще видя кой знае колко от Япония. Донесоха ни бекон с яйца, кафе, портокалов сок и дори английски бисквити. Единствената ориенталска храна в подносите бяха някакви огромни палачинки, най-малко два пъти по-дебели от нормалните. Приличаха по-скоро на дебели филии хляб и вместо кафяви, бяха странно жълти. Опитах една и можех да се закълна, че беше с вкус на риба.

— Какво по дяволите е това?

— Палачинки, но пържени в рибено масло — обясни ми Къли.

— Ще се въздържа — рекох и побутнах чинията към него. Той ги изяде с истинска наслада и ми се усмихна с пълна уста.

— Просто трябва да им свикнеш…

Сипахме си кафе.

— Каква е програмата? — попитах го аз.

— Виж какво временце е навън — отвърна той. — Ще се поразходим и всичко ще ти обясня…

Очевидно се страхуваше, че в апартамента ни може да има микрофони.

Излязохме от хотела. Все още беше много рано и слънцето едва изгряваше. Кривнахме в първата пряка и изведнъж се озовахме в ориента. Докъдето стигаше погледа, уличката беше оградена от малки и нестабилни, дървени къщички. Сред тях нарядко се издигаше по някоя тухлена сграда. По ъглите се издигаха огромни като циментови блокове купища боклук, акуратно завит в зелени пластмасови чували.

Минувачи почти липсваха. Край нас мина млад мъж на велосипед, а черното му кимоно се развяваше зад него. Пред носовете ни сякаш изпод земята изскочиха двама японци с работни дрехи и бели маски на лицата. Аз се стреснах и отскочих встрани, а Къли се разсмя.

— Тези маски ще ми скъсат нервите, да ги вземат мътните! — промърморих аз.

— Ще свикнеш — рече Къли. — А сега ме слушай внимателно. Искам да си в течение на всичко, което става, за да не направиш фал…

Докато се разхождахме край стените от зелен боклук, аз научих за намерението му да изнесе нелегално от страната два милиона долара в японски пари.

— Пипнат ли ме, сигурно ще ме тикнат в пандиза — рече той. — Може да ме оправи само Фумиро, ако не го тикнат в пандиза заедно с мен, разбира се.

— Ами аз? — попитах. — Ако пипнат теб, ще пипнат и мен!

— Ти си известен писател — успокои ме Къли. — А японците имат страхотен респект към културата. Най-много да те изгонят от страната. Просто ще трябва да си държиш езика зад зъбите и толкова.

— Значи съм тук само като турист, така ли? — поисках да уточня аз. Държах да знае, че лъжите му не ми минават. После се сетих за още нещо. — А как, по дяволите, ще минем през митницата в Щатите?

— Няма да минаваме — отвърна Къли. — Ще оставим мангизите в Хонконг. Там е безмитна зона и проверяват само местните граждани.

— Господи! — възкликнах смаян аз. — Искаш да кажеш, че оттук ще заминем за Хонконг, така ли? Ами дай да прескочим и до Тибет, а? Отдавна се каня да си поговоря с Далай Лама!

— Дръж се разумно! — скара ми се Къли. — Няма причини за паника. Миналата година вече изпробвах този маршрут с малко мангизи в джоба… Всичко ще бъде окей!

— Я ми намери един патлак, мръсник такъв! — рекох. — Имам жена и три деца — все трябва да се защищавам по някакъв начин! — казах го на шега, разбира се. Вече бях здравата оплетен в мрежата на Къли и нямаше накъде да мърдам.

Но той не разбра шегата и ме погледна с намръщен и неспокоен поглед.

— Не можеш да носиш пистолет. Всички японски авиокомпании преглеждат пътниците с електронна апаратура. А голяма част от тях прекарват през рентгена и багажа им… — млъкна за момент и тихо добави: — Само една компания не си прави този труд… Името й е „Катей“. Знаеш какво да правиш, ако нещо се случи с мен…

— Направо не се виждам сам в Хонконг с два милиона кинта в куфара! — отрязах го аз. — Сигурно поне стотина жълти ще ми скочат с дългите си ножове!

— Не се тревожи — успокоително се усмихна Къли. — Нищо подобно няма да се случи. Всичко ще мине по мед и масло.

Хич не бях спокоен.

— Но ако все пак нещо стане, какво ще правя самичък в онзи град?

— Стига си задавал въпроси! — отряза ме Къли. — Ще правиш каквото ти казвам и толкоз! Вероятно не си забравил, че ми дължиш известни услуги, нали?

— Не съм — рекох и млъкнах.

Върнахме се в хотела. Къли проведе два-три телефонни разговора на японски, а после стана да излиза.

— Ще се върна около пет часа следобед, но е възможно и да се забавя. Ти ще стоиш тук и ще ме чакаш. Ако не се върна през нощта, скачаш в първия сутрешен самолет и тичаш у дома. Ясно ли е?

— Да.

Прибрах се в спалнята си и се опитах да почета. После ми се стори, че дочувам подозрителни шумове от хола и се преместих там. Поръчах да ми донесат обяда горе, а после се обадих в Щатите. Свързаха ме за броени секунди и това доста ме изненада. Мислех си, че ще им трябва поне половин час.

Вали вдигна слушалката още при първото позвъняване и от гласа й познах, че се радва да ме чуе.

— Как е тайнственият Ориент? — попита ме тя. — Добре ли се забавляваш? Запозна ли се с някоя гейша?

— Още не съм — признах аз. — Досега успях да се запозная единствено със сутрешните боклуци на Токио. Къли излезе по работа и го чакам да се върне. Засега единствената ми полза от пътуването е, че успях да му издърпам шест бона по време на полета.

— Чудесно — каза Валъри. — Значи можеш да ни купиш по едно от онези фантастични кимона. О, между другото, вчера те търси някакъв човек от Вегас. Каза, че ти е приятел и те очаквал да се появиш… Аз му казах, че си в Токио, но скоро ще се върнеш.

Сърцето ми прескочи един такт.

— Съобщи ли си името? — попитах аз с цялата небрежност, на която бях способен в момента.

— Не — отвърна Валъри. — Не забравяй за подаръците!

— Няма — рекох и затворих.

През целия следобед седях и си хапех нервите. По едно време набрах номера на летището и си запазих място за сутрешния самолет за Сан Франциско. Изведнъж ми стана ясно, че Къли никога няма да се върне. Отидох в спалнята му и потърсих големия пиринчен куфар. Не го намерих.

Къли се върна на мръкване. Доволен и весел, той щастливо потъркваше ръце.

— Всичко е окей — рече. — Нямаме никакви причини за тревога. Довечера ще се позабавляваме, а утре рано вдигаме гълъбите. Вдругиден трябва да сме в Хонконг.

— Обадих се на жена ми — съобщих му аз. — Хубавичко си поговорихме. Някой от Вегас ме търсил по телефона и тя му казала, че съм в Токио.

Новината го накара да стане сериозен. Мисли дълго, после сви рамене.

— Вероятно е бил Гроунвелт. Само той има телефонния ти номер. Искал е да провери дали предположението му е вярно…

— Имаш ли му доверие, когато става въпрос за операция с подобни рискове? — попитах аз и едва не си прехапах езика.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — скочи насреща ми Къли. — Този човек ми е като баща вече години наред! Той ме създаде и затова му вярвам повече, отколкото вярвам дори на теб!

— Защо тогава не му каза къде отиваме? — засякох го аз. — Защо му надрънка всичките тези глупости за антикварните вещи в Лос Анджелис?

— Защото той ме е учил да постъпвам така — отвърна Къли. — Никога не казвай неща, които събеседникът ти не трябва да знае. Той ще се гордее с мен, дори и да разбере, че съм го излъгал! Защото постъпих правилно — гласът му видимо омекна и той добави: — Хайде, обличай се. Чака те страхотна вечер! Никога в живота си не си виждал подобно нещо!

Неизвестно защо, думите му ми напомниха за Ели Хемзи.

 

 

Очаквах, че ще прекарам нощта в дом за гейши — нали само това показваха в разните рекламни филмчета за ориента? Ще бъда в компанията на красиви и интелигентни жени, които ще правят всичко за моето удоволствие. Когато Къли каза, че действително ще бъдем в компания на гейши, аз очаквах да отидем в някоя от онези богато обзаведени японски заведения, които бях виждал на кино. Затова бях доста изненадан, когато дошлият да ни вземе униформен шофьор закова лимузината пред някакво малко ресторантче с брезентов навес на една от централните токийски улици. То по нищо не се различаваше от обикновена китайска кръчма, с каквито беше пълна долната част на Манхатън. Но главният келнер ни се поклони и ни преведе през препълнения ресторант и ни отвори вратата на една отделна зала.

Беше разкошно обзаведена, в истински японски стил. От тавана се спускаха разноцветни книжни фенери, а дългата банкетна маса, издигаща се едва на двадесетина сантиметра от пода, беше отрупана с прекрасни, правени на ръка чинии и чаши, с изящни пръчици за хранене от слонова кост. Край нея се бяха настанили четирима японци, облечени в кимона. Единият от тях беше Фумиро. Къли му стисна ръката, а останалите направиха дълбоки поклони. После ме представи. Бях виждал Фумиро край игралните маси, но никога не бяхме се запознавали.

Една врата в дъното на залата се отвори и влязоха гейшите. Бяха седем, в красиви тежки кимона, изпъстрени с изкусни бродерии. Лицата им бяха покрити с дебел пласт пудра. Ситно подтичвайки, те седнаха на специалните възглавнички, поставени до всеки от мъжете.

Последвах Къли и също се настаних край масата. Появиха се сервитьорки с огромни купи в ръце. Бяха пълни с риба и зеленчуци. Гейшите се заеха да ни хранят. Вземаха малки късчета риба или зеленчук с пръчиците си и ги поднасяха към устата ни. Час по час бършеха устните и лицата ни с меки кърпички, които приличаха на сюнгери за баня. От тях се излъчваше влага и лека миризма на парфюм.

Моята се беше настанила плътно до мен и почти ме притискаше. Караше ме да ям и пия с очарователна усмивка и изящни жестове. Постоянно пълнеше чашата ми с някаква странна напитка, вероятно прочутото саке. Виното беше отлично, но храната беше прекалено рибена за вкуса ми. Но после донесоха превъзходни бифтеци „Кобе“^[1], нарязани на ситни кубчета и полети с великолепен сос.

Когато хвърлих по-внимателен поглед на своята гейша, аз установих, че е поне четиридесетгодишна. Макар че тялото й беше плътно притиснато до моето, сетивата ми не долавяха абсолютно нищо женствено — беше плътно стегната в бродираното си кимоно и приличаше на египетска мумия.

След вечеря момичетата се заеха да ни забавляват. Една от тях извади инструмент, подобен на флейта и започна да свири. Вече бях погълнал толкова вино, че непознатата музика ми звучеше като ручене на гайда. Друго момиче започна да рецитира нещо, вероятно поема. Всички мъже я възнаградиха с аплодисменти. После стана моята. Стисках й палци да се представи добре. За мое огромно смайване, тя започна да прави салта във въздуха и няколко пъти прелетя на косъм от главата ми. Щях да умра от страх. Когато направи същото над главата на Фумиро, той я хвана във въздуха и се опита да я целуне. Бях твърде пиян, за да разбирам какво става. Гейшата му се изплъзна, шляпна го лекичко по бузата и двамата се заляха в щастлив смях.

В следващата игра участваха и мъжете. Трябваше да се опитаме да захапем набучен на пръчка портокал, без да използваме ръцете си. Същото се опитваше да направи и гейшата срещу всеки участник. Портокалът подскачаше между издадените напред мъжки и женски устни, лицата се докосваха, а гейшите сладко се кискаха.

— Господи — обади се Къли до мен. — Дано следващата игра да не бъде на бутилка!

Едновременно с това отправи една широка усмивка на Фумиро, който весело подвикваше на момичетата и очевидно се забавляваше отлично. При последвалите нови поръчки, топки и премятаници аз се забавлявах не по-зле от него, с олекнала от пиенето глава. В един момент се строполих върху купчина възглавници, а моята гейша дойде, взе главата ми в скута си и избърса лицето ми с гореща ароматизирана кърпичка. Ръцете й бяха невероятна нежни.

Дойдох на себе си в лимузината, седнал до Къли. Отново ни возеше униформения шофьор, а колата се плъзгаше по тесни и зле осветени улички. Спряхме пред някаква къща в предградията. Къли слезе и се насочи към вратата, а тя се разтвори пред него като в приказките. Последвах го и видях, че сме попаднали в истински японски дом. Стаята, в която влязохме беше гола, само с матраци за спане по пода. Стените й представляваха хлъзгащи се плоскости от неизвестно за мен и много тънко дърво.

Строполих се върху един матрак със залепнали очи. Умирах за сън, но все пак усетих, че Къли коленичи до мен.

— Ще нощуваме тук — каза той. — Спи спокойно, утре сутринта ще имам грижата да те събудя. Домакините ще се погрижат за теб.

Зад него забелязах усмихнатото лице на Фумиро. Беше напълно трезвен и това ме обезпокои. Направих опит да се изправя, въпреки че умирах за сън. Къли ме бутна обратно върху матрака, а гласът на Фумиро каза:

— Вашият приятел има нужда от компания.

Отпуснах се върху удобния матрак и заспах като камък. Бях смъртно уморен.

Не зная колко дълго съм спал. Събуди ме лекото съскане на плъзгащите се врати. На слабата светлина на фенерите успях да различа фигурите на две млади японки, които изскочиха сякаш направо от стената. Носеха малък леген от червено дърво, пълен с гореща вода. Жълто-сините им кимона смътно се отразяваха в неспокойната й повърхност. Съблякоха ме гол и започнаха да ме мият. Деликатните им пръсти нежно масажираха всеки квадратен сантиметър от тялото ми. Усетих, че се възбуждам. Момичетата се разкикотиха и едното леко ме перна по члена. После изчезнаха заедно с дървения си леген.

Бях достатъчно разсънен и ободрен, за да се запитам къде изчезна Къли, но не бях достатъчно трезвен, за да стана да го потърся. Стената отново се разтвори с мекото си съскане. Момичето, което влезе, беше само и аз веднага разбрах какви ще бъдат функциите му.

Беше облечена в дълго до земята зелено кимоно, което свободно падаше по тялото й. Лицето й беше красиво, въпреки пласта екзотичен грим. Разкошната й черна коса беше събрана на висок кок, прикрепен от гребенче, което проблясваше като златно. Приближи се до мен. Преди да коленичи успях да забележа, че е съвсем боса, а краката й са малки и изключително красиви. Ноктите им бяха покрити с кървавочервен лак.

Светлината сякаш намаля още и тя се изправи пред мен абсолютно гола. Тялото й беше млечнобяло, с малки, но чудесно оформени гърди. Зърната й бяха толкова розови, че изглеждаха боядисани. Наведе се, измъкна гребенчето от косата си и разтърси глава. Тялото ми се оказа почти покрито от разкошните черни коси. Започна да целува тялото ми с устни и език. Главата й постепенно слизаше надолу. Устата й беше топла, а езикът грапав. Черната коса бавно се разстла върху бедрата ми. Направих опит да се раздвижа, но тя ме притисна обратно върху матрака. Когато свърши, легна до мен и положи глава на гърдите ми. По някое време се събудих и започнах да я любя. Краката й се вплетоха в моите, а тазът й яростно се притискаше в моя — сякаш искаше да прекърши завинаги мъжката ми сила. Беше наистина див и бурен секс. Когато наближихме кулминацията, тя нададе лек писък и се търкулна встрани. После се прегърнахме и заспахме.

Събудих се от поредното съскане на подвижните прегради. Стаята беше изпълнена от светлината на новия ден. Момичето го нямаше. През отворената преграда се виждаше съседното помещение. Там беше Къли. Седнал върху огромния си пиринчен куфар, той ме гледаше с топла усмивка на лице.

— Хайде, Мерлин — рече. — Ставай, че ще изпуснем самолета за Хонконг.

 

 

Куфарът се оказа толкова тежък, че до колата го занесох аз, тъй като Къли не успя дори да го повдигне. Този път нямаше шофьор и зад волана се настани моят приятел. Когато пристигнахме на летището, той просто вкара колата в паркинга и я остави там. Награбих с две ръце огромното чудовище, а Къли вървеше пред мен и ми проправяше път към гишето за приемане на багажите. Все още бях гроги от тежката нощ и тежкият сандък постоянно ме чукаше по пищялките. На гишето приеха куфара, а разписката за него прикачиха към моя билет. Реших, че това не е толкова важно и не казах нищо на Къли, който очевидно не забеляза тази подробност.

Излязохме от изхода за заминаващите и се насочихме към самолета. При стълбичката се спряхме и зачакахме появата на камиончето с багажа. Най-отгоре на купчината се мъдреше нашето пиринчено чудовище. Изчакахме да видим как работниците го вкарват в търбуха на самолета и едва тогава поехме нагоре.

До Хонконг летяхме малко повече от четири часа. Къли беше нервен и разсеян. По тази причина успях да му измъкна още четири бона на карти. Докато играехме му подхвърлях по някой въпрос.

— Нали утре щяхме да заминаваме?

— Така мислех — отвърна той. — Но Фумиро събра парите по-рано, отколкото очакваше.

Естествено, най-безсрамно ме лъжеше.

— Това парти с гейшите беше страхотно — продължих аз.

Той се направи на прекалено зает с картите си и само измуча. Но умът му продължаваше да бъде далеч от играта.

— Противен ученически купон! — изръмжа след малко той. — Тия гейши са гола вода, предпочитам си нашите истински мадами във Вегас!

— На мен пък ми харесаха — рекох. — Особено среднощните процедури…

— Какви процедури? — вдигна очи Къли, моментално забравил за картите.

Разказах му за мадамите в къщата и той пусна мръснишката си усмивка.

— Пак извади късмет, дявол да те вземе! Това е работа на Фумиро… А аз тичах като луд цяла нощ! — млъкна за момент, после добави: — Значи най-сетне се предаде, а? Бас държа, че за пръв път изневеряваш на онази мадама, дето ти е завъртяла главата в Лос Анджелис!

— Вярно е — кимнах. — Така сме се разбрали — да си изневеряваме само ако сме на три хиляди мили разстояние един от друг!

Не след дълго кацнахме на летището в Хонконг.

— Иди в багажното и чакай да докарат куфара — каза Къли. — Аз ще остана на самолета, за да бъда сигурен, че ще го свалят. А след това ще вървя подир камиончето. Така ще бъда непрекъснато край него, за в случай, че някой реши да се прави на умен…

Прекосих летищната сграда и с бързи крачки се насочих към багажното. Фоайето беше претъпкано с народ. Макар че също са азиатци, тукашните хора бяха доста по-различни от японците. Въртележката тръгна и аз напрегнато зачаках. Десет минути по-късно се запитах къде по дяволите изчезна Къли. Хвърлих поглед край себе си и с облекчение видях, че никой от тукашните не носи маска на лицето си. Подозрителни мутри липсваха и това ме успокои.

Най-сетне върху бавно въртящата се окръжност се появи огромният сандък с пиринчени ръбове. Грабнах го и с мъка го повдигнах. Беше все така тежък. Огледах ключалките му, за да се уверя, че не са били насилвани. Точно тогава забелязах малката квадратна табелка, завързана за дръжката със здрав конец. На нея пишеше „Джон Мерлин“, а отдолу се мъдреше домашният ми адрес и номерът на паспорта ми. Едва сега ми стана ясно защо получих покана за екскурзия до другия край на света. Ако някой трябваше да влезе в затвора, това очевидно бях аз.

Седнах върху куфара и зачаках. Три минути по-късно усмихнатото лице на Къли изплува от тълпата. Цял светеше от задоволство.

— Страхотно! — викна той. — Хванах едно такси. Чака ни отпред. Хайде да вървим в банката!

После хвана дръжката на куфара и без никакви усилия го понесе към изхода.

Таксито криволичеше из тесни улички, претъпкани с народ. Мълчах. Цял живот знаех, че дължа на Къли голяма услуга и най-накрая му се бях издължил. Кипях от ярост, че ме излъга и ме подложи на огромен риск. Но Гроунвелт положително би се гордял с него. Следвайки логиката на нещата, реших да продължавам да се правя на будала. Той очевидно очакваше да открия не особено хитроумната му измама и сигурно отдавна е подготвил обясненията си.

Таксито спря пред мрачна сграда на една оживена улица. Върху стъклата на витрините й пишеше с големи златни букви „Международна банка Футаба“. От двете страни на вратата дежуреха униформени мъже с автомати под мишница.

— Опасен град е този Хонконг — въздъхна Къли и кимна леко на пазачите. Внесе куфара в банката сам.

Когато се озовахме вътре, той прекоси широкото фоайе и с твърди крачки се отправи към една от вратите в дъното. Почука и хлътна вътре. Последвах го. Някакъв дребен евразиец с брада ни посрещна с ослепителна усмивка и стисна ръката на приятеля ми. Къли ме представи и човекът промърмори името си — някаква странна комбинация от съгласни, която така и не разбрах. После се обърна и ни поведе към вътрешността на банката. Влязохме в просторна стая с огромна заседателна маса в средата. Къли хвърли куфара на масата и извади ключовете. Признавам, че гледката беше невероятна. Огромният сандък беше претъпкан до капака с новички японски банкноти.

Евразиецът вдигна слушалката и излая заповедите си на някакъв непознат език, най-вероятно китайски. Две минути по-късно стаята се препълни с банкови чиновници. Петнадесет човека, облечени в еднакви черни костюми. Те се нахвърлиха върху съдържанието на куфара с неподозирана страст, но въпреки това преброяването и подреждането на парите ни отне цели три часа. Евразиецът ни заведе в кабинета си, подписа няколко документа, сложи им печата на банката и ги подаде на Къли. Приятелят ми внимателно ги прегледа и едва след това ги сложи в джоба си. Тази купчина бумаги представляваше „малката разписка“, която трябваше да получа аз, ако на него му се беше случило нещо непредвидено.

Най-сетне се озовахме на обляната от слънцето улица. Къли сияеше.

— Свършихме страхотна работа! — викна той. — Сега вече можем да си вървим у дома!

Аз поклатих глава.

— Как прие този огромен риск? — попитах. — Пренасянето на подобни суми е истинска лудост!

— Съвсем същото е и да управляваш едно игрално казино във Вегас — усмихна се той. — Риск. Работата ми е такава. Компенсирам го с доста добър процент от чистата печалба.

Спряхме едно такси и Къли нареди на шофьора да ни откара на летището.

— Господи! — изразих своя протест аз. — Обиколихме половината свят, за да стигнем до Хонконг, а сега излиза, че дори не мога да хапна в този град!

— По-разумно е да не насилваме късмета си — рече Къли. — Някой може да си помисли, че парите още са у нас. Давай да си обираме чуковете по най-бързия начин!

 

 

По време на продължителния полет до Щатите на Къли му вървеше и успя да си избие седем от десетте хилядарки, които бях спечелил на карти. Вероятно щеше да избие всичките, ако аз не бях се сетил да спра.

— Хайде, стига с тия номера! — умолително рече той. — Бъди честен, дай ми възможност да си избия загубите!

— Няма да стане! — твърдо отказах аз и го погледнах в очите. — Нека поне веднъж да те надхитря в цялата тази проклета екскурзия!

Той моментално млъкна и ме остави да задремя. Спах чак докато самолетът се приземи меко на летището на Лос Анджелис. Останах да му правя компания докато стане време за полета му до Лас Вегас. Докато съм спал той явно беше обмислил всички подробности от приключенията ни и беше открил, че съм видял етикета на куфара.

— Знаеш ли, много ми се иска да повярваш на това, което ще ти кажа — рече. — Ако беше загазил щяхме да направим всичко възможно да те измъкнем. Става въпрос за Гроунвелт, Фумиро и мен. Страшно съм ти благодарен. Защото зная, че сам не бих се справил — просто нямаше да ми издържат нервите!

— Дължиш ми три бона! — напомних му аз. — Можеш да ги вложиш на мое име в касата на „Ксънейду“. Мисля да ги заложа на бакара, като дойда следващия път…

— Нямаш проблеми — кимна Къли и попита: — Я ми кажи защо изневеряваш на мадамите си само ако си на три хиляди мили от тях? Не си ли мислил, че така си ограничаваш възможностите твърде много? Светът не е достатъчно голям!

Разсмяхме се и си стиснахме ръцете, тъй като в този момент обявиха полета му. Пустият му Къли Брояча! Все пак си ми беше приятел, независимо от всичките му мошеничества! Е, не можех да му имам стопроцентово доверие, но нима има такива хора по света? Винаги съм знаел душичката му, но въпреки това бях доволен, че го имам за приятел. Той просто не можеше да изневери на характера си, защо тогава трябваше да се ядосвам?

Прекосих терминала на „Уестърн Еърлайнс“ и се насочих към телефонните кабини. Исках да предупредя Жанел, че отново съм у дома. Реших да действам по системата на Гроунвелт и да не й казвам за пътуването до Япония. После изведнъж се сетих, че не съм купил никакви подаръци на Вали и децата.