Марио Пузо
Умират глупаците (43)

44.

Събудих се от някакъв шум. През цепнатината на спуснатите щори в хотелската ми стая проникваше розовата светлина на калифорнийското утро. После разбрах какво ме беше събудило — телефонът, който отново се обади. Лежах неподвижно. Изпод чаршафа стърчаха няколко кичура от главата на Жанел. Спеше чак в другия край на леглото, далеч от мен. Телефонът не спираше да звъни и изведнъж бях обхванат от паника. Тук, в Калифорния, беше ранно утро, значи някой ми звъни от Ню Йорк. Жена ми! Валъри никога не ме търсеше, освен по спешност. Нещо се е случило, сигурно с децата! Беше ми неудобно, че ще разговарям с член на семейството си, докато в леглото ми спеше Жанел. Помолих се на бога да не се събуди и посегнах към слушалката.

— Ти ли си, Мерлин? — гласът беше женски, но не беше Валъри.

— Аз съм — отвърнах. — Кой се обажда?

Оказа се, че е Пам, жената на Арти. Гласът й леко потрепваше.

— Мерлин, тази сутрин Арти получи инфаркт — каза тя.

Изпитах странно облекчение. Не беше нищо свързано с децата ми. Арти вече имаше инфаркт и по неизвестни причини си въобразих, че нещата не са толкова страшни.

— По дяволите! — изразих огорчението си аз. — Вземам първия самолет и идвам! Той в болницата ли е?

Оттатък настъпи тишина, после гласът на Пам долетя до мен някъде много отдалеч:

— Мерлин, той не можа да се справи…

Не разбрах каква иска да ми каже, наистина не разбрах. Все още не бях нито изненадан, нито шокиран.

— Искаш да кажеш, че е мъртъв?

— Да — отвърна тя.

Продължавах да контролирам гласа си.

— В девет има един самолет за Ню Йорк. Ще го взема и ще дойда направо у вас! Искаш ли да се обадя на Валъри?

— Да, моля те — отвърна тя.

Не казах, че съжалявам, не казах нищо. Продължих да повтарям:

— Всичко ще бъде наред. Довечера съм при теб. Ще се обадя и на родителите ти…

— Да, моля те…

— Добре ли си? — попитах.

— Добре съм — отвърна тя с потрепващ глас. — Моля те, ела си по-скоро!

После затвори.

Жанел се беше изправила в леглото и ме гледаше. Вдигнах слушалката и набрах Валъри. Казах й какво се е случило и я помолих да ме посрещне. Тя пожела да научи нещо повече, но аз я прекъснах и й казах да се готви да тръгва за летището. Казах й, че нямам време и ще говорим като се видим. После се свързах с телефонистката на хотела и поисках да открие номера на родителите на Пам. За щастие слушалката вдигна баща й и аз му разказах накратко какво е станало. Човекът каза, че веднага заминава за Ню Йорк, но първо ще позвъни на Пам.

Оставих слушалката. Жанел продължаваше да ме наблюдава с любопитство. Беше разбрала за нещастието, но мълчеше. Заблъсках с юмруци по леглото и отчаяно завиках: „Не, не, не!“. Не знаех, че крещя. После дойде болката и от очите ми рукнаха сълзи. Имах чувството, че губя съзнание. В шкафа имаше бутилка уиски. Намерих я почти пипнешком и отпих едра глътка. Не помня колко съм изпил, спомням си само, че Жанел ме облече, изведе ме от хотела и ме качи на самолета. Бях като сомнамбул. Много по-късно, когато отново се върнах в Лос Анджелис, тя ми каза, че се е наложило да ме тикне във ваната, за да върне поне част от съзнанието ми, после ме облякла, направила ми резервация и ме придружила до летището. Помолила стюардесата и главния пилот да ме наглеждат. Дори не си спомням, че съм летял. Изведнъж се озовах в Ню Йорк, Валъри ме чакаше и аз започнах да идвам на себе си.

От летището отидохме направо у дома на Арти. Поех всичко в свои ръце и се заех с организацията на тъжната процедура. Арти беше изразил желание да бъде погребан като католик и аз отидох в местната църква да поръчам службата. Направих всичко, на което бях способен и се чувствах нормално. Не исках брат ми да лежи сам в моргата, затова уредих погребението да бъде още на следващия ден, веднага след опелото. Предстоеше нощното бдение. Докато се справях с ритуалите на смъртта, разбрах, че никога вече няма да бъда предишният Мерлин. Животът ми се промени заедно със света около мен. Магията беше отлетяла.

Защо толкова много се разтърсих от смъртта на брат си? Той беше толкова обикновен човек, макар и изключително добродетелен. Не мога да кажа това за нито един друг човек измежду тези, с които ме е сблъсквал живота.

Понякога ми разправяше за неприятностите в службата си. За битките му срещу корупцията, за административния натиск срещу суровите присъди, които издавал на опасните за здравето добавки в хранителните продукти. Цял живот се беше борил с този натиск. Но неговите разкази не бяха досадни, каквито обикновено са разказите на хората, отказали да се корумпират. Може би защото не влагаше в тях нито грам възмущение, а ги разказваше съвсем хладнокръвно. Не се изненадваше от фактите, че хора, които притежават купища пари, без колебание тровеха себеподобните си в името на още по-големите печалби. Не се и гордееше, че именно той е в състояние да им попречи. Даваше ясно да се разбере, че води своята битка за истината без фанфари, без желание за евтина популярност.

Никога не изтъкваше ползата, която частната му борба носеше на обществото. Защото знаеше, че спокойно могат да го заобиколят и нерядко правят. Разправяше ми как други химици в агенцията изготвят положителни заключения за продуктите, които той вече е отхвърлил. При това се смееше. Знаеше, че светът около него е ужасно корумпиран, знаеше, че собствените му добродетели не струват пукната пара. А и самият той не ги ценеше особено много.

Просто отказваше да се предаде. Така, както човек отказва да се раздели с крак или око. Ако беше Адам, положително щеше да откаже да си даде реброто. Поне така изглеждаше от поведението му. Знаех, че макар и страшно привлекателен като мъж, той никога не беше изневерявал на жена си. Това обаче не му пречеше да се усмихне с възхищение на някое красиво момиче. Рядко се усмихваше. Харесваше умните мъже и жени, но за разлика от повечето хора и това не можеше да го изкуши. Никога не приемаше да му правят услуги и не вземаше пари назаем. Никога не търсеше милост за чувствата си и състрадание за съдбата си. И въпреки това не си позволяваше да съди другите. Говореше рядко. Предпочиташе да слуша и това беше голямото му удоволствие. Беше истински минималист. От живота изискваше само най-необходимото.

Сърцето ми се късаше най-много от факта, че си беше добродетелен дори като дете. Никога не лъжеше по време на игра, нито веднъж не си позволи да задигне бонбонче от някой магазин, никога не беше мамил момиченцата. Дори днес завиждах на духовната му чистота.

А сега беше мъртъв. Беше живял трагичен и пълен с поражения живот, но и за него му завиждах. За пръв път разбрах защо хората търсят утеха в религията, защо вярват в добрия господ бог. При мисълта, че брат ми сигурно ще получи достойно възнаграждение за праведния си живот тук на земята, ми стана някак по-леко. Същевременно съзнавах, че това са пълни глупости. Аз бях жив. Щях да продължа да живея, щях да бъда богат и известен, щях да се наслаждавам на всички земни удоволствия, щях да бъда победител и нямаше да имам нищо общо с човека, отнесен безвъзвратно от смъртта. С моя брат.

Пепел, пепел, пепел! Никога не бях плакал за моите неизвестни родители, за изгубена любов, за многобройните поражения, нанесени ми от живота. Но смъртта на Арти ме накара да се разбунтувам срещу съдбата.

Защо всичко трябваше да стане така, моля? Не можех да гледам мъртвото лице на брат си. Защо аз не лежа в този сандък, защо дяволите отказват да ме дръпнат в ада? Лицето му никога не беше имало толкова силен и същевременно спокоен израз. Но беше сиво, сякаш издялано от гранит. Появиха се децата му. Облечени в официални дрехи за погребението, те коленичиха пред ковчега и зашепнаха молитви. Сърцето ми се късаше от тази гледка. Въпреки волята, от очите ми рукнаха сълзи. Обърнах се и напуснах хладната църква.

Гневът е нетрайно чувство. Озовал се на чист въздух, усещах само едно — жив съм! Очакваха ме обичайните радости на живота — добра храна, разходки по брега на океана, нови книги. И любяща жена до рамото ми, след известно време, разбира се. Смъртта е опасна само когато причина за нея са нашите близки — тези, които обичаме. От тях трябва да се пазим. Враговете ни са безсилни. Най-голямата добродетел на моя брат се криеше във факта, че той не се страхуваше нито от враговете, нито от приятелите си. Толкова по-зле за него. Добродетелността е някаква абстрактна награда, нещо, което Всевишният ни дава или отнема. А умират само глупаците.

Няколко седмици по-късно научих неща, които не знаех. В началото на брака си с Пам, тя се разболяла и Арти отишъл при родителите й да моли за пари. Направил го със сълзи на безсилно унижение в очите, но просто нямал достатъчно средства за лечението й. Научих и за поведението му в последните мигове на живота. При фаталния удар жена му се опитала да му направи изкуствено дишане, но той я отблъснал с върховно усилие на волята си и миг по-късно бил мъртъв. Какво всъщност е означавал този последен негов жест? Може би, че животът му е дошъл до гуша, а добродетелите са се оказали прекалено тежко бреме за него? Отново си спомних за Джордан. Нима и той е бил добродетелен човек?

Възхвалата на самоубийците е проклятие за света на живите и обвинение за тяхната смърт. Но нима можем да приемем, че хората, предпочели доброволната смърт, са убедени в своята безпогрешност? Можем ли да считаме, че те просто са възприели по друг начин факта за тленността на отделните организми? И го виждат далеч по-ясно от своите неверни любими и мними приятели?

Всичко това е прекалено опасно. Аз самият скоро успях да овладея скръбта си, заглуших гласа на разума и вдигнах греховете си като предпазен щит. Ще сгреша, ще се пазя и ще живея вечно!