Марио Пузо
Умират глупаците (49)

50.

Чарли го беше настанила в болницата „Сейнт Винсънт“. Разбрахме се да се видим отново там. Заварих ги един до друг в една от малкото самостоятелни стаи на това лечебно заведение. Чарли беше седнала до леглото му така, че той да може да я докосва. Самият Осейно беше съвсем гол, а смачканият болничен халат се търкаляше на пода край леглото. Седеше в леглото с широка усмивка на уста. Изобщо не приличаше на смъртник. Беше само малко поотслабнал.

Хвърлих бърз поглед около себе си. В стаята нямаше апаратура за кръвопреливане, липсваше дежурна сестра, още в коридора забелязах, че не се намираме в реанимация. Останах изненадан от чувството на огромно облекчение, което изпитах. Чарли вероятно е объркала нещо и приятелят ми съвсем не беше пред умиране.

— Здрасти, Мерлин — хладно ме поздрави той. — Ти май наистина ще се окажеш магьосник! Как откри, че се намирам тук? Това трябваше да бъде тайна!

Хич не ми беше до празни приказки и направо му отвърнах:

— Чарли ме повика.

Вероятно й беше забранил да прави подобни неща, но сега не ми беше до дребни лъжи и увъртания.

Осейно се намръщи, а Чарли му отправи една от сладките си усмивки.

— Знаех, че искаш да го видиш — каза му тя с някакво странно безразличие в гласа.

— Окей — въздъхна Осейно, после се обърна към нея и добави: — Вече цял ден висиш тук, Чарли. Защо не отидеш на кино? Защо не отидеш при някой, който ще те скъса от чукане, а после ще ти поръча огромен сладолед и поне десет различни китайски манджи? Тази вечер си свободна, ще се видим утре сутринта…

— Добре — кимна Чарли и се изправи. Но остана в непосредствена близост до леглото му. С неосъзнато и напълно лишено от страст движение Осейно пъхна ръката си под полата й. Сякаш искаше да си припомни как е на пипане младото тяло на красива жена. Погали вътрешната страна на бедрата й, а тя се наведе и го целуна.

Докато ръката му галеше топлата плът под късата поличка на момичето, върху лицето му се появи блажено изражение. Сякаш господ му беше пратил светото си облекчение.

Когато Чарли излезе, Осейно въздъхна и се обърна към мен:

— Искам да ми повярваш, Мерлин. В своите книги, статии и лекции съм написал сума глупости, но светата истина е само една — всичко започва и свършва с онова страхотно топло и приятно местенце между краката на красивата жена! То е единственото нещо, за което си струва да живее човек. Всичко останало е фалш, измама и глупост!

— А властта? — попитах го аз докато присядах на ръба на леглото. — Винаги си обичал властта и парите.

— Забрави да прибавиш и изкуството — напомни ми той.

— Добре, нека прибавим и изкуството — кимнах аз. — Какво ще кажеш за парите, властта и изкуството?

— Те също са важни — въздъхна Осейно. — Вършат работа, не мога да си кривя душата. Но не са крайно необходими. Те са просто като глазурата върху тортата…

Изведнъж се пренесох в миналото и си спомних първата си среща с този човек. Тогава мислех, че ми е напълно ясен, че зная цялата истина за него. Дори и онези неща, за които той сам едва ли ще узнае някога. А сега изведнъж се оказва, че е знаел всичко това преди мен. Запитах се дали е така наистина, тъй като Осейно винаги си беше падал по споменатите по-горе житейски благинки. Сега искаше да ми каже, че не съжалява за това, което напуска — за изкуството, парите, славата и властта.

— Изглеждаш по-добре от последния път — рекох. — Как стана така, че си постъпил в болница? Чарли Браун твърди, че този път нещата са сериозни, но на мен никак не ми приличаш на болник.

— Наистина ли? — усмихна се Осейно. — Това е чудесно! А лошите новини ги научих в оная клиника за отслабване, веднага след изследванията ми. Ще ти разкажа как стоят нещата, кратко и ясно. Оказа се, че съм прекалявал с онези пеницилинови хапчета, които вземах преди всяко чукане. Лепнал съм сифилис още преди години, но пеницилинът е прикрил симптомите му, като едновременно с това е бил недостатъчно силен, за да ме излекува. А може би шибаните спирохети са открили някакъв начин да се справят с лекарството. Вероятно е станало преди около петнадесет години. През всичкото това време гадните бактерийки са кльопали мозъка, костите и сърцето ми. Диагнозата е категорична — най-много след шест месеца ще получа пареза или ще превъртя окончателно. Ако сърцето ми не сдаде багажа преди това, разбира се…

Бях зашеметен и отказвах да вярвам на ушите си. Осейно изглеждаше толкова свеж, зелените му очи бяха толкова пъргави и живи!

— И нищо не може да се направи, така ли? — попитах.

— Нищо — поклати глава той. — Не е толкова страшно. Ще остана да си почина тук седмица-две, ще ме натъпчат с лекарства и ще имам на разположение поне два месеца съвсем нормален живот. Именно през това време ще имам нужда от помощта ти.

Не знаех какво да отвърна. Не бях сигурен дали трябва да вярвам на това, което чух. Изглеждаше добре като никога.

— Няма проблеми — промърморих.

— Ето какво съм намислил — продължи той. — Ще идваш да ме виждаш от време на време, а после ще ми помогнеш да се прибера у дома. Не искам да рискувам да остана тук до настъпването на сенилността и искам да се изпиша като му дойде времето. В този ден ще се нуждая от компанията ти. Искам край себе си само теб и Чарли Браун. А после можеш да се погрижиш за формалностите…

Погледна ме напрегнато и тихо добави:

— Можеш и да откажеш, разбира се.

Едва сега му повярвах.

— Знаеш, че няма да го направя — рекох. — Дължа ти тази услуга. Можеш ли да се сдобиеш с всичко, което ще ти трябва?

— Не се тревожи, ще се оправя — отвърна Осейно.

Излязох и отидох да намеря лекуващите лекари. Всички бяха категорични — Осейно ще остане в болницата дълго, вероятно завинаги. Изпитах някакво непонятно облекчение.

На Валъри не казах нищо, дори факта, че Осейно е на смъртно легло. След два дни отново отидох в болницата. Беше ме помолил да му купя нещо за хапване от китайската кухня и сега се бях натоварил с няколко плика от кафява амбалажна хартия. Още в началото на дългия коридор чух страхотни крясъци, които положително идваха от неговата стая. Никак не се учудих. Оставих торбите на пода и хукнах натам.

Стаята му беше пълна с народ — лекар, две сестри и дежурната на етажа. Всички те крещяха като луди срещу моя приятел. В един ъгъл се беше свила Чарли Браун и уплашено гледаше. Хубавото й лице беше толкова пребледняло, че ситните лунички по него си личаха съвсем ясно. Очите й бяха насълзени. Осейно беше съвсем гол на леглото си и ядосано крещеше срещу болничните представители.

— Донесете ми дрехите! — викаше той. — Махам се, по дяволите, от шибаната ви болница!

— Отговорността за това ще бъде само ваша! — викна насреща му докторът. — Аз не се наемам да се разправям повече с вас!

— Тъпак нещастен! — изсмя се в лицето му Осейно. — Кога ли пък си поемал някаква отговорност в шибания си живот? Донеси ми дрехите и се махай, по дяволите!

Тук се намеси старшата сестра — запазена жена на средна възраст.

— Никак не ни интересува дали сте знаменитост или не! — кресна тя. — Няма да ви позволим да обръщате болницата на бардак!

— Я върви да се шибаш! — злобно се втренчи в нея Осейно. — Изчезвай веднага от стаята ми, че не знам какво ще те направя!

Направи опит да скочи на крака и едва тогава му пролича, че наистина е сериозно болен. Понечи да пристъпи напред и силно залитна. Старшата сестра автоматично посегна да го подкрепи, без следа от гняв върху красивото лице. Но Осейно успя да се задържи и без нейна помощ. Най-сетне ме забеляза до вратата, усмихна се и съвсем кротко рече:

— Мерлин, отведи ме оттук.

Озадачих се от възмущението на персонала. Те положително не за пръв път хващаха пациенти, които правят секс в болницата. Обърнах се към Чарли Браун и внимателно я огледах. Беше облечена в невероятно къса поличка, под която очевидно нямаше нищо. Имаше вид на непълнолетна блудница. Отместих погледа си и го спрях върху грозното, дебело и разлагащо се тяло на моят приятел. И тогава разбрах, че гневът на хората от болницата е повече естетически, отколкото морален.

Забелязаха ме и останалите.

— Изпишете го, ако обичате — обърнах се към лекаря аз. — Поемам цялата отговорност и ще подпиша каквото е необходимо.

Той се опита да протестира, после изведнъж кимна и се обърна към старшата сестра:

— Донесете му дрехите.

Взе от таблата до леглото някаква готова за инжектиране спринцовка и я подаде на Осейно.

— Това ще ви помогне да пътувате без проблеми.

Всичко се уреди без никакви по-нататъшни трудности. Платих сметката и изписах Осейно. Обадих се на една агенция за коли под наем и го прибрах у дома. Чарли ми помогна да го сложа в леглото. Той поспа известно време, после ме извика при себе си да ми разкаже какво се беше случило. Просто помолил Чарли да свали дрехите си и да се мушне при него в леглото. Чувствал са много зле и помислил, че умира.

— Знаеш ли какво ми е най-чудно! — попита той с някаква странна свенливост в гласа. — Защо, въпреки всички удобства на съвременния живот, ние умираме в леглото съвсем сами? Какви ли не роднини се изреждат да ни посещават в болниците, но никоя от тях не се сеща да се мушне в леглото на умиращия. И у дома е същото — не вярвам жена ти да легне при теб, когато знае, че береш душа…

След тези думи се извърна към мен и ме дари с чудесната си слънчева усмивка, която напоследък съвсем рядко се появяваше на лицето му.

— Ето това е моята мечта — рече. — Искам Чарли да е до мен в леглото, когато умирам, в самия миг на смъртта… Така ще си ида с чувството, че съм победил все пак, че животът ми не е бил толкова лош, краят ми — също. Дяволски символично, а? Съвсем подходящо за един писател и неговите критици…

— Но как ще разбереш, че моментът е настъпил? — изразих любопитството си аз.

— Мисля, че е доста близо — отвърна Осейно. — Не мога да чакам повече.

Изпаднах в истински ужас.

— Почакай още малко, моля те! — рекох. — Утре ще си по-добре. Все още имаш време. Шест месеца не са малко…

— Изпитваш ли някакви скрупули по отношение на това, което съм намислил? — попита ме направо той. — Друсат ли те обичайните морални предразсъдъци?

— Не — поклатих глава аз. — Просто не разбирам защо трябва да бързаш.

Той ме погледна замислено.

— Онова залитане в болницата… Когато се изправях от леглото, помниш ли? То ми донесе посланието… Знаеш ли, реших ти да бъдеш изпълнител на завещанието ми и да се разпореждаш изцяло с литературното ми наследство… Ще направиш така, както сметнеш, че е най-добре… Пари нямам, но имам куп авторски права, които вероятно ще се паднат на децата и бившите ми съпруги. Книгите ми все още се продават доста добре и нямам причини да се тревожа за бъдещето на децата си… Опитах се да оставя нещичко и на Чарли. Но тя не дава и дума да издумам и май ще се окаже права…

Тук казах нещо, което едва ли бих си позволил да кажа при нормални обстоятелства.

— Курвата със златно сърце, а? — попитах. — Съвсем като в романите!

Осейно тъжно се усмихна и притвори очи.

— Знаеш ли, Мерлин… Едно от нещата, които винаги съм ценял у теб е факта, че никога не употребяваш думата „курва“. Аз самият съм я употребявал доста често, но никога не съм мислил така за жените…

— Ясно — въздъхнах аз. — Кажи ми на кого да телефонирам, кого искаш да видиш… Можем и да пийнем по чаша, ако си в такова настроение.

— Не — поклати глава Осейно. — Писна ми вече от всякакви глупости. Имам девет деца от седем жени, имам поне две хиляди приятели и милиони почитатели. Но никой от тях не може да ми помогне и не искам да виждам никого! Напомням ти, че животът ми беше щастлив и нямам причини да се оплаквам! — ухили се, поклати глава и добави: — Хората, които най-много обичаш, най-лесно могат да те направят нещастен!

Седнах до леглото и в продължение на часове си говорихме за литература. После той ми разказа за всичките жени, с които беше спал, в напразен опит да открие онази от тях, която му беше натресла сифилиса преди петнадесетина години. Така и не успя.

— От едно съм доволен — въздъхна той. — Всичките бяха хубавици и си бяха родени за оная работа! Какво значение има коя ми го е натресла! Божа работа, случайност и нищо повече!

Протегна ръка, аз я стиснах, а той продължи:

— Кажи на Чарли да дойде, а после ти излез за малко.

Гласът му ме настигна, когато вече отварях вратата.

— Хей, Мерлин! Животът на твореца е това, което най-точно отговаря на определението за достоен живот! Това можеш да го сложиш отгоре на шибаната ми надгробна плоча!

Седнах в хола и зачаках. До слуха ми долитаха различни шумове, за момент ми се стори, че сред тях различавам тих плач. После настъпи тишина. Продължавах да чакам. Най-сетне чух името си, произнесено от сладкото и чисто като камбанен звън гласче на Чарли. Не плачеше, не крещеше, дори не беше тъжна.

Влязох в спалнята. Върху нощното шкафче беше разтворела златната кутийка на бижутерската къща „Тифани“, в която Осейно държеше своите хапчета пеницилин. Беше празна. Лампите светеха. Осейно лежеше по гръб, а невиждащите му очи бяха заковани в тавана. Дори след смъртта продължаваха да бъдат все така яркозелени. Сгушена под мишницата му лежеше Чарли. Златокосата й глава почиваше върху гърдите на Осейно, а голото й тяло беше покрито с чаршаф.

— Ставай и се обличай — наредих й аз.

Тя се надигна на лакът и целуна Осейно в устата. После остана неподвижна и дълго гледа мъртвото му лице.

— Трябва да се облечеш и да си отидеш — настоях аз. — Скоро тук ще бъде истинска лудница, а Осейно много държеше да си настрана от всякакви лудници.

Върнах са в хола и зачаках. Чух как се задейства душа и четвърт час по-късно Чарли застана на прага.

— Няма да се тревожиш — рекох й. — Аз ще имам грижата за всичко.

Тя пристъпи към мен и се сгуши в прегръдката ми. За пръв път усетих тялото й толкова близо до себе си и едва сега проумях защо Осейно толкова дълго я беше обичал. От нея лъхаше на чистота и девствена свежест.

— Само теб поиска да види — промълви тя. — Теб и мен. Ще ми се обадиш ли след погребението?

Кимнах и тя напусна къщата. Останах сам с мъртвия си приятел.

Изчаках до сутринта. После се обадих в полицията и съобщих, че току-що съм открил Осейно мъртъв. Явно самоубийство. Бях се запитал дали да не скрия празната кутийка и да прикрия следите от това, което беше направил. Но на Осейно нямаше да му пука, дори и да спечеля на своя страна репортерите и официалните власти. В слушалката казах, че покойникът е много известна личност и трябва веднага да изпратят линейка.

После се свързах с адвокатите му и им възложих нелеката задача да информират за нещастието всичките му съпруги и деца. Обадих се и на издателите му, защото бях сигурен, че ще поискат да направят публично изявление и да публикуват в „Ню Йорк Таймс“ некролог от свое име. Не знам защо направих всичко това, но ми се струваше, че Осейно заслужава всички възможни почести.

Полицията и районният прокурор ме подложиха на такъв подробен разпит, сякаш бяха ме заподозрели в убийство. Това, разбира се, се оказа сапунен мехур, защото се оказа, че Осейно е изпратил предсмъртно писмо на своите издатели. В него им се извиняваше, че няма да може да им представи в окончателен вид своя гениален роман, тъй като е решил да сложи край на живота си.

Блестящото погребение се състоя в Хамптънс. Приятелят ми бе предаден на земната гръд в присъствието на всичките си седем съпруги и девет деца, на цял куп репортери и литературни критици от издания като „Ню Йорк Таймс“, „Ню Йорк Ривю ъф Букс“, „Коментъри“, „Харпърс“ и „Нюйоркър“. Един автобус хора пристигнаха направо от „Елейнс“. Бяха все негови приятели и знаеха, че Осейно не би имал нищо против това, което направиха — бяха натоварили буренце бира в автобуса и го бяха превърнали в нещо като подвижен бар. Всички без изключение бяха къркани. Ако можеше да ги види, Осейно положително би пукнал от кеф.

През следващата седмица за Осейно се изписаха реки от мастило. Пресата го нарече „първият велик италиански литератор в културната история на САЩ“. Определение, което положително би го накарало да побеснее от ярост, ако беше жив. Никога не беше се считал за американец от италиански произход. Но от едно нещо положително щеше да остане много доволен — всички критици бяха единодушни, че ако беше успял да довърши последния си роман, той положително би получил Нобеловата награда за литература.

Десетина дни след погребението получих покана за обяд от неговия издател.

Издателската къща „Аркания“ имаше славата на една от най-реномираните литературни институции в Съединените щати. Сред авторите фигурираха имената на половин дузина носители на Нобеловата награда, десетки притежатели на „Пулицър“ и „Нашънъл Букс“. Издателството се славеше с интереса си към добре написаните и задълбочени литературни творби, за които не е необходимо да бъдат непременно бестселъри. Главният му редактор Хенри Сайлс приличаше повече на професор в Оксфорд, но това съвсем не му попречи да премине към същността на въпроса съвсем като бизнесмен.

— Мистър Мерлин, вашите книги ми харесват — започна той. — Надявам се, че някой ден ще бъдете включен в списъка на нашите автори.

— Прегледах ръкописите на Осейно в качеството си на изпълнител на волята му — рекох аз, без да давам ухо на комплиментите.

— Добре сте направил — кимна Сайлс. — Вероятно знаете, че за последния си роман мистър Осейно получи от нас аванс в размер на сто хиляди долара. По тази причина и правата за издаването му са наши, разбира се. Искам просто да бъда сигурен, че държите сметка за тези неща…

— Разбира се — отвърнах аз. — Осейно искаше да го издадете именно вие, тъй като прекрасно сте се справили с издаването на предишните му книги.

На лицето на мистър Сайлс се появи усмивка на благодарност и той доволно се облегна назад.

— Значи проблеми няма да има. Предполагам, че вече сте открили ръкописа сред книжата му.

— Именно тук се крие проблемът — отвърнах. — Защото няма никакъв ръкопис, а още по-малко завършен роман. Съществуват единствено около петстотин страници предварителни бележки…

Върху лицето на Сайлс се появи смаяно и ужасено изражение и аз много добре знаех какво изпитва в момента — ах, тези мръсни драскачи! Даваш им сто хиляди долара в аванс, чакаш ги години наред и накрая ти сервират някакви са предварителни бележки!

Но човекът все пак успя да се овладее и да попита:

— Нима искате да кажете, че няма нито една страница под формата на готов ръкопис?

— Нито една — кимнах аз с извинителна усмивка на лицето. Лъжех, но той нямаше начин да разбере. Имаше шест страници.

— Много лошо — въздъхна мистър Сайлс. — Ще се наложи да прибегнем до практиката, която обикновено избягваме, макар останалите издателства редовно да я използват. Знаем, че вие сте бил пръв помощник на мистър Осейно при написването на повечето от статиите му за пресата и чудесно умеете да имитирате неговия стил. Това, което ще ви предложа, естествено трябва да си остане между нас. Ето го: напишете книгата вместо мистър Осейно, а ние ще я издадем. Ако го направите за пет-шест месеца, положително ще спечелим купища пари. Разбирате, че не можем да ви предложим договор за такова нещо, но можем да сключим изключително благоприятни договори за всичките ви бъдещи книги.

Дойде ред и аз да се изненадам. Значи най-солидното американско издателство действа също като холивудските акули и вегаските измамници! Но всъщност какво толкова чудно има в това, по дяволите!

— Отговорът ми е отрицателен — казах на мистър Сайлс аз. — А като единствен негов пълномощник имам всички права да забраня публикуването на тази книга въз основа на оставените записки. Нямам нищо против, ако решите да публикувате самите записки.

— Все пак помислете си — настоя мистър Сайлс. — Пак ще поговорим. Беше ми приятно да се запознаем, мистър Мерлин! — после поклати глава и тъжно добави: — Осейно беше гениален. Жалко, че ни напусна толкова рано!

Така и не казах на мистър Сайлс, че Осейно беше написал първите шест страници от своя велик роман. Към тях имаше бележка, предназначена лично за мен.

„Мерлин,

Това са единствените шест страници, които успях да напиша от «великия» си роман. Подарявам ти ги и с интерес очаквам да видя какво ще направиш с тях. Записките ги зарежи, те са пълни глупости.

Осейно“

Прочетох ги и реших да си ги запазя като спомен. Прибрах се у дома и ги прочетох този път внимателно, дума по дума…

„Слушайте,

Реших да ви разкажа истината за живота на един мъж. Той толкова много обичал жените, че не успял да ги намрази въпреки всичките мръсотии, които вършели срещу него. Зная, зная… Вече си мислите, че от това нищо няма да излезе. Не бързайте със заключенията, почакайте малко… Сами ще се убедите, че съм магьосник.

Как мислите, може ли мъжът истински да обича една жена и едновременно с това постоянно да й изневерява? Нямам предвид физическата изневяра, а онази другата — там, «дълбоко в дъното на душата».

Не е лесно наистина, но мъжете непрестанно го правят.

Искате ли да научите как обичат жените, как ви тъпчат до гуша с любовта си и накрая за нищо не ставате? Искате ли да откриете механизма, чрез който любовта им става толкова пламенна, че накрая те ви напускат? Напускат ви, въпреки целия онзи идиотски екстаз! Невъзможно? Напротив, няма нищо по-лесно от това.

Не, не бягайте още. Това съвсем няма да бъде една банална любовна история.

Ще ви накарам да почувствате болезнената красота на едно невинно дете, животинската грубост на младия мъжкар, самоубийствено жадната чувственост на девойката… И едва след това ще ви покажа как мъжът и жената попадат във вечната въртележка на живота, как телата и душите им се сливат изцяло — неусетно и завинаги.

А след това, разбира се, ще стигнем и до истинската любов. Да, да, тя съществува. Или поне аз ще направя така, че да съществува. Ненапразно съм истински магьосник. Но дали тази любов струва цената, която плащаме за нея? Ами сексуалната вярност? Съществува ли изобщо такова понятие? То ли е любовта? Дали перверзният ни стремеж да бъдем с един и същи партньор изобщо може да се нарече човешко чувство? И ако такова нещо не може да съществува, защо тогава постоянно се опитване да го постигнем? Възможно ли е тази непонятна магия, да действа едновременно и върху двамата партньори? Е, на този въпрос поне отговорът е ясен — явно не е възможно. И все пак…

Животът е комедия и най-забавното в него е именно нашата любов, пречупена през призмата на времето. Но един истински магьосник трябва да владее своята аудитория, трябва да я кара да се смее и плаче, когато поиска… Виж, смъртта е нещо по-друго. С нея не смея да се шегувам. Тя е извън моята власт.

По отношение на смъртта винаги съм нащрек и тя едва ли ще успее да ме измами. Винаги виждам откъде ме дебне. Много обича да се маскира в селяшки одежди, често се крие в някой смешен израстък по тялото ни, който изведнъж нараства и придобива чудовищни размери. Като някоя невинна брадавичка, например… А сетне изведнъж се появява познатият на всички ухилен череп и сварва жертвата си напълно неподготвена. Но не и мен. Аз винаги я чакам и вземам съответните мерки.

Сравнена със смъртта, любовта е досадна и детинска работа. Но мъжете въпреки това вярват в нея повече, отколкото в смъртта. Виж, при жените работата е по-различна, защото те притежават едно могъщо качество — не приемат сериозно любовта и никога не са го правили.

Моля ви да почакате още малко. Това няма да е любовна история. Забравете любовта. Искам да ви покажа властта, да разкрия пред вас всичките й аспекти. Отначало ще ви опиша живота на един беден писател, който е чувствителен, талантлив и дори мъничко гениален. Ще ви покажа как творецът позволява да го смажат в името на изкуството си. После ще ви го представя като долен престъпник, на когото падението носи истинска наслада. О, каква огромна радост изпитва творецът, когато най-сетне успее да се превърне в мошеник! Истинската му същност вече е изложена на показ и няма никакъв смисъл да си правим шеги с честта му. Този човек вече се е превърнал в негодяй, отрепка, враг на обществото. Отдавна вече не си прави труда да се крие зад мръсната престилка на онова, което някога е наричал свое изкуство. Какво облекчение, господи! И какво подличко чувство на удоволствие! После ще ви разкажа как този човек отново става честен. Страшно изморително е да си мошеник, но това все пак помага да приемеш обществото, в което живееш, да прощаваш на хората, които те заобикалят. Разберем ли това, лесно откриваме, че никой от нас не може да бъде наречен мошеник, с изключение може би на онези, които действително имат нужда от пари…

След това ще стигнем до един от най-бляскавите успехи в историята на литературата. Ще надникнем в интимния свят на титаните на нашата култура. Особено в живота на един от тях — съвсем побъркан тип! Ще се докоснем до класиците.

Нека сега направим сметка на това, с което разполагаме: светът на бедния гений, който се бори с живота. Светът на мошениците и светът на литературните класици, които все още са живи. Всичко това е богато гарнирано със секс и няколко толкова щури идеи, че имат всички шансове да ви се сторят интересни. Накрая ще стигнем и до бляскавия финал в Холивуд, където нашият герой ще бъде отрупан с всичко, за което може да мечтае човек — престижни награди, слава, пари и красиви жени… Не, моля ви, не си отивайте! Ще видите как всичко това отива по дяволите!

Пак не ви стига, така ли? Вече сте чували подобни истории! Добре, но не забравяйте, че аз съм истински майстор на магията. Всички тези хора ще оживеят пред очите ви. Ще ви покажа какво мислят и чувстват, ще ви разплача от умиление, обещавам ви това… А може и да се смеете. Но и в двата случая добре ще си позабавляваме. И същевременно ще понаучим някои неща за живота. Което, разбира се, изобщо няма да ни помогне.

О, зная какво си мислите — този измамник прави всичко възможно, за да ни накара да разлистим страниците на книгата му. Но не е така. Аз просто искам да ви разкажа една история. Какво лошо има в това? Дори аз да я приемам сериозно, вие съвсем не сте длъжни да сторите същото. Забавлявайте се и толкоз…

Искам да ви разкажа тази история и с това се изчерпва цялата ми суета. Не се стремя към успех и слава, не ми трябват пари. Но това е нещо обикновена — повечето хора са съвсем като мен. И още нещо, което наистина е добро — не искам любов.

Когато бях млад жените казваха, че ме обичат заради дългите ми мигли. Приемах го. После започнаха да ме обичат заради остроумието ми, за властта и парите ми, за таланта… Е, и с това се оправих. Но единствената жена, от която се плаша и до днес е тази, която ме обича заради самия мен. Срещу нея съм взел всички предпазни мерки — отрови, кинжали и мрачни пещери, в които да скрия отрязаната й глава. Не мога да си позволя лукса да оставя жива подобна жена! Особено ако ми е вярна и в сексуално отношение, ако никога не ме лъже и винаги ме поставя над всичко и всички.

Наистина, в тази книга постоянно ще се говори за любов, но тя не е любовен роман. Тя е по-скоро военен роман. Защото разказва за старата колкото света война между мъжете, които се наричат истински приятели. Разказва за великата «нова» война между мъжете и жените. Стара песен на нов глас, разбира се. Ония от Движението за равноправие на жените си мислят, че правят нещо ново, но всъщност това са правили хората от поколения преди тях. Сладките женички винаги са нападали мъжа — в люлката, в кухнята, на брачното ложе. Дори и на гроба на децата си — най-доброто място за отхвърляне на всякакви молби за пощада…

О, да — сега пък ще си помислите, че имам зъб на жените. Но това няма да бъде вярно, защото никоя от тях не съм мразил истински. Дори обратно — сами ще се уверите, че в много случаи ги считам за далеч по-достойни от мъжете. Вярно е, че само жени са успявали да ме направят нещастен и правят това още от деня на моето раждане. Но нима и другите мъже не могат да кажат същото? Нищо не можем да направим и това си е.

Какво ще кажете? Какви грандиозни задачи си поставям, а? Привлекателни са, спор няма… Но внимавайте, защото аз наистина съм хитър разказвач, а не някой беззащитен и свръхчувствителен творец. Взел съм необходимите предпазни мерки, а в ръкава ми се крият още доста изненади.

Е, стига вече. Време е да се захващам за работа. Нека започна, за да мога да свърша.“

Това беше великият роман на Осейно, това беше книгата, която трябваше да му донесе Нобеловата награда. Тези редове трябваше да възвърнат поувехналата му слава. Страшно ми се прииска да беше я завършил!

От шестте страници съвсем ясно личеше, че е майстор на измамата. Но в случая това беше без значение. Или беше просто част от гениалността му. Той искаше да сподели с хората най-съкровените мисли, които го вълнуваха. Това беше всичко. А като последна подигравка към света на същите тези хора, беше оставил тези шест страници именно на мен. Подигравка, защото двамата с него бяхме безкрайно различни като писатели. Той беше изключително щедър, докато аз, сега разбрах това, бях точно обратното.

Никога не бях давал кой знае колко висока оценка на неговото творчество. Освен това така и не разбрах дали го харесвам като човек. Но като писател съвсем определено го харесвах. Затова реших, за късмет или сила, а и просто като ирония, да използвам неговите шест страници в следващата си книга. Но би трябвало да променя един ред в тях. Става въпрос за смъртта — за мен тя винаги е била ненадейна и изненадваща.