Марио Пузо
Умират глупаците (53)

54.

Апартаментът, в който ме беше настанил Гроунвелт, беше тапициран в наситено кафяв цвят. Малко ярък, като всичко във Вегас. Не ми се играеше комар, а бях прекалено уморен, за да отида на някое кино. Преброих черните чипове, които ми се паднаха като наследство от Къли. Десет парчета, точно хиляда долара. Вероятно Къли би бил доволен ако ги пъхна в куфара и си замина, без да ги проиграя. Май точно това и ще направя…

Не бях изненадан от края на приятеля си. Вътре в душата си, той винаги е бил противник на системата. Беше комарджия до мозъка на костите си, макар че повечето хора го приемаха като обикновен измамник. Сляпо уверен в способността си да брои картите, той беше станал лесна плячка на Гроунвелт. С железните си проценти старецът беше в състояние да унищожи целия свят!

Направих опит да заспя, но нищо не излезе. Беше прекалено късно да позвъня на Валъри — в Ню Йорк вече минаваше един часа. Разгърнах вестника, който си бях купил на летището. Погледът ми беше привлечен от ярка реклама. Беше за един нов филм, в който Жанел играеше една от главните женски роли. Изпълнението й било така съвършено, че журито единодушно я предложило за „Оскар“. В Ню Йорк този филм се въртеше вече цял месец и все се канех да ида да го видя. Реших, че сега е момента да го сторя. Какво значение, че не бях я виждал от онзи отдалечен във времето ден, в който ме заряза в хотелската стая?

 

 

Филмът беше наистина добър. Жанел на екрана вършеше точно онова, което някога беше вършила с мен. На огромното платно ясно личеше цялата нежна любов и чувственост, която познавах от леглото си. Гледах и се питах кое е истината. Това, което беше преживяла с мен, или пък другото — което показваше на целия свят? В един момент от действието трябваше да покаже колко е смазана от раздялата с любимия си. Лицето й придоби съвсем същото отчаяно изражение, което имаше, когато се оплакваше от моята жестокост. Сърцето ми се сви от състрадание, а играта й наистина ме потресе. Съвсем точно копираше нашите най-бурни и едновременно с това най-интимни моменти!!

Дали с мен не беше се подготвяла за тази роля, или пък играта й беше резултата от общата ни болка някога? Гледах я и усещах как отново се влюбвам. Бях истински щастлив, когато нещата на екрана потръгнаха добре за героинята й. Тя постигна успех и получи от живота всичко, за което беше мечтала. Ето го действителния край на историята — помислих си аз. Изпаднал в положението на бедния и нещастен влюбен, аз гледах отдалеч успехите на някогашната си приятелка, а всички ме съжаляват, защото съм чувствителен и самотата ме убива. Аз съм само един самотен писател, затворен в света на книгите, докато тя блести като перла в омайния свят на киното. Това наистина беше най-подходящия край и много ми се искаше той да остане именно такъв. Бях й обещал, че ако някога я превърна в героиня на своите книги, няма да я показвам като слаба и победена от живота жена, на която хората съчувстват.

Стана, след като ходихме да гледаме „Любовна история“.

— Всички драскачи сте отвратителни! — нападна ме тя още пред вратата на киното. — Все момичето трябва да умре! Знам защо го правите — защото нямате друг начин да се отървете от такава героиня! Тя ви е писнала, но не искате да се покажете като грубияни. Затова я убивате, а после почвате да ревете за нея и се превръщате в герои! Мръсни лицемери! На практика цял живот се чудите как да се отървете от жените! — обърна се към мен с потъмнели от гняв златистокафяви очи: — Да не си посмял да убиеш и мен в своите драсканици, копеле такова!

— Няма — отвърнах аз. — Обещавам! Но нима не помниш какво ми повтаряш всяка вечер? Че няма да доживееш до четиридесет, защото ще прегориш далеч преди това…

Действително постоянно ми пълнеше главата с глупости от тоя сорт. Страшно й харесваше да вижда бъдещето си в драматична светлина…

— Теб това не те засяга! — отвърна Жанел. — Тогава дори няма да се поздравяваме!

Излязох от киното и тръгнах пеш към „Ксънейду“. Беше дълга разходка. Започнах от самия край на „ивицата“ и минах край почти всички ослепително осветени хотели. Продължавах да се движа към мрачните планински масиви, които сякаш се бяха изправили на стража някъде там, отвъд близкия хоризонт. Продължавах да мисля за Жанел. Когато й обещах да не я показвам слаба и беззащитна в своите романи, аз го направих почти на шега. Но обещанието все пак си беше обещание…

А истината беше по-различна. И по-проста. За разлика от Арти, Осейно и Мейломър, тя отказа да остане кротко в паметта ми. При нея магията не действаше…

Защото в мига, в който я видях толкова жизнена на екрана, тя вече беше мъртва.

 

 

Жанел се подготвяше за новогодишния бал. Наклони огледалото и се зае да полага грима си. Зад нея стаята беше в пълен безпорядък. Разхвърляни дрехи върху неоправеното легло, пръснати по пода обувки, мръсни чинии и чашки от кафе по масичката. Жоел не трябва да вижда всичко това, помисли си тя. Ще го посрещне на вратата. Човекът с Ролс-Ройса, както го наричаше Мерлин. От време на време го приемаше в леглото си. Доста рядко при това. Тази вечер май ще й се наложи да го направи, все пак е Нова година… Беше се изкъпала, беше напарфюмирала тялото си, прибягвайки дори до интимен дезодорант. Беше напълно готова. Мислеше си за Мерлин и се чудеше дали ще й позвъни. Не беше се обаждал цели две години, но нищо не му пречеше да го направи, когато му скимне. Не нощем, разбира се. За миг й се прииска да му позвъни тя, но си представи как се вцепенява от страх някой да не наруши семейната му идилия и именно по тази причина издигаше разни тъпи укрепления край себе си. Всъщност, не можеше да каже, че й липсва кой знае колко… Знаеше, че той мисли с омраза за миналото, просто защото си беше позволил да се влюби. Докато тя самата гледаше назад с радост, доволна и щастлива, че всичко това го е имало. Нямаше никакво значение, че се бяха разделили по толкова неприятен начин. Прости му веднага, макар да знаеше, че той никога няма да й прости. Защото по най-глупав начин си въобразява, че е изгубил частица от себе си…

Приключи с гримирането. Чувстваше се уморена и главата я наболяваше. Беше потисната, но на Нова година винаги се чувстваше така. Още една година си отиваше, а това означаваше, че с още една година се приближава към старостта. Изпитваше истински ужас от това. Понечи да се обади на Алис, която беше заминала за Сан Франциско при родителите си. Ако можеше да види отнякъде какъв хаос е в къщата, положително би припаднала от ужас. Но като се върне ще почисти и подреди, без да й каже дори една дума на упрек. Жанел се усмихна. Спомни си какво казваше Мерлин за нейните съквартирантки — експлоатира ги по-жестоко и по-безмилостно и от най-примитивния мъжкар! Призна, че заключението му беше вярно. Отвори едно чекмедже и извади обиците с рубини, които той й беше подарил. Отиваха й и тя много си ги обичаше.

На вратата се позвъни и тя отиде да отвори. Покани Жоел вътре, забравила за бъркотията. Главоболието й се усили и преди да излязат тя глътна едно хапче перкодан. Както винаги, Жоел беше мил и любезен. Отвори й вратата на колата, а едва след това отиде да седне зад волана. Жанел отново се сети за Мерлин. Той никога не обръщаше внимание на подобни вежливости, дори се дразнеше от тях.

Балът не беше нищо особено. Огромна къща, пълна до покрива с тълпа от весели и добре облечени хора. Прислужници в червени сака посрещаха гостите на паркинга и усърдно подреждаха блестящите Ролс-Ройси, мерцедеси, бентлита и поршета. Жанел познаваше повечето от присъстващите. Зае се да флиртува и кокетничи, разправяше наляво и надясно, че един месец след Нова година няма да се докосне до мъж.

С наближаването на полунощ депресията й се усили и Жоел забеляза това. Заведе я в една празна стая и й даде да смръкне малко кокаин. Веднага й стана по-добре и настроението й се върна. С лекота се справи с тежкото задължение да си размени поздравителни целувки със стотина души и да прескача като пеперуда от група на група. После главоболието се върна, жестоко като никога досега. Прииска й се да се прибере и да си легне. Откри Жоел в тълпата и му каза, че не се чувства добре. Той я погледна внимателно и веднага разбра, че това е истина.

— Просто ме боли глава — обясни му Жанел. — Заведи ме у дома и всичко ще бъде наред.

Жоел я откара и поиска да се качи заедно с нея. Надяваше се да посрещне утрото в широкото й легло. Но Жанел го целуна по бузата и рече:

— Моля те, иди си. Искрено съжалявам, че ще те разочаровам, но наистина не се чувствам добре. Всъщност, много ми е зле…

Видя с облекчение, че той й повярва.

— Да повикам ли лекар? — попита я.

— Не — отвърна Жанел. — Ще глътна едно-две хапчета и ще се оправя.

Изчака го да си тръгне, после се втурна в банята и глътна няколко перкодана наведнъж. Уви главата си в мокра кърпа и се насочи към спалнята. В коридора изведнъж усети страхотен удар в тила, политна и се подпря на стената. За миг си помисли, че някой я напада, после изведнъж изпита чувството, че се е блъснала в нещо, което стърчи от стената. Втори силен удар я повали на колене. Вече разбра, че става нещо страшно. С върховно усилие на волята си наложи да пропълзи до телефона край леглото. С мъка разчете телефона на бърза помощ, надраскан върху червена лепенка на стената. Алис го беше сложила там, докато Ричард беше при тях, просто за всеки случай. Набра номера и отсреща веднага вдигнаха слушалката.

— Болна съм — с мъка промълви Жанел. — Не зная какво ми става, но се чувствувам ужасно…

После продиктува името и адреса си и безсилно изпусна слушалката. С мъка се покатери върху леглото и изведнъж й олекна. Изпита срам, че е позвънила в болницата, без да има нещо сериозно. В следващия миг нов страхотен удар разтърси тялото й. Погледът й се замъгли и пред очите й се сви една ярка точка. Пак се учуди от това, което ставаше. Просто не можеше да повярва, че се случва с нея. Всичко в стаята беше като в мъгла. Спомни си, че в чантичката й има една доза кокаин, оставен й от Жоел. Надигна се с цената на огромни усилия и се помъкна през стаята, за да го изхвърли. В средата я настигна следващият ужасен удар. Почти в безсъзнание, тя все пак усети, че стомахът й се отпуска и по краката й протече лепкава и противна течност. С огромно усилие на волята смъкна пликчетата си, избърса с тях локвичката на пода, а после ги захвърли под дивана. След това се сети за обиците си и изведнъж се уплаши, че някой ще ги открадне. Измина дълго време преди да успее да ги свали и да ги натика в чекмеджето на кухненската маса. Тук никой нямаше да се сети да ги търси…

Беше все още в съзнание, когато екипът на бърза помощ пристигна. Усети, че я преглеждат. Един от лекарите отвори чантичката й и откри кокаина. Веднага решиха, че е прекалила с дозата.

— Вземахте ли някакви лекарства? — попита я единият от пристигналите.

— Нито едно — поклати глава тя.

— Хайде, казвайте! — настоя раздразнено лекарят. — Става въпрос за живота ви!

И тази реплика действително й спаси живота. Беше в съзнание, докато пътуваха към болницата, беше в съзнание и когато я сложиха в бялото легло. Имаше чувството, че това не се случва с нея, а с някой друг. Всичко беше плод на въображението й. В същото време върху нея се стовари поредният жесток удар и тя загуби съзнание.

 

 

На първи януари ми се обади Алис. Изненадах се. Познах я едва след като си каза името. Веднага ми мина през ума, че Жанел има нужда от помощ.

— Реших, че е по-добре да знаеш какво стана, Мерлин — каза тя. — Въпреки, че много вода изтече…

Млъкна в несигурност, после въздъхна и продължи.

— Имам лоши новини. Жанел се намира в болница с тежък кръвоизлив в мозъка.

Не знам защо тези думи не ми направиха никакво впечатление. Съзнанието ми просто отказа да ги възприеме и имах чувството, че ми говорят за някаква лека настинка.

— Много ли е зле? — попитах.

Отново настъпи пауза, после Алис прошепна:

— Поддържат я на системи. Изследванията показват пълно отсъствие на мозъчна дейност…

Все още не осъзнавах какво ми се говори и може би затова продължавах да бъда спокоен.

— Нима искаш да кажеш, че е на смъртно легло? — попитах. — Това ли искаш да кажеш?

— Не — отвърна Алис. — Може би ще се възстанови, може би ще успеят да я спасят… Тук пристигнаха някои нейни роднини и решението ще е тяхно… Ти не искаш ли да дойдеш? Можеш да отседнеш при мен…

— Не — отвърнах аз. — Нямам никаква възможност.

И наистина беше така.

Помълчах, после добавих:

— Бих дошъл само ако мога с нещо да помогна. Иначе няма смисъл. Обади ми се утре пак…

След нова дълга пауза до ушите ми долетя тихият и леко потрепващ глас на Алис:

— Мерлин, цял ден съм при нея… Никъде не мърдам. Толкова е красива! Сякаш спи. Държа ръката й и тя е топла. Но лекарите казват, че от мозъка й нищо не е останало! Мерлин, възможно ли е да бъркат? Нима никога няма да се оправи?

В този момент бях сигурен, че е станала грешка и Жанел положително ще се оправи. Спомних си какво казваше някога Къли — човек може да продаде сам на себе си всичко, което пожелае. Точно това ми се случваше в този момент.

— Лекарите понякога грешат, Алис — казах в слушалката аз. — Може би ще се възстанови, не трябва да се губи надежда!

— Ох, Мерлин — разплака се Алис. — Толкова е страшно! Тя лежи като спящата красавица от приказките и на мен все ми се струва, че ще стане някакво чудо. Не мога да си представя живота без нея! Не мога да я оставя просто така! Тя не би искала да живее по този начин. Ако докторите не дръпнат контакта, аз ще го направя! Няма да я оставя в такова състояние!

Ето го големият ми шанс да се покажа като герой! Една приказна принцеса е заспала вечния си сън и само Мерлин Магьосника може да я събуди! На практика не направих нищо подобно, разбира се. Дори не си предложих услугите да дръпна щепсела…

— Изчакай да видим какво ще стане — рекох. — Окей?

— Окей — промълви Алис. — Просто исках да знаеш… Мислех си, че може пък да пожелаеш да дойдеш…

— Много време не съм я виждал, не съм разговарял с нея — рекох. А в главата ми звънна жизнерадостния глас на Жанел: „Ще ме зарежеш ли?“. Дочух и собствения си шеговит отговор: „С голямо удоволствие“…

— Тя те обичаше повече от всички мъже на този свят! — прошепна Алис.

Не каза от всички, регистрирах автоматично аз. Жените остави настрана.

— Може би ще се оправи — рекох. — Ще ми се обадиш пак, нали?

— Да — рече тя с далеч по-спокоен глас. Беше усетила съпротивата ми и се чудеше на какво може да се дължи тя. — Ще ти се обадя, ако има нещо ново.

После затвори.

А аз избухнах в смях. Не зная защо изведнъж ми стана толкова смешно. Вероятно прибягвах до номерата на Жанел. Всичко беше прекалено драматично, прекалено в нейния стил! Винаги си беше представяла края си точно такъв! Знаех само едно — никога няма да ида там, за да видя безжизненото й лице и напуснатата от живота красота! Никога, никога! Иначе бих се превърнал в камък! Не изпитвах мъка, нямах чувството, че съм изгубил близък човек. Бях твърде обременен за подобни чувства, освен това имах голям опит в измамите. Сега с лекота мамех себе си. Цял ден шарех напред-назад из кабинета си и поклащах глава. По едно време пак започнах да се смея, после се улових, че правя жалостиви гримаси. Като човек с гузна съвест, който иска да се изповяда. Или като човек, който е попаднал в капан и знае, че никога няма да се измъкне от него.

На другия ден вечерта Алис отново ми се обади.

— Всичко е наред — рече.

За миг си помислих, че всичко се е оправило и Жанел е дошла в съзнание. Но Алис не беше свършила.

— Изключихме системите — каза тя. — Жанел е мъртва.

Останахме безмълвни дълго, дълго време.

— Ще дойдеш ли за погребението? — попита накрая тя. — Опелото ще бъде в салона на театъра. Всичките й приятели ще присъстват. Ще има траурни речи и ще се лее шампанско. Ще дойдеш ли?

— Не — рекох. — Ще дойда след две седмици, просто да те видя… Ако нямаш нищо против, разбира се.

Настъпи нова продължителна пауза. Алис очевидно се опитваше да овладее обзелата я ярост.

— Веднъж Жанел ми каза, че мога да ти имам доверие — прошепна тя. — И ще го направя. Ела, когато ти е удобно. Винаги си добре дошъл…

После прекъсна разговора.

 

 

Хотел „Ксънейду“ сияеше с цялото си рекламно великолепие, струващо милиони долари. Разноцветното сияние оцветяваше голите и мрачни хълмове наоколо. Минах край него без дори да го погледна. Бях потънал в спомена за щастливите дни, месеци и години, които бях прекарал с Жанел. След смъртта й почти всеки ден се сещах за нея. Сутрин се събуждах с образа й в съзнанието си, опитвах се да си представя как изглежда, спомнях си за невероятната й способност да бъде гневна и пламенна едновременно…

През тези първи няколко мига след пробуждането винаги си мислех, че е жива. Започвах да си представям как ще се срещнем и едва след десетина минути осъзнавах, че е мъртва и никога вече няма да я видя. Подобно нещо не беше ми се случвало, когато умряха Осейно и Арти. На практика за тях се сещах твърде рядко. Нима наистина нея съм обичал най-много? Но ако е така, защо изпаднах в положението да се смея като луд, когато научих за смъртта й? Вероятно защото се бях ядосал на последния й номер, признах пред себе си аз. Ако беше останала жива, с течение на времето положително щях да я забравя. Но с този номер ме обрече цял живот да я нося в съзнанието си!

Няколко седмици след смъртта й заминах за Калифорния и се видях с Алис. От нея разбрах, че кръвоизливът бил причинен от някакво вродено увреждане в главата на Жанел, за което тя самата вероятно не е подозирала.

Сега си спомням как се вбесявах, когато закъсняваше за срещите, как понякога забравяше дори деня, в който пристигам. Бях абсолютно сигурен, че всичко е женски номера. Но Алис ми каза, че такива неща най-редовно са ставали и рязко са зачестили в дните преди смъртта й. Положително били свързани с растящия аневризъм, с онова фатално пропукване на мозъчните кръвоносни съдове. Спомних си последната нощ, която прекарахме заедно. Тя ме попита дали я обичам, а аз я нагрубих. Ох, ако можеше сега да ме попита, отговорът ми положително би бил съвсем различен! Бих й казал, че може да върши и мисли каквото си иска, че бих я приел всякаква, че ще бъда щастлив само да слушам гласа й, да гледам лицето й…

„Значи така, а? — долових доволния й и едновременно с това ядосан глас. — Значи това е най-важното за теб!“

Винаги беше искала да бъде център в живота на всички. Изпитваше истински глад за възхищение… Изведнъж осъзнах нещо много странно — в спомените ми за Жанел сексът напълно отсъстваше.

Знаех, че непрекъснато я сънувам, макар че никога не помнех сънищата си. А когато се събуждах, мислех за нея като за жив човек.

 

 

Стигнах края на „ивицата“, чак до сянката на планината Невада. Обърнах се и хвърлих поглед към океана от светлини, който представляваше сърцето на Вегас.

Тази нощ ще играя комар, а утре сутринта ще се върна в Ню Йорк. Вечерта ще спя у дома, близо до семейството си. А после ще се затворя в изолацията на кабинета си и ще потъна в света на книгите. Ще бъда в пълна безопасност.

Пристъпих към осветените врати на казиното. Те се отвориха и аз изведнъж потънах в хладния въздух на климатичната инсталация. Две цветнокожи проститутки се плъзнаха край мен. Лицата им бяха приятни. Подире им вървяха куп бели колежки с високи ботуши и къси полички. Излагаха на показ белите си бедра, които би трябвало да бъдат съблазнителни, но аз имах чувството, че се разминавам с призраци, станали прозрачни от изкуственото осветление и дългогодишната употреба на кокаин. Край наредените в стройни редици масички за тридесет и едно, се издигна гора от ръце. Крупиетата показваха, че не са задигнали някой чип.

Прекосих казиното и се насочих към залата за бакара. Докато вървях към ограденото с нисък парапет пространство, тълпата пред мен изведнъж се пръсна между масите за барбут и аз останах сам пред дългата и тържествена като ковчег маса със зелено сукно.

Четиримата светии с черни вратовръзки мълчаливо чакаха. Водещото крупие вдигна ръка да спре играча, който държеше подковата, хвърли ми бърз поглед и приятелски ми се усмихна.

— Карта за играча, моля — мелодично пропя той.

Контрольорите се наведоха от високите си столове. Заприличаха ми на двама Христоси, все още неразпънати, но също така бледи и призрачни като истинския…

Обърнах се и огледах казиното. Гърдите ми се изпълниха с лек и приятен въздух. Дали онзи сенилен старец Гроунвелт не беше развъртял разноцветните си копчета, за да държи будни всички тези хора? А какво би станало, ако не той, а аз бях натиснал копчето, донесло смъртта на Къли и всички останали?

Щръкнал в средата на казиното, аз се оглеждах за масата, на която би проработил късмета ми.