Марио Пузо
Умират глупаците (23)

23.

Приех работата при Осейно по много причини. Най-важната от тях беше, че е престижна и интересна. Осейно вече няколко години беше главен редактор на най-авторитетното литературно списание, но въпреки това имаше сериозни търкания както с подчинените си, така и с външните си автори. Предложи ми поста заместник-главен редактор с отлична заплата и много свободно време. Приех, защото нямаше да пострада работата по новия ми роман, а и защото съзнавах, че действително живея прекалено затворено и бавно се превръщам в самодоволен буржоазен термит. Наистина бях щастлив, но животът, който водех, беше прекалено скучен. Сърцето ми просто плачеше за малко вълнения и опасности. Смътно си спомнях за бягството си във Вегас, за онази необяснима наслада, която ми бяха донесли самотата и отчаянието. Нима е нормално да копнееш за нещастието и да ненавиждаш щастието, което е кацнало на рамото ти?

Сега си давам сметка, че основна причина да приема новата си длъжност беше самият Осейно. Несъмнено най-известният американски писател, той беше възхваляван до бога за поредицата си от нашумели романи, но едновременно с това заклеймяван за постоянните си конфликти с властите и радикалното си отношение към обществото. Помъкнал бремето на скандалната слава, която му носеха сексуалните апетити, той воюваше с всичко и всички. Въпреки това беше в центъра на вниманието на онова парти и всички му се възхищаваха. А сред присъстващите имаше немалко знаменитости, които положително биха се радвали да проявят малко и от собствената си очарователна ексцентричност.

Трябва да призная, че Осейно очарова и мен. В оная вечер говореше на всякакви теми, но беше спокоен и тих. Яростта му избухна, когато влезе в спор с един от най-авторитетните литературни критици на Америка — близък приятел и верен поддръжник на собственото му творчество. Човекът просто изрази мнение, че творци са не само романистите, но и авторите на публицистика и литературна критика. Осейно скочи отгоре му като тигър:

— Ах ти, кръвопиецо мръсен! — ревна той и сви юмруци. — Не стига, че си изкарваш хляба на гърба на истинските писатели, ами имаш нахалството да се пишеш творец! Ти нямаш и понятие от творчество! Защото творецът създава своето изкуство вътре в себе си, с помощта на своето въображение и талант. Разбираш ли това, задник такъв? Той е като паяче, което бавно и търпеливо гради фината си мрежа. А задници като тебе само това чакат — да я изгради, за да я издухат с прахосмукачките си! Ти си един метач, нещастнико! Това изчерпва цялото ти творчество!

Приятелят му остана доста изненадан, тъй като току-що беше дал висока оценка на публицистиката на самия Осейно, окачествявайки я като истинско изкуство.

Но онзи вече го беше зарязал и крачеше към групичката жени, които очевидно чакаха да го разкъсат. След две минути около него вреше и кипеше. Една от мадамите — известна привърженичка на движението за женски права, яростно му крещеше, а той я слушаше с блеснали очи и израз на гнуслива ирония. После се отприщи:

— Вие, жените, пискате за шибаното си равенство, без да имате понятие от игрите за власт. Единственият ви коз е окосмената дупка и вие бързате да го изиграете. Пъхате под носа на опонента си тази дупка, а после си хапете задника, защото сте останали без козове, без сила и влияние. Мъжете спокойно могат да минат и без емоции, но без секс не могат. При жените е обратното — емоции на всяка цена, независимо дали има секс или не!

Изявлението му предизвика бурните протести на групичката. Но той нямаше никакво намерение да им остава длъжен:

— Вие, жените, постоянно се оплаквате от брака си, макар това да е най-добрата сделка в живота ви. Бракът прилича на ценните книжа, с които боравим. И той е обект на девалвация и инфлация. Стойността му непрекъснато спада, особено в очите на мъжете. И знаете ли защо? Защото с годините жените губят от своите качества и накрая вече са толкова неприятни, колкото старата ни кола. Жените не стареят по начина, по който го правят мъжете. Можете ли да си представите, че една петдесет и пет годишна мадама може да вмъкне в леглото си двадесетгодишно момче? И друго — колко са жените, които разполагат с икономическите възможности на мъжете да си купуват младост?

— Аз имам двадесетгодишен любовник! — изпъчи се насреща му една около четиридесетгодишна мадама, която наистина изглеждаше добре.

— Моите поздравления! — лукаво й се усмихна Осейно. — Но ще го имаш ли, когато чукнеш петдесетака? При толкова млади и лесни мацета, май ще ти се наложи да причакваш избраниците си пред основното училище и да им обещаваш колело със скорости! И още нещо — мислиш ли, че младият ти любовник е лапнал по теб така, както младите мацета се влюбват в мъжете? На теб винаги ще ти липсва бащинският образ на татко Фройд, който постоянно работи в наша полза. Тук пак ще подчертая, че на четиридесет години мъжът изглежда по-привлекателен, отколкото е бил на двадесет. А на петдесет пак може да разчита на външността си. Това е биологична даденост и нищо не можете да направите!

— Глупости! — отряза го красивата четиридесетгодишна мадама. — Младите мацки ви правят на глупаци, а вие, дъртаците, им вярвате! Съвсем не сте станали по-привлекателни, в просто разполагате с повече съблазнителни неща. Защото всички закони ви закрилят. Успеем ли да променим това, ще променим всичко!

— Как не! — озъби се Осейно. — Сигурно ще прокарате закони за задължителна операция на всеки хубав мъж, който е на прага на старостта! И ще направите това в името на честната игра и равните права. Но дори и да ни отрежете ташаците с помощта на специален закон, пак ще загубите! — помълча за момент, после тихо добави: — Има едно стихче от Броунинг, знаеш ли го? „Остарей заедно с мен, най-хубавото все още е пред нас…“

Аз се навъртах около него и просто слушах. Според мен Осейно дрънкаше глупости, особено когато говореше за творческия труд на писателя. Не обичах да разговарям на литературни теми, макар че си купувах всички специализирани издания и четях всякакви рецензии.

Какво означава да бъдеш творец, по дяволите? Това състояние нямаше нищо общо с чувствителността или интелигентността, още по-малко с вълнението и екстаза. Всякакви дефиниции в тази насока бяха пълни глупости.

Според мен истината е съвсем друга! Писателят по-скоро прилича на касоразбивач, който внимателно върти цифрите на шифрования сейф и чака да долови вярното прищракване със затаен дъх. Ако има търпението да прави това в продължение на година-две, може би ще го споходи шансът. Вратата ще се отвори и той ще започне да пише. Тук няма никакво значение какво е съдържанието на сейфа, дявол да го вземе!

Този занаят е едно — съсипваща нервите работа и постоянна болка в задника. Нощем не можеш да спиш. Губиш увереност при контактите си с хората, ставаш симулант и страхливец в ежедневието. Бързаш да удавиш отговорностите на емоционалния си живот, защото това е единственото, което все още можеш да направиш. Вероятно именно по тази причина аз дори се гордеех с халтурите, които пишех по поръчка на разни занимателни списания и критични течения. Защото всичко това все пак представляваше някаква сръчност, беше нещо като занаят. И благодарение на него не бях просто един скапан и никому ненужен човек, който нарича себе си творец.

Но подобни разсъждения очевидно бяха съвсем далеч от съзнанието на Осейно. Той винаги се беше стремил да бъде творец от чиста проба — онзи, който създава изкуство. Или нещо, което наподобява изкуство. Години по-късно този начин на мислене му попречи да вникне в механизма, който движи нещата в Холивуд. Не можа да разбере, че създаването на един филм съвсем не прилича на писателския труд, че този бизнес е като пеленаче и не можеш да му се сърдиш, ако вземе да се насере в ръцете ти.

— Кажи нещо за многобройните си любовни авантюри — закачи го една от жените. — Каква е тайната на успеха ти, ако има такава?

Всички се засмяха, включително самият Осейно. В този миг искрено му се възхитих. Въпреки петте развода зад гърба си, той все още можеше да се смее.

— Тайната е проста — отвърна той. — Преди да започнем съвместния си живот аз казвам на мадамата, че всичко ще става както аз го реша. Мадамата разбира моята позиция и обикновено я приема. Не забравям да поясня, че може да си тръгне в момента, в който престане да бъде доволна от съществуващото положение. Без скандали, без изясняване на отношенията, без сложни преговори. Просто става и си тръгва. Но именно тук се получава нещо, което не мога да разбера. Съгласяват се на всички условия, а после започват да нарушават правилата. Всички го правят! Веднага започват война за промяна на правилата!

— Чудесни правила, няма що! — обади се язвително една от жените. — А какво получава в замяна горката жена?

— Редовно и съвсем задоволително чукане! — отвърна Осейно сериозно и с напълно невинно лице.

Групичката избухна в гневни протести.

След като приех да работя като негов заместник, аз се заех да изчета всичко, което беше излязло изпод перото му. Бързо установих, че ранните му творби бяха наистина първокласни. С точни, съвършено изваяни сюжети и психологически верни образи. В романите му съществуваше съвършена връзка между динамиката на действието и характера на героите, от тях се излъчваха много и интересни внушения. По-късните му книги имаха нещо по-вглъбено и по-задълбочено в себе си, а езикът им беше далеч по-помпозен. Наподобяваха генерал в оставка, който умира да се кичи с ордените си. Всичките му книги предлагаха широко поле за работа на критиката, тъй като й даваха онова, от което тя най-много се нуждае — възможността да чопли, дискутира и интерпретира. Стигнах до заключението, че последните му три книги са невероятен боклук. Естествено, критиката беше на съвсем друго мнение.

Започнах нов живот. Всеки ден се качвах на колата и отивах в Ню Йорк. Започвах работа около единадесет сутринта, а свършвах според случая. Редакцията заемаше няколко просторни стаи в сградата на вестника, който беше основното издание на компанията. Работата нямаше свършване — всеки месец ни заливаха с по няколко хиляди нови заглавия, но рецензии публикувахме едва за няколко десетки от тях. Но всички тези книги трябваше да бъдат прегледани, макар и бегло. Осейно беше любезен с подчинените си, а мен постоянно разпитваше за книгата, която пишех и изрази желание да ми стане редактор. Бях прекалено горд, за да приема. Защото, макар да бях беден и неизвестен, а той — богат и велик, вътре в себе си бях убеден, че съм по-добър писател от него.

Някоя вечер, когато оставахме до късно над купищата книги за рецензиране, Осейно измъкваше бутилка уиски от бюрото си, отпиваше една глътка направо от гърлото й, а после започваше да говори. Изнасяше ми дълги и интересни лекции за живота на писателя, за издатели, жени и всичко останало, което можеше да му хрумне. Вече пета година работеше върху венеца на своето творчество, върху онзи велик роман, който несъмнено щеше да му донесе Нобеловата награда за литература. За този роман беше взел огромен аванс и издателят му започваше да показва признаци на нетърпение. Осейно пък се ядосваше.

— Тоя тип е страхотен задник! — кипеше той. — Кара ме да чета класиците, за да ми дойдело вдъхновението! Представяш ли си какъв тъпак! Опитвал ли си някога да препрочиташ всичко, което си чел от класиците? Господи, лесно им е било на онези стари развратници — Толстой, Голсуърти и Харди! Четиридесет страници, за да пуснат една пръдня. И знаеш ли защо? Защото са държали читателите си направо за ташаците! Няма телевизия, няма радио, няма кино. Няма и пътеписи, тъй като хич не им се иска да хванат кисти на задника от друсането по скапаните пощенски карети! А в Англия не са имали дори възможността да хванат по някое маце. Вероятно по тази причина френските класици са малко по-свестни — те поне са удряли по нещо свежо, докато онези викториански нещастници в Англия са си били стопроцентови чекиджии! Но кажи ми защо един тип с цветен телевизор и видео в крайморската си вила, трябва да чете Пруст, например?

Кимнах с разбиране, тъй като никога не бях успял да изчета докрай Пруст. Но всичко останало бях чел и не виждах как то може да бъде заменено от телевизора и видеото в крайморската вила.

— Викат, че „Ана Каренина“ бил шедьовър — продължаваше Осейно. — Но на практика това е един лайнян роман. Някакъв наследствен благородник с добро образование решил да покаже пренебрежителното си отношение към жените! В същото време нито един ред от тази книга не разкрива истинските чувства и мисли на жената. Присъстваме на едно конвенционално представяне на конвенционална фабула. В продължение на триста страници ни се разяснява как се управлява една руска ферма. Сякаш това е най-важното. А дава ли някой пет пари за Вронски и неговата душевност? Господи, наистина не зная кои са по-лоши — руснаците или англичаните! Шибаният Дикенс или дваж по-шибаният Тролъп. Петстотин страници за нищо ги нямат! А уж пишели само в свободното си време — тогава, когато си почивали от грижите за шибаните си градини! Французите поне са по-лаконични, с изключение на онзи идиот Балзак, разбира се. Ако мога, бих забранил най-категорично на всеки наш съвременник да се докосва до произведенията му!

Глътна малко уиски и уморено въздъхна:

— Никой от тези, които наричаме класици, не е имал понятие как се използва словото. С изключение може би на Флобер, но и той не е нещо особено. С това не искам да кажа, че американците са по-добри. Онзи задник Драйзер е употребявал думи, на които не е знаел значението! Мога да се подпиша с двете ръце, че е бил един полуграмотен тип. Нещастен абориген, който е в състояние да ти предложи деветстотин страници, които ще ти натъртят задника здравата, ако решиш да ги изчетеш докрай! Днес никой от тези нещастници не би успял да пробута дори една своя книга. А ако случайно успеят да направят това, критиците ще ги разпънат на кръст! Имали са късмет в онези години, момче! Липсвала е конкуренцията…

Отново млъкна, отново въздъхна и продължи с дълбока загриженост в гласа:

— Мерлин, приятелю, писателите като нас са на изчезване! Защо не се насочиш някъде другаде? Заеми се да правиш измамните телевизионни сериали, иди в киното… Там можеш да им пишеш боклуците с лявата ръка!

След подобна тирада обикновено се чувствуваше изтощен и отиваше да си полегне на дивана. Беше наредил да го внесат в кабинета му специално, за да си дремва следобед.

— Това е чудесна тема за една статия в „Ескуайър“ — опитах се да го разведря аз. — Избираш си пет-шест от класиците и ги изправяш до стената! Ще действаш така, както при разгрома на модернистичните литературни течения…

— Господи, какво удоволствие беше! — засмя се Осейно.

Драсках колкото да загрея, защото ми предстоеше написването на сценарий за една страхотна пиеса. А всички се побъркаха! Но това ми донесе и неочаквана полза — всички разбраха, че наистина съм велик и не трябва да ми се пречкат на пътя. В това е цялото майсторство на нашия занаят, но онези задници никога няма да го проумеят!

— Значи лесно ще направиш и този материал — продължих да го обработвам аз. — Но ще ти скочат отгоре един куп класически критици и университетски професори!

Осейно започна да проявява интерес. Скочи от канапето и отиде да седне зад писалището си.

— Кой класик мразиш най-много? — делово ме попита той.

— Сайлъс Марнър — отвърнах без колебание аз. — Все още не са го свалили от учебната програма на университетите…

— Бих прибавил и глупостите на Джордж Блиът — рече Осейно. — Любима тема на провинциалните учителки… Но аз най-много мразя „Ана Каренина“. Толстой е по-добър от Елиът и като фрасна него, всички професорчета ще гракнат срещу мен!

— Дикенс?

— Задължително — кимна Осейно. — Но без да закачаме „Дейвид Копърфийлд“. Признавам, че тази книга ми харесва. Тоя тип наистина е бил странна птица, въпреки че според мен е бил сексуално обременен… Но си остава един шибан Хипократ, написал тонове глупости!

Заехме се да правим списък на осъдените. Проявихме достатъчно благоразумие да не включваме Флобер и Джейн Остин в него. А когато предложих на Осейно „Страданията на младия Вертер“ от Гьоте, той ме шляпна по рамото и възхитено възкликна:

— Браво! Това е най-странната книга, написана някога на тази земя! Ще я превърна в класически германски хамбургер!

Накрая списъкът беше готов: „Ана Каренина“, „Младият Вертер“, „Домби и син“, „Алената буква“, „Лорд Джим“, „Моби Дик“, цялото творчество на Пруст и Харди.

— Трябва ми още един, за да станат десет — пресметна Осейно.

— Шекспир?

— Шекспир не — поклати глава Осейно. — Обичам го и винаги ще го обичам. Защото е живял в мизерия, писал е бързо и много, писал е за мангизи… И въпреки това никой не смее да го докосне! Пет пари не е давал дали пише истината, важното е било написаното да бъде красиво и вълнуващо. Какво ще кажеш за това: „Любов ли е чувството, което се променя, щом възможност за това се появи?“… Мога да ти предложа тонове подобни цитати. Шекспир е наистина велик. Въпреки, че аз лично винаги съм мразел идиота Макдъф и кретена Отело…

— Трябва ти още едно име — напомних му аз.

— Вярно — доволно се усмихна Осейно. — Мисля да включа и Достоевски. Какво ще кажеш за „Братя Крамазови“?

— Желая ти успех — ледено процедих аз.

— Набоков твърди, че Достоевски е глупак — замислено промълви Осейно.

— И на него му пожелавам успех — казах аз.

Забоксувахме на място. След доста продължителни спорове Осейно реши да се задоволи с девет имена. Щеше да е по-оригинално да си останат така, без кръгла цифра. И до днес се питам защо не успяхме да съберем десет имена. Сред класиците има толкова много досадници!

Написа статията си още същата нощ, а два месеца по-късно тя се появи на страниците на списанието. Беше брилянтна, беше влудяващо гениална. Зад всеки ред в нея прозираше тънкият намек, че когато Осейно дари света с романа на своя живот, в него няма да има нито една от грешките на оплютите класици, а те самите бързо ще бъдат забравени.

Статията предизвика взрив от възмущение. В цялата страна се появиха материали, които нападаха остро както Осейно, така и бъдещия му роман. А той точно това искаше! Божичко, какъв измамник! С него би се гордял дори Къли! Отбелязах си, че някой ден непременно трябва да ги запозная.

След шест месеца вече бях дясната ръка на Осейно. Работата ми харесваше. Изчитах купища книги и правех кратки бележки, които Осейно препоръчваше на авторите на съответните рецензии. Редакцията представляваше истински океан от книги. Бяхме буквално затънали в тях — постоянно ги прескачахме и се спъвахме в тях, огромни купища чакаха ред върху самите ни писалища. Приличаха на пълчищата мравки, които нападат разлагащата се мърша. Цял живот бях изпитвал истинско уважение и любов към книгите, но сега вече можех да разбера онези рецензенти и критици, които изпитваха отвращение и отчаяние от тях.

Най-много обичах да чета романи и биографии. Не разбирах научните разработки, философските трактати и по-софистицираните течения в областта на критиката и по тази причина Осейно ги препращаше директно към съответните редактори. За него самия беше особено удоволствие да се зарови в обемистия труд на някой мастит критик и да го разбие на пух и прах. Когато някой от тези автори му звънеше да изрази възмущението си, той безочливо заявяваше, че „съди бала, а не танцьора“. Това еснафско определение ги вбесяваше още повече. Едновременно с това проявяваше подчертано уважение към определени критици — онези, които според него биха подкрепили кандидатурата му за Нобеловата награда. Рецензиите му за тяхното творчество бяха винаги хвалебствени и той много рядко си позволяваше отклонение от добрия тон. Омразата му беше неизменна единствено по отношение на английските романисти и френските философи. А с течение на времето открих, че постепенно намразва и цялата си работа и започва съвсем откровено да кръшка.

Особено безскрупулно се възползваше от служебното си положение. Младите редакторки бързо разбраха, че единственият начин да публикуват рецензия за някоя предпочитана книга, е да поканят Осейно на обяд и да го обсипят с комплименти. Ако се случеше така, че мадамата е и хубава, той незабавно започваше да й намеква, че е склонен на сделка — място за нейната рецензия срещу малко секс. Лично мен това ме шокираше, тъй като дотогава си мислех, че подобни неща стават само на кино. Същите методи прилагаше и по отношение на външните авторки, които на тълпи предлагаха материали за нашето списание. Бюджетът ни беше доста щедър и ние често сключвахме договори за рецензии, които така и не намираха място в списанието. Осейно обаче беше стриктен — навиеше ли се мацката, навиваше се и той. Човек можеше да познае коя е чукнал наскоро само като разлисти последния брой. Когато постъпих на работа в редакцията, той вече разполагаше с богат харем от любовници, които получаваха достъп до най-авторитетното литературно издание на Съединените щати в съответствие със сексуалната си щедрост. Контрастът между този факт и високоморалния тон на списанието ми се стори доста забавен.

Често стояхме до късно, особено преди предаването на поредния брой за печат. В такива случаи излизахме да хапнем в някой бар наблизо, Осейно удряше някое й друго уиски и веднага му се дочукваше. Непрекъснато ме канеше да направим нещо заедно и аз му казвах, че имам щастлив брак и не изпитвам никакъв сексуален глад. Той постоянно ме занасяше. „Значи още не ти е писнало да чукаш собствената си жена, а?“, питаше той, съвсем като Къли. Не му обръщах внимание, но той не ме оставяше на мира. „Ти си десетото чудо на света! Сто години женен и чука само жена си!“ Понякога му хвърлях по някой предупредителен поглед, а той невъзмутимо ми цитираше редове от неизвестен автор: „Не е нужно насилник да имаш — времето е твоят враг“. Често използваше този цитат.

С работата си в списанието постепенно развих вкус към света на литературата. Моята голяма мечта беше да се превърна в частица от този свят. Представях си го като място, в което никой с никого не се кара, място, свободно от хитрини, пазарлъци и дребни измами. Въобразявах си, че след като тези хора са създали прекрасни книги, те самите трябва да бъдат не по-малко благородни от героите си и те наистина се отличаваха от обикновените хора — бяха по-луди от тях. Осейно също се вълнуваше от подобни мисли и постоянно ме поучаваше.

— Специален е единствено романистът — казваше той. — Всички останали са боклуци, независимо дали драскат разказчета, сценарии, стихчета или рецензии. Те са просто плънка, при това плънка, която има неприятен вкус. Нямат тежък кокал. А за да напишеш роман, ти трябва наистина тежък кокал…

Замисли се за момент върху този израз, после взе молива и си го записа. А аз разбрах, че в следващия брой на неделното ни издание ще се появи есе за тежките кокали.

При друг случай се гневеше срещу лошото списване на списанието. Тиражът ни падаше непрекъснато и цялата вина, според него, се дължеше на тъпите ни автори.

— Не казвам, че са глупави, копелетата му с копелета! Имат купища интересни неща за разказване, но не могат да напишат дори едно изречение като хората! Мязат ми на пелтеци — рак ще те хване докато разгадаеш значението на думите, процеждащи се през стиснатите им зъби!

Всяка седмица на вътрешната корица на списанието излизаше по едно есе с подписа на Осейно. Бяха великолепни и остро заядливи сатири, които му създаваха огромен брой врагове. В едно от тях се обяви в подкрепа на смъртното наказание. Твърдеше, че ако се проведе референдум по този въпрос, народът на Съединените щати единодушно ще се обяви за неговото утвърждаване, а против ще бъдат единствено снобите, които четат нашето списание или са абонирани за него. По-нататък заявяваше, че това е заговор на висшите кръгове, че именно правителствената политика дава възможност разни лумпенизирани типове да грабят, убиват и насилват обикновените граждани. Че това е специална вратичка за онеправданите, пречеща им да се пролетаризират, обединят и придобият революционна нагласа за промяна на съществуващото положение. Че виещите правителствени среди добре са си направили сметката, а самите те живеят в безопасни предградия, пращат децата си в частни училища, наемат лична охрана и по този начин издигат граница между себе си и измамения от живота пролетариат. Той открито се подиграваше на либералите с техните твърдения за неприкосновеност на човешкия живот и противопоставянето им на смъртното наказание като акт с крайно отрицателни последици за живота на обществото. Ние не сме нищо повече от животни, твърдеше той. Защо трябва да бъдем третирани по-различно от побеснелите слонове, които в Индия екзекутират със специално съдебно решение? Един разстрелян слон е много по-достойна картина от осъдения на доживотен затвор и отровен от хероин убиец. Но въпреки това този убиец получава възможност да живее в килия с всички удобства, а пет-шест години по-късно отново го пускат на свобода. И той пак започва да трепе невинни хора.

По въпроса за възпиращата сила на смъртното наказание изтъкваше, че никой народ на този свят не зачита законите си повече от англичаните, чиито полицаи дори не са въоръжени. Отдаваше това единствено на факта, че някога в тази страна са екзекутирали дори едногодишни деца за дребни кражби и този закон е бил отменен едва в началото на деветнадесети век. А след това защитаваше и основната си теза — приемайки, че това безспорно е допринесло за ликвидиране на престъпността и укрепване на частната собственост, той изтъкваше, че именно този феномен е спомогнал за превръщането на по-будните английски пролетарии в политически животни и е създал почва за популяризиране на социалистическите идеи в тази страна.

Особено много възбуди духовете заключението на тази статия. Ето какво гласеше то:

„Не знаем дали най-тежкото наказание има възпираща сила, но положително знаем, че онези, които сме, пратили на електрическия стол, вече никога няма да убиват!“

А след това поздравяваше американските управници с идеята да предоставят възможност на бедните да крадат и убиват, тъй като по този начин ги лишават от възможността да се превърнат в техни политически противници.

Статията беше скандална, но Осейно я написа така добре, че всичко в нея изглеждаше напълно подчинено на логиката. Заля ни поток от протестни писма. Изпращаха ни ги най-известните теоретици на нашата либерално-интелектуална върхушка, а издателят получи специална петиция, в която десетки утвърдени американски писатели настояваха Осейно да бъде свален от поста главен редактор на списанието. Той пък побърза да публикува пълния й текст в следващия брой.

Все още беше прекалено известен, за да бъде уволнен. Всички очакваха завършването на „великия“ роман — онзи, който щеше да му донесе Нобеловата награда. От време на време, влизайки, без да почукам в кабинета му, аз го заварвах да пише нещо върху дълги жълти листове хартия. Той веднага ги прибираше в чекмеджето и никога не ми даваше обяснения за тях. Предполагах, че именно те са черновата на историческия роман.

Няколко месеца по-късно дойдоха поредните неприятности. В рубриката си на вътрешната корица се зае да доказва, че широко разпространените в света национални стереотипи действително отговарят на истината. Беше се постарал да намери цитати от редица сериозни научни изследвания, които недвусмислено доказваха тезата му — италианците наистина се раждат с престъпни наклонности, евреите правят пари по-добре от останалите етнически общности, те са най-добрите музиканти и лекари, но въпреки това най-често зарязват възрастните си родители в разни приюти. Ирландците пък са пияници просто защото в организма им по рождение липсва някакъв още неизвестен химически елемент. А този порок се подсилва още повече от начина им на хранене, както и от факта, че повечето от тях са неосъзнати хомосексуалисти. И тъй нататък, и тъй нататък, все в същия дух. Реакцията беше направо потресаваща, но Осейно беше доволен и нямаше никакво намерение да спре скандалните си есета.

По мое лично убеждение, той започваше да откача. Веднъж отдели цялото място на вътрешната корица на някаква рецензия, която нямаше нищо общо с литературата. Просто някой се беше сетил да напише книга за хеликоптерите и нашият човек веднага полудя, тъй като онази муха продължаваше да бръмчи под шапката му. Хеликоптерите щели да заменят автомобилите и когато това стане, милионите мили бетонни магистрали ще бъдат унищожени и превърнати отново в плодородна земя. Хеликоптерът щял да позволи на семейството да се завърне към своята първична структура, тъй като щяло да бъде лесно да се посещават живеещите на непристъпни места роднини. Осейно беше искрено убеден, че автомобилът е обречен на забвение. Вероятно защото мразеше колите и рядко ги използваше. За седмичната си почивка в Хамптънс неизменно наемаше хеликоптер или малък хидроплан.

Вярваше, че след едно-две технологически обновления хеликоптерът ще стане толкова лек за управление, колкото е съвременният автомобил. В подкрепа на това свое убеждение даваше пример с въвеждането на автоматичната скоростна кутия, направила шофьори от милиони жени, които едва ли биха се справили с ръчното сменяне на предавките. Това негово твърдение му донесе куп проклятия от различните организации за равни женски права. И за да станат нещата нетърпими, през същата седмица бе публикувана дълго очакваната монография върху творчеството на Хемингуей, дело на един от най-уважаваните американски литературни критици. Този учен мъж имаше влиятелни приятели из целите Съединени щати и беше работил върху труда си цели десет години. Рецензии за него се появиха на първите страници на всички литературни издания, с изключение на нашето. Осейно благоволи да му отдели място едва на пета страница, отпускайки му някакви си мизерни три колони. Няколко дни по-късно го повика издателят и той се забави доста върху огромния остъклен кабинет на последния етаж. Върна се ухилен до уши и възбудено се провикна:

— Мерлин, момчето ми, мисля да налея още малко масълце в огъня, но ти май ще трябва да си търсиш друга работа! На мен лично въобще не ми пука, тъй като романът ми е пред завършване, а после ще бъда свободен като птичка божия!

Работех при него вече почти година и нямах никаква представа кога и как е успял да стигне до финала на великия си труд. През цялото това време юркаше мадамите и нито едно литературно парти в Ню Йорк не минаваше без неговото присъствие. През останалото време пишеше някаква новелка, за която успя да дръпне сто хиляди долара в аванс. Написа я тук, в кабинета си, през работно време. Отне му около два месеца, а след това критиците се скъсаха да я хвалят. Но макар веднага да я предложиха за Националната награда, тя не се продаваше особено добре. Прочетох я, разбира се. Беше написана в брилянтно двусмислен стил, имаше странни герои и налудничав сюжет. Въпреки наличието на известно количество комплицирани идеи в нея, аз категорично я определих като глупава. Без съмнение Осейно беше човек с изключителен ум, но тази книга беше пълен провал. Той така и не ме попита дали съм я чел. Очевидно не желаеше да чуе мнението ми, вероятно защото сам съзнаваше, че е създал един боклук и нищо повече. След известно време сам потвърди това мое предположение. Един ден въздъхна насреща ми, отпи глътка от плоското си шише и рече с леко извинителен тон:

— Е, сега вече имам малко пари в банката и спокойно мога да завърша голямата си книга…

Бях започнал да го харесвам, макар винаги да изпитвах лек страх от неговата ексцентричност. Той умееше да ме измъква от черупката ми като никой друг. Подлъгваше ме да говоря за литература, хазарт, дори и за жени. А после, претегляйки ме като на длан, не пропускаше да ме разголи. Притежаваше гениалната дарба да открива претенциозността и притвореността на всички, с изключение на собствената си особа. Когато му разказах за самоубийството на Джордън и за всичко, което бях преживял тогава във Вегас, той потъна в дълбок размисъл. После ми изложи своите възгледи — под формата на поучения, разбира се.

— Знаеш ли защо не можеш да забравиш тази история и винаги се връщаш към нея? — беше се заел да рови в някаква купчина книги и не ме гледаше. — Защото чувстваш здравата почва под краката си. Ти самият никога няма да си пръснеш мозъка, защото никой на този свят не може да те изкара чак толкова от равновесие. Знаеш, че аз те харесвам — ако не беше така, едва ли щях да те взема за помощник. Имам ти доверие, затова ще ти призная нещо. Миналата седмица ми се наложи да си променя завещанието заради онази мръсница Уенди.

Уенди беше третата му жена, която, макар отдавна омъжена, продължаваше да го тормози. В очите му се появяваше налудничав блясък само като чуеше името й. Но в онзи случай успя да се овладее сравнително бързо. Пусна особената си сладка усмивка, която го правеше да прилича на немирно момченце, макар отдавна да прехвърляше петдесетте.

— Надявам се да не ми се сърдиш, че не взех мнението ти предварително — рече. — Но посочих теб за попечител на личното ми наследство…

Бях искрено смаян от тази новина. И доволен, разбира се. Не исках да се задълбочавам повече в същината на този факт.

Не ми се щеше да ми вярва толкова много, нито пък да ме харесва. Защото аз съвсем не му отговарях със същото. Беше ми приятно в негова компания, разбира се. Искрено се възхищавах от начина, по който щракаше умът му. Бях и доста впечатлен от литературната му слава, макар че никога не признах това пред себе си. Мислех го за богат, известен и властен човек. Но когато ми гласува пълното си доверие разбрах, че всъщност е една безкрайно уязвима личност. И това ме смая. В онзи миг рухнаха много от илюзиите, които си бях изградил за него.

След няколко минути, сякаш нищо особено не беше се случило, той отново се зае да разнищва моите спомени:

— Знаеш ли, в дъното на цялата работа се крие една твоя неосъзната омраза към този Джордън. Омразата, която не смееш да си признаеш. Не знам колко пъти съм слушал вече тази история. Харесвал си го, разбира се, жалел си го, може би дори си го разбирал. Но никога не си успял да възприемеш факта, че един човек с такъв фантастичен късмет може да се самоубие. Защото знаеш, че никога не би направил подобно нещо, макар да си водил десет пъти по-окаян живот от него. И на всичкото отгоре дори си щастлив. Живееш си окаяния живот, никога нищо не си притежавал, скъсваш си задника от работа, бракът ти е еснафски, половината ти живот е минал, а нямаш никакви творчески успехи. И въпреки това си щастлив. Господи, та ти още харесваш жена си, а си женен от колко — десет, петнадесет години? Ти или си най-безчувственият задник на тоя свят, или си най-съвършеният. Знам със сигурност обаче, че си най-твърдият. Живееш в някакъв свой свят и вършиш само това, което си решил. Държиш живота си под пълен контрол. Рядко си създаваш неприятности, а когато това все пак стане, ти не изпадаш в паника, а просто се отърваваш от тях. Възхищавам се на това твое качество, но съвсем не ти завиждам. Никога не съм те чувал да кажеш лоша дума за когото и да било, но постоянно имам чувството, че пет пари не даваш за нищо! Управляваш си живота като автомобил по магистрала и кротко си свиркаш!

Млъкна и зачака реакцията ми. Беше ухилен до уши, а лукавите му зелени очи предизвикателно проблясваха. Самият факт, че може да ми говори по този начин, му доставяше удоволствие. Едновременно с това съзнавах, че действително мисли някои от тези неща за мен. Малко ме заболя, признавам.

Исках да му разкажа куп неща — как съм израснал като сираче, как съм пропуснал да оформя у себе си всичко онова, което създава характера на човека. Как не съм имал семейство, как съм живял без закрила, как не съм имал нищо, което да ме привърже към света. Имах само Арти. Преди да се оженя за Валъри аз не можех да разбера хората, които говореха за своя живот. Именно по тази причина се бях записал доброволец през войната. Разбрах, че войната е уникален опит, който не трябва да се пропуска. И излязох прав. Войната замести моето семейство. Да, така е, колкото и тъпо да звучи! Днес се радвах, че не бях пропуснал този шанс. А това, което Осейно не спомена, защото беше сигурен, че го знам, е нещо безкрайно просто — да контролираш собствения си живот съвсем не е толкова лесно. Той не можеше да знае, че монетата на щастието е нещо, което никога не съм разбирал. Бил съм нещастен през по-голямата част от живота си просто по стечение на независещи от мен обстоятелства. Станах сравнително щастлив пак благодарение на външни обстоятелства. Ожених се за Вали, създадох деца, умеех да произвеждам писано слово, с което си вадех хляба. Всичко това ме направи щастлив. Строго контролирано щастие, изградено върху онова, което бях успял да измъкна от тоталното нещастие, с което се бях родил. И по тази причина беше твърде ценно за мен. Съзнавах, че живея затворено и изглеждам скучен буржоа в очите на околните. Имах малко приятели, бях саможив и не се интересувах особено от успеха. Просто бях убеден, че той ще дойде с течение на времето.

Вторачил се в мен, Осейно продължаваше да се усмихва.

— Не познавам по-твърдо и дебелокожо копеле от тебе! — продума с нескрито възхищение той. — Никой не може да бъде прекалено близо до теб, никой не може да узнае истинските ти мисли и чувства!

Това вече беше прекалено.

— Виж какво! — рекох. — Можеш да имаш мнението ми за всичко, което искаш. Само трябва да ме попиташ. Ето ти и две даром: последната ти книга е пълен боклук, а това списание го ръководиш като лунатик.

— Нямах предвид такива неща — засмя се той. — Никога не съм казвал, че си нечестен. Както и да е… някой ден ще разбереш за какво говоря. Особено ако почнеш да гониш курвите и се натресеш на някоя като Уенди!

Уенди периодично се появяваше в редакцията. Беше красива брюнетка с налудничав поглед и заредено със сексуална енергия тяло. Беше страхотно интелигентна и Осейно нерядко й даваше книги за рецензиране. Тя беше единствената от всичките му бивши съпруги, която изобщо не се страхуваше от него. След развода беше превърнала живота му в истински ад. Веднъж забравил да й изпрати издръжката и тя направила опит да го тикне в затвора. При публикуването на всяка негова книга, тя отиваше в съда и подаваше молба за увеличение на издръжката. Същевременно беше прибрала в жилището си някакво двадесетгодишно копеле и го хранеше. Това типче се оказа закоравял наркоман и Осейно сериозно се тревожеше за децата си.

Беше ми разказвал невероятни истории за брачния си живот с Уенди. Веднъж отивали на гости, скарали се и Уенди упорито му отказвала да каже на кой етаж трябва да спре асансьора. Той побеснял и й демонстрирал номера „с удушаването на пилето“. Най-хубавият му спомен от този брак! Макар и с почерняло лице и изцъклени очи, Уенди упорито отказвала да посочи етажа. Накрая му се наложило да я пусне, защото знаел, че е по-луда от него.

По време на скандалите им, тя редовно звъняла в полицията и искала да го изхвърлят от жилището. Полицейските патрули просто губели дар слово пред абсурдните й желания и очевидната й лудост. Гледали нарязаните с ножица костюми на пода и само се блещели. Тя с охота признавала, че лично е унищожила всичките костюми на Осейно, но това не било повод той да я удря. Накрая седнала върху купчината нарязани ризи и сака, извадила вибратор и започнала да мастурбира.

За този вибратор Осейно имаше отделен раздел занимателни истории. Уенди ходила на психиатър, тъй като не можела да има оргазъм. След шест месеца му признала, че се чука с психиатъра като част от лечението. Осейно не бил ревнив, но в този случай наистина я проклел. Каза „проклел“, а не „намразил“. Има известна разлика.

Но когато пристигали сметките на психиатъра, той наистина побеснявал.

— Значи трябва да плащам сто долара седмично на някакъв тип, който шиба жена ми, а? — ревял той. — И на това му викат съвременна медицина!

Жена му решила да прекрати визитите си при психиатъра и дала специален прием по този повод. А след това си купила вибратор. Всяка вечер се затваряла в банята да не я гледат децата и пускала машинката. Всеки път постигала оргазъм. Но в този отрязък от време не искала да бъде смущавана от никого — нито от съпруг, нито от деца. Вследствие на което цялото семейство започнало да го нарича „часът на щастието“.

Осейно решил да я напусне едва когато превъртяла напълно. Започнала да дрънка наляво-надясно как Скот Фицджералд откраднал най-добрите произведения на жена си Зелда и ги публикувал от свое име, а същото правел и съпругът й. Твърдяла, че щяла да стане най-известната писателка в света, ако не било вероломството му. Осейно не издържал, хванал я за косата и натикал лицето й в един екземпляр на „Великият Гетсби“.

— Я прочети това, тъпа курво! — наредил й той. — Прочети десет изречения, а после иди да прочетеш книгата на жена му! След това ела пак да ми дрънкаш подобни глупости!

Тя послушно изчела двете книги, после се върнала и пак повторила твърдението си. Той й праснал два юмрука, насинил лицето й и си излязъл завинаги.

Съвсем наскоро Уенди беше спечелила една нова битка срещу Осейно и той кипеше от гняв. Прекрасно знаеше, че издръжката на децата му отива директно в джоба на младия нехранимайко. Дъщеря му дошла да му поиска пари за дрехи, тъй като лекарят открил, че има вагинално възпаление и й забранил да носи дънки. Момичето поискало пари за рокля от Уенди, но тя я отпратила към баща й. Това станало пет години след развода им.

За да избегне всякакви недоразумения, Осейно започнал да дава издръжката направо на дъщеря си. Уенди си траела. Но след около година изведнъж получил призовка да се яви в съда и там го обвинили, че не е изплатил нито цент на децата си за същия този период. Дъщерята дала показания в полза на баща си и Осейно бил сигурен, че съдът ще реагира в негова полза. Но за негово смайване съдията ледено му наредил не само да изплаща парите лично на майката, но и да внесе накуп издръжката за изтеклата година. Така се оказало, че трябва да плати два пъти.

Доволна от победата си, Уенди си позволила приятелско отношение с него. Но Осейно отказал да разговаря с нея и студено процедил:

— Ти си най-ужасната вещица, която съм виждал!

Не след дълго тя отново се появила в редакцията, но той категорично отказал да й даде работа и я изхвърлил. Най-много се вбесявал от факта, че тази жена и до днес не разбира защо я проклина толкова. Освен това продължаваше най-безсрамно да го одумва пред общи приятели, твърдеше, че е напълно импотентен, вероятно защото е таен педераст и си пада по малки момченца. Направи опит да му отнеме и почивката през лятото с децата, но тази битка спечели Осейно. Въодушевен от победата, той написа духовит разказ за нея и го публикува в едно от най-големите списания на страната. Страшно я издокара, вероятно защото не можеше да се справи с нея в реалния живот. Всички разбираха за кого става дума, тъй като Уенди беше достатъчно известна сред интелектуалните среди на Ню Йорк.

Била дълбоко разстроена, ако може да се вярва на слуховете и ако жена като нея изобщо може да се разстройва. За известно време го остави на мира, но по думите на самия Осейно, продължавала да присъства в кръвта му като бавно действаща отрова. Всяка мисъл за нея го караше да се зачерви, а в очите му се появяваше опасен блясък.

Един ден дойде на работа и ми съобщи, че някаква киностудия откупила една от книгите му и иска да направи филм по нея. Предлагали му да замине за тяхна сметка до Холивуд за обсъждане на бъдещия сценарий. Попита ме дали искам да отида с него и аз кимнах с глава. Но при условието да отскоча за ден-два до Вегас, за да се видя с един стар приятел. Той се съгласи. Беше между два брака и страдаше. Освен това не искаше да бъде сам на вражеската територия, за каквато смяташе киното. Искаше да има близък човек до себе си. Поне така каза. За мен предложението беше добре дошло — за пръв път в живота си щях да видя Калифорния, при това безплатно. Тогава още не знаех, че ще спечеля много повече от едно безплатно пътуване.

 

 

Осейно приключи преговорите за бъдещия сценарий на своята книга, аз се намирах във Вегас. Но още с първия самолет отлетях за Лос Анжелис, тъй като му бях обещал да пътуваме заедно по обратния път. Къли предложи да го доведа във Вегас да се запознаят, но Осейно отказа.

Заварих го полудял от нерви. Затворен в луксозния апартамент на хотел „Бевърли Хилс“, той крачеше напред-назад и яростно проклинаше. Ония типове от студията се бяха отнесли към него с открито пренебрежение. Нима не знаеха, че той е световноизвестен писател и любимец на литературната критика от Лондон до Ню Делхи и от Москва до Сидни? Нима не бяха чували, че книгите му са преведени на повече от тридесет езика, включително славянските? Но пропусна да спомене един странен факт — всеки опит да се направи филм по негова книга завършваше с финансов крах.

И за друго беше ядосан. Самолюбието му отказваше да приеме, че режисьорът е далеч по-важна фигура от автора на сценария. Опитал се да пробута някаква своя любовница за една от второстепенните роли, но онези му отказали. И побеснял напълно, когато разбрал, че това се уредило без всякакви проблеми за любовниците на оператора и някакъв второразреден актьор. Какво си въобразяват тези копелета, фучеше той. Нарочно искат да го унижат, но той ще им даде да се разберат! Скрито се надявах да го кача на самолета, преди да се втурне в студията и да им съсипе мебелировката. Беше толкова луд, че имаше голяма опасност да се разрази грандиозен скандал. След който приятелят ми несъмнено щеше да се окаже с белезници на ръцете в най-близкия участък. Но до самолета, за който си бяхме направили резервация, имаше още едно цяло денонощие. Реших да го замъкна при литературния му агент за Западното крайбрежие — един строен тип, който редовно играеше тенис и имаше куп богати клиенти от света на шоу бизнеса. Сред тях имаше няколко наистина изключителни жени и аз тайно се надявах Осейно да се заплесне по някоя. Агентът се казваше Дорън Ръд.

Човекът направи каквото може, но когато е писано да се случи нещо неприятно, то винаги се случва.

— Знам какво ти трябва — обърна се той към Осейно е приветлива усмивка на уста. — Добра вечеря в приятна компания, кратка разходка и здрав сън. Вместо сънотворно ще ти предложа един качествен минет.

Дорън беше истински магьосник в отношенията си с жените. Което не му пречеше да се подиграва с прелестите им, когато остане в мъжка компания.

Преди да приеме, Осейно, разбира се, малко се поглези. Защото все пак е обидно един световноизвестен писател и бъдещ носител на Нобеловата награда да бъде третиран като незадоволен пубертет, нали? Но Дорън Рън имаше достатъчно опит с типове като него. В „архива“ си имаше един държавен секретар, един бивш президент, там фигурираше и най-известният евангелистки проповедник в страната, събирал на своите проповеди милиони вярващи от цял свят. И притежаващ най-огромния орган в света, според поверителната информация на Ръд.

Беше истинско удоволствие да наблюдавам как опитния агент гали нараненото самолюбие на Осейно. Този процес нямаше нищо общо с безцеремонното утешение от вегаски тип, при което мадамата ти се изпраща в стаята като порция пица. Това тук си беше истинска класа.

— Познавам едно интелигентно момиче, което от години мечтае да се запознае с теб — каза му Дорън. — Изчела е всичките ти книги и е твърдо убедена, че си най-великият писател на Америка. Няма майтап! И изобщо не е от онези лекомислени куклички, които въртят опашки край продуцентите! Завършила е психология в Калифорнийския университет и си вади хляба с дребни роли в киното. Иска да завърже необходимите връзки, а след това да напише някой добър сценарий. Момиче само за теб!

Разбира се, Осейно не можеше да бъде заблуден лесно. Дорън добре знаеше, че човек като него може да бъде заблуден, само когато сам пожелае това.

— Всичко това звучи прекрасно, но ще трябва ли да я чукам? — попита с невинен глас Осейно.

Агентът вече набираше някакъв номер с върха на златния си молив.

— Шансовете ти са деветдесет процента! — отсече той.

— Защо пък точно деветдесет? — учудено вдигна вежди моят приятел. Винаги реагираше като ужилен, когато някой, започваше да му пробутва статистически данни. Мразеше статистиката откакто беше опитал да продаде някаква своя акция според котировката на „Ню Йорк Таймс“, а онези типове му я бяха платили с пет долара по-малко. Не можеше да го забрави.

Дорън се стресна и престана да върти шайбата.

— Откакто я познавам съм я пращал на петима от моите клиенти — поясни той. — Четирима от тях улучиха десетката…

— Това прави осемдесет на сто — намръщено пресметна Осейно.

Дорън не му обърна внимание и продължи да набира номера. Когато слушалката отсреща беше вдигната, той се намести удобно на въртящия си стол и хитро ни намигна. А после се спусна във вихъра на танца.

Възхищавах му се. Беше великолепен — с топъл глас и заразителен смях.

— Катрин! — пропя в слушалката той. — Какво прави моята най-най-любима клиентка? Знаеш ли, говорих с режисьора, който ще прави онзи уестърн с Клин Ийстууд. Ще повярваш ли ако ти кажа, че още помни онзи разговор с теб, проведен преди цяла година? Каза, че си била най-добра в четенето, но бил принуден да се съобразява с имената. А след като завършил филма, съжалявал за това. Както и да е… Много иска да те види. Още утре, разбира се. В единадесет или в три. Ще ти се обадя допълнително, за да ти кажа точния час. Окей? Знаеш ли, този път предчувствието ми работи. Мисля, че е настъпил момента за решителния пробив! Дошло ти е времето, момичето ми! Не, не се шегувам!

Послуша за миг, после продължи:

— Да, да, сигурен съм, че ще бъдеш страшна! Абсолютно! — извъртя театрално очи и веднага ми стана по-малко симпатичен. — Да, ще ги прослушам, а после ще ти ги пратя обратно. Хей, я познай кой е при мен в момента! Не, не е режисьор, писател е… Осейно! Няма майтап, наистина е тук. И знаеш ли какво се оказа? Той е твой почитател! Да, да… Гледал те в онзи филм… „Смърт в големия град“ и много те харесал като актриса. Честно! Аз пък му казах, че ти отдавна харесваш неговите книги. И знаеш ли какво ми хрумна? Тази вечер сме запазили маса в „Чейзънс“ и няма да е лошо да се присъединиш към нас. Ще се запознаете, пък и ще ни красиш масата. Мистър Осейно не си пада по разните пеперудки, а аз вече съм сигурен, че двамата ще си допаднете. Просто едно приятелско прекарване. Чудесно! Точно в осем ще пратя колата да те вземе. Довиждане засега, скъпа!

Агентът затвори телефона, облегна се доволно назад и ни пусна очарователната си усмивка.

— Мадамата наистина няма грешка — увери ни той.

Забелязах, че Осейно беше леко потиснат по време на този спектакъл. Обичаше жените по свой особен и бих казал почтен начин. Не обичаше да гледа как ги мамят и често казваше, че е по-добре него да изработят, отколкото той някоя жена. Отдавна знаех философията му по отношение на свалянето и влюбването, знаех защо е по-добре в този процес да бъдеш жертвата.

— Нещата са много прости — казваше той. — Когато си влюбен в някоя мадама, на тебе ти е гот, независимо дали тя те работи или не. Ти си човекът, който се чувства прекрасно, ти си онзи, който изпитва наслада от всяка минута. А на нея й е тъпо. Защото ти си правиш кефа, а тя работи. По тази причина е излишно да пискаш, когато разбереш измамата.

Тази вечер философията му очевидно щеше да бъде подложена на изпитание. Но той се прибра още преди полунощ, позвъни в стаята ми и отскочи да ми разкаже какво е станало с тази Катрин. Всичко тръгнало добре. Мадамата се оказала очарователна дребничка брюнетка, която проявила неподправен интерес към личността му. Била страшно развълнувана, че е на една маса с великия Осейно, открито го обожавала. Дорън разбрал накъде вървят нещата и изчезнал още след кафето. Осейно и Катрин си поръчали нова бутилка шампанско, след което възнамерявали да се приберат в хотела. И точно в този момент разбрал, че няма да улучи десетката. Можел, разбира се, да оправи нещата. Но не го направил, защото било засегнато самолюбието му.

Работата развалил един от най-известните холивудски актьори, на име Дики Сандърс. Носител на Оскар, участник в шест последователни филма с изключителен касов успех. Джудже. Не е толкова лошо, колкото звучи. Съвсем малко не му достигало да минава просто за един възнисичък мъж. Страхотно красиво джудже, истински портативен Джеймс Дийн. Имал същата тъжна и сладка усмивка, която оказвала добре пресметнат и напълно опустошителен ефект сред жените. Никоя не била в състояние да му устои. И коя ли наистина би пропуснала шанса да се пъхне в леглото с едно толкова красиво джудже? Този въпрос зададе по-късно Дорън, а аз бях принуден да призная, че е прав.

Ето защо, когато Дики Сандърс влязъл в ресторанта, присъстващите мъже престанали да съществуват. Бил сам и се отбил на масата им да поздрави Катрин, която познавал от някакъв филм, в който играли заедно. Веднага станало ясно, че Катрин го обожава точно два пъти повече от Осейно. Естествено, приятелят ми побеснял, зарязал я на масата с джуджето и се прибрал в хотела.

— Какъв шибан град! — оплака се той с истинско възмущение. — Мъж като мен да изгуби играта заради някакъв нещастен гном!

Страхотно се дразнеше, че тук неговата известност не означава нищо. Никой пет пари не даваше, че е носител на разни там „Пулицъри“ и „Национални награди“, а още по-малко, че скоро ще бъде предложен и за Нобеловата. Не можеше да си намери място от ярост. Бяха го зарязали заради някакво човече, високо не повече от метър! Накрая се наложи да го грабна през кръста и насила да го отведа в стаята му. Тръшнах го на леглото и рекох:

— Виж какво, той съвсем не е джудже, а просто един много нисък мъж!

 

 

На другата сутрин станахме рано, взехме такси до летището и се настанихме в огромния „джъмбо“, който щеше да ни отведе в Ню Йорк. Осейно продължаваше да бъде потиснат не само защото се беше разминал с десетката при Катрин, а и защото бяха отхвърлили филмовата версия на романа му. Той беше предварително убеден, че сценарият е боклук и се оказа прав. Настроението му беше отвратително. Още не бяхме излетели, когато направи знак на стюардесата и си поиска уиски.

Местата ни бяха непосредствено зад издутата предна част на боинга. Съседите ни оттатък пътеката бяха двойка слаби и елегантно облечени хора на средна възраст. Върху лицето на мъжа се беше запечатал плачлив и малко обиден израз. Човек би могъл да си помисли, че този мъж живее в свой частен ад, който е заслужил напълно поради очебийната си арогантност, скъпите си дрехи и злобните си очички. Той страдаше, но с удоволствие би накарал и всички край него да изпитват същото.

Жена му беше олицетворение на класическата злобарка. Беше очевидно богата и това си личеше от всеки жест, дори от начина, по който взе листа с менюто от ръцете на стюардесата.

Когато чуха поръчката на Осейно и двамата го изгледаха с подчертано отвращение и погнуса. И то не само защото технически погледнато, той нямаше право да си поръчва алкохол по това време на денонощието.

Жената притежаваше онази плакатна красота, която се постига чрез намесата на някой добър пластичен хирург. Тялото й беше равномерно загоряло, вероятно от редовната употреба на кварцови нагреватели. Устата й беше свита в онази вечно недоволна и капризна гримаса, която може да направи грозна и много по-хубава жена от нея. В краката си беше поставила мрежеста чанта, в която мърдаше прелестно френско пуделче. Копринената козинка в сребрист цвят падаше на красиви къдрици над розовото му носле, а на шията му имаше също такава розова панделка. Подобна панделка, но с по-малки размери, се поклащаше и на тънката му опашница. Беше най-красивото и най-щастливо кученце на света. Двете нещастни човешки същества, които го притежаваха, очевидно се гордееха с него. Лицето на мъжа видимо омекваше, когато свеждаше поглед към животинчето, а жената щеше да се пукне от дребнособственическа гордост. Приличаше на грозна бабичка, която се хвали с девствената си дъщеря, преди да я отведе на пазара. Час по час спускаше ръка към пуделчето, а то благодарно я облизваше. Сякаш гледах папата, който протяга ръка за целувка.

Осейно притежаваше необикновеното качество да не пропуска нищо около себе си, дори когато се е обърнал на другата страна. Свит в креслото, той не отделяше поглед от течността, която се поклащаше в чашата му. После ме ръгна с лакът и изведнъж се ухили:

— Ако сега ме попитат кой предпочитам да ми направи един минет — кучето или мадамата, несъмнено ще избера кучето!

Размърдах се неспокойно на мястото си, макар че жената едва ли можеше да долови думите му сред грохота на самолетните двигатели. Тя ни хвърли един студен и мръсен поглед, но по всяка вероятност така си гледаше изобщо.

Изпитвах чувство на вина, че както тя, така и съпругът й, са ми толкова антипатични. В края на краищата и те са хора като всички останали. Кой съм аз, та да преценявам техните достойнства и недостатъци?

Обърнах се към Осейно и прошепнах:

— Може би не са толкова отвратителни, колкото изглеждат!

— Напротив, точно такива са! — поклати глава той.

Това не беше съвсем в неговия стил. Той наистина можеше да се покаже и шовинист, и расист, но никога не го правеше с цялото си сърце. Затова не му обърнах особено внимание, поех от ръцете на стюардесата подноса с храната и започнах да му разказвам разни случки от живота във Вегас. Той все не можеше да повярва, че човек като мен някога е бил непоправим комарджия.

Забравил напълно съседите си, аз се обърнах към него:

— Знаеш ли думата, която използват комарджиите за смъртта?

— Не.

— Асо пика — усмихнах се аз.

— Прекрасно! — възхити се Осейно, малко пресилено според мен.

— Точно тази дума употреби Къли на сутринта след самоубийството на Джордън — продължих аз. Слезе в казиното и рече: „Онзи нещастник Джордън извадил асо пика! Глупакът му с глупак!“

Млъкнах, завладян от спомените. Защо едва сега си спомних, че Къли беше прибегнал до този жаргон?

— Защо го е направил според теб? — попита Осейно. Не беше кой знае колко любопитен, но виждаше, че съм развълнуван.

— Кой може да знае, по дяволите! — рекох. — Тогава се мислех за страшно мъдър тип и си въобразявах, че Джордън ми е напълно ясен. Знаеш ли, действително беше на път да ми стане ясен, но точно тогава извади от ръкава си проклетото асо пика! И с това ме довърши. Накара ме да не вярвам в човечността, в трагичната човечност на цялата му душа! На никого не позволявай да те заблуждава по отношение на човечността!

Осейно се ухили и кимна с глава по посока на двойката оттатък пътеката.

— Особено на такива, нали? — попита той.

А аз изведнъж разбрах, че именно присъствието на тази двойка ме е принудило да се върна на вегаските си спомени. Хвърлих кос поглед към жената и кимнах:

— Сигурно.

— По принцип си прав — рече той. — Но понякога всичко се обръща наопаки, особено когато става въпрос за богаташи. Знаеш ли какво им е сбърканото на богаташите? Мислят си, че не са по-лоши от другите само защото разполагат с един куп мангизи!

— А не е ли така?

— Не е — поклати глава приятелят ми. — Те са като гърбавите.

— Значи гърбавите не са като всички останали, така ли? — попитах. За малко да кажа „джуджета“, но успях да спра езика зад зъбите си.

— Не са. А това се отнася и за еднооките, инвалидите, критиците, грозните мадами и бъзливите мъже. Всички те трябва да работят върху себе си, за да станат като другите. Тия двамата отсреща не са правили нищо подобно и затова никога няма да бъдат като другите!

Всичко това ми прозвуча доста нелогично и ирационално, беше далеч от блестящата убедителност на стила му. Но Осейно беше прекарал една тежка седмица, в края на краищата. На всекиму се случва да бъде пренебрегнат заради едно джудже. Замълчах си.

Приключихме с обяда. Осейно отпи глътка от скапаното шампанско, за да пробута храната, която дори в първа класа беше толкова противна, че всеки пътник с удоволствие би я заменил за обикновен хотдог, купен на улицата в Кони Айлънд. Отпред спуснаха екрана за прожекцията на обичайния при всички дълги пътувания приключенски филм. Осейно дръпна стола си и се изправи. Насочи се към витата стълбичка, по която се отиваше в барчето на огромния самолет. Аз допих кафето си и го последвах.

Заварих го настанен удобно в едно кресло с висока облегалка. Извади от своите дълги хавански пури и двамата запалихме. Бях започнал да ценя тези пури и Осейно открито се радваше на този факт. Предлагаше пура на всекиго, но неизменно следеше каква ще бъде по-нататъшната й съдба. Приемеш ли пура от него, трябва да внимаваш, защото той следи дали й се наслаждаваш както трябва.

Барчето започваше да се пълни с хора. Дежурната стюардеса разбъркваше коктейли. Когато донесе на Осейно поръчаното мартини, тя за миг приседна на страничната облегалка на креслото му, а той сложи ръка в скута й и я улови за китката.

Не за пръв път се убеждавах, че едно от предимствата на известността е именно това — да ти прощават подобни волности. Защото разполагаш с необходимата самоувереност, а младото момиче, с което си решил да се държиш по-свободно, съвсем не те взема за дърт мръсник. То е по-скоро поласкано от вниманието на една толкова известна личност и положително не би имало нищо против да скочи в леглото ти. Дори ще го направи с мисълта, че преживява нещо изключително. Такива като него никога няма да разберат, че известната личност Осейно е готов да вдигне краката на всичко, което носи пола. Което не е чак толкова лошо, колкото изглежда, след като мъже с неговата слава го правят не само с притежателните на поли, но и със собствениците на панталони.

Стюардесата беше наистина очарована от Осейно. Към нас се насочи една пътничка със стройна фигура и интересно, малко шантаво лице. Приведе се над Осейно и каза, че неотдавна е прекарала сърдечна операция, цели шест месеца не се е докосвала до мъж и е готова да го направи веднага. Жените винаги говорят на приятеля ми по този начин. Въобразяват си, че могат да му дрънкат каквото им хрумне само защото е писател и следователно ще ги разбере. Е, не забравят и славата му, разбира се. Коя жена не иска да има в колекцията си мъж като него — известен писател и страхотен женкар?

Осейно извади малка златна кутийка във формата на сърце. Взе си едно от хапчетата, които бяха вътре, после предложи и на двете жени край себе си.

— Хайде, вземете — подкани ги той. — Това ще ни повдигне настроението и скоро ще литнем като волни птички!

За миг се замисли, после дръпна кутийката от мадамата с операцията.

— Не, вие не трябва да вземате това. Може да ви навреди.

Което означаваше, че мадамата е чисто и просто отписана.

Хапчетата не бяха наркотик, а просто силна доза пеницилин, която Осейно неизменно поглъщаше преди контакт с непозната жена. Вземаше ги за профилактика срещу евентуални венерически неприятности, а това, че ги предлага и на партньорката си беше само допълнителна застраховка. Своето преглътна с помощта на солидна глътка мартини. Погледна очаквателно усмихнатото униформено маце до себе си и то покорно глътна едно хапче. После кутийката се озова под моя нос, но аз отказах с поклащане на глава.

Стюардесата беше наистина очарователно момиче, но това съвсем не означаваше, че лесно ще се справи със сърдечната мадама. Опитвайки се да стане център на вниманието, тя се облегна на рамото на Осейно и глезено го попита:

— Женен ли сте?

И тя, и всички останали знаеха отлично, че не само е женен, но го е правил пет пъти подред. Онова, което момичето не можеше да знае, беше фактът, че Осейно се дразни от подобни въпроси. Те го карат да се чувства виновен, да изпитва угризения за това, че мами съпругите си, включително и онези, с които отдавна се е развел.

Той вдигна глава, усмихна се на стюардесата и хладно отвърна:

— Женен съм, моето момиче. Освен това имам сериозна любовница и стабилна приятелка. В момента просто ми се иска да ударя една пушка на крак в тоалетната!

Думите му прозвучаха толкова обидно, колкото бяха замислени. Младото момиче се изчерви, стана и се върна към задълженията си.

Осейно се настани по-удобно и се приготви за приятен разговор със сърдечната мадама, насочен, естествено, към първото й чукане след толкова време въздържание.

— Вижте какво — започна да я поднася той. — Сега нямате нужда от елементарен и груб тек! Той няма да донесе никакво удоволствие на партньора ви, защото вие ще сте уплашена и ще си личи. Номерът е друг — да успеете да накарате този тип да поработи с езиче. Вземате си едно приспивателно, задрямвате си кротко, а онзи си работи. Разбирате ли? Но за целта ще ви трябва истински майстор, артист в тая работа!

Жената леко се изчерви, а Осейно се хилеше. Аз също се притесних. Изпитвах странно привличане към подобен род жени. Вероятно остатък от пубертета с онова главозамайващо влюбване от пръв поглед. След около час ми минаваше, вероятно и с тази щеше да стане така… Ясно виждах посоката, в която се насочваха мислите й — в момента се питаше дали Осейно не може да свърши работата, която така живописно й очерта. Не можеше да знае, че е прекалено стара за него, а той разиграва тази малка пиеска със строго определена цел — да закове младата стюардеса.

Ей тъй си препускахме с хиляда километра в час и нищо не усещахме. Но Осейно взе да се напива и нещата започнаха да стават опасни. Сърдечната мадама също се понакърка, взе да хленчи, че изпитва ужасен страх от смъртта, но нито за миг не забрави основната си задача — да намери човек да й свърши работата както трябва, и то веднага! Осейно очевидно се изнерви от нея.

— Винаги можеш да изиграеш асо пика, моето момиче! — рече той и се ухили мрачно, срещнал неразбиращият й поглед.

Жената не знаеше за какво говори той, но в замяна на това ясно разбра, че я изпращат на кино. Обиденият израз на лицето й нервира Осейно още повече. Той си поръча ново питие, а младата стюардеса го тръсна отпреде му и се отдалечи с онова младежко презрение, от което по-възрастните мъже винаги страдат. А днес на Осейно възрастта доста му личеше.

Точно в този миг в барчето се появи двойката с красивото пуделче. В такава жена положително никога не бих се влюбил. Недоволната уста и покритата с изкуствен тен кожа на лицето, от което хирургическият нож беше изрязал всички човешки черти, бяха твърде противни. Те можеха да събудят някакви желания само у мъж, който е с подчертани садомазохистични наклонности. Съпругът й беше взел под мишница красивото пуделче, което весело въртеше глава и показваше червеното си езиче. С животното в ръце този тип изглеждаше странно безпомощен. Както обикновено, Осейно с нищо не показа, че е забелязал присъствието им. А те очевидно знаеха кой е, вероятно от многобройните му появи по телевизията. Нали стотици пъти се беше правил на интересен пред окото на камерата? Което едва ли му е било от особена полза…

Двамата си поръчаха по едно питие, жената каза нещо с тих глас и мъжът пусна кученцето на пода. То за известно време остана край тях, после бавно тръгна да се разхожда из помещението. Знаех, че Осейно не обича животните и ме обзе тревожно чувство. Малко се поуспокоих като видях, че не обръща никакво внимание на малката къдрава топчица, която душеше крачолите му. Изглеждаше напълно погълнат от разговора си със сърдечната мадама. Тя се наведе, поправи розовата панделка на пуделчето, а то извади розовото си езиче и с благодарност я близна по ръката. Никога не съм разбирал от животни, но в този момент имах чувството, че това пуделче е секси. Защо ли са го купили онези двамата с намръщените лица? Кучето завърши обиколката на барчето, върна се при господарите си и седна в краката на жената. Неизвестно защо тя си сложи едни зловещи слънчеви очила и каза нещо на стюардесата, която й поднасяше питието. Момичето изненадано я погледна.

Предполагам, че точно в този момент у мен задрънчаха сигналните звънци. Осейно вече беше доста къркан и нервността му си личеше отдалеч. Не обичаше тесните пространства, още по-малко обичаше да разговаря с жена, която няма намерение да сваля. Знаех какво занимава съзнанието му в този момент мислеше си как да подмами младата стюардеса към тоалетната, за да я обладае на крак — кратко и яростно. Момичето ми донесе още едно уиски и се наведе към ухото ми. Осейно ми хвърли кратък ревнив поглед. Очевидно си помисли, че момичето ми се слага, а това би било нов плесник за самолюбието му, по-болезнен от всички останали. Той, разбира се, можеше да приеме, че едно момиче ще предпочете някой по-млад и по-хубав от него мъж, но не понасяше, когато пренебрегваха неговата известност.

Но стюардесата ми прошепна нещо, което предвещаваше сериозни неприятности.

— Онази жена отсреща настоява мистър Осейно да си загаси пурата, защото кучето й се дразнело от дима — каза тя.

Всемогъщи боже! Та това куче изобщо не трябва да бъде тук, в барчето, а още по-малко да тича между масите! Всички знаеха, че според правилника то не трябва да напуща пътната си чанта!

— Какво да правя? — разтревожено ме попита момичето.

Допускам, че нося известна вина за онова, което се случи в следващите минути. Отлично съзнавах, че Осейно всеки миг може да побеснее, особено при създалите се обстоятелства. Но надделя вечното ми любопитство по отношение на човешкото поведение. Исках да видя дали стюардесата ще има куража да каже на човек като Осейно да загаси любимата си хаванска пура заради някакво си куче. Особено след като специално заради пушенето си беше взел билет първа класа. А исках да видя и друго — как ще нагласи онази хубостница с мръсната извивка на устните. Аз самият бих загасил пурата си и с това въпросът щеше да бъде приключен. Но познавах Осейно доста добре и бях сигурен, че той по-скоро би взривил самолета, отколкото да направи нещо подобно.

Стюардесата продължаваше да стои до мен в очакване на отговор.

Свих рамене и рекох:

— Постъпете според правилника.

Беше един мръснишки отговор и момичето ясно усети това. В същото време очевидно й се прииска да унижи по някакъв начин известният писател, който беше престанал да й обръща внимание. Беше все още дете и, разбира се, постъпи по най-лесен начин — както всяко дете. Оправдавам я, тъй като не познаваше Осейно отблизо, а на външен вид той изглеждаше далеч по-безобиден от оная кучка с опънатото лице и капризната извивка на устата.

И стана тя, каквато стана!

Стюардесата пристъпи към приятеля ми и каза с висок и звънлив глас:

— Бихте ли загасили пурата си, сър? Дамата отсреща твърди, че пушекът дразни кучето й.

Яркозелените очи на Осейно бавно се превърнаха в две парченца лед. Той ги заби като свредели в лицето на стюардесата и отчетливо промълви:

— Я повтори още веднъж!

В този миг бях готов да скоча от самолета. Единствен в барчето разбирах какво означават разкривените от маниакална ярост черти на лицето му. Вече нищо не изглеждаше като шега. Оная отсреща го гледаше с неприкрито отвращение и просто умираше за скандал. Колкото по-див, толкова по-добре — това съвсем ясно си личеше от лицето й. Съпругът й гледаше навън, към безкрайния хоризонт. Явно беше сигурен, че жена му ще спечели предстоящата битка. На устните му играеше лека и доволна усмивка. Малкото й красиво пуделче беше единственият притеснен участник в събитията. То дишаше на пресекулки и тихичко проскимтяваше. Барчето наистина беше доста задимено, но това съвсем не се дължеше единствено на пурата на моя приятел. Почти всички, пушеха и човек имаше усещането, че собствениците на кучето се готвят да забранят въобще пушенето в самолета.

Стюардесата замръзна на мястото си, неспособна да промълви нито дума. Беше явно изплашена от израза върху лицето на Осейно. Но мадамата отсреща не изпитваше подобни чувства и очевидно се радваше, че е успяла да го вбеси. Личеше, че никога през живота си не е получавала здрав плесник през противната уста и няма никаква представа как се чувства човек, внезапно останал с няколко зъба по-малко. Тя дори се наведе към Осейно с очевидното намерение да му подхвърли някаква реплика, без да държи сметка, че по този начин попада в обсега на дългите му жилести ръце. Затворих очи от ужас. В следващата частица от секундата ушите ми доловиха студеният й и противен глас.

— Вашата пура дразни кучето ми — рече мадамата. — Бихте ли престанали да пушите?

Самите й думи бяха противни, но още по-противен беше тонът, с който бяха казани. Личеше, че очаква спор по въпроса за присъствието на кучето в барчето. Отлично знаеше, че тук пушенето е разрешено. От друга страна усещаше, че Осейно положително би загасил пурата си, ако беше му казала, че тя самата се дразни от дима. Но нарочно искаше да го подразни. Търсеше си белята, та й се ревеше!

Всичко това Осейно оцени за частица от секундата. Според мен отлично разбра какво иска онази хубостница и именно това го накара да побеснее. На лицето му бавно се изписа усмивка, която би се сторила дори любезна за всеки страничен наблюдател. Но ледените зелени очи проблясваха с необуздана ярост.

Не се развика, нито заби юмрука си в противната мутра на мадамата. Хвърли един поглед на съпруга й, просто да види реакцията му. Онзи продължаваше да се усмихва с отсъствуващ поглед. Очевидно одобряваше действията на жена си. Осейно се пресегна и бавно остави димящата пура в пепелника пред себе си. Жената продължаваше да го гледа с неприкрито отвращение. Ръката му бавно се спусна под масата и всички помислиха, че е решил да погали красивото пуделче. Но пръстите му се стегнаха около шията на животинчето и аз разбрах, че ще се случи нещо страшно.

Всичко стана прекалено бързо, за да успея да се намеся. Осейно скочи на крака, вдигна във въздуха животинчето и започна да го души. То зина и се задави, а красивата му опашчица щръкна от ужас. Очичките му зад къдравите косми на главичката всеки момент щяха да изскочат от орбитите си. Жената изкрещя, скочи и заби нокти в лицето на Осейно. Съпругът й не мръдна от мястото си. В този момент самолетът попадна в малка въздушна яма и всички присъстващи се олюляха. Но Осейно, вече доста пиян, не успя да запази равновесие и се просна по очи на пътеката. Ръцете му продължаваха да стискат шията на пуделчето, но беше ясно, че ще трябва да го пусне, за да може да се изправи. Жената виеше с неистов глас, а стюардесата пищеше от ужас. Осейно успя да се изправи, пусна една от любезните си усмивки на втренчените в него посетители на бара и направи крачка към побеснялата мадама. Тя кой знае защо реши, че ще започне да й се извинява и продължи да го засипва с обиди. Не можа да схване, че просто е променил намерението си и възнамерява да удуши нея, а не бедното кученце. Изведнъж това й стана безпощадно ясно и тя млъкна с раззината уста.

— Сега ще ти видя сметката, кучко! — процеди с лудешко спокойствие Осейно. После скочи отгоре й. Първият му удар попадна в опънатата кожа на скулата й, а вторият предотвратих аз, успял най-сетне да се изправя помежду им. Но той все пак успя да я докопа за гърлото и тя пронизително изпищя. После барчето се превърна в летяща лудница. В самолета вероятно е имало специална охрана, тъй като двама едри мъже в цивилни дрехи извиха ръцете на Осейно с професионална лекота, а после дръпнаха сакото му надолу и го превърнаха в нещо като усмирителна риза. Но той беше толкова бесен, че ги отхвърли от себе си и продължи да налита към мадамата. Всички останали бяха вцепенени от ужас. Направих опит да го успокоя, но той изобщо не ме чуваше. Откачил напълно, той псуваше с пълни гърди. Двамата мъжаги от охраната се опитваха да го успокоят, назовавайки го по име. Единият от тях — красив мъж с широки рамене, го попита дали ще се държи прилично, ако го пуснат. Но Осейно продължаваше да се дърпа и мъжът изгуби търпение.

Осейно си позволяваше да беснее по две причини — едната беше самата му пакостническа натура, а другата — че всичко ще му се размине, просто защото е известен писател. Мъжът от охраната инстинктивно чувстваше това. Но вече ставаше въпрос за нещо друго — противопоставяха се на самеца у него, предизвикваха мъжката му сила. Ето защо и той побесня. Сграбчи косата на Осейно и така му изви главата назад, че почти счупи врата му. След това го стисна за гърлото и просъска:

— Ей сега ще ти откъсна главата като на пиле, мръсник такъв!

И в следващия миг великият писател Осейно беше кротък като агънце.

А след това настъпи истинска бъркотия, господи! Появи се командирът на самолета и нареди да поставят усмирителна риза на Осейно. Едва успях да го разубедя. Хората от охраната опразниха барчето, а на нас двамата наредиха да останем там до края на полета. Когато кацнахме в Ню Йорк изчакахме всички да слязат и едва тогава ни пуснаха. От мадамата с капризната гримаса нямаше и следа. Аз все пак успях да видя как я беше наредил Осейно и гледката ме изпълни с удовлетворение. Докато хората от охраната изтикваха нея и мъжа й от барчето, една от стюардесите изтриваше кръвта от лицето й. Едното й око беше напълно затворено от огромен оток, а противните й устни бяха здравата нацепени. Мъжът й носеше пуделчето, което, съвзело се напълно, махаше опашчица с любов и благодарност. Неизбежните при такива случаи официални жалби бяха уредени от адвокатите. Разбира се, вестниците описаха инцидента с най-големи подробности. Най-великият писател на Америка и почти сигурен притежател на поредната Нобелова награда за литература едва не убива малко френско пуделче! Горкото животинче! Какъв мръсник е този Осейно! Оная курва се оказа собственичка на внушителна купчина акции в авиационната промишленост плюс доста милиончета в банката. Екипажът на самолета се беше справил отлично със създалата се ситуация и тя нямаше как да заплаши авиокомпанията дори с бойкот. А на Осейно изобщо не му пукаше. Не изпитваше никакви симпатии към домашните животни и спокойно отсече:

— Щом мога да ги ям, значи мога и да ги убивам!

Подхвърлих му, че едва ли някога в живота си е ял кучешко, но той сви рамене:

— Опечи го както трябва, сложи му необходимите подправки и ще го хапна като нищо!

Пропусна да отбележи само едно — онази ненормалница беше човек, все пак. И по тази причина не заслужаваше да бъде обезобразена по начина, по който го стори Осейно. Въпреки че наистина беше луда и просто плачеше за един юмрук в зъбите. На по-ранен етап приятелят ми несъмнено би се съобразил с този факт, но сега не успя да го направи.