Марио Пузо
Умират глупаците (6)

6.

Продължих да разказвам историята си на своите нови приятели. Разказах им как Арти и Вали идваха всеки ден в болницата, как Арти ме бръснеше, а после откарваше Вали у дома и вземаше оттам жена си, оставена да пази децата ми.

Къли лукаво се подсмихваше.

— Тъй че белегът ми е от тази операция — приключих аз. — Ако имахте капка акъл, веднага щяхте да разберете, че ако човек го надупчат на това място, той няма да играе комар във Вегас, защото отдавна ще се е преселил при светиите!

Усмивката на Къли се разшири:

— А не допускаш ли, че след болницата брат ти не е утешавал и по друг начин нещастната ти женичка? — попита той. — Или точно по тази причина си избягал от нея?

Разсмях се като луд. Няма как, трябваше да им обясня що за човек е Арти.

— Страшно хубав мъж — започнах. — Приличаме си, но той е малко по-голям от мене.

Но истината е малко по-различна. На практика аз съм нещо като недовършено копие на Арти, скицирано набързо и леко небрежно. Устните ми са твърде дебели, очите доста хлътнали, а носът — прекалено голям. Не изглеждам зле, общо взето, но само когато човек не ме сравнява с Арти. Признах пред приятелите си, че Вали стана моя жена главно защото беше единствената от всичките ми гаджета, която не се влюби в брат ми. Той наистина е невероятно красив, с нежни и деликатни черти, като гръцки бог. Момичетата лудееха по него, плачеха и се заканваха да сложат край на живота си. Това дълбоко го разстройваше. Не разбираше защо се държат по този начин просто защото никога не успя да осъзнае собствената си привлекателност. Обратно — дори се притесняваше, че е дребен и няма развити бицепси.

Но най-много се смущаваше от властта си над жените. Не можеше да разбере на какво се дължи тя, измъчваше се, дори започна да се мрази. Ех, ако аз разполагах с подобни качества! Винаги ме е привличало безумното влюбване. Онова, което не се свързва нито с красотата на обекта, нито с неговия характер, интелигентност или чар. С други думи — винаги съм мечтал да бъда обичан, без да съм го заслужавал, без да се боря или да работя за тази любов. Подобна любов харесвах по начина, по който харесвах парите, спечелени от комар.

Но Арти направи друго — започна да се облича в грозни и не по мярка дрехи, всичките му костюми бяха старомодни и в неподходящи цветове. Правеше всичко възможно да премахне или поне да прикрие чара си. Отпускаше се само в компанията на най-близките си хора. С останалите се държеше затворено и отчуждено, без, разбира се, да бъде груб. Но и тази тактика не му донесе успех, сълзливите обожателки продължаваха да го обсаждат. По тази причина се ожени съвсем млад и в момента вероятно е единственият верен съпруг в града, наречен Ню Йорк.

Арти работеше като химик в контролната лаборатория на федералната служба за хранителни продукти и лекарствени препарати. Там също си имаше неприятности с колежките, но все някак успяваше да се справи. Сближи се със семейството на най-добрата приятелка на жена си. Цели пет години си ходеха на гости, станаха наистина близки. Арти постепенно се отпусна и свали гарда, превърна се в нормален човек. Но приятелката на жена му се влюби до полуда в него, напусна мъжа си и разкри чувствата си на целия град. Жена му започна да го подозира. Тогава за пръв и последен път го видях побеснял. Гневът му беше страшен. При обвиненията на жена си, че е поощрил подобно развитие на нещата, той се обърна и процеди със смразяващ кръвта глас:

— Ако действително вярваш в това, махай се, по дяволите, от живота ми!

Тъй неестествено прозвучаха думите му, че жена му полудя от разкаяние. Според мен тя тайно се беше надявала да открие някаква вина у него, за да може да го обвърже както жените го правят.

Жена му беше сред малцината, които знаеха тайната слабост на Арти — той беше човек, който не понася страданията на околните, а още по-малко беше в състояние да им ги причинява. Нямаше сила да се противопоставя на хората и именно затова намразваше жените, които се влюбваха в него. Аз си мисля, че именно тази болезнена чувствителност го възпира. Иначе беше съвсем нормален мъж и вероятно с удоволствие би споделил любовта на жените, които го преследваха. Но страхът му от евентуалните конфликти беше огромен. Жена му казваше, че бракът им би бил съвършен, ако от време на време си вдигаха по някой малък скандал. Беше опитвала, разбира се, коя жена не го прави? Но, пак по собствените й думи, кавгите им били съвсем едностранни. Влагала всичките си сили, умения и красноречие в тях, но в крайна сметка той я ликвидирал само с една-единствена студена забележка, казана толкова на място, че тя се оттегляла с насълзени от безсилие очи.

Но с мен Арти беше съвсем друг. Беше баткото и се държеше като такъв. Познаваше ме като петте си пръста, далеч по-добре от жена ми. Въпреки това никога не ми повишаваше тон.

Две седмици след операцията се възстанових напълно и се прибрах у дома, като не забравих да се сбогувам с доктор Кон.

Сестрата, която донесе дрехите ми, каза, че трябва да подпиша някакви документи и ме придружи до канцеларията. Беше ми мъчно, че никой не дойде да ме вземе. Нито приятел, нито роднина. Почувствувах се като изоставено дете. Нима беше редно след една толкова тежка операция да си тръгна с метрото? Ами ако ми прилошее? Ако припадна? Господи, колко зле се чувствувах! Сетне избухнах в смях, защото си дадох сметка, че наистина не съм в ред.

Арти на няколко пъти ме попита кой ще дойде да ме вземе. Казах му да не се тревожи, защото това ще стори жена ми. На Вали пък казах обратното. Не се появи никой от приятелите ми, логично решили, че в ден като този ще искам да бъда със семейството си. Но истината беше съвсем проста, в онзи миг страшно много ми се искаше да бъда обиден на някого, независимо на кого.

Все пак този „някой“ трябваше да го знае, нали? Винаги съм се гордял със своята самостоятелност, винаги съм бил сигурен, че мога да живея напълно сам, без чужда грижа. Но в онзи миг изпитах нужда от сълзливата сантименталност, която се произвежда в такова изобилие от света.

По тази причина почти се разплаках, когато се върнах в болничната стая и видях, че Арти е там и вече е взел куфара ми. Бях толкова развълнуван, че разтворих ръце и го прегърнах. Бях го правил само няколко пъти в живота си.

— Как, по дяволите, разбра, че точно днес ще ме изпишат? — попитах го аз с идиотски щастлива усмивка.

— Ами просто позвъних на Валъри, лайно такова! — тъжно и малко уморено отвърна той. — Казал си й, че аз ще дойда да те взема…

— Нищо подобно! — опитах се да протестирам аз.

— Хайде, хайде! — промърмори той и ме поведе към изхода. — Знам си човека! Но това не е честно спрямо хората, които държат на теб, да знаеш!

Когато седнахме в колата му казах:

— Не исках да ви създавам затруднения…

Зает с оживеното улично движение, Арти нямаше как да извие глава и да ми види очите. Но въпреки това думите му ме шибнаха като камшик:

— Тия номера ще ги правиш на мен, но не и на Вали, чуваш ли?

Наистина ме познаваше като петте си пръста. Нямаше нужда да му обяснявам как се чувствува един скапан неудачник. В такъв ме бяха превърнали упоритите неуспехи в писателското поприще, срамът, че не мога да се грижа за семейството си както трябва. Затова не исках да се моля, дори когато ставаше въпрос за отвеждането ми в болницата. Дори на собствената си жена.

У дома Вали ме чакаше. Посрещна ме на вратата и ме целуна малко стреснато, сякаш вече не беше очаквала да се върна. После отидохме в кухнята да пием кафе.

— Не мога да разбера защо не ми се обади — промълви тихо Вали и леко докосна ръката ми.

— Защото иска да бъде герой! — обясни й вместо мен Арти.

Каза това просто за да я изкара от релсите и да ми спести обясненията. Знаеше, че съм психически потиснат, но вярваше, че ще се оправя и няма защо да тревожа жена си. На всеки се случва да прояви слабост. Дори героите се уморяват понякога, дявол да го вземе!

Арти изпи кафето и си тръгна. Понечих да му благодаря, но ироничната му усмивка ме спря. Същевременно лицето му запази леко напрегнатия си израз и аз знаех, че това е от тревога за мен. И неговият живот не беше лек.

Вали ми приготви леглото. Помогна ми да се съблека, после свали и своите дрехи и се сгуши до мен.

Заспах моментално, спокоен и чист. Докосването на топлото тяло до мен, на нежните ръце, коси и очи превърнаха съня ми в сладко убежище. Такъв сън не можеше да се получи с никакви хапчета. Когато се събудих мястото й до мен беше празно. Но от кухнята долетя познатият глас, почти веднага заглушен от веселото чуруликане на децата. На моите деца. Животът отново придобиваше смисъл.

 

 

За мен жените винаги са представлявали убежище. Вярно е, че го използвах съвсем егоистично, но именно благодарение на него животът ставаше поносим. Не можех да си представя, че на този свят има мъже, които могат да излекуват раните от всекидневните поражения без помощта на подобно убежище. Господи, колко често съм се връщал у дома изпълнен с омраза към отминалия ден, безплоден и безнадеждно погубен като предишния! Господи, колко често съм се връщал разтревожен до смърт заради парите, които дължа навсякъде! Господи, колко често съм бил убеден, че окончателно губя битката с живота, защото никога няма да стана свестен писател! И изведнъж болката изчезва — аз просто вечерям със семейството си, разказвам приказки на децата, а после с наслада любя своята вярна съпруга. Чудото е станало факт. А то е чудо не защото се е случило на Вали и на мен, а защото му се радват милиони мъже, завърнали се в своето убежище. Хиляди години са го правили… Няма никакво значение, че чудото не се крепи само от любовта, че в негова помощ често се намесва и омраза от най-чиста проба. Нали затова сме хора!

 

 

Накрая, естествено, всичко отминава.

Приятелите ми във Вегас научиха всичко това на отделни фрагменти — едни над чашка в кафенето, други — по време на някоя от обичайните ни среднощни вечери. Когато стана ясно, че няма какво повече да добавя, Къли присви очи и каза:

— Не разбрахме само защо си зарязал жена си!

Джордън вдигна глава и укорително го погледна. Както обикновено, той отдавна беше разбрал всичко.

— Не съм зарязал нито жена си, нито децата си — рекох. — Просто изпитах необходимост от малко почивка. Пиша й всеки ден. Някоя сутрин ще се събудя с желанието да се прибера и тогава ще взема първия самолет.

— Просто така? — учуди се Джордън. Зададе въпроса си без ирония, наистина искаше да знае.

Даян мълчеше както обикновено. После изведнъж се размърда, потупа ме по коляното и каза:

— Аз ти вярвам.

— Ти пък откога взе да вярваш на мъжете? — не скри учудването си Къли.

— Повечето мъже са боклуци! — отвърна Даян. — Но Мерлин не е от тях. Все още…

— Благодаря — рекох.

— Но ще станеш! — хладно ме погледна тя.

— А какво ще кажеш за Джордън? — не се стърпях аз. Знаех, че е влюбена в него. И Къли го знаеше. Само Джордън не знаеше, но той просто не искаше да знае и не му пукаше. В случая обаче надделя вродената му любезност и той вдигна очи към момичето, сякаш наистина се интересуваше от мнението й. Изглеждаше страшно зле. Под мъртвешко сивата кожа на лицето му зловещо прозираха костите.

— Не, ти не… — объркано промълви Даян.

Джордън веднага й обърна гръб, очевидно разочарован от отговора й.

Макар и най-отворен от всички, Къли последен разказа своята история. Подобно на всички останали, и той премълча най-важната част от нея — част, която открих години по-късно. Все пак нарисува една относително честна картина на характера си, или поне така изглеждаше. Всички знаеха, че поддържа тайнствени отношения със собственика на хотела Гроунвелт. Всички виждахме, че е непоправим комарджия и човек с не особено обемист интелектуален багаж. Джордън никак не беше очарован от него, но аз откровено се поддавах на тайнствения му магнетизъм. Просто бях устроен така — привличаше ме всичко необикновено и нестандартно, не се занимавах с морални оценки, чувствах се над тях. Седях, слушах и запомнях.

 

 

Къли е класа. Къли е пламък и вдъхновение. Никой не може да го победи, защото той мачка всичко наред. Къли има вроден инстинкт за оцеляване, жажда за живот, базираща се върху тотална аморалност и пълно пренебрежение към законите на етиката. И въпреки това е безкрайно симпатичен човек, отличен събеседник. Интересува се от всичко, умее да общува с жените по онзи реалистичен и изчистен от сантиментални глупости начин, който жените ценят особено много.

Макар и без пукната пара в джоба, този човек е в състояние да вкара в леглото си всяка мадама от балета, омайвайки я със сладката си приказка. А ако мадамата се окаже далеч по-непристъпна от очакванията му, влизаше в действие изпитаният номер с коженото палто.

Номерът наистина е страшен. Учтив и влюбен, Къли повежда момичето към един от най-скъпите бутици за кожени облекла във Вегас. Момичето няма откъде да знае, че собственикът е стара дружка с Къли. Там циркът е пълен — собственикът пръска по пода най-скъпите си модели от всевъзможни кожи, коя от коя по-скъпи и по-редки. Мадамата е шашната и след добре изиграно колебание посочва най-скъпата от тях. След като изборът е направен, собственикът вади сантиметърът и й взема мярка. После обещава палтото да бъде готово след две седмици, а Къли му подписва чек за две-три хиляди долара като предплата. Много внимава и никога не забравя да даде разписката на момичето.

Вечерта я отвежда на скъпа вечеря, позволява й да похарчи няколко долара на рулетка, а после я качва в стаята си. Там, по собствените му думи, мадамата няма накъде да мърда, защото разписката за няколко хиляди долара е сгушена на топло в чантичката й. Всъщност защо не, мисли си тя. Та този човек е наистина лудо влюбен! Къли знае, че има случаи, при които нито бурните чувства, нито номерът с палтото могат да гарантират стопроцентов успех. Но двете заедно (пак по собствените му думи) създават такива условия за преговори, при които победата му не подлежи на съмнение.

Разбира се, момичето така и не вижда втори път своето кожено палто. Някъде по средата на двуседмичната им идилия Къли вдига страшен скандал и отношенията им са скъсани безвъзвратно. Но нито веднъж, забележете, нито веднъж той не е получил обратно своята разписка. Мадамата неизменно ще си строши краката да бърза към бутика в опит да се докопа поне до предплатата. Но собственикът хладно й обяснява, че Къли отдавна е анулирал поръчката и си е прибрал парите. Като награда за добре изиграната роля често приема в леглото си някоя от отхвърлените красавици.

За онези, които практикуват спорта само от време на време, Къли си има друг номер… При тях майката му е търпение. Може пет нощи подред да си пие питието с някоя от тях, да слуша проблемите й с безкрайно внимание и искрена симпатия. Никога не допуска фаталната грешка да прояви признаци на нетърпение. След известно време, най-често на третата вечер, идва ред и на номера. С бавни и отмерени движения вади банкнота от сто долара, слага я в плик и пъха плика в страничния джоб на сакото си. После казва:

— Виж какво, скъпа. Нямам навика да върша подобни неща, но ти наистина ми харесваш. Нека се порадваме на удобствата в стаята ми, а после ще си вземеш такси с помощта на това малко пликче тук.

Колкото за приличие, момичето започва да протестира. Тя иска тази банкнота, но едновременно с това не желае да я вземат за проститутка. На този етап влиза в ход неотразимият чар на Къли.

— Вероятно ще позакъснееш — казва той. — Защо трябва сама да плащаш таксито си? Това е най-малкото, което мога да направя за теб, защото наистина ми харесваш, повярвай ми! Нима има нещо лошо?

След тези думи задължително вади плика и й го подава. Момичето го поема колебливо и бърза да го пусне в чантичката си. Следващият етап трябва да се измине бързо. Без повече приказки той я качва в стаята си и я скъсва от чукане. А после идва интересното — след няколко часа мадамата си тръгва и още в асансьора бърза да отвори плика и да си вземе заработената стотачка. Но вместо нея вади десетачка, защото в джоба на Къли е имало два еднакви плика.

Мадамите реагирали различно пред лицето на този факт. Някои се връщали обратно и започвали да блъскат като луди по вратата. В такива случаи той отивал в банята, пускал крановете докрай и се заемал с бръснене. Имало и други случаи — някое по-срамежливо и не толкова опитно момиче му се обаждало от фоайето да му обясни, че е станала грешка и в плика има десет, а не сто долара. Къли много обичал тези ситуации.

— Правилно — отвръщал той. — Колко може да струва твоето такси? Два, най-много три долара… За сигурност ти дадох десетачка.

— Но нали видях с очите си, че слагаш в плика банкнота от сто долара! — обърквало се момичето.

Тук Къли започвал да говори с надменен и леко учуден глас.

— Сто долара за такси? — недоумявал той. — Господи, нима ще се окаже, че си една долна проститутка? Никога в живота си не съм плащал за курви! Слушай, мислех те за свястно момиче и наистина те харесвах… А сега ми излизаш с такива номера! Моля те, никога вече да не ми се обаждаш!

Понякога, когато бил сигурен, че може да си го позволи, минавал и на друг вариант.

— Грешиш, скъпа — казвал. — Просто си се заблудила…

След което правел опит за още един безплатен сеанс. Някои момичета искрено вярвали, че е станала някаква грешка, други се правели, че вярват, за да не изглеждат глупави. Част от тях дори отново го посещавали, само и само да му докажат, че не са проститутки, че не са скочили в леглото му за някакви си сто долара.

Къли не правел всички тези номера от чувство за спестовност, защото проигравал на комар и последния си цент. Правел ги единствено заради приятното усещане, че може да върти на пръста си всяка непристъпна на пръв поглед красавица. Най-много си падал по мадами с репутация на жени, които преспиват само, с когото те харесват.

Когато някоя мадама се оказвала наистина непреклонна, Къли прибягвал до далеч по-комплицирани похвати. Правел й вълшебни комплименти, смутено признавал, че от години не може да се възбужда от случайни жени, че може да се люби само когато е влюбен до полуда. На такива момичета правел по някое и друго дребно подаръче, редовно им отпускал двадесетачка за такси. Но въпреки това попадал и на такива умници, които не го пускали дори да припари до леглото им.

Тогава сменял тактиката. Пускал в ход историята за своя най-добър приятел, страхотен богаташ. Той имал навика да проявява грижи за самотните момичета само от приятелски чувства и никога нищо не искал от тях. Ей сега ще дойде да изпием по чаша! И приятелят действително идвал, при това наистина богат. Естествено, с Къли се познавал единствено от казиното, но винаги бил я собственик на верига от магазини за готово облекло в Ню Йорк, я притежател на автомобилен салон в Чикаго. Къли навивал мадамата да приеме поканата на приятеля за вечеря. Разбира се, човекът бил инструктиран предварително. Момичето не виждало причина да откаже. Предлагали й безплатна вечеря с богат и приятен човек, нищо повече.

На другия ден богаташът й изпращал подарък за сто-двеста долара, придружен от нова покана. Продължавал да се държи изключително коректно и капанът щраквал. Волю-неволю мадамата започвала да мечтае, в съзнанието й заплували хиляди приятни неща — кожени палта, скъпи автомобили, пръстени с едри брилянти… Скачала в леглото на богаташа, забравяйки напълно за доскорошната си непристъпност. Но ставало така, че на другия ден перспективният приятел отлитал с първия самолет, а потресеното момиче падало в скута на Къли като зряла круша. Срещу не повече от тарифата за едно такси, разбира се.

У Къли не съществуват нито скрупули, нито задръжки, нито угризения на съвестта. Той твърдо вярва, че всички неомъжени жени са прикрити проститутки, които се навъртат край мъжете с куп номера, включително и номера с голямата любов. По тази причина мъжът има пълното право на самозащита с контра номера. Слабо подобие на угризение изпитва единствено в случаите, при които момичето нито блъска по вратата му, нито се обажда по телефона. В подобни случаи е убеден, че е имал работа с момиче на място, с момиче искрено унижено от измамата. Случвало му се е дори да се заеме с издирването на такива момичета. Проверявал е дали имат пари да си платят наема и да изкарат месеца, после обръщал всичко на шега и оставял по някоя и друга стотачка.

На практика за Къли тази игра винаги е била една голяма шега, нещо, за което може да разказва на своите приятели — най-често непоправими комарджии, крадци и измамници. Всички се смеят, всички го хвалят, че не се е оставил да го изцедят. Жените са истински враг на измамниците. Враг, който притежава съблазнителни лакомства, но за тях трябва да се плаща. Да се плаща с пари, време и чувства. Измамниците също имат нужда от женска компания и женска ласка. Те са в състояние да платят няколко хиляди долара, да речем за самолетен билет от Вегас до Лондон, само и само да имат край себе си момичето, което харесват. Това е съвсем в реда на нещата. А горкото момиче просто си събира багажа и тръгва. Трябва да си изработи парите. Трябва да е готова по всяко време — независимо дали става въпрос за една бърза пушка по средата на разгорещена игра или за минет преди вечеря. Без всякаква предварителна нагласа, без обичайните куртоазии. И без мърморене, без никакво мърморене, за бога! Ето ти пищова ми, погрижи се за него. Няма значение дали ме обичаш, няма значение, че точно сега си гладна! После ще разглеждаш забележителностите, после ще спиш. И хич не ми пука дали предпочиташ да го правиш по-късно, довечера, идущата седмица, след Коледа! То ми е необходимо сега, веднага! Бързо обслужване двадесет и четири часа в денонощието, това се иска, моето момиче. Истинските комарджии и професионалните измамници държат всичко да бъде първо качество!

Лично на мен номерата на Къли ми се струваха доста коварни, но въпреки това жените си падаха по него. Вероятно голяма част от тях прозираха повечето от триковете му, но ги приемаха с типичния женски мазохизъм. Цял куп измамени от него мадами го чувстваха толкова близък, че бяха готови да легнат в постелята му в момента, в който ги повикаше. А не дай боже да се разболее! Тогава стаята му направо се пука по шевовете от сладкопойни славейчета, които го къпят и хранят, а после, просто за да заспи, вземат да му продухат и тръбата! В замяна на това Къли проявяваше безкрайно търпение към капризите им и никога не им се ядосваше. Когато някоя от тях все пак успееше да го изкара от нерви, той сбърчваше чело и процеждаше с убийствено презрение:

— Я иди да се поразходиш, малката!

Думите му имаха опустошителен ефект, за който не по-малко допринасяше и промяната във външния му вид. Ядосан, той беше направо грозен — сбръчкан, черен и отвратителен. Допусках, че умишлено става груб, когато вижда, че чарът не му върши работа.

Но въпреки цялата тази история, Къли беше истински потресен от смъртта на Джордън. Страхотно се ядоса и прие самоубийството му като лична обида. Непрекъснато се проклинаше, че е отказал да вземе онези двадесет бона. Аз обаче усещах, че причините за гнева му са съвсем други. Няколко дни по-късно го открих на масата за блекджек в официално облекло. Обясни ми, че е започнал работа в казиното и няма да играе повече. Не му повярвах, мислех, че се шегува. Но той се оказа сериозен и действително престана да играе. Имах чувството, че изведнъж е решил да стане монах.