Марио Пузо
Умират глупаците (32)

33.

Новината за смъртта на Мейломър ми съобщи по телефона Дорън Ръд. Каза, че на другия ден в „Три-Калчър“ е насрочено съвещание за бъдещето на филма ми и трябва да взема първия самолет за Калифорния. Той щял да ме посрещне на летището.

Позвъних на Жанел още от летище „Кенеди“. Отговори ми телефонният й секретар, който ме помоли да оставя послание с типичния си френски акцент. Оставих го.

Бях дълбоко потресен от смъртта на Мейломър. За месеците съвместна работа бях започнал да изпитвам към него дълбоко и искрено уважение. Този човек беше истински професионалист, орловото му око откриваше безпогрешно всяка глупост в сценария, върху който работеше. Показваше ми различни филми и ме учеше. Обясняваше ми причините, поради които дадена сцена не е подходяща, показваше ми как да позная талантливият актьор, на когото са дали неподходяща роля. Често се впускахме в разгорещени спорове. Той беше убеден, че използвам литературния си снобизъм като защитна преграда и именно тя ми пречи да призная, че нямам достатъчно познания в областта на киното. Дори ми предложи да се заема с малко режисьорска работа, но аз категорично отказах.

— Защо? — учудено ме попита той.

— Виж какво — въздъхнах аз. — Когато човек си стои кротко и не пречи на никого, той пак си е агент на Съдбата. Мразя това състояние дори в обикновения живот. А кинорежисьорът е най-вредния агент на Съдбата от всички! Помислил ли си някога за всички отхвърлени от теб актьори и актриси? Виж хората, на които даваш разпореждания, помисли за парите, които харчиш, за съдбите, с които си играеш! А аз пиша книги и нищо повече. Не наранявам никого, не преча на никого, а по-скоро помагам… Те могат да харесват един мой роман, но могат и да го захвърлят с пренебрежение. Толкова!

— Тук си прав — съгласи се Мейломър. — Затова никога не можеш да бъдеш режисьор. Въпреки това се държиш глупаво. Човек не трябва да бъде толкова пасивен!

И той имаше право, разбира се. Аз просто се стремях да упражнявам контрол над един друг, по-интимен свят и добре знаех това.

Смъртта му беше истински шок за мен. Не бяхме кой знае колко близки, но аз бях успял да го харесам като човек. А сега на дневен ред идваха тревогите за бъдещето на филма ми.

Дорън Ръд ме посрещна на летището както беше обещал. Голямата новина беше, че „Три-Калчър“ вече е успяла да погълне „Мейломър Филмс“ и продуцент на нашия филм ще бъде Джеф Уейгън. Което означавало сериозни неприятности за мен, добави той. В колата успя да ми разкаже накратко за цялата операция, проведена от „Три-Калчър“. Разказа ми и доста неща за Моузис Уортбърг и съпругата му Бела, за самия Джеф Уейгън. Като за начало ме информира, че тази студия едва ли е най-могъщата филмова къща в Холивуд, но положително е сред тези, които са си спечелили най-мрачна слава. Уейгън окачестви като акула, а тримата му помощници — като истински чакали. Възразих срещу подобно безразборно смешение на представителите на животинския свят. След като Уейгън е акула, помощниците му също би трябвало да бъдат представители на морската фауна. Шегувах се, разбира се, но на моя агент съвсем не му беше до шеги.

— Не е зле да си сложиш вратовръзка — каза той и ми хвърли един изпитателен поглед.

Погледнах го доста учудено, тъй като той самият продължаваше да бъде облечен в обичайното си кожено яке, наметнато върху вълнен пуловер с висока яка. Той забеляза погледа ми и сви рамене.

— Макар и евреин, Моузис Уортбърг е истински Хитлер! — информира ме Дорън. — Спокойно може да изпрати всички християни в газовите камери, а след това да отпусне стипендии на осиротелите им дечица!

Облегнах се в удобната седалка на доръновия мерцедес и престанах да го слушам. Той продължаваше да мели нещо от сорта, че за моя филм предстои страхотна битка. Уортбърг бил решил да участва с лични капитали и по тази причина за продуцент бил посочен Джеф Уейгън. После каза, че Мейломър всъщност бил жертва на тяхната наглост. Това твърдение отхвърлих незабавно, защото ми се стори съвсем преувеличено — по холивудски. От всичките му приказки ми стана ясно едно — съдбата на моя филм действително ще се реши днес. Ето защо се опитах да си спомня всичко, което бях чувал за Моузис Уортбърг и Джеф Уейгън, докато мерцедесът плавно се носеше по широката магистрала.

 

 

Джеф Уейгън безспорно е типичен представител на всеядните продуценти с изявена склонност към сантименталните глупости. Дори фигурата му беше една халтура — от върха на ръбестата му глава, та чак до носовете на скъпите му обувки, марка „Бали“. Първоначално беше оставил мазните си следи в телевизията, след което се бе набутал в игралното кино по начина, по който разлятото петно мастило се отпечатва върху чиста ленена покривка. Със съвсем същия естетически ефект при това. Беше направил повече от сто телевизионни новели и около двадесет драматични адаптации. Нито една от тях не притежаваше качества — всички бяха тромави и зле направени халтури, далеч от това, което може да се нарече изкуство.

Филмите на Уейгън най-често бяха претъпкани с разни по-застарели звезди, чиито целулоидни физиономии направо крещяха за нуждата им от някой и друг чек, за да си осигурят спокойни старини. Всички, които работеха върху тях, знаеха предварително, че ще правят халтури и нищо повече. Уейгън винаги сам избираше режисьорите си. Обикновено бяха очукани от работа средняци с дълъг списък от провали зад гърба си. Това позволяваше на Уейгън да ги мачка както си иска и те правеха филмите точно според указанията му. Най-странното нещо беше, че макар и ужасно слаби, тези филми неизменно връщаха вложените в тях пари, а нерядко носеха и печалби. Това се дължеше на факта, че сценариите им бяха написани от чисто комерсиална гледна точка. Имаха си предварително осигурена аудитория, а Джеф Уейгън беше истински булдог по отношение на разходите. Притежаваше уникалната способност да подписва грабителски договори и често ставаше така, че нито един от създателите на някой печеливш филм, не можеше да получи дори стотинка от приходите. Ако случайно не успееше да подпише такъв договор, Уейгън намираше начин да оспори възнаграждението на съответния изпълнител, опирайки се на неизпълнението на някое от многобройните и оплетени условия в същите тези документи. В крайна сметка пак отмъкваше голяма част от хонорарите на тези хора. Моузис Уортбърг твърдеше наляво-надясно, че Джеф винаги има добри идеи, при това го правеше така, сякаш искаше да прелъсти събеседниците си.

На младини Уейгън бил съвсем типичен представител на холивудските мъжкари — скачал на всяка актриса, имала нещастието да се появи на територията на студията „Три-Калчър“. Разбира се, използвал изпитаната система, която носела успех на всеки с неговото положение. Ако момичето прояви отзивчивост, то непременно ще играе ролята на барманка или администраторка в съответната телевизионна новела. Ако е достатъчно умно и умее да разиграва козовете си, такова момиче може да разчита на доста прилични годишни доходи. Но при игралните филми тоя номер не вървеше. Никой не можеше да си позволи да предлага роля срещу задник в един филм с бюджет от няколко милиона долара. По тази причина и Джеф сменял тактиката. Предлагал на мадамите пробни снимки, обещавал пълна подкрепа на кариерата им, но никога не се ангажирал прекалено твърдо. Естествено, онези от мадамите, които притежавали известен талант, действително пробивали благодарение на лекото му подбутване. Две-три от тях дори станали звезди. В страната на емпидите Джеф Уейгън бил от оцеляващите.

Но един ден в Холивуд се появила неземна красавица. Осемнадесетгодишно момиче, родено и израснало сред девствените лесове на Орегон. Имало си всичко — прекрасно лице, съвършено тяло, буен темперамент, дори и талант. Но както нерядко се случва, всичко това не изглеждало добре през окото на камерата. Нейните очевидни прелести просто не били съвместими с идиотската магия на киното.

Била много странна мадама. Цял живот сечала дървета и преследвала дивеч из горските пущинаци. Можела да одере сърна с две-три сръчни и почти неуловими движения, не се страхувала дори когато се изправи сама срещу мечка гризли, въоръжена единствено с острия си нож. След няколко сериозни разговора, проведени на четири очи със своя агент, тя неохотно се съгласила да допуска Джеф Уейгън в леглото си по един-два пъти на месец. Поради факта, че идвала от страна, в която хората били честни и открити, тя била абсолютно убедена, че Джеф ще изпълни даденото обещание за добра роля в поредния му филм. Но това, разбира се, не станало.

Момичето приело с мълчание обичайните му при подобни случаи извинения и обещания за светло бъдеще, после отново го допуснало в леглото си. Но между завивките скрило острия си нож за дране на дивеч и в един момент резнала ташаците на продуцента без следа от колебание.

Последиците не били фатални. Джеф успял да се дръпне навреме и по тази причина се разделил само с част от десния си ташак. Всички били единодушни, че при тези големи ташаци, едва ли е изпитал кой знае каква липса. Самият Уейгън се опитал да замаже работата и категорично отказал да даде момичето под съд. Но въпреки това историята се разчула. Момичето било експедирано обратно в Орегон, като преди това получило достатъчно пари да си купи малка хижа и нова ловна пушка. А за Джеф Уейгън останали поуките. Престанал да се занимава с разни начинаещи актриси и се заел да прелъстява писателите и техните идеи. Това било далеч по-безопасно и изгодно. Защото повечето сценаристи били тъпи и страхливи типове, които едва ли биха му извадили нож.

Канел ги на скъпи обяди, размахвал пред носовете им високоплатени длъжности. Една преработка на вече одобрен сценарий означавала няколко хиляди долара направо от небето. Едновременно с това ги насърчавал да споделят бъдещите си идеи, а след това безочливо ги задигал, като си правел труда да смени мястото на действието и характеристиката на действащите лица. Но основната тема никога не докосвал. Едва тогава настъпвал часът на истинското удоволствие — да остави онези хапльовци с пръст в устата и да обере лаврите. Те рядко протестирали, тъй като не съзнавали, че в идеите им има нещо рационално. Били много по-добри от всякакви тъпи мадами, които му отпускали за малко задника си, а после искали луната.

Хората, заети с импресарска дейност, били първите, които разкрили Джеф и започнали да забраняват на клиентите си да приемат всякакви покани от негова страна. Но той не останал на сухо, защото в Калифорния и Холивуд непрестанно се стичали потоци от млади и нерядко талантливи автори, които се надявали да открехнат вратата към богатството и славата. А от хитростта и коварството на Уейгън зависело дали ще успеят да открехнат тази врата, или тя ще се затръшне, премазвайки пръстите им.

По време на едно от пътуванията си до Вегас разказах на Къли за този тип и изразих мнение, че двамата много си приличат по начина, по който обработват своите жертви. Но Къли беше на друго мнение.

— Наистина тук във Вегас правим всичко възможно да ти издърпаме мангизите — рече той. — Но в Холивуд направо ти късат ташаците!

Той все още не беше научил, че студията „Три-Калчър“ е закупила едно от най-големите игрални заведения във Вегас.

Моузис Уортбърг беше друг чешит. Още с пристигането си в Холивуд бях отведен да му засвидетелствувам дълбоките си почитания.

Прие ме само за няколко минути, но веднага надуших какво представлява. Хищническата му външност вече познавах — такива като него бяха висшите военни, собствениците на игрални заведения, богатите жени и босовете на мафията. От него се излъчваше хладината на безпределната власт, във вените му вместо кръв течеше ледена течност всяка клетка на тялото му беше пропита от жестокост и безсърдечие. Беше от хората, които имат нужда от неограничена власт така, както наркоманите от своите опиати. А до такава власт той се беше добрал отдавна и я упражняваше със стоманена воля.

Вечерта след срещата ми с Моузис, аз разказах всичко на Жанел.

— Старият Моузис ли? — небрежно попита тя. — О, и зъбките му знам!

След което ме погледна с леко очакване и аз послушно захапах въдицата.

— Разкажи ми за него — рекох.

Тя стана от леглото, за да изиграе ролята си по най-добрия начин.

— Две години се мотаех из Холивуд и доникъде не бях стигнала. Веднъж ме поканиха на голям прием и аз, като всяка начинаеща звездичка, хукнах натам с надеждата да се запозная с някой влиятелен тип. На приема имаше поне една дузина момичета като мен, въртяхме се из залата, правехме се на страхотно привлекателни и отчаяно се надявахме да бъдем забелязани от някой знаменит продуцент. Извадих късмет. До мен се приближи самият Моузис Уортбърг и поведохме разговор. Беше страшно чаровен. Никак не се връзваше с ужасните неща, които разправяха за него хората. Спомням си, че по едно време дойде съпругата му и направи опит да го отведе, но той не й обърна никакво внимание. Продължихме разговора си и накрая съвсем естествено ме покани на вечеря в собствения си дом. На сутринта въртях като луда телефоните и се хвалех на познатите си. Всички ме хвалеха, всички ме съветваха да направя всичко възможно, за да се мушна в леглото му. Как не, отвръщах аз, но това няма да стане още на първата вечер. Бях убедена, че ще спечеля уважението му, ако изиграя ролята на непристъпна хубавица.

— Тази техника е широко разпространена — кимнах аз.

— Зная какво си мислиш — засече ме тя. — При теб също имаше ефект, но в случая аз наистина исках да бъде така. Никога досега не съм спала с мъж, който не харесвам. Никога не отивам в леглото на някого просто защото той може да направи нещо за мен. Когато казах това на приятелките си, всички ме обявиха за луда. Бяха убедени, че ако Моузис Уортбърг се влюби в мен, или поне ме хареса, пътят ми към голямото кино е открит.

В продължение на няколко минути ми демонстрира очарователна пантомима, с която искаше да покаже как невинността й се е борела с порочните желания.

— И какво стана после? — попитах аз.

Жанел се закова неподвижна. Спусна ръце край бедрата си, а главата й драматично се сведе встрани.

— В пет часа следобед на същия ден взех най-важното решение в живота си — реших да спя с човек, когото не познавам, само и само за да успея да пробия! Бях толкова смела и толкова доволна от себе си! Най-накрая бях успяла да взема едно наистина мъжко решение!

За миг изостави ролята си и невинно попита:

— Нали мъжете постъпват точно така? Приемат какви ли не унижения, за да сключат изгодна сделка… Нали това са правилата на бизнеса?

— Предполагам — свих рамене аз.

— Ти правил ли си го?

— Не.

— Никога не си правил подобни неща, за да издадат някоя твоя книга, да спечелиш добър посредник, да накараш критиката да те превъзнася?

— Не.

— Значи имаш добро мнение за себе си — заключи тя. — И друг път съм имала връзки с женени мъже — всички вие искате непременно да носите голямата бяла шапка на добрия каубой!

— Какво означава това?

— Искате да бъдете почтени както с жените си, така и с любовниците си. Страшно много се нуждаете от това, защото никой не може копче да ви каже. И ти го правиш.

Обмислих чутото. Добре разбирах какво иска да ми каже.

— И така да е — кимнах. — Какво от това?

— Какво от това! — повтори тя. — Твърдиш, че ме обичаш, но редовно се връщаш при жена си. Никой семеен мъж не трябва да казва, че обича друга жена, ако няма намерение да напуска жена си!

— Това са сантиментални глупости — рекох.

Тя се ядоса не на шега.

— А ако ида при жена ти и й кажа, че ме обичаш, ще го отречеш ли?

Разсмях се от сърце. Притиснах ръце до гърдите си и изхълцах:

— Я повтори, моля те!

— Ще отречеш ли? — кресна тя.

— С цялото си сърце! — рекох.

Тя изведнъж млъкна и ме изгледа сепнато. После започна да се смее без следа от яростта, която я владееше само преди миг.

— Покрай теб започвам да деградирам! — рече. — Но вече няма да правя така!

Отлично разбрах какво иска да ми внуши.

— Добре де! — примирено вдигнах ръце аз. — Какво стана с Уортбърг?

— Взех най-продължителната вана в живота си и използвах всичките си запаси от благовонни масла — продължи разказа си тя. — Напарфюмирах се, облякох най-хубавата си рокля и потеглих към свещения олтар. Въведе ме побелял прислужник. Моузис Уортбърг ме посрещна страшно мило, седнахме на дивана с питиета в ръце. В продължение на повече от час той ми обясняваше, че ще направи много за мен, ако вечерта мине добре. Аз пък започнах да подозирам, че мръсникът нямаше никакво намерение да спи с мен, а дори и да ме нахрани.

Жанел млъкна и ме погледна.

— Това поне никога не съм го правил — оправдах се без нужда аз.

Тя ми отправи един продължителен поглед и продължи с разказа си.

— „Вечерята е поднесена в спалнята“ — информира ме Уортбърг. — „Ще се качите ли?“ Доста съм изгладняла, отвърнах аз със сладкото гласче на невинна красавица от Юга. Той стана и ме поведе към стълбището — едно страхотно стълбище от бял мрамор, съвсем като на кино. Отвори вратата на една спалня, отстъпи крачка назад и аз влязох. Той остана навън. В спалнята действително имаше малка масичка, отрупана с какви ли не вкусни неща.

Жанел направи озадачената физиономия на непокварено селско момиче и веждите й се извиха като дъги.

— А къде се запиля Моузис? — не сдържах любопитството си аз.

— Вън, в хола.

— Остави те да вечеряш сама, така ли?

— Не — отвърна Жанел. — В спалнята ме чакаше госпожа Бела Уортбърг, облечена в прекрасна прозрачна нощница!

— Пресвета Дево! — изпъшках аз.

— Не знаех, че ще трябва да спя с жена — смени позата си Жанел. — Цели осем часа ми бяха необходими да взема решението да спя с мъж, когото не харесвам, а сега изведнъж открих, че трябва да го направя с жена! Не бях готова психически за подобно нещо.

Признах, че и аз бих се почувствувал така на нейно място.

— Наистина не знаех какво да правя — продължи тя. — Седнах до масата, а мисис Уортбърг любезно ми предложи чай със сандвичи. Сетне извади гърдите си от нощницата и попита: „Харесваш ли ги, скъпа?“. Чудесни са, рекох.

Жанел отново ми хвърли един поглед, после наведе и млъкна.

— Какво стана после? — нетърпеливо попитах аз. — Какво направи тя, когато ти й каза, че харесваш гърдите й?

Жанел разтвори широко очи, а на лицето й се изписа стреснато изражение.

— Ами, стана, доближи се до мен и попита: „Искаш ли малко да ги посмучеш, миличка?“.

После тръсна глава и се засмя:

— Хукнах като луда надолу по стълбите! Бързах да изчезна от тази проклета къща, колкото е възможно по-бързо! А след това две години не си намерих свястна работа…

— Не е лесно в този град — кимнах аз.

— Ама никак! — въздъхна тя. — Ако имах на разположение още осем часа и бях се посъветвала с приятелките си, вероятно всичко щеше да е окей. Защото всичко на този свят е въпрос на предварителна нагласа!

Очите й се заковаха изпитателно и малко предизвикателно върху лицето ми. Не казах нищо, само й се усмихнах окуражително.

Мерцедесът продължаваше да се носи по магистралата като вятър, а аз направих опит да чуя поне част от това, което говореше Дорън.

— Старият Моузис е опасен тип — казваше той. — С него трябва да внимаваш особено много!

Принудих се да се замисля за предстоящата среща.

Моузис Уортбърг действително беше един от най-могъщите мъже в Холивуд. Неговата студия „Три-Калчър“ беше сред най-стабилните финансово филмови къщи, макар да правеше едни от най-слабите филми. Уортбърг беше успял да я превърне в машина за правене на пари в област, в която обикновено се изисква наличие на някакво творческо вдъхновение. Беше постигнал това без капчица талант, без дори следа от творчески дух. Едно наистина гениално постижение — тук мнението на специалистите съвпадаше с моето.

Беше тромав дебелак, обличаше се в лошо скроени костюми от типа на тези, които се продаваха във Вегас. Говореше малко, никога не издаваше чувствата си, беше твърд привърженик на тезата, че човек може да получи само онова, което успее да измъкне насила от него. Защитата му осъществяваха цял батальон добре платени адвокати. Беше непоправим мошеник и мамеше абсолютно всички — продуценти и актьори, сценаристи и режисьори, измъкваше им изпод носа законния процент от печалбата на касовите филми, никога не показваше благодарност за това, което са сътворили. Колко пъти е плащал купища пари за скапани филми, разсъждаваше той. Защо тогава трябва да плаща на хората за добре свършената работа?

Отнасяше се с открито презрение към всяка проява на лично достойнство и се гордееше, че сам е лишен от него. Нямаше амбиции да си създаде името на човек, който държи на дадената дума. Не вярваше в ръкостисканията, а само в договорите с твърдо определени клаузи. Не се гнусеше да открадне от сътрудниците си каквото може — идея, сценарий, процент от печалбата. Когато някой започваше да се оплаква (обикновено това беше измамен актьор, тъй като продуцентите му знаеха номерата), Уортбърг невъзмутимо отвръщаше: „Аз правя филми“. Казваше го така, както някога Бодлер заявявал на враговете си: „Аз съм поет“.

Говореше за киното така, както генералът говори за войната. Често сипеше бисери като „Не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата“, а когато някой го удряше на чувства, той се усмихваше студено и казваше: „Чуя ли някой да ми говори за обич, веднага се хващам за портфейла!“.

Адвокатите си използваше така, както бандитите използват пистолета. А чувствата — както проститутката секса. За него добрите произведения бяха това, което за древните елини е бил троянският кон — отпускаше дарения за дома на възрастните актьори, изпращаше финансова помощ за Израел, на умиращите от глад в Бангладеш, на арабските бежанци от Палестина. Но личната, непосредствената помощ за отделното човешко същество не разбираше.

„Три-Калчър“ била губеща студия, преди ръководството й да поеме Уортбърг. Първата му работа била да купи мощен компютър и с негова помощ да изготви строга финансова програма. Сделките с него станали най-трудното нещо в Холивуд. Никога не поемал риска да финансира творчески начинания, преди те да са доказали своята ефективност в други филмови компании. Големият му коз били невероятно свитите бюджети.

Докато много студии се разорявали с филми за по десет и повече милиони долари, „Три-Калчър“ въвела правилото да прави филми максимум за три милиона. На практика реализацията на всеки сюжет с бюджет над два милиона долара значело Моузис Уортбърг или някой от заместниците му да висят на врата на продуцента и режисьора двадесет и четири часа в денонощието. Карал продуцентите да внасят гаранции до окончателното завършване на филма, задържал процент от възнаграждението на режисьорите, а актьорите проклинали деня, в който се били заловили с този занаят. Но бюджетът трябвало да бъде спазен. За Моузис Уортбърг всеки продуцент, който успее да завърши филма си в рамките на бюджета или под тях бил истински герой. Нямало значение, че филмът е слаб и едва си връща вложените средства. И обратно — когато бюджета бивал надхвърлен, Уортбърг веднага прилагал наказателната клауза в договора на продуцента, дори филмът да е донесъл двадесет милиона долара чиста печалба. Нещата, разбира се, опирали до съд, но именно затова студията държала двадесет адвокати с огромни заплати, които просто умирали от желание да поораторстват в съдебната зала. В крайна сметка се стигало до компромис. Особено ако съответният жалбодател имал намерение да направи още някой и друг филм зад стените на „Три-Калчър“…

 

 

Едно никой не оспорваше — Моузис Уортбърг беше гений на организационната дейност. Тримата му заместници отговаряха за отделни насоки в дейността на студията и постоянно се конкурираха за неговото благоразположение. И тримата лелееха надежди да заемат мястото му, когато реши да се оттегли. Живееха в палати, получаваха огромни премии, имаха неограничена власт в своята дейност, единствен Уортбърг имаше право на вето върху техните начинания. По тази причина и тримата ревностно издирваха таланти сред тълпите от актьори и сценаристи около себе си, измисляха какви ли не трикове и капани. Но никога не забравяха, че разходите трябва да бъдат максимално ниски, че талантите трябва да се купуват на безценица, а преди да се внесе в кабинета на Уортбърг, всяка идея трябва да бъде застрахована срещу рискове.

Сексуалното поведение на този човек беше безупречно. Никой не го беше виждал да гони разни млади хубавици, никога не беше оказвал натиск върху продуценти и режисьори за роля на някоя своя любимка. Отчасти този факт се дължеше на аскетичния му характер и ниската му сексуална виталност. Отчасти — на особеното му чувство за собствено достойнство. Но основната причина беше, че се беше оженил за първото си гадже и вече тридесет години се радваше на щастлив брак.

С Бела се запознали като ученици в гимназията в Бронкс и се оженили веднага след завършването, още ненавършили деветнадесет години. И оттогава насам живееха неразделно.

Животът на Бела Уортбърг бил истинска приказка. Невзрачна на пръв поглед ученичка от Бронкс, тя успяла да плени Моузис Уортбърг с помощта на една действително смъртоносна комбинация — огромен бюст и изключителна свенливост. Безуспешно се опитвала да скрие под разни широки пуловери и поли това, с което я дарил господ. Нямала начин да прикрие този бюст, който светел като къс радиоактивен метал в мрачна пещера. Всеки наблюдател знаел, че той е там, а фактът, че се опитвала да го прикрие, го правел още по-желан. Когато Моузис станал продуцент, тя дори не знаела какво означава тази дума. За две години родила две деца и по всичко изглеждало, че желае да продължи в същия ритъм до дълбока старост. Моузис бил този, който ударил спирачките. Цялата му енергия вече била насочена към професионалната реализация, а и тялото, което доскоро прегръщал ненаситно, бавно се покрило с неизлечимите белези на раждането. Гърдите, които смучел до забрава, постепенно увиснали и се нашарили със синкави венички. В допълнение на всичко това Бела прекалено силно се вживяла в ролята на всеотдайна еврейска съпруга. Той й взел домашна прислужница и забравил за нея. Продължавал да цени някои нейни качества, особено способността й да пере й глади ризите му, които били наистина безупречни, но кой знае защо се превръщали в омачкани дрипи в момента, в който ги обличал. Била страхотна домакиня. Поела изцяло грижата за модните му костюми в стил Вегас и разноцветните му вратовръзки — няколкостотин на брой. Носела ги на химическо чистене точно навреме — нито прекалено често, за да се износят, нито прекалено рядко, за да изглеждат мазни. Единствената волност, която си позволила, била да си купи мъничко коте, просто така, за компания. Но Моузис седнал на дивана, открил полепнали по крачолите си ситни косъмчета и запратил котето в отсрещната стена. А после така се развикал, че Бела побързала да се отърве от нещастното животинче.

Но властта има способност да се просмуква навсякъде. Когато Моузис станал шеф на „Три-Калчър“, Бела сякаш изведнъж била докосната от магическата пръчка на вълшебник. Бързо навлязла в средите на отгледаните в охолство калифорнийски съпруги. Благодарение на частния си фризьор придобила царствена осанка. Курсът по физическа подготовка в Санктуъри, посещаван от всички известни личности в Холивуд, наказвал безмилостно опуснатото й тяло. От седемдесет и пет килограма живо тегло, бързо стигнала оптималните петдесет и пет. Дори огромните й цици уплашено свили знамена. Но все пак недостатъчно, за да бъдат пропорционални с останалите части на тялото й. Работата довършил един пластичен хирург — орязал ги и ги оформил като идеални розови храстчета. Привършил с тях, той се заел да махне „паласките“ от бедрата й, след което отрязал и внушителна част от дебелото й еврейско дупе. Модните дизайнери на студията създали специален гардероб за новото й тяло. Хвърляйки поглед в огледалото, Бела Уортбърг вече не виждала пълничката и отпусната еврейска принцеса с вулгарна привлекателност, а стройна и енергична 40-годишна лейди от шоубизнеса, която просто кипи от енергия. Милостиво пропускала да отбележи, че новият й външен вид е карикатура на някогашната Бела. Защото върху едрия кокал на домакиня и майка, който притежавала по наследство, сложила зле монтирания призрак на изпосталяла и модерна дама. Но твърдо вярвала, че продължава да е привлекателна за мъжете. По тази причина се оказала напълно готова за авантюрата, която й предложил един млад актьор, борещ се за място под слънцето.

Страстно и искрено отвърнала на престорените му чувства. Отишла в тясното таванско апартаментче на младежа в Санта Моника и за пръв път в живота си сексът й дошъл чак до гърлото. Младият актьор бил решителен и сляпо отдаден на професията си. Впуснал се в новата си роля с такова желание, че скоро сам започнал да си вярва. Стигнал дотам, че отишъл в един магазин на „Гучи“ и излязъл оттам с очарователна златна гривничка, която Бела запазила като спомен за великата му любов. Но настъпил момента да поиска помощта й, а заедно с него и отрезвяването. Тя откровено му признала, че никога не се е месила в работата на съпруга си и едва ли може да му помогне да получи по-добра роля от студията „Три-Калчър“. Скарали се жестоко и актьорчето побързало да вдигне платната. Тя страдала. Липсвали й малкото апартаментче, шумните рок плочи на младежа, огромната му сексуална енергия. Но била родена като уравновесен човек и бързо се примирила. Била абсолютно сигурна, че втори път няма да допусне подобна грешка. За в бъдеще щяла да подбира любовниците си с онова внимание, с което клоунът подбира шапките си.

През следващите години се превърнала в истински експерт в тази област. За свои любовници неизменно подбирала младежи с талант. Е, случвало се да попадне и на някой бездарник, но определено й вървяло на талантливи. Станало й ясно, че често талантът се придружава от доста посредствено интелектуално ниво. Започнала да помага на тези младежи, като нито веднъж не допуснала грешката да се обърне директно към съпруга си. Моузис Уортбърг стоял прекалено високо, за да се занимава с подобни дреболии. Бела се обръщала към някой от тримата му заместници с общо взето една и съща тактика — започвала да хвали таланта на даден актьор, когото не познавала лично, но го видяла на представлението на някаква любителска трупа, която играела Ибсен. Била сигурна, че този актьор ще се превърне в истинска находка за студията. Съответният вицепрезидент си записвал името и скоро актьорчето получавало по някоя и друга дребна роля. Понякога успявало да пробие и името му ставало известно. Бела Уортбърг станала не по-малко известна със страстта си да чука, който й падне и където й падне, а вицепрезидентите започнали да я приемат само в присъствието на секретарките си. По същия начин, по който гинеколозите държали да преглеждат някои пациентки само в присъствието на медицинска сестра.

Тримата вицепрезиденти се боричкали за власт и по тази причина приемали да вършат услуги на Бела Уортбърг. Джеф Уейгън станал особено близък с нея. Толкова близък, че от време на време си позволявал да й представи някой млад и надежден актьор. Но когато всичко това започнало да й омръзва, тя сменила посоката. Започнала често да се появява в скъпите сексмагазини за жени, а още по-често я виждали да обядва в разкошни ресторанти с млади, почти винаги начинаещи актриси. На тези обяди неизменно се появявала в огромни мъжки очила.

Джеф Уейгън имал най-големи шансове да наследи мястото на Уортбърг именно поради близостта си с Бела. Само едно го тревожело — реакцията на Моузис, когато научи, че съпругата му се е превърнала в Месалина на Бевърли Хилс. Жълтата преса само с това се занимавала, макар нито един от журналистите да не назовавал Бела по име. Тя се превърнала в знаменитост и Уортбърг не можел да не забележи този факт.

Но както обикновено Моузис Уортбърг пак изненадал всички — не предприел абсолютно нищо. Изключително рядко отмъщавал на някой от любовниците на жена си и нито веднъж не взел мерки да я обуздае.

За пръв път реагирал, когато един нашумял рок певец нарекъл публично Бела Уортбърг „шантава дърта курва“. На практика искал да я поласкае, но за Моузис Уортбърг подобни слова били толкова обидни, колкото и появата на някой от заместниците му в поло и джинси. Певецът правел от един свой албум десет пъти повече пари, отколкото тези, които вземал за ролята си в някой от филмите на Уортбърг. Но и той бил безнадеждно заразен от върховната за всеки американец мечта — да играе себе си на екрана. На премиерата в частната зала на Уортбърг завел цяла тълпа свои почитатели и приятели. Там вече били всички по-известни актьори, които работели за студията „Три-Калчър“. Приемът бил един от най-големите за годината.

Певецът седял и чакал, а филмът спокойно си течал пред очите на публиката. На екрана неговият образ не се появил нито веднъж. Ролята му останала на пода на монтажната кабина. Шокът на този човек бил толкова силен, че му се наложило да прибегне до чужда помощ, за да се прибере у дома.

Моузис отпразнувал превръщането на студията в своя еднолична собственост с един голям удар. С течение на времето открил, че всички притежатели на филмови къщи са особено ревниви към творческите екипи, които получавали академични награди. Направо побеснявали, тъй като техните наемни работници обирали лаврите за филми, които били създадени на практика от самите тях. Моузис Уортбърг беше един от първите, които подкрепиха идеята да се създаде награда на името на Ървинг Талбърг. Бил достатъчно разумен да не иска наградата да бъде ежегодна. Тя трябвало да бъде давана на най-изтъкнатите продуценти за цялостната им дейност. Бил достатъчно умен да включи и една клауза, според която никой не може да бъде награждаван повече от веднъж. По този начин много продуценти, чиито филми никога не бяха получавали „оскари“, задоволили суетата си с престижния приз „Талбърг“. Въпреки това, хората начело на филмовите къщи, хората, които правели пари от филми и превръщали в звезди куп неизвестни никому актьори, останали извън полезрението на широката публика. И именно тогава Уортбърг лансирал идеята за учредяване на Хуманитарната награда, която трябвало да получават онези хора от кинобизнеса, които имат съществен принос за усъвършенстването на това изкуство. В крайна сметка, преди малко повече от две години, Моузис Уортбърг станал един от първите носители на тази награда. Връчена му била пред телевизионните камери в предаване, наблюдавано от сто милиона зрители. Поднесена му била от един световноизвестен японски режисьор по простата причина, че нито един американец от бранша не приел да направи това. Така поне твърдеше Дорън.

Във вечерта на награждаването двама известни сценаристи получили инфаркт. А една актриса изхвърлила телевизора си от четвъртия етаж на хотел „Бевърли Уилшир“. Трима режисьори върнали своите „оскари“. Въпреки това, а може би именно поради това, тази награда била изключително скъпа на Моузис. По думите на един сценарист, този акт твърде много приличал на избори в концлагер, чиито обитатели единодушно гласували за Адолф Хитлер.

Именно на Моузис Уортбърг хрумнала идеята да закупуват къща-палат за всяка новоизгряла звезда. Натоварена с огромните вноски по изплащането, звездата много по-лесно приемала да се снима в треторазредни филмчета. Именно студията на Уортбърг беше непрекъснато ангажирана с недостойни съдебни дела, чрез които се стремеше да измъкне поне част от парите на надарените творци. Именно Уортбърг имаше здрави връзки във Вашингтон. Забавлявал политици от най-различен калибър с хубави начинаещи актриси, а разходите за почивката им из най-известните курорти на света се поемали от таен фонд — също негово дело. Той знаел как да използва закона и неговите пазители, за да извърши финансово убийство, за да измами някого и да го ограби. Така поне твърдеше Дорън. На мен всичко това ми звучеше прекалено емоционално и все ми се струваше, че такива хора няма.

Наред с превъзходните му качества на измамник, връзките в столичния град били сред най-големите достойнства на студията „Три-Калчър“.

Имаше много врагове, за него се носеха какви ли не скандални истории. Но те бяха очевидни измислици, тъй като всеки знаеше за аскетичните му навици. Говореха, например, че всеки месец, при изключителни мерки за сигурност, той отлитал за Париж и там се отдавал на разврат с непълнолетни. Пуснаха слуха, че е ексхибиционист и в спалнята на жена му имал специална дупка, през която наблюдавал оргиите й. Но всичко това бяха лъжи.

Несъмнено притежаваше ум и силен характер. За разлика от повечето филмови магнати не обичаше шумната реклама и я отбягваше. Изключение направи само когато му връчиха Хуманитарната награда.

Бях намразил „Три-Калчър“ още преди колата на Дорън да спре на паркинга. Сградите бяха построени от сив бетон, а площите между тях бяха оформени съвсем като промишлените зони в Лонг Айлънд, превърнали това чудесно кътче в мрачен концлагер, населен от роботи. Охраната на портала не ни посочи запазено място й по тази причина бяхме принудени да оставим колата на платения паркинг за простосмъртни с противната шарена бариера, която се вдигаше и спускаше автоматично. По-късно разбрах, че за да се измъкна от там, непременно трябва да разполагам с монета от четвърт долар.

Реших, че всичко това се дължи на недоглеждане от страна на някоя секретарка. Но Дорън каза, че това е част от системата на Уортбърг, която цели да поставя на мястото им талантливи хора като мен. Всяка звезда ще откара колата си направо до входа и ще я зареже там. Не биха посмели да приложат този номер и на някой от известните режисьори. Но искаха да бъдат сигурни, че сценаристи като мен нито за момент не се чувстват знаменитости. Реших, че Дорън е прекалено вманиачен и се разсмях. Въпреки това усетих, че някъде дълбоко в душата ми се надига раздразнение.

В главната административна сграда ни спряха за проверка на документите. Портиерът ги разгледа внимателно, а след това вдигна телефона да провери дали действително имаме насрочена среща. След малко се появи някаква секретарка, която ни вкара в асансьора за последния етаж. А този етаж беше особено мрачен. Обзаведен със скъпи и класически мебели, но въпреки това мрачен.

Признавам, че се впечатлих от очарованието и компетентността на Джеф Уейгън. Знаех, че е мошеник, но това някак си му отиваше. Все едно, че се намирах на тропически остров и се възхищавах на някой екзотичен и красив, но напълно негоден за консумация плод. Настанихме се пред бюрото му и той нареди на секретарката си да не го свързва с никого. Колко ласкателно, господи! Но очевидно не беше прибягнал до тайния знак за действително изключване на телефона, тъй като проведе поне три-четири разговора, докато бяхме там.

Уортбърг закъсня с половин час — време, през което Джеф ни забавляваше с разни историйки. Не пропусна дори онази с орегонската мадама, която му отрязала част от ташака.

— Ако си беше свършила работата както трябва, щеше да ми спести доста пари и неприятности през следващите години! — шеговито се оплака той.

Един от телефоните върху писалището му приглушено избръмча. Той стана и ни поведе през обширното предверие към една наистина луксозна заседателна зала, която спокойно би могла да мине за филмов декор.

Край дългата заседателна маса се бяха настанили Келино, Хулинън и Уортбърг и весело си бъбреха. Малко встрани от тях беше седнал мъж на средна възраст с разрошена посивяла коса. Уейгън го представи като новия режисьор на филма. Казваше се Саймън Белфорт. Името му ми беше познато — преди около двадесет години беше направил един наистина добър филм за войната. А веднага след това беше подписал дългосрочен договор с „Три-Калчър“ и се беше превърнал в най-послушната пионка на Джеф Уейгън.

Младежът до него ни представиха с името Франк Рикети. Имаше острите черти на изпечен мошеник, а облеклото му беше някаква безвкусица от рода на онези, които носят рок звездите и калифорнийските хипита. Беше ми много странен. Вероятно защото съвсем точно се вместваше в описанието на Жанел за хубавците, които шарят насам-натам из Бевърли Хилс и представляват нещо средно между галантни свалячи, мошеници и сводници. Може би, за да ме разсмее, тя ги нарече „градските вълшебници“. Просто не виждах как едно момиче, което търси някаква работа в Холивуд, може да устои на подобен тип. В моя филм длъжността на Франк Рикети беше изпълнителен продуцент и помощник на Саймън Белфорт.

Моузис Уортбърг пристъпи направо към въпроса. Натежал от чувство за собствено достойнство, гласът му постави ребром всички текущи проблеми.

— Не съм доволен от сценария, който ни остави Мейломър — започна той. — Подходът му е напълно погрешен. Такъв филм не е за „Три-Калчър“. Мейломър беше гений и несъмнено би създал нещо изключително. Но ние не разполагаме с хора от неговата класа.

— Не е съвсем така, мистър Уортбърг — обади се Франк Рикети с подкупващ и очарователен глас. — Имаме доста добри режисьори… — после се обърна и пусна една усмивка по посока на Белфорт.

Уортбърг му отправи един мрачен поглед и от този момент до края на разговора Рикети не издаде нито звук. А Белфорт леко се изчерви и отмести очи.

— Вложили сме много средства в този филм — продължи Уортбърг. — По тази причина нашите инвестиции се нуждаят от застраховка. Едновременно с това не желаем да попаднем под обстрела на критиката, която несъмнено ще ни обвини, че сме унищожили филма на Мейломър. Искаме да използваме неговата репутация в полза на филма. Хулинън ще пусне в печата една подписана от всички присъстващи тук декларация, че филмът ще бъде направен точно така, както го виждаше Мейломър. Че това ще бъде един негов филм, последна почит към паметта на великия режисьор, направил толкова много за славата на нашата студия!

Млъкна и изчака Хулинън да ни раздаде копия от декларацията. Бяха напечатани красиво, върху бланки с червено-черната емблема на „Три-Калчър“.

— Моузис, стари момко — обади се Келино с бодър глас. — Не е зле да се съобщи, че Мерлин и Саймън ще работят върху новия сценарий съвместно с мен!

— Считай, че е направено — кимна Уортбърг. — Но искам да ти бъде ясно, че не трябва да се бъркаш нито в режисурата, нито в продуцентската дейност! Това е част от сделката.

— Разбира се — отвърна Келино.

Джеф Уейгън се усмихна и се облегна назад в креслото си.

— Декларацията за печата изразява нашата официална позиция — каза той. — Но тук искам да напомня на мистър Мерлин, че когато Мейломър се зае да оформя неговия сценарий, той вече беше много болен. Вероятно по тази причина ръкописът е ужасен и се нуждае от основна преработка. Аз вече имам известни идеи… Предстои ни много работа. За момента ще се задоволим да храним кучетата с таланта на Мейломър. Нали нямаш нищо против, Джек? — обърна се той към Хулинън.

Онзи кимна, а Келино се обърна към мен:

— Надявам се да поработим добре и да превърнем този филм в онова велико произведение, за което мечтаеше Мейломър.

Гласът му звучеше съвсем искрено.

— Съжалявам, но не мога да приема — твърдо отвърнах аз. — Целия сценарий обработихме основно с Мейломър и за мен той е отличен. Не съм съгласен с никакви промени и преработки. Няма да подам и изявление за печата в този смисъл.

— Много добре разбираме чувствата ви — меко продума Хулинън. — Та нали толкова време работехте рамо до рамо с Мейломър! Одобрявам това, което казахте. Такава лоялност рядко се среща в Холивуд. Но не трябва да забравяте, че имате процент от бъдещата печалба на филма. Имате интерес да го направим колкото е възможно по-касов. Ако се обявявате против това, значи хвърляте в канализацията собствените си пари!

— Напротив — засмях се аз. — Ще ги хвърля именно ако приема да го преработвам.

Нервите на Келино първи не издържаха.

— Да се маха по дяволите тоя тип! — избухна той. — Ще се оправим и без него!

За пръв път го погледнах в упор и си спомних нещо, което Осейно веднъж се беше заел да ми обяснява. Дрехите на Келино бяха безупречни както винаги — великолепно скроен костюм, чудесна риза, меки като коприна кафяви обувки. Беше наистина хубавец и именно затова си спомних онази думичка от италианския жаргон, с която го беше охарактеризирал Осейно: Кафоне. Кафоне е онзи селянин, който е успял да забогатее по някакъв начин и прави всичко възможно да изглежда като благородник. Учи се на маниери, успява да премахне диалекта си, облича се като ангел. Но независимо от всички тези грижи, от него винаги се разнася тъничката воня на оборски тор.

Гледах Келино и се възхищавах на точното описание на моя приятел.

— Заемете се да намерите приемливо решение — нареди Уортбърг, после стана и напусна залата. Беше под достойнството му да спори с някакъв смотан сценарист. Беше ни ощастливил с присъствието си само за да достави удоволствие на Келино.

— Мерлин е крайно необходим за нашата работа, Уго — примирително проговори Джеф Уейгън. — Сигурен съм, че след като си помисли, непременно ще се присъедини към нас. Дорън, защо не се срещнем пак след няколко дни?

— Няма проблеми — кимна Дорън. — Ще ти се обадя.

Станахме да си вървим. Подадох своето копие от декларацията за печата на Келино и рекох:

— По обувките ви е полепнала оборски тор. С това можете да я прочистите.

— Няма за какво да се тревожиш — започна да ме успокоява Дорън докато вървяхме към изхода. Беше сигурен, че ще успее да постигне компромис за не повече от седмица, тъй като нито Уейгън, нито Уортбърг биха си позволили да превърнат във враг на продукцията собствения й сценарист. Те вероятно ще отстъпят, но и аз не трябва да забравям за своя процент от печалбата.

Казах му, че не ми пука и му наредих да увеличи скоростта. В хотела вече ме чакаше Жанел, а това беше най-важното нещо в живота ми. Исках да докосвам нейното тяло, да целувам нежните й устни, да лежа до нея и да слушам вълшебната приказка на живота й.

Радвах се, че имам сериозни причини да остана още една седмица в Калифорния. Това означаваше цели седем дни близо до нея. А за филма наистина не ми пукаше. Беше ми ясно, че след смъртта на Мейломър, той ще се превърне в поредната треторазредна сладникава история, която студията „Три-Калчър“ се готви да поднесе на публиката.

Дорън паркира пред хотел „Бевърли Хилс“ и сложи ръка на рамото ми.

— Почакай, не бързай толкова! Искам нещо да ти кажа…

— Казвай! — нетърпеливо го погледнах аз.

— Отдавна мислех да ти го кажа, но все си мислех, че не ми е работа…

— Какви ги дрънкаш, за бога? — нервирах се аз. — Виждаш, че бързам!

— Виждам — усмихна се малко тъжно Дорън. — Чака те Жанел, нали? Точно за нея исках да си поговорим…

— Виж какво! — погледнах го в очите аз. — Зная всичко за нея и хич не ми пука какво е правила и с кого го е правила! Все ми е едно!

Дорън помълча, после тихо попита:

— Познаваш ли онова момиче, с което живеят заедно? Казва се Алис.

— Познавам я — рекох. — Много сладко момиче!

— Само дето е малко нередовна…

Обзе ме странно чувство на нетърпеливо очакване. Сякаш изведнъж бях влязъл в кожата на Къли и броях картите, които изскачаха от подковата.

— Какво искаш да кажеш?

— И Жанел е като нея…

— Лесбийки са, така ли?

— По-точната дума е бисексуални — отвърна Дорън. — Харесват както мъжете, така и жените…

Замислих се за момент върху чутото, после му отправих една от очарователните си усмивки:

— Е, никой не е съвършен.

После слязох от колата и се качих в апартамента си, където ме очакваше Жанел. Любихме се дълго и уморително, а после се облякохме и излязохме да хапнем. Този път не поисках да ми разказва за живота си. Не й споменах нищо за разговора си с Дорън. Нямаше нужда. Отдавна бях го усетил и се бях примирил. Все пак беше по-добре, отколкото да се въргаля с други мъже.