Марио Пузо
Умират глупаците (27)

28.

След няколко седмици в Холивуд започнах да си мисля, че това е земята на емпидите. Забавно и малко отегчително за мен местенце. Емпидите са особени насекоми, от семейството на паякообразните. Женските притежават канибалистични наклонности, които рязко се усилват по време на любовния период. По тази причина мъжките нерядко остават без глава във върховния момент на екстаза си.

Но еволюцията прави истински чудеса. С течение на времето мъжките емпиди поумнели и започнали да прибягват до един ефикасен трик — увивали в паяжина известно количество храна и я предлагали на партньорката си. Тя се нахвърляла върху нея, а през това време мъжкият успявал да я обладае и да изчезне.

След още няколко десетки поколения мъжките емпиди усъвършенствали номера — започнали да увиват в своята паяжина камъчета, пръст или най-обикновен боклук. А когато настъпил Големият еволюционен скок, от мъжкия емпид се родил холивудският продуцент.

Мейломър слушаше измишльотините ми с намръщено лице. Накрая отметна глава и се разсмя.

— Какво искаш? Нима за един задник трябва да му отхапят нещастната глава?

Първото нещо, което ми направи впечатление в този град беше, че всеки е готов да откъсне някоя част от тялото на противника си в името на успеха. И въпреки това останах истински запленен от страстта, с която тези хора се хвърляха в работата си. Те наистина бяха готови на всичко, за да направят своя филм, добър или лош. Независимо дали са скриптърки, секретарки, счетоводители, оператори, декоратори, технически персонал, актьори, режисьори или дори продуценти. Всички казваха „моят филм“, всички се считаха за активни участници в творческия процес. Направи ми впечатление, че единствено сценаристите не се държат по този начин. Вероятно защото всеки се опитваше да нанесе поправки в техния продукт, убеден, че допринася за по-доброто му качество. Дори скриптърките си позволяваха да променят по някой ред, да не говорим за изпълнителите на по-главните роли, които се появяваха някоя сутрин с напълно променени реплики (работа на съпруги или любовници, разбира се) и заявяваха, че няма да започнат снимките, докато те не бъдат приети. Естествено, тази преработка имаше за цел да изтъкне собственото му присъствие на екрана, а не основната идея на филма. Всички изпитваха желание да свършат работата на сценариста и това не можеше да не го подразни.

Постепенно стигнах до заключението, че създаването на филми е дилетантска работа, проста и невинна пародия на истинското изкуство, която има успех само защото самата медия е твърде магнетична. На практика хора без абсолютно никакъв талант създаваха произведения на изкуството чрез комбиниране на снимки, костюми и музика, обединени от някоя пределно опростена фабула. Вероятно и тази дефиниция е пресилена. Те по-скоро създават нещо, което само прилича на изкуство, но е достатъчно добро да им даде известно самочувствие.

Киното вълнува хората и им доставя неповторима наслада. Но едновременно с това, то не им предлага никакви поуки. Екранът не може да опише задълбочено душевното състояние на героите, няма дълбочината, която присъства в един добре написан роман. Той не може да те направи мъдър така, както го прави романът. Наистина човек усеща живота, но не може да го разбере. Киното е изключителна магия, то придава стойност на почти всичко, въздейства върху душата на човека като истински наркотик. Та кой не иска да запечата върху лентата приключенията на своето минало, кой не мечтае да превърне бляновете си в действителност? Нима това не е най-лесният начин да обикнем себе си?

Горе-долу така преценявах по онова време света на киното. По-късно, леко ухапан от заразата на тази лудост, започнах да мисля, че изразеното по-горе мнение е твърде жестоко и прекалено снобско.

Продължавах да се смайвам от силата, с която създаването на един филм влияе върху съдбата и поведението на хората. Това беше най-голямата страст на Мейломър, а всички, които му помагаха, влагаха цялата си душа в обладаването на този процес. Режисьори, актьори, оператори, а дори художници и дизайнери.

Давах си сметка, че това е най-жизненото изкуство на нашето време и изпитвах лека завист от този факт. Хиляди умни и надарени млади хора в страната предпочитаха да опитат силите си именно в киното, въпреки че много от тях биха станали отлични писатели. Започнах да мисля, че това дори не е изкуство, а просто някаква форма на колективна терапия. Всички искат да разкажат историята на своя живот, да опишат своите мисли и чувства. Но колко са книгите, родени по същата тази причина? При писането, рисуването и композирането магията е далеч по-малко видима. Киното е мястото, на което се смесват всички форми на изкуството, именно по тази причина неговата притегателна сила е толкова неудържима. С мощен арсенал от изразни средства на свое разположение, създателят на киното би трябвало да бъде сигурен в своя успех. Човек може да бъде най-големият тъпанар на света и въпреки това да направи интересен филм. Нищо чудно, че в киноиндустрията съществува толкова силен непотизъм. Всеки може да накара племенника си да напише сценарий, да превърне гаджето си в звезда, да назначи сина си за директор на студия. Киното е в състояние да превърне в преуспял творец дори полицаят на ъгъла!

А защо в историята няма нито един случай, при който актьор да е посегнал на живота на режисьор или продуцент? Положително е имало куп предпоставки за възникването на подобно желание у някога — както финансови, така и чисто артистични. Защо нито един директор на студия все още не е станал жертва на някой разгневен режисьор? Защо нито един режисьор не е бил удушен от някой възмутен сценарист? Вероятно в процеса на филмопроизводството се крие някакъв терапевтичен ефект, който премахва склонността на хората към насилие.

Нима е напълно невъзможно един ден да се окаже, че най-ефикасното лечение на психичноболните е свързано с възможността сами да направят по един филм? Нищо чудно — и тъй, и тъй, всички професионалисти в киното са луди, или близо до лудостта. А актьорите спокойно могат да си извадят официален документ за това.

Това е положението. В бъдеще вероятно всички ще си стоим у дома и ще си гледаме филмите, които нашите приятели са направили, за да не полудеят. Те ще са и нашето спасение. И в крайна сметка всеки задник ще се превърне в творец. Особено ако професионалистите успеят да отстранят брака в своята работа и започнат да правят само добри филми. Защото днес все още съдбата на един филм се решава от банкери, модисти и юристи, а у тях я няма онази лудост, която е необходима за едно истинско произведение на изкуството. Значи нищо няма да загубим, ако всеки задник вземе сам да си прави филмите, които предпочита. Единственият проблем е снижаването на разходите. Тогава няма да имаме нужда нито от психиатри, нито от надарени хора. Всеки ще може да се превърне в творец, когато пожелае.

Това особено важи за хората, които са антипатични на околните. Те бързо ще разберат, че ще трябва да поработят върху себе си, след което ще имат всички шансове да станат симпатични. И тогава, въпреки непроменената степен на нарцисизъм и инфантилизъм, те ще могат да проектират на екрана онази вътрешна представа за самите себе си, която несъмнено ще предизвика симпатията на околните. Ще бъдат, разбира се, призраци. Но обичливи призраци, симпатични и добри… Качества, които им липсват в реалния живот. Ще кажете, че всички така наречени творци тъкмо това и правят. Достатъчно е да се сетим за великия писател и обществен деец Осейно, който е абсолютен задник в личния си живот. Но в крайна сметка такива хора все пак трябва да притежават някаква дарба — нещо, което може да даде наслада на околните, да извлекат някаква поука от него, да получат по-вярна и задълбочена представа за живота…

В киното е възможно всичко това да се постигне и без дарба. Достатъчно е на ваша страна да имате един тъпак с достатъчно дебел портфейл. Той ще успее да предаде житейския си опит и без помощта на гениални режисьори и сценаристи, без присъствието на известни звезди. Ще стане герой просто като се възползва от могъщата и всеобхватна магия на екрана. Което не означава, че ако притежават капчица талант, филмът няма да стане още по-добър…

С Мейломър прекарвахме голяма част от времето си заедно. Често оставахме у дома му до късно през нощта, увлечени в разработката на сценария. Аз се чувствах малко неудобно там, защото жилището беше огромно, прекалено просторно за сам човек и ми приличаше на филмов декор. Имаше най-малко дванадесет просторни и претъпкани с мебели стаи, тенис корт, плувен басейн и специална кинозала.

Една вечер ми предложи да се разсеем с някакъв нашумял филм, а аз му признах, че не си падам особено по киното. Вероятно инатът ми си е проличал, защото той се ядоса и каза:

— Ще свършим много по-добра работа по твоя сценарий, ако престанеш да демонстрираш презрението си към шоубизнеса!

Малко се засегнах. Въобразявах си, че се владея отлично и никой не може да вникне в интимния свят на чувствата ми. Освен това изпитвах професионална гордост от начина, по който работех върху сценария, а той изведнъж ми казва, че не се е получило кой знае какво. Бях обладан от всички тези чувства, защото уважавах дълбоко Бърнард Мейломър. Той спокойно можеше да ме мачка както си иска при оформянето на сценария, защото той беше продуцент-режисьорът. Но никога не го правеше. Всичките му предложения за промяна на текста бяха разумни. А когато сбъркаше и аз му доказвах това с необходимите аргументи, той без колебание приемаше становището ми. Накратко казано, този човек се вместваше напълно в предварителната ми представа за класически емпид.

В оная нощ забравихме и филма, и сценария, впускайки се в разгорещен спор. Аз му казвах какво мисля за шоубизнеса, киното и хората, които си вадят хляба там. Колкото повече се разгорещявах, толкова по-спокоен ставаше Мейломър. Накрая върху лицето му изгря доволна усмивка.

— Говориш като стара курва, на която вече никой не обръща внимание! — резюмира той. — Усещаш, че именно киното е новото изкуство, което ще прати в килера както теб, така и всичките ти романи. Ти си просто ревнивец!

— Киното никога не ще може да се сравни с романа! — възразих аз. — Киното никога няма да постигне това, което е постигнала добрата книга!

— Глупости — рече Мейломър. — Хората предпочитат киното и едва ли скоро ще променят вкусовете си. Ето защо всичките ти дрънканици за продуцентите емпиди са безсмислени. Идваш тук за месец-два и вече издаваш присъди. Това, което става тук, едва ли се различава кой знае колко от останалите човешки дейности — и тук важи правилото за моркова и тоягата. Хората в този бизнес действително мърсуват като луди, правят какви ли не измами и използуват секса за разменна монета. Но само те ли го правят? Ти не обръщаш внимание на един друг съществен факт — продуценти, сценаристи, режисьори, актьори — това са все хора, които трябва да се справят с огромни трудности, за да си вадят хляба. Цял живот се учат на занаят и работят като луди, без никаква почивка. Те са абсолютно всеотдайни. И нещо друго — независимо от твоето мнение, за създаването на един добър филм се изисква наличието на талант, бих казал дори на гениален талант. Цялата тази армия от актьори и актриси са пехотата на нашия бизнес. Тях ги убиват, те съвсем не се докопват до кокала с малко мърсуване. Трябва да бъдат доказани артисти и да владеят занаята си до съвършенство. Естествено, в този бизнес има достатъчно некадърни тъпаци, които са в състояние да унищожат един филм за пет милиона долара, но да вкарат вътре гаджето си. Те обаче не издържат дълго и течението ги отнася на дъното. Твоето презрение се прехвърля и върху продуцент-режисьорите. Няма смисъл да защищавам режисьорската професия, тъй като и слепец би видял, че по-трудна от нея в този бранш няма. Но и продуцентът трябва да притежава определени качества. Той е звероукротителят. Знаеш ли какво означава да направиш един филм от негова гледна точка? Преди всичко да целунеш поне десет задника във финансовия съвет. После да се превърнеш в мама и татко на куп шантави звезди, които мърсуват и пиянстват, тъпчат се с наркотици и изпадат в творческа депресия. Трябва да си готиният Дядо Мраз за техническия екип, тъй като не правиш ли това, ще бъдеш разстрелян от протакане и финансови преразходи. А накрая трябва да ги вардиш да не се изпотрепят помежду си. Знаеш ли какво ще ти кажа? Мразя Моузис Уортбърг от дъното на душата си, но признавам, че е финансов гений, без когото моментално бихме фалирали. Уважавам тази негова способност точно толкова, колкото ненавиждам просташкия му вкус. Същевременно, тъй като аз съм и продуцента, и режисьора, трябва непрекъснато да водя война с него. Надявам се да приемеш, че един-два от филмите ми са се доближили до представата за изкуство, въпреки трайното ти презрение към нашия бизнес!

— Поне не са толкова глупави — снизходително кимнах аз.

— Ругаеш продуцентите, но те са хората, които сглобяват километри лента и ги превръщат в завършено произведение — продължи Мейломър. — И знаеш ли как постигат това? Като целуват дупенцата на стотина бебчета и влюбено им гукат. Бебчета-финансисти, бебчета-режисьори, бебчета-актьори, бебчета-сценаристи… Именно продуцентите са бавачките, които им сменят пелените и се просмукват до мозъка на костите от миризмата на лайна. Вероятно и затова имат толкова лош вкус. Но въпреки всичко болшинството от тях продължават да вярват в изкуството и неговото неотразимо влияние. Няма случай продуцент да не се е явил да си получи „оскара“, нали?

— Това е просто самочувствие — възразих аз. — Но не и вяра в изкуството.

— Ох, ще ме умориш с това твое изкуство! — въздъхна Мейломър. — Вярно е, че само един от сто филма има някакви качества, но не е ли така и при книгите?

— Книгите имат по-различна функция — рекох. — А филмите показват една гола фасада и нищо повече.

— Ама ти наистина си страшно досаден тип! — нервира се отново Мейломър.

— Киното не е изкуство — продължих аз. — То е куп детски трикове и нищо повече.

В гласа ми липсваше увереност.

— Може и да си прав — въздъхна Мейломър. — То наистина е не толкова изкуство, колкото магия. Фалшификация и измама, помагаща на хората да забравят за смъртта…

И с това не бях съгласен, но премълчах. Знаех, че Мейломър беше прекарал инфаркт и именно за това говореше по този начин. Лично аз продължавах да мисля, че киното помага на хората да живеят. Да живеят с фалшива представа за света…

Не успя да ме убеди, разбира се, но след този разговор гледах с по-малко предубеждение на заобикалящата ме среда. В едно беше прав — аз действително ревнувах киното. В него се работеше лесно, парите бяха добри, а славата — бляскава! Само като си помислех, че отново трябва да се затворя в стаята и да пиша романи, направо ми призляваше. В дъното на цялата ми омраза се криеше една съвсем детинска завист: Знаех, че никога няма да стана човек на киното, тъй като не притежавах нито темперамента, нито таланта за него. Винаги ще го ненавиждам, но причините за това ще бъдат повече снобски, отколкото морални.

Бях изчел всичко написано за Холивуд. Бях чувал как писателите, най-вече Осейно, се връщат на изток и проклинат този град, наричат продуцентите най-големите мръсници на света, притежателите на студия — най-грубите и примитивни хора след маймуните, а самите студия — мръсни и долни бардаци. Но тези впечатления те все пак придобиваха след завръщането си от Холивуд, докато аз заминавах за там с тях.

Същевременно бях сигурен, че ще се справя. След първата среща с Мейломър и Хулинън всичко за тях ми беше ясно — Хулинън е елементарен търгаш, а Мейломър е комплициран и неглупав човек. Агентът ми Дорън Ръд беше пълна скръб, разбира се. Което не ми попречи да харесвам както него, така и Мейломър, докато Хулинън намразих още в първите две минути на срещата ни. Едва се сдържах да не го пратя по дяволите, когато ми каза да чакам Келино за съвместна снимка. Онзи тип закъсня и аз си тръгнах. Не обичам да чакам никого. Приемам спокойно, когато някой закъснее за среща с мен, ето защо не мога да разбера защо той трябва да е бесен, че не съм го дочакал.

Холивуд беше привлекателен предимно с огромното разнообразие от емпиди, които го населяваха.

Скоро открих, че в този град има и огромно разнообразие от продуценти. На най-долното стъпало стояха чорлави младежи с мътни погледи, които живееха в задръстени от ръкописи и кокаин таванчета и очакваха звездния си миг. Те постоянно търсеха надарени младежи и девойки, прослушваха откритията си, а след това ги възнаграждаваха с единствената валута, която притежаваха в изобилие — здравият животински секс. Доста над тях стояха истинските продуценти — онези със секретарките и стотина хиляди долара за представителни нужди. За разлика от чорлавите си колеги, те набираха актьори за прослушване чрез мрежа от агенти и посредници. Задължително условие при тях е да имат поне по един завършен филм. Обикновено този филм е банална тъпотия, която не е изплатила дори разходите си за негативи и се прожектира по самолети и летни кина със свободен вход. „Творците“ от този тип най-често си плащат на някой калифорнийски седмичник и той нарежда произведението им сред десетте най-добри филма на годината. По-хитрите от тях пускат платено съобщение във „Варайъти“, според което филмът им е донесъл рекорден приход в Уганда и далеч е надминал прихода от прожекцията на „Отнесени от вихъра“ там. Това на практика означава, че „Отнесени от вихъра“ никога не е бил прожектиран в тази страна. Тези продуценти държат на бюрата си снимки с автограф от известни филмови звезди. По цял ден са заети да приемат и разговарят с красиви кандидатки за слава, чиито намерения за кариера в киното по правило са страшно сериозни. Горките момичета изобщо не подозират, че „професионалистът“ насреща им просто си убива времето и тайно се надява на един безплатен минет за подобряване на храносмилането. Ако харесат някоя кандидатка особено много, те я водят да хапне в кафенето на студията и я представят на знаменитостите, които минават край масата им. Сами изживели подобен период, знаменитостите безропотно ги изтърпяват, стига да не се прекалява, разбира се. Те вече са надраскали този етап, но все пак се спират за миг край масата и пускат по някоя от очарователните си усмивки. Отлагат неотложните си дела само ако момичето е нещо наистина изключително. В такива случаи то има шанс за известна доза романтични преживявания.

Разбира се, и жертвите знаят, че това е игра. Но въпреки това я играят, тъй като се надяват на късмета си. Той може да излезе с продуценти, режисьори, дори оператори, но никога със сценаристи. Ако момичето има капка мозък в главата си, то изобщо не се занимава с разни драскачи. Едва сега разбрах какво е дразнило Осейно тук.

Че това е част от капана разбрах доста бързо. То си върви с парите и луксозните апартаменти, с ласкателствата и отегчителните работни съвещания, на които постоянно ти внушават, че правиш голям филм. Но никога не позволих да бъда измамен. Когато ми ставаше прекалено тъпо, просто хващах първия самолет за Вегас и потъвах в дебрите на хазарта. Къли неуморно се опитваше да ми пробута по някоя мацка, а аз също така неуморно му отказвах. Не крия, че често изпитвах силно изкушение, защото зная, че не съм чак толкова целомъдрен. Но все пак предпочитах да играя комар, тъй като при него не изпитвах толкова силно чувство на вина.

През първите си две седмици в Холивуд се занимавах с тенис, ходех да вечерям из разни скъпи ресторанти с Дорън и Мейломър, водеха ме на приеми. Приемите винаги бяха интересни. На един от тях се запознах с една вече повехнала звезда, която беше обект на мастурбаторските ми мечти като пубертет. Вероятно минаваше петдесетте, но благодарение на пластичните операции и останалите козметични номера, все още изглеждаше добре. Леко натежала, с подпухнало от пиене лице. Накърка се почти веднага и се зае да търси мъж за малки сексуални преживявания. Оказа се обаче, че кандидати липсват. Нима това е някогашното момиче, за което мечтаеха милиони американци с гореща кръв? Останах леко потиснат. Иначе ми беше интересно. Лица на актьори и актриси, които човек познава от екрана. Пращящи от самоувереност агенти, очарователни продуценти, енергични режисьори. Признавам, че се забавляваха отлично.

Климатът също ми допадаше. Обичах палмите по улиците на Бевърли Хилс, обичах стотиците киносалони на Уестууд, където човек можеше да срещне наистина изумително красиви момичета, неизменно в компанията на млади и сериозни студенти. Започна да ми става ясно защо отдавна са „разпродадени“ всички велики писатели от първата половина на века и никой вече не иска да им подражава. Защото е наистина глупаво да пишеш пет години един роман, който я ти донесе две-три хилядарки, я не, докато тук правиш същите пари за една седмица, а освен това си живееш живота.

През деня работех в кабинета си по сценария, отскачах при Мейломър за съвет, хапвах по нещо в кафенето и зяпах как снимат разни сценки. Неудържимо ме привличаше напрегнатата актьорска игра върху ярко осветената и съответно декорирана сцена. Един ден гледах как млада двойка заснемаше убийство по време на акт. Актьорите толкова се бяха вживели в ролите си, че след завършването на епизода се разридаха наистина и здраво се вкопчиха един в друг. Потресох се от тази всеотдайност.

В кафенето също беше много интересно. Тук идваха всички, които имаха някакво отношение към кинопроизводството. Много хора ми стискаха ръката и ми казваха, че съм написал хубава книга. Надявах се да е така, но дълбоко в себе си знаех, че едва ли някои е чел тази книга. Изненадах се от факта, че актьорите и актрисите съвсем не са бъбривци. Режисьорите постоянно демонстрираха заетост и край тях винаги се навъртаха по трима-четирима помощници. Екипите преливаха от енергия и изглеждаха отлично, но да се гледа отстрани заснемането на един филм е доста отегчително занимание. Животът не беше лош, но на мен ми липсваше Ню Йорк. Липсваха ми Вали и децата, липсваха ми вечерите и дългите разговори с Осейно. В такива моменти скачах в самолета за Вегас, прекарвах нощта край игралните маси, а на сутринта се връщах обратно.

Един ден, доста след като бях превърнал маршрута Лос Анджелис — Лас Вегас в своя почти ежедневна пътека, Дорън Ръд ме покани на парти. Неофициално събиране в огромната къща в Малибу, която беше наел за летния сезон. Не ми се ходеше до Вегас и приех. А там за пръв път срещнах Жанел.