Марио Пузо
Умират глупаците (18)

18.

Настанил се удобно в първа класа на самолета за Ню Йорк, Къли отпиваше по глътка газирана вода. В скута му лежеше малко метално куфарче. Повърхността му беше покрита с кожа, а ключалката му беше като на сейф. Вътре имаше един милион долара суха пара, на които нищо не трябваше да се случи. За всеки случай не разполагаше с ключ за сложната ключалка.

Гроунвелт преброи парите в негово присъствие, нареди ги в куфарчето и ги заключи. Никой в Ню Йорк не знаеше кога точно и по какъв маршрут ще пристигнат тези пари. Решението вземаше Гроунвелт и никой друг. Но Къли беше доста нервен. Стиснал с лакти и колене това съкровище, той размишляваше за живота си през последните години. Беше извървял дълъг път, беше научил много неща. Но пред него имаше още по-дълъг път и още много неизвестности. Съзнаваше, че животът му е пълен с опасности, а залозите непрекъснато се повишават.

Защо Гроунвелт избра точно него? Какво знаеше? Как си представяше бъдещето? Стиснал металните капаци на малкото куфарче, Къли Крос се опита да отгатне това, което му предстои. Напрегна паметта си до крайност, остави се на интуицията да го води. За миг отново се превърна в някогашния Къли Брояча, който е запомнил излезлите карти на тридесет и едно, знае какво има в подковата и залага тавана без колебание. Подлагаше на преценка всички шансове, появили се в живота му през последните четири години, търпеливо се мъчеше да разбере какво още се крие в подковата на живота.

Изминаха близо четири години от деня, в който Гроунвелт го облече в доверие и го превърна в свой най-близък помощник. Къли му даваше сведения за казиното доста преди Мерлин и Джордън да се появят на хоризонта. Приятелството му с тях учуди стария шеф и дори леко го разочарова. А когато Къли застана на страната на Джордън при оная битка на масата за бакара, той направо се ядоса. Тогава Къли беше сигурен, че с кариерата му е свършено, но за негова изненада именно този инцидент, скоро превърнал се в легенда за хиляди комарджии, му донесе високата длъжност и доверието на Гроунвелт. И до днес се питаше защо стана така.

През първата година Къли работеше като крупие на тридесет и едно — длъжност, отдалечена на светлинни години от поста на първи помощник и съветник на собственика. Тогава беше убеден, че пак ще бъде използуван като ухо и око, но намеренията на Гроунвелт се оказаха други. Беше избрал Къли за главно действащо лице в една сложна операция за укриване на доходи.

Старецът беше твърдо убеден, че притежателите на игрални домове, които дърпат част от приходите си още в касата на своето казино преди преброяването и осчетоводяването им, са просто жалки мошеници, които рано или късно ще попаднат в ръцете на ФБР. Този начин за отклоняване на средства беше твърде елементарен, в него участваха много хора, прекалено биеше на очи. Гроунвелт не можеше да си представи как е възможно да влизаш всеки ден в касата и да си излизаш оттам с пакет пари, а едва след това да докладваш приходите си на Комисията за хазартни игри на щата Невада. Положението ставаше още по-глупаво, когато собственици са няколко души и всеки от тях се стреми да отмъкне по-тлъст кокал. Докато системата на Гроунвелт беше съвършена. Така поне я представи на Къли.

Собственикът знаеше отлично, че Къли е превъзходен „механик“. Разбира се, това негово качество нямаше нищо общо с техниката. Можеше с лекота да измъква втората карта от тестето и да я раздава на играчите, а горната запазваше за себе си. Час преди да започне смяната му — най-често от полунощ до сутринта — Къли се отбиваше при Гроунвелт за инструкции. Обикновено научаваше, че в точно определен час, да кажем четири сутринта, на масата ще се появи играч с описано до най-големи подробности облекло, който ще прави залози в строго определен ред. Например започва със сто долара, вдига на петстотин, а после слиза на двадесет и пет. Къли разбираше, че именно този човек трябва да спечели десет-петнадесет хиляди долара до края на смяната му. Като всички големи играчи, този ще играе с обърнати карти. Виждайки с какво разполага, Къли лесно можеше да му запази горната печеливша карта, а останалите отиваха за нищо неподозиращите играчи край масата. Къли не знаеше по какъв път спечелените пари стигат до Гроунвелт и съдружниците му. Той просто изпълняваше заповеди и си държеше устата затворена.

Но той не беше от хората, които броят картите в подковата и нямат акъл за нищо друго. Опитен в сметките, той лесно изчисли колко печелят подобни „специални“ клиенти. В течение на една година им пускаше средно по десет бона на седмица, което означаваше половин милион долара чиста пара. Отлична далаверка, освободени от данъци мангизи, които собственикът задържаше лично за себе си, а останалите акционери в хотела и хабер си нямаха. В допълнение Гроунвелт дърпаше по някой долар и от съдружниците си.

За да замаскират загубите, Къли всяка вечер работеше на различна маса, а често минаваше и в друга смяна. Въпреки това се притесняваше, убеден, че управителят все някога ще го пипне. Едновременно с това се питаше дали този човек е предупреден от Гроунвелт да не го закача.

В крайна сметка Къли сам реши, че трябва да избива от обикновените играчи и започна да прибягва до сръчностите си на „механик“. Но един ден иззвъня телефонът и Гроунвелт му нареди да се качи при него.

Беше както винаги любезен. Настани го в едно удобно кресло и му предложи питие. Едва тогава започна:

— Веднага трябва да прекратиш тези глупости, Къли! Да не съм те видял да мамиш клиентите!

— Мислех, че точно това трябва да правя, но не искате да ми кажете направо — обясни Къли.

— Добра и умна мисъл, момчето ми — усмихна се Гроунвелт. — Но не е необходимо. Твоите загуби се прикриват по счетоводен начин. Няма да те хванат, бъди спокоен. А дори и да те надушат, аз ще имам грижата да прибера песовете — млъкна за момент, а после добави: — С балъците трябва да се играе чисто. По този начин ще имаме далеч по-малко неприятности.

— Личи ли си на видеото номерът с втората карта? — полюбопитства Къли.

— Не, момчето ми — поклати глава Гроунвелт. — Признавам, че си страшен и никой не може да те види. Единствената опасност е когато Игралната комисия изпрати на масата някой от агентите си. Той няма начин да не долови щракането, защото там се трудят все опитни типове. Тогава всички загуби на масата ще минат за сметка на твоите мошеничества. Разбира се, подобна опасност съществува и когато даваш добри карти на някой от специалните ми клиенти, но в такъв случай те ще решат, че просто мамиш казиното и аз ще бъда чист. Не трябва да се безпокоиш от подобна вероятност, тъй като винаги знам кога в казиното има агенти на Игралната комисия. Това е причината, поради която винаги ти давам точния отрязък от време, в който можеш да правиш номера на „механика“. Но когато работиш за своя сметка и по своя инициатива, не разчитай на закрилата ми. В такива случаи ти мамиш клиента за сметка на хотела, а разликата е огромна. Онези типове от Игралната комисия дори се радват, когато ние хапваме по някое дърво, но редовните клиенти са съвсем различно нещо. Трябва да даваме маса подкупи, за да можем да се оправим…

— Ясно — кимна Къли. — Но как вие си прибирате парите?

— Всичко опира до процента — отвърна Гроунвелт. — Процентът никога не лъже. Всички тези огромни хотели съществуват благодарение на процента, той ни прави богати, и изведнъж в служебния ти картон се появяват доста необичайни цифри. Те показват, че масата ти печели огромни суми. Няма значение дали слагаш по някой долар настрана, важното е, че измъкваш парите на балъците за мен. И тогава именно става страшно, защото никой няма да повярва, че ти си най-късметлийското крупие в историята на Вегас!

Къли изпълни всички нареждания, но продължаваше да се чуди как действа механизмът на този бизнес. Защо Гроунвелт си прави толкова излишен труд? Започна да разбира подробностите едва когато стана „Ксънейду номер две“. Научи, че Гроунвелт прибягва до своята система не само заради данъците, а и за да измъкне някоя пара от акционерите. А доста по-късно разбра, че „специалните“ и винаги печеливши клиенти пристигат чак от Ню Йорк, изпратени от тайния съдружник на Гроунвелт — един човек на име Сантадио. Научи, че той, Къли, е корумпирано крупие в очите на клиентите и Гроунвелт го търпи само защото е човек на нюйоркския партньор; проумя, че старецът е застраховал печалбите на любимия си хотел по куп различни начини…

Комарджийската кариера на Гроунвелт започва в Щойбенвил, Охайо, където години наред работи в нелегални вертепи. Постепенно спечелва доверието на прочутата кливландска мафия, която упражнява пълен контрол над местните политически фигури. Благодарение на връзките си с нея успява да замине за Невада. Но никога не забравя родния край. И до днес всеки щойбенвилски младеж, който пожелае да стане крупие, отива първо при него. Ако не може да го вземе при себе си, Гроунвелт непременно му намира някое местенце из другите хотели, другите щати, а дори и извън страната. Така, с течение на годините, неговите земляци започват да въртят топчетата и да раздават карти не само в Щойбенвил, но и на Бахамските острови, Пуерто Рико, Лондон и Френската Ривиера. Стотици от тях си вадеха хляба в Рино и Лас Вегас. Мнозина бяха стигнали до поста шеф на игрална зала или дори управител на казино, а всички без изключение считаха Гроунвелт за своя Дядо Мраз. Комарджийски Дядо Мраз, облечен в мантия от зелено сукно…

Гроунвелт лесно би могъл да си избере помощник от средата на своите земляци. Фактически дори управителят на казиното в „Ксънейду“ беше от Щойбенвил, макар малцина да го знаеха. Защо тогава се бе спрял на Къли — непознат младеж, родом от противоположната част на Щатите? Къли постоянно си задаваше този въпрос. Разбира се, когато навлезе в играта и се запозна с многобройните и сложни начини за проверка, той откри, че и управителят е вътре в играта. Това му даде и отговора на същия този въпрос, стоварил се върху него със зашеметяваща яснота — Гроунвелт го беше избрал просто защото някой трябва да бъде пожертван, ако стане фал. Това беше цялата работа.

Защото, макар начетен и възпитан мъж, Гроунвелт се беше появил във Вегас с репутацията на изключително опасен човек. Репутация, спечелена след доста години на тъмни афери в Кливланд, години на тесни връзки с тамошната мафия, която си беше спечелила печална слава в цялата страна…

Беше човек, пред когото не минаваха никакви номера, лъжи или дребни измами. Къли лично се увери в това. Гроунвелт безпогрешно долавяше всеки опит за такова нещо и поставяше на мястото му кандидата за трактат. Понякога със смразяващ кръвта глас, понякога с онзи специфичен и малко мрачен хумор, който можеше да се придобие единствено в комарджийските вертепи…

Изтече една година и Къли получи повишение. Зае кабинета, който се намираше непосредствено до този на Гроунвелт и получи титлата първи помощник на президента. Едно от задълженията му беше да придружава шефа, когато излиза из града, и да шофира лично специалната му лимузина. Беше до него и в залите на казиното, заедно приемаха поздравите на старите и добри клиенти, пристигнали от всички краища на света. В допълнение Къли стана и помощник на управителя на казиното. Целта беше да се запознае отблизо с неговите задължения — да познава лично всички служители, независимо дали са шефове на зали, крупиета или обикновени „примамки“.

Сутрин в десет закусваше заедно с Гроунвелт. Преди да отиде в кабинета му, той се отбиваше в главната каса и вземаше отчета за финансовите резултати от изтеклите двадесет и четири часа. Гроунвелт поемаше малкото листче и внимателно го проучваше над чинията със специалния зелен пъпеш, който неизменно присъстваше в сутрешното му меню. Балансът беше изготвен съвсем просто и изглеждаше приблизително по следния начин:

подразделение на казиното	оборот	печалба
Зала за барбут	400 000 долара	60 000 долара
Зала за тридесет и едно	200 000 долара	40 000 долара
Бакара и рулетка	100 000 долара	40 000 долара

Надолу следваха и останалите хазартни игри, носещи по-незначителен приход — колело на късмета, кено, игрални автомати и пр.

Приходите от игралните автомати се изчисляваха веднъж седмично в специален доклад от управителя на казиното. Носещи около сто хиляди долара седмично, те бяха една от най-сигурните инвестиции на хотела по простата причина, че никога не губеха. Програмирани да изплащат твърдо определен процент от жетоните, които поглъщаха, тези „едноръки бандити“ бяха истинска гилотина за наивниците. Ако печалбата от тях спадне, това беше сигнал за наличието на някаква измама.

Но това не може да се каже за останалите хазартни игри, особено за барбута, тридесет и едно и бакарата. При тях средната печалба на казиното се колебаеше около 16 от постъпленията. Но имаше и лоши серии, особено при бакарата. Големите играчи нерядко се хващаха за щастливата серия на някого и банката търпеше, чувствителни загуби. За тази игра бяха характерни резките колебания. Имало е нощи, в които оградената с мраморен парапет маса губи толкова много пари, че поглъща печалбата на всички останали зали. Но след това шансът се обръщаше и седмици наред същата тази маса носеше огромни печалби. Къли беше сигурен, че Гроунвелт е измислил начин да отклонява известна част от тях, но не можеше да разбере как точно го прави. Изведнъж му направи впечатление, че сумите в отчета са съвсем обикновени, макар през изтеклата нощ няколко богати южноамериканци да бяха оставили на тази маса стотици хиляди долари.

Щастливата серия на някой силен играч, особено на бакара и барбут, беше смърт за всяко казино. В историята на Лас Вегас фигурират доста случаи, при които масите за барбут са „горещи“ в продължение на седмици и управата на съответното казино се радва, ако е успяла да излезе на нулата в края на игралния ден. За известно време поумняват дори и играчите на тридесет и едно. В такива моменти банката може да търпи чувствителни загуби три-четири дни наред. Но при рулетката беше истинско чудо банката да е в минус дори и един-единствен ден в месеца. Да не говорим за „колелото на късмета“ и кеното, при които играчите са напълно обречени.

Горе-долу това беше всичко, което трябва да знае управителят на едно казино. То може да бъде научено от книги и счетоводни документи, от всеки, който има необходимата подготовка и разполага с необходимото време. Къли обаче научи далеч повече благодарение указанията на Гроунвелт.

Всички знаеха, че Гроунвелт не вярва в късмета. Единственият му бог беше процентът и той доказваше неговото всемогъщество с многобройни примери от живота. Ако някой играч на кено случайно улучваше голямата печалба от 25 000 долара, първата работа на собственика беше да уволни всички служители, които се занимаваха с тази игра. Две години след откриването си хотел „Ксънейду“ попадна в изключително лоша серия. Казиното не успя да спечели нито долар в продължение на цели три седмици и загубите му надхвърлиха сумата един милион долара. Гроунвелт уволни целия персонал, с изключение на управителя, който, както и се очакваше, се оказа негов земляк от Щойбенвил.

Този метод беше ефикасен. След масовите уволнения спираше и черната серия, казиното отново започваше да дава печалба. За да бъде в крак с приходите на хотела, игралната зала трябваше да печели най-малко петдесет хиляди долара на ден. А според информацията на Къли, „Ксънейду“ имаше положителен баланс през всичките години на своето съществуване, независимо от размера на сумите, които „дърпаше“ Гроунвелт.

В течение на онази дълга и нелека година, в която мамеше клиентите и отклоняваше средства за собственика, Къли нито веднъж не допусна грешката, която много хора на негово място несъмнено биха допуснали — да „дърпа“ и за своя сметка. Лесно би могъл да направи комбина с някой от играчите, още по-лесно — с някой свой приятел. Но той знаеше, че това би било фатална грешка и искрено се стремеше да спечели доверието на собственика. Не защото беше честен или лоялен по природа, нито пък защото е доволен от постигнатото. Изострената му чувствителност на роден комарджия долавяше наличието на някаква отчаяна самота у Гроунвелт, наличието на жажда за поне един истински приятел и то именно в негово лице. Държеше се като такъв и получаваше много неща в замяна.

Два пъти в месеца Гроунвелт и Къли вземаха самолета за Лос Анджелис. Там шефът се отдаваше на любимата си страст — лов на антики. Купуваха стари златни часовници, пейзажи на Лос Анджелис и Лас Вегас от неизвестни автори в позлатени рамки. Търсеха и най-различни други дрънкулки — ръчни мелнички за кафе, детски автомобилчета, касички във формата на локомотиви или църковни куполи, изработени на ръка през осемдесетте години на миналия век, изтъркани портфейли със специални отделения за златни монети (в тях Гроунвелт слагаше по един стодоларов чип, а след това ги подаряваше на някой от богатите клиенти), някоя и друга антична монета… За най-специалните си клиенти купуваше изящни китайски порцеланови статуетки или пък викториански кутии за бижута, заедно със съдържанието им. Къли пък си падаше по старите копринени шалове, леко избелели от годините, или по древните канички, в които преди стотици години са си пиели бирата едри и груби скандинавци…

Рядко плащаха по-малко от сто долара за парче, но още по-рядко — над двеста. При всяко от тези пътувания Гроунвелт харчеше десетина хиляди долара. Вечер отиваха да хапнат в някой изискан ресторант, преспиваха в хотел „Бевърли хилс“ и се връщаха във Вегас с първия сутрешен самолет.

Куфарчето с антиките носеше Къли. Във Вегас имаше грижата да ги изпрати на антикваря за съответната опаковка, след което всичко се озоваваше в кабинета на Гроунвелт. Нямаше вечер шефът да не пъхне някое от пакетчетата в джоба си преди традиционната обиколка на казиното. Подаръците си правеше само на най-богатите клиенти — тексасец с петролни кладенци или пък нюйоркчанин с верига от магазини за готово облекло. Критерият му беше само един — клиентът да оставя в казиното поне сто хиляди долара годишно.

Къли се възхищаваше от непринудения чар, с който Гроунвелт правеше това. Развиваше пакетчето, вадеше златния часовник и го поднасяше на играча с думите:

— Отскочих до Лос Анджелис, видях тази вещ на една витрина и се сетих за вас. Чудесно подхожда на темперамента ви. Дадох да го почистят и ремонтират и се надявам да работи добре.

После, с добре изиграно съмнение, подхвърляше:

— Казаха ми, че е произведен през 1871 година, но може ли да е сигурен човек? Знаете какви мошеници са тези антиквари!

Така създаваше впечатлението, че онзи е обект на специално внимание от негова страна. Внушаваше му идеята, че часовникът е наистина ценна вещ, а той си е направил труда да го приведе в добро състояние. Във всичко това имаше и известна доза истина, разбира се. Защото часовникът наистина щеше да работи безупречно, а той наистина е мислил специално за богатия клиент. Държеше преди всичко да си проличи приятелското му отношение, когато поднася подаръка.

Гроунвелт използуваше „молива“ с разум и проницателност. Всички големи играчи по право получаваха безплатно „привилегията СХН“ — стая, храна и напитки. Но шефът често удостояваше с това право и далеч по-дребни играчи — онези, които не смеят да заложат повече от пет долара, но въпреки това са фрашкани с мангизи. Това беше един от начините му да ги превърне в непоправими и отчаяни комарджии.

По отношение на жените Къли също научи някои интересни неща.

— Няма да мамиш младите момичета! — възмущаваше се искрено Гроунвелт. — От къде на къде ще ги баламосваш за един задник? Та ти по нищо не се различаваш от дребния джебчия, който рови в портмонетата на горките момичета и им задига последните стотинки! Що за човек си ти? Нима би свил колата на едно такова маце, нима ще й идеш на гости, за да й задигнеш сребърните прибори? Значи не си такъв, а? Ами защо тогава се опитваш да им задигнеш оная работа? Тя е техният единствен капитал, особено ако са действително хубави. Знай едно — пусни им една „пчеличка“, за да ти е спокойна съвестта. Тогава ще бъдеш свободен и чист, няма да има нужда да дрънкаш глупости за любов и брак, за сериозен приятел, да даваш глупави клетви за вярност, да обещаваш още утре да се разведеш… Не трябва да забравяш, че срещу пет „пчелички“ една такава мадама ще бъде на твое разположение винаги, дори в деня на венчавката си!

Когато Къли чу тази тирада, не можа да се сдържи и избухна в смях. Гроунвелт явно беше научил за номерата му с мадамите, но също така явно беше, че си няма понятие от жени. Никога няма да разбере вроденият им мазохизъм, нуждата им да повярват на една фалшива любов.

Премълча всичко това и подметна:

— Не е толкова лесно, сър… При някои от тях и хиляда „пчелички“ не вършат работа!

Гроунвелт се изсмя и кимна с глава в знак на съгласие. После му разказа една забавна случка със самия себе си.

Малко след откриването на „Ксънейду“ в казиното се запознал с някаква мадама от Тексас, която струвала няколко десетки милиона. Подарил й изящно японско ветрило, което купил за петдесетак. А богатата наследница — четиридесетгодишна и съвсем запазена вдовица, взела, че изведнъж се влюбила в него. Гроунвелт изпаднал в ужас. Макар и десет години по-възрастен от нея, той си падал само по младите момичета. Все пак, от нещо като чувство за дълг (мадамата загубила в казиното доста пари), той я поканил в апартамента си и тя останала там до сутринта. На тръгване механично й пуснал една „пчеличка“ в чантичката и я помолил да си купи някакъв подарък. Направил го както по навик, така и по силата на някаква внезапно обзела го типично вегаска перверзност. Всъщност и до днес не можел да си даде отговор на този жест.

Петролната наследница хвърлила един поглед на банкнотата, благодарила му най-любезно и я прибрала обратно в чантичката си. После пак идвала да играе в неговото казино, но от чувствата й нямало и следа.

Три години по-късно му потрябвали инвеститори за построяване на новото хотелско крило. На място като това винаги съществува глад за повече стаи, обясни той. Комарджиите обичат да играят там, където пикаят. Дай им един бар с програма, дай им ресторант да се наплюскат, осигури им всичко необходимо за първите четиридесет и осем часа и после са вечно твои. Защото вече са се набутали и искат да избиват…

Сетил се за петролната наследница. Няма проблеми, кимнала тя. Извадила чековата си книжка, подписала му един чек и му го подала с най-сладката усмивка на света. Чекът бил на стойност сто долара.

— Изводът може да бъде само един — заключи Гроунвелт. — Човек никога не трябва да се отнася с богата и умна жена така, както се отнася с бедната и тъпа курва!

При посещенията си в Лос Анджелис Гроунвелт купуваше и антикварни книги, но го правеше рядко. Когато го обземаше колекционерската страст, той вземаше самолета за Чикаго и наддаваше на аукциона за редки библиографски издания. В апартамента си имаше една чудесна колекция от подобни книги. Беше подредена в остъклен и вечно заключен огромен шкаф. Когато Къли се нанесе в новия си кабинет, на бюрото лежеше подарък от шефа — оригинално издание на наръчник за хазартните игри, отпечатано през 1847 година. Къли с интерес го прочете и доста време след това наръчникът не слизаше от бюрото му. След това го отнесе обратно в апартамента на Гроунвелт. Не знаеше какво да го прави, а едновременно с това си даваше сметка за стойността на уникалното издание.

— Ценя вашия подарък, но при мен той е загубен — призна си той, а Гроунвелт мълчаливо кимна с глава.

Къли ясно почувства разочарованието му, но по някакъв странен начин този факт се отрази още по-благоприятно на техните взаимоотношения. Няколко дни по-късно книгата отново зае мястото си в остъкления шкаф. Тогава разбра, че е постъпил правилно, а едновременно с това се почувствува дълбоко поласкан от жеста на шефа си.

По-късно се запозна и с една друга черта от характера на Гроунвелт, която нямаше как да не се прояви. Къли неизменно присъствуваше при преброяването на чиповете, което ставаше три пъти дневно. Крачеше до шефовете на зали, които обикаляха масите за тридесет и едно, барбут и рулетка и правеха опис на наличните чипове. На масата за бакара получаваха точна сметка за завъртените в играта банкноти. Придружаваше ги дори когато влизаха в главната каса за опис на наличността там. Направи му впечатление, че в негово присъствие касиерът ставаше доста нервен. Отдаде това на прекалената си подозрителност, тъй като подредените в сейфовете чипове винаги излизаха точно до последния долар. Освен това главният касиер беше стар и изпитан приятел на самия Гроунвелт.

Но един ден, подчинявайки се на някакъв непонятен импулс, Къли протегна ръка и издърпа от касата акуратно подредените табли. По-късно направи опит да разбере защо го е направил, но така и не намери отговор. Но когато множеството метални табли напуснаха мрака на голямата каса и лъснаха под ярката неонова светлина, измамата стана факт. Две от тях се оказаха фалшиви. Бяха с улеи за стодоларови чипове, запълнени изцяло от кухи черни цилиндри. Тикнати чак в дъното на касата, откъдето едва ли щяха да бъдат извадени скоро, те всеки ден се преброяваха като налични пари. Макар главният касиер да се опита да разиграе сценка на невинно стъписване, той знаеше не по-зле от Къли, че подобна измама не може да се осъществи без прякото му участие. Къли вдигна телефона и набра номера на Гроунвелт. Шефът пожела да види всичко със собствените си очи и след малко пристигна. Върху двете табли липсваха чипове точно за сто хиляди долара. Моментът беше ужасен. Гроунвелт се изправи и мълчаливо насочи пръст към главния касиер. Силният загар на лицето му беше изчезнал, но нищо друго не издаваше гнева му.

— Махай се, по дяволите, оттук! — нареди с тих и сдържан глас той, после се обърна към Къли и добави: — Вземи му ключовете, а след това изпрати при мен всички отговорни служители в казиното. Пет пари не давам кой къде се намира в момента! Онези, които са в отпуск, да вземат първия самолет и да се връщат във Вегас!

После обърна гръб на присъстващите и напусна касата.

Къли и главният счетоводител се заеха да изготвят необходимите формуляри за издаването на ключовете. В момента, в който приключиха с процедурите, в касата се появиха двама непознати. Къли ги виждаше за пръв път, но главният касиер очевидно ги познаваше добре, защото лицето му побледня, а ръцете му видимо започнаха да треперят.

Мъжете мълчаливо кимнаха с глави. Касиерът направи същото.

— Шефът каза да се качиш при него — тихо продума единият, без да обръща каквото и да било внимание на останалите. Къли вдигна телефона и набра номера на Гроунвелт.

— Тук дойдоха двама души — съобщи му Къли. — Исках да попитам дали вие сте ги изпратили…

— Точно така — отвърна с леден глас Гроунвелт.

— Извинете за безпокойството, но просто исках да проверя…

— Добре правиш — омекна гласът на Гроунвелт. — А и работата, която свърши, беше добра — после помълча и добави: — Останалото не те засяга, Къли. По-добре е да го забравиш, разбираш ли?

В гласа му прозвуча странна и малко тъжна топлота.

Няколко дни главният касиер се мяркаше из Вегас, после изчезна. Месец по-късно Къли научи, че жена му е депозирала молба за издирването му в полицията. Не искаше да повярва на мълвата, че този човек отдавна е погребан някъде сред безбрежните пясъци на пустинята. Не посмя да попита Гроунвелт, а и шефът очевидно смяташе въпроса за приключен, защото нито веднъж повече не го похвали за добре свършената работа в касата. И по-добре, защото никак не му се искаше да вярва, че благодарение на добре свършената му работа един човек гние из пустинята.

 

 

В последно време Гроунвелт започна да проявява нрава си по не толкова страховит начин, стана духовит и дори забавен.

Във Вегас се ширеше кампания за привличане на богати чужденци. Англичаните не бяха обект на тази кампания, въпреки репутацията си на най-запалените комарджии на деветнадесети век. Краят на Британската империя означаваше край и на големите играчи на Острова. Защото секна потокът лири, който се стичаше в касите на обичащите хазарта лордове, експлоатирали най-безогледно индийци, австралийци, канадци и разни островитяни в продължение на векове. Днешна Англия е бедна страна, в която дори богаташите мислят единствено как да си запазят наследствените имения и да укрият по някой дребен доход. Онези от тях, които все пак си позволяваха да играят, предпочитаха аристократичните казина на Франция, Германия и своя мрачен Лондон.

И французите не бяха сред търсените клиенти. Те не обичат да пътуват, а едва ли ще заложат на двойна нула срещу банката на вегаските заведения.

В замяна на това германците и италианците бяха добре дошли. Цветущата следвоенна икономика на Германия създаде доста милионери, които обичаха както пътуванията и хазарта, така и красивите вегаски момичета. Крилатият дух на този град гъделичкаше тевтонските им чувства и вероятно с нещо им напомняше за любимия Октоберфест. В допълнение трябва да се подчертае, че германците са почтени и уравновесени играчи, които никога не създават неприятности, а и притежават доста по-голямо умение от останалите.

Във Вегас особено високо се ценяха италианските милионери. Те залагаха като побъркани, особено ако са пийнали по някое и друго уиски. С охота се оставяха на скритите професионални проститутки, които често бяха на процент в съответното казино, да ги задържат в града шест, седем, а и повече дни, което си беше чисто самоубийство. Парите им нямаха свършване, тъй като повечето от тях не плащаха никакви данъци върху доходите си. Онова, което би трябвало да влезе в общинската каса на Рим, тихомълком потъваше в касите на вегаските игрални заведения, хладни и приятни от постоянно действащата климатична инсталация. Момичетата на Вегас проявяваха подчертано предпочитание към богатите италианци. Тези мъже раздаваха щедри подаръци, освен това бяха безумно влюбени през тези шест-седем дни, отдавайки се на новата си любима със същото безумие, с което залагаха на ръката на барбутчията, който хвърляше само лоши.

Мексиканците и останалите южноамерикански комарджии се котираха още по-високо. Никой не знаеше какво става там долу, в Южна Америка, пък и никой не се интересуваше особено. Но от Вегас редовно излитаха специални самолети, които докарваха милионери от пампасите. За тези джентълмени със спортен дух, които оставяха на масата за бакара равностойността на хиляди глави добитък, всичко беше безплатно. Те пристигаха тук заедно със своите съпруги и любовници, с голобрадите си хлапета, жадуващи да се превърнат в изпечени комарджии като бащите си. Тези клиенти също се котираха високо сред мадамите на Вегас. Те не бяха толкова рафинирани, колкото бяха италианците, нито пък толкова изтънчени любовници (според някои сведения, на които можеше да се вярва). В замяна на това имаха огромен апетит. Къли се случи в кабинета на Гроунвелт и чу със собствените си уши как управителят на казиното предаде на Гроунвелт специално желание на един страхотно силен южноамерикански играч — онзи поискал в апартамента му да бъдат изпратени осем момичета наведнъж, всичките руси или червенокоси, високи колкото него — метър и седемдесет.

Старият собственик изслуша всичко това, без да му мигне окото.

— И по кое време на денонощието желае това чудо господинът? — попита той.

— Около пет следобед — отвърна управителят. — Възнамерява да ги води на вечеря, а след това да ги задържи за цялата нощ.

— Колко ще му струва всичко това? — не можа да сдържи усмивката си Гроунвелт.

— Към три бона — отвърна управителят. — Освен това положително ще пусне на мадамите по някой долар да залагат на рулетката.

— Можеш да изпълниш желанието му — кимна Гроунвелт. — Но предупреди момичетата да направят всичко възможно този тип да остане в хотела максимално дълго време. Никак не ми се иска да тръгне да харчи мангизи по другите заведения!

Управителят тръгна да излиза, а старецът учудено промълви:

— Какво ще прави с цели осем мадами?

— И аз му зададох същия въпрос — сви рамене управителят. — А той рече, че няма да е сам — и синчето му било с него…

— Е, това се казва бащина гордост — усмихна се Гроунвелт. Управителят си тръгна, а той поклати глава и подхвърли към Къли: — Нали виждаш, че съм прав? Комарджиите обичат да залагат там, където пикаят и чукат. Синчето ще продължи да ни бъде клиент и след като баща му хвърли топа. Защото тази нощ няма да забрави никога, макар и да му струва цели три хилядарки. Отделно ще остави в касата ни поне един милион долара, стига в родината му да не направят поредната революция…

Но истинските шампиони, истинските бисери на комарджийския свят, бяха и си остават японците. Движат се винаги на групи и залагат така, че на човек му настръхват косите. Висшият ешелон на японските индустриалци и финансисти пристига във Вегас да профука своите свободни от данъци долари и за среден престой от три-четири дни тази сума рядко е под един милион. А стана така, че именно Къли осигури на „Ксънейду“ и неговия собственик най-страхотния от тези шампиони.

Къли имаше връзка с едно момиче от бар „Ориент“, което беше на принципа „кино-вино-секс“. Казваха й Дейзи, тъй като никой не можеше да произнесе японското й име, беше на двадесет години, а във Вегас се подвизаваше още от петнадесетгодишна възраст. Беше страхотна танцьорка, съвършена като бисерна мида. Но твърдо беше решила да се подложи на две пластични операции — едната за разширяване на очите си като на белите, а другата за увеличаване на бюста си. Искаше да стане още по-привлекателна за обожателите си — американци. Разбрал за намеренията й, Къли изпадна в ужас. Предупреди я, че няма да прилича на нищо, но Дейзи му повярва едва след като той изпадна в добре фалшифициран екстаз от малките й твърди гърди.

С течение на времето станаха толкова близки, че тя започна да го учи на японски думички докато лениво се изтягаха в широкото му легло. Започна да му прави за закуска супа, а на протестите му отвърна, че всички японци закусват със супа.

След което добави, че правела най-добрата супа за закуска в родното си селце, намиращо се недалеч от Токио. Къли пък с изненада откри, че супата й действително е превъзходна и е истински балсам за стомаха му след изморителните нощи.

Именно Дейзи му съобщи, че един от най-големите японски магнати скоро ще посети Вегас. Научила го от японските вестници, които редовно получаваше от родителите си. В един от тях имало интервю с токийския милиардер Фумиро, който съобщавал, че скоро ще замине за Щатите да открие новия си завод за монтаж на телевизионни приемници. Според Дейзи, този човек непременно ще се отбие във Вегас, тъй като бил страстен комарджия. Бил изключително надарен пианист, завършил консерватория в Европа и положително би станал професионален музикант, ако не била последната воля на баща му, според която трябвало да наследи фамилния бизнес.

Още на същия ден Къли продиктува на Дейзи едно писмо-покана до мистър Фумиро. По нейни указания го съставиха така, че да проличи азиатската им любезност.

Мистър Фумиро получи предложение да бъде почетен гост на хотел „Ксънейду“ в удобно за него време. Поканата включвала и всички хора от антуража му, включително деловите му партньори в самите Съединени щати. С деликатността на истински азиатец, Къли дал да се разбере, че всичко ще бъде безплатно, включително театралните постановки и концертите.

Преди да изпрати писмото, Къли поискал разрешението на Гроунвелт, тъй като все още не можел да използва „молива“ за разходи от подобен мащаб. Изпитвал опасения, че собственикът ще реши да изпрати писмото от свое име, но това не станало. Ако японците се появят, те щели да бъдат официални гости на Къли.

Отговорът пристигна след три седмици. През това време Къли не си губеше времето и изсмукваше от Дейзи всичко, което би му било от полза. Разбра, че винаги трябва да се усмихва, когато разговаря с японец. Че любезността му трябва да личи от всеки жест, а когато в речта на събеседника му се появи леко съскане, това е изключително тревожен сигнал и показва наличието на раздразнение. Нещо като потракването на гърмящата змия. Такова съскане Къли беше чувал във филмите за войната, но го беше възприел като особеност на езика.

Отговорът на писмото пристигна под формата на телефонно обаждане от представителството на мистър Фумиро в Лос Анджелис. Любезен женски глас с едва доловим акцент се осведоми дали е възможно в хотела да бъдат запазени два апартамента за президента и вицепрезидента на компанията „Джапан уорлдуайд сейлс Къмпани“ плюс още десет стаи за придружаващите ги лица. Прехвърлиха разговора на Къли, когото бяха потърсили лично. Къли, разбира се потвърди, после позвънил на Дейзи и възбудено й каза да бъде на негово разположение през следващите дни. Имаше намерение да направи някои специални покупки с нейна помощ. После й каза, че възнамерява да запази апартаменти за всички японци, а не само за двамата шефове. Но Дейзи изпадна в ужас и го предупреди в никакъв случай да не постъпва така, защото това би означавало Фумиро и заместникът му Нигета да се почувствуват безкрайно унижени. Отхвърли и другото му предложение — да се закупят оригинални кимона за мистър Фумиро направо от Лос Анджелис. Това също би обидило мистър Фумиро, който, макар и да носи подобни дрехи у дома, положително се гордее, че има западно възпитание. Истински разтревожен, Къли й предложи да посрещне групата на летището и да поеме ролята на лична преводачка на богатия бос.

Но Дейзи се засмя, че това е последното нещо на света, което мистър Фумиро би пожелал. Би се чувствувал страшно притеснен, ако всяка негова стъпка се наблюдава от живееща в чужбина негова сънародница. Къли прие всичките й съвети, но упорито настояваше тя лично да приготвя супа за закуска на мистър Фумиро. Дейзи се подърпа известно време, но накрая отстъпи.

Същият следобед го потърси Гроунвелт.

— Какво търси това пиано в апартамент номер десет, по дяволите? — поиска да се осведоми той. — Току-що ми позвъни директорът на хотела да се оплаче, че си наредил през главата му да докарат тоя сандък и си му причинил големи главоболия!

Къли му съобщи за предстоящото посещение на мистър Фумиро и за специалните му вкусове. Гроунвелт се разсмя от сърце, после поцъка с език и добави:

— Хубаво тогава… Вземи моя ролс и го посрещни на летището.

С тази кола се посрещаха само личните гости на собственика и най-богатите тексаски клиенти.

На следващия ден Къли подбра трима униформени портиери от хотела и потегли за летището. След блестящия ролс тържествено се поклащаха два огромни кадилака. С цената на няколко банкноти автомобилите бяха допуснати направо до пистата. По този начин важните гости нямаше да вървят пеш до терминала.

Когато кракът на мистър Фумиро се докосна до бетона, Къли вече беше пред него и с дълбок поклон му засвидетелства своето уважение.

Не можеше да сбърка групичката японци не само поради характерните за расата им черти, а и поради облеклото им. Всички без изключение носеха черни официални костюми, снежнобели ризи и черни вратовръзки. Свитата от десетина човека наподобяваше групичка скромни чиновници в командировка и никак не се връзваше с представата за членове на Управителния съвет на най-могъщия търговски конгломерат в Япония.

Къли веднага разбра кой е мистър Фумиро. Освен че вървеше на няколко крачки пред останалите, той беше и най-високият в групата — близо метър и осемдесет. Хубав мъж с правилни черти, широки рамене и гарвановочерна коса. Спокойно можеше да мине за холивудска звезда, умело гримиран като японец. За миг Къли си помисли точно това и му се стори, че присъства на най-голямата измама в живота си.

На крачка зад мистър Фумиро пристъпяше неговият заместник. Нисичък и слаб като вейка, той приличаше на японците, които рисуваха по комиксите. Останалите членове на екипа бяха сиви и незабележими хора. В ръцете им се поклащаха елегантни куфарчета от имитация на крокодилска кожа.

Къли пристъпи напред и протегна ръка:

— Добре дошли в Лас Вегас, мистър Фумиро. Аз съм Къли Крос от хотел „Ксънейду“.

Устните на мистър Фумиро се разтегнаха в любезна усмивка, разкривайки равни и безупречно бели зъби. Английският му беше отличен, без почти никакъв акцент.

— Много ми е приятно да се запознаем — каза той. После представи човека със заешките зъби до себе си като мистър Нигета, вицепрезидент на компанията. Промърмори и имената на останалите японци, които се изреждаха да стиснат ръката на Къли, отправяйки му и по един дълбок поклон. Когато церемонията по представянето приключи, Къли поиска багажните им билети и им съобщи, че куфарите ще пристигнат директно в хотела. После ги покани да заемат места в лимузините. Фумиро и Нигета бяха настанени в ролса, а останалите се побраха в широките кадилаци. В колата Къли обяви, че мистър Фумиро може да разчита на неограничен кредит от страна на хотелската управа. Но мистър Фумиро потупа с ръка куфарчето на Нигета и се усмихна:

— Носим си и малко налични.

Къли също се усмихна. Докато обясняваше на какви удобства могат да разчитат в хотела и града, той не свали нито за миг тази усмивка от лицето си. В един миг му се прииска да им предложи и женска компания, но някакъв непонятен инстинкт го накара да си замълчи.

Когато пристигнаха в хотела, гостите бяха отведени директно в стаите си. Формалностите по регистрацията им щеше да свърши главният администратор. Всички бяха настанени на един етаж. Фумиро и Нигета получиха съседни апартаменти с междинна врата. Фумиро незабавно обиколи стаите на своите сътрудници и в очите му се появи задоволство. Къли правилно беше преценил, че ще остане доволен от настаняването, най-вече от факта, че за него е определен действително най-хубавият апартамент на етажа. А когато в хола си завари малкото черно пиано, на устните му се изписа радостна усмивка. Седна на столчето, прекара пръсти по клавишите и се заслуша. Къли се надяваше инструментът да се окаже добре акордиран. Не можеше да прецени сам, но Фумиро енергично разтърси глава, усмихна се още по-широко и каза със светнало от задоволство лице:

— Много любезно от ваша страна, мистър Крос! — после взе ръката му и топло я разтърси.

Малко по-късно направи знак на Нигета и онзи вдигна капака на куфарчето. Беше пълно с плътно наредени пачки банкноти. Къли се ококори.

— Бихме искали да оставим това на съхранение в касата на казиното — каза мистър Фумиро. — От там ще ни бъде най-удобно да теглим.

— Разбира се — кимна Къли.

Нигета щракна капака и двамата тръгнаха към касата. Мистър Фумиро остана да си почива.

Преброиха парите в стаята на старши касиера. Бяха точно петстотин хиляди долара. Къли се увери, че Нигета е получил специалната разписка, която му даваше право да тегли кредит от всички игрални маси. Управителят на казиното обеща да представи лично японците на шефовете на зали и подвижните касиери. Така Фумиро и Нигета щяха да получат възможност да теглят пари само с едно мръдване на пръста си, независимо в коя част на казиното се намират. Без излишен шум, без необходимостта да представят документи за самоличност. Щяха да получат кралско внимание и безупречно обслужване.

През следващите три дни Къли ставаше в ранни зори. Отиваше при Дейзи да вземе специалната супа, после се прибираше в кабинета си и чакаше. Отделът за обслужване по стаите беше получил нареждане да го уведоми веднага, след като мистър Фумиро позвъни за закуската си. Къли му даваше около час за хапване и приготвяне на сутрешния тоалет, после се качваше горе и тихо почукваше на вратата му. Заварваше Фумиро зад пианото, погълнат изцяло от тайнството на музиката. Празната купичка от специалната супа на Дейзи стоеше на масичката зад гърба му. По време на тези сутрешни срещи Къли се осведомяваше за желанията на Фумиро и уреждаше билети за различните концерти и шоупрограми. На лицето на японеца светеше все същата топла и благодарна усмивка. По някое време на междинната врата се изправяше и Нигета, който също благодареше на Къли за прекрасната супа. А Къли се стремеше да не забрави, че непрекъснато трябва да се усмихва и кима с глава.

За трите дни на престоя си японската група хвърли в ужас вегаските игрални заведения. Придвижваха се неизменно в пакет, избираха си някоя маса за бакара и залагаха едновременно. Дойдеше ли подковата в ръцете на Фумиро, всички като по заповед залагаха максимално разрешените суми. Общо взето им вървеше и доста собственици здравата се опариха от тях. За щастие в „Ксънейду“ нямаха кой знае какви успехи. Играеха само бакара и залагаха с цялото си сърце. В играта приличаха далеч повече на темпераментни италианци, отколкото на строги и сдържани японски бизнесмени. Когато му се падаха печеливши карти, Фумиро нежно галеше подковата и весело потракваше по масата. Беше страстен играч, вживяваше се дълбоко, шумно се радваше на всяка печалба, независимо от размера й. Къли го наблюдаваше развеселено и леко учудено, тъй като вече беше научил, че личното състояние на този човек възлиза на повече от петстотин милиона долара. Защо толкова се радва на тези дребни за него суми? Нима само защото те са максимално разрешеният залог във Вегас?

Един-единствен път зад любезната усмивка на Фумиро пролича гняв, студен и остър като ръба на бръснач. Това стана, когато Нигета, вероятно от разсеяност заложи за играча, а подковата продължаваше да се намира в ръцете на шефа му. В произнесената на японски къса фраза добре се долови онзи съскащ звук, за който Къли беше научил от Дейзи. Нигета смутено промърмори някакво извинение иззад заешките си зъби и побърза да промени залога си.

Посещението на японците беше истински триумф. Фумиро и групата му си заминаха със сто хиляди долара печалба, измъкната предимно от другите заведения на Вегас. В казиното на „Ксънейду“ оставиха чисти двеста хиляди, но това не им попречи да се превърнат в легенда за местните комарджии. Бандата от десетина японци в безупречни черни костюми се местеше от казино в казино и навсякъде всяваше смут. Приличаха на погребални агенти, които пристигат с маршова стъпка да приберат своя мъртвец. Но вместо него измъкваха доста дебели пачки от смаяните собственици. Шефът на масата за бакара питаше шофьора на ролса накъде се готвят да потеглят японците, след това веднага звънеше в съответното заведение и молеше колегите си да им осигурят кралско посрещане. Това беше обичайна практика във Вегас. Благодарение на нея Къли научи, че Нигета е луд по скъпите проститутки и не пропуска да чукне по някоя. А това означаваше, че по неизвестни причини вицепрезидентът на компанията не желае шефът му да разбере, че предпочитанията му са повече на страната на секса, вместо на комара.

Къли ги изпрати на летището, изчака свитата да се настани в самолета за Лос Анджелис, и едва тогава поднесе на Фумиро подаръка, който му изпращаше лично Гроунвелт. Собственикът на „Ксънейду“ се появи само веднъж край масата на японците — колкото да им стисне ръцете и да изрази задоволството си от тяхното присъствие. Но сега изпращаше на мистър Фумиро един наистина ценен подарък — античен джобен часовник от масивно злато.

Фумиро прояви искрена радост от това внимание. До последния момент кимаше с усмивка на уста и постоянно стискаше ръката на Къли. Той, разбира се, му отвръщаше със същото. После самолетът излетя, а Къли се върна в хотела. Нареди да извадят пианото от апартамента на Фумиро и отиде при Гроунвелт. Шефът го посрещна на вратата и сърдечно го прегърна.

— Никога не съм виждал по-добро „домакинство“! — похвали го той. — Как ти хрумна тоя номер със супата?

— Отвори ме едно птиченце на име Дейзи — отвърна Къли. — Нали няма да имате нищо против, ако й направя някакъв подарък от името на хотела?

— Можеш да похарчиш цяла хилядарка — щедро разреши Гроунвелт. — Ти създаде страшна връзка с тези японци! Имай грижата да я поддържаш. Изпрати им картички и подаръци за Коледа. Не съм виждал по-непоправим комарджия от тоя Фумиро!

— Само мадами не посмях да му пробутам — намръщи се Къли. — Чувствувах го, че е готин, ама някак не ми се искаше да ставаме прекалено близки още първия път…

— Постъпил си както трябва, не се тревожи — успокои го Гроунвелт. — Той ще се върне. Ако му се прииска мадама, сам ще ти каже. Мангизлии като него не се притесняват да си искат каквото им трябва.

Както обикновено, Гроунвелт пак излезе прав. Три месеца по-късно в „Ксънейду“ отново се появи мистър Фумиро. Една вечер пожела да види програмата в бара, а след това прояви интерес към изпълнителката на солови танци — руса и дългокрака красавица. За щастие Къли я познаваше. Беше чувал, че макар и омъжена за един от крупиетата на „Сандс“, тя няма нищо против малко допълнителни доходи. Повика управителя на бара и го помоли да я изпрати на масата им. Работата се уреди и Фумиро покани танцьорката на късна вечеря извън „Ксънейду“. Момичето хвърли един въпросителен поглед на Къли и той кимна с глава. После ги остави сами, като не забрави да позвъни на управителя да си търси заместничка за нощното шоу. На другата сутрин пропусна да почука на вратата на Фумиро както обикновено. Някъде към обяд позвъни на момичето и му каза, че може да не ходи на работа докато Фумиро се намира в хотела.

Този вид отношения се запазиха и при следващите посещения на японеца. Дейзи научи един от готвачите да вари японска супа и тя беше включена в официалното меню. А Къли откри, че Фумиро с неподправен интерес следи сутрешните повторения на един многосериен каубойски филм, който излъчваше местната телевизия. Особено много му харесваше русата актриса, която изпълняваше ролята на невинна, глупавичка и чувствена танцьорка. И му хрумна страхотна идея, която се зае да реализира без колебание. Благодарение на многобройните си връзки в света на шоубизнеса, скоро успя да открие името и адреса на актрисата. Казваше се Линда Парсънс и живееше в Лос Анджелис. Къли взе първия самолет за там, покани я на обяд и й разказа за Фумиро. Актрисата бързо се зашемети от историята за приказно богатия японец, който залага на комар цели състояния и е луд по нея. Направо зяпна, когато Къли й каза, че пристига в „Ксънейду“ с един милион долара в брой и често ги губи до последния цент само за три нощи край масата за бакара. Без колебание се съгласи да дойде във Вегас при следващото посещение на Фумиро.

Само месец по-късно Фумиро и Нигета отново пристигнаха. Къли ги изчака да се настанят, след което влезе в апартамента на мистър Фумиро и му съобщи, че актрисата Линда Парсънс има желание да се запознае с него. Очите на японеца светнаха. Макар и надхвърлил четиридесетте, от него се излъчваше съвсем момчешка привлекателност. Радостта му от предстоящата среща я подчерта още по-силно. Той скочи на крака и помоли Къли незабавно да се свърже с момичето. Къли кимна с глава. Пропусна да му каже, разбира се, че всичко е отдавна уредено. На другия ден следобед Линда Парсънс трябваше да кацне във Вегас. Фумиро беше толкова развълнуван, че започна да залага като луд. Само през тази нощ изгуби повече от триста хиляди долара.

На другата сутрин стана рано, изсърба супата си и излезе да си купи нов син костюм. Кой знае защо беше решил, че сините костюми са връх на американската елегантност. Преди това Къли позвъни в най-скъпия магазин на „Сай Девоур“ и помоли да вземат мярка на японеца по спешност, а костюмът до вечерта да бъде готов. За да бъде сигурен, че всичко ще е наред, той изпрати с Фумиро и един от своите служители.

Нещата се объркаха, когато стана ясно, че Линда Парсънс е пристигнала със сутрешния самолет. Къли отиде да я посрещне. Когато пристигнаха в хотела, актрисата пожела да се освежи за предстоящата среща. Сигурен, че Нигета придружава шефа си, Къли я тикна в апартамента на дребното японче със заешките зъби. Но това се оказа грешка, която за малко щеше да се превърне във фатален инцидент.

Къли се прибра в кабинета си и направи опит да открие местонахождението на Фумиро. В магазина за облекло вече го нямаше. Най-вероятно се е отбил в някое казино и играе бакара.

Нямаше начин да бъде открит. След около час и нещо му позвъни самата Линда Парсънс.

— Бихте ли дошли за малко? — притеснено го помоли тя. — Имам езикови проблеми с вашия приятел.

Къли премълча всякакви въпроси. Фумиро говореше отлично английски, но може би си има причини да твърди обратното. Вероятно се е разочаровал от мадамата. Къли веднага забеляза, че актрисата далеч не е толкова свежа, колкото изглежда в телевизионния сериал. А може и да е изтърсила нещо, което е засегнало деликатните му чувства на азиатец.

Вратата му отвори Нигета. Беше леко къркан и изключително горд със себе си. След малко от банята се появи Линда Парсънс, загърната в черно кимоно на златни дракончета.

— Пресвети боже! — възкликна Къли и умът му бясно запрепуска.

— Ама и вие сте един! — шеговито му се закани Линда Парсънс. — Нито е толкова срамежлив, нито е толкова хубав, колкото ми го бяхте описали. Да не говорим, че не знае бъкел английски. Дано поне е толкова богат, колкото казахте!

Нигета продължаваше да се усмихва. Чул гласа на Линда, той учтиво й се поклони. Беше ясно, че не разбира нито дума от казаното.

— Спахте ли с него? — простена Къли с дълбоко отчаяние в гласа.

— Ами какво да правя? — направи гримаса Линда. — Подгони ме като луд из тоя апартамент! А аз се надявах поне на една романтична вечер, с цигулки, цветя и всичко, останало… Но тоя ме награби още от вратата! Тогава си рекох, че ще е по-добре да свършим работата веднага, щото япончето беше страхотно наточено. И я свършихме…

Къли въздъхна и тъжно поклати глава.

— Праснала си погрешното японче, момичето ми! — рече той.

Линда го погледна с неразбиращ поглед, после на лицето й се изписа ужас. Устата й се движеше, без да може да произнесе нито дума. След няколко секунди се овладя и избухна в страхотен смях. Тръсна се на дивана, без да държи сметка за кимоното, което се разтвори и разкри чудесните й дълги бедра. Кикотеше се като луда. Къли не издържа и също се усмихна. В този момент искрено харесваше Линда Парсънс. Но в следващия вече загрижено поклати глава. Положението беше сериозно и трябваше да действа незабавно. Вдигна слушалката и набра номера на Дейзи.

— Никаква супа, ако ще да ме убиеш! — викна момичето в момента, в който разбра кой се обажда.

Къли рязко й нареди да млъква и да скача в първото такси. Каза й да тича колкото я държат краката, защото работата е сериозна. След това позвъни на Гроунвелт и го запозна с положението. Шефът каза, че слиза веднага. Едва тогава Къли намери време да отправи една гореща молитва до Пресветата Дева с надеждата да бъде чут и Фумиро да се забави още малко.

Петнадесет минути по-късно в апартамента се появиха едновременно Дейзи и Гроунвелт. Линда беше направила по едно питие на Къли, Нигета и себе си. Продължаваше да се усмихва.

Гроунвелт се държа с нея като истински джентълмен.

— Искрено съжалявам за случилото се — каза той. — Моля ви само за малко търпение и всичко ще бъде наред. Обяснете, моля ви, на мистър Нигета какво се е случило. Кажете му, че е преспал с дамата на мистър Фумиро по погрешка, тъй като тя ги е сбъркала. Дайте му да разбере, че мистър Фумиро е лудо влюбен в тази жена и специално за нея е отишъл да си поръча нов костюм.

Нигета напрегнато слушаше забързаната реч на момичето. Устата му продължаваше да е разтеглена в широка усмивка, но в очите му се появи паника. Зададе някакъв кратък въпрос и Къли долови лекия съскащ звук в гласа му. Дейзи продължи да му обяснява с любезна усмивка на уста. Но колкото повече говореше тя, толкова по-бледа ставаше усмивката на Нигета. Изведнъж дребното японче политна и се строполи на пода. Беше припаднало от страх.

Дейзи пое нещата в свои ръце. Грабна бутилката уиски и наля малко в устата на Нигета. После го прегърна през кръста и му помогна да се настани на дивана. Линда го гледаше с искрено съчувствие. Нигета закърши ръце и заля Дейзи с неразбираем поток от думи. Гроунвелт поиска да разбере какво казва.

— Казва, че това означава край на кариерата му. Мистър Фумиро положително ще го изгони след подобно унижение.

Гроунвелт кимна и повелително каза:

— Обяснете му, че всичко ще бъде наред, ако си държи езика зад зъбите! Сега ще го настаня в болница, а после ще го изпратя в Лос Анджелис. На мистър Фумиро ще обясним, че внезапно му е станало зле и трябва да му се направят изследвания. Нека му стане ясно, че нищо няма да се случи, ако си държи устата затворена.

Дейзи преведе, а Нигета енергично закима. На лицето му бавно се върна любезната усмивка, но сега тя приличаше повече на призрачна гримаса. Гроунвелт се обърна към Къли и продължи:

— Вие двамата с мис Парсънс оставате да чакате завръщането на мистър Фумиро. Все едно, че нищо не се е случило. Аз поемам грижата за Нигета. Той не трябва да остава тук, защото зърне ли шефа си, пак ще припадне. Ще се погрижа да го експедират веднага.

И работата стана.

Мистър Фумиро се върна след един час и завари в апартамента си прекрасната Линда Парсънс, преоблечена и със свеж грим на лицето. Загледа я прехласнато, а и момичето бе очевидно впечатлено от неговата привлекателност. Проявяваше го по онзи невинен и едновременно с това подканящ начин, който толкова добре беше изиграла в телевизионния сериал. Къли гледаше запленен.

— Надявам се да ме извините за проявената нетактичност — продума Линда. — Но реших да заема апартамента на вашия приятел, за да бъдем по-близко един до друг.

Фумиро моментално схвана какво му се внушава — момичето не е от онези, които веднага ще скочат в леглото му. Ще трябва първо да го хареса, а дори и мъничко да се влюби…

Устата му се разтегли в широка усмивка и той енергично закима:

— Разбира се, разбира се…

От гърдите на Къли се откърти тежка въздишка на облекчение. Линда играеше превъзходно ролята си, повече гафове нямаше да има. Сбогува се и затвори вратата след себе си. В коридора спря и зачака. След минута от апартамента долетяха звуците на пианото и мелодичният глас на Линда Парсънс. Пееше стара любовна балада.

През следващите три денонощия Линда Парсънс и Фумиро се отдадоха на класическата и почти съвършена любовна история в ласвегаски стил. Бяха луди един за друг и прекарваха заедно всяка свободна минута — в леглото и казиното, из фантастичните магазинчета и бутици надолу по Ивицата. Линда се влюби в японската супа за закуска, беше луда по музиката, която Фумиро й свиреше на пианото. Японецът от своя страна не можеше да се насити на дългата й руса коса, на млечнобялата й кожа и дълги, леко натежали бедра, на меката отпуснатост на едрите й гърди. Но най-много харесваше винаги отличното й настроение, бликащата от всяка клетка на тялото й жизненост. Една вечер сподели с Къли, че от Линда би излязла една превъзходна гейша. А Дейзи му обясни впоследствие, че това е най-големият комплимент, който може да направи мъж като Фумиро.

Японецът дълбоко вярваше, че русата актриса му носи късмет в комара. В края на престоя му се оказа, че е загубил едва двеста хиляди долара от милиона, който беше оставил на съхранение в касата на „Ксънейду“. Като в тях влизаха и парите, които беше похарчил за визоново палто, расов състезателен кон и последен модел мерцедес — все подаръци за Линда Парсънс. Беше убеден, че се е отървал с драскотини, тъй като без присъствието на Линда положително би оставил поне половината от милиона на масата за бакара.

В началото на тази история Къли беше убеден, че Линда Парсънс е прикрита проститутка от висока класа. Но на вечерята, която й даде след заминаването на Фумиро, с изненада откри, че тя наистина е лудо влюбена в този японец.

— Безкрайно интересен мъж! — сподели актрисата. — Превъзходен пианист, а в леглото направо е фантастичен! Сега разбирам защо японките правят всичко за своите мъже…

— Едва ли се отнася по същия начин и с жените, които има у дома — усмихна се Къли.

— Сигурно е така — въздъхна Линда. — Но въпреки това е страхотен! Знаете ли, той ми направи стотици снимки. Вероятно си мислите, че е било досадно, но на мен ми беше приятно… Аз също го снимах. Той е много красив мъж.

— И много богат — добави Къли.

— И друг път съм била с богаташи — сви рамене тя. — Аз самата също не печеля малко. Но той е съвсем като малко момченце! Не харесвам единствено начина, по който играе хазарт. Господи! С това, което губи за една вечер, аз положително ще живея поне десет години!

Дали наистина е така, запита се Къли. В съзнанието му бавно узряваше мисълта, че трябва да направи всичко възможно тези двамата да не се срещат повече.

— И аз не обичам да гледам как го обират — лукаво подхвърли той. — Това може да го разколебае и да реши да поразреди посещенията си…

— Може и така да стане — усмихна му се Линда. — Искам да ви благодаря за всичко. Наистина прекарах чудесно и никога няма да го забравя… Пък може и пак да се видим.

Той усети за какво намеква и тихо отвърна:

— Когато ви се прииска да се поразвъртите из Вегас, звъннете ми един телефон. Всичко ще бъде за сметка на заведението, с изключение на чиповете.

— Как мислите? — замислено го погледна Линда. — Дали Фумиро ще ме потърси при следващото си идване тук? Дадох му телефона си в Лос Анджелис и му казах, че мога да замина за Япония веднага след като приключа снимането на новия си филм. Той каза, че ще бъде чудесно и само трябва да го предупредя за датата на пристигането си. Но усетих известна хладина по този въпрос. Не беше много ентусиазиран…

— Японците не обичат агресивните жени — поклати глава Къли. — В мисленето са хиляда години след нас. Особено важни клечки като Фумиро. По-добре изчакайте и изиграйте козовете си както трябва.

— И аз така мисля — въздъхна тя.

Къли я откара до летището и я целуна по бузата.

— Приятен полет — рече. — Ще ви позвъня, когато Фумиро реши да се появи.

Върна се в „Ксънейду“, влезе в кабинета на Гроунвелт и уморено се отпусна на едно кресло.

— Ето какво става, когато решим да проявим специално внимание към някой играч! — ядосано каза той.

— Защо си недоволен? — учуди се Гроунвелт. — Така и така не сме планирали да приберем цялото милионче на този етап от играта. Но по принцип си прав. Тази актриса не е най-подходящата мадама за един комарджия. Просто защото не е достатъчно алчна… Освен това е прекалено пряма, а и интелигентна на всичкото отгоре.

— Откъде знаете? — учуди се Къли.

— Прав съм нали? — усмихна се вместо отговор Гроунвелт.

— Несъмнено — кимна Къли. — Затова реших да направя всичко възможно никога повече да не се изпречва на пътя на Фумиро.

— Едва ли ще се наложи — отвърна Гроунвелт. — Мъжете от неговия тип са достатъчно твърди. Той няма нужда от това, което може да му предложи тя. Ако е имал, то е било за един път и толкова. Един път е приятно, но после вече е досадно. Ако е кроял планове за трайна връзка, той положително щеше да се погрижи за нея по-добре…

— Мерцедес, кон, визон и пръстен с диамант! — стреснато го погледна Къли. — Нима това не е достатъчно според вас?

— Не е — поклати глава Гроунвелт.

И пак излезе прав. Когато Фумиро се появи отново във Вегас, не отрони дори дума за Линда Парсънс. В замяна на това загуби до последния цент остатъка от милиона, който го чакаше в касата на „Ксънейду“.