Марио Пузо
Умират глупаците (48)

49.

Малко след тези събития се срещнах с Осейно. Отидохме в Карнеги хол, където заседаваше конгресът на националното движение за права на жените. Осейно беше единственият мъж сред поканените оратори.

Преди това вечеряхме в „Пърлс“ и Чарли Браун както обикновено сбърка келнерите. Погълна една патица по пекински, последва я плато крабове с късчета свинско печено, порция миди със сос от черен боб и огромно парче печена риба. А накрая омете и това, което беше останало в нашите чинии. Цялата операция беше извършена без дори да размаже червилото си.

Таксито спря пред Карнеги хол. Казах на Осейно да върви напред, а ние с Чарли ще го последваме на известно разстояние. Предпочитах делегатките на конгреса да си мислят, че е с мен, тъй като видът й на класическа блудница несъмнено ще предизвика яростта им. Но Осейно се заинати. Искаше всички в залата да знаят, че Чарли е именно неговата мадама. Тръгнахме към президиума — Осейно и Чарли напред, а аз на няколко крачки след тях. Огледах се с неподправен интерес. Единственото странно нещо в тази зала беше, че всички вътре са жени. Спомних си, че през по-голямата част от живота си бях свидетел на обратното — най-вече в казармата, в приюта и на стадиона. Натъквайки се на тази изцяло женска аудитория, аз изпаднах в нещо като шок и имах чувството, че съм попаднал в неприятелски лагер.

Няколко жени станаха да посрещнат Осейно. Ние с Чарли се настанихме на първия ред. Предпочитах да сме някъде по-назад, за да мога да изчезна, ако това се наложи. Бях неспокоен и не чух почти нищо от встъпителните слова. Усетих се едва когато на подиума се появи Осейно, представен от някаква достолепна дама. Той застана неподвижен, очевидно в очакване на аплодисменти. Но такива нямаше.

Облегна се на лекторската банка, огромен и внушителен. Мълча дълго, после се опря на лакът и бавно проговори, подчертавайки всяка своя дума:

— Ще се бием ли, или ще си лягаме?

Залата отвърна с освирквания и гневни подвиквания. Осейно направи неуспешен опит да продължи и млъкна. Лично аз бях убеден, че прибегна до този встъпителен въпрос само за да привлече вниманието на всички присъстващи. Речта му беше в полза на женските свободи, но той така и не получи възможност да я произнесе. Свирканията и крясъците постепенно се усилваха и се превръщаха в мощен тътен. Приятелят ми почака малко, но после му писна. Отправи един тромав поклон към разгневената аудитория и слезе от подиума. Тръгнахме подире му към изхода. Освиркванията се превърнаха в аплодисменти. Жените недвусмислено му показаха, че предпочитат да ги остави на мира.

Тая вечер Осейно не се нуждаеше повече от компанията ми и явно предпочиташе да остане насаме с Чарли Браун. Но на другата сутрин ми позвъни и ме помоли за една услуга.

— Трябва да замина за Северна Каролина — рече. — Ще постъпя в клиниката за отслабване на университета „Дюк“. Там прилагали някаква особено ефикасна оризова терапия — най-добрата клиника в Америка със страхотни резултати. Трябва да отслабна. Докторите твърдят, че имам запушване на артериите, а те се лекуват именно с оризова диета. Но имам един голям проблем — Чарли иска да дойде с мен и дума не дава да се каже за раздяла. Можеш ли да си представиш как горкото момиче нагъва ориз цели два месеца? Казах й, че не може. Едновременно с това искам да си взема колата и затова реших да те помоля да дойдеш с мен, просто като шофьор. Ще останеш няколко дни, ако искаш…

Обмислих и одобрих предложението му за частица от секундата.

— Нямам нищо против — рекох.

Определихме си среща за следващата седмица. Казах на Валъри, че ще отсъствам три-четири дни.

— Но защо той сам не кара колата си? — попита ме тя.

— Не е добре — отвърнах. — Едва ли ще има сили да направи това пътешествие сам. До Северна Каролина са поне осем часа път…

Валъри очевидно се задоволи с това обяснение, но нещо започна да гложди мен. Защо наистина Осейно не използва за шофьор Чарли? Би могъл да я експедира обратно в момента, в който се уреди. Това означава, че обяснението за горкото момиче на оризова диета, е чиста лъжа. Вероятно му е писнало от Чарли и вече търси начин да се отърве от нея, реших аз. За нея изобщо не се тревожех. Навсякъде имаше приятели и всички те с удоволствие биха я приели.

И тъй, откарах Осейно до клиниката за отслабване на университета „Дюк“ на волана на четиригодишния му кадилак. Той беше в чудесно настроение, дори физически изглеждаше далеч по-стегнат.

— Обичам тази част на страната — каза той, когато навлязохме в южните щати. — Страшен бизнес въртят тук с Исуса Христа! Във всяко градче има поне един магазин, който пращи от сувенирчета за божия син и от още толкова, които напомнят за неговите мама и тате… По този начин не само си докарват прилични доходи, но и си създава сума приятели. Това е един от най-хитрите бизнеси в света. Когато се замисля за живота си, бързо стигам до заключението, че щях да бъда много по-добре като религиозен водач, а не като писател.

Мълчах и слушах. И двамата знаехме прекрасно, че от него не би могло да излезе нищо друго, освен писател. Но в момента той беше решил да пофантазира, а аз нямах нищо против.

— Знаеш ли какво щях да направя? — продължи той. — Щях да създам един огромен духов оркестър и да го кръстя „Лайнарите на Христос“! Какво ще кажеш? Харесва ми начина, по който тия южняци се препъват в тромавата си религия, а едновременно с това са страшно горди от живота си. Приличат ми на дресирани маймуни. Не свързват действията си с последиците, но това е типично за всички религии. Нима не е същото и при онези фанатици в Израел? По време на свещените им празници замира всякакъв живот от нов тип — не вървят дори влаковете и автобусите, спират и вечната си война с арабите! Ами онези шантави католици в Италия с още по-шантавия си папа? Ох, как ми се иска поне една година да управлявам Ватикана! Първата ми работа ще бъде да въведа един задължителен за изпълнение лозунг — „всеки поп крадец!“. Проблемът на католическата църква е, че тук-там все още се намира по някой честен свещеник. И това обърква цялата работа!

През следващите петдесет мили говореше единствено на тази тема. После се прехвърли на литературата, премина през политиката и накрая, вече минути преди пристигането ни, скочи на любимата си тема — женското равноправие.

— Най-смешното е, че им симпатизирам напълно — рече. — Винаги съм вярвал, че жените действително са онеправдани, дори и когато сам съм допринасял за това. Но ония курви в Карнеги дори не ме оставиха да им го кажа! Ей това им е лошото на жените — нямат абсолютно никакво чувство за хумор! Нима не разбраха, че започвам с един шеговит въпрос, а след това ще им говоря сериозно, и то в подкрепа на шибаното им движение?

— Защо не публикуваш тази реч в някой вестник? — попитах го аз. — Така ще разберат какво си искал да им кажеш. Списание „Ескуайър“ ще я лапне като топъл хляб!

— Сигурно — кимна той. — Може би ще взема да я обработя за печат докато вися в оная клиника…

В клиниката за отслабване към университета „Дюк“ изкарах една пълна седмица. За това време видях повече дебелаци, отколкото бях виждал през целия си живот. При това дебелаци, които тежат от сто и петдесет кила нагоре. Оттогава насам са отнасям с подозрение към всяка жена, която носи пелерина или някаква друга наметка. Защото всяка дебелана над деветдесет кила си въобразява, че като се наметне с някое мексиканско одеяло или с някоя от онези пелерини, които носят френските жандарми, непременно ще изглежда като фиданка. А на практика се превръщаха в огромни чудовища, които заплашително се търкаляха по улиците и човек неволно започва да си мисли за Зоро или за Супермен…

Клиниката „Дюк“ съвсем не беше заведение за временно отслабване и съответните козметични операции. Тя беше сериозен научен институт, заел се с нелеката задача да премахне недъзите на човешкото тяло, предизвикани от години на наднормено тегло. Преди постъпването си, всеки пациент минаваше няколкодневни основни изследвания, кръвни проби и рентгенови снимки. Аз останах с Осейно, просто за да бъда сигурен, че ще посещава ресторантите с оризова храна.

Тук за пръв път разбрах какъв късмет съм извадил по рождение. Независимо от количеството на храната, която поглъщах, никога не наддавах дори грам. Тая седмица никога няма да я забравя. Видях как на някакъв странен трамплин подскачат мадами, тежащи по сто и тридесет килограма. Видях един тип, който тежеше поне двеста и петдесет кила да бъде откарван с фургон на гарата, за да могат да го претеглят на тамошния кантар. В огромната и тресяща се като малеби маса на тоя мъж имаше нещо страшно тъжно. Приличаше ми на слон, който водят към гробищата.

Осейно си нае апартамент в хотел „Холидей Ин“, разположен непосредствено до клиниката. Много от пациентите живееха там. Излизаха заедно на разходка, играеха карти, или просто си седяха и чакаха някой флирт. Хотелът се тресеше от клюки. Един сто и петдесет килограмов младеж завел през уикенда в Ню Орлиънс новата си двеста килограмова мадама и там двамата се наплюскали на воля. Но за нещастие кухнята толкова им харесала, че и двамата се върнали с по десетина килограма отгоре. Най-смешното беше, че натрупването на тези килограми се възприе от всички като далеч по-тежък грях от предполагаемата интимност на младата двойка.

Една сутрин бяхме разбудени от отчаяни крясъци. На поляната под прозорците на хотела лежеше един от пациентите, който с цената на огромни мъки беше свалил теглото си до приличните сто и десет кила. Той очевидно умираше, или поне така изглеждаше от животинските му стонове. Към него тичаха хора, сред които се развяваше бялата престилка на дежурния лекар. Откараха го с линейка. Едва на другия ден разбрахме какво е станало — пациентът беше опразнил всички автомати за шоколад в огромния хотел. Намериха се хора, готови да преброят смачканите станиолени опаковки, пръснати по тревата. Излязоха сто и шестнадесет. Никой не намираше нищо противоестествено в подобен акт, а самият изпълнител скоро се завърна и продължи диетата си сякаш нищо не беше станало.

— Очертава ти се едно незабравимо прекарване — казах аз на приятеля си. — Ще имаш изобилен материал.

— Не става — поклати глава Осейно. — Винаги можеш да напишеш трагедия за някой кльощав тип, но за дебелак не върви. Спомняш ли си туберкулозата? Всеки ще се просълзи като види някое болно от туберкулоза слабичко момиченце, но едва ли ще постъпи така, ако насреща му има една двестакилограмова бъчва с мас! И това е трагично, разбира се, но просто му липсва подходяща опаковка. В изкуството също има граници, които не бива да се прекрачват…

На другия ден щяха да са готови резултатите от изследванията му и аз възнамерявах да взема нощния самолет за Ню Йорк. До този момент се беше държал безупречно. Стриктно спазваше оризовата диета и се чувстваше добре. Помагаше му и моята компания.

Осейно отиде да си получи изследванията, а аз се заех с багажа си. Нямаше го повече от четири часа. Когато най-сетне се появи, лицето му светеше от възбуда. Зелените му очи бяха възвърнали част от предишната си пъргавина и лукав блясък.

— Наред ли е всичко? — попитах го аз.

— И още как! — весело отвърна той.

За частица от секундата ме лъхна недоверие. Изглеждаше някак прекалено щастлив и доволен.

— Просто не може да бъде по-добре — похвали се той. — Спокойно си отлитай довечера. Признавам, че си истински приятел. Никой не би направил това, което направи ти — ден след ден да се тъпчеш с ориз и постоянно да гледаш разни стокилограмови задници насреща си! Прощавам ти всички грехове спрямо мен! — за миг очите му станаха топли и необичайно сериозни, а лицето му необичайно омекна. — Прощавам ти… — повтори той. — Не забравяй това, защото, какъвто си си гузен по рождение, сигурно цял живот ще се терзаеш…

После ме прегърна. Правеше това за втори или трети път откакто се познавахме. Знаех, че ненавижда подобни контакти, особено с мъже. Сантименталността също мразеше. Бях доста озадачен от тази внезапна прошка. Беше изключително проницателен човек, далеч по-умен от всички мои познати и вероятно беше успял да разгадае причината, поради която не му осигурих работа в студията „Три-Калчър“. Прости ми и това беше чудесно, съвсем в неговия стил. Наистина велик човек е този Осейно! Проблемът беше друг — аз самият все още не можех да си простя!

Същата вечер напуснах клиниката „Дюк“ и отлетях за Ню Йорк. След една седмица неочаквано ми се обади Чарли Браун. За пръв път чувах гласа й по телефона. Беше мек, сладък и невинен, съвсем като на дете.

— Мерлин, трябва да ми помогнеш — каза тя.

— Какво има? — попитах.

— Осейно е на смъртно легло — съобщи тя. — Ела, моля те, в болницата. Ела веднага!