Марио Пузо
Умират глупаците (44)

45.

Една седмица по-късно позвъних на Жанел. Исках да й благодаря за помощта в онези безкрайно тежки часове. Отговори ми телефонният й секретар — глас на бездушна машина с френски акцент ми предложи да оставя послание.

Реших да продиктувам няколко изречения, но в този миг се намеси истинският й жив глас.

— Защо ме будалкаш? — разсърдих се аз.

— Ако можеше да се чуеш отстрани! — смееше се тя. — Гласът ти звучеше страхотно тържествено.

Засмях се и аз.

— Будалкам твоят приятел Осейно — поясни вече сериозно тя. — Търси ме като луд!

Стомахът ми се сви, макар че не бях изненадан. Какъв мръсник, господи! Беше най-добрият ми приятел и отлично знаеше какви са чувствата ми към Жанел. Дори не исках да допускам, че ще вземе да ми прави номера! После изведнъж ми стана безразлично. Какво пък толкова?

— Може би иска да разбере какво става с мен — рекох в слушалката.

— Нищо подобно — отвърна Жанел. — Обадих му се да му кажа какво е станало още щом те качих на самолета. Той се разтревожи, но аз му казах, че си добре. Нали си добре?

— Добре съм — рекох.

Не ме попита нищо за събитията, след като се прибрах у дома. Ето това най-много ми харесваше у нея. Знаеше, че ще ми бъде неприятно да говоря на тази тема. Бях сигурен, че никога не би казала на Осейно за рухването ми в онази ранна утрин, за огромния мрачен похлупак, който се спусна над мен, когато научих за смъртта на Арти.

Опитах се да се покажа хладнокръвен и попитах:

— Защо будалкаш Осейно? Нали го хареса на онази вечеря? Мислех си, че с удоволствие би се срещнала отново с него.

Оттатък настъпи пауза, а после в гласа й се появи специфичния оттенък, който винаги издаваше раздразнението й. Беше ми сервиран един безкрайно спокоен и отчетлив глас, който изговаряше думите с изрядна отчетливост. Сякаш опъваше лък, а стрелите бяха думите.

— Действително е така — рече. — Бях възхитена, когато ме потърси за първи път. Ходихме на вечеря и беше страшно забавен.

Не исках да чуя отговора на въпроса, който й зададох полуавтоматично в следващата секунда, но все пак го зададох с целия остатък от ревност на опустошената си душа:

— Спа ли с него?

Отново пауза. След това ясно долових звънването на отпуснатата тетива.

— Да.

И двамата замълчахме. Чувствувах се отвратително, но между нас действаха отдавна установени, макар неписани правила. Отдавна бяхме престанали да спорим просто заради отмъщението.

— И как беше? — въпросът се изплъзна от устните ми автоматично. Все още бях твърде зашеметен, за да разсъждавам трезво.

Отговорът й прозвуча ясно и жизнено, сякаш говореше за някакъв филм.

— Беше забавно. Когато се гмурка го прави с такова самочувствие, че човек неволно започва да приема този акт като нещо изключително!

— Надявам се да се е представил по-добре от мен в тази област — казах с привидно безразличие аз.

Ново мълчание. После тетивата отново звънна. Гласът й прозвуча обидено, но и с характерната упоритост.

— Нямаш никакво право да се цупиш за това, което върша с другите! — отсече тя. — По този въпрос отдавна сме се разбрали!

— Права си — рекох. — Не се цупя.

Наистина не се цупех, просто защото чувствата ми бяха далеч по-дълбоки. В този миг се простих с нея, отсега нататък Жанел стана просто една жена, която бях обичал някога. Божичко, колко пъти бях говорил на Осейно за дълбоките си чувства към нея! А и тя отлично знаеше, че държа на него и го считам за най-близкия си приятел. И двамата ме бяха предали. Няма друго определение за постъпка като тази. Странно беше, че се сърдех само на нея, а към Осейно не изпитвах нищо.

— Ти се ядоса! — констатира тя така, сякаш бях проявил някакво неблагоразумие.

— Нищо подобно — отвърнах. Връщаше ми за това, че никога не напуснах жена си. Връщаше ми го тъпкано за милион други дреболии. Едва ли щеше да признае за връзката си с Осейно, ако не бях я попитал направо. И сигурно не би проявила подобна жестокост. Едновременно с това държеше никога вече да не ме лъже. Веднъж ми го беше обещала и сега го изпълняваше на практика. Не е моя работа това, което тя прави с другите.

— Радвам се, че се обади — продължи Жанел. — Липсваше ми… А за Осейно изобщо не трябва да се ядосваш. Никога повече няма да се срещам с него.

— Защо?

— О, стига вече! — избухна тя. — Беше забавен, наистина, но вече трудно го вдига! По дяволите! Това, последното, бях решила да не ти го казвам…

След това избухна в смях.

Приел от месеци статута на ревнив любовник, аз със задоволство чух, че скъпият ми приятел и страхотен женкар е полуимпотентен. Въпреки това с подчертана небрежност подхвърлих:

— Причината може да е била и в теб. В Ню Йорк го гонят куп мацки, които се кълнат, че е страхотен в леглото!

— Господ ми е свидетел, че го обработих както трябва! — отвърна игриво тя. — Дори труп би се съживил! — отново се разсмя.

Успя да събуди въображението ми — точно това, което искаше. Ясно си представих как се труди над сакатия орган на Осейно, как целува и хапе определени точки от тялото му, а русата й коса се е разпиляла върху търбуха му. Стана ми гадно, много гадно.

— Удряш прекалено силно — въздъхнах. — Предавам се и изчезвам. Просто исках да ти благодаря за грижите през онази сутрин… Още не мога да си представя как си успяла да ме облечеш и качиш в метрото.

— Справих се благодарение на гимнастиката — отвърна Жанел. — Аз съм много силна, знаеш… — после гласът й се промени. — Страшно съжалявам за Арти. Бих искала да отлетя с теб и да бъда от полза…

— Не би било лошо — рекох, макар че на практика изпитвах облекчение от невъзможността на подобно действие. Срамувах се, че ме е видяла напълно разбит и рухнал от скръб. Някак си бях убеден, че вече не може да има предишното си отношение към мен.

— Обичам те — прозвуча тихият й глас в слушалката.

Не отговорих нищо.

— А ти? — попита ме тя. Ето, дойде и моят ред!

— Знаеш, че не мога да говоря подобни неща — рекох.

Този път тя замълча.

— Нали ти сама каза, че жененият мъж никога не трябва да казва подобни думи на приятелката си, преди да е решил да напусне жена си? — припомних й аз.

След няколко дълги секунди мембраната затрещя от яростния й глас.

— Върви по дяволите! — рече тя и затръшна слушалката.

Бих й се обадил отново, тъй като имах да й казвам още доста неща. Но тя положително щеше да прехвърли топката на онзи механичен глас с френски акцент: „Мадмоазел Ламбер не е у дома. Бихте ли оставили името си, моля?“.

И ти върви по дяволите, рекох си аз и изведнъж ми стана страшно леко на душата. Но някъде дълбоко в себе си чувствах, че все още не сме скъсали окончателно.