Марио Пузо
Умират глупаците (45)

46.

Когато Жанел ми призна, че е легнала с Осейно, тя не можеше да предположи какви чувства ще ме обземат. Не можеше да знае, че години наред съм гледал как скача на всяка срещната фуста, с изключение само на най-невероятните грозотии. Не можеше да знае, че е станала жертва на светкавичната му тактика, че се е показала прекалено лесна, че му е позволила лекомислено да бъде унижена не в неговите, а в моите очи. Превърнала се е в бройка, като стотици жени преди себе си. А аз разбрах, че Осейно ме презира. Презира ме просто защото съм бил лудо влюбен в момиче, което той е свалил още на първата вечер.

Не бях класически пример за мъж с разбито сърце, просто бях малко притиснат. Вероятно поради нараненото ми самолюбие. Възнамерявах да обясня всичко това на Жанел, но после разбрах, че ще прозвучи прекалено мелодраматично и евтино. Щях да я накарам да се чувства неудобно. И положително щеше да отвърне на удара с удар. Защо, по дяволите, да не бъде бройка? Не са ли бройки и всички онези мъже, които скачат на разни мадами? Защо трябва да се съобразява с нечистите помисли на Осейно? Той е чаровен, интелигентен, талантлив и привлекателен и е изявил желание да спи с нея. Защо пък да не приеме? И какво значение има моето отношение, по дяволите? Поизвих носа на нещастната ми мъжка суета и толкова! Разбира се, бих могъл да й кажа за малката тайна на Осейно, но това би било проява на неуместно и евтино отмъщение.

И въпреки това се чувствах потиснат. Не зная дали е честно или не, но вече изпитвах много по-слабо влечение към нея. При следващото си пътуване на Запад изобщо не я потърсих. Бяхме навлезли във фазата на пълното отчуждаване, а тя е класически завършек на случаи като нашия. Отново, както винаги, аз изчетох цялата налична литература по въпроса. Скоро се превърнах в истински експерт по въпросите на приливите и отливите в човешката обич. Бяхме във фазата на окончателното сбогуване, но все още се връщахме един към друг, просто за да смекчим удара на неминуемата раздяла.

Междувременно Еди Лансър и Дорън Ръд успяха да ме убедят да продължа работата си по сценария. Не ми беше лесно да приема. Саймън Белфорт се оказа просто уморен стар нещастник, който се напъваше да роди нещо и умираше от страх пред Джеф Уейгън. Помощникът му — онзи „градски пич“ Рикети беше истинска болест. Постоянно се опитваше да ни дава акъл. Един ден ми дойде до гуша от тъпите му идеи, извърнах се към Саймън и Уейгън и кротко примолих:

— Разкарайте този тип някъде по-далече, ако обичате!

Получи се конфузно положение. Това ме накара да променя намеренията и се готвех да им кажа, че се отказвам от всякакви ангажименти. Трябва да са го усетили, защото Джеф Уейгън се обърна към Рикети и кротко каза:

— Франк, иди в кабинета ми и почакай там.

Рикети излезе.

След неудобното мълчание, което настъпи, все пак реших да се обадя:

— Съжалявам, не исках да бъда груб. Но искам да зная все пак — ще работим ли сериозно върху този шибан сценарий, или да си вдигам шапката?

— Прав си — рече Уейгън. — Давай да продължаваме нататък.

На четвъртия ден ми стана особено тежко и реших да изляза от работа и да ида на някой филм. Помолих администратора да ми повика такси и наредих на шофьора да ме откара в Уестуд. Там имаше опашка както винаги и аз кротко се наредих. Бях си взел една книга и се зачетох да ми минава по-бързо времето. След киното мислех да отскоча до близкия ресторант и да хапна нещо, а после да взема такси и да се прибера в хотела.

Опашката не помръдваше. Младежите край мен разговаряха за кино с тон на истински познавачи. Момичетата бяха красиви, а кавалерите им бяха с дълги бради и коси. Приличаха ми на някакви нови светии.

Седнах на тротоара и потънах в книгата. Никой не ми обръщаше внимание. В Холивуд подобно поведение не можеше да бъде определено като ексцентрично. В един момент някакъв клаксон настойчиво засвири в близост до мен. Вдигнах глава и видях само на метър от краката си прекрасен Ролс-Ройс от модела „Фантом“. От шофьорското място ми махаше Жанел.

— Какво правиш тук, Мерлин? — попита малко учудено тя.

— Здравей — рекох небрежно и се изправих. Така получих възможност да видя и мъжа, настанил се на другата седалка. Беше млад и хубав, в безупречен сив костюм и сива копринена вратовръзка. Изглеждаше така, сякаш няма нищо против Жанел да спре на улицата и да започне да бъбри.

Жанел ни представи. От думите й разбрах, че хубавата кола е именно негова. Аз изразих възхищението си от нея, а той — от моята книга. После добави, че с нетърпение очаква да види филма по нея. Жанел го представи като отговорен служител в една от големите филмови къщи. Очевидно искаше да ми внуши, че не е излязла да се поразходи с ролса на някакъв богаташ, а с колега, с когото поддържа делови отношения.

— Как се добра дотук? — попита тя. — Да не би да си започнал да караш кола?

— Не — отвърнах. — Просто взех едно такси и дойдох.

— И имаш търпение да се редиш на опашка?

Отвърнах, че напоследък доста съм закъсал откъм приятелки, които ме вкарват на кино с академичните си карти.

— Дори да имаш такава карта, едва ли ще я използват — възрази тя.

Когато преди време ходехме на кино заедно, тя винаги използваше картата си, за да влезем без ред.

— Голям особняк е Мерлин — обясни тя на приятеля си. В гласа й се добави някаква особена гордост. Някога ме обичаше и за това, че никога не прибягвам до подобни привилегии, макар тя самата да ги използваше с удоволствие.

От израза на лицето й разбрах, че ме съжалява. Съчувстваше ми, че съм бил принуден да дойда до тук с такси и да се наредя на опашка като обикновен провинциалист. Вече започваше да се изгражда поредния романтичен сценарий. Бях отчаяният съпруг с разбито сърце, който наднича през прозореца на някогашния дом и вижда, че бившата му съпруга и хубавите му деца вече си имат нов глава на семейството и са щастливи. В златистокафявите очи се появиха сълзи.

Усещах, че козовете ми са много по-силни. Този красив тип в ролса изобщо не подозираше, че вече е изгубил играта. Заех се да го обработвам — въвлякох го в разговор на професионални теми и той с удоволствие се разбъбри. Изиграх проява на искрен интерес и той ме заля с обичайния поток от холивудски глупости. Виждах как Жанел се дразни и е близо до гневното избухване. Тя отлично знаеше, че този тип е глупак, но съвсем не държеше и аз да разбера това. Заех се отново да се възхищавам от ролса и онзи се разтопи. След пет минути знаех толкова неща за този автомобил, колкото не бях успял да науча за цял живот. Продължавах да изразявам възхищението си, после изведнъж използвах онзи стар лаф на Дорън, който Жанел прекрасно познаваше. Поисках да науча колко струва колата и когато онзи назова сумата, рекох:

— Господи, за тия пари сигурно и минет може да прави!

Жанел мразеше този лаф.

Онзи обаче се заля от смях. Хълцайки и търкайки очи, той промълви:

— Ох, никога не бях чувал подобно нещо!

Лицето на Жанел почервеня и тя ми отправи един отровен поглед. В този момент опашката най-сетне се раздвижи и аз направих няколко крачки, за да запазя реда си. Викнах на онзи глупак, че ми е било много приятно да се запознаем и пуснах една лъчезарна усмивка на Жанел.

Два часа и половина по-късно излязох от киното и видях пред входа позната кола. Беше мерцедесът на Жанел. Отворих вратата и се настаних на седалката.

— Здравей, скъпа — поздравих невинно аз. — Как го разкара?

Засмях се и я прегърнах. Тя ме целуна и подкара към хотела. Прекарахме нощта заедно, сякаш всичко си беше както преди. Беше страшно мила с мен. В един момент се надигна на лакът и попита:

— Знаеше ли, че ще дойда да те взема?

— Разбира се — отвърнах.

— Мръсно копеле! — изруга тя, огорчена не на шега.

Беше чудесна нощ, но сутринта сякаш нищо не беше се случило. Казахме си чао и толкоз. Тя ме попита колко време ще остана в Холивуд, а аз й отвърнах, че след три дни трябва да замина за Ню Йорк.

— Ще ми се обадиш ли? — попита.

— Едва ли ще имам време — обясних аз.

— Не искам да се виждаме — поясни тя. — Просто звънни да се чуем.

— Добре — рекох.

Наистина я потърсих, но нея я нямаше. Отговори ми онази противна машина с френски акцент. Подарих й името си и отлетях за Ню Йорк.

 

 

За последен път я видях наистина инцидентно. Бях в апартамента си в „Бевърли Хилс“ и имах повече от час до уговорената вечеря с няколко познати. Вдигнах слушалката и набрах номера й. Тя прие да изпием по чаша в барчето „Долче Вита“, което беше само на пет минути от хотела ми. Седнахме на високите столчета, поръчахме си питието и поведохме разговор като добри познати, които отдавна не са се виждали. Тя се извъртя да запали цигарата си от услужливо протегнатата ръка на бармана. При това движение неволно ме докосна с крак.

— Извинявай — прошепна тя.

По неизвестни причини се почувствах трогнат. Когато отмести поглед от огънчето на бармана, аз тихо казах:

— Не се дръж така, моля те!

Видях как очите й се насълзяват.

Според специализираната литература това бяха последните нежни мигове преди окончателната раздяла, последното потръпване на замиращия пулс на любовта, последното поруменяване преди края. Тогава съвсем не ми беше до тези тъпи дефиниции.

Излязохме от бара и тръгнахме към хотела ми, уловени за ръце. Позвъних на приятелите си и отложих срещата. Вечеряхме в апартамента само двамата. После се изтегнах на дивана, а тя зае любимата си поза — облегна се на гърдите ми и сви крака под себе си. Така усещаше близостта ми. Освен това имаше възможност да наднича в очите ми и да отгатва момента, в който се готвя да й сервирам някоя лъжа. Продължаваше твърдо да вярва, че познава хората по израза на лицето им. Аз от своя страна, получих възможност да се наслаждавам на красивата извивка на шията й, на безупречните черти на лицето й…

Известно време просто седяхме така и се прегръщахме. После тя ме погледна в очите и тихо попита:

— Обичаш ли ме още?

— Не — отвърнах аз. — Но ми е трудно без теб!

Тя помълча, после натъртено каза:

— Питам те сериозно, наистина сериозно! Обичаш ли ме още?

— Разбира се — отвърнах аз. Беше истина, но го казах така, че да си проличи промяната. Исках да знае, че нищо не се е променило и никога няма да бъдем същите, въпреки че все още я обичах. Исках да знае, че вече не съм безпомощен в своята любов. И тя моментално го разбра.

— Защо го казваш по този начин? — попита. — Нима още не си ми простил?

— Всичко съм ти простил — отвърнах. — С изключение на отвратителното ти отношение с Осейно.

— Но то не означаваше абсолютно нищо! — възрази тя. — Просто легнахме за малко в едно легло и после всичко свърши. За мен не беше нищо!

— Все едно е какво е било за теб — рекох. — Аз обаче никога няма да ти простя.

Тя се замисли над думите, после стана да си сипе вино. Отпихме по глътка и се мушнахме под чаршафите. Магията на плътта й продължаваше да действа. Попитах се дали глупавите и романтични любовни поеми могат да предложат научно обяснение на този прост факт, не, не факт, а просто твърдение. Че сред милиардите различни по своите функции клетки на човешкото тяло има броени единици, които отговарят точно на съответните клетки в тялото на човек от другия под и именно благодарение на това съчетание се ражда обичта между хората. Че този процес няма нищо общо с властта, класата и ума, с добродетели и грях. Че клетките се сливат по някакъв неизвестен, но несъмнено подлежащ на научно обяснение начин и така се ражда магията. Магията на пълното сливане на човешкото щастие.

Бяхме голи, бяхме в леглото, любихме се. Изведнъж Жанел рязко се отдръпна от мен и се надигна.

— Трябва да си вървя — рече тя.

Този път не искаше да ме накаже, както го правеше някога. Видях ясно, че просто не може да издържи нито секунда повече в моята компания. Голото й тяло изведнъж се смали, красивите й гърди увиснаха, а лицето й придоби напрегнато изражение — сякаш някой внезапно й беше ударил плесник през устата. Гледаше ме в очите, без да направи обичайните опити да пощади нараненото ми самолюбие. „Трябва да си вървя, трябва да си вървя“, несъзнателно повтаряха устните й.

Не посмях да я докосна, нито пък се опитах да я задържа. Станах и започнах да се обличам.

— Ще сляза да те изпратя до колата — рекох.

— Недей — прошепна тя. — Наистина не е необходимо.

Не можеше да ме понася дори секунда повече и най-голямото й желание беше да изчезне. Оставих я да излезе. Дори не направи опит да ме целуне за раздяла. Пусна ми нещо като подобие на усмивка, после се втурна навън.

Затворих след нея, сложих резето и си легнах. Макар и рязко прекъснат в средата на акта, не изпитвах никакво сексуално неудовлетворение. Отвращението й уби всякакво желание у мен, но едновременно с това самолюбието ми остана недокоснато. Мислех, че наистина разбирам какво се е случило. Облекчението, което ме заля, беше по-слабо от нейното. Заспах почти веднага и нищо не сънувах. Това беше най-добрия ми сън в Калифорния от доста време насам.