Марио Пузо
Умират глупаците (47)

48.

Видях се с Осейно при последното си пътуване до Калифорния. Предстояха ми окончателните и вече незначителни поправки в сценария, който написах за студията „Три-Калчър“. Сблъсках се с него във фоайето на хотел „Бевърли Хилс“. Бях толкова стреснат от външния му вид, че в първия момент изобщо не забелязах Чарли Браун до рамото му. Беше наддал поне с десет кила и под тениската му преливаше огромно шкембе. Лицето му беше подпухнало и изпъстрено с червени жилчици. Блестящите и умни някога зелени очи, бяха избледнели и гледаха отегчено. Когато се насочи към мен видях, че странното му залитане рязко се беше засилило.

Отидохме да изпием по чаша в „Поло Лоундж“. Както обикновено, погледите на всички мъже в кръчмата се събраха върху Чарли. Това не можеше да се дължи само на невинната й красота — такива жени в Бевърли Хилс имаше стотици. Нещо в облеклото й, нещо в походката й и в начина, по който въртеше очи сигнализираше на околните, че винаги могат да бъдат добре дошли.

— Изглеждам ужасно, нали? — тъжно ми се усмихна Осейно.

— Виждал съм те и по-зле — отвърнах.

— И аз, дявол да го вземе! — възкликна той. — А ти, копеле щастливо, вероятно продължаваш да се тъпчеш, с каквото пожелаеш и не качваш дори и грам!

— Аз съм нищо в сравнение с Чарли — рекох и приятелски му се усмихнах.

— Следобед вземаме самолета и се прибираме у дома — съобщи ми Осейно. — Еди Лансър беше сигурен, че ще ми уреди договор за някой сценарий, но ми писна и реших да си вдигам чуковете! Ще ида в някой център за отслабване, ще си върна старата форма и ще седна да си довърша романа!

— Как върви той? — полюбопитствах аз.

— Като бърз влак! — похвали се Осейно. — Две хиляди страници са напълно готови, остават ми не повече от петстотин…

Не знаех какво да му кажа. Вече беше успял да си създаде славата, че рядко изпълнява поетите ангажименти, особено по отношение на разни списания. Романът очевидно беше последната му надежда.

— Трябва да се заемеш с тези петстотин страници и да забравиш всичко останало — посъветвах го аз. — Крайно време е да свършиш проклетата книга. А и само така ще си решиш проблемите…

— Имаш право — въздъхна той. — Но не мога да бъда припрян. Дори издателят не ме съветва да бързам. Тази книга трябва да ми донесе Нобеловата награда, момчето ми!

— Имаш късмет с този издател — рекох. — Май вече десет години чака книгата, а?

— Най-реномираната издателска къща в Америка! — засмя се Осейно. — Дадоха ми сто бона в аванс и още не са видели нито страница! Ей това наричам аз класа, а не като тези шибани кинаджии тук!

— След една седмица и аз се връщам в Ню Йорк — рекох. — Ще ти се обадя да отидем да хапнем някъде. Какъв е новият ти телефонен номер?

— Все ми е същия — отвърна Осейно.

— Но аз няколко пъти звъня и никой не отговаря!

— За известно време бях в Мексико — обясни той. — Исках да поработя на спокойствие, пък и страшно ми се беше приял лютив боб! От него напълнях толкова. А Чарли не качи дори грам, макар че лапаше десет пъти повече от мен — той я потупа по рамото и бащински щипна бузката й. — Чарли Браун, ако бог е рекъл да умреш преди мен, непременно ще поискам да направят аутопсия, за да видя кое е това нещо, което те държи толкова гърчава!

— Това ми напомня, че пак съм гладна! — усмихна му се в отговор тя.

Поръчах обяд за трима просто за да разведрим малко обстановката. Чарли Браун се спря на хамбургер с пържени картофи, пържола с гарнитура от пресни зеленчуци, плодова салата и огромна порция сладолед, последвани от масивно парче ябълков пай. Ние с Осейно се облегнахме назад и започнахме да се забавляваме с лицата на посетителите, втренчили невярващи погледи в Чарли. Двама мъже от съседното сепаре изръкопляскаха, когато всичко беше ометено, но Чарли не прояви никакво желание да разговаря с тях.

Платих сметката и се изправих. Обещах на Осейно да му се обадя веднага, след като се прибера в Ню Йорк.

— Направи го — примоли се той. — Имам нужда от моралната ти подкрепа, тъй като другия месец трябва да говоря на конгреса на Движението за равноправие на жените. Нали ще дойдеш с мен?

Не бях възхитен от идеята. Никак не ми беше до разни конгреси, освен това бях убеден, че приятелят ми ще сгази лука и пак ще трябва да го измъквам. Все пак приех и обещах да ида.

През цялото време никой не спомена Жанел. Накрая не издържах и го попитах направо:

— Виждал ли си Жанел?

— Не — отвърна Осейно. — А ти?

— Отдавна не съм я виждал — рекох.

Той ме погледна внимателно. За част от секундата в очите му се появи някогашния коварен блясък. После се усмихна малко тъжно и рече:

— Такова момиче не трябва да бъде изоставяно. То се пада само веднъж в живота на мъжа… Точно така, както писателят може да напише само един истински роман…

Свих рамене и не отговорих. Стиснахме още веднъж ръцете си, целунах Чарли по бузата и се разделихме.

Същият следобед присъствах на заседанието в „Три-Калчър“, на което трябваше да се реши бъдещето на филма ми. В него участваха Джеф Уейгън, Еди Лансър и режисьорът Саймън Белфорт. Винаги си бях мислил, че слуховете за постоянни скандали между сценаристи, режисьори и продуценти са просто част от фолклора на Холивуд и не са нищо повече от една забавна глупост. Но сега на практика се уверих, че са си съвсем истински. На практика се получаваше така, че Джеф Уейгън и марионетката, която си беше избрал за режисьор, ни нареждаха да пишем някаква измислена от тях история, която няма нищо общо с книгата ми. Оставих Еди да се бори с тях и мълчах. Накрая, изтощен и ядосан, Еди скочи на крака и кресна на Уейгън:

— Виж какво ще ти кажа, мръсник такъв! Не казвам, че имам повече акъл от теб, но положително имам повече късмет! Досега съм направил четири сценария и всичките донесоха огромен успех! Защо не си седнеш на задника и не приемеш моите преценки, да те вземат мътните?

Лично на мен този аргумент ми се стори непоклатим като скала, но Джеф и режисьорчето размениха смаяни погледи. Те просто не разбираха за какво им говори Еди и съвсем очевидно нямаха никакво намерение да променят становището си.

Приятелят ми също разбра това и уморено приключи:

— След като сте решили твърдо да вървите по този път, аз нямам повече работа тук. Напускам, момчета!

— Хубаво — кимна Уейгън. — А ти, Мерлин?

— Не виждам никакъв смисъл да пиша под ваша диктовка — рекох. — Просто не съм в състояние да отговоря на изискванията ви.

— Е, ти поне си откровен — въздъхна Уейгън. — Съжалявам. Бихте ли ни препоръчали някой писател, който ще напише сценария така, както го искаме ние? Предпочитам да е ваш приятел, тъй като ще може да се консултира с вас. Все пак вие свършихте основната част от работата… Всички бихме имали полза от подобно разрешение.

За миг се изкуших да им предложа Осейно. Знаех, че има остра нужда от пари и договорът му е в кърпа вързан само да кажа, че искам да работя с него. Но след това си го представих на подобно заседание. Представих си как го инструктират хора като Джеф и това смотано режисьорче. Осейно все пак е представител на най-големите писатели в американската литература, а тези типове тук положително щяха да го уволнят, а преди това и да го унижат. Затова реших да мълча.

Едва когато си легнах вечерта в хотела ми мина през ума, че на практика лиших Осейно от добре платена работа, единствено за да го накажа поради оная история с Жанел.

На сутринта ми позвъни Еди Лансър. Пратил агента си при Джеф Уейгън. В резултат на състоялия се разговор студията „Три-Калчър“ му предложила хонорар от петдесет хиляди долара допълнително, ако остане да завърши сценария. Искаше да зная това и се интересуваше от мнението ми.

Казах му, че може да прави каквото му е удобно, но аз повече няма да се върна. Еди направи опит да ме разубеди:

— Знаеш ли какво ще направя! — рече. — Ще им кажа, че приемам само ако вземат и теб с 25 бона допълнителен хонорар! Сигурен съм, че няма къде да мърдат!

Отново се сетих за Осейно и отново езикът ми отказа да се обърне. А Еди продължаваше да ме кове:

— Според агента ми, студията ще наеме няколко души за преработка на сценария и ще се опита да ни лиши от авторски права. Знаеш добре какво означава това — губим договора си с Писателската гилдия, губим и процента си от продажбата на филма на телевизионните компании. Да не говорим за процента от чистия приход, който вероятно никога няма да видим. Наистина този филм няма особени шансове да се превърне в хит, но ако случайно това стане, ние двамата направо ще си хапем задниците! Става въпрос за големи мангизи, Мерлин! Може би милиони. Въпреки това само ми кажи, че искаш да спасим сценария такъв, какъвто сме го направили и аз ще отхвърля предложението им.

— Пет пари не давам за шибаните им проценти! — рекох. — Нито пък за още по-шибаните им права! И за сценария мнението ми е същото. Какъв сценарий е това? Халтура, която няма нищо общо с книгата ми! Но ти спокойно може да продължаваш. Не ми пука, наистина ти казвам…

— Добре — въздъхна Еди. — Ще се опитам да защитавам правата ти, доколкото е възможно, разбира се. Като се върна в Ню Йорк ще ти звънна да се видим.

— Прекрасно. Желая ти успех с Джеф Уейгън.

— Ох, ще имам нужда от подобно нещо — отново въздъхна Еди.

През останалата част от деня бях зает с опразването на кабинета си в „Три-Калчър“, направих и някои покупки. Не ми се искаше да пътувам в един самолет с Осейно и Чарли Браун. Мина ми през ума да звънна на Жанел, но се отказах…

 

 

Месец по-късно Джеф Уейгън ми позвъни в Ню Йорк. Съобщи ми, че според Саймън Белфорт, авторските права върху сценария трябвало да бъдат разширени не само върху мен и Еди Лансър, но и върху Франк Рикети.

— Еди още ли работи при вас? — попитах.

— Да.

— Добре тогава, желая успех на всички.

— Благодаря ти — рече Джеф Уейгън. — Ще те държим в течение. А ще се видим на награждаването.

Затворих телефона и се ухилих. Тия типове превръщаха филма в отвратително блудкава история, а Уейгън има и нахалството да ми говори за Оскари! Оная орегонска красавица май наистина е трябвало да му отреже повечко от ташаците! Имах чувството, че оставайки да работи по филма, Еди Лансър също ме е предал. Това, което Уейгън веднъж ми каза, очевидно ще излезе вярно — Еди Лансър действително си е роден сценарист и никога не може да откаже работата в киното. Макар че лично аз бях убеден в друго — той е отличен писател и не би трябвало да се отказва с лека ръка от писането на романи.

Друг странен факт — беше ми чоглаво, че се отказах от филма, въпреки очевидните слабости на сценария. Някъде дълбоко в душата ми се таеше мисълта, че някой ден ще се върна в Калифорния и отново ще поема работата си. И отново ще се видя с Жанел. Вече няколко месеца не знаех нищо за нея. Последният път, когато се обадих просто да чуя гласа й, тя каза:

— Много се радвам, че се сети за мен.

А после млъкна и зачака отговора ми. Преодолях неловкостта, която ме обзе и отвърнах:

— Аз също.

Тя се засмя и почна да ме имитира:

— „Аз също, аз също“… — после въздъхна и добави: — Е, добре. Обади се пак, като дойдеш…

Не бях сигурен, че ще направя подобно нещо, но все пак се съгласих.

Месец след разговора ми с Уейгън дойде ред да си поприказвам с Еди Лансър. Беше направо бесен.

— Мерлин! — викна в слушалката той. — Тия типове решиха да преработят основно сценария само за да ти измъкнат правата! Онова копеле Франк Рикети се заело да пише нов диалог, но на практика само перифразира твоя! Фабулата изменят точно толкова, че да изглежда различна от твоята! С ушите си чух как Уейгън, Белфорт и Рикети се наговарят да ти измъкнат правата! Проклетите копелета дори не се смущават от присъствието ми!

— Не го вземай толкова навътре — рекох. — Аз съм автор на романа, аз съм автор на оригиналната филмова версия. Направих справка в писателския съюз и там ми казаха, че няма начин да ми отмъкнат всичко. Все ще получа част от правата, а заедно с тях и съответния процент от печалбата.

— Не знам — усъмни се Еди. — Исках да знаеш какви са им намеренията. Надявам се, че знаеш как да се защитиш!

— Благодаря ти — рекох. — А ти как си? Върви ли ти работата?

— Тоя Франк Рикети е един неграмотен тип! — разфуча се отново Еди. — Освен това имам и други затруднения — все не мога да реша кой е по-голям боклук — Джеф Уейгън или Саймън Белфорт! Филмът им има всички шансове да установи световен рекорд по тъпота! Бедният Мейломър сигурно се е обърнал в гроба си!

— Да, бедният Мейломър! — въздъхнах аз — Всеки ден ми разправяше, че Холивуд е най-великото място на света, че хората на шоубизнеса до един са честни и вдъхновени творци! Ех, ако беше жив!

— Това е положението — въздъхна и Еди. — Виж какво, непременно ми се обади като дойдеш в Калифорния. Искам да се видим!

— Нямам намерение да идвам повече там — рекох. — По добре ти ме потърси, когато имаш път към Ню Йорк…

— Добре — обеща приятелят ми.

 

 

Година по-късно филмът се появи по екраните. Аз получих права като автор на книгата, но не и като сценарист. Сценарият официално бе признат на Еди Лансър и Саймън Белфорт. Заведох дело и изгубих. Рикети доста се беше потрудил да промени сценария и не успях да спечеля дори част от процента. Но това нямаше особено значение. Филмът беше пълен провал. Но мен ме заболя далеч повече от онова, което ми съобщи Дорън Ръд — в Холивуд се пуснал слуха, че неуспехът се дължал на романа ми и на нищо друго. Бях се превърнал в непродаваема стока за света на киното. Май това беше единствената свежа новина в цялата тази скапана история.

 

 

Една от най-унищожителните критики за нещастния филм излезе под перото на Клара Форд. Тя го разстреля по всички пунктове, без да жали дори Келино. Изглежда тоя тип не беше успял да я омае както трябва. Все пак, последният изстрел към мен отправи не друг, а Джек Хулинън. Една от информационните агенции отпечата негов материал под заглавието „Романът на Мерлин търпи фиаско на екрана“. Прочетох писанията му и поклатих глава с възхищение.