Марио Пузо
Умират глупаците (31)

32.

Денят беше тежък за Мейломър. На специалното заседание с Моузис Уортбърг и Джеф Уейгън се беше борил със зъби и нокти за филма, който искаше да направи по сценария на Джон Мерлин. И двамата не одобриха версията, която им показа. След което се стигна до обичайния спор — те настояваха да го превърнат в обичайната сладникава история, с огладени характери на героите и напомпана по изкуствен начин динамика, а той решително им се противопоставяше.

— Сценарият е добър! — остро изрече Мейломър. — Не забравяйте, че това е само първата версия!

— Излишно е да го казваш — отвърна Уортбърг. — Именно затова трябва да чуеш мнението ни още на този етап…

— Знаете отлично, че винаги съм се съобразявал с вашето мнение — хладно продължи Мейломър. — Но днес сте съвсем неубедителни!

— Вярваме ти, Мейломър — намеси се с очарователна усмивка Уейгън. — Иначе бихме ли ти позволили да сключиш този договор? Имаш пълна свобода да правиш филмите си както ги виждаш, да му се не види! Но киното се прави и с реклама! Не забравяй, че си надхвърлил бюджета с цял милион! Това, според мен, е достатъчно основание да се намесим в окончателния вариант на сценария!

— Първоначалният бюджет беше пълен въздух! — възрази Мейломър. — Всички предварително го знаехме, а вие двамата — най-добре от всички!

— Заговорим ли за финансиране, винаги си губил — напомни му Уортбърг. — И сега ли ще поемеш подобен риск?

— Господи! — възкликна ядосано Мейломър. — Не знаем какво ще приказвате, ако филмът донесе печалба!

— Ще приказваме каквото ни изнася — нагло се ухили Уортбърг. — Но ако настояваш за своята версия, всички финансови рискове ще бъдат за твоя сметка!

— Тъй да бъде — сви рамене Мейломър. — Ако това е всичко, което имате да ми кажете, аз възнамерявам да се върна в монтажната…

Колата плавно излезе от портала на „Три-Калчър“ и пое към дома му. Чувстваше се разнебитен. Още през деня му се прииска да се прибере и да си почине, но имаше твърде много работа. Слабата болка в гърдите му отново се появи. Ще ме уморят, копелетата проклети, помисли си Мейломър. После изведнъж осъзна, че след инфаркта му Уортбърг и Уейгън станаха доста по-нагли, постоянно спореха и го притискаха, непрекъснато му навираха под носа проклетите си сметки. Може би мръсниците действително искаха да му видят сметката!

Трябва да се примирява, няма как. Отново въздъхна. После се сети за онзи шантав Мерлин, който продължава да плюе всичко живо в Холивуд, а продуцентите открито презира, защото не били творци! А той рискува живота си, за да спаси именно неговата „творческа“ концепция! Прииска му се да позвъни на Мерлин още сега и да му каже, че целият ринг е на негово разположение — да върви и да се бие за шибания си сценарий с онези хиени! Но знаеше, че Мерлин никога няма да направи това. Той просто ще зареже всичко и ще си замине. Мерлин не притежаваше неговата вяра. Не притежаваше неговата всеотдайна любов към киното, не знаеше нищо за чудотворните възможности на камерата.

Да вървят по дяволите всички. Ще направи филма според собствените си разбирания и Мерлин положително ще го оцени. А когато потекат парите, доволни ще бъдат и онези тъпаци от студията. Но опитат ли се да му отмъкнат процента от печалбата заради надхвърления бюджет, той твърдо ще ги зареже и ще си потърси други спонсори.

Когато лимузината спря обратно пред ниските административни сгради, Мейломър усети обичайния прилив на бодрост и добро настроение. Изпита възбудата на артиста, който знае, че отива да създаде нещо прекрасно.

Работи без почивка цели седем часа. Тримата редактори се редуваха да отскачат за чаша кафе, но той не мръдна от монтажната. Когато колата отново го стовари пред дома му, минаваше полунощ. Беше толкова уморен, че отиде направо в спалнята и си легна. Изпъшка, защото болката в гърдите му отново се появи. Но този път се разпространи и към гърба. След няколко минути се поуспокои и той се отпусна в очакване на съня. Беше доволен от това, което свърши през този дълъг ден. Отби нападението на хиените и успя да поработи по филма. Не беше малко…

Много харесваше работата си в монтажната заедно с помощник-режисьорите и редакторите. Обичаше да седи в мрака и да решава съдбата на трепкащите върху екрана образи. Беше бог и им вдъхваше живот. Ако им симпатизираше, той ги правеше и физически привлекателни. Нареждаше на редактора да изреже кадрите, в които носовете им бяха прекалено дълги, а устите им — не съвсем беззлобни. С помощта на осветлението беше в състояние да направи очите на героинята прекрасни, а жестовете й — трогателно грациозни. Никога не позволяваше на „симпатичните“ да изпаднат в отчаяние, беше винаги милостив и грижовен към тях.

Едновременно с това внимателно следеше поведението на „противните“. Подходящ ли е цвета на вратовръзката им, отговаря ли кройката на сакото им на онази вътрешна вероломност, която притежават? Не се ли усмихват прекалено добродушно? Не са ли твърде благородни бръчките по лицата им? Машината за кадриране безмилостно унищожаваше всичко такова. Единствената му грижа по отношение на „противните“ беше да не ги направи скучни. Злодеят винаги трябва да бъде интересен. Затворен в монтажната си кабина, Мейломър ревниво следеше всяко перце, което отскубваше от опашката на своите герои. В света, който създаваше, трябва да присъства логиката на чувствата. И когато приключеше с работата си, всички изпитваха радост от съществуването на този свят.

Такива светове Мейломър беше създал стотици. Те бяха трайно настанени в неговото съзнание и живееха там свой независим живот. Вероятно така в съзнанието на бога живеят милиардите неизследвани галактики. Но когато Мейломър напускаше този свят и излезеше навън — в света, който бог е създал специално за него и себеподобните му, нещата ставаха коренно различни.

За няколко години прекара три инфаркта. От претоварване, казваха докторите. Той обаче беше сигурен, че господ му върти номера заради работата, която върши в монтажната. Мейломър беше последният човек на този свят, който трябва да страда от инфаркт, ако изобщо съществува божия справедливост. Кой друг беше в състояние да проникне в тези необятни светове, които чакаха своя откривател? Кой друг можеше да бъде истински божи наместник?

Господи, а как добре се грижеше за себе си! Хранеше се пестеливо и рационално. Правеше физически упражнения. Почти не пиеше, а сексуалните му контакти бяха редовни, но внимателни. Никога не беше се докосвал до наркотици. Беше все още млад и хубав, с външността на киноартист. Освен това се стараеше да проявява добро възпитание, да се държи добре с хората. Или поне толкова добре, колкото е възможно в безкрайния филм, заснеман от господ на тази земя. В неговата монтажна кабина герой от типа на Мейломър никога не би преживял инфаркт. Редакторът незабавно би изрязал подобен кадър, а продуцентът непременно би поискал преработка на сценария. Той самият би мобилизирал всички налични сили за спасителната операция. Такъв човек не бива да бъде погубен.

Въпреки всичко, болките в гърдите продължаваха. Често му се налагаше, особено в среднощните часове, да става и да взема хапчета срещу стенокардия. После си лягаше обратно, вцепенен от страх. Когато му беше много зле, вдигаше телефона и звънеше на личния си лекар. Човекът идваше, преглеждаше го, ободряваше го, стоеше до леглото му до разсъмване, дори държеше ръката му. Правеше всичко това, защото именно Мейломър беше написал сценария на неговия живот. Благодарение на Мейломър беше се запознал с красиви актриси, на някои от които ставаше доверен лекар, на други — любовник. По-рано, още докато Мейломър беше здрав и къщата му всяка вечер се пълнеше с гости и хубави жени, двамата заедно избираха онези от тях, които щяха да опитат през нощта.

Потиснат от чувството на самота в огромния дом, Мейломър вдигна слушалката. Не след дълго докторът пристигна и след кратък преглед му каза, че болките скоро ще утихнат. Няма опасност, просто трябва да заспи. После му донесе вода, за да преглътне поредното хапче против стенокардия заедно с две приспивателни. Опря стетоскопа си до сърцето му и се заслуша. Беше цяло и работеше. Не беше се пръснало на парчета, както твърдеше Мейломър.

Час по-късно болките наистина попреминаха и Мейломър каза на доктора да си върви у дома, а той ще се опита да поспи.

И наистина заспа. Сънят му беше ясен и кристалночист. Застанал на някаква гара, той се канеше да си купи билет за влака. Нисък и плещест човек го избута от гишето. Главата му беше огромна и несъразмерна като на джудже, а той самият ядосано крещеше. Мейломър отстъпи и се опита да го успокои.

— Не зная какво ви е ядосало, но искрено ви съчувствам — рече той.

След тези думи мъжът изведнъж започна да расте, а чертите на лицето му ставаха все по-правилни. Скоро се превърна в познат герой от известен преди години филм.

— Кажи ми името си, искам да направя нещо за теб — рече му той.

Вече беше изпълнен с обич към Мейломър, двамата проявяваха изключителна любезност един към друг. А касиерът зад гишето започна да се отнася към другия с подчертано уважение.

Мейломър се събуди. Очите му се нагодиха към тъмнината на огромната спалня и започнаха да различават бледия триъгълник светлина, който идваше откъм открехнатата врата на банята. За миг му се стори, че е в монтажната и върху екрана продължават да скачат образите на последния му филм, но после разбра, че е сънувал и се усмихна. Точно в този миг сърцето престана да бъде част от тялото му и се впусна във фатален аритмичен галоп. Електрическите импулси на мозъка му се сляха в дебел неразбираем сноп. Той се надигна, облян в студена пот. Машинката в гърдите му се впусна в последния си оглушителен спринт. Той падна по гръб и светлината върху екрана на живота му изведнъж угасна. Последното нещо, което доловиха ушите му, беше някакво странно скърцане — сякаш целулоидна топка за тенис се търка в лист стомана. След това вече беше мъртъв.