Марио Пузо
Умират глупаците (10)

10.

Погледът на Къли беше отправен навън, към червеникаво зелената ивица от блестящ неон, която се простираше под огромните прозорци на мансардния апартамент на Гроунвелт и чезнеше към мрачните и голи планини на пустинята. Беше забравил за Мерлин, Джордън и Даян. Беше се стегнал и чакаше въпросите на Гроунвелт. Даваше си съвсем ясна сметка, че цялото му бъдеще зависи от отговорите, които ще съумее да даде.

В огромния, изцяло остъклен хол имаше малък, но отлично зареден бар. Съседната трапезария се обслужваше от специално оборудвана кухня, чиито персонал беше в състояние да поднесе най-изискани блюда по всяко време на денонощието. Отвсякъде можеше да се наблюдава внушителната панорама на пустинята с нейните мрачни и вдъхващи страх планини. Къли нервно се измести към съседния прозорец. В същия миг на вратата на спалнята се изправи Гроунвелт.

Макар да минаваше полунощ, той беше гладко избръснат и безукорно облечен. Приближи се бавно към бара и тихо попита:

— Какво ще пиеш?

Говореше с източно произношение, придобито най-вероятно в Ню Йорк, Бостън или Филаделфия. Край стените на огромния хол се издигаха претъпкани с книги лавици. Дали наистина ги е чел всичките, запита се Къли. Репортерите на няколко от местните вестници, които следяха отблизо живота на този мъж, несъмнено биха изпаднали в дълбоко недоумение от подобен въпрос.

Къли тръгна към бара и Гроунвелт с жест го покани да си сипе каквото иска. Сипа си два пръста уиски и забеляза, че собственикът е на газирана вода.

— Доволен съм от работата ти — започна без предисловие Гроунвелт. — Но на масата за бакара помогна на онзи Джордън, което автоматически те поставя срещу мен. Вземаш моите пари и играеш против мен!

— Джордън беше мой приятел — тихо отвърна Къли. — Не залагаше бог знае какви суми и аз си помислих, че може да ми пусне нещичко, ако спечели…

— И какво, даде ли ти нещо, преди да си тегли куршума? — полюбопитства Гроунвелт.

— Обеща ни по двадесет бона — на мен, на онова хлапе, дето се мотаеше с нас, и на Даян — примамката с черната дълга коса.

Докато говореше Къли успя да забележи, че Гроунвелт го слуша с неподправен интерес и не изглежда твърде ядосан задето е помогнал на Джордън.

Гроунвелт се приближи до огромния прозорец и се загледа в пустинните планини, които мрачно проблясваха под лунната светлина.

— И остана с пръст в устата, а?

— Допуснах глупава грешка — въздъхна Къли. — Хлапето предложи да вземем парите едва след като натоварим Джордън на някой самолет и ние с Даян се съгласихме. Никога вече няма да направя такава грешка!

— Всеки прави грешки — меко продума Гроунвелт. — Това няма значение, стига грешките да не са фатални. Колко още грешки те чакат в живота… — опразни съдържанието на чашата си и добави: — Имаш ли представа защо постъпи така онзи тип Джордън?

— Жена му го напуснала — сви рамене Къли. — Всичко му взела… Но може би е бил болен, рак или нещо подобно… През последните дни изглеждаше направо ужасно!

Гроунвелт кимна и смени темата.

— Как е в леглото онази малката, дето работи като примамка? — попита той.

— Съвсем прилична — отново сви рамене Къли, после изведнъж се облещи. От спалнята се появи млада и красива жена, гримирана и облечена за излизане. Къли я познаваше — беше една от мацките, които участваха полуголи в нощната програма на бара. Страхотно красива мадама, която направо побъркваше мераклиите с невероятния си бюст.

Без да му обръща внимание, момичето пристъпи към Гроунвелт и го целуна по устните. Шефът я изпрати до входа, измъкна от портфейла си една новичка стодоларова банкнота и я пъхна в ръката й. Затвори вратата след нея, върна се в хола и седна на широкия диван. След едва забележимия му жест Къли се отпусна на крайчеца на фотьойла срещу него.

— Всичко за теб ми е известно — започна Гроунвелт. — Действително си страшен в броенето, а и останалите номера с тестето са ти ясни. От досегашната ти работа разбрах, че не си глупав.

Къли мълчеше.

— Ти си комарджия, но не си от непоправимите. Стремиш се винаги да си крачка пред евентуалния ход на противника. Но сигурно ти е ясно, че рано или късно един майстор на броенето като теб ще бъде изхвърлен от всяко казино. Моите управители отдавна са ти вдигнали мерника, това също го знаеш. Възпирам ги само аз.

Къли продължаваше да мълчи и да чака, а Гроунвелт не сваляше очи от лицето му.

— Всичко около теб е документирано, проверено и изяснено — продължи той. — Не ми е ясно само каква беше тази твоя връзка с Джордън и онова другото момче. Момичето не влиза в сметката. Това искам да ми обясниш, за да можем да вървим напред.

Къли помълча още няколко секунди, после бавно и внимателно започна да говори:

— Знаете, че си падам по авантите, мистър Гроунвелт. Тоя Джордън беше страшен и малко чалнат тип. Затова имах чувството, че ще измъкна нещичко от него. Хлапето и момичето също попадат в тази категория…

— Какво представлява това хлапе? — заинтересува се Гроунвелт. — Оная игра с Чийч не беше от най-безопасните!

— Добро момче и нищо повече — сви рамене Къли.

— И ти го харесваше — почти любезно уточни Гроунвелт. — Харесваше както него, така и Джордън. В противен случай едва ли би рискувал да се изправиш срещу мен, нали?

Макар да не отделяше очи от хилядите томчета по високите рафтове, Къли мигом усети надвисналата опасност.

— Наистина ги харесвах — призна си той. — Хлапето е писател. Издало някакъв роман, ама не спечелило нищо от него… Дори човек като мен трябва да харесва някого от време на време… А тези момчета бяха наистина готини. Честни и почтени, а не някакви измамници. Човек може да им се довери, защото никога няма да му свият номер. Това беше ново за мен.

Гроунвелт се засмя. Ценеше духовитостта у хората, а в случая беше истински заинтригуван. Малко хора знаеха, че той е ерудиран и много начетен човек. Избягваше да го демонстрира, защото го считаше за недостатък.

— Как е истинското име на това хлапе? — попита с равнодушен глас той, но вътрешно продължаваше да проявява интерес. — Какво е заглавието на книгата му?

— Казва се Джон Мерлин — отвърна Къли. — А книгата му изобщо не я знам.

— Никога не съм чувал за него — рече Гроунвелт. Замисли се за миг, после попита: — Това истинското му име ли е?

— Да.

Настъпи дълго мълчание. Гроунвелт се замисли за нещо свое, после въздъхна и каза:

— Склонен съм да ти дам шанс. Онзи, големият, дето идва само веднъж в живота. Ако си вършиш работата както аз наредя и ако си държиш езика зад зъбите, ще получиш съвсем реалната възможност да направиш доста пари, а след време и да станеш директор на този хотел. Харесваш ми и реших да заложа на теб. Но не трябва да забравяш, че свиеш ли ми някой номер, ще си имаш огромни неприятности. Наистина огромни! Даваш ли си сметка за какво става дума?

— Да — кимна Къли. — Но не се плаша. Вие знаете отлично, че съм измамник. Аз пък знам, че съм достатъчно умен да бъда точен, когато е необходимо.

Гроунвелт кимна и подхвърли:

— Най-важното условие е устата ти да бъде винаги затворена!

При тези думи в съзнанието му изплуваха часовете, които прекара в компанията на момичето от програмата на бара. Една здраво затворена уста — май само това му помагаше напоследък. За миг го връхлетя чувството на тревога и краката му леко омекнаха. От една година насам това чувство го спохождаше все по-често и по-често. Но Гроунвелт знаеше как да го прогони. Знаеше, че то ще изчезне вдън земя в мига, в който слезе и се разтъпче из своето казино. Като някакъв митичен великан, той се съживяваше и черпеше сила от благодатната и животворна почва на своето казино, от хората, които работеха за него, от многобройните си познати — все богати, известни и всевластни люде, които пристигаха от всички посоки, за да бъдат бичувани от неговите зарове и карти, да се терзаят и страдат край неговите покрити със сукно игрални маси.

Паузата се проточи прекалено дълго и той усети любопитния поглед на Къли върху себе си. Ето, това е един от хората, на които всевластният великан дава шанс, най-големия шанс в живота.

— Трябва да онемееш! — настоятелно проговори той. — Ще зарежеш всички дребни измами, особено онези номера с мадамите! Какво от това, че искат подаръци? Какво от това, че тук ти измъкват стотачка, а на друго място — хилядарка? Трябва да помниш, че си им платил и нямаш с тях никакви сметки за уреждане. Не трябва да си длъжник на жена. Никога! С мадамите трябва да си начисто, особено ако не си им сводник или перде. Давай им пчеличката и да си вървят по живо — по здраво!

— Цяла стотарка! — шеговито се ужаси Къли. — Не може ли да бъде поне петдесетачка, аз не съм собственик на казино като вас!

— Е, това сам ще прецениш — усмихна се леко Гроунвелт. — Но ако мадамата си я бива, дай й пчеличката!

Къли кимна и мълчаливо зачака. До тук дрънкаха само глупости. Вероятно е настъпил моментът за сериозен разговор. Оказа се, че е познал.

— В момента най-големият ми проблем са данъците — подхвана Гроунвелт. — Знаеш много добре, че в тази страна човек може да забогатее само на тъмно. Някои притежатели на хотели събират съдружниците си в залата за преброяване и там заедно фалшифицират приходните документи. Това обаче са дребни мошеници, които рано или късно ще попаднат в лапите на полицията. Някой все някога ще пропее и тогава задниците им ще се загреят до червено! Фалшификацията върши работа само там, където са истинските мангизи, сухата пара. Именно за тая работа ще ми бъде необходима твоята помощ.

— Ще ме изпратите в преброителните ли? — запита Къли.

Гроунвелт нетърпеливо поклати глава.

— Нищо подобно, ще работиш поне засега в казиното. Ако се справиш добре, мога да ти обещая да те направя свой личен съветник. Но първо трябва да докажеш верността си. Ще го доказваш всеки миг, по всякакъв начин. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Разбирам — кимна Къли. — А рисковете?

— Те ще са изцяло за твоя сметка — отвърна Гроунвелт и изпитателно го погледна.

Къли издържа на втренчения му взор, докато онзи отмести очи с гримаса на умора и леко отвращение. Стори му се, че по-възрастният човек иска да му внуши нещо, без да прибягва до помощта на думите. И изведнъж му просветна — ако не докаже безпределната си вярност, ако направи опит за някаква, дори и най-невинна измама, жизненият му път положително ще завърши някъде сред пясъците на пустинята. Разбираше какво изпитва в момента Гроунвелт и му се прииска да го успокои. Изпита някаква странна привързаност към този самотен възрастен мъж.

— Можете да ми се доверите, мистър Гроунвелт — тихо и някак тържествено каза той. — Няма да ви подведа. Оценявам жеста ви и ще се постарая да не ви разочаровам.

Гроунвелт бавно кимна, обърна му гръб и се загледа към мрачната грамада на пустинната планина отвъд широкия панорамен прозорец.

— Думи — прошепна той. — Думите не означават нищо! Разчитам единствено на твоя разум. Мини насам утре по обяд да си поговорим за подробностите… О, и още нещо…

Къли застина, цял превърнат в слух.

— Вземи да разкараш онова проклето сако! — рязко смени тона Гроунвелт. — Нямаш представа как ме ядосахте като ви видях тримката да марширувате през казиното с тези клоунски дрехи! После ме подсети да забраня на онзи глупак в магазина да предлага тези идиотски сака!

— Добре — кимна Къли.

— Сипи по едно питие сега, а после си свободен — смекчи тон Гроунвелт. — След малко трябва да сляза в казиното.

Чашите бяха напълнени. Къли се облещи от изненада като видя, че Гроунвелт протяга ръка да се чукнат, сякаш го подканяше да отпразнуват току-що роденото приятелство. Набра кураж и попита какво е станало с Чийч.

Гроунвелт мрачно поклати глава.

— Първо май трябва да те запозная с реалното положение на нещата в този град — рече той. — Може би си научил, че Чийч е в болницата. Блъснала го някаква кола — поне така пише в полицейския протокол. Вероятно ще се оправи, но кракът му няма да стъпи във Вегас, докато помощник-шерифът не бъде сменен.

— Аз пък си мислех, че има връзки — каза Къли и отпи глътка скоч. Много му се искаше да разбере как се движат нещата на нивото на Гроунвелт.

— И действително ги има — отвърна Гроунвелт. — Но са у дома му, на Изток… Обадиха ми се негови приятели с молба да го отърва. Но бях принуден да им откажа, тъй като нищо не можеше да се направи…

— Нещо не мога да проумея — бавно каза Къли. — Вие имате много повече връзки и влияние от заместник-шефа на полицията…

Гроунвелт се облегна назад и доволно отпи от чашата си. Беше му приятно да поучава младите, да им демонстрира опита, който беше натрупал с годините. Едновременно с това си даваше сметка, че Къли го четка нарочно и вероятно знае всички верни отговори.

— С неприятностите от страна на Федералното правителство се справяме лесно, защото си имаме добри адвокати и наши хора в съда — започна той. — С губернатора или с Комисията за контрол на хазарта нещата също се уреждат по един или друг начин. Полицията контролира града така, както го искаме ние. Мога да изгоня от тук, когото си поискам, само с едно вдигане на слушалката. Но ние сме се заели да превърнем Вегас в едно абсолютно безопасно средище за хазарт, а за тази цел ни е необходима помощта на помощник-шерифа. За да упражнява властта, той първо трябва да я има. А ние сме хората, които ще му я дадат. И не само ще му я дадат, но и ще го направят щастлив. Защото той трябва да притежава съвсем определени качества — да бъде твърд, да има еднакъв критерий към всички. Ето защо не може да позволи на някой си Чийч да разбие носа на собствения му племенник, а след това да се измъкне. Той просто е длъжен да му счупи краката, а ние сме тези, които ще му позволят да го направи. Аз, самият Чийч, влиятелните му приятели в Ню Йорк… На практика това е една съвсем приемлива цена.

— Значи помощникът има такава огромна власт, а? — подсвирна Къли.

— Трябва да я има — отвърна Гроунвелт. — Това е единственият начин нещата в този град да вървят гладко. Още повече, че той е хитър и опитен политик. Още десет години ще бъде помощник.

— Защо точно десет?

— Защото след това ще бъде твърде богат, за да работи — усмихна се Гроунвелт. — А тази работа никак не е лека.

 

 

Къли си тръгна, а Гроунвелт започна да се подготвя за обиколката си из казиното. Наближаваше два часа сутринта. Вдигна телефона и се обади на техническата служба. Нареди им да пуснат чист кислород в климатичната инсталация, за да разсънят клиентите. После реши да си смени ризата, неизвестно защо станала влажна и лепкава докато разговаряше с Къли. Мислите му отново се завъртяха около този младеж.

Беше сигурен, че може да разгадае какви мухи му бръмчат в главата. Най-важното беше да повярва, че трагичният инцидент с Джордън е черна точка в отношенията му с Гроунвелт. А на практика беше обратното — собственикът беше много доволен като видя, че Къли се съюзява с онзи тип на масата за бакара. Това доказваше, че Къли не е само измамник, готов на всичко в името на печалбата, не е покварен до дъното на душата си дребен мошеник. Но доказваше и нещо друго — той е роден измамник и върши номерата си с цялото си сърце и душа.

Самият Гроунвелт цял живот беше измамник. Затова знаеше много добре, че роденият измамник, истинският артист може да ограби няколко пъти една и съща жертва и въпреки това, да бъде приеман като приятел. Измамник, който изцежда жертвите си само веднъж, е фалшив измамник. Актьор, който пилее таланта си. Гроунвелт знаеше, че талантливият измамник трябва да притежава искрица хуманност по отношение на жертвата си, трябва дори мъничко да я съжалява. А гениалният измамник трябва да я обича. Да я обича истински, да бъде щедър и отзивчив с нея, да бъде верен приятел. В подобно поведение не се крие никакво противоречие. Тези добродетели са жизнено необходими за всеки истински измамник. Именно те изграждат достоверната му фасада, именно те влизат в действие при постигането на крайната цел. И тогава, когато надянал маската на верен приятел, измамникът отнема от своята жертва онези съкровища, които са му необходими за поддържането на един приличен стандарт, именно тогава тези добродетели изпъкват особено отчетливо. Всичко това не е проста работа.

Понякога измамникът я върши за пари, понякога — за да се сдобие с част от властта на жертвата, а понякога просто за да уравновеси, силата на тази власт. Измамникът явно трябва да бъде лукав и безскрупулен. Но ако не притежава сърце, той е нищо, той е прозрачен като стъкло еднократен победител. А Къли притежаваше сърце. Доказа това, когато се съюзи с Джордън на масата за бакара и се опълчи срещу могъществото на самия Гроунвелт.

Сега пред Гроунвелт стоеше само една загадка, на която все още не знаеше отговора: честен ли е Къли или се преструва? Инстинктивно усещаше, че има работа с изключително умен младеж. Толкова умен, че за известно време спокойно можеше да го остави и без надзор. Къли ще бъде честен и абсолютно верен поне три години. Е, вероятно ще си отчупва от време на време по парченце от баницата, но ще прави това само когато е сигурен, че ще му бъде простено. Нищо повече. Да, през следващите няколко години май именно Къли ще бъде дясната му ръка на оперативно равнище, помисли си Гроунвелт. Но след това ще трябва да го следи изкъсо, независимо колко добре работи, независимо от степента на неговата честност, преданост и лоялност, независимо дори от искреното възхищение, което може би ще изпитва към своя господар. Именно тогава ще бъде поставен най-коварният капан. Измамник по рождение, Къли непременно ще се опита да го изиграе и Гроунвелт го знаеше. Знаеше също, че ще му бъде страшно трудно да вземе ефикасни предпазни мерки.